Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СОЦИАЛНОСТ, БИТ И ТРАГИЧНИ РАЗВРЪЗКИ (1)

Минко Николов

web | Антон Страшимиров

Първото излизане пред читателска публика, дебютът на писателя ни открива един нов профил, една нова походка, една неподозирана тайна. Както при любовта, и тук първата среща може да бъде решаваща, да привлече или отблъсне завинаги. Дори ако първите впечатления отпосле се окажат измамни, те са физиономични. Те крият изненадата на първооткривателството. Антон Страшимиров дойде в нашата литература през 90-те години на миналия век по начин, който сепва. Той се саморазкри без предисловия, без "подготвителен период": направо, шумно и дръзко. На скромната трапеза на тогавашната наша литература той се настани без покана. Сякаш бе роден със самочувствието на човек, който пред другите има право да заяви за себе си: Много са званите, малко - призваните. Аз съм от малцината призвани!

Самата му месианска осанка, експлозивната му личност направиха огромно впечатление. Той бе напечатал само няколко разказа, а най-солидните литературни издания вече търсеха сътрудничеството му, бореха се за него, за залутания някъде из Бургаско 23-годишен селски учител. Професорското списание "Български преглед", ръководено от авторитетите на нашата филологическа и литературна наука, професорите Л. Милетич, Б. Цонев и Ив. Д. Шишманов, посрещат младия си сътрудник като "малко чудо". Отвсякъде валят предложения за сътрудничество, дори са съгласни да му плащат хонорар - рядък за онова време случай. Братът на писателя, известният по-късно историк на Априлското въстание, Димитър Страшимиров, му пише от Солун: "Ти изплава." Дори литературни кръгове, които представляват идеологически полюси, каквито са Кръстевото списание "Мисъл" и Благоевото "Ново време", са единодушни в признанието, че Страшимиров е една скъпа надежда, една буйна сила в бедната ни тогава белетристика. Скъпият на похвали и навъсен съдник на нашата литература Пенчо Славейков не се колебае да изрече насърчителна прогноза, че талантът на Страшимиров обещава "твърде много", обещава "да влей живителна струя в нашата повествователна литература, изсушена до немай-къде от разни литературни облизанковци".

Това гръмко литературно кръщение подобава на такъв амбициозен, неспокоен и припрян автор, какъвто е Страшимиров. Неволно се замисляме колко различна е понякога оценката на съвременниците и присъдата на бъдещето. Не че Антон Страшимиров не е издържал изпита на времето, но все пак. ...Все пак мястото, което има в литературната история, далеч не е равноценно на шумните му успехи приживе.

Колцина са щастливците сред това нетърпеливо войнство на музите, които още с първите си крачки завладяват широк терен, спечелват подобно признание, раздвижват така бурно гладката повърхност на литературния живот? Много, дори и велики писатели са дебютирали по обратния начин, влизали са безшумно и на пръсти в "светая светих" на изкуството, трябвало е дълго да свещенодействат, докато получат благословията на литературните ментори. Мисля за Чехов, автор на въплътена скромност и вътрешна деликатност, който години наред минава за безобиден хуморист, който дори и тогава, когато е художник от световен ранг, предпочита да стои "на тъмно", да бъде незабелязан, по-далеч от литературната витрина. У нас един майстор на прозата като Йовков работеше с мълчаливо, всеотдайно търпение, влюбен само в света на своето изкуство, отчужден от шумните тържества на писателската суета. А Страшимиров както навсякъде, така и тук, бе един нетърпеливец. Той нахлу като фурия, оглуши с властния си тон литературните кръгове, накара всички да заговорят за него.

Но къде е "тайната" на тази бърза популярност на съвсем младия още писател? Не е пръв Страшимиров, който открива за българската литература "целината" на селския живот. Не е той единственият, който "разорава" браздите на новата действителност след Освобождението, въвежда разкривените физиономии на селските хищници, съчувства на разорените селяни и озлочестените деца на селската беднота. Това е основна тема, общо направление, господстващ дух на критическия реализъм, който владее в литературата ни през 90-те години. Иван Вазов и Михалаки Георгиев вече са споделили огорчението си от новите буржоазни порядки, които са за сиромашкия народ комай по-лоши от турско. "Рози садихме, а само тръньето им поникнаха." Страшимиров загребва своите сюжети от един познат и достъпен вече за белетристиката ни социален източник. Но той се втурва в литературата със свой жизнен опит, със свои интереси и предпочитания, с отсечен индивидуален профил, който незабавно го отделя от всички останали.

