Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗБУХВАНИЯ НА РОМАНТИКА

Минко Николов

web | Антон Страшимиров

В "Хоро" намери почва и се развихри тази "половина" от личността на писателя, която определяме като бунтарска и протестираща. Неговата друга "половина" обаче беше натурата на ентусиаста, на въодушевения и възторжен човек, жаден за идеали и подвизи, за големи житейски примери. Още Георги Райчев забелязва тази двойнственост в единния портрет на човека и писателя. Той пише за двете обичайни състояния на Страшимиров: да бъде сърдит и възмутен, или пък пламенен и възторжен. "Тези две равни половини на неговата душа като че ли не можеха да съществуват една без друга - те се редуваха всеки час, всяка минута. Само в двете той беше цял и истински."

Бунтарят Страшимиров анатемосва несправедливостта и насилието, дето и да ги срещне. Недоволникът свъсва вежди всеки път, щом види да унижават и потискат човека. За разлика обаче от писатели като Г. П. Стаматов, който рядко е напускал ролята си на сприхав съдник, Страшимиров познава светкавичните и резки преходи. Той е не по-малко способен на ентусиазъм, отколкото на протест.

Гладът по големи идеали и необикновени личности издава романтичното начало в Страшимировата природа. Романтизмът не е само литературно течение и школа, завладяла редица европейски литератури като знак на разочарование от буржоазния делник, като призив за бягство от буржоазната проза в един възвишен и екзотичен свят. Романтични импулси изкуството получава винаги, когато мечтата изпреварва провлечения ход на действителността, когато творческият субект чрез своето въображение надмогне сивичкия поток на времето и му противопостави яркия и многоцветен спектър на своите видения.

През цялата си творческа биография Страшимиров не се е примирявал със "сивото в живота". А то тегне като похлупак над тогавашните отношения в байганьовска България и той жадува да го преодолее и по други пътища освен по пътя на прякото отрицание и на критическия си реализъм. Този писател винаги изпъва гърди, за да вдиша повече кислород, отколкото средата наоколо му предлага. С голиатовски замах той разкъсва мрежите, в които дребнавата действителност се мъчи да го оплете. Може би в своите напъни да не е сътворил крупни произведения, но не могат да му се отрекат метежните пориви, романтическата неистовост, мечтата по някакъв ярък свят, свят на титанични натури, неудържими страсти и крещящи багри.

В епохи на обществен застой, на баналност и дребнавост в нравите могъщите творчески натури креят и се задушават. Те изгарят от нетърпение за дела, за опиума на възбудителни събития. Толкова по-настойчиво те ги призовават в сънищата си, колкото по-безутешен е натискът на баналността край тях.

Така е и в началото на века, когато много писатели се чувстват потиснати. Страшимиров презира атмосферата на "нашите литературни дребнавости и кекавост". Яворов признава как силите му изветряват, тъй като липсват дела. "Силният като вино живот само ражда опиваща като вино поезия." По същото време един млад немски поет, Георг Хайм, съвременник на Яворов и Страшимиров, води дневник и споделя трагизма на една младост, родена за бури, а скована в бездействие. Хайм страда защо не е живял във вихъра на Великата френска революция. "Аз искам могъщи емоции, за да бъда щастлив. В смелите си фантазии виждам себе си като Дантон, като човек на барикадата." Съзерцателите и мислителите могат да се почувстват добре във всяко време, те са хора на вътрешния мир. "Аз обаче, аз съм човек на делото, аз съм развълнувано море, също тъй див и хаотичен като света, създаден така, че се нуждая винаги от една необикновена и въодушевена публика, за да бъда удовлетворен и блажен. Достатъчно болен, бих изведнъж оздравял, ако чуя отнякъде камбана, ако видя хората наоколо да тичат с разкривени от страх лица, ако народът се надигне и улицата светне от пики, саби, пламтящи очи и разкъсани блузи."

