ИНТЕЛИГЕНТЪТ НА КРЪСТОПЪТ

Минко Николов

web | Антон Страшимиров

2. ВТЪРСЕНЕ НАЗАГУБЕНАТАЯСНОТА

Психичния завой на интелигента, идейните му кризи и душевни лутаници Страшимиров, диагностира както в статии, така и в художествени произведения. Селото като обект на творческо пресъздаване не можеше да го прикове за дълго. Той е антипод на застоялия, уталожен писател, който обитава една и съща област цял живот и разработва веднъж откритата рудна жила, докато я изчерпи докрай. Страшимиров, напротив, живее с настоящото и текущото, готов да се гмурне във водите на всяка придошла река, неизбистрена и пенлива.

Още през 90-те години той не се ограничава със селските конфликти, с образа на селския учител, който носи народническо-социалистическа закваска. Много отрано го вълнуват и по-други съдби, съдбите на хора несретници, които са жертва не само на социалната несправедливост, но и на някаква неустроеност и забърканост в собствената си природа. Житейската линия на подобни герои прави остри, фатални чупки и завършва с душевни "тъмнини". Страшимировата мисъл задълбава в психологията на убийството, изправена пред чисто психологически въпроси: Какво е душевното състояние на един престъпник преди и след престъплението? Как ще разпознаем човека и в нарушителя на общоприетите нравствени норми? Защото "моралът - това е едно правило. Пък животът - това не е правило".

В цяла група разкази като "Баща и син", "Черньо", "Михайло" и особено в злополучните си произведения от сп. "Праг" Страшимиров демонстрира своя нов "навей". Конфликтността вече е друга: от социалния антагонизъм тя се ирехвърля навътре, в по-мътената психика на героя. Повечето белетристични работи от новото направление, като изключим психологически издържаната новела "В града на мъртвите" и още няколко разказа, са написани претенциозно, с изкълчен психологизъм. Действието е удавено в резоньорски декламации, в безкрайни монолози, в досадни самоанализи. Героите интелигенти ни заливат с потоци от словесна пяна, с мътилка от фалшиви преживявания. Душевността им се разкрива не по своите вътрешни мотиви, а чрез произволни скокове и афектни изблици. Страшимиров е ревнив към художествените откровения на гениални сърцеведи, изобразители на психичното раздвоение като Достоевски, но той е безсилен да върви по техните стъпки.

Първа по-сериозна равносметка за объркаността на Страшимировия интелигент даде повестта "Кръстопът", 1904 г. Тя бе създадена по повод на известните селски вълнения в началото на века срещу десятъка. Главният герой обаче в нея не е селската маса, а намиращият се в селото учител, който се мята сред събитията, разкъсван между амбицията да поведе селяните и между индивидуалистичните си тежнения.

Крайно любопитно би било да надзърнем в самочувствието на индивидуалиста, както то е документирано в образа на Балашев. Подобно на самия Страшимиров и учителят Балашев изповядва, че е изживял прелом. Той, бившият гимназист, който се е намирал в "черния списък" на училището заради безбожните си и бунтарски речи, е претърпял остро душевно пречупване след заминаването си в София. Оттам се е завърнал друг човек, избавен от "чувствено пълзене пред маниаците на идейност". Както Страшимиров ще назовава "учебникарски период" в нашата литература периода на социалните и народнически настроения, така и Балашев ще признае: "Преди беше друго; аз мислех, че съм прочел книгата на живота. Сиромаси, трябва да се строши яремът! - виках и с това се изчерпваше за мен земната мъдрост. Сега чуя ли да се говори така, струва ми се, че слушам някоя от наивните патриотически песни, които са се пели преди Освобождението."