У народниците селото също е разделено на социални полюси, но то все пак пази своите идилични кътчета, пази си устойчивите български добродетели, при които уморената душа може да намери успокоение сред тая вакханалия на егоистични страсти користолюбиви сметки и властнически амбиции. Вземете Влайков. Как той се любува на идиличните моменти, колко страници, написани с умиление, с наивитет посвещава на традиционните патриархални нрави, на патриархалния бит. У него битът е самостоятелна, често пъти главна тема. Белетристът следва всичките му ритуали: любовни задирки, срещи на младите по извори и кладенци, народна игри и хора, песни и свирни по тлаки и седейки, национални носии. Любовта към обредите, сродство с патриархалната душевност определят целия описателен, монотонно-житиен и муден начин на изображение. Като проследяваш сладкодумния маниер на разказвача, който попада естествено в говорния тон на народната стилистика, усещаш как той не бърза, как разстила описанията си, колко е търпелив да се "изхортува" докрай.

А Страшимиров, напротив, няма никакво търпение. Той се задъхва. И не само темпераментът му е такъв сприхав. Самият му поглед е вече друг: в селския живот не вижда никаква идилия. Той показва в остри, ъгловати очертания прехода от хайдушката романтика и стария бит към новите, капиталистически форми след Освобождението. Този преход е болезнен, мъчителен и варварски суров, опръскан е с кръв. Той се извършва в душите на елементарни и първични натури, съпроводен е с плач и стонове, с брутално насилие и нравствени изтезания. Страшимиров полемизира с народниците, когато пише в предговора към своята книга "Смях и сълзи" (1897), че разказите му "не са възникнали под напевите на меден кавал - последният отдавна е прогонен из катадневния живот у нас, прогонен от тежките през вековете несгоди. Инак между многото привлекателно е тъмния народ моята душа отначало немалко се мамеше и по въображаемия кавал при благодушни веселби със старовремски обичаи ... не намерих аз това там и още за дълго не ще го намираме ний, що се сещаме да го дирим".

И в Страшимировите разкази младите се срещат по извори и попрелки, в тях също звучи протяжната мелодия на селския кавал. Но авторът не се оставя да бъде увлечен от битовите красоти. Той не може да им се наслаждава за дълго. У него те почти нямат автономно място в белетристичната тъкан на произведението. Още щом се зададат влюбените млади към селския извор, и ние знаем: ще присъстваме не на идилична среща, а на завръзката на една драма. А природните хубости, които неведнъж се мяркат в разказите, особено пък чудните гористи кътове из Странджа планина (където Страшимиров учителства и по които цял живот въздиша), те също са нахвърляни едро и грубо, без достатъчно пейзажна отчетливост. Авторът не си позволява да ги вземе като самостоятелен обект за естетическо съзерцание. Докосне ли се до тях, от гърдите му се отключват контрастни чувства, въздишки и възклицания за безмерното социално зло: "Хубав, чудно хубав божи свят... Подбив, подбив над теглото в живота по окаяната земя." И песента на кавала събужда подобни асоциации: "Нечий кавал издалече кръвно извиваше и припяваше плача, сълзите, теглото, черното, непосилно българско тегло..."

Идилията е разрушена, красотата е омърсена, селото е разделено на враждуващи групи. Пъстрата дреха на селския бит е раздрана от непримирими противоречия. Писателят е неспокоен свидетел на контраста между хармонията в природата и "небивалата кривда" в човешките отношения. Разказите му се изпълват с тревожно чувство, гъмжат от конфликти. Основният конфликт е преди всичко социален: между новите господари на живота у нас и техните жертви. Почти няма разказ без злочестина, без лична драма. В основата на драмите стои обикновено безпощадността на вълчите социални закони. Чорбаджи Тасьо, лихвар и кръчмар, уплита в дългове съселяните си и накрай ги дава всички под съд ("Кочаловската крамола"). Държавата чрез своите оръдия: кмет, градски стражар и кехая, събира посред зима десятъка и разорява бедняшкото семейство ("На широк път"). Селският поп си строи къща и за да натрупа по-скоро пари, ходи по къщите и сватосва дори и децата ("За печалба").