Има романтици и романтици. Има художници, които са безсилни за истинско съпротивление и които бягат в оазиса на една химера и на една утопия, на една кррасива лъжа. Те са съзерцатели и меланхолици, немощно отпуснали ръце в бездействие. Но освен тях съществуват романтиците на революционната дързост, на бунтовното опиянение, които проклинат своята съвременност само защото тя не им позволява да разперят криле, да бъдат буревестници, да предусетят заревото на големите пожари.

Страшимиров търси света на активните и бурните, дори на изключителните хора. Той не си представя смисъла на живота другояче освен чрез догонване на велики цели, чрез преборване на грамадни препятствия. В приятелски кръг той е обичал да повтаря една своя любима фраза. Ботев е велик - казвал Страшимиров, - защото тогава е имало Дунав. А ние, къде е нашият Дунав?

Своя Дунав той подири в революционните борби за свободна и автономна македонска република. Той се залови о македонското движение като о спасителна лодка, хвърли се в него с много страст и много надежди. Безкористието на дейците от вътрешната организация, нравствено-озониращият въздух на дружбата с тях, едро открояващите се фигури на Гоце Делчев и Яне Сандански поддържаха вътрешната му жар, неговата привързаност към героичното и необикновеното. Те не му позволяваха да издребнее в идеалите си, да поеснафее в стремежите си, отправяха творчеството му по гребена на голямата историческа вълна. С особена признателност Страшимиров винаги си е спомнял за ролята на македонското движение в неговата лична биография на гражданин и писател.

"Не знам как се докараха работите тъй, че през цяло едно десетилетие къщата ми беше свърталище на нелегални македонски войводи (че и на цели чети). Прегръщах ги и ги целувах, когато ги посрещах и когато ги изпращах. Отиваха те, връщаха се, пак отиваха - и вече не се връщаха. Гинеха един след друг, като ми оставяха само прощалните си целувки. . . така през цяло едно десетилетие аз бях очи на очи с почти безименната саможертва на редица наистина светли мъже (между които имаше и такива могъщи фигури, че аз се чувствах малък и се изпълвах цял с благоговение). Не е ли ясно, че заживял в такава атмосфера, аз неусетно почнах да се освобождавам от присъщата на всички артистични натури суета и скоро се издигнах над практичността и над карнеристичните подбуди? Няма защо да скромнича: бях посвоему волна птица, бях буяга. Но нали? Кого не е укротявал животът? И ако аз попаднах между изключенията, т.е. ако и днес не се чувствам "укротен от живота", дължа го навярно на щастливото мое душевно преливане към чудната беззаветност сред малки и големи на македонското дело."

Самочувствието на Страшимиров като "волна птица" и "буяга" издава дълбоко заложените у него романтични наклонности. Романтичното в живота и в изкуството покрива една, и то съществена страна от духовния му строеж. "Винаги съм се чувствал романтик дълбоко в себе си."

В творчеството си той черпи от два главни извора на роматично вдъховение: от песните и легендите за "отминали времена" и от благородната "лудост" на македонските революционери. Него го влекат източните легенди, той призовава древни образи, покрити в забвение и забулени в загадъчност. Но и тогава той не е само пасивен съзерцател, който тъче пищния килим на една ослепителна с цветовете си екзотика. В легендарните сюжети го помамват пак изключителните натури, знойните, всепоглъщащи и пепелящи страсти.

Известната Страшимирова новела "Рамаданбегови сараи" е изплетна от нишките ня старинно предание, издържана е в стилизиран приказен маниер, отрупана е с пищната образност на арабски орнамент. Обаче легендарният унес и напевността на фразите са само форма на едно типично страшимировско съдържание, чиято идея е в непримиримостта между свободата и насилието. Романтичният смисъл на новелата е в химна на свободните хора сред зловещите сенки на деспотизма и злото. Тя е прослава на родопските "юначни мъже", "свободни горци", които не признават деспотска власт. През нея минава като рефрен заклинанието на народа срещу родопския деспот, потъпкал племенни закани, осквернил родопското име и чест, заслужил жестоката казън на своето племе.

