СЕИЗМОГРАФИЧЕН АВТОР

Минко Николов

web | Антон Страшимиров

Страшимиров е личност, изтъкана от противоположности. За такива творчески натури Стефан Цвайг говори: "Дух, съставен от наслоения, спойка от разнородни дарби, една сума, а не една единица."

Той е не само най-социалният автор в българската литература, но и най-своеволният индивидуалист. Суетен, славолюбив, амбициозен и способен на беззаветна саможертва. Самоуверен "до лудост" храбрец, дори побойник и резигниращ интелигент с "мътиняк" в главата. Човек с донкихотовоки замашки и хамлетовски дух на съмнение и отрицание. В творчеството си - суров реалист, в духовния строеж на когото примитивът покрива една съществена черта и същевременно - мечтателен романтик, които се унася в "отвъдсветовното, заслушан в легендарните напеви на миналото и на Изтока.

Ще се запитаме: къде е духовната му ос? Не е ли без фокус обективът? В своите мятания от полюс на полюс обаче Страшимиров е верен на сеизмографичния си усет. Близо половин век той се намира в епицентъра на борбите, които раздрусват нашето общество.

В нашите условия той въплътява типа на обществено ангажирания писател. Той гравитира към най-напредничавите, към борческите обществени сили. Според справедливата оценка на критика Иван Мешеков той продължава след Освобождението една съкровена традиция в българската литература: бунтарската, хъшовско-хайдушката, ботевската. Вътрешната му обвързаност с потока на революционните движения даде много своеобразни и положителни пречупвания в творчеството му. Благодарение на младежкото си увлечение от социалистическия "навей" неговият критически реализъм в "Смях и сълзи" получи бунтарски размах. Съприкосновението с антифашистките идеи подготви гневната експлозия на "Хоро". Пиететът към хероите на македонската революция, към нейните апостоли и мъченици вдъхнови романтиката на "Роби".

Дори и в серията градски романи, несполучливи като цяло, Страшимиров долавя прелома, идеологическото разслоение, психическите завои и лутаници на градската интелигенция, разделена в групировките на социалисти, анархисти, декаденти. Сеизмографичният автор е винаги крайно чувствителен, атмосферен като художник. Един от първите, той чувствува кризисните моменти, преходните периоди, социалните и психичните трусове. Който се занимава със Страшимиров, докосва неминуемо нервните възли, ганглиите на нашето национално развитие след Освобождението.

Това е писател с подчертан вкус към проблемната литература. Той се противопоставя на ония, които се ровят в камерни сюжети или се любуват на самоцелно изработени артистични детайли. Неговата амбиция е друга: да дири едрото, същностното, значителното. За него човекът е както всесветска, така и национална проблема. Покрай склонността си към мащабни, общочовешки откровения той отстоява принципите на една литература, която изследва националната почва, "тайниците" на народната душа, "съкровеното" в българския характер. В едно непубликувано писмо до П. Ю. Тодоров Страшимиров категорично заявява: "Ти ще си нула в "общочовешкото", щом станеш нула а своето, българското." Повестите "Змей" и "Габровка", романът "Есенни дни", пиесите "Вампир" и "Свекърва" са едни от първите свидетелства за битовото и национално самоопределение, за народопоихоложката "легитимност" на българската литература. Романизуваната хроника "Вихър" чертае силуета на българската душевност в преодоляване на най-суровата и жестока проба - войната.

Дидро съветваше художниците да осветляват предмета според своето слънце, което не е слънцето на природата. В българската литература Страшимиров е може би най-субективният автор, в чието творчество властвуват личният нерв и темперамент. В литературните си опити той понякога капризничи, заплита се в маниерност и фалш. Когато обаче е дълбоко разтърсен, когато не търси ефектен и претенциозен израз, той постига наистина нови форми. Те не са лабораторно произведени или заети отвън, а се раждат спонтанно.

Тогава Страшимиров внася един по-модерен структурен принцип в българската белетристика. Вместо широки епически платна, вместо педантично-изчерпателни описания - експресията като организиращо начало. Вместо масивите на солидната прозаична постройка - пробивната сила на протеста или ентусиазма като определящи мотиви в стиловото единство на произведението. Вместо обективизма на безупречно-функциониращите апарати - субективизма на личното преживяване. Нека помним, че (според сполучливото определение на един критик) изпарението на нещата може да действува по-силно, отколкото самите неща.

Естествено в този процес се рушеха и старите бариери между жанровете, една форма просмукваше друга. "Хоро" е нещо ново и съвсем необичайно за нас по избухливия протестен заряд, който спонтанно е намерил необходимата си форма. Формата на експресивен роман, събрал в едно разни художествени струи: сюжетната, лиричната, памфлетно-сатиричната. В "Роби" историческата истина за македонските борби е приела ефектния образ на романтичното преувеличение, на интригуващата събитийност с лек сензационен елемент. Книгата "Вихър" е назована роман, но тя е не по-малко и дневник, документална хроника, романизуван очерк по народолсихология.

Страшимиров често провъзгласява своето творческо кредо, според което той не твори за вековете, а за своя ден, за текущите му потребности. Светът не живее само с вечното. "Всеки ясновидец е пророк за своето време. Утрешният ден ще има своите пророци."

Като постижение неговите книги обикновено са спорни, несигурни, проблематични. Той е писателят, който най-малко се е застоявал на едно място, най-малко се е съсредоточавал в себе си.

Нашето културно развитие крие особен трагизъм. Той е в бързината на българската интелигенция да изживее себе си, в нейното ранно самоизразходване, без достигане на зрелостта. Нашата литература познава много автори, които са автори повече на порива и жеста, отколкото на трайното самореализиране в изкуството. Струва ми се, че в тая фаланга на неосъществени търсачи от голям мащаб на Страшимиров се пада челното място. Той е първият сред неспокойно спящите, готовите за дълъг път, устремените да полетят по-надалече, отколкото собствените им криле позволяват. Тях ги е държала в плен суровата и спечена почва на грубия български живот, ала поне в мечтите си те са изпреварили времето, помамени от големи идеи, от дълбоки духовни прозрения. Както свидетелства Георги Райчев, достатъчно е да се появи нов мислител, нова книга, нова идея някъде накрай света, "Антон наостряше уши, нахвърляше се стръвно върху тях, събираше, проучваше". Страшимиров е живо олицетворение на мятанията на изостаналата ни провинциална мисъл, на нейния копнеж да се приобщи към текущия темп на своята съвременност, да догони "мирови проблеми" и в българското изкуство.

Несигурни като резултат, Страшимировите произведения са интересни и симптоматични като знак на едно кипене, като отблясъци на едно горене, като нестинарско хоро върху жаравата на съвременността. По-особеното място на този незавършен писател в историята на българската литература ще остане именно в треската на търсачеството, в дейната ангажираност с големите проблеми на нацията и човечеството, в непримиримостта към неправдата, откъдето и да иде тя.

Страшимиров е един от аргонавтите във вечния поход за обновление на изкуството. От тези аргонавти, които не достигнаха своята Колхида, но които бяха винаги на път, разперили платна към нови, непознати брегове на творческата мисъл.

Частица от неспокойния му дух продължава да живее в нас.

© Минко Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.12.2001

Други публикации:
Антон Страшимиров. Монографичен портрет. София, 1965.
Минко Николов. Избрани произведения. София, 1979 (ред. С. Султанов, Ив. Цветков).