"АЗ И МОЯ НАРОД"

Минко Николов

web | Антон Страшимиров

Ако за Елин Пелин всички небеса се сключват около каменистата и попукана земя на неговите селяни, ако за Г. П. Стаматов целият интерес е в модерния градски човек, па бил той продажен интелектуалец или развратна кокотка, за Страшимиров и в селските, и в градските типове е затворена една тайна, която трябва да се узнае. Тя се нарича българска душевност, българска физиономичност. Когато е на село, авторът на "Смях и сълзи" живее с всяка селска мъка. Но той не е селянин. За него селото не е първородно огнище, нито лична съдба. То е по-скоро обект на проучване, находище за издирване, което таи една златна жила и нейното име е народопсихология.

Страшимиров никога не се е стеснявал да произнесе високо думите: "Аз и моя народ." Те са жизненият императив, дилемата, пред която той се изправя още в началото на своя път. Някой вижда в тях поза, гигантомания. Ала той е заслужил правото да говори така. Едва ли има друг български писател, който тъй ревниво да застава лице в лице с народа си, да живее тъй бурно живота му и все пак и в най-пълната самозабрава да помни специалната си мисия. А тя е мисията на съдника, на водителя, на народния апостол.

За да води успешно народа си, апостолът е длъжен да го опознае, да покори тайните му, да превземе сърцето му. Десетилетия наред Страшимиров кове ключа, с който ще разтвори тази корава българска душа, ще преодолее нейната недоверчивост, ще надникне в тъмните й входове. В бележки и статии, в студии и книги той събира резултатите от многодетните си дирения, познати като народоведски съчинения.

Това са проучвания на поет, не на кабинетен учен. Те носят всички недостатъци на един труд, вършен без точна методология и строта систематизация. Страшимиров е чужд на постоянството и самодисциплината, на архивната страст и педантизма на учения. Той си остава художник, т.е. човек, който лесно се запалва, който от един факт може да съгради грандиозна кула от умозаключения и хипотези.

Народопсихологията като наука прилага разностранни методи, движи се предпазливо сред изобилието от исторически, етнографски, географски н фолклорно-езиков материал, за да определи някои белези на т. нар. "национален характер", който е постоянна и същевременно крайно динамична величина. Страшимиров не е дотолкова предпазлив, нито пък е планомерно-методичен в застъпването на един или друг подход. Той е смел и категоричен, готов от единичния случай и частното наблюдение да изведе големи закономерности и синтези.

Тук е не само неговата слабост, но и неговата сила. Тя е в предимствата иа артистичната натура, на човека с интуиция, с вътрешно прозрение, с ненадейни хрумвания, които дават тласък за разгатване и на най-сложни въпроси. Народната душевност не е хладно парче руда, което може да се изследва само по пътя на лабораторни опити и кабинетни анализи. Националната психология е нещо трепетно, понякога неуловимо в своята подвижност и в своята непроменливост. Усетът на художника, който умее да се съприкосновява с хората по начин, неприсъщ на никакъв друг специалист, би могъл да се окаже безценен, много по-необходим от сухото катедрено познание на доцента педант.

В своите народоведски издирвания Страшимиров тръгва от живия материал, от българските хора, които лично познава, от цвета на очите и формата на лицата им, от нравите и обичаите, от песните и легендите им. Той посещава географските ни поселища, следи превратностите на историческата ни съдба. Систематикът би възкликнал: какъв хаос, каква непоследователност, каква безразборност в струпването на характерни и случайни факти! Но в подобно безредие съществува вътрешен "ред": тук нещата се оформят така, както са доловени от писателя в живото му общение с народа. Пирамидата от лични наблюдения, разговори, научни извори, исторически документи, анекдоти и легенди притежава своя спойващ елемент. Той е в личния опит, в житейските университети на писателя, които подхранват и научните му интереси.