Мотиви от народна легенда с реални обстоятелства от македонския живот Страшимиров преплита и в едно от най-издържаните си произведения, в новелата "Сура Бир." Отново писателят е увлечен от една необикновена драма, от една изключителна греховност на фона на общото обезправие. Историята е злокобно-романтична: разбойнически главатар се жени за собствената си дъщеря, без да подозира тайната. Потъпкването на моралния закон в случая е последица от общото увълчване на суровия вожд и възмездието под формата на душевен потрес и умопомрачение е неизбежно. Ако подбудите на Сура Бир да обяви война на света са благородни, то последвалото ги социално безразличие и пълна аморалност не могат да бъдат опростени. Невижданото мъжество, мрачната човеконенавист на този горд човек, тъй дълбоко ранен на младини, завършват с нравствено опустошение и гибел. "Индивидуализмът е ценен, докато е в рамките на обществеността. Погази ли се обаче социалното чувство, увълчи ли се човек, ще има възмездие, ще има казн. "Съвест" и "грях" не са черковнишки начала, а социални." Трагичният финал на романтичната история на Сура Бир белетристът разиграва сред реалния и битов фон на манастирския живот в поробена Македония от края на миналия век, показан с неумолими реалистични краски.

Изобщо още в ранните работи на Страшимиров романтизмът му, който сложно си взаимодейства с реализма, е свързан най-пряко с македонската съдба. С един от първите си разкази през 90-те години "Пустинник" Страшимиров прави силно впечатление и го обявяват за романтик. Пустинникът е македонски бежанец, който обитава тайнствена гориста местност край Камчията, недалеч от самотен манастир върху крайбрежен остров-скала. Македонецът с исполинската фигура сече ожесточено дърветата на вековния лес, душно да не му е, да не го смаже мъката му, която е мъка на цял народ. На края пустинникът изоставя леговището си и потегля с чета за Македония. Неговото тръгване е сякаш знамение, че ще се освободи робската земя.

Оттогава и до края на живота си Страшимиров използва македонското движение като първоизточник на теми и сюжети, преди всичко романтични. Романът "Роби" (1929-1930), макар и недовършен, увенчава достойно дълголетните му усилия да създаде епопея на македонските борби.

Подготовката на "Роби" той започва твърде отдавна, още в началото на века с романа "Среща" и с биографичния очерк за Кръстьо Асенов. За нето най-обаятелната фигура, която е познавал, е този внук на Хаджи Димитър, войвода на вътрешната организация, Кръстьо Асенов. "Не съм срещал човешки образ, който да напомня с какво да било Кръстя Асенов!" - изповядва той. В него Страшимиров въплътява своя непостигнат копнеж по "целна натура", той е прототипът на главния герой в "Роби".

В "Роби" няма умувания, както в градските романи на белетриста, а има действие, сблъсъци, от които зависи животът на хиляди хора. Тук и героите са други, не резониращи интелигенти, а техни антиподи - мъже на акцията, на юмрука, на пистолета, сурови и снажни, груби и отсечени, фанатици на революционното дело.

Сред поредицата от събития в македонската борба Страшимяров е избрал две, върху които организира романа си: отвличането на американската мисионерка мис Стон (в романа мис Агнес) и солунските атентати в навечерието на Илинденското въстание, извършени от "гемиджиите". Самият исторически материал е напрегнат, грандиозен, поразява въображението. Да си представим само аферата с американската миоионерка, по която месеци наред световната преса гърми, водят се сражения между чети, из Пирина настъпват низами. Да си представим самата американка и нейната спътница, която е бременна и която ражда в плен, из недостъпните пирински върхове, сред брадати четници. Епизод изключителен, по-сензационен и от най-сензационното четиво. А солунските атентати? Група отчаяни и беззаветно отдадени на борбата младежи са решили да проведат терористичния си план и след това да изгинат до един, за да няма съд и свидетели. Всичката им воля и енергия са събрани като в юмрук. Лишени от всякакъв личен живот, месеци наред те подготвят атентатите, подкопават тунел до отоманската банка, за да поставят взрив в основите, снабдяват се с бомби и в определения ден и час прекъсват газовото осветление на Солун, за да започне "нощта на ужасите". И след като разтърсват града със своите атентати, след като дават знак на Европа и човечеството до какво разкапване е стигнала великата някога империя на султаните, тези млади интелигентни хора отиват да изпълнят последния пункт от решението си, отиват да измрат.

