МОНАРХЪТ СЪНУВА

Николай Райнов

web

Самодържецът казваше винаги, когато види, че се пролива кръв:

- Не обичам червеното. Никак не обичам червеното.

Придворните, когато се случеха в тоя миг около него, му думаха, за да го утешат:

- И ние не го обичаме. Никой не го обича, но то тече. Понякога в жилите, понякога - извън тях. Тъй се случва, че сегиз-тогиз потича и по улиците.

На Бъдни вечер монархът, по стар обичай, държа реч на своя народ по радиото. Той пожела на страната и на целия свят мир. Думите му бяха искрени. Те извираха от дъното на сърцето му, понеже смисълът им беше - народите и народът да оставят лично него на мира. Народите не чуха словото му, понеже спяха, съсипани от умората на изтощителна война. И малцина от народа чуха своя господар, понеже богаташите се бяха събрали на угощения, а бедняците бяха заети с някаква подозрителна работа, за която държавният глава не знаеше нищо.

След вечерята при самодържеца влезе старият началник на личната охрана и каза :

- Господарю, над града е паднала мъгла.

- Както винаги, приятелю - рече монархът. - Нашата страна е влажна и мъглива открай време.

- Но тая ми се вижда особена, не като всекидневните мъгли.

- Разбира се. Коледна.

- И малко червеникава сякаш, господарю.

- Да. От коледните огньове, чиито блясъци минават през прозорците.

- Простолюдието ми се вижда настръхнало, господарю.

- Така и трябва. Народът очаква с възторг да се роди Христос, който ще спаси света. Нашият народ е много набожен.

- Да, но свещените песни са други. Не чувам "Тиха нощ, свята нощ", а нещо като Марсилезата или подобно на Интернационала.

- През войната научиха тия песни. Те знаят и по-лоши. Дано не ги запеят.

- Боя се, господарю, че не са научили само песни.

- Разбира се, приятелю. Войната учи човека и на други неща. На много други неща. Но те се забравят отпосле.

- Не всички, господарю.

- Е, да. Е, да. Не всички. Което е потребно на човека, той го запомня завинаги. Да вървим да спим.

- Лека нощ, господарю. Спокойни сънища.

Сънищата на господаря не бяха спокойни. Нечия ръка го вдигна и понесе над многобройните морета, по които плуваха негови кораби и параходи (над всички морета и океани по света), и той потръпна от ужас, като видя, че водата им е червена и гъста, някъде съсирена. Тя приличаше на онова червено, от което монархът се боеше още от ранно детинство. Някъде червената вода ставаше портокалова, жълта, огнена. Пламъци клокочеха и заливаха бреговете на големи суши, унищожаваха гори, села, градове, изпепеляваха люде и животни. Другаде червеното прояждаше почвата и цели държави - колонии и протекторати на могъщата империя - се отрязваха от околната земя и от морето, превръщаха се на недостъпни острови, заградени от непроходима пропаст.

Монархът си помисли: "Занапред ще трябва да се сношаваме с тия наши поданици чрез самолети."

Но тъкмо се зарадва на тая мисъл и въздухът около него се разтърси, над пропастите се извиха кървави смерчове и самолетите, пратени от въображението на императора, се разлетяха на трески.

"Стотици милиони души са отрязани от нас - мина през ума на самодържеца. - А ние сме десет пъти по-малко. Кому ще продаваме своето желязо - най-доброто на света? То ще ръждяса на острова и ние ще ръждясаме край него. Тая ръжда ще прояде и желязото, и нас. Досега бяхме железни люде. Занапред ще бъдем люде ръждиви. Никой не ще се бои вече от нас и никой не ще ни почита."

В това време той зачу от много места на заградените острови буйни викове на разни чужди езици.

И люде от неговото племе говореха, говореха на неговия език, но плахо, не вече като господари, както бе свикнал да ги чува друг път по радиото. Видя космати, мършави мъже, с екстатични очи, мъже, дълго гладували в затвора или по планините, да водят подире си милиони тълпи, да им говорят разпалено, да разгорещяват кръвта им до кипеж. Те нападнаха дворците и копторите на неговите съплеменници. Разбиваха врати, стени, крепости. Грабеха, връзваха, застрелваха, обесваха. Ония бягаха и напусто диреха скривалища: тълпата ги намираше вредом, дето са успели да се сгушат.

"Моят народ се разлага - си помисли самодържецът. - Толкова бърже ли се изпари неговата гордост? Къде остана студената повелителност на оня народ, комуто бог е отсъдил да господства над всички племена и народи по земята? Нима и тук, по тия далечни места, ръждата е заяла вече желязото? Не е добро. Изглежда, че нашето желязо не е най-доброто на света. Вътре в него има нещо, което го прояжда. Има вътрешна зърнеста ръжда."

Монархът пожела да се върне на острова, отдето беше полетял, за да честити Коледа на многомилионните си поданици. Но ръката, която го бе понесла, продължаваше да го стиска. Тя го надвесваше над земи и морета, за да му покаже кошмарни филми, пред които очите му се затваряха от ужас. Под него крещяха, вилнееха, беснееха и свирепствуваха тълпите на поробeните колонии и протекторати.

- Пусни ме, жестоко божество! - викна той на непознатия, който го стискаше и носеше насам-натам. - Аз не съм ти роб. Аз не съм бил роб никому. Ти трябва да бъдеш мой подчинен, а не аз - твой!

Крясъкът бе толкова силен. че събуди началника на личната охрана. Той се затече към спалнята на своя господар. Самодържецът седеше на леглото си, потънал в пот, с облещени очи.

- Що има, господарю? Стори ми се, че ваше величество като че ли повика някого.

- Не, нищо, приятелю. Сънувах: нищо друго. Стои ли гербът над балдахина?

- Да, господарю. Както винаги.

- А как са животните?

- За народа ли пита господарят?

- Не. За животните на герба.

- Както винаги. Само лъвът изглежда прекалено ядосан, а еднорогът май че побеснява. Но то не е опасно: те са изваяни.

- А няма ли глъчка отвън?

- Дребна работа, господарю. Викат: "Да живее републиката!" Навярно се касае за Югославия.

- Сигурно. Друго нещо?

- Някои шегобийци се провикват, че нямало вече царе. Смешно!

- Пийнали са пред Коледа.

- Люде от народ, господарю. Смешно!

© Николай Райнов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.03.2002, № 3 (28)

Други публикации:
Николай Райнов. Избрани произведения. Т. 2. София: Български писател, 1970.