Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СТИЛЪТ - ТОВА Е ЧОВЕКЪТ

Минко Николов

web | Антон Страшимиров

Още с ранните си произведения Страшимиров придоби шумна известност. Приеха го като "моден белетрист" заради новотата на сюжетите, заради социалното му чувство и първичните му творчески енергии. Но в самото начало нарастващата негова слава бе помрачена и от едно недоволство. Недоволствуваха от езика на работите му. Димитър Благоев писа колко търпение е необходимо, за да издържиш докрай Страшимировия текст в "Смутно време". Пак Благоев сравни впечатлението от езика на писателя с усещането, което човек изпитва, ако върви по счупени паници или ако ухото му реже звук на развалена цигулка, по която немилостиво търка неопитна ръка.

Оттогава започна Страшимиров двуборетво със словото. Почти няма писател, който да не познава "мъките на словото", който да не прекарва безсънни нощи, докато заключи мисълта си в желаната форма. В двубоя с фразата един Флобер падаше в изнемога, правейки признания за "ужасите на стила". Ала случаят със Страшимиров е твърде особен. Този автор съзнава колко трудно надвива на езиковата си мъка. Допи отделни произведения като "Рамаданбегови сараи" той преписва десетки пъти, докато постигне стилистично съвършенство. И все пак у него преработката на текста не може да бъде система, да се превърне в упорит творчески навик. Той не е в състояние да принуди себе си да заседне над словото, да претегля на чувствителни везни всяка дума колко тежи и каква стойност има. Той принадлежеше към художниците, които са винаги на път, подгонени от събитията, разпалени от нови идеи, претоварени от безброй сюжети. Той е бързописец, а Пенчо Славейков отрано го предупреждава какви опасности крие бързото писане: "Бързописците са били и ще бъдат всякога лоши художници, особено в литератури като нашата, дето художествените форми и похвати не са никак установени и дето една от главните задачи на писателя е засега - борба за тяхното установяване."

Зачетете Страшимировите съчинения, особено ранните разкази и романи, ала не забравяйте червения молив в ръка. Ще се сблъскате с елементарни погрешности, с незачитане на граматиката, с езикови волности, които изкривяват фразата, затъмняват смисъла, разсейват образа. Наистина рискувате да изпаднете в досадната роля на педант, на скучен "езикоед", което е двойно по-неприятно, след като знаете как Пенчо Славейков обичаше да се гаври над филолозите. Но случаят със Славейков е съвсем друг. В съпротивата си срещу филологическия педантизъм и граматикарство Славейков упорито отстояваше свои езикови принципи. При Страшимиров обаче липсва единен принцип в отклоненията от литературните норми. Особената употреба на една или друга форма у него е плод повече на случайност, на вътрешна несигурност, отколкото на последователно проведено разбиране.

Обикновено той е нехаен към текста. Обича само експресията на словото, не и неговата точност, не и звънката му красота, не и сдържаната му сила. Ранните работи на белетриста документират почти на всяка страница един слаб усет за словосъчетания, едно затруднение да бъде ясен, един произвол и насилие над фразата.1

Вместо лек рисунък и чиста линия - тромав, утежнен и претрупан израз. Портретите на героите са обременни от епитети, чертите на хората стават разсеяни, смътни. Точната представа за физическия облик и душевното състояние на човека се губи. За младия Страшимиров важи изцяло пасажът от писмото на Чехов, в който той съветва Горки да не злоупотребява с определения, да ги зачерква, където може, за да не изморява читателя. Претрупаната с епитети фраза не се набива в мозъка, а белетристиката трябва да се врязва в съзнанието мигновено, за секунди.

Тази немарливост към езиковата шлифовка на произведенията е карала Страшимировите критици да го наричат "припрян славолюбив писач", да му приписват "тъмно езиково съзнание", да го сравняват с бъбривостта на многоглаголив "газетарски клюкар". По-късно Страшимиров създаде работи, езиково издържани, научи се да прекроява и преработва. Той се залови да напише някои неща с главната цел "да сломи" съпротивата на езика. Но през целия си живот той не намери достатъчно време, нито търпение да доизпипва и доизкусурява съчиненията си. Него не го увличаше тънката, златарската работа в занаята. Не е в природата му да бъде художник-стилизатор гравьор и миниатюрист. Той принадлежеше към друго племе. Племето на грубите и дръзки рудокопи на словото, които не знаят какво ще се отрони от ръката им: спечен къс земя или скъпоценност.

