П. К. ЯВОРОВ. КРИТИЧЕСКА СТУДИЯ

Николай Райнов

web | П. К. Яворов. Критически силуети

Когато се появи второто издание на неговата стихотворна сбирка, Пенчо Славейков, с природната му духовитост и сарказъм, внуши на "фасулковците", че младият стихотворец е един феномен на нашето литературно небе.

И всички му повярваха. Яворов беше отрупан с лаври от всички литературни котерийки и награден с щедри милости от всички ревнители за успеха на книжнината ни. Той цъфтеше като екзотическо растение в оранжерията на сп. "Мисъл" под нежните отгледвания на опитния и реномиран градинар на българските таланти - естетик-професора д-р Кръстев. За първите литературни опити на Яворова няма какво да кажем.

Една гладка и стройна версификация, затворила слаби и колебливи настроения, а "Калиопа", която му спечели множество възторжени дитирамби, не е нищо друго, освен сръчно нареждане на рими. "Безсъници" заслужават по-внимателно и обстойно разглеждане, както по своята зрелостна и по-обмислена концепция и още затова, че в нея Яворов се явява с нова и до известна степен завършена писателска физиономия. В нея Яворов ни се представлява като мечтател, който, слязъл от чертозите на своите миражи и съновидения, втурва се в долината на "скръбта", вижда гробът на своите необюздани пламтежи, пожънва плодовете на разочарованието.

Дисонанс след поривисто подета хармония. И моралният кризис на Яворова не е нито случаен, нито мъчно обясним. В своето творчество той отразява духовното и психическо състояние на свои почитатели и духовни темпераменти. Яворов се явява идеолог на онова душевно състояние на българския интелигент, повече книжен и екзалтиран мечтател, отколкото чувствен и делови човек, заплетен като петел в калчища в суровата действителност, която за тях си остава terra incognita. Като се явяват неспособни да бъдат практици, със строго определена цел и идеология в живота, те бягат от него, гнусят се от неговите сурови, но разумни борби, т.е. капитулират преди да са влезли поне в едно сражение, и затворени в омагьосания тесен кръг на галените си блянове, стават или отчаяни аскети, или се предават на самостоятелни изстъпления под хоругвите на Нитчеянството или субективния идеализъм. И те биха станали отлични последователи на Кирил Босота, който ни проповядваше, че можем да изпитаме върховно блаженство, като гледаме по цял ден в пъпа си в килия, осветена от жумяще кандило, ако днешните обществени условности да не отричаха подобни учения като вреден и куриозен анахронизъм. До когато интелигенцията на пролетариата се ангажира напълно с неговите борби, бодърствува с една безгранична вяра в тържеството и правотата на каузата си, разглезените синове на имотните слоеве, пълнящи университета и канцелариите на правителствените учреждения, заняти само със своето "аз", несъгрени от благотворен ентусиазъм, предават се на сплин и много други модни интелигентски разстройства. И те или стават саможиви отшелници, или се предават на всевъзможни леки наслаждения.

Понякога разочарованието и убеждението за суетността в земното съществувание прави от тези кекави плачливци герои на много мистериозни и покъртителни трагедии. И ако не възприемат епикурейството или дионисовото начало "за виното и жените", те отиват към безумни изстъпления и самоубийства.

Така жестоко се наказват ония "високопарни" свърхчовечета, които не могат да разберат реалния живот с неговата неумолима и математическа закономерност и строго определено съотношение с "Бого скота", или пък се стремят да го надхитрят.

И не е прибързано или смешно, ако се доберем до логическия извод, че поезията на Яворова, в основата на своята същност, отразява онова плахо и блуждаещо състояние на духовете пред неумолимостта на предопределението, онова чувство на постоянен страх и мистическо самовдълбочаване, причинено от поклонението пред тайнственото и неведомо в законите на мирозданието - което в резултат дава само мрачна меланхолия и безогледно ренегатство от активния суров живот.