Но същият интелигент, който смята, че е открил себе си, след като се е простил със социалната си вяра, е замесен от особено, страшимировско, тесто на непокорник и бунтар. Стените на неговата изолация от обществения двубой са твърде тънки. Всеки миг той може да се възпламени, войводската му природа да избухне и ние ще го видим да строшава с юмрук стъкления покрив на своя затвор, да излиза на улицата, да се втурва сред борещите се групи като арбитър и съдник. Който познава автора на "Кръстопът", той знае, че за него е иемислимо да стои дълго настрани от стъгдата на конфликтите, от полесражението на страстите.

Ето как индивидуализмът на Страшимиров е миниран от социалния темперамент на писателя, от жаждата му да се вмесва, да бъде съдия между спорещите, предводител на недоволниците. Парадоксално е, че именно повестта, която манифестира ново, индивидуалистично верую, е в същото време повест за едно масово народно движение, каквото е селският бунт срещу десятъка. Но в този парадокс се изявяват крайностите на Страшимировата личност, съжителството на противоположни влечения.

Центробежните сили на тази личност трудно се привеждат в единство. Тяхната разнопосочяост дава отрицателни, понякога гибелни отражения върху художествената цялост на произведенията. И от повестта "Кръстопът" тръгват две линии, които водят към срещулежащи точки и имат съвсем различно художествено проявление. Едната линия е обективната, която следва картините на селския живот, на масовото недоволство и бунта. Тя е силна и правдива, издържана в духа на един спонтанен реализъм, особено при масовите сцени. Тук хората са земни и ясни, те знаят какво искат, от какво се възмущават, на какво се радват. Избухването на народното негодувание е подготвено от системните беззакония на властта. На фона на разбунвното село се отделят две внушителни, две паметни фигури. Едната е на чичо Бимбел, старейшината, неоспоримия авторитет на селото, до когото всички се допитват, чиято мъдрост всички зачитат. Спокоен и разумен, той не насъсква, опитва се да предотврати злото. Но чувството за справедливост е негово ръководно начало. Потрябва ли да подкрепи народа в голямото изпитание, той тръгва и върви с него докрай.

Най-силен и по страшимировски ефектен в повестта е образът на Желяз. Млад и буен, истински събрат на Боримечката, този овчар със своята тояга, обкована с желязо, е въплъщение на селяшка мощ. В боя с войската той върши чудеса: сякаш легендарен юнак от приказките размахва чудодеен кривак и разбива враговете. Страшимиров не крие възхищението си от Желяз, изобразява го в хиперболични и героични багри, в кралимарковския му размах. Такива натури са едносложни и цялостни, сякаш излети от парче метал. И странно е, че именно те се удават повече на белетриста (както и в романа "Есенни дни") въпреки амбицията му да стане художник на "тъмната" и "разръфана" интелигентска душа.

Последва ли гласа на същата амбиция, Страшимиров се забърква в лабиринтите на един краен субективизъм, губи ариаднината нишка. Вместо да схване обективната реалност, проектира единствено себе си. Неговата претенциозност и афекти незабавно се пренасят върху героите, лишават ги от жизненост, разпъват ги върху прокрустови ложета. Образите се омотават в мрежата на авторовите противоречия, блуждаят като сенки на обърканата авторова мисъл.

Първият от тази поредица Страшимирови интелигенти е Балашев. Подобно на своя родител и той се изразява предвзето и книжно, искайки да чете "живата книга на природата и на човешката душа". Но същият той, резоньор, книжен пророк на индивидуализма, ум, скептично настроен към маниаците на идейност, неочаквано попада във водовъртежа на събитията. Историческият момент очаква от него яснота, позиция, действие. Вътрешният свят на Балашев обаче е сглобен от блокове, които не прилягат един към друг. Той не издържа съприкосновението с реалността, проверката на действителността. В раздвоението си, в многоглаголството си започва да изглежда смехотворен. Страшимиров не забелязва как от един Карл Моор прави Хамлет, как драмата приема комически черти.

