Заглавието "Приложност и неприложност на българската литература" звучи на немски тромаво, а на останалите езици и неясно.¹ Затова ето и кратко встъпително обяснение.

Някъде от началото на XVIII в. в западноевропейската култура започва да се очертава и налага делитбена линия между така наречените изящни изкуства (на немски schoene Kuenste, на френски beaux arts) и приложни изкуства (angewandte Kuenste). В Германия след Баумгартен разграничаването вече се е наложило като словесна формула, а концептуалната му рязкост продължава да се усилва, както за това свидетелстват много текстове, между които и внушителната "Всеобща теория на изящните изкуства" на Йохан Зулцер (1771). Следва трактатът на Карл Филип Мориц, чието заглавие е поука за всички бъдещи автори, които като мене дразнят слушателите и читателите с тромавите си заглавия. Заглавието на Мориц гласи "Опит за обединяване на всички изящни изкуства и науки чрез понятието за съвършеното в себе си"², а годината е 1785. Идеята за красотата и изкуството като явление "в себе си" (in sich) стига, без да спира в нея, до Третата критика на Кант ­ с всички известни ни резултати и последици.

Толкова за словесната страна на заглавието и нещата. А сега разрешете да премина на нещо по-важно. Противоречието между "изящни" и "приложни" се оказва само малка част и нещо като синекдохично название на едно широко противоречие, което във времената от Кант до Адорно минава през различни осмисляния и различни степени на острота. Двете страни на противоречието изграждат и свои семантически полета. До "приложни", кои по-близо, кои по-далеч, стоят думи и изрази като: социална функция на литературата, познавателно и възпитателно значение, пристрастност, поетът ­ духовен баща на народа си, реализъм, ангажирана литература и прочие от този род. До "изящни" пък стоят: свобода, игра, безцелност, естетическо безразличие, фантазия, изкуство за изкуството и пак прочие от този род.

Това непреодолимо, за щастие, противоречие е живец в изграждането на литературата и нейното социално битие. Но то преминава не само през отделната творба или през отделната литературна епоха. То действа и върху културната карта на Европа и чертае там разделителни линии между различни типове национални литератури и отношение на обществото към литературата. На единия край стоят литератури със силно изявена наклонност да служат на принципи, идеи, народ, класа, стоят общества с остра чувствителност към литературата и силно поддаващи се на нейното влияние. От известните ми литератури и общества на този полюс мога да поставя руската. Ако трябва да кажа какво виждам на другия полюс, полюсът на максималната дистанцираност и взаимна независимост между литература и общество, отвръщам: английската от следдикенсово време насам.

Както показва опитът, обществената чувствителност към литературата може да расте успоредно със степента на деспотизъм в обществото (естествено, тази права пропорционалност е само вероятностна, без да е закон). И обяснимо защо. Един руски литературен цензор от XIX в. е бил в много по-неблагоприятно положение в сравнение с колегите си, които е трябвало да бдят над другите жанрове ­ над философски, религиозни, публицистични и прочие съчинения. Пред себе си литературният цензор държи стихотворение, роман или драма, чиято многозначност, смътност и условност могат да го затруднят какво да стори ­ дали да го забрани, или да напише на горния ляв ъгъл "разрешава се за печатане" (к печатанию допускается). На отсрещната страна на цензора стоят читатели, които жадно, с отворени на четири очи очакват да видят в литературната творба нещо извън официалния канон, което все пак се е промъкнало покрай бдителността му и е видяло бял свят.

