Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИНТЕЛИГЕНТЪТ НА КРЪСТОПЪТ

Минко Николов

web | Антон Страшимиров

1. НАШАТА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ - НИЩЕТА И ВЕЛИЧИЕ

Страшимиров - човекът на делото, трибунът, който пророкува и обвинява, наставлява и съди съвременниците си, смяташе себе си за призван да определя пътя на българската интелигенция, да сочи нейното място в живота ни след Освобождението. За него, народния учител от 90-те години, който разгонва правителствени шайки и лежи по участъците, още не бяха възникнали съмнения накъде го зове дългът му. Той е общественик и предводител народен, присъединен, както сам пише, към "най-революционните обществени сили на своето време". В царящата у нас политическа Вавилония той издига факела на "грядущето сияние", на бъдния социален строй, за който мечтаеше "молепсаният" на Церковски, към който Яворов призоваваше интелигента да чертай "пътеката най-права".

Но... менят се времената, менят се и хората. Особено пък от типа на Страшимиров: неспокойни, настръхнали, мятащи се натури. След завръщането си от Швейцария той вече сигнализира, че в душите се извършва пречупване, че новото поколение застава на кръстопът.

Кръстопътят - това е преломът сред част от интелигенцията, доскоро увлечена в народническо-социалистическите идеи, която твърде рано започва да се чувства натясно в дрехите на домашния социализъм, поблазнена от "мирови проблеми", от индивидуално "вглъбяване" и "самоусъвършенствуване".

В литературата ни настъпва дълбоко разместване на пластовете. Интересът към социалното и битово начало - изтласкан от нови психологически поветрия, от кризисни смущения и анализи в раздвоената душа на градския интелигент - спада чувствително. Господствуващото доскоро съчувствие към "брата-сиромах", към бедния селянин и разорения занаятчия сега се определя като "опълченски период" и "учебникарска фаза" в нашето духовно развитие. Със своя безцеремонен език Пенчо Славейков провъзгласи социалната тъга за "спукана цигулка, на която се свирят най-изтърканите мелодии". Без да го е еня, той нахока масовия читател, задето искал демократизация на изкуството, тоест унижението и профанацията му. И Димчо Дебелянов от името на едно ново поколение иде да засвидетелства, че "борбата за правда и свобода е пренесена на друг терен", води се под егидата на нравствените и психологически търсения, на непреходните естетически ценности. Страшимиров, който долавя симптомите на всяко изменение в духовния климат на времето, бърза също да очертае линията на водораздела: "Сам нашият писател е дълбоко раздрусан от тия веяния, кората на старите форми се круши в психиката му и като писател вече пее "лека нощ" на доброто старо, на славното старо, на подлото старо..."1

Но и най-дръзките пароли против социалните тенденции в изкуството и против демократичните вкусове на нашата публика не можеха да прикрият вътрешната противоречивост на новото литературно движение. Неговите знаменосци обявиха война на обществото от името на гордата творческа личност. Ала индивидуалистичната крепост, която те издигаха, не бе добре защитена от обществени въздействия, не бе изолирана от натиска на демократичната социална среда. Защото самата крепост служеше не толкова за отбрана срещу народните вълнения, колкото за самозащита на честната интелигенция срещу една мизерна байганьовска действителност.

Наоколо младата буржоазна държава празнуваше своя закъснял "меден месец". Встъпваше във владенията си една новоизлюпена класа, изгладняла за власт, настървена за материални облаги, демонстративна в невежеството си. Политическият живот се израждаше в котерийни борби за кокал. Партизанската язва вече разстройваше целия ни обществен организъм. В парламентарните избори, провеждани според една демократична за времето си конституция, законодателствуваха шайките. Политическите убийства станаха обикновено средства за отстраняване на неудобния противник. (Полемиката в печата се водеше с ожесточение, ярост и вулгарни клевети, без елементарна търпимост и култура на спора. Както Яворов се изразява, реакцията у нас е била винаги "багабонтствуваща безпринципност". В двореца се разполагаше един чужденец, който гледаше с презрение на тоя "див" "балкански" народ, безотговорно разполагаше със съдбините му, използваше политическите му водачи като разменни пешки в задкулисните си ходове. Монархът се грижеше повече за своите конюшни, отколкото за развитието на изкуствата в назадналата страна. Около него се групираше българският "бомонд", едно висше общество без традиции и такт, самодоволно, лакомо и нахално. Заобиколени от хоровода на диви страсти и безогледна алчност, от тържествуваща посредственост и удряща се в гърдите простащина, много български писатели си изработваха защитна броня. Те бягаха от обществото, затваряха се в свой кръг, съграждаха си свят, в който важат законите на духа и красотата, на личната гордост и аристократично презрение към нравствената поквара. Те се барикадираха в индивидуалистическата си самотност, бореха се за съхранение на духовния потенциал на нацията срещу битпазара на тьргашеското общество.

