Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОТНОВО ЗВЪНАРЯТ ЗВЪНИ...

Минко Николов

web | Антон Страшимиров

1. ПИСАТЕЛЮ, ВЪЗЛЕЗ НА КРЪСТА!

В дни на всенародни бедствия, на трусове и катастрофи Страшимиров изопва снага и заговорва с пророчески глас към съвременниците. Тогава той напомня звънаря от прочутото визионерско стихотворение на Емил Верхарн. Наоколо бушува ураганът, хищни пламъци гълтат всичко в бездънната си паст. Единствен в минутите на ужаса бди и бие тревога старият звънар. Той е на камбанарията, той

удря камбаната с тежки ръце
- звън и тревога, и ужас под бесния ритъм
на отчаяно, лудо сърце.

Като звънар при всенародно нещастие се възправи настръхнал Страшимиров и словото му - пълно с тревога и горест, с протест и ненавист - проеча над окървавената родина след септемврийските дни на 1923 г.

Въстанието през Септември завари писателя в идейна безпътица. Той пишеше серия от статии в десничарския, почти сговористки вестник "Правда", съдеше беззаконията на земеделската власт, а за заклания Стамболийски се отзоваваше като за "народоненавистен властолюбец". Но само няколко седмици по-късно избухнаха септемврийските пожари и под кървавото им зарево Страшимиров като че ли се разбуди от продължителен сън, разтърка очи и изрева от болка. Той заприлича пак на онези творци, които гърмят с небесни мълнии и със слово изгарят сърцата на хората. Думите му зазвучаха с библейска съдбовност, сякаш думи на еврейските пророци, които разговаряха като "син на човека" и "господар на справедливостта".

Страшимиров отново намери себе си. Въстанието освободи заложените дълбоко у него енергии на ропот и негодувание срещу безправието. Той заслужи правото да го наредят в поредицата на именитите световни писатели - съвести на човечеството. Неговият протест, събран в крилатата фраза "Клаха народа си, като и турчин не го е клал", възпроизвеждаше незабравими жестове на писателска съпротива срещу насилието. Свързваха го с отвореното писмо на Зола по "аферата Драйфус", познато под шумното заглавие "Аз обвинявам". Припомняха паметните думи на Толстой, запратени в лицето на столипинския терор чрез самоотвержената статия "Не мога да мълча!"

Страшимиров също проговори, проговори чрез своя позив за жертвите, чрез бюлетина на помощната организация за подпомагане близките на загиналите, чрез романа "Хоро". Септември 1923 г. хвърли в трескаво кипене най-неопокойния дух на българската литература. И след априлските събития 1925 г., след новата вълна на репресии и разстрели, която залива страната, той поема пак риска. Основава вестник "Ведрина", един от центровете на протестиращата антифашистка мисъл.

Отново един нападателен дух е в офанзива. Дето и да стъпи кракът му, никнат следите на ропот и бунт. Той изнася цикъл от публични лекции, на които се събира огромен брой слушатели и приходът от които е или в полза на безработните, или за подкрепа на антифашистките издания. Може темите на тези беседи да бъдат съвсем отвлечени и привидно неутрални, например "За и против жената" или "Брак и плод" - все едно: слушателите се стичат масово. Самото име на писателя действа магнетично. Хората знаят, че той винаги ще намери повод да вметне някоя дръзка реплика към своите "окървавени съвременници". И при най-абстрактните и вековечни теми той не бяга от времето си, отзовава се на злободневието.

Във вестник "Ведрина" Страшимиров привежда дългия списък на погубени от ръката на палача големи българи, общественици и хора на мисълта. Между тях е собственият му брат Тодор Страшимиров, чието убийство го кара да изплаче "кървавата болка, в която удавиха душата ми". Между тях е и любимецът му в поезията Христо Ясенов, за когото винаги ще пише покрусен: "Не мога да прежаля Христо Ясенов, имах го за син." Сърцето му стене при мисълта за това безумно изтребление на най-добри синове на нацията. "Ние сме шепа народ. Стига жертви!"