В целия му том "Безсъници" вее онова разочарование и безутешен скептицизъм, който е присъщ на разбудения след блажено и фантастично бълнувание. И ето какво ни казва самичък той:

Не дирих радости в живота,
Не дирих ветрища и прах,
Ала и някоя голгота
Едва ли нявга обещах.

В света живях с мечта избрана,
Живях с неземен идеал;
Земята чужда ми остана,
Макар че туй не съм желал.

И гост на хората - отдавна,
С усмивка бледа на уста,
Възвих в пътеката най-равна:
Към пътните врата.

Мило и трогателно самопризнание! И такъв е жребият на мечтателите и хората с нежна чувствующа душа. Поета, който твори само за себе си, не може да се радва на всеобщо съчувствие. Той остава самотен в своите мечти и тъгувания. Българския народ в своето широко "селяческо" мнозинство е тълпа, тънеща в невежество и крайна сиромашия, за която е много по-потребно гърнето, в което се вари чорбата, отколкото буколическите напеви на поета, страстните пламтежи на художника и артиста. И Яворов, който живее висш духовен живот и далеко надминал средата, която го е родила и откърмила, и на която той гледа от шеметността на своите пиитически излети, всякога ще бъде посрещнат със студено равнодушие и неприязненост. Пък и тоя няма защо да се безпокои, тъй като Пенчо Славейков още в предговора към първите стихотворения, пожела му слаба популярност като верен аршин на истинска дарба и висока художествена концепция. И действително, българския епик е доста непоследователен; той хем не иска популярност, хем се сърди на българския народ, че не го чете и славослови. Той мисли, че се беше заинатил да не пише, като предполагаше, че "фасулковеца", коленопреклонно ще го моли да го не лишава от плодовете на неговата високо-надарена муза. Но българина не се мръдна от мястото си и стария ветеран напечата своите "Сън за щастие" и си преписа още един грях - клетвопрестъпничеството.

Равнодушието на българина към "Божите избраници" е логично и заслужено.

Ами вий поети и художници какво дадохте на тоя народ? Слязохте ли до него да чуете стоновете му, да го озарите и напътите с факела на истината и любовта, превързахте ли поне една от многочислените му гангрени? На вашето сибаритско спокойствие отвръща се с презрително пренебрежение.

Де у нас гражданските певци - пламенните изобличители за нищетата, пороците и тиранията.

За народа са нужни учители-пророци, а не себелюбиви и разхленчени парнасци.

Това го говоря като упрек за цялата българска поезия, която, напуснала своята реална същност, изнемогва в мрачното безсилие на фразеологията и глупава символистика:

Ако не може да бъде полезна, защо да е претенциозна и себелюбива.

За нас е потребна битова и нравоописателна поезия. Нам ни е потребна литература, която отразява идейния и нравствения облик на българина, такъв, какъвто го виждаме на нивата, рудниците и фабриките, да създава благата, от които други се ползват, опърпан и покрусен в съдилищата, площадите и тържищата, весел и разговорлив по свадите и кръчмите - българина - този неподражаем шегобиец, лукав, спекулант, раболепен, смел, - днес герой, утре тълпа, груб, приятен, невежа, дилетант и т.н., българина със своята чудна и необятна, неизследвана душа.

[бр. 7, с. 10 - 12]

Положителни качества в творчеството на Яворова:

Яворов владее напълно всичките технически преимущества на стихосложението и способността за ловки съчетания на словесна стилизация и фигуративност.

Като доказателство на това, можем да посочим на групата стихотворения - "Дневник", които са най-хубавите негови писания - "Въздишка" (Чудна хубава автобиографическа характеристика!), "Ела", "Сън".

В тия стихотворения Яворов се издига на оная шеметна висота в нашата поезия, където други божи избраник у нас до него не е помислювал и да се добере.

"Ела" и "Сън" са две късчета, може би най-хубавите в нашата любовна лирика. Чистота и божествен произход на чувствата, изразени в елегантна и чудна пленителна форма. Тука Яворов разкрива богатствата на своята поетически надарена душа...Свежест и оригиналност - ето преимуществата на тие единствени по рода си любовни стихотворения...Те са един вид реакция на скверната и демонична еротика на Кирил Христов.