В такава напрегната обстановка с голяма сила може да започне да звучи гласът на литературната критика, а литературният критик да се издигне в средищна социална фигура, в говорител на идеи и обществени слоеве, чието слово те очакват с нетърпение и внимание не по-малко, отколкото словото на писателя. Случаи като Белински, Писарев, Добролюбов могат да поразят останалата част на Европа. И тъй като с право или не приехме Русия и Англия като антиподи, нека напомня, че в Англия през XIX в. социалната роля на критика не може да отиде по-високо от това на един Матю Арнолд. От любов към сравнението можем да уподобим връзката между социален деспотизъм и чувствителност към литературата на скачени съдове: двете страни определят взаимно своята височина. Дори когато е истинна обаче, правата пропорционалност между двете страни съставя само една част от нещата. Двуполюсният модел ­ власт и литература ­ може да е привлекателен, но е катастрофално опростителски.  Вътре в себе си литературата се разслоява на различни художествени и идеологически типове, вътре в себе си обществото също. В общество и литература като руската може да се случи, пък и редовно се случва, следното. Частта от литературата и частта от читателите, които се съпротивляват на властническия канон или се стремят да го заобиколят, може да воюват вътре в своята общност много по-ожесточено, отколкото с канона. Заради книгата си "Записки на ловеца" Иван Тургенев е препатил доста от властническите институции ­ за щастие не толкова, колкото би могло да се случи на руския писател от XIX или XX в. По-късно пък налага му се да изпие много горчилка в скандала около романа си "Баща и деца". Този път либерално мислещият и либерално пишещият Тургенев не е нарушил властническия канон, а е раздразнил по-радикално мислещите от себе си читатели.

Като употребих и продължавам да употребявам думата "скандал" в смисъл, близък до Бахтиновия, смея да допусна, че чувствителността към литературата в едно общество може да се измери с броя и шумността на литературните скандали в него. Без да се връщаме много назад в руското минало, виждаме, че от Радишчев до Пастернак и Солженицин историята на руската литература представлява низ от литературни скандали кой от кой по-шумен и по-мъчителен. И не може да бъде инак в общество, в което е било възможно да се изрекат, да се социализират и да се повтарят милиони пъти като свята истина стиховете на Некрасов: "Поет може и да не бъдеш, но длъжен си да бъдеш гражданин" (Поэтом можешь ты не быть, но гражданином быть обязан).

Сега разрешете да заговоря за България (което трябваше да направя още много по-рано). Разликите между Русия и България са очебийно големи, но в амплитудата Русия­Англия България решително клони към Русия. Подчертано силни са били в България тенденциите на литературата да се гледа приложно, като на средство, а не като на цел, камо ли самоцел. Ето някои от функциите, които българската литература е изпълнявала и които в българското общество са очаквали от нея да изпълни. Изброяването им е непълно и несистемно, хронологията е запазена само там, където ми е било възможно. Някои от функциите са по-краткотрайни, други устойчиви във времето ­ въпреки промените, които претърпяват. За тези функции съдя по свойствата на литературните произведения, по вътрешните им автокоментарии и по казаното в текстовия поток, в който те плуват. Разбира се, границите между литературни и нелитературни текстове в случая са крайно условни.

И така, през първата половина и в средата на XIX в. българските литературни текстове носят покрай другото и следната функция: да означат и да докажат, че съществува българска народност и български език и че отделни личности от тази народност могат да пишат на този език примерно стихове. В тази точка българската литература изпълнява задачи, близки до борбата за българска самостоятелна църква.

По същото време българската литература поема върху крехките си плещи и една друга задача ­ на самопознанието. Има достатъчно ясни признаци, че към средата на XIX в. сред част от българите възниква въпросът кои сме, докъде сме, какви са нашите граници и какво става вътре в тях. (Положение, добре познато и в историята на Германия.) У Любен Каравелов думата "отечество" все още означава родното място и местността десетина километра в диаметър около него. Понятието "отечество" обаче разширява своя смислов и пространствен обхват или, което е равносилно, макар и обратно по посока, идеята за вече зададена българска цялостност се сблъсква с основателното усещане, че частите на търсената цялост слабо познават сами себе си и още по-малко другите. И започват да се създават произведения, преди всичко повествователни, наситени и пренаситени със сведения за бита, обичаите и особеностите на различни райони на българската народностна общност. Част от този процес на българско самопознаване и, съответно, представяне пред света е и интересът към българския фолклор и работата за неговото събиране и издаване.