Винаги ме е удивявал този автор с непресъхващото си любопитство към своята земя и към своя народ. Не любопитството на репортьора, който запълва сензационната хроника на вестника, нито пък на любителя турист, който обогатява фотографската си колекция със снимки от екзотични краища на родината. Странствуванията на Страшимиров из най-отдалечените кътове на нашата земя са озарени от нещо възвишено, мисионерско. Те не наподобяват разходки, екскурзии и излети. Макар че ги предприема с юношеска страст, той съзнателно ги подчинява на един предварителен план, на един величав замисъл. Ще кажете фантастика... Да, в пламтящия поглед и нервните жестове на писателя има нещо фантазьорско, нещо от духа на "лудите глави", на пресметливите донкихотовци. Сам той е обичал да се изповядва: "Вълнувам се, когато срещна и други безумци, които като мене гонят вятъра." Във времената на турската робия си представяме Страшимиров като събрат на друг един фантаст, "мечтател безумен, образ невъзможен", Раковски. И двамата с наелектризирано въображение неведнъж строят въздушни кули и чудати научни хипотези. Но без благородното дилетантство на такива "безумци" човешката мисъл би се движила със скоростта на костенурка.

Къде не е стъпил кракът на този самороден изследовател? Кой затънтен български кът той не е споходил? В кои мътни води на времето не се е хвърлял? И навсякъде той отива, за да изпълни един дълг, да разбере и поведе народа си, да ускори движението му.

Дори най-невероятните си проекти Страшямиров свързва с една народополезна цел, с една социална и национална мисия. Когато проучва едно селище, наблюдава дадена етническа група или обикаля на катър родопсните планини, той изпълнява обществени инициативи от по-широк размах. Проучванията му са обвързани с някаква национална акция, с някакъв призив за дейност, с изпълнението на някаква програма. Пътешественикът пътеписец бързо сменя костюмите, преоблича се в дрехите на геолога и стопановеда, на военния стратег и реал-политика.

В началото на века Страишмиров публикува цикъл от поетически пътеписи за нашето Черноморие под заглавие "Българският черноморски бряг". Те ни интересуват не само заради небрежно разпилените из тях художествени багри, заради естетичното опиянение на автора от крайморските изгреви и залези, от величавата уединеност на нос Емине, от страховитите пристъпи на побеснялото море край Месемврия (Несебър). Нас, съвременниците, ще ни смаят преобразувателските идеи на писателя. Още преди половин столетие той открива тук неизчерпаеми възможности за летуване и лечение, обвинява българската общественост, че не знае "магьосните изненади" по черноморския ни брят. Пътеписите му подтикват санитарната дирекция да изпрати и първите курортисти в Месемврия, предупреждават властите за необходимостта от по-скорошно пресушване на бургаските блата, предлагат основаване на рибарско училище в Бургаския залив.

Цялата книга на Страшимиров "В южните земи" е една красива мечта за съкровищата на нашите Родопи, една от онези мечти, които притежават вълшебното свойство да се сбъдват. Фантастът се оказва човек, изпреварил своето време, прозрял грандиозния размах на бъдещото строителство. Родопската област той обрисува като българско Елдорадо с нейните медни и сребърни находища, с подземните й богатства. Страшимиров изчислява находищата на Маданската планина, проектира къде да мине родопската железница. Той познава тъй добре родопския масив, че през войната главният щаб му възлага да начертае стратегическа мрежа на родопските пътеки, с каквато военното министерство не е разполагало. А заемането на Беломорието от наши войски пробужда у него величествени стопански планове. Той незабавно изследва стопанската география на южните земи, дава идея за корекция на устието на Места и горното течение на Арда, събира данни за плавателността на реките, установява перспективи за двойна реколта в Беломорието.

Страшимиров е от хората, които са скроени едро. Той работи в крупни мащаби, помамва се по главоломни миражи. Едри са не само неговите проекти, едри са и неговите заблуди. Той, който въздига гигантски кули за бъдещето, е в състояние да не забележи, че строи върху пясък.

Войните показаха най-крайните точки на неговите люшкания. Страшимиров стигна до големи самоизмами, заменил чистия патриотизъм с шовинистично пристрастие. Много негови писания през периода 1915-1918 г. са похабени от националистическо високомерие, от прогермански изблици, от противославянски хули. Към края на войната той издаде едно срамно съчинение, озаглавено "В Германия". В него гражданинът е паднал до възможно най-ннската степен на политическо заслепение. Той прославя Германия на царските родове, разнежва се при вида на двореца в Кобург, откъдето е излязъл Фердинанд. Същият Фердинанд, с когото толкова години е кръстосвал шпагата си. Екзалтацията пред тевтонския дух изтръгва от перото му оскърбления за руския гений, който уж тласкал човечеството назад, към "вековете на застоя и смъртта". Подобно на апостол Петър той е готов да се отрече от учителя си, от голямата руска литература, която го е откърмила духовно чрез словото на Толстой, Достоевски и Горки.