От групата "предчувствия" вее скръбта на един изгубен живот, на заходяща заря.

Поета плаче над гробовете на своите погребани мечти. И като безприютен дух напуща своя срутен храм, без жрица, без кумир, за да издъхне някъде в ужаса на безрадостния живот... Този трагизъм от несполучливи блуждения в живота е намерил бляскаво изражение в стихотворението:

"Към запад морно слънцето клони", което ни заразява със своите отчаяни елегически акорди...

И аз лежа безсилен: срещу мене,
С мъртвешки лъсък в хлътнали очи,
Чудовищния сън на вековете
Остава неподвижен и мълчи;
И няма да се вдигна, да извикам -
Сковало ме чудовището бди
На устни с прясна кръв, последна капка
Изсмукана от моите гърди...

Чували ли сте по-мъчителни и тъжни вопли в българската поезия?...

Не, Яворов ни е симпатичен и за това, че като най-чувствителен син на своята татковина, нему се е паднал тежкия жребий да носи в душата си ужаса на нейното трагическо съществувание.

Цял свят понесох в своите гърди
И всичко се превърна там на прах;
Плачи жена, която ме роди, -
В дън всеки плод безплодие узнах;
Плачи, ридай, проклинай, о жена,
Сред нощ и безответна тъмнина...

Стихотворението "Самота" е израз на онова чувство на боготворение и прекланяне към стихийната и необятна прелест на природата, онзи трогателен пантеизъм, който Вазов завеща на българската поезия.

И чезна аз в копнението вечно
На мисълта сред тайната дълбока,
И чезна аз в копнението свято
На тайната сред мисълта висока;
И падам на колене и повдигам
Отслабнали ръце към небосвода;
Смирен,
Духът се моли възроден
Сред майката природа!

* * *

Отрицателните качества в творчеството на Яворова:

Несправедливо е да се обвинява Яворов, че е отстъпил от литературната традиция, като употребява стих с произволно количество стъпки и на места нарушава единството на ритъма.

Опити за реформиране на стихотворната реч е полезно да се правят, но само да се не злоупотребява с приемите на новаторството и да се сведе класическия звънлив стих до степента на разплута и мършава проза. А това, за жалост, се среща у Яворова.

"Поезията трябва да се сведе към ритъма и музиката", говори Теофил Готие. Стихът има много общо с основните закони на хармонията.

Стихът е музика с картини и образи.

Както едно музикално произведение ни опива и разнежва с акорди и звукове, така и стихът трябва да ни зашеметява със своите плавни съзвучия във форма и съдържание.

Напоследък в младите стихоплетци се забелязва брожение срещу рутината на стихосложението, обаче то напомня гневните крясъци на паленце, което хапе камъка вместо този, който го е ударил.

Бездарността е всякога революционно настроена към признатите и необходими норми, които служат като пробен камък на тяхната духовна несъстоятелност.

У нас най-жарки привърженици на свободния стих се вербуват измежду най-посредствените и бездарни драскачи.

"Стилът - ето самия човек" - говори Волтер. "Стилът е индивидуално качество на писателя", перефразира Белински.

Яворов е оригинален в стихът си, той му приляга - но следва ли от туй, че трябва рабски да му се подражава и неговото новаторство да се преобърне на "Кантов императив" в стихосложението!

У Яворов се срещат много груби и неестетични дисонанси, които говорят за отсъствието на тънко естетическо развитие.

В първите си творения той ни поднесе такива нетърпими и вулгарни куплети!

И лучец яж, водица пий!
Дий, воле, дий -
Дий красто дий...
Като няма прокопсия
Плюл съм в тая орисия.

Тоя натурализъм не бива да намери мястото си в едно стихотворение.