Фашизмът затваряше културата зад телени мрежи, но големите писателски съвести се съпротивяваха. Те изключваха компромиса с окървавения режим, защищаваха докрай свободната територия на мисълта и изкуството, готови да я застелят с труповете си, но не и да паднат на колене. По същото време Гео Милев издигаше като факел Вазовия стих "Не се гаси туй, що не гасне", за да предупреди фашистите, че са безсилни в своя поход срещу културата. Страшимиров, вземайки повод от годишнината на Ботев, припомняше, че с картечници не се побеждават идеите, "... Вие можете да ни съдите, да ни биете и колите, и бесите. Всичко можете. Но не можете угаси борческия пламък у нас: не можете заглуши вика на гладуващите за хляб и свобода."

Септемврийските събития се превърнаха във водораздел, в кървава черта, която разделя хората на перото, налага им да застанат отсам или отвъд барикадата. Преживяното изпитание подложи на проверка умовете и съвестите. У най-будните проговори дълбоко вкорененото в живота ни чувство за социална правда, фанатичен жрец на което в българската литература е бил сам Страшимиров.

Той никога.не се затвори в кабинета си през дни на масови злочестини: било то селските бунтове срещу десятъка през 1900 г., погромите в Македония след Илинденското въстание 1903 г., или пък септемврийските пожари на 1923 г. В такива дни Страшимиров приема в ново озарение творчеството на своите учители към "красота и добро" Достоевски и Толстой, преосмисля посвоему техния естетически завет.1 Неговият пост е постът на опасностите. Него го вика гласът на обезправените и злочестите, на социалните низини. Там са хората, които най-добре познава и на които искрено съчувства, неговите хора - "рошави, окъсани, боси и опръскани от собствените си кърви".

Разбира се, той отива при тях с особено самочувствие, със съзнание за месианската си роля. Той е убеден в своето призвание като мисионер, като трибун на плебеите. Той гледа на писателя като на избраник, когото не бива да мерим с обикновената мярка на делника, тъй като той е откраднал от огъня на боговете. Но тази представа за "избраника" в изкуството се намира на другия полюс в сравнение с индивидуалистичното визионерство на естетите. "Избраникът" на Страшимиров не бяга от стълкновенията на деня, от ропота на улицата, не презира плебса, застанал на аполоновска висота. Напротив, той се втурва сред тълпите, подобно на лермонтовския пророк, размахал библейски жезъл в ръцете, с йерихоновска тръба, протръбил тревога.

Идеята за писателя като Прометей, който дарява на хората огъня на социалното непокорство, съпътства Страшимиров през целия му живот. В най-тревожните времена тя го изтласква напред, към смели обществени деяния. Тогава Страшимировото чувство за справедливост се разпалва до нажежаване и авторът на "Хоро" осъзнава болезнено остро несъвместимостта на писателското призвание с всяко лакейство, прислужничество и безгръбначие. Та писателят е човек на съмнения, на изпитваща мисъл, която в привидния мир открива война, в разумната хармония - дисонанси. Зад равния и монотонен ход на делника слухът му долавя крясъци и скрити вопли. Оня, който започва да служи на доволните и ситите господари, който пише биографии на "велики велможи", за да получи ордени и слава, той изменя на мисията си, превръща се в доволник. "А какво общо може да има човекът на съмненията с дарителите на ордени и отличия?" Мястото на художника не е средгосподстващата самодоволна посредственост, не е при "светските лъжливци" - то е на кръста. Създаването на духовни ценности е един вид "върховно мъченичество". И Страшимиров приканва писателите към саможертвеност: "Тези, които са носители на мисъл и чувство в една окървавена страна, не може сега да търсят трапеза. Към тях е отправен общ вик: възлезте на кръста! Вий сте и вий трябва да сте, собствено, разпнатите."