Но когато съдим шовинистичните прегрешения на Страшимиров и особено като четем неговата книга "Войни и освобождение", ние не бива да останем безучастни към душевната настроеност на писателя. Нека си помислим: двайсет години той е жадувал свободата на Македония, бил е съмишленик на Делчев и другар на Сандански, враждувал е с върховистите около двореца. Ала годините текат, а независимата македонска република я няма. След толкова излъгани надежди, след толкова горчиви разочарования най-после идва една съмнителна свобода, поднесена върху щиковете на българското оръжие! И ето че Страшигииров вече си е затворил очите, забравил е предишните идеали, приел е националистическото завоевание за жадувано освобождение. Той е виновен. Виновен е пред паметта на македонските апостоли, пред собствените убеждения, които изключваха свободата на Македония по пътя на завоевателна война. Но събитията го повличат във вихъра си. Пред него са отворили врати заветните краища, кракът му следва прашните колони на българските полкове и писателят изживява върховни мигове на патриотически делириум. За него този поход е сякаш паломничество по свещените места. Всеки град, който то приема, отваря една незараснала рана, отприщва извор на мъка и спомени. Спомени за четници, другари и братя. Всяко селище е гнездо на легенди, огнище на историческа слава, български Израил, отдето са излезли културтрегерн и апостоли на македонското дело. Като обикаля Битол, чудния град-градина, като се опива от магията на Охрид или стъпва на пръсти в дома на братя Миладинови в Струга, Страшимиров изпада в състояние на екстаз. Той благоговее. Струва му се, че е доживял часа на своя живот, целунал е благословената земя, в която всеки кът е светилище, всяко име - реликва. Ние ще осъдим шовиниста, но ще разберем човека. Ще усетим какви струи е отключил у него походът в Македония, какви най-чувствителни места в душата е засегнал.

Историята е обрекла на забрава недостойните Страшимирови страници през войните, неговите славослови на пангерманизма и национализма. Но в преходните страсти на писателя се е запазило нещо непреходно. То е в неуморимата му работа като проучвател на националната душевност, тълкувател на "българския човек". Именно през войните и непосредствено след тях той засили народоведските си изследвния, които събра в най-пълен вид в своята книга "Нашият народ" (1923). В една епоха на кризи и разруха, след две национални катастрофи и сред растяща духовна безпътица той реши да изправи пред нацията предупредително огледало за самонаблюдение. Трябваше да се издирят причините за националната трагедия и да се търси брод към бъдещето. Този брод минава през самопознанието ни като народ.

Давайки картината на българската душевност, Страшимиров не е националистически преднамерен. Той не прилича на някои гръцки и сръбски автори от миналото, влюбени само в своето, склонни да обругават всички други народи, с които се е кръстосал пътят на техния национализъм. Колкото и да залита, Страшимиров е чужд на фалшивата идеализация спрямо всичко родно. Национализмът му не лишава от положителни черти и другите народности. Към собствената пламенна общност той също не е безкритичен и безрезервен. Напротив, в самопознанието включва изучаването на недъзите, на отрицателните наслоения в народната психика.

Какви са контурите на българската душевност, така както ги очертава писателят? Кои са здравите начала в народния характер, върху които той се опира? И кое според него е спъвало националното ни развитие, задържало е растежа ни като нация?

В интересния паралел, който прави между гърци, българи и сърби, Страшимиров проследява как пустинният характер на гръцката земя е научил гърка да не вярва на благоденствие чрез труд, да се облята повече на хитрината, отколкото на здравия смисъл. У българина, напротив, са съхранени упорити трудови добродетели, трезвост и готовност да се разчита предимно на собствените мишци. Трудът е главното начало на българския морален катехизис, той оцветява психиката, нравствените понятия и битови отношения на българина.