Но колкото и редки, сюблимни и поразяващи да са взривовете на една потисната национална и младежка енертия, те са все пак суровини за творческото въображение. Как ще се преработят те отнето, в какви форми ще се излеят, е въпрос на подбора, предпочитанията и особеностите на самня художник. Чрез необикновените събития Страшимиров удовлетворява своя вкус към буреносното, грандиозното и романтичното. В романа се кръстосват две стихии: на историята и на творческия субект, от което неизбежно се получава светкавица, т.е. един текст задъхан, крайно динамичен и избухлив.

Романистът се опиянява от напрежението на ситуациите, от ослепителния блясък на сблъсъците. Неговият романтизъм не е чужд на сензационни, елементи. Той взема почти фантастичните епизоди на действителната историческа борба, за да ги сплете с една романтична любовна история, да опне струната на напрежението до крайност, до скъсване. Интригата е ефектна до сензационност. В действието са намесени чуждестранни мисии и шпионски афери. Освен дрънченето на ръждясали вериги слухът ни възприема и авантюристични разговори в кабинетите на чужди военни аташета и в будоарите на техните дами. Не случайно повечето от събитията стават в Солун - един град крайно пъстър, средище на ориенталщина и европеизъм. Именно тази изключителност на обстоятелства и натури е погълнала писателя и той е изоставил дълбочините на социалния живот, за да се съсредоточи върху динамиката на събитията. Това вече е предопределило увлекателността и четивността на романа, но също и неговата ограниченост.

"Роби" приближи, но не достигна "Под игото", макар че историческият материал позволяваше такъв размах, какъвто осъществи Вазов. Разликата обаче е там, че Вазов разора целината на българския живот в навечерието на Освобождението, даде наистина енциклопедическа пълнота на изображението. Той отрази също едно изключително време - време на "пиянството на един народ". Но романтичните криле не го откъснаха от земята. Художникът остана силен като Антей чрез съприкосновението си с почвата на живия живот. Той надникна във всички ъгли и осветли всички страни на действителността: теглото и устрема към свобода, злодеянията и радостните вълнения, кланетата и сватбите, насилието и народните празненства, предателството и патриотизма дори на турския шпионин. Един пълнокръвен живот, едно платно пъстро, многоцветно, населено с разнолики и живи хора, които десетилетия вече, откак са напуснали страниците на романа, и ние ги чувстваме като наши скъпи познайници: чорбаджи Марко, Боримечката, кака Гинка, Колчо Слепецът и колцина още...

Страшимиров обаче няма търпеливото перо на пълнокръвния реалист. Той не навлиза в браздите на социалните отношения, на бита, на народното всекидневие. Той предпочита крайните резултати от мълчаливата делнична работа, ефектните и разтърсващи взривове на събитията, романтиката на рисковете, авантюрите и подвизите. Вместо енциклопедията на живота в една робска земя той следва начупената графика на безумно смелите пориви към свобода.

От такива романтични подстъпи идва той и към изображението на героите. Осъществители на фантастични акции, македонските революционери в романа са осенени от романтична изключителност. Те са оръдия на една фанатична воля, органи на една историческа необходимост. При тях преобладава хиперболизацията, изпъкналостта на отделни черти вместо реалистичната детайлизация.