Предателство спрямо писателското звание е не само прякото раболепие, което Страшимиров порицава в конкретните му форми, назовавайки го с разни имена: лакей, доволник, мазник. В такива времена е осъдителен и "чистият естетизъм", който не иска да знае какво се върши наоколо, увлечен в съзерцание на "абсолютната красота".2 В своя вестник Страшимиров обича да цитира мисълта на големия румънски писател Панаит Истрати: "Артист, който вярва, че може да твори чиста красота в един свят, в който очите са угаснали от скръб - тоя артист е съучастник в престъплението."

Разбунената и разгневена съвест на Страшимиров го кара да обвинява много съвременници писатели, да бъде несправедлив към литературното дело на Елин Пелин, Стоян Михайловски, Йордан Йовков Той дори посяга на паметта на Иван Вазов, който в своя манталитет носел "дебелата щриха на самодоволния човек" и не издържал "големите тревоги". В неутолената си жажда за писател, който изгаря на жертвеника на справедливостта, Страшимиров стига до фанатизъм. С пламнали очи той очаква художници съдници, художници-трибунали и прогонва от храма всеки, който не е достоен да носи тежкия товар. Ние няма да приемем тези едностранчиви оценки, но ще разберем човека, който ги е направил. Подобно на якобинците от Великата френска резволюция, подобно на един Марат, той има право да каже, че човек не е създаден да бъде апостол на истината, щом няма смелостта да бъде неин мъченик.

Още в първия брой на "Ведрина", той чертае категоричния императив пред изкуствата в нашата страна: "Как да намерят те отново своя живот, т.е. как да станат пак плът от плътта на удавения в кървите си народ." Няколко години по-късно пред бруталната заплаха от хитлеризма Максим Горки отправи знаменитото си запитване: С кого сте вие, майстори на културата? Но въпросът на Горки имаше своите предшественици, своята предистория и подготовка. У нас го задаваха след 1923 г. в по-друга форма писатели от ранга на Антон Страшимиров и Гео Милев. Българската интелигенция една от първите в Европа трябваше да го постави и реши практически.

Не случайно Страшимиров работи със съзнанието на участник в един новосъздаващ се антифашистки интернационал на писателите. Той е сред първите инициатори на антифашисткото противодействие не само у нас, но и в Европа. "Ведрина" поддържа контакти с големите творчески умове, които си протягат ръка през границите, за да заякчат борческото сцепление на честната европейска интелигенция. Между най-авторитетните писателски фигури се отделя авторът на "Огънят" Анри Барбюс. Страшимиров кореспондира лично с Барбюс, получава от него писма и ръкописи. Апелът на Барбюс "Към хората на свободната мисъл" е изпратен направо до "Ведрина" и излиза във вестника като призив за писателско единение в общ комитет за борба "срещу варварската вълна на фашизма" и "открито съпротивление срещу белия терор."

Това са месеци на щастливо единодействие между Страшимиров и писателите комунисти. Взаимното сътрудничество улеснява по-късните инициативи за създаване на широк антифашистки фронт в литературата. Сам Страшимиров търпи не едно лишение, подлага се на опасности и рискове, презрял облагите и официалните признания, затова пък морално възнаграден. Той признава: "Аз тъкмо сега, в моя борчески път, се чувствам наново въодушевен." Само с окрилеността, с дълбокото нравствено удовлетворение ще си обясним необикновената активност на застаряващия и боледуващ редактор: всяка седмица той сам пълни повече от половината страници на вестника - от уводната статия до полемичната бележка. И в обществените, и в литературните си позиции Страшимиров е до голяма степен съмишленик на марксизма. Той борави с класови понятия и категории, следи отблизо културния живот в съветската страна и го отбелязва чрез множество материали. По случай десетата годишнина от Октомврийската революция получава лична покана да вземе участие в октомврийските тържества в Москва, но заминаването му се осуетява.