Балашев хем е самоуверен и обладан от водачески пориви, хем в същото време е разколебан, парализиран от бездействие. Той се афектира като предводител на разбунените селяни, а душата му е отнесена в "отвъдсветовните" въпроси. По времето, когато държи речи в защита на царските закони и в полза на парламентарните форми на борба, Балашев предчувства бунта и дори решава за себе си: "Ако селяните въстанат, ще ги поведа." Но, както следва да очакваме, в часа на бунта той отсъства. Авторът не случайно го изпраща на разходка с учениците извън селото. Той просто не знае какво да прави с него в решителните мигове, тъй като сам Балашев не си знае мястото. Но след потушаването на бунта Балашев вече може да се яви: действието е приключило и започват словоборствата. Арестуван по недоразумение временно, той мисли единствено за ефекта на изобличителната реч, която ще произнесе в съда. Тя ще бъде типично страшимировска реч на един срещу всички: и срещу организаторите на въстанието, и срещу произволите на властта. И най-важното: тя ще омае всички. След като го освобождават от участъка и се завръща в къщи, Балашев не върши нищо друго, освен да резоньорствува, да поучава и прокобява. И в любовта си с учителката е същият: мътен, бездействен, словоизлиятелен. Накрай го виждаме да дефинира сам собствената си безпътица: "От две години тъпча все на едно място... Път няма, сякаш път няма." И той избухва в ридание като на сцена.

Балашев положи началото. След него идва цяла галерия мъртвородени образи на интелигенти, които изпълват романите на белетриста. Сам Страшимиров нарича тези си романи "градски". Чрез Балашев той обозначава прехода към нов кръг явления, към проблемите на градския живот и градската интелигенция. Макар че се намира временно на село, по душа Балашев е вече друг човек, принадлежи на големия град. За него столицата е място на "съмненията, безверието и на чувствената гнилост", но и място, където е открил... себе си.

Както обикновено, Страшимиров мотивира и теоретически своите интереси към градската действителност. В серия от статии той се мъчи да обосновава острите социални и психологически преходи в нашия живот и в литературата. За него няма съмнение, че се разпадат стари и .вековни форми на социално общежитие, руши се устойчивото, традиционното в психиката. Или както сам формулира: "Руши се старата битова кора." Оттук идват и новите задачи пред белетристиката: "Време е тя да хвърли селското кожухче."

Изправен пред материал, още непознат и необичаен за нашата литература, Страшимиров реагира чувствително, до болезненост чувствително, към динамиката на новите процеси. Той е нетърпелив да улови промените в психичния облик на интелигенцията, да изрази последиците от включването на българския живот в орбитата на модерната буржоазна цивилизация. Но възпрепятстван от крайния си субективизъм, той си остава несигурен като диагностик. Той е изцяло потопен в новите явления, пленник е на установеността им, пътник в хаоса им. Той сеизмографира трусовете, без да ги овладее художествено. Героите му почти нямат обективни очертания - те са резоньори на блуждаещата му мисъл.

По-късно Страшимиров ще се види принуден да признае: "Когато след това пристъпих да обхвана със също такава концепция града, не успях." Неуспеха си той обяснява с обективни причини, с неяснотата и неуталожвността на самия материал: "Защото градът като въплъщение на националния творчески дух традиционно не съществуваше, а новите градове не бяха още битово и обществено-психологически оформени и циментирани." Оправдаването на белетриста съдържа само половината истина. Другата половина, която ще ни обясни несполуката, се намира в самия него.