Главният герой Асен Дъмбев, чийто прототип е Кръстьо Асенов, е повече фантом, легендарен спасител и отмъстител, отколкото жив и пълно развит характер. Като при някакъв огромен взрив, на който не присъстваме, но чиито детонации ни оглушават, ние сме длъжни постоянно да изпадаме под хипнотичното внушение на Дъмбевата личност, която е предмет на разговори и изумления. Ние непрекъснато слушаме как всички революционери се прекланят пред необикновените му качества. Той е "мечката-стръвница на робска Македония", човек като него "не се е още раждал на света". Логиката му е проста и ясна: "Ние ще убиваме, защото ни убиват. Толкова!" Изключителните обстоятелства, сред които действа, му придават ореол на изключителност. По пътя за Рилския манастир той напада колата на италианската легация, а в манастира конфискува под носа на генералите убитите яребици за Фердинанд. После ръководи отвличането на американската мисионерка из Пирин, катери се към облаците като кралимарковска фигура с пленницата на рамо. По-късно, при сражението с върховистката чета, Дъмбев се явява чудодейно, повел след себе си тълпи, разпръсва вражата войска и спасява четата на Яне.

Странно ли е тогава, че необикновена личност като него ще пленява и женските сърца от пръв поглед, ще ги държи в шепата си и те ще пърхат там като плахи птичета? Само така ще разберем романтичната любов на богатата еврейка Ема към него. Още от ученически години тя е опознала силата на неговата свръхмъжественост и оттогава живее сякаш под действието на една хипноза. Дори и след като се е омъжила за цариградския богаташ, или пък се е сгодила за военния аташе на италианската легация, Ема е обладана от същото сляпо чувство към Асен. Защото и в любовта си той е "като тигър"; където мине, нощта се облъхва "от огнен дъх". Но как да си позволи той размекване заради любов? За сърдечни истории няма място при делото, с което ое е заловил. Всеки трепет на интимно чувство той сподавя безмилостно. Както психическите сили на героя са събрани в една желязна воля за действие, тъй и физиката му е концентрирана в един-два белега, почти хиперболично. Дъмбев е снажен и силен като великан. Лицето му е почти скрито в сянка. Само погледът на две "стъклено-сини", "метално-зли" очи излъчва хипноза. Те са като стоманени остриета, които ни пронизват. И няма защо авторът да ни известява, че героят му ще се яви при някое заплетено положение като легендарен спасител. Достатъчно е да спомене стоманеносините очи, и читателят вече знае: Дъмбев е тук.

Погледът на Страшимировия герой е ефектен, както е ефектна грамадната му фигура. Белетристът заменя всестранното изображение на човека с внушението за неговата изключителност. Докато в биографичния очерк за Кръстьо Асенов ние разпознаваме действителните човешки черти на реалния революционер, в романа същият се е превърнал в загадъчна и непроницаема фигура, която ни заслепява, и ние нямаме възможност да се вгледаме в нея.

Ефектно едностранчива е и Ема, партньорката на Дъмбев. Романтичната необикновеност на нейната любов е поднесена още в началния епизод, когато заради нея Дъмбев убива един турчин. Романът започва с тайнствено убийство, което завързва "кървавия възел" на цялата история. Ема вече носи едно предопределение: от първото свиждане с Дъмбев тя е обречена да му принадлежи, да го търси, да го носи в сърцето си и в нощите си. Всички извивки в нейното поведение, конвулсиите на нейната неуравновесена натура имат една скрита подоснова - всеотдайността й към Асен, единствения избраник, обладал и спечелил завинаги жената у нея. Тя е "тъмно-чувствена", до лудост страстна. Всичко това е преувеличено от автора, доведено до малко предвзети, неестествени форми. В същината си обаче основната стихия на нейния образ е налучкана.