И все пак и през периода на най-голямото единодействие Страшимиров не може да се прелее докрай с марксическата мисъл. Той си остава особняк, със своеобразни разбирания, с индивидуалистични избухвания, с недоверие и към някои марксически начала.

В своите теоретични занимания с буржоазната цивилизация и с нейния най-уродлив израстък, фашизма, Страшимиров заема също по-особен ъгъл на обществено мислене, анализира не само социалнопо-литическата природа на явлението, но и психопато-логичните му форми. Вкусил по мъничко от разнородни плодове на съвременната мисъл, Страшимиров лесно сближава съвсем отдалечени възгледи, прелита от една крайност в друга. До неумолимите социални закономерности, изведени от Маркс, той вмъква няколко набързо доловени по етера идеи на Фройд. Най-силен афинитет изпитва към борческата линия на Бар6юс, а художественият му кумир продължава да бъде Метерлинк. С бащинска любов Страшимиров пише възторжени статии за Смирненски, когото нарича "слънчево дете" на нашата поезия. Към Смирненски той има особена симпатия поради плебейската линия в изкуството, която ги сродява вътрешно. За него поетът на огнените гриви е преди всичко поет на онеправданите, минал "през бежански бордей". Ала наред със социалното родство, което дава на Страшимиров съзнание, че е от едно родословно дърво с Ботев и Смирненски, той развива и странните хрумвания на един доморасъл фройдизъм. Според него Смирненски станал пролетарски поет, тъй като бил "ужасен от това, което открива неговото интуитивно търсене на своя двойник- женската душа".

Изучавайки генеологията на фашизма, Страшимиров бързо се прехвърля от обществено-социологичен на психоаналитичен терен. Той обича да се спуска в психичните "бездни", за да обясни преживените ужаси, изумява ое от разрушителните нагони у човека, които изплувват на повърхността именно във времена на масови стълкновения и човекоубийства. Своята книга със статии от периода на "Ведрина" той е озаглавил "Па- лач и злодей".

Само като приведем в единство няколкото зрителни точки, от които Страшимиров гледа събитията, ние ще разберем неравната и разнопластова основа, върху която възниква едно от най-експлозивните произведения в българската литература - романът "Хоро."

2. ХОРОТО НА НЕНАВИСТТА И СМЪРТТА

"Хоро" е израз на дълбоката бездна, която се изкопа между народ и властници след кървавите нощи на Септември 1923 г. и април 1925 г. Само разтърсеният до последната си клетка писател можеше да призове такъв призрачен свят на ужаса.

Но макар и немислим без трагичния опит от септемврийските погроми, романът има своите опорни точни, своето "предисловие" в интелектуалната биография на Страшимиров. В няколко свои статии от рода на "Палач и злодей", в рецензия за стихотворението "Предтечи" от Асен Разцветников той репродуцира епизоди от човешкото обезумяване през войните, за да открие в тях "предтечи на днешните наши ужаси". С трескава и пророкуваща мисъл той следи започналия оттогава процес на обезчовечаване, на дехуманизация, на потъпкване етичните норми. Самата .в:ьзможностпрез войните да бъдат избивани българи без съд и присъда слага началото на всеобщ психически потрес. Войните създават палача и злодея като типичен обществен феномен, порождение на една кризисна и болна епоха.

Още големият Страшимиров разказ "Под облак" от 1921 г. е вече предсказание за "зловещата атмосфера, която ще ни погълне в "Хоро" само няколко години по-късно. В разказа са положени главните зародиши на "Хоро". Тук са преди всичко първообразите на утрешните септемврийски палачи. Те са минали първата школа на издевателства, убийства без съд и нравствена разруха през време на войната и непосредствено след нея. Те са подготвени за ролята си през 1923 г. - тия офицери, които са се цапали до уши в човешка кръв там някъде из Моравско и които са преминали отвъд чертата на нормалната и здрава душевност. Разказът е един крясък срещу обезценените нравствени ценности, срещу погребаните морални добродетели. Навлезли сме в период на небивали психични сътресения. Човешикият живот е нищо. Срутени са устоите, паднали са задръжките. Но онова, което е само смътно предчувствие у Страшимиров след войните, приема съвсем осезаем, конкретен образ след Септемврийското въстание. В пламъците на Септември изгоряха и последните интелигентски илюзии за класов мир и социална хармония. Старият свят разголи физиономията си. Вместо човешко лице Страшимиров видя разкривена хищническа морда. И понеже не познаваше полутоновете и шепота, неговото възмущение избухна с трясък, разнесе се с гръм над цялата страна. То се отля в съвсем особена, съвсем непривична художествена форма, каквато намираме в романа "Хоро".

