ЕДИН РОМАН НЕНАПИСАН, НО ИЗЖИВЯН (1)

Минко Николов

web | Антон Страшимиров

"Геният не е дезертьор не, никога, добри хора."

Тези думи Антон Страшимиров ги е изрекъл с неукрития умисъл, че се отнасят и за него. Ние, разбира се, няма да го поставим в категорията на гениите, които почти липсват в регистъра на нашата млада и скромна литература, но ние споделяме символ веруюто на Страшимировата естетика, сред чиито повели първа е повелята на гражданина, на метежника и свободолюбеца. Няма обществени бури и социални преврати, от които той да отсъства. Няма гръм в нашия неуталожен живот след Освобождението, който да не падне в неговия дом.

Този човек не е създаден за чисти авантюри в областта на духа, за артистично кокетираме с формата, за златарска работа над художествени скъпоценности. Погълнат от своя ден, залутан в неговите премеждия, той не си позволява да напуска за дълго стъгдите, където кипи борбата. Отпървом той действа. А да действа значи да раздава себе си, да изразходва страстите си, да не пести нервите си. После вече ще заседне над своите ръкописи, ще отприщи потока от образи, нестройната върволица от мисли и идеи, които е натрупал в схватките си с действителността. И той пише обикновено нощем, особено в най-активните си години, денем живее.

Страшимиров написа много романи, повечето от които хаотични, объркани, естетически недисциплинирани. Но най-хубавия свой роман той не написа. Той го изживя. Това е животът му, който представлява изобилие от акции, низ от рискове и лутаници, един постоянен спор с времето и със съвременниците. Страшимиров докосна много страни от нашата действителност, залови се с различни и противоположни герои. Повечето от тях са незавършени, нахвърляни грубо, скицирани бегло. Но най-интересният герой във всичките му книги си остана той, авторът.

Произнесем ли името на Вазов, ние мислим за Странджата и Македонски, за чорбаджи Марко и Боримечката. Заговорим ли за Елин Пелин, виждаме Андрешко и дядо Матейко. А когато кажем Страшимиров, мислим за Страшимиров.

Антон Страшимиров обича да прави признания, че се е чувствал романтик по природа. Винаги той е догонвал някакви "заветни цели" в живота, които не се достигат с равен и монотонен ход, за които е необходим летеж, титанични усилия, върховни напрежения. Него са го мамели по-необикновените личности, лудите глави, свещените безумци, които разбиват тъмнични зидове с главите си. Инстинктът за изключителното и "орисното" в човешкото съществуване не го е напускал никога.

Още детството на Страшимиров, неговият семеен произход е свързан с твърде необикновена, романтична история. Той е роден във Варна през 1872 г., но родословният му корен ни отвежда към Серско. Затова и трайната любов на неговия живот си остава Македония. На много увлечения той изменя, не и на нея.

Страшимиров е наследник на хора с немирна кръв, принудени отрано да напуснат родните си места. Дядо му, който зидал църкви из Серско, бил убит от турци. Чичо му пък се помамил по помакиня и злите потурнаци го подгонили, та трябвало да бяга от Разлог. "Тези тогава нарочили баща ми: стреляли да го убият. Така и тате напуснал родния край."^*.

Двамата братя се изселват от Разложко във Варна, където се и заплита опасният възел на една драматична любов. Христоско, бащата на Страшимиров, макар че бил кротък човек и носел прякор Босилко, отнема годеницата на своя буен брат. Тази южноамериканска любовна мистерия, както сполучливо я нарича Петко Росен, се разиграва под покрива на бъдещия Страшимиров дядо, в дома на момичето. Там квартирували двамата братя, там единият се мъчел да върне отново благоволението на годеницата към себе си, докато другият един ден неочаквано вдигнал сватба с нея. "То било буря!" съобщава Страшимиров в автобиографичния си очерк "Из детството". Побеснелият от ревност чичо организирал чета и нападнал къщата, за да отвлече момата, но безуспешно. Избухнала люта война и родителите на бъдещият писател могли да се венчеят само под закрилата на табор низами, които пазели къщата.