Първият роман от тази поредица, "Смутно време" (1899), е известен най-вече поради унищожителните критики, които се отправят срещу него, особено поради безпощадния отзив на Димитър Благоев. Наистина романът издава една съвсем неопитна ръка, едно перо, прибързано и недисциплинирано, което се е движило произволно върху хартията, без да премисля и обработва, без да се съобразява със законите на езика. Речта на Страшимиров е не само грапава и нескопосана в изкуствените си синтактически конструкции, но тя е и досадна поради абстрактното многоглаголство около душевни състояния, които романистът не е овладял. Ако има запазено нещичко от оригиналния дух на автора, то е в интереса му към напрегнатите и съдбовни ситуации, към драматичните превратности в биографията на хората. Обстоятелствата се стичат винаги злощастно. Героите попадат в тях като в мрежа, напразно съпротивяващи се срещу своята участ, непримирени с неправдата, с насилието над личната им воля. В романа има събития, но липсват хора. Героите са сенки, разигравани от зла орисия, нощни призраци, завъртени в отчаяно хоро от тъмни сили, сомнамбули, движени от подсъзнателни рефлекси. Психологическият израз на техните състояния е приблизителен, тъй като самите състояния са твърде общи, аналогични и еднообразни. Те маркират само една душевна възбуда и реакция, а не едно индивидуално и съобразено с нормите на личността поведение. Не случайно повечето герои са "настръхнали", лицата им се "гърчат", очите гледат "с грозота", в тях свети "безумие", те се "избелват" (похват, пренесен чак в "Хоро"), телата се "тресат", в гърдите тряскат мълнии.

С първите си градски романи "Смутно време" и особено "Среща" (1904) Страшимиров бърза да зафиксира пречупванията в интелигентската среда. С чувствителните си сетива той долавя, че настъпват основни размествания в пластовете, извършват се "коренни промени със светкавична бързина". Част от интелигентите следват в Русия и на Запад, завръщат ое оттам с кариеристични амбиции, с планове за светски успехи и изгодни служби. Користолюбието плете паяжината си над градския живот, въвлича мнозина интелигентни в надпревара за постове в новосъздаващата се йерархия на буржоазната държава. Като четем романите, попадаме тук-таме на верни щрихи и моментни снимки от нравствената развала в тогавашна България.

Но превратът в градските отношения, в нравите занимава Страшимиров не толкова откъм социално-етичната му страна, както е у Влайков (пропадане на занаятчията, поквара на бившия еснаф и селски човек, попаднал в града), и не толкова откъм нравствено-националната му същност, както е у Вазов (партизанство, котерийни борби и службогонство развращават простодушния българин).

Страшимиров също си има своя социологична теория, чрез която обяснява безпътицата в интелигентските кръгове. Той упорито повтаря натрапчивата си идея, че всички тези хора на "Новия завет" са все деца на пропаднали еснафи, "отпръсъци" от стари еснафски родове. А знайно е, че "всеки стопански разорен слой се обхваща от дълбока деморализация". Паралелно с рушението на старите еснафски устои се рушат и патриархалните представи, устойчивото в бита. Интелигентите с такъв произход губят почва, уплетени в противоречия, залутани в душевни мъглявини.

Тази изходна социологическа позиция обаче по-натагьк се оказва ненужна на романиста. Той я забравя като ключ за обяснение на нещата, завладян от "чистата" психологическа материя на интелигентското отчуждение от еснафския бит и от "доброто старо време".

Търсещият писател забелязва вярно, че преходът към нови форми на живот е съпроводен с вътрешни сътресения. Индивидуалистичната психика, диреща свободна изява и самоопределение на личността, влиза в конфликт със старите привички и предразсъдъци. Чувствата не вървят паралелно с мислите, те са по-консервативни. Мислите се вземат наготово, а чувствата са в кръвта, органични, унаследели и много мъчно се изменят. Това вътрешно несъгласие поражда не едно заплетено положение. Под костюма на европеизирания българин, на интелигента с нов модел разбирания често живее нравът на една първична натура с "турски" манталитет и ориенталски инстинкти. Страшимиров справедливо обобщава: "Ето защо в наше време навред се забелязва, че хората не постъпват и не живеят, както мислят, и не мислят, както постъпват и живеят."