Такива художници са чужди на оттенъците, те не плетат със словото паяжинни нишки, не използват тънки резци в работата си. Те предпочитат максималното, възпроизвеждат едрото. За тях животът е интересен само в изключителните си състояния, в крайните си напрежения, в бурните си приливи - спокоен и равен те не го понасят. И на писането те се отдават със същата страст, с каквато и на живота си, без да познават чувството за мярка. Техният текст се задъхва, окача и пада заедно с екстатичните състояния на самия автор според един израз на Луначарски.

Как да искаме от Страшимиров да пише в измерени и стройни фрази, след като той сам е нестроен, пламва за миг и буйствува, изразходва се в нервни жестове и остри реплики? Молиер бе казал, че пламенните роли изискват целия човек. А такава е ролята на Страшимиров. Него го шибаха камшиците на времето и той нямаше спокойствие да се уедини за словесно резбарство. В пристрастеността си към малките и големи бури на живота той оформи своя стил като автор.

Стилът на Страшимиров има своята рязка индивидуална отличителност. В областта на стила писателят съзнава правата си и не допуска да му се бъркат филолозите. Те определят граматическите закони, с което и свършва тяхната власт. А законите на стила - това е нещо друго. Там законодател не е ученият, а майсторът в изкуството. Наивно и глупаво е да мерим стила според учебникарски параграфи, да го ценим според някакви вечни изисквания за "правилност", "симетричност" и "простота". Кръвообращението на писателския стил получава живот не от учебниците, а от жизнения материал, от светоусещането на автора, от душевните му напрежения. Главната художествена цел на Страшимиров винаги е била една: "да надъха" работата си "с текущия темп на своя живот". Затова той не си представя как може да се започне и да се завършя художествено творение по предварителен план, подчинен на някакви мъртви правила. "Стилът в едно художествено произведение се движи по начупена линия, която често изглежда своеволна (капризна), а всъщност е строго съгласувана както с характера на всяко отделно място в предаваното съдържание, така и с душевните напрягания и възбуди у стилиста-автор."2

В автобиографичната си книжка "Творчество и живот" Страшимиров възпроизвежда творческата история на своите по-значителни произведения. Оказва се, че повечето от тях са рожба на личен опит, преживян и изстрадан, на събития, които са го въодушевили или, напротив, съкрушили. Дори ако сюжетът е чут под форма на разказ от друго лице, той освобождава творческа енергия у писателя само след като омайва въображението му, разгаря страстите му, възбужда мисълта му. Творческият процес у nего не протича равномерно и регулирано, според дисциплината на една работна система, превърната в навик, разпределила строго времето на часове. Не, обикновено той пише по цели нощи с трескав дух, понякога скача от сън и бързо се залавя за перото. Той признава как се екзалтира, как навремени мъката му се излива в сълзи, избива в "истеричен плач".

Страшимиров се запалва от изключителността на една ситуация, от напрежението на един сблъсък, от грандиозността на една идея. Почти няма да го чуем да говори как се е самозабравял в света на някой от героите си, как се е пренасял докрай в едно чуждо състояние. Ние сме чели за Дикенс, който излязъл от кабинета си, облян в сълзи, понеже умрял героят на романа му. Знаем за Флобер, който е чувствал в устата си горчивия вкус на арсеника, пишейки страниците за самоубийството да мадам Бовари. А Достоевски е възприемал тъй отчетливо вътрешните монолози и диспутите на своите герои, че се принуждавал да ги произнася гласно, шепнешком, и да ги придружава със съответни жестове. Страшимиров - уви! - чува изключително един глас. Той чува себе си. Той се разтриса от плач, но не заради участта на героя си, а под напора на едно възбуждение, под изблика на едно потресение, което го е обхванало целия.

Затова авторът на "Хоро" и "Роби" не е силен в персонификацията, в индивидуалната отчетливост, в пластичното извайване на образа на човека. Другаде е силата му. Тя е в първичността на неговите теми, в драматургичността на неговите конфликти, в избухливостта на неговите хора. Те - героите на Страшимиров - са обикновено неговото "alter ego".