Критиката е характеризирала "Хоро" главно като документ за издевателствата, вик на една голяма съвест, гневен памфлет срещу палачите. В подобни определения обаче трудно се побира цялата художествена неповторимост на романа. Това е книга, потресна по въздействието си, изключителна по художественото си единство. А_единството, структурната неделимост на "Хоро" израстват от една авторска субективност, крайно изопната, напрегната до болка. Кртините на времето, на човешките отношения са минали през пещта на едно трескаво въображение и една чувствителност, нажежена до вулканичен градус.

Събитията са само поводът, съдържание на романа е страстта и преживяването на автора. Сякаш за него единствено възможната форма е била задъханата, динамичната, експресивната. Още потресен от септемврийските кланета и априлските разстрели, той не би могъл да се занимава с някакъв разгърнат сюжет, да изпипва в детайли човешки характери. То никога не му е било в природата, още по-малко пък сега, когато кошмарните видения и тръпките на негодуванието го разтърсват цял и той бърза да се освободи от тях чрез очистителния акт на творчеството.

Романът не е обмислян и разработван в подробен план предварително, не е носен дълго в авторското съзнание, за да зрее "спокойно", с месеци и години, да се прояснява стъпка по стъпка. Той е избликнал спонтанно, както избухва взрив, както отеква изстрел. Но в своята фрагментарност "Хоро" е произведение съвсем ограничено. То е подчинено изцяло на едно основно и структурно-организиращо начало. Това начало е експресията. Тя е, която свързва и най-откъслечните на пръв поглед сцени, дава смисъл и на най-траничните реплики, играе ролята на конституиращ елемент. Тя организира действието сценарно и асоциативно върху един модерен кинематрграфски принцип, прехвърляйки ни светкавично от едно място на друго, без да си служи с традиционните композиционни преходи, със сюжетните връзки и обстоятелства.

В сравнение с разгърнатото епическо изображение експресивната проза има своите минуси. Тя не разработва характери в тяхната пълнота и изчерпателност, не степенува събитията според реда на техните движещи сили. Експресивният роман ни задъхва при четене, грабва ни чрез хипнозата на субективното си внушение, но щом се освободим отнепосредственото му въздействие, неговите очертания започват да се губят, образите да избледняват.

В "Хоро" липсват пълнокръвно дадените човешки характери. Върху ограничения терен на този задъхан роман преминават силуетите на десетки хора. Те не притежават изчерпателна биография, нито детайлират портрет с всичките му светлосенки и гънчици. Затова пък всеки един от тях е като че ли завъртян от една стихия, която разкрива човека откъм една, но най-изпъкнала черта в изражението му. Авторът залавя героите си във върховен, момент на .човешко напрежение, издебва ги в изключително състояние, когато човек разбулва скритата си същност докрай. Тая същност, която в нормална обстановка и в спокойни времена е потулена, но която избухва при социалното стълкновение, разкривява чертите на лицето, формира ги наново чрез деформиране.

С невъздържан замах Страшимиров нахвърля уродливите физиономии на потушителите. Техните портрети са щрихирани грубо, с нервна ръка, която трепере от негодувание. Това са хищници в маската на човеци, които току-що са били принудени да свалят маската. Сякаш същества, нахлули от кошмарния свят на Франциско Гойя, слезли от неговите платна, населени с мъртвешки глави и животински туловища, със зловещи призраци, гноми и вампири. Те са дошли, за да превърнат в преизподня живота на тихото провинциално градче.