Ще ми се да забягна напред и да припомня как самият Страшимиров по-късно ще се венчее също тъй романтично, оставяйки неволно верен на семейната традиция. Като учител във Видин той просто отвлича дъщерята на един от тамошните видни граждани, който не се съгласявал да я даде драговолно на някакъв си там "пришълец и беден писател". В писмо до Кирил Христов, който по онова време му е приятел, Страшимиров признава, че ще си остане българин по сърце: "Пролет ще се пукне и аз ще прелетя през Балкана и ще открадна либето си, защото не ми го дават."¹ Наистина венчавката се извършва тайно в един манастир край Габрово, при "хилядо пречки и две хиляди приятелски услуги".

Детството се е запазило в спомена на Страшимиров не само с дългогодишната вражда между бащата и чичото, но и с цялата малка тайнствена обстановка, сред която растат децата. Първите си години Страшимиров прекарва в един особен квартал, населен с гагаузи. Волни и правдиви, те ходели с големи ножове на пояс, пиели много и вършели безумства. Всяко веселие у тях завършвало обикновено с кръв.

След силните впечатления от дома и от живописната среда на гагаузите идва твърде ранната за Страшимиров неизбежност да се преборва сам с живота. Баща му скоро умира, майката се омъжва за друг и момчето остава почти сирак. Той е принуден да прекъсне учението си и "да поеме кръстопътищата". Започват усилни години на лишения и скитничество. Страшимиров обикаля из Добруджа, слугува в кръчми, работи по нивите на едно манастирско стопанство. В Русе чисти кримкови патрони в едни мизерни дървени бараки край Дунав или "върти даром колелото на Гулабчевата печатница", яде само сух хляб и дини и пада, съборен от малария. Като слуга в една русенска гостилница става свидетел на бунта на офицерите русофили през 1887 г. начело с майор Узунов, за което е разказал в автобиографичните си очерци "Из детството" и "Поглед назад". Едва завършил трети клас, той предприема пеша голяма обиколка из България.

Ранните скиталия са сурова школа, житейски университет за социалния опит на бъдещия писател. Те представляват наистина "трезво заставане лице с лице с острите моменти в живота", за което Страшимиров ще си спомня по-късно. Още като юноша той се учи да разбира болката на несретниците, страданието на захвърлените в нищета. Осъден отрано на двуборство с живота за къшей хляб, той бързо се закалява, за да не се нареди после никога между галениците на съдбата, между фаворитите на властта, да не попадне в обкръжението на "доволниците". Нещо горкиевско, босяшко и волно има в това катунарство на юношата, в срещите му с най-различни типове от социалното "дъно". Струва ми се, че Страшимиров с пълно право може да каже за себе си същото, което Горки казва в "Детство": "В течение на тези дни аз вероятно силно пораснах и почувствах нещо особено. Оттогава у мен се породи някакво неспокойно внимание към хората. Сякаш ми смъкнаха кожата от сърцето и то стана непоносимо чувствително спрямо всяка обида и болка, своя и чужда."

Ненавършил и 18 години, след като е обикалял дълго "кръстопътищата", Страшимиров вече е готов за самостоятелно поприще в живота. От 1889 г. започва периодът на неговото учителство из затънтени краища на родината. За непродължително време той сменя повече от 5 села, отначало в Поповска и Варненска околия, а после обикаля Бургаско. Никъде той не се задържа повече от година. Навсякъде става център на недоволство и бунт и местните власти бързат да се отърват от него. "Стои ли се мирно, и то на тия години."

Младият учител е фигура, внушителна не само поради борбения си темперамент, но и по външния си вид. Строен и хубав, с остро изрязан профил, с поглед, замечтан и тревожен, Страшимиров привлича веднага вниманието върху себе си. Приятелят му Колинкоев разказва как младите еврейки и гъркини се захласвали да го гледат, а той се носел из бургаските улици, унесен във велики идеи.