Най-присъщ на Страшимиров е стилистичният образ на онези произведения, които са издържани в резките тонове на крайната експресия. Изреченията стават къси, отсечени, нервни. Нервно, афектирало и малко театрално заговорват и хората - в ритъма и интонацията на самия автор. Той, авторът, почти не е способен да заеме дистанция спрямо събитието. По-скоро той е първият очевидец, нетърпелив да сподели своята оценка, да изрази своето отношение към случилото се. Извършено е убийство и ние го виждаме да застава там и да възклицава: "А-а! Хората полудяха: убийство за любов?"

Той е дотолкова съпричастен и въвлечен в действието, че сякаш нервен тик движи пръстите му, по тялото му минават тръпки, гримаса сгърчва лицето му. В центъра е той, разказвачът, с нервната си възбуда, с изблиците на възмущението или ентусиазма. Неговият неспокоен пулс дава ритмичните тласъци на .произведенията. В тях всички възклицават. Най-честа е познатата спазма на Страшимировския нервен смях, който изтръгва към края на всеки монолог едно "ха-ха-ха": неестествено, спазматично, почти сомнамбулно. Дочуват се и постоянни междуметия: "а-а-а", "у-у", "е-е-е", "пфу", "фю-ю", "да", "мда" и пр.

Той няма нищо общо с "възпитания", чеховски тип писател, който слага юзда на своите състояния и чийто белег е мярката, дресировката. Страшимиров, напротив, артикулира чувствата си докрай: протръбява възторга, изкрещява страданието. И най-дребните си увлечения превръща в колосални страсти, пресилва и надува нещата. Ето защо той не винаги е защитен срещу театралната помпозност и литературната маниерност, изпада в претенциозно и високопарно писане, обича да се изразява надуто: "Той крачеше по диагонала на душата си" или "Търсеше да вникне в тайната на вековете".

Върху фразата си той упражнява немилостива хирургия, белези на която са безбройните препинателни, удивителни и въпросителни знаци, тирета и многоточия. Това е някакъв трескав танец по граматическите конвенционалности, по филологическите изисквания за "нормален" и "правилен" словоред. "Обясняваше многоречиво: - ако той би допуснал, макар и за момент, че онова, което е станало - и е било казано, - там, в Рила - въпреки че то очевидно е нещо съвсем инцидентно, нали? - О, той, д-р Байлов - ."

Толстой е казал, че изтънчеността и силата на изкуството са почти винаги право противоположни. Стендал е изразил съмнение дали вежливостта е от полза за художника, тъй като тя убива силните страсти. Светът на Страшимиров е разхвърлян и недодялан, без ретуш. Неговата природа не се вкарва в калъп, не се поддава на дисциплина. Той най-малко може да бъде изтънчен и деликатен автор, салонно пригладен и причесан. Изложен на постоянни приливи и отливи, тласкан от разни ветрове в разни посоки, Страшимиров е неравен и невъздържан в своите писания. Той не обича да се заседява надълго и да ги обмисля всестранно, а бърза да ги откъсне от себе си, да ое изявя и да премине нататък, към следващата задача, към новия повик на своя ден. Той сам свидетелства за своя творчески акт: "Съзнавам само - бликат образи, съотношения, изпъкнали преживявания... Те се тълпят не тъкмо в ред - нито - под някакво измерение. Но нищо: нека само бликат: после ще зачерквам и ще допълвам."

Процесът на творчество у Страшимиров е немислим извън това безредие, извън въртопа на образите, извън надпреварата от хрумвания. Той не е постоянен, не е траен в привързаностите си. У него страстите се засрещат и едната отблъсква другата, идеите се застигат и задминават, без да му дадат да се съсредоточи, да положи на аптакарски везни работата си. Чудото на художественото въплъщение не се извършва докрай. Тук наблюдаваме същото явление, което един руски критик отбелязва при Леонид Андреев: У него има талант, но някак си напрегнат, непълен и незавършен, недозрял талант. Сякаш музите едновременно са го белязали и са го обидили; сякаш са се отдалечили от люлката му, без да успеят да довършат своето благославящо дело, без да доиздялат дарованието му.