Всеки един от образите е заострен около един изпъкнал белег, около една основна страст. Доминират началата на сатиричното обобщение и памфлетното преувеличение. Сотир Иванов, околийският началник, се врязва в съзнанието ни със своето криво око, което изхвръква от орбитата в минути на садистичен пристъп. Той действа като роб на бесовския си нагон, в нечовешките дела намира "човешко" удовлетворение. Околийският се чувства "човек" само когато убива, когато коли, когато насилва годеницата си. Обича я, щом тя затрепере, щом запищи и се замята безпомощна в ръцете му. Полковник Гнойншики пък е силует на безотговорната и разюздана военщина, която толкова по-трудно се насища, колкото повече кръв пие. Той знае само да изрича къси заповеди, да отсича въздух с полегата длан: "Всичките - фюит! Толкоз! Хайде!" Срещу неговата праволннейност стоят жалките хитрини на кмета Нако, който се извърта и политиканствува в един съдбоносен момент, когато няма повече място за партизанска демагогия. Никому не е простил писателят: до преките извършители на кланетата той е по-ставил "идеолозите", проповедниците на теории за социален мир подобно на содиалдемркрата Дечко, който е помощиик-кмет, и на " интелигетния" прокурор Ячо.

Самият лагер на потушителите не е единен. Те са готови един друг да се унищожат взаимно, разделени от котерийни противоречия и лична неприязън. В момента обаче е застрашена цялата тяхна власт и те са се сдушили в една хайка. Така и гледа на тях белетристът, така ги и нарича: глутница. Действията им пораждат чувството, че в града се е настанила някаква менажерия и някой се е пошегувал зловещо, отключил е клетките и освободил зверовете. Като лешояди те са връхлетели върху още живите, димящи трупове.

Страшимиров най-често определя героите си не по име, а именно по някой грозен полуживотински белег: "кривоокият", "зеленоокият", прокурорът "с големите уста и големи уши". На няколко места се явява сянката на човека "със сивата широкопола шапка" и с "големи татарски скули". Той идва да приключи диекусиите, запретнал ръкави за усмирителна акция. Със загадъчното си, призрачно появяване и изчезване той символизира палачите, инквизиторите на въстанието.

По същия силуетен начин, само че с противоположна емоционална оценка, са фиксирани образите на хората от другата страна на барикадата. Страшимиров неведнъж е бил критикуван, че не е показал движещите сили на въстанието, неговите организатори и неговите герои. Вярно е, че писателят не се разделя докрай с някои анархистични настроения, трудно признава безусловната правота на един-единствен ръководен център, смътно възприема хората, които се подчиняват без колебание на колективно изработена тактика. Той не знае достатъчно събитията "от отвътре", има най-общ поглед към политическата сила (комунистическата партия), която ги е подготвила и ръководила. А при недостига на пряко познание дори и личното чувство и страст у Страшимиров избледняват, пък те са именно, които движат на неспокойни тласъци перото му. Затова той се поддава отчасти на една схематична представа за революционерите септемврийци. Дойде ли в съприкосновение с тях, готов е да предостави главната дума на Дългокосия-анархиста, човека на грубата сила и терористичните методи. През неговия поглед и Страшимиров възприема с благосклонно снизхождение "идей-ниците", т.е. марксистите, които му се струват деца, или пък отвлечени доктринери, предъвкващи заучени тезиси за икономическия принцип и класовата борба. Такава е студентката - фанатична жрица на. марк-сически формули. "Единствено ..убитият брат на Мичето - Сашко Карабелйов -излъчва особено обаяние. Той обаче "е мъртъв, той свети не със своя, а с отразената светлина на подвига си. Страшимиров е избавен от необходимостта да се занимава с него и да конкретизира душевния му мир.