С независимото си държане, с отсечените си жестове, със задъхания си глас той не само плашел, но и обайвал учениците. Движел се обикновено заобиколен от фанатични поклонници и свои любимци. "Ние го имахме за свръхчовек" чистосърдечно признава един от казанлъшките му възпитаници. Като преподавател в педагогическото училище в Казанлък Страшимиров превръщал часовете по литература в истински театър на страстите. Той тълкувал образите от класическата литература като актьор, който е изпаднал в транс, който се вживява в текста до самозабрава. "Ние бяхме публиката, а той играчът на всички роли."²

Но Страшимиров е екзалтираният учител не само на малките, а и на възрастните. За няколко месеца учителство в Бургаско той вече е между най-популярните личности в цялата околия. Търсят го за какви ли не съвети и помощ, а и той се втурва във всички селски работи. Признателните селяни любовно го наричат "даскал Тончо". Сам той има самочувствие на войвода сред своята вярна дружина селските момци и юнаци. "Аз учех възрастните на грамотност, но едновременно мятах селските ергени при сборичкване и участвах в не една от техните лудории... И лекувах селяните от най-многото болести в нашите села... Едновременно водех ботевска борба "с попове, и чорбаджии", та не можах да учителствам две години наред в едно и също село: пропъждаха ме..."

Да си спомним, че това са годините на Стамболовия режим, който въведе в нашия политически живот кръвопускането и побоищата с пясъчни торби, шайките и безсрамното облагодетелстване на собствените партизани. Как би могъл Страшимиров да се смири, да превие врат пред местни деребеи и храненици на режима? Той, който винаги е вървял срещу течението, и сега влиза в свада с кметове и големци. Пропъждат го от едно място на друго, интернират го, но почти нелегално, той пак се завръща в село, за да подготви съпротивата срещу властта. Разкарват го по околийски участъци, обискирват квартирите му, принуждават го да се крие по домовете на приятели и съмишленици. Само за одисеите му из с. Дюлгерлий, Бургаско, може да се напише истинска приключенска повест. Времето на нейното действие ще бъде в навечерието на Стамболовото падане, а главният герой ще е Страшимиров, който възглавява борбата срещу тамошния кмет и депутат, дясна ръка на диктатора в този край, управител на негов чифлик. Впрочем тази повест сам Страшимиров е написал под заглавие "Освобождение", преименувана после на "Целина".

Страшимиров вижда своето призвание не само като будител сред "тъмното царство" на село. Освен дето разорава "целината" на селските души, той повежда и интелигенцията, работи за сдружаване на учителите в самостоятелен съюз. Историците на учителското движение у нас биха попаднали на интересни следи за неговата роля като един от инициаторите на учителското единение. Пак в Бургас той издава позив към учителите, свиква околийско събрание, групира край себе си недоволната интелигенция, редактира в. "Глас от изток". На една учителска конференция Страшимиров с властен жест прогонва от залата училищния инспектор, който иска да натрапи присъствието си. Отмъщението на засегнатото величие е в типично български стил: Страшимиров бива арестуван и откаран в околийския участък. Епизод, за който узнаваме от протестната телеграма, отпечатана във в. "Учителски другар", т. I, бр. 5.

Непрекъснатите акции на протест и буйството у двадесетгодишния Страшимиров един идеалистически настроен критик ще обясни само с бурния темперамент, с непрекипялото вино на младостта. В действителност обаче тези акции са подтикнати и от едно съзнателно убеждение, от социалистическото "верую" на учителя Страшимиров.