Под знака на вътрешното раздвоение протече дейността на мнозина художници, които се кълняха в евангелието на индивидуализма и ревниво пледираха за елитност в нашата литература. "Индивидуалистите" не образуваха единна творческа среда, която изповядва последователно естетско верую. Вътре, в границата на общото движение, се обособиха различни литературни кръгове и групи, самобитни творчески личности. Често те свързваха имената си с противоборствуващи литературни направления. "Индивидуализмът" беше само общо философско понятие, белег за един психически прелом, но не и художествен метод, не и единно литературно направление.

Епохата на "индивидуалистите" стана епоха на големите индивидуалности в българската литература Фонът, на който те действаха, правеше фигурите им да се откройват по-едри. Жестовете на тяхната духовна независимост респектираха, словото им звучеше авторитетно. Бастунът на сакатия Пенчо Славейков заплашваше да пропъди не само ятото бездарници в литературата, но да се стовари и върху нечистата съвест на бобчевци. Неведнъж те изпитваха обществения ефект от неговите удари.

Изобщо личността на Славейков бе кръстовище на противоречивите идеи, които разпъваха немалко писатели в началото на века. От ядовитото перо на Славейков, от крайното му и злостно отрицание си изпащаше и демократичният читател. Но в своя гнав срещу фасулковците на духа Славейков отреагираше омерзението си от една грозна действителност и от една парвенюшка буржоазия.

Друг е индивидуализмът на Яворов след 1903 г. В него глухо бучат подземните води на страданието! Поетът е угнетен поради самотата, поради откъсването си от хората, поради срутването на предишни кумири. Един метежен дух привидно се е смирил, затворил се е в мъчителния кръг на самоизтезание себеразнищване. В гърдите му се блъскат две души, "душата на ангел и демон" - и невъзможността те да заживеят в хармония се превръща в главен източник за кошмарите и безсъниците на поета. Но дълбоката покруса, драматичните терзания и виденията на смъртта издават, че борбата не е затихнала, че тя се води там някъде в дълбините. Не е мъртъв още метежният дух. Жив погребан е той и един ден бунтовникът ще намери сили да надигне капака на ковчега си и отново да смути обществото.

А как да определим индивидуализма на Страшимиров, който е нещо съвсем особено? Цял живот тоз писател развява разноцветни знамена. Той, по сполучливото сравнение на един съвременник, е истински катунар в гражданските и литературни групи. Но Страшимиров си остана по начало един безсребреник, един размирник. Минал в ранни младини университетите на социалната нищета, делил участта на онеправданите, той запази острата си възбудимост към общественото зло. Никога нямаше да го видим да отива при отшелниците, при безразличните и равнодушните. Да си послужим с едно съвременно понятие, той беше типът на ангажирания писател. При цялата си показност, индивидуалистични капризи и болни амбиции той не губи съзнание за изключителността на писателската си мисия. Страшимиров се гордее с безпаричието си, презира службашеството, враг е на ситите и имотните, на настанените около държавна трапеза бюрократи.

Неговата суетност не е от материално, а от духовно естество. Това е суетност от по-висш разред. Обладаният от нея е способен на самозабрава, на отречение от себе си, когато е вестител на големи истини и пророк на предстоящи катастрофи. В пожара на всеотдайността изгаря дребното, пресметливото и егоистичното, изгаря самата суетност.

Личността на Страшимиров е една от изразителните фигури на прехода към индивидуализъм с някои особености на българската обстановка и национален манталитет. Той целият е превърнат в напрежение, в порив да се отвори прозорец към света, да се усвоят големите, вековечните проблеми на изкуството, да се догони "върховното в мисълта и чувството" на съвременността.