Страстта за печалба, раждането на новата хищническа класа се извършва безогледно, предизвиква безброй лични трагедии. Всичко е погазено: най-чистите сърдечни влечения, най-светлите пориви. Не са пощадени н децата, невинните и беззащитни създания, пред които даже злото сърце немее. Но и те не са в състояние да умилостивят нрава на новите господари. Малкият Наньо от известното разказче "На нивата", което десетилетия наред не слизаше от читанките по литература, вместо да ходи на училище, трябва да води воловете на баща си, тъй като чорбаджията дебне за дългове последната им нивица. Умното и чувствително момиче на Бързака, останало сираче, е принудено да изостави "тясната" селска уличка и да поеме "широкия път" на градска проститутка. Косьо, невинният като дете и простодушен селски момък, е принесен в жертва на бездушните порядки в буржоазната казарма. Плахата хубавица Чонтова Кина от "Кочаловската крамола" не може да се събере със своя момък, защото всесилният Тасьо чорбаджи друго е решил. Чрез ратаите си той отвлича девойката и я дава насила за жена на глухия си и малоумен син. Потресно е изображението на сватбата. "Боже, та то не бе сватба, то бе опело!" Най-чистосърдечните чувства и естествени права на сърцето са немилостиво потъпкани. Разказите на писателя са вик срещу социалното безправие, което смазва синовете и дъщерите на бедняшките семейства, пресича в зародиш развитието на толкова народни таланти.

Ако и да е основен, социалният конфликт все пак не изчерпва причините за драматични стълкновения в разказите. Не само икономическото съперничество между "предните родове" и враждата между бедни и богати предизвикват сблъсъка. Страшимиров възприема изобщо селото като неспокоен кошер, чиито обитатели са настръхнали, готови за люта война. И във всички случаи противодействащите страни са свободата срещу насилието, свободният избор на ума и сърцето срещу издигнатите пред него препятствия. Може те да се коренят в егоистичната материална сметка, в беззаконието на властта, в тъмната сила на невежеството, все едно: човешките отношения са заредени с вражда, искрата на стълкновението неминуемо се разпалва.

Такава е природата на Страшимировите герои, че те не се примиряват със злото било то социално, или каквото и да е. Тях ги движи болезнено острото чувство за справедливост, избухливата воля да защитят правата си. Те са недоволници и бунтари, хора на съпротивлението, волни души, които късат веригите на селските предразсъдъци. Обиденият от чорбаджи Тасьо ратай ще запали плевника му, ще намушка кравите му и после ще забегне в Турция, но няма да се примири с господарското безчинство. Бедният селянин Бързака ще се озъби на стражаря, който е дошел да оголва къщата му за данъци, и после ще хване гората, но няма да се остави доброволно да съсипят дома му. Селският левент Кондо разбойник ще стане, но глава не ще преклони пред силните. "Хе, да се примири със света, че да изгние по занданите. .. Защо? Нека скита по горите като вълк, да скита и да държи в трепет света... тоя проклет свят!"

Тези Страшимирови герои никога не следват поговорката за преклонената главичка. Те са луди глави, непокорници, които не щат да се пригодят към несправедливи норми и фалшиви условности, да свият душата си в шепа. Пустинникът Танчо, прокуден поради турски злочинства от родната си майка Македония, живее като вълк единак в гъстите гори край Камчията и сече вековни дървета с грамадната си брадва, сече ги, за да има простор, душно да не му е. Та нали и сам Страшимиров едва 17-годишен хлапак, и вече печата първото си стихотворение с буреносно заглавие: "Мъчно, тясно ми е, простор ми дайте!"

Жаждата за простор, непокорството пред силните, бунтарският огън преминават от автора в типичните негови герои. Страшимиров носи в себе си въглени от бунтовния дух, от бунтарско-хъшовската и ботевска традиция преди Освобождението. Той обича хора, които вървят против течението, па макар и с цената на лични несгоди и злополучия. Истински негов образ е интелигентът от разказа "Непригодлив": вечен недоволник, който се мята от бряг на бряг, но не е способен да се нагоди към господстващите норми. За своя несретен син самата му майка обяснява: "Току не прислонил се на големци. ...Той все се не присланя, все на своя глава..."