От върховете на Бузлуджа вече са запалени светлините на социалистическото движение в България. Социалистическият идеал, схващан широко "като най-прогресивна и хуманнодемократична идея, като стремеж за общочовешко щастие" (Благоев), действа магнетично върху голяма част от нашата интелигенция, отраснала с възрожденски спомени. Страшимиров е между стотиците учители идеалисти и свободолюбци, които биват покръстени в социалистическата вяра, макар и с народнически примес. Ние не разполагаме с точни сведения дали той е членувал в социалдемократическата партия, но ако партийният "стаж" на Страшимиров може да се постави под съмнение, няма никакво съмнение в главния смисъл на неговите действия и убеждения. Той е един от най-активните сътрудници на почти всички социалистически издания, отрупва ги не само с разкази, но и със статии. Преди да събере ранните си разкази в книжка под заглавие "Смях и сълзи", той ти публикува главно в сп. "Ден", определено да излиза като теоретически орган на партията. От бургаските села изпраща свои работи на Вела Благоева за сп. "Дело", участва както в софийския в. "Социалист", така и в сливенския "Работнически другар".

В специална статия "Тъмното царство и грядущето сияние", отпечатана първо в сп. "Ден", а после издадена като отделна брошура, Страшимиров влиза в ролята на идеолог, който дава предначертания как да се води социалистическата пропаганда на село. Алегориите тук са повече от очевидни. "Тъмното царство" е безпросветният мрак на буржоазното общество, а "грядущето сияние" перспективата на една социалистическа цивилизация. Утрешният ден принадлежи на "интернационалний социализъм". "И негово е бъдещето. Тоя ден по-рано или по-късио ще раздвижи и нашето тъмно царство; ден по-рано или по-късно сполучливо ще се понесе и по нас благата вест за бъдещото царство, ще се развее и сред нашия работен народ червеното знаме на социалдемокрацията."

Много интересно в статията е, че запаленият агитатор на социалистическото просвещение не се ограничава да развие няколко цитата от теоретиците на марксизма, а се залавя сам да разсъждава върху формите и средствата за по-успешно въздействие "в средата на многочислените дребни собственици" у нас на село. Страшимиров е възприел социалистическите идеи с народническа окраска, но той не е склонен да ги тълкува като книжник и доктринер. По-скоро предпочита да гради свои построения върху практическия си опит на селски учител, отколкото да повтаря зазубрени истини.

Димитър Благоев говори за "социалистически навей" в творчеството на Страшимиров. Наистина Страшимировият социализъм се оказва временно увлечение, а не последователно усвоена идеология, не устойчив и траен принцип. Това явление впрочем съпътства цялото ни литературно развитие през 90-те години. Докато в началото социалистическата проповед се приема като общохуманна и общодемократична идея, мнозинството от писателите се озоваха в стана на социалистическото войнство. Но щом социалистическото движение по-нататък започна да се разграничава все по-решително като класова и марксическа партия на тесните социалисти, повечето от общодемократично настроените писатели напуснаха редовете му. Те не бяха узрели за една чисто пролетарска политика, тя им се струваше ограничено, тясно поприще за дейност.

Страшимиров е един от писателите, които стигнаха до бърз разрив със съмишлениците си социалисти. През 1896 г. той заминава да следва в Швейцария, където учи география и слуша лекции по психология и литература. Макар и незавършил висшето си образование, две години са му достатъчни, за да се завърне в България променен, свалил народническо-социалистическата рубашка, облечен в моден костюм. Той вече е помамен от "мирови проблеми", чисто социалните теми му изглеждат "колибарска крайност" на нашата изостанала художествена мисъл. Вълнуват го психологическите дисекции, спусканията в "тъмното" и "загадъчното" на човешката душа. Новите му учители са Ибсен, Стриндберг и особено Метерлинк.

Своето "ново направление" Страшимиров манифестира в списание "Праг", което издава като учител във Видин през 1898 г. За няколко месеца списанието му струпва доста неприятности и твърде печална слава. Сприхав, несговорлив и капризен, той открива огън по всички фронтове, стреля наляво и надясно, отпред и отзад. Предишните му другари от социалистическите издания са го провъзгласили за ренегат и дори са предрекли, че неговата песен в българската литература вече е изпята. Страшимиров обаче не се смущава от особеното си положение, дори се опиянява от позицията си на литературното поле, където сам е войн срещу толкова разноцветни противници. Любимата му тема е за "окаяността" на нашите "литературни нрави". В подобно грехопадение са обвинени всички наши списания от Благоевото "Ново време" до Кръстевото "Мисъл".