Но на Страшимиров му липсва мярка, липсват му наслоенията на една културна традиция. Мисълта му е хаотична, творческата му природа - разпиляна. Новите идеи се усвояват повърхностно и се поднасят претенциозно. Те са по-скоро дочути, отколкото дълбоко преработени. У него настъпва смешение на понятията, вавилонско стьлпотворение на идеите, объркване на критериите. Той се оставя на всяка нова вълна да го понесе, сменя без драматизъм увлеченията си. Колкото шумно декларира, толкова бързо и изоставя платформите си. "Върховното" в художествената мисъл на своето време той намира едновременно в социалното бунтарство на Горки и в декадентските откровения на Пшибишевски. В главата му владичества хаосът.2

С бързопреходността в настроенията, с нетърпеливостта да върви в крак с новото и в същото време с недостатъчното задълбочаване в същността на идеите Страшимиров отчасти е типичен представител на нашата интелигенция, която - макар и разслоена идейно според близостта си до една или друга социална група - притежава и ред общи черти, продукт на специфичните български условия на развитие.

Съвсем млада и лишена от културна приемственост, интелигенцията ни след Освобождението трябва да наваксва една вековна изостаналост. Тя е любопитна и любознателна, зажадняла за нови идеи, забързана към културните висоти на човечеството! Идва й на помощ нейният природен усет към текущото и съвременното, бързината на непосветения да се посвети по-скоро в тайните на съвременната мисъл.

Ала при българските условия, при примитивните ни домашни нрави, при байганьовската лакомия на нашата буржоазия духовният растеж на интелигенцията ни се помрачава от неприятни сенки. Несгодите и грубостта на тогавашния български живот отправят в нечисти канали енергията и амбицията на част от "дипломираните". Те се въвличат в партизански разпри, потапят се в калните води на царящото политическо озлобление. Липсата на духовно равновесие улеснява грубите и котерийни нрави да се пренесат в културните ни среди. Там също хората започват да се делят само на "наши" и "ваши", въвлечени в злорадство и интриги, в завист и самоизяждане. Разиграват се зрелища на дребнави ежби; зад високите принципи се надигат оскърбени честолюбия. Даже хора, призвани да бъдат духовни първенци, губят чувство за мярка и се петнят взаимно. Довчерашни съмишленици се обругават, бивши богове биват оплювани без каквото и да е стеснение. Започва драмата на едно малцинство от истински и безкористни творци на нашата култура, които се задушават под натиска на огромната маса от полуинтелигенти. Тя, полуинтелигенцията, се шири у нас, вдига навсякъде репетиловски шум, инсценира господство на общественото мнение.

Страшимиров, който смята себе си за орган на обществената съвест, бди с окото на цербер и неведнъж уличава съвременниците си във всевъзможни пороци. Достатъчен му е малък възбудител, за да скочи, да отправи изобличителен показалец срещу действителния или мним виновник. През 1912 г. той предизвиква сензация в обществото чрез една прокурорска статия, чийто единствен герой е обозначен още в заглавието: "Българската интелигенция". Повод за статията са дали бележките на един руски журналист, който е пребивавал в България и който споделя неласкави впечатления от нравствения облик на българския интелигент.3

Страшимиров, който често е порицавал българската "паркетна интелигенция", сега се афектира и сгъстява боите, за да довърши мрачната картина на нашия интелектуален свят. В него той открива само отблъскващи черти: робска алчност и егоизъм, ориенталско човеконенавистничество и престъпност, отвратително лакейство и партизанство. В статията се припомня как цяла група лекари изискват от столичното кметство уж място за санаториум, а всъщност създават лекарски квартал, т.е. вдигат си частни къщи. Говори се как за една командировка в чужбина и за една синекурна длъжност светилата на българската наука и изкуство са готови да служат на най-свирепата реакция. Изнася се, че в Народния театър почти няма артист, който при смяна на министъра да не стърчи десетки пъти пред вратите на министерството за увеличение на заплатата. Страшимиров надниква и зад театралните кулиси, за да установи как неколцина таланти са изместени от сонм бездарници и как това изместване се върши по инициатива на министри и висши сановници, които не се свенят да настаняват в театъра свои роднини и слуги, свои любимци и любимки.