В сравнение със своите колеги в съвременната му българска белетристика Страшимиров има амбицията да е в тон с модерните идеи, с модерното психологическо тълкуване на градската душевност. Той дава ухо на някои нашумели, модни писатели, които претендират да откриват "по новому" човека, да нахлуват в "тайните" на подсъзнателния живот, да тълкуват смущенията на "мировата душа". Той хвърля много сили за безрезултатни търсения в посока на "тъмното в човека, възприемано от поколения и предавано на поколения", верен на желанието да се премине от човека-цифра, единица в едно колективно цяло, към човека-загадка, човека-бездна. Това е психоложко-белетристична форма на същия индивидуализъм, който е обявен вече в повестта "Кръстопът".

Ала именно сега Страшимиров се обърка, премного заслепен от собствените си увлечения, неспособен да изрази обективно, в съответствие с изискванията на епическата форма, сложните процеси. Анализът на индивидуалиетичните лутаници, на декадентските и модни настроения сред част от интелигенцията в началото на века бе назряла проблема и за българската белетристика. Но той не намери у нас своя проникновен автор. Страшимиров е в състояние само да покаже известни симптоми на болестта - неспособен да я определи. Не случайно всичките му герои търсят път. Те ни уморяват с плетениците на забърканата си мисъл, с кълченията на разпокъсаната си душевност. Само долавяме, че нещо е пречупено в тези интелигенти, че ги движи някаква неясна вътрешна мъка, порив към нови хоризонти, подхвърлени са догадки за сложността на -човека, за душевните бездни, разбирани ала Достоевски. Но всичко е останало в сферата на предсътворението - хаотично, неразчленено, мъгляво. Напразно очакваме интелигентите да минат през "мътиняка", за да се изяснят отпосле. Уви, при тях всичко приключва със самото объркване! След него не настъпва просветление. И напразно всички те търсят яснотата си. Няма да я намерят, тъй както и авторът дълго не намира!

Ролята на Страшимиров като проповедник на модерни, дори на упадъчни, идеи в градските романи е твърде злополучна. Той се опива от психичните смутове, без да ги анализира художествено. Пред погледа му блуждаят сенки на бивши идейници, загубили вярата си, доскорошни трубадури на народническия сантиментализъм, които се занимават със себе си, със "сложната" си душевност. В романа "Среща" резоньор на декадентски идеи е писателят Хъшев. От неговите уста излизат отломки от заети мисли, отзвуци от литературната мода, която се кичи с ницшеанските сентенции за свръхчовека, с маниакалните "прозрения" на Пшибишевски в душевните тъмнини на "супермана" и "хомо сапиенса".⁴

Също и любимият герой на Страшимиров в "Среща" доктор Божидар Адамов, е изразител на "тъмното в душата", което с фатална предопределеност влече преди всичко жените към него. Модните навеи се преплетоха у писателя с една вътрешна заинтересуваност към романтичното и изключителното в живота. Три десетилетия по-късно в един роман като "Роби", който е посветен на македонската революция, ние виждаме д-р Адамов преобразен в Асен Дъмбев, тоест обкръжен с нимбуса на революционен водач, носител на изключителни черти, между които една свръхмъжественост, фатално съдбоносна за другия пол.

Непосредствено след Първата световна война Страшимиров продължи да "доизяснява" обърканите си герои интелигенти. Романите "Висящ мост" (1919) и "Бена" (1921) продължават линията на предвоенните му градски романи. Из тях са разпръснати отделни попадения, революционни намеци срещу монарха и тиловите герои. Атмосферен автор като Страшимиров не може да остане безвъзвратно чужд на започналото брожение след войните. Той долавя удари от пулса на един живот, завъртян във вихрушката на голямото преобразование. Новото в романите е, че при безпътицата на интелигентите индивидуалисти е намесена и войната. Писателят чувства, че в резултат на военната катастрофа всичко се руши и преобръща. Старите морални ценности са съборени, валидните досега норми са отречени. "Сега лъжата в живота не е нещо отделно: тя е самият живот." В мрачините на кризата у отделни герои има предусещане, че от безпътицата ще се роди нещо ново. На стария свят се пее погребална песен. Главният герой на "Висящ мост", инженер Раданов, е обхванат от догадки. "В обзелото всички безумие инженерът търсеше началото на всеобщата революция."