В близостта до хората, изхвърлени извън "нормалното" течение на буржоазния бит, противостоящи на владеещия еснафски морал, проличава вътрешното родство на Страшимиров с босяшките разкази на Горки. Дори разбойникът, който е обявен извън законите, стои много по-високо от самодоволната еснафска тълпа: ето горкиевското начало у Страшимиров, което го кара да приеме най-развълнувано "На дъното" и да напише не само предговор към първото българско издание на пиесата, но и възторжени статии след нейната постановка у нас.1

Българската литературна наука по една стара инерция и досега свързва с Горкиевите босяци преди всичко образа на "несретника" у Петко Тодоров. Но подбудите за "несретничество" у героя на Тодоров са до голяма степен отвлечени и книжни, докато Страшимировият тип на "недоволника" и "непригодливия" е много по-жизнен, създаден от реално противодействие срещу господстващата социална среда. Той е самостоятелна рожба на един наш автор, който още не познава метежното творчество на великия руски буревестник, но се родее с него по дух.

"Обичах и обичам хората само когато са нещастни. Такъв си бях и такъв съм си" - свидетелства Страшимиров за себе си. И ние нямаме основание да се усъмним в искреността на неговото признание. Той винаги е изпитвал особено влечение към драматичното, към "съдбовното" в живота. Слушал съм да се казва за някой човек: "И да няма мъка, той ще вземе парцалче и ще си я направи." Творческата енергия на Страшимиров се възбужда най-силно при съприкосновение с нещастните случаи в живота. Почти винаги сюжетът на разказите му е изведен към трагичен завършек. Когато през 1931 г. възстановява поводите и прототиповете на своите ранни работи, Страшимиров обикновено съобщава едно и също нещо: "Разказът е точна снимка на живота в това селце. Мое построение беше само трагичният край."

Съотношението между суровия материал на действителността и неговото пречупване по законите на изкуството е такова, че на творческата личност се пада активната, избирателната роля. Художникът е изправен пред безкрайно разнообразие от факти и явления, всяко от които има различни страни. Към коя от тях ще се обърне писателят, дали ще вземе "лицето" или "опакото" на един факт, зависи от индивидуалния му опит, от психологическата му нагласа, от цялостното му светоотношение. Там, където един художник възприема равния и монотонен ход на безконфликтния делник, на същото място друг художник ще предусети "мъртво вълнение", ще долови слялата игра на опасни подводни течения. Страшимиров е автор, чието око и в най-безбурното време "играе" на буря. Той предчувства катастрофата, далеч още преди тя да е дала външни признаци, че приближава. Неговият дух е в постоянно напрежение. Когато другите са спокойни, той е разтревожен. Безоблачното съществуване изобщо не го привлича, а го мамят заредената с електричество атмосфера, срещата на враждебни стихии, градушката и пороят, които се изсипват над селския живот. Над разказите му висне едно страховито, разсечено небе като в картина на Ел Греко. Струва ти се, че се задава някакъв облак, който бързо нараства:

... расте и вий снага космата,
засланя слънце: в небесата
... тъмней зловещо... Милост няма!

Ние очакваме да се разрази беда, да се струпа нещо тревожно и съдбоносно над селските хижи.

Сам Страшимиров е писал неведнъж колко чувствителен е той към "орисните мигове в човешкия живот". Те са същите мигове на изпитания, които носят в себе си едва ли не фатално предопределение, обръщат човешкия живот наопаки, разделят го надве. За тях Георги Райчев, приятел и последовател на Страшимнров, обича да пише: "Една нощ, която разсече надве живота му."2 Трагичните развръзки в Страшимировото творчество са неминуема последица от драматично завързаните възли, от плетеницата на противоречия и вражди, от избухването на крамоли и свади. Белетристът търси онази страна на явленията, която е заредена с избухливо вещество и която по неизбежност тласка действието към трагичен финал. Социалната несправедливост дава първоначалния тласък за разделението на хората, за техния сблъсък. А перипетиите на самата борба, която отива към злощастна развръзка, образуват гравитационното поле, в което се "отприщва" напрежението на писателя. Към това поле той се носи в тревожно вдъхновение, мрачно опиянен, предчувства надигащата се вихрушка на отмъщението и гибелта.