От страниците на тогавашния български печат към литературата се предявяват много строги морализаторски изисквания. Част от българската литература ги изпълнява, но и тя не особено охотно. Още към средата на миналия век литературата поема една устойчива, жива и до днес функция ­ да бъде мост между българите и Европа, било чрез преводни произведения, било чрез български, създавани по европейски образци и с лексикона на европейската култура. Тогавашното българско търсене на Европа, далеч по-разумно и обосновано от днешното, представлява усилие на част от българите да се откъснат от турската империя в частност и от ориенталското изобщо.

Както трябва да се очаква, част от тогавашната българска литература изпълнява задачата да поражда национално и революционно въодушевление. В първите години след Освобождението (1878) българската литература откровено се нагърбва с нова задача ­ да бъде памет или, по думите на Вазов, "жива история" на своя народ. Разбира се, тая задача може да се изпълни по-успешно и по-ефектно, ако бъде пусната в ход реториката на забравянето, т.е., ако българското общество бъде обвинено, че е забравило своите герои и героични дела от близкото и по-далечното минало. И такива обвинения наистина започват да се разнасят ­ и в стихове, и в проза. Най-гласовити са те у Захари Стоянов, а Иван Вазов озаглавява най-добрата си лирика на българска историческа тема "Епопея на забравените". В боравенето с реториката на забравянето има и някои любопитни епизоди. Патетичната елегия на Иван Вазов "Новото гробище над Сливница" говори в началото си за саможертвата на българските войници, загинали в Сръбско-българската война 1885 г. След това стихотворението минава към темата за спомена и помненето и пак така патетично пита: "Но кой ви знай, че спите в тез полета?" и веднага отговаря: "Над ваший гроб забвеньето цъфти". Добре, но стихотворението е писано не години, не дори месеци, а броени дни след появата на войнишкото гробище край Сливница. Тази колкото хубава, толкова и показателна творба казва и още нещо: само "майките свети" и поетът помнят загиналите войници. И с думите "Борци, венец ви свих от песен жива" стихотворението минава в приповдигната възхвала на самото себе си и на поезията: защото, както казва то, "И тоз венец ­ той няма да завене". На основата на паметта българската литература откровено се свързва с националния подвиг; чрез паметта, която може да носи, тя доказва смисъла на своето обществено и национално съществуване.

А сега нататък. Още от времето на Раковски, тоест от петдесетте и шестдесетте години на отминалия XIX век, от литературата се очаква да помогне решаващо в търсенето на български книжовен стил, а по-късно в усъвършенстването или, по думите на Пенчо Славейков, "окършването" на българския език. И днес все още твърде много хора виждат в българската литература пазител на "звучната и чиста родна реч" ­ както казва едно изтъркано до втръсване клише на същата тая звучна и чиста родна реч. Струва ми се, че броят на тези хора намалява, поне сред университетските филолози.

Социална критика и социален протест има в българската литература и преди Освобождението, но те рязко се усилват в десетилетията след него, когато в България се правят почти безуспешните опити към едно балканско общество да се приложи европейски държавностен и стопански модел. Към края на миналия век откриваме ясно сложилото се очакване литературата да бъде изразител и говорител на бедните, на унижените и оскърбените. Всичко това върви в някакъв тип реализъм, а по тон много често е сантиментално и мелодраматично, както е до поезията на Смирненски включително.

На границата между двата века започва да се очертава още една задача за литературата ­ да въздигне българина в човек, а човека към така наречените висини на духа. Най-отчетливо се говори за това в кръга "Мисъл", но тенденцията очевидно е била по-обхватна.