Но това са моментни проблясъци, които не могат да прояснят картината на времето и психологията на хората. След тях ни обхваща наново и още по-плътно хаосът. Страшимиров е безсилен да обективира в човешки характери настъпилия исторически прелом. В своята изключителност героите му са фикции вместо живи хора.

Той не познава дистанцията, обективната мярка, според която героят на един роман представлява не само автора, но и себе си. Белетристът не може да се отдели ни крачка от брожението, от мътната пяна на своите състояния и да избистри своя взор. Героите му блуждаят с неговите залутани и пламнали очи, говорят с неговия афектиран глас, смеят се с нервния му и прекъслечен смях. Те заемат неговите суетни пози, гърчат се с неговите нервни тикове. Те не вършат друго, освен да многоглаголствуват. Репликите им са изречени сякаш в сомнамбулно състояние. Започват с рев: "а-а-а", и завършват с неестествен кикот "ха-ха-ха". Страшимиров е като актьор, който разкрива всичките си роли по еднакъв начин, повтаря се натрапчиво в жестове и възклицания, не се откъсва от няколко натрапчиви идеи. И формата на изложение е субективистична, разпокъсана и откъслечна. Тя следва зигзагите на една прекъсваща ое и лутаща се мисъл, която се мята в догадки и бълнувания. Романистът неведнъж се саморазкрива чрез своите резониращи герои: "И търся прекъснатата си мисъл" или "Мисълта ми вървеше на пресекулки".

Намерението на Страшимиров да възвести раждането на "новите хора", хората на "новия завет", не получи художествен смисъл. Идеята му да създаде образа на "свободната жена" в лицето на Бена от едноименния роман увисна във въздуха. По-рано, през 90-те години, белетристът отразяваше традиционния морал на младите българки, чийто хоризонт е сключен единствено около домашното огнище, чийто любовен роман непременно трябва да завърши със сватба. Сега той поиска да покаже нов тип българка, освободена от задръжки, разгадала "енигмата на пола", преминаваща без предразсъдъци от един мъж към друг.

Но образът на Бена е лишен от материално битие той е една абстракция. За иея не научаваме нищо определено, освен че бунтът й завършва при "черните блузи", т.е. при анархистите. Дори и любовта на Бена е въображаема, театрална. А без реални очертания любовта най-малко може да получи характеристика и още по-малко образът на една жена да се изясни чрез нея. Авторът принуждава това момиче на 24 години, със слабо и неразвито тяло, да хипнотизира всички мъже, да декламира на път и кръстопът своя фалшив кодекс. Екзалтацията замества реалното поведение на героинята. Колко предвзето е всичко около нея! "Тя една нощ съумя да ми даде нощта си." И в отдаването си е театрална. "И се пропя - почти плачливо, метнала назад глава с тъмно полузамижали очи: Вземи-и ме!" Можем ли да приемем сериозно несвестните умувания на автора, които започват като оракулски заклинания и завършват със словесни пирамиди на безвкусицата и безсмислието? "Бена Тушева не знаеше, съвсем не знаеше, уви, че така - и само така - новият човек, който беше може би и самата тя, ще ограби кървавите брилянти от скелята на вековете и ще свети, ще свети, ще овети. . ."