Възмущението на нашия гръмовержец достига своя зенит, след като той се заема с деянията на своите колеги - именитите български писатели. Те са заподозрени в какви ли не нравствени престъпления: кариеризъм и продажничество, търговия с чувствата и плагиатство. "Спомнете си големите скандали, които вършат литератори кариеристи с писателското звание. Днес в славянските страни се превежда в жълтата преса и се възхвалява някаква даровита българска белетристка и драматуржка. А тя е всъщност, както се знае, малограмотна жена с гръмко поведение, която спекулира със слабостите на вдетинен писател." За съвременниците е излишно да гадаят кои са визираните имена. Тям е добре известно, че "вдетиненият писател" се нарича Иван Вазов, а жената с "гръмко поведение" - приятелката му Евгения Марс. Сетне идва редът на Пенчо Славейков и Мара Белчева: "Друга дама, някогашна аристократическа звезда, се обяви за велик български лирик, откогато прислезе до друг търгаш с чувствата - български писател. Това се посреща в бомонда като забавен куриоз, разказва се с необяснима лекота за някакъв брак в чужбина, който се пазел в тайна, за да не се отнеме държавната пенсия на дамата." Последната отровна стрела е изпратена срещу Яворов и Лора Каравелова. "Трета българка е на път да се обяви за велика поетка: зарязала си черковния брак и се приближила до трети търгаш с чувствата - български писател."

Но дали самият обвинител, който е тъй непримирим към въображаемите грехове на своите колеги писатели, не пренебрегва редица факти от собствената си литературна биография? Големите гръмовержци понякога имат твърде къса памет. Те дотолкова се опияняват от нападателните си пози, че са готови да винят другите заради собствените си провинения.

Сам Страшимиров е склонен по типично български начин да забравя личните си прегрешения спрямо писателската етика. Нима той не нарече сам слабите си разкази от списание "Праг" "крупни"? Нима той не писа, скрит под псевдонима К. Кънчев, че у нас имало само двама художници, които изразили "окръглената наша физиономия" като нация: Кирил Христов в лириката и Страшимиров в белетристиката? Като подозира непрекъснато другите, че организират саморекламата си в печата, Страшимиров не изпитва стеснение да публикува възхвалителни статии за себе си в списанията, които ръководи. През 1912 г. в "Наблюдател" се появи обемистата студия на Ботьо Савов, сътрудник и приятел на главния редактор, под високопарното заглавие "Син на земята". Тя бе посветена изцяло на Страшимировия гений, на неговия "всеобемлющ самобитен дух", на "грандиозните постройки" на творенията му, които замайвали погледа "със сурово великолепие". В същото списание друг приятел на Страшимиров, сливенски учител, анализираше Яворовата драма "В полите на Витоша", за да направи "неволно" сравнение между двамата драматурзи и да унищожи Яворов, въздигайки в небесата Страшимиров. За да отстрани Яворов като свой най-опасен съперник на драматургическото поприще, Страшимиров прибягва към недостойни средства. Той го обвинява, че е откраднал сюжета на "Когато гръм удари..." от ръкописа на една дилетантска пиеса, съчинена от пощенския чиновник Ст. Иванов. За да потвърди обвинението си, Страшимиров се заема сам да преработи пиесата на Ст. Иванов и я печата в сп. "Наблюдател" под заглавие "Майката". Разбира се, кражбата, приписана на Яворов, е мнима. Оскърбеният поет и драматург на Народния театър дава Страшимиров под съд и последният е принуден да се оттегли безславно от полесражението, заявявайки, че писаното в "Наблюдател" е анонимно и не се отнасяло до Яворов.

Това са действително страници от нашите литературни нрави. Колкото и да са неприятни и да злепоставят хубавото име на българския писател, ние сме задължени по-често да ги разлистваме. Без романа иа страстите в литературния живот не може да се напише правдива литературна история. Литературата никога не е била поле само на идеалната, рицарска чест и най-малко у нас е така. В нея зад площадката на идеите бушуват личните пристрастия; чистото съревнование се изражда нерядко в самоизяждане и безогледна борба за първенство. Моралът е задължителен за другите, а за "нас" и "нашата партия" всичко е позволено!