Но блюстителят на литературните нрави се самозабравя дотам, че в собственото си списание под псевдоним разхвалва сам своите нови разкази. Срещу него започва тотална атака. На широк фронт, пак от "Ново време" до "Мисъл", се зареждат статии за "освестяване" на суетния писател. Обвиняват го в самохвалство и саморекламиране, в грандомания и болни амбиции. Върху "момчето Страшимиров" се изсипва градушка от укори и подигравки. Злъчният зоил на българската литература, Пенчо Славейков, който се бе изказал тъй благосклонно за ранните разкази на белетриста, сега го нарича "духовно малолетен литератор", "профан" и дори "безочлив лъжец".

Отсега нататък започва и прословутото лутане на Страшимиров, неочакваните му "прелитания" от един лагер в друг, острите завои в неговото поведение. Той скоро надживява незрелите и наивни форми на своята жажда за себеизява от списание "Праг", но у него вече се изработва съзнанието на своеволния литератор, чиито стъпки се диктуват единствено от повеленията на неговата "свободна воля" и от капризите на неговия "независим дух".

Може днес да е отсам, утре го виждаме да застава отвъд и да хвърля мълнии срещу довчерашните си другари и съидейници. Той следва моментното настроение, мигновеното избухване, без да се страхува, че ще го нарекат непостоянен и непоследователен. "Днес съм тук - утре де ще бъда, не зная."

Във всичките му изблици го движи едно чувство, една месианска идея за писателя като избраник, съвест на времето, съдник, който е застанал над всички групи и партии, сам за себе си единствена партия. Пред Найчо Цанов той се изповяда: "Какво да правя, когато не мога да се заслепя в едно определено течение, та да се считам и пред себе си, и пред хората логичен, последователен и, значи, безупречен?"³ Това не е израз на самоукор, а по-скоро съзнание за собствена величина. Още в "Праг" при жестоката полемика с различни опоненти Страшимиров въздига в култ "индивидуалното си окръгляне и усъвършенствуване", пословичното си "особничество" което не му позволява трайна обвързаност. То е и единственият бог, комуто той е готов да слага дарове и да се кланя. Не без суетност обича да повтаря за себе си: "Какъвто съм си своеобразен и бунтар..."

Според най-общото определение на литературните историци Страшимировата дейност от "Праг" нататък и особено през първото десетилетие на века, минава изключително под знака на индивидуализма. Но за индивидуализъм се говори и при Пенчо Славейков, и при Яворов, и при Кирил Христов. Какъв е конкретният обществен и естетически смисъл на това общо понятие при отделните автори? Какво съдържание придобива то в съответствие с гражданския опит и творческата индивидуалност на всеки един?

Индивидуализмът е възел на не едно противоречие у Страшимиров. Той е отправна точка за много колебания и мятания, които в известни периоди противопоставят писателя на напредничавите обществени групи и донасят горчиви разочарования на привържениците му. Но колкото и шокиращи да са подобни прояви, те не изчерпват характеристиката на Страшимировата личност след откъсването от социализма. Може да звучи парадоксално, ала Страшимировият индивидуализъм кореспондира по особен начин с демократичното течение в нашия обществен и литературен живот. Той не е антиобществен и антисоциален по естество, както би сметнал някой критик, който борави със замръзнали формули и неподвижни догмати.

Само безнадеждният схоласт си представя нещата така, че един писател поема ново направление, след като е забравил цялото си родословно дърво, сякаш някакво в "Иван, не помнящий родства". Но нима е мислимо за един автор с изключителен социален темперамент, със закалка в нищетата на сирашкото детство, в горкиевските скитания "на дъното", в бурята на учителските години, протекли в духа на социалистическия навей, нима е мислимо, питам, всичко това да мине безследно в живота му? Не, то се утаява някъде в дълбините на неговата човешка н гражданска чувствителност. Може би на повърхността да изглежда, че той е плюл на всичко, в което по-рано се е клел. Така е само на повърхността. Дълбоко в себе си обаче той е запазил завинаги едно неспокойно внимание към човека и особено към съдбата на несретниците в живота.