Книгата си с разкази Страшимиров е нарекъл "Смях и сълзи", но какво силно несъответствие между игривата и мрачната страна на живота в творчеството му! Колко много сълзи, излъгани надежди, покосени мечти, колко пресекнали устреми към добро и красота! Най-светлото у героите е покосено, както е обрулена от нощна сприя градинката на Дойнова Венка, съседка на учителя от разказа "На широк път". Смехът почти липсва от страниците на книгата. Ние се уморяваме от това постоянно напрежение, от тая треска на духа, в която ни държи разказвачът. Тя започва да ни действа като принуда, неволно искаме да си починем и отдъхнем, да се разведрим. Но лицето на писателя е почти винаги сериозно и напрегнато. Страшимиров е бил обикновено неловък като хуморист. Дори когато се смее, смехът му е нервен, прекъслечен, готов да се разрази в плач. А смехът покрай другото предполага в изкуството и едно особено условие: иронична дистанция, свобода от сляпо пристрастие към обекта. Но как да си представим Страшимиров другояче освен цял потопен, цял ангажиран в участта на героите си? Той се пренася в чуждото състояние без остатък, раздава се без уговорки, разпъва себе си накръст върху редовете на всяка написана страница. Немският поет Рилке е казвал, че не може да търпи хора, които храчат чувствата си като кръв. Но именно към този тип таланти принадлежи Страшимиров.

В художествената система на Страшимировите разкази "разказвачът" заема средищно място. Той има своя значителен дял в самия текст, обособява се като действащо лице, присъства в самата епическа тъкан на повествованието и в тона на изложението.

Разбира се, не е Страшимиров "пионерът", който въвежда в белетристиката ни пряката авторска намеса, откровената тенденциозност и публицистичност. Още Каравелов, а след него и Михалаки Георгиев и Т. Г. Влайков обичат да разказват като очевидци, да се обръщат към читателя и да кореспондират направо с него. Да не говорим пък за Вазов, чието участие в хода на разказа е композиционно обособено чрез пространни авторски коментари и разсъждения, чрез лирични и публицистични отстъпления.

Изобщо в българската белетристика "чистият" вид изобразители, безстрастните "олимпийци", последователи на епическото флоберовско "скулптиране" на образите са рядко явление. Класически случай на непряка изява, на скриване на автора, на пълна спойка на разказвача със самата тъкан на разказа имаме само в творчеството на Елин Пелин. Неговите разкази са композирани изключително върху "самоизражението" и "саморазкритието" на нещата, като авторът е скрит винаги зад тях. Той оставя събитията да си текат по своята логика, без да ги коментира и прекъсва със своята намеса.3

Страшимиров е антипод на този "обективен начин" на изображение. Неговата субективност е нескрита. Присъствието му във всяка сцена, във всяка реплика е толкова явно, че изобщо е трудно да го отделим, да. разграничим самостойните територии в разказа: дотук е авторът, а оттук започват героите. . . Авторът непрекъснато се слива с другите лица. Той им суфлира репликите, ръката му с отсечен жест направлява техните постъпки.

И все пак "разказвачът" има самостоятелно поле на действие в Страшимировите разкази. Първо, той присъства като свидетел на размирните събития. Не случайно изложението се води в повечето случаи от първо лице, от зрителния ъгъл на очевидеца. Ала Страшимиров не би могъл да се задоволи с положението на безучастен (наблюдател, на издигнат над схватката зрител. Най-малко нему приляга ролята на изповедник за чуждите болки, който ги изслушва, за да ги обeктизира после с върховно художествено безпристрастие. Разказвачът при него не може да бъде само "коментатор". Той е и пряко действащо лице, участник и често пъти - "мотор" на действието. Какъвто е в живота си младият учител от бургаските села през 90-те години, който "вдига тълпи" срещу Стамболовата тирания, "мята" селските ергени при сборичквания, лекува селяните от какви ли не болести, такъв нахлува той и в разказите. Учителят Страшимиров води "ботевска борба с чорбаджии и попове", той често изповядва: "Както бях кипнал, бих набил даже Стамболова!" Своето съответствие той намира в образа на разказвача, който избухва при всяка несправедливост, разпалва се и негодува срещу злото.

Ако има нещо, органически чуждо на автора, то е позицията на изчакване, на ненамеса. Той е учител не само на децата, но и на техните родители. В духа на народническо-социалистическите си идеи хвърля с тяхната среда "бурни, непримирими с жестокия живот думи", показва им "где се корени народното тегло", дава "воля на своите възмущения и мисли, израз на своята идейна вяра". А после, когато срещу стражаря застане непокорен бедният селянин Бързака, авторът чува от устата му своите думи: "Ний не сме ли санким от тая царщина? Тя не е ли наша? Не я ли правим ний?" И той веднага се сепва: "Моите думи... Аз настръхнах."