По повод дребнавите боричкания и разюзданите страсти в нашия културен живот един от малкото европейци в България, проф. Иван Д. Шишманов, споделя огорченията си пред своя приятел Иван Вазов. Той съжалява, че в тия борби не се спазват рицарски похвати, не се щадят никакви репутации, никакви светини.

Но справедливото възмущение на нашите духовни първенци от българските литературни нрави не можеше да засенчи другото, достойното лице на българската интелигенция. Заслепен в гнева си, Страшимиров явно преувеличава, тенденциозно подбира и дори преиначава фактите. В момента той е готов да забрави, че съществуват тъкмо обратни факти, които реабилитират писателското име, спасяват честта на интелигенцията ни.

В същото десетилетие, когато се сипеха тия безмилостни укори, българските писатели и професори, студенти и учители участваха в не едно движение срещу личния режим. Печатът се пълнеше не само с взаимни хули и клевети, той излизаше и с дръзки статии и фейлетони, с ядовити бележки и карикатури срещу Фердинанд и лакеите около двореца. Имаше интелигентски среди, които угодничеха на властта, помамени от облагите на голямата кариера. Но имаше и стотици безкористни просветители, съмишленици на Благоев и Кирков, апостоли на социализма в епохата на брадите, на разгорещените спорове между "тесни" и "широки". Не друг, а демократичната интелигенция поде демонстрацията против монарха при откриването на Народния театър на 3 януари 1907 г. Последва затваряне на университета, насилствено вкарване на студентите в казармата, пропъждане на част от професорите в чужбина. Също и демагогският Славянски събор, организиран от бобчевци, срещна съпротивата на най-предните групи от нашата интелигенция начело с писателите.

Защо да призоваваме като свидетел за доблестта на българската интелигенция лъчистата фигура на Алеко Константинов? Или да изброяваме отново мъжествените постъпки на гражданина Страшимиров? Същият Страшимиров, който е толкова пристрастен и подозрителен в съперничеството си със своите колеги литератори. Личности като Алеко Константинов, като Антон Страшимиров, като Гео Милев измиха челото - окаляното чело - на нашата интелигенция. Те защитиха честта на българския писател, със самоотвержени прояви изкупиха духовната нищета на литературните ни нрави.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. Литературни бележки, сп. "Наш живот", г. II, кн. 4, 1906. [обратно]

2. Страшимиров, който има понякога чудни прозрения, говори през 1904 т. в една статия за уродливите често пъти форми на нашето приобщаване към моралния кризис в европейската култура. "Прочие, въпросът е: доколко ние не маймунстваме и в безверието си, тоест доколко сериозно се проникваме от него?" В известен смисъл запитването важи и за самия него. - Статията, озаглавена "Човекът", литературна бележка, е публикувана във в. "Ден", г. I, бр. 307, 1904. [обратно]

3. Не е безинтересно да се приведат по-характерни части от кореспонденцията на руския журналист: "Българската интелигенция е крайно примитивна, тя още се формира. Съществува външен блясък, практически знания, но няма духовни потребности, няма проблеми освен парични, и то на най-близкия ден. Ако печели пари, ако на главата носи цилиндър или просто бомбе, а жената - шапка шантиклер (така наричат тук всичко модно), българският интелигент е вече доволен до самохвалсгво. "Ний сме европейските японци..." "Ний не признаваме философии, а си знаем работата..." "Ний не летим по небето, а здраво седим на земята." Едновременно с това ви поразява безцеремонният начин, по който ви представят българските писатели: "Нашият Короленко", "нашият Белински", "нашият Шекспир, Ибсен, Чехов". С една дума, всички са знаменитости, а наред с това пълно неуважение към истинските чеховци и белинскиевци. Да имаш дом, да изглеждаш богат, да получиш министерски портфейл или да станеш поне посланик - ето висшия и краен идеал. И още - да се ожениш за чужденка с пари, да говориш по френски. А положението на жената в тази "интелигентска" среда е почти харемно." - Цитатът е приведен в статията на Страшимиров, вж. сп. "Наблюдател", г. V, кн. 6, 1912. [обратно]

 

 

© Минко Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.12.2001

Други публикации:
Антон Страшимиров. Монографичен портрет. София, 1965.
Минко Николов. Избрани произведения. София, 1979 (ред. С. Султанов, Ив. Цветков).