Дейна, активна натура, Страшимиров не можеше да се свие в кресло, да призовава неземни видения зад спуснати завеси. Действеното начало в природата му постоянно заявяваше за себе си, искаше намеса, акция, практически резултат. Борбата бе неговият естествен елемент, озониращият въздух за неговия дух. Той не бе създаден за аполитичен съзерцател и бездушен естет. Ако има нещо, което трайно го е отблъсквало при всичките му нетрайни увлечения, то е сухият естетизъм. Страшимиров не е в състояние за дълго да скъса връзката си със съвременността, с нейните практически потребности. Пъпната връв между него и обществените борби не е прерязана. Той винаги е готов да избухне и да изхвърли ръкавицата за двубой с живота.

И след отдалечаването от социалистическото движение общественият профил на Страшимиров за дълго време е демократично изрязан. Казанлък е последната станция на неговото учителстване. Там той се спречква яростно с кмета и нервният диалог между двамата завършва със сбиване. Или, по-точно, писателят строшава бастуна си от главата на властника и резултатът е известен: следва телеграфическо уволнение завинаги от всички училища в страната.

Оттогава, от 1900 г., и до смъртта си през декември 1937 г., Страшимиров почти не заема щатна длъжност и разчита само на книгите, вестниците и списанията, които издава, и на сказките, които държи. Но какви възможности за съществуване дава писателската професия при тогавашните условия? Да се одързостиш да работиш като свободен литератор в стара България е равносилно на подвиг. Всекидневието на Страшимиров е запълнено с непрекъснати грижи за издръжка на семейството, за прехрана и квартира. Той вечно подписва полици и погасява заеми от банката, търси поръчители и обжалва срокове. Прочетете писмата му, в които са замръзнали толкова викове срещу материалната оскъдица и паричната несрета! Но Страшимиров следва свой стил в живота, който води. Въпреки всичко той е горд с професията си на свободен литератор. Тя му позволява да е верен на себе си, да не се съобразява с куп условности, да не е принуден на жалки компромиси пред властта. На службашите и бюрократите гледа презрително. Тяхното положение е зависимо, а неговият пръв девиз е да бъде независим. Той е ратник на свободата, а свобода не се добива с държавна заплата.

Живата потребност за участие в текущите борби довежда Страшимиров в редовете на радикал-демократите, които се отцепват през 1902 г. от демократическата партия на Петко Каравелов. В прехода от социализъм към дребнобуржоазен демократизъм е скрит особеният вътрешен смисъл на идейната еволюция у Страшимиров. Той е жаден за дейност, и то дейност практическа, всекидневна, непосредствена. Социалистическото учение му се струва отдалечено от практическите нужди, неговата реализация се проектира в неизвестното и далечно бъдеще.⁴ Тогава експанзивният писател потърсва прибежище при групата на Найчо Цанов, с когото го свързва и лично приятелство. Именно видинският край, където Страшимиров учителства и откъдето е съпругата му, Стефка Симова, е истинска, крепост на радикал-демократите.

С благия си нрав и апостолска безкористност Найчо Цанов излъчва голямо обаяние и в неговата листа Страшимиров също бива избран за депутат. Ето един от редките случаи, при които Страшимиров се определя категорично към една партия. В писмо до Найчо Цанов той изповядва: "Твоята вяра ме е запалила от глава до пети." Също от писмата узнаваме, че той дори се е заловил да работи върху партийната програма и стъкмил за своя проект "15 члена". Проектът бил отхвърлен, тъй като "подхождал за социалистическа, а не за демократическа партия." Пак като сподвижник на радикал-демократите Страшимиров става и един от редакторите-основатели на "Демократически преглед, списание, което започва да излиза от 1 октомври 1902 г. и в което той води литературния отдел.