С българския символизъм, но не само с него, литературата започва да се използва като убежище спрямо пошлостта и грубостта на всекидневието. Има данни, че в десетилетията около Първата световна война литературата редовно е била прилагана във всекидневието на българите ­ като акт на творчество, търсене на разнообразие, престиж или, така да се каже, като смяна на кода. Стихове се пишат повсеместно по ученическите тетрадки, като частни писма, в семейни албуми. Днес тази употреба видимо е отслабнала.

На литературата си българите са възлагали и продължават да възлагат надеждата, че тя може да ги представи пред света и като народ, и като даровит народ. В България все още не отслабва малко унизителният стремеж или комплекс, изразен в думите на Паисий, тоест на Вазов: "че и ний сме дали нещо на светът".

За разлика от ред други славянски и неславянски литератури българската сравнително рядко и все без успех се заема да внушава религиозни чувства. Намирам това за нейно достойнство.

Проявите на игровост са сравнително малко и остават литературно и социално изолирани, както е например с импресионистичната проза на Чавдар Мутафов от двадесетте и тридесетте години.

Такива са някои от най-очевидните функции, които българската литература е изпълнявала и/или така нареченият "хоризонт на очакване на читателя" е изисквал да изпълни. Пази боже да твърдя, че те са специфично български и само български. Но тяхното съчетание и тяхната интензивност ме водят до извода, че българското литературно общество и българската литература притежават сравнително високо равнище на социална функционализираност, на приложност.

Такова високо равнище на функционализираност завари комунистическият режим, който се установи в България след Втората световна война. И той го използва със завидно умение в провеждането на културната си политика. Както в много други точки, така и тук българският комунистически режим не стъпи на празно място. Заварената традиция бе канализирана, съсредоточена и превърната в принцип с безпрекословно декретивна сила. Лозунгът "Литературата в служба на партията и народа" събираше в няколко думи възможно всички функции на литературната ангажираност.

В тези български и българо-комунистически условия писателите проявяваха, и обяснимо, слаба склонност и способност "да се откъснат от масите" (любимо клише на идеологическата дисциплина и заплаха) и да създават произведения, чийто основен начин на разпространение би бил предаването от ръка на ръка. Броят на създадените и разпространените "неофициални" произведения в България подкрепя това твърдение.

В началото отворих дума за литературните скандали. В България те са сравнително малко, а по напрежение приличат повече на буря в чаша с вода. В миналото определението "скандал" заслужава може би само шумът, който се вдига около романите на Вазов "Под игото" и "Нова земя". При появата си те разочароват и раздразват почти всички критици с това, че не изпълняват очакванията за роман и за български роман. В литературния живот на комунистическа България се случваха неща, които само отдалеч напомняха класическия литературен скандал. Една част от тях биваха наричани с благовидното име "дискусия", друга с вече по-заплашително определение като "отпор на вражеската диверсия", "борба с идеологическите отклонения". С нищожни изключения раздвижванията в българския литературен живот бяха предварително замисляни от партийно-литературните водачи в сянка, а после провокирани и провеждани от усърдни изпълнители. Завършваха кога с резолюция, кога с някоя разгромна, хвалебствена или уравновесителна уводна статия ­ но винаги с победа на "единствено правилната линия". Властта не е власт, ако периодично не демонстрира силата си.

От всичко, случило се в комунистическа България най-близо до представата ми за класически литературен скандал стои историята с романа "Тютюн" от Димитър Димов.

Дойде краят на 1989 г., а с него и краят на някои неща ­ наистина не чак толкова много, колкото бихме желали. Промените настъпиха и в българския литературен живот. Едно от чувствата, които обхванаха българските читатели и писатели, е стъписването. Мнозина писатели откровено, други с половин уста споделят, че в новите условия се чувстват неуютно. Всеобщо е впечатлението, че сега писателите пишат по-малко и по-неохотно. Признават го и самите те, като напразно се мъчат да убедят света и да успокоят себе си, че виновна за това е икономическата криза.