Функцията на разказвача неусетно преминава от идейна проповед към пряко действие. Щом в "Кочаловската крамола" чорбаджийските аргати започват да влачат нещастното момиче, за да го вземе чорбаджийският син, разказвачът пламва и тръгва по селските къщи. "Настръхна ми косата, скръцнах зъби и скочих. Ей сега ще дигна селото, намислих, та ще ги науча!" Сблъскал се със злочестината на бедната девойка, той не е в състояние да се успокои, болката му незабавно се трансформира във воля за съпротивление, за действие, за отпор. И ние го виждаме да тропа по селските порти, да "кърти" вратниците, да "размирява" селото. Така в образа на разказвача се срещат както проповедникът на бунтовни идеи, така и "размирникът", организатор на селското недоволство в преки акции.

А третото лице на този образ - то е лицето на резоньора в хубавия смисъл на една компрометирана дума. Ако чуеше съветите на философа, който учи; "Не плачи и не се смей, а разбирай", Страшимиров би ги отминал с нервен присмех и презрение. Той разбира драмата на нещастните и несретните, на "непригодливите" в живота изключително чрез сърцето си. Още в едно ранно писмо до проф. Шишманов авторът на "Кочаловската крамола" признава, че неговият собствен ум отдавна, "твърде отдавна" е безсилен пред "ума на сърцето". Той не само че се вживява докрай в чуждото страдание, но и сякаш го дири, за да удовлетвори някакво свое вътрешно неспокойствие, подобно герой на Достоевски. В личното пристрастие, в готовността да състрадава на унижени и оскърбени са изворите на Страшимировия лиризъм в прозата. Както децата се обръщат любовно към своя учител с думите "батко Тоньо", така и той е, готов всеки миг за бурно и сантиментално излияние. на чувствата към своите "рошави палавци". Тяхната мъка, причинена от социалната нищета, го угнетява, кара гласа му да модулира към плач. При вида на малкия Наньо, който води ралото на баща си, вместо да ходи на училище, в разказа бликват редове на несдържана болка: "Сви ми се сърцето и ме потегли: излязох - закрачих след Балча. Вървя, болката на душата ми се разрасна и бликна; повлече ме да помилвам - топло и от сърце - това дете, обречено от жестока орисия на безжалостно пресушаване; да заприкажа с баща му, та да стопля, ако мога, това безстрастно и вцепенено същество със струи от душащата ме печал." Но незабавно гласът на болката резонира в посока на искреното самообвинение. Какво може да помогне и не е ли сам той между виновниците за участта на това дете, "когато те не са един и едно, а милиони, стотици милиони, безбройно число, на които аз съм чужд, от които съм негли надуто отделен, над които и от които аз съществувам със своя слободия и тъга."

Една чувствителна съвест се изопва като струна. Тя отеква при всяко докосване, предизвиква резки преходи в настроението, изтръгва бурни възклицания, свива гърдите в болезнена въздишка. А при Страшимиров е така, че от въздишката до решението да се действа, до афектацията на двубоя пътят е съвсем къс. В момента, в който излива жалбите си над чуждото нещастие, вече се набират съпротивителни сили, ръката се свива в юмрук, започва акцията. Но и това състояние не ще се окаже много трайно. Под напора на нови рефлекси отново на бойкото поле се явява резоньорът, свитата в юмрук ръка се отпуска, предвиденото сражение се отменя.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Българският превод на пиесата "На дъното" излиза през 1904 г. В предговора си Страшимиров "развива своята основна мисъл за новаторството на Горки. "Не, има нещо магическо в "невероятните" типове иа Горки - нещо магическо, което не се долавя с разсъдък, но се чувства, и то чувства се с изблик, който като че открива нови и неподозирани хоризонти. Да се взема мизерията с нейните масови жертви и да се изтъкне как тя непосредствено твори новото - ето откровението на Максим Горки. Впрочем то е откровението въобще на нашето време." [обратно]

2. Георги Цанев, Писатели и творчество, София, стр. 62. [обратно]

3. Съдържателни наблюдения върху разказваческия стил Елин Пелин прави Искра Панова в статията си "Бележки върху стила на Вазов, Елин Пелин и Йовков", сп. "Литературна мисъл", кн. 2, 3, 1962. [обратно]

 

 

© Минко Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.12.2001

Други публикации:
Антон Страшимиров. Монографичен портрет. София, 1965.
Минко Николов. Избрани произведения. Ред. С. Султанов, Ив. Цветков. София, 1979.