Несистемен и разпокъсан, Страшимиров е истински прахосник. Прахосник на мотиви и чувства, на думи, думи, думи... Ако подирим неговия контраст в нашата литература, ще го намерим в белетристичното изкуство на Елин Пелин, пестеливеца, който знае цената на всеки епитет, на всяка дума. У Елин Пелин няма нищо излишно, претрупано, усложнено. Може неговият свят да ни се стори малко тесен, лишен от по-широки интелектуални кръгозори, но той е завършен, в него хората стоят яко на краката си. Писаното от Елин Пелин е като заковано: не можеш да го отместиш, няма какво да прибавиш и да отнемеш. Страшимиров, който е тъй многолик и разностранен, обладан от толкова широки интереси, остава незавършен художник. И няма защо да се изненадваме, че двамата с Елин Пелин, тъй противоположни като творчески натури, трудно са се разбирали един друг. Щом заговори за художествената разпиляяост у Страшимиров, Елин Пелин е явно едностранчив и безмилостен, готов да подцени една първична художествена стихия. Малко преди смъртта си в интересната си беседа в Съюза на писателите на тема "Как пиша" той характеризира по следния начин Страшимировото творчество: "Антон Страшимиров с някои разкази направи добро впечатление и на него се възлагаха особени надежди, че той е един голям писател. Обаче той... беше един халосан човек, един човек, който нямаше никакво установено мнение... той беше една неустановена личност, разхвърлена. Такъв беше и в писанията си. Той не знаеше да пише художествено. Той не знаеше даже формалистиката, която се изисква."3

Тая дяволска "формалистика" - тя преследва Страшимиров посмъртно, не го оставя на мира и в гроба. Той, който се е изказвал по всички въпроси, неведнъж е развивал правилни мисли и за художествения стил и език. Той също е наблягал "колко усилия и колко труд трябва, за да се говори и пише ясно, т.е. да се откъсне една мисъл от оная мъглявина, в която тя се зарежда у човека, и да се предаде на другите точна и ясна". Той е издавал и други писателски тайни, например "колко изрази има, които не попадат пряко иа мисълта, но с които писателят разполага винаги, за да се задоволи, когато е изнурен в творчеството си, когато е отпаднал духом или е ленив". Той не забравя как е претъпкана паметта с готови фрази, как тя е "винаги открита за всичко, което лесно се подражава или е модно".

Да, той съзнава опасните подмоли в движението на писателя към съвършенство и въпреки това постоянно прибягва и към модните, и към приблизителните, и към полуясните или готови фрази и форми. Защото бърза да изяви себе си, да стъпи в горещите следи на събитията.

Страшимиров бърза не за да трупа пари или други материални блага с изкуството си. Той умира като несретник, без служба и постоянен доход, във вечна грижа за хляб и покрив. Неговото бързане е от нетьрпеливост да се пребори с противоречията на своето време и със самия себе си.

Стилът на Страшимиров е в устрема, в промяната, в движението, в несигурните контури на утрешното пред вкаменилата устойчивост на днешното.

Неговият закон е да търси истината (ще я измери ли, кой знае?) - да я търси до последно издихание.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Страшимиров пише: "плещестичко на бойчец" (на ръст); "пот го наби" (го изби); героите му са "обояват" (уплашват), "обужасяват" се (ужасяват); за един от тях е казано, че "изплещи и цвръцна навън" (изрече и изхвръкна навън). Авторът благодари на "злобливия случай" (т.е. щастливия). В най-поетичната картина, издържана в умилителни тонове, изведнъж се прокрадва изразът "кривач лъчи" (за сноп слънчеви лъчи) и цялата поезия се нарушава. [обратно]

2. Вж. статията "Стилистични бележки", Съчинения, т. VII, София, "Български писател", 1963. В нея са развити по-основно Страшимировите схващания за стила и езика. [обратно]

3. Елин Пелин, Събрани съчинения, т. Х, София, 1959, стр. 467-468. [обратно]

 

 

© Минко Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.12.2001

Други публикации:
Антон Страшимиров. Монографичен портрет. София, 1965.
Минко Николов. Избрани произведения. Ред. С. Султанов, Ив. Цветков. София, 1979.