Тайните на подсъзнателното продължиха да занимават Страшимиров до края на живота му. Безуспешните си усилия да се спусне в бездните на ирационалното той приключи с последния си роман "Пропаст" (1936). Използуван е случай от криминалната хроника през Първата световна война, за да се направят претенциозни и често пъти случайни обобщения върху "греха" и "престъплението", да се произнесат безброй сентенции за загадката на човека и особено на пола. Единствено интересна, но за съжаление неразвита е подхвърлената тук-там мисъл, че случаят с индивидуалното безумие, за който романът разказва, е само епизод от обхваналото целия свят тотално безумие на войната. Човечеството е хвърлено в ада на взаимното изтребление, объркани са много хора с чисти души, каквито са били и участниците в трагедията. Всеобщата покруса ,и загубата на устоите са разтърсили и тези нравствени хора, тласкайки ги във въртопа на едно кошмарно престъпление. Страшимиров е готов да запита: Кой е чист сега, чии ръце не са кървави? "Няма опора: бездна е човешката душа. Кой е невинен и кой не?"

През 1921 г. един от най-одарените и от най-субективните критици у нас Боян Пенев излезе със статията "Основни чърти на днешната ни литература". В нея той недоволствуваше от грубия практицизъм и реализъм, от прословутата трезвост на българската психика, неспособна за мистични унеси и болезнени откровения. Той съжаляваше защо нямаме писател, който да навлезе в "тъмната психология на един престъпник, на един еротоман, на едиа сложна, изключителна, болезнена индивидуалност". Пенев чертаеше програма, идеалистическа и предвзета, караше българския писател да излиза от кожата си, да изневерява на своите традиции и своето родословие. Но неприемливите по начало обвинения на Пенев криеха и едно рационално зърно: то бе в копнежа към повече философска вглъбеност, към по-тънки духовни прозрения.

Със своите градски романи Антон Страшимиров хвърли много сили, за да разшири кръга, да надскочи дотогавашните рамки на белетристиката ни, да надникне в "подземията" на ирационалното, на тъмното и разрушителното в психиката. Защото ние няма да станем господари на бездната, като се отклоняваме от нея и я избягваме, а само като преминем през нея. Но Страшимиров не съумя да обхване в дълбочина сложните процеси. Той не подложи на обективно и художествено достоверно белетристическо "изследване" упадъчните настроения, особеното им, провинциално пречупване в душевността на част от буржоазната ни интелигенция. Страшимиров не извърши за българската литература онова, което Томас Ман направи за немската или Алексей Толстой за руската: да обективира в трайни образи една епоха на душевни кризи и смущения, да отрази както болестта, така и модата на времето.

У него всичко е сякаш в сферата на предсътворението. Той ни потапя в лавата на едно кипене, в хаоса на едно брожение, от което обаче не могат да се отделят масиви, фигури, форми. Вместо истиноки живот, вместо душевни състояния в дълбоката им психологическа неповторимост - кълбо от проблеми, въртоп от диспути, плетеница от самоанализи. Не художникът и не създателят на нови художествени световегосподства тук, а сеизмографът, който бележи предстоящите катаклизми. Подобни произведения имат печалната участ да отминават бързо заедно с времето, което ги е предизвикало и което ги отнася безмилостно със себе си.

Всевластен е художникът само тогава, когато знае да извика на текущия миг фаустовското "Спри!", за да го отлее в непреходните форми на своето изкуство. А художник, който се оставя да бъде ослепен от мига, той възпламва и угасва заедно с него.

БЕЛЕЖКИ

4. В сп. "Наши дни", което издава през 1921 г., Страшимиров провежда анкета с читателите за влиянието на Пшибишевски у нас. Характерно е неговото заключение: "Ние, българите, влязохме късно в международния живот. И сме пропити още с наивитет. Но безверието, което от центровете на съвременната цивилизация върви с остри спазми към слабокултурната периферия, обхваща нас почти изненадано. И в нашите души комай от две десетилетия насам се борят на живот и смърт вярата с безверието. Само за това творенията на Пшибишевски намират такъв прием у нас." - Вж. сп. "Наши дни", рубриката "Въпроси и отговори", г. I, кн. 6, 1921. [обратно]

© Минко Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.12.2001

Други публикации:
Антон Страшимиров. Монографичен портрет. София, 1965.
Минко Николов. Избрани произведения. Ред. С. Султанов, Ив. Цветков. София, 1979.