Все същата активност при обществените акции хвърля Страшимиров и в македонското движение. Той е съмишленик на вътрешната организация, другар на Гоце Делчев и Яне Сандански, временен редактор на македоно-одринския лист "Реформи". След хуриета се прехвърля в Солун и издава сп. "Културно единство", като в същото време прави тайна политическа анкета за домогванията на чуждите сили в Македония.

За него участта на Македония е жива рана - не само българска, но и лична. Според вярното наблюдение на П. Росен той съчетава меланхолното мъжество на рупеца със сприхавата решителност на македонеца. Единствените хора, пред които Страшимиров благоговее, са хората на организацията. В дома му нощуват комити. На стената висят портрети на войводи, надписани с неизменния автограф: "На милите Антон и Стефка."

В личността на Страшимиров се срещат две натури: едната сантиментална и резигнираща, другата властна и безцеремонна. Малкото запазени негови писма са интересна психограма за Янусовото лице на този нестроен писател. В тях се разнасят въздишки и стонове на един човек, който лесно се нажалява и душевно потриса, който често се чувства "окаян" и "безмерно злочест". Но в едно и също писмо изправя глава и удря с юмрук един хъш, разлютен и "самоуверен до лудост", готов като матадор да развее червена кърпа срещу всяка "рогата реакция". Тогава тържествува ботевското начало в неговата природа. То се развихря особено неудържимо, щом се заговори за македонската революция. В публицистиката и кореспонденцията на Страшимиров най-силно зазвучават ботевски нотки там, където се докосва македонският въпрос - "гордиевият възел на нашето поколение". Пред Найчо Цанов той признава. "Македония ще ни изяде главите, Найчо..." В него - в поробения край - разпаленото му въображение открива не само картините на един съвременен пъкъл, но и величието на прикования о скалата Прометей. "Там става нещо, от което сърцата на младите бият, а очите на старците зловещо бляскат." Който прочете некролога, написан от Страшимиров след убийството на "новия Левски", Гоце Делчев, сякаш чува да плющят камшици на негодувание, сякаш вижда да се разпалват факли на преклонение пред големия син и мъченик на робската земя.

В страстната си увлеченост от македонското дело Страшимиров прозря и коварствата на личния режим, на "казармените герои", групирани около двореца, които вършеха националистическа спекула с една свещена борба. Той, "индивидуалистът", беше един от самоотвержените народни трибуни, които призоваваха българския монархизъм и лично Фердинанд към отговорност пред съда на общественото мнение. През 1903 - 1905 г. Страшимиров участва в редактирането на в. "Ден", едно либерално-демократическо издание, насочено срещу своеволията на личния режим.

Монархизмът се настави у нас с котешка стъпка, коварно и предпазливо. Но в началото на века Фердинанд вече се е почувствал достатъчно сигурен, за да присади върху българска земя дървото на монархизма с всичките му отровни плодове: чиновническа и военна бюрокрация, кастови привилегии и йерархически ред, лакейство и интригантство. Ала демократичният стомах на българското общество трудно преглъща коравите залци на монархическата система. Възбуява протестът на общественото мнение и негов орган са преди всичко неподкупните български писатели. Страшимиров е съгласен да отиде на съд, но не и да замълчи. Пред очите му се вършат кощунства, шири се блюдолизничество, продават се и се купуват съвести. И той заговорва по страниците на "Ден", заговорва за "онуй, за което бива да се говори", за системата на единовластието, която създава "лакеи и пъзлювци", "блудници и картоиграчи".

Над писателя висне заплахата на новоприетия "закон за Особата", според който всяко уронване на престижа на "височеството" е подсъдно. Но Страшимиров няма намерение да замлъква. "Или в конституционна България трябва да има само едно мнение? Как? Нима от професора в университета ни до пъдаря в последното село всички трябва да се превърнат на лакеи на монархизма?" Той е усвоил великите начала на своя век, които освещават правото на личността да подлага всичко и всички под лупата на критическото мислене и на публична съвест. "Разумът на нашия век е наложил и в най-ранното възпитание на поколенията самостойно критическо отнасяне към всичко, буквално към всичко - дори и към божието всемогущество. Но гадки людие намериха, че е вредно за България критиката - не върху божието всемогущество, а върху особеностите на царствующия прост смъртен в България."⁵