Страшимиров изтъква най-вече българското трудолюбие, а също и вроденото чувство за демократизъм у българина. То е възникнало исторически поради липсата на аристократически традиции и родови привилегии. Но народоведът не забравя и опаката страна на българския демократизъм, който е плод на робски условия, а не на по-високи изисквания в гражданския живот. "Ние сме насилствено приравнени, нивелирани." Това е улеснило развихрянето на стадни инстинкти, завист и "липса на взаимно тачене". Страшимиров напомня случаи, обидни, унизителни за националното ни достойнство, когато най-големи наши културни достояния, скъпи даже и за българските деца, биват обявени в печата за плагиат. Литературна кражба са приписвали и на Ботев за "Хаджи Димитър", и на Алеко Константинов за "Бай Ганьо". Недостигът на респект към способните хора, пренебрегването на естествения подбор от даровитости, лесното прекрачване мярката на приличие у нас са качества с опасни последици. Малък е националният ни капитал, особено в културата, а ние с лека ръка си позволяваме да го хабим, да го предадем на охулване, гавра и разтерзание.

В хода на своите разсъждения Страшимиров често се занимава с "критикарството" като "основна черта на българската гражданственост". У нас трудно се поддържа авторитет, не личи почит към заслужилия човек. Ние сме "бижоглавци", за нас "живи светци няма". Сам авторът на "Нашият народ" неведнъж се е проявявал като "своеглавец", непокорен пред власт и авторитети, разбунтуван срещу миропомазаните, срещу галениците на социалната стълбица. Знаменателно е обаче, че с течение на годините същата българска черта се явява на Страшимиров все повече в отрицателна светлина. Струва му се, че тя е препятствие за градивна дейност, спънка за добра държавна организация и обществена дисциплина у нас. Дори от неговите уста под влияние на авторитарните идеи прозвучава лозунгът: "Да издигнем в култ водителя и водителството."

Любима тема на размисли у Страшимиров е българският "реализъм" и "пресметливост", разсъжденията за "неверницата мисъл на българина". Според него българинът е позитивист, отблъснат от всяка съзерцателност и мистика. Българската трезвост и недоверчивост предпазват от наивни увлечения, но те имат и своя отрицателен духовен полюс: липса на благоговение "пред необятното и неизвестното". За нас сякаш няма "върховна премъдрост", мисълта ни е "къса" и забита в земята, неподатлива на по-сложни философски построения и отвлечени съзерцания.

Страшимировите заключения за националната психика ни водят по един терен, крайно любопитен, но и хлъзгав. Днес, преценени от марксически ъгъл с оглед на научната им стойност, те звучат доста произволно и пресилено. Изобщо проучванията върху "иманентните черти" на националната душевност са несигурна дейност, ако не се съобразят с цялата система от класови, професионално-групови, етнически и ин-дивидуално-психологически признаци, които разделят "единния" национален характер, включват го в динамиката на постоянните исторически колебания и изменения. Не случайно е казано, че националният тип като завършена психическа даденост е до голяма степен... фикция.

Може би най-ценната част в народоведските съчинения на писателя са описанията му върху българските етнически групи, така както той ги разграничава: шопи, мизийци, тракийци, македонци и рупци. Пръв Страшимиров, опрян на личния си опит и на съзнанието за своята специална мисия, създаде по-движния народоведски "атлас" за психичния склад и бита на българите от различните краища на страната.

В неговата характеристика шопът е не само анекдотичният поради ината си българин, с когото обичат да си правят шеги. Той вижда в шопите най-строго обособената българска група. Те се престорват на прости, готови като че ли да се примирят с всичко, а всъщност са упорити и се съпротивяват докрай на мащехата съдба. Мизиецът е почтен, благоприличен и сравнително чистоплътен. Той е истински земеделец и занаятчия, устроил живота си по нормите на една разумна пресметливост. В себе си обаче крие подсъзнателна стихия, която избухва и носи изненади. На нея се дължат до голяма степен и победите на българското оръжие през войните. А тракийците Страшимиров очертава със свадливия им нрав, с буйствата и разправиите, което е причина политическите борби в този район от страната най-често да се окървавяват. В пояса, където се извършва преливане между мизийци и тракийци, тоест в подбалканските полета между Стара планина и Средна гора, са излезли и най-заслужилите българи, с будно съзнание и национална предприемчивост. Най-одарени според Страшимиров са македонците. Те са и най-поетичната група, с най-хубавите народни песни. На рупците, които населяват Централните Родопи и Странджа, той отдава най-чистата си симпатия. Сред китните села по странджанските възвишения той е прекарал ранните си години като учител, любувал се е на вечерите, напоени с толкова печал и нега, привързал се е към младите хора в този край с особената мекота и нежност на отношенията им. За тях е разказал в не едно свое произведение като в романа "Есенни дни". Колкото до Родопите - те са незарасналата рана на писателя. Цял живот той страда заради помохамеданчването, което по негово убеждение е истински национален трагизъм. То е откъснало живо месо от живата българска плът, попречило е за заселването на Беломорието с българи, улеснило е гърцизма в колонизаторските му планове.