В началото се възползвах от несполучливото сравнение на власт и литература със скачени съдове. След като направих първата грешка, нека поне я използвам още веднъж. Представете си, че единият съд, съдът на властта, неочаквано се отпуши и течността от него изтече. Какво ще стане с течността в другата част? Ще отиде подир първата. Смисълът на тази парабола, недостойна дори за кабинет по физика в прогимназия, е ясен. За писателите, които изпълняваха повелите на комунистическия канон, настъпиха трудни времена. Не е по-леко обаче и на писателите, които се бяха приучили да се надлъгват и надиграват с този канон, след като той вече не е държавно властен. Казано е у Достоевски: ако няма Бог, всичко е позволено. За българската ситуация днес пък би могло да се каже: ако всичко е позволено, няма литература ­ или поне е трудно да има литература. Парадоксално, но комай е вярно.

Че отслабването на ограниченията е стъписало и затруднило българската литература, е, мисля, обяснение, което може да се приеме само като частично и второстепенно. Позволявам си да споделя с вас, че виждам по-голямата промяна другаде: промени се като сила и като качество досегашната българска представа за ролята и функцията на литературата. Промяната не започна в 1989 г., тя стана забележима още години преди това, но в посоката си беше устойчива ­ към отслабване на литературната ангажираност и приложност. За нейното усилване парадоксално допринесе културната политика на комунистическия режим. Така както усърдната съветизация и русификация в България породи неприязън към съветизма и, за жалост, към руския език и култура, така и непрекъснатото до втръсване припяване, че литературата трябва да служи на партията и народа, отблъскваше и най-преданите поддръжници на принципа за литературата като служение. Сега, през есента на 1993 г., трудно мога да намеря в България нещо по-компрометирано и по-изоставено от идеята за социалната ангажираност на литературата. А в България това ще рече разколебаване на мотивацията и ориентацията в създаването и четенето на литература.

Сега нека се опитам да потърся мястото на този доклад в така ясно формулираната тема на нашия симпозиум: "Българската литература в старо и ново виждане". Под "старо виждане" подвеждам досегашната и все още действаща силна обвързаност и функционализираност на литературата. В "ново виждане" включвам отслабващата и променяща се връзка между литература и общество, включвам и усещането на тази промяна, усещането, че българите гледат на литературата другояче.

Не ще и дума, променя се и литературата вътре в себе си. Появиха се и продължават все по-често да се появяват произведения, наситени с литературно (и не само литературно) себепрезрение ­ активно презрение към жанрови, стилови, изобразителни принципи, презрение към литературността. Демонстрира се отказ да се слушат и използват думите на поезията и изкуството. Цикълът на поета Борис Христов "Честен кръст" започва така: "Затварям ви за думите, уши ­ резето спускам. Не искам в моя дом да се говори за изкуство..." Почти сартъровска отврата. И сривът е толкова по-рязък, колкото по-високо е било официалното въздигане или обикновената простосмъртна почит към литературата в България. Който иска да го усети, нека отвори новоизлезли стихосбирки или прозата на Виктор Пасков, Златомир Златанов. Така вървят засега нещата в българския литературен живот. А накъде ще продължат? Не зная. Днешното българско общество е в състояние, за което няма да повторя глупостта да кажа, че е преходно, нито пък ще се увлека по наивността да правя предвиждания за непредвидимото утре на България и нейната литература.

По старото библейско правило аз съм лош пророк в България, но това не значи, че трябва да бъда добър в Гьотинген.

БЕЛЕЖКИ:

  1. На немски език, на който тая статия бе първоначално издадена, то гласи: Angewandtheit und Nichtangewandtheit der bulgarischen Literatur. [обратно]

2. В оригинала: Versuch einer Vereinigung aller schoenen Kuenste und Wissenschaften unter den Begriff des in sich selbst Vollendeten. [обратно]