Но колкото и да е едностранчив и на места схематичен в своето отношение към идейно-организиращия елемент на въстанието, Страшимиров притежава ясно съзнание за масовата, народна база на антифашисткото движение. Изразители на народната съпротива срещу фашизма са преди всичко обущарите Капанови.. Те са народната стихия, която изригва спонтанно проклятие срещу убийците. Старият и младият, баща и син, разговарят:

- Лъжат, та-те-е - лъжат, тях-на-та-а... И когато венчават, и когато кръщават, и когато ни колят, все лъ-ъ-ъ-жат!

- Лъжат, верицата им - кандилкаше се старият. - Ама когато - когато ни колят, Събчо, не - не лъжат. А-а, там не лъжат, тяхната..."

Капанката разбира, че военните могат всичко да сторят с нейните хора: "Могат, кучетата, сила им е, турци са." Но както бащата и синът, така и майката не се предават. Те стоят като някаква тъмна маса, като масив на негодуванието и омразата срещу потушителите. В романа те влизат с особено естетическо предназначение: да възроптаят срещу издевателствата, да откроят народното непокорство, да прокълнат и дявола, и бога. Езикът, на който говорят те, е груб и първичен, напоен с потта на техния труд, със солта на тяхната мъка. Суров, оварварен език, както ще кажат критиците.

Изображението на човешките отношения в романа е далеч от изчерпателността на епичното повествование. В своята експресивност и сценарен лаконизъм обаче то е открило възможности за рисунък с едър замах и символни обобщения. Отделните сцени престават да бъдат затворени сам и в себе си епизоди, ограничени в конкретния си и битов смисъл. Те възрастват до символика. Образите на хората наистина не са пълнокръвни - те са силуети. Но на фона, на който действат, те се изрязват със страховита сила и довеждат до потресение.

Върховна сцена, която сумира целия експресивен смисъл на романа, е хорото в края на книгата, където жените са принудени да играят около труповете на мъжете. Над всички тях се извишава Капанката: висока, чорлава, окървавена. Нейното хоро, нейният прегракнал глас, чупенето на ръцете й, клетвите й срещу тая "сладка земя" срещу тая "черна земя", срещу тая "курва земя" под съпровода на засвирилата военна музика, под настръхналото небе на септемврийската нощ, всичко това напуска предела на конкретния и частичен епизод. То прераства в страховит символ на народния трагизъм и народното негодувание срещу вакханалиите на фашизма.

"Целият роман е просечен от остриетата на експресията, която придава на грозотата и ужасите в него фантастични, нечовешки размери. Така е в образите на зверска жестокост у кривоокия или у полковник Гнойнишки, също и в образа на омърсената красота на Мичето. "Лежи възнак, хубава като богиня, Мичето Карабелйова, сестрата на Сашко Карабелйов, убития вожд на хиляден народ. Лежи разкрачена, удавена в мърсота и срам, в страшна мърсота и срам. Пфу!"

В "Хоро" едно накипяло съдържание е намерило спонтанно своята форма. Фрагментарната композиция на романа изключва епически разгърнатото действие, последователното и плавно течение на сюжетната "вълна". Единството на произведението се създава по други пътища: чрез повтарящи се "вътрешни теми", чрез постоянни "прелитащи мотиви". Те преминават като рефрен през текста, за да приведат в неуловима вътрешна връзка разпокъсаните сцени и епизоди. Със своеобразния си строеж "Хоро" придобива особеностите на лиричната и асоциативна проза. Основен рефрен в него е лайтмотивът за страшните нощи, "бели и страшни септемврийски нощи", "бели и кървави нощи - предателски бели и предателски кървави". Той пронизва цялата книга, като свързващо звено, като емоционален мотив, който сцеплява фрагментите. Повишената субективна излиятелност следва някои принципи на лиричното стихотворение с неговите "емоционални" акценти чрез повтарящи се стихове. Лирично-експресивното начало определя и особения темп на романа, който отмерва речта в тактовете на ритмичната проза: "Сотир сви камшика. И сипна с език нажежени гвоздеи. Всичко живо ще бъде изтърбушено: да кажат! Деца в майки ще бъдат разчекнати: да кажат! Градът ще бъде съборен и сто педи под земята ще се копае: да кажат!"