Ако един Михайловски римуваше някога "Хрисувул" с "цървул" - то се е още нищо - това е допустимо за произведение със сатирически жанр, където характеристиката, безпощадното бичуване и карикатурното наподобяване са съществени и първенствующи елементи.

"И писах с кръв и гной!"

"Чудовище си ти, чудовищно дете
На престъплението и позора"

"Родила гнъс и срам."

"Змията те безчувствено кърми
С отровеното мляко на змията"

Са изрази, които извикват у четеца чувство на отвращение. Те може би са много нужни на поета, но защо ни са, когато пораждат у нас много некрасиви и гнетущи асоциирани представления.

Те ни дразнят и безпокоят като че ли слушаме рязане на стъкло или сме изпили известна доза азотна киселина.

Съскащи и зли,
През моите уста на хаоса змиите
Подават сноп езици.

От тази лъжа и грандомания и сам Яворов се би зачервил. Фигурите и сравненията стават смешни и тривиални, когато надминат областта на вероятното.

Поезията е изкуство, което най-малко търпи фалша и превзетостта. Стихотворението "Демон", което може да се вземе като автобиография, показва до какъв абсурд може да достигне едно разгалено от ласки и венцехваления самолюбие. Демона на Яворова не е оня дух на отрицание, на възвишена демонична гордост, какъвто го виждаме у Лермонтова, а безсилно удря крилата си в "цинковия покрив на Народния Театър" и ожида за по-тлъста синекюра или разходка в странство. Тука няма удивително енергичния и картинен стих на руския гений.

Не, демона на Яворова е една безсъдържателна за четене стихотворна прозявка.

"Да бъда зной, да бъда скреж"

"Гнъс и кал"

"И същи църв ще бъдеш ти,
Алчущи прахът".

Нека читателят след това сам извади заключенията си за художествените достойнства на Яворовия "Демон", който носи великия и ненадминат епиграф:

"И будеш тъi царицей мiра,
Подруга первая моя!"

Яворов е създал много малко хубави работи. Останалите му произведения са документи за духовните му лутания и неговата страстна жажда за оригиналничене, което в него се изражда до маниерност. Понякога той се влюбва в отделен израз или картина и построява цяла композиция. Изобщо у него няма завършеност, единство в творчеството, както е това във великите поети и донякъде у Вазова и Пенчо Славейков. Яворов е поет на настроението, а не на спокойната и добре разработена концепция. Появяването на Яворова може да се счита като отрадно, но недълготрайно явление в нашата литература. Той не е съумял пък и няма нужната мощ да създаде велики и с трайна красота творения.

Неговите стихове приличат на имитирани брилянти, които загубват лъскавината си пред слънчевия блясък. Очарованието от неговата поезия се заключава във външните труфила, във формата. Яворов ще има преходно значение в българската поезия.

Яворов се е отдалечил много от духа на българската битова литература. Като чете човек неговите "безсъници", би си помислил, че това не е произведение на български поет, живял под нашето небе, дишал мощния лъх на родните ни полета и балкани.

Чуждото влияние у Яворова е толкова много задушило неговата индивидуалност, щото по-голямата част от творбите му носят печата на подражателно съчинителство.

Неговите заслуги са чисто езиковни.

Той обогати нашата стихотворна реч с няколко хубави обрати и епитети, но той не ни даде високохудожествени ценности. Тепърва трябва да се очаква появяването на истински поет у нас.

И той ще се яви самобитно, без лекциите и естетическия катехизис на разни професори и критици, без кичение с чужди дрънкалки и влияния, както естествено и мощно се появява урагана от незнайните недра на безкрайността, волен както вихър в степта, неподкупен и горд както Сократа, смел и дързък изобличител на пороците и злото - както Назарянина...ророк, борец...всичко...цял свят затворен в една душа.

[бр. 8, с. 11-16]

© Николай Райнов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.07.2002
П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Варна: LiterNet, 2002.

Други публикации:
Теменуга, 1909, бр. 7 и бр. 8.
П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Благоевград: УИ "Неофит Рилски"., 2002.