Романтичната атмосфера тук заобикаля полето на една голяма историческа драма в навечерието на Илинден. Действеният романтизъм на писателя е имлулсиран от неговата позиция, от отношението му към събитията, което съвпада с историческата правда. Страшимиров недвусмислено е разпределил боите според действителните заслуги и провинения на отделните групи и дейци в македонското движение. Симпатиите, преклонението, възхищението му са заслужили истинските борци за автономна република, хората от вътрешната организация, един от челниците на която е и Кръстьо Асенов - Асен Дъмбев. Наистина белетристът не развива всестранно идеологията и психологията на тези хора, възприема ги повече откъм ефектното им въздействие. Но той им принадлежи по мисъл и чувство. В романа се мярка като епизодична фигура дори "пиринският цар" Яне Сандански. Той е "страшният човек", който не знае милост, той е "човекоядецът" за враговете, тъмен и величествен, обкръжен с лирично-романтическо сияние. И другите четници са все такива: почти неизвестни като индивидуалности, снажни, груби и екзалтирано смели. Малко театрални, обвити в романтичния плащ на автора.

Обратно на тези мрачни, белязани с печата на изключителната си историческа мисия герои в романа се движат и подлите фигури на великобългарската групировка начело с Фердинанд. Към монарха Страшимиров е нескрито ироничен. Своето отрицателно отношение, съзвучно с отношението на историята, той прокарва и спрямо останалите епизодични лица от дворцовото обкръжение.

Целият роман е понесен върху вълната на едно особено напрежение и вътрешна възбуда. Романтичната атмосфера е и в декора, в природата, която е като съдбовен, емоционално оцветен фон на действието. Това не е разработен във всичките си подробности пейзаж. Пейзажът е хиперболизиран, както и героите, около няколко свои черти. Той израства до символ, натоварен с буреносни облаци. Още като се появява Ема и тръгва по тесните извити улички към Солун, придружена от своя гавазин-албанец, под нея се просва заливът, а в далечината се мярка Олимп. Застанала над града край един полуразрушен храм, тя сякаш стои изправена над бездна. Нейното нервно състояние, нейните сладострастни тръпки се проектират върху екрана на душната вечер и кървавия залез. Като че ли цялата южна природа диша нега и неспокойство и сред тая задъхваща се природа стои едно тъмно видение, разпуснало коси, с пламнали като нарове страни и с пробождащи тялото игли. Вместо описание - настроение, вместо изображение - преливане на едно сърце, пленено от тъмна страст, с една природа, заредена с избухливост. Да си спомним още няколко пейзажни силуета или по-скоро постоянния силует на Солун със задушните му нощи, с непокорното море и тайнствения Олимп в далечината. А в самия град като тъмни масиви от експресионистична графика извишават снага вековните турски зандани Канликуле и Едикуле, където гният месата на хиляди патриоти. Те са страховити паметници на робията, изправени като "ръждиви средновековни чудовища". Също такъв озвучен декор са фантастичните върхове, острите зъбери и непроходимите бездни на Пирина. Хайдушкият Пирин сякаш гони небето. "Извишил стоманено чело - ще стигне луната. А тя се е откъснала от звездните простори и стои опулено над черната земя: дочува може би стенания." Това са грандиозно-изсечеиите кулиси на не по-малко грандиозната историческа драма. Те хармонират на действието, което се разиграва сред тях, наситени са с неговите тръпки, оцветени са с неговите бои, заредени са с неговото електричество.

Пулсациите на романтичната поривност преминават в стилистичния образ на романа. Стилът е напрегнат и възбуден, изопнат по ръбовете на сензационната интрига и екзалтираното чувство. Но неговите ефектни извивки не са самоцелни - те са знак на един еруптивен темперамент, на едно страстно и романтично отношение към събитията, което диктува синтаксиса и словореда, целия строеж на фразата, изсечена в резки, неравни и лаконични изречения.

С произведения като "Роби" Страшимиров задоволи една потребност на времето и един свой глад за свободните духом хора, които не търпят насилие и отиват на бой срещу несправедливостта и тиранията, които пред нищожното вегетиране на сивите избират мъченическата гибел на смелите. Своите химни на свободата Страшимиров изпя под девиза на метежния романтизъм: "За безумството на храбрите песен пеем ний!"

 

 

© Минко Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.12.2001

Други публикации:
Антон Страшимиров. Монографичен портрет. София, 1965.
Минко Николов. Избрани произведения. Ред. С. Султанов, Ив. Цветков. София, 1979.