Светът на "Хоро" е призрачен .свят. Човешките физиономии са се изкривили в животински муцуни: от жестокост или страдание. Всичко е завъртяно в един танц: танца на безумието и смъртта. Романът започва със сватба, но всъщност разказва за смърт. Той завършва с хоро, но в действителност показва ужаса в невероятните му, невъобразимите му форми. Сватба, хоро и смърт се сливат в едно - в някакво изстъпление на бесовски сили.3 Над всички се е надвесил някакъв апокалипсис: сякаш е дошъл свършекът на света. В това хоро на ужаса, в което и палачи, и жертви играят като несвестни4, цялата реч неусетно се слива в един монолог, изречен на един дъх, с .вик и крясъци, с прекъснатост и недоизказаност, с рев и звукоподражания. Душите на хората и душата на автора са разкъсани, разтерзани, изнасилени. Затова стилът на роман е начупен и задъхан, раздран от паузи, стегнат в спазми и нервни гърчове, обозначени с безброй тирета и мнототчия. Хората говорят в неистово състояние, на границата на действителността и бълнуването".

В годините след въстанието Страшимиров заслужи да го нарекат най-чувствителната писателска съвест. Според митологията на древните гърци боговете участвали в престъпления и убийства, но после било достатъчно да измият кървавите следи, за да станат пак съвършено чисти и неопетнени и от съзнанието им да изчезне и най-малката следа на кървавото деяние. С човешката съвест обаче не е така, както с паметта на боговете. И не е ли писателят оня, който пръв бие тревога и изправя престъплението пред съда на вековете? Не е ли той болната съвест на своето време?

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. В два поредни броя на в. "Новини", бр. 41, 42 от 1926 г., Страшимиров тълкува основните творчески принципи на Толстой и Достоевски, за да премине към повеленията, които произтичат от тяхното дело за съвременния писател. Той се изказва за своя дълг като писател-антифашист, съпоставяйки в ироничен план своето положение с положението на някои от колегите си литератори: "Аз все по-често спирам върху тази перспектива: - уморен съм може би (уморява се човек!). О, да намери най-после и за мене край тази непоносима вече борба за залък, за квартира - за слънце, за въздух! Да мога и аз да се кумя с часове като зюмбюл в саксия, до маса и пр. в "Цар Освободител", да пуша дубл екстра, да клатя нозе и да гледам живота през прозорец (че даже и съвсем да не гледам, а само да замижам и да развивам своите възгледи за импресионизъм, експресионизъм, футуризъм, дадаизъм. . .)." [обратно]

2. В бр. 38 на "Ведрина" Страшимиров се изказва по повод смъртта на Боян Пенев: "Младият бляскаво обдарен човек имаше много широка ерудиция и разполагаше с несъмнен художествен усет, който проговорваше винаги, където не му пречеше страшната за нашето страшно време позиция на естет." [обратно]

3. За разбиране на психологическото и естетическото своеобразие на септемврийската литература у нас е важно да се направят паралели с поезията, например асоциациите на революцията с кървава сватба в стиховете на Фурнаджиев:

Хей, мои сватбари, хей, гайди и свирки и тъпани,
на сватба, на сватба в неделя - на сватба и смърт! [обратно]

4. В "Палач и злодей" Страшимиров привежда такъв факт: "След септемврийските кланета психиатричното отделение на държавната болница се изпълни. И всички побъркани бяха из редовете иа победителя!" [обратно]

 

 

© Минко Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.12.2001

Други публикации:
Антон Страшимиров. Монографичен портрет. София, 1965.
Минко Николов. Избрани произведения. София, 1979 (ред. С. Султанов, Ив. Цветков).