БЕЛЕЖКИ

* Антон Страшимиров. Съчинения, т. II, София, 1962, стр. 227. Всички цитати от Страшимировите съчинения са взети от същото издание на "Български писател", 1962-1963. [обратно]

1. От биографията на Страшимиров малко известен е фактът, че видинският брак на писателя е втори. За първи път той се оженва като учител в Бургаско за колежката си Киселова, която била много по-възрастна от него. На една учителска конференция в Бургас 23-годишният Страшимиров превзел с речта си цялата зала и особено сърцето на своята застаряваща колежка. Намерил се един шегобиец, който успял да запали главата на неуравновесения младеж със скорозрейно решение за женитба, и бракът се извършил в съвсем къс срок. Киселова после се съгласила да издържа Страшимиров като студент в Швейцария и двамата заминали заедно в Берн. Веднъж един Страшимиров състудент го спира на улицата и му казва, че срещнал "майка" му. Можем да си представим как е пламнал лютият темперамент на Страшимиров, как той се е върнал разярен в квартирата и е заповядал на жена си да си вземе багажа и да тръгне незабавно за България. Така приключва първият брак на писателя и въпреки че Киселова запазила завинаги благоговейно отношение към Страшимиров, той не е приемал дори да разговаря с нея. Ако я срещнел, бягал на другия край на улицата, а в писмата си я наричал немилостиво "оная". Вместо да се сърди и на себе си, той се сърдел само на нея. [обратно]

2. "Антон Страшимиров, Елин Пелин, Йордан Йовков в спомените на съвременниците си", изд. "Български писател", София, 1962, стр. 47. И в по-нататъшния текст се привеждат спомени на съвременници от същото издание. [обратно]

3.Кореспонденцията на Страшимиров до Найчо Цанов е запазена частично и публикувана в сп. "Литературна мисъл", г. VI, кн. 6, 1962. [обратно]

4. В споровете си с Благоев в списание "Праг" сам Страшимиров дава типична характеристика на своето дребнобуржоазно и полународническо разграничение от социализма: "Не е било никога скрито-покрито за кръга около Д. Благоев, че Страшимиров си е оставал винаги със своето особничене, което е произтичало от стремежа и положението му - да е неразривен с нуждите на общата маса, не на зараждащата се класа." В романа си "Смутно време" той програмира също ролята на дребните собственици като "ръководна обществена сила" у нас. [обратно]

5. За ботевското жило на тази публицистика дава представа статията, която Страшимиров публикува като депутат след тайното гласуване в камарата на няколко милиона за военния бюджет. Той споделя как никога в живота си не се е чувствал тъй погазен, тъй превърнат на отрепка. Народен представител е, а е принуден да мълчи. "Боже мой, народа ли е в непробудна летаргия, интелигенцията ли е оидиотяла, или върховната власт у нас от бяс обзета... И не дават да продумаш. Няма публика, няма стенографи, няма дневници - свидетел няма, в бога не вярваш и не вярват, а все пак не дават да продумаш, гаврят се с татковина и бъдеще, псуват ти буквално народа, както влаха псува своя добитък, безумстват като алкохолици и нямаш възможност да хвърлиш ни една мисъл, да дадеш що-годе отдушка на набраните в гърди гняв, мъка, стон. - Нямате думата! - вика един злодей от министерската маса и канира му от председателското място друг непоправим идиот: Нямате думата! - "Нямаш думата, господине!" - ще ти се най-после и на самия себе да ревнеш към всички и всичко в тази подла страна на лъжа и гавра, на затъпялост и бездушие." - В. "Ден", 1904, бр. 341. [обратно]

© Минко Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.12.2001

Други публикации:
Антон Страшимиров. Монографичен портрет. София, 1965.
Минко Николов. Избрани произведения. Ред. С. Султанов, Ив. Цветков. София, 1979.