Любовта на Страшимиров към българската земя има своите невралгични места, своите най-чувствителни пунктове. Те се наричат Родопи, Странджа и Беломорски край. В нашето съзнание името на писателя е странно преплетено с тези кътове на исторически премеждия и природни богатства. Чуя ли да споменават Ахъчелеби с неговите легенди, слушам ли песента за гората на Странджа баир, чета ли репортаж за родопското Елдорадо; Маданската планина, пред мен ое възправя напрегнатата фигура на Страшимиров. Гледам го как броди по същите места с вътрешен трепет, сякаш отива на поклонение; долавям ехо от стъпките му, сякаш са стъпки на водач от геоложка експедиция, която издирва чутовни съкровища; представям си го надвесен над бойна стратегическа карта, сякаш пълководец пред решаващо сражение.

Народопсихолагията си остана едно от големите пристрастия на писателя. Чрез нея, вгледан в душевния строеж на отделните етнически групи, в националната романтика, той се мъчеше да профилира образа и на най-крупните личности в историята на нашето племе, от революционните апостоли Ботев и Левски до крупните буржоазни политици Стефан Стамболов и Петко Каравелов. Защото разгадката и на най-изключителната личност се извършва чрез "самобитното в народния гений". И най-уникалното явление, каквото е Ботев, надхвърлило далеч епохата си, оплита своите корени в дълбините на националната самобитност, мотивира се чрез народната психика. Именно така пристъпи към личността на Ботев авторът на книгата "Народ и поет".

Неуморните издирвания и несекващото любопитство към българския психически склад отговарят на едно съзнание, трайно изработено и упорито поддържано у Страшимиров. Той, познат ни като невъздържан темперамент, екзалтиран в действията и краен в пристрастията си, в случая съвсем не наподобява наивните и слепи художници. Той целенасочено си избира художествен репертоар в зависимост от своята роля като психограф на националния характер. Не едно негово произведение демонстративно поднася на разискване народоведски задачи. Индивидуалният случай, разработен от художника, претендира да е изразител на неповторимо българското, на "съкровеното" в националната психика. Така специалните проучвания на народоведа кореспондират направо с художествените търсения на писателя.

При въвеждане на своите герои Страшимиров не изпуска да отбележи етническата им група и произход. И то не само като външен, паспортен белег, а като ос, около която се групират чертите на характера. Не случайно в образа на Малама ханджийката той се заема да даде "типа на балканската колибарка", както не е случайно, че и конярят Динко е назован "полянец". Многобройните фигури от Страшимировата белетристика също са обозначени: "кукушанеца", "велешанчето", "тетовчето". А дали даден герой е мизиец или тракиец, планинец или полянец, то съвсем не е маловажно, тъй като ни засреща направо с характерологаята на типа. Страшимиров дотолкова е убеден в зависимостта на психическия облик от етническия произход на човека, че си е изработил рефлекс: запознае ли се с някого, бърза да определи от кой край е същото лице. "В това отношение аз се бях изострил дотам, че не само по говора, но и по чертите на хората можех приблизително да определям покрайнината, от която произхождат." В изключителния усет към народностната ни самобитност е скрито ядрото на Страшимировата оригиналност като художник. Правдивите образи в неговите книти, особено типът на първичния българин, са създадени от сурови буци българска пръст, извлечени са от тъмните и непознати кътища на българския бит.

Будният интерес на народоведа, който се домогва до "жизнеспособните недра на племето" и който в единение с народа си изучава неговата душа, определя и значението на романа-хроника "Вихьр". Написан през Балканската война, романът излиза като самостоятелна книга цяло десетилетие по-късно (1922). Неговото подзаглавие е легитимиращо:"С шопите към Цариград" Очевидно тук Страшимироа реализира художествено своите домогвания към скритите пластове на българската психичност. Не бива да забравяме, че през Балканската война той потегли с полковете не като кореспондент на главната квартира, а като обикновен редник сред войнишката маса, един от хилядите. Към "низово" участие във войната го е призовала националната ни участ, любопитството на народоведа, интересите на психографа на българския етнос. Как по-добре ще изучи своите хора, освен ако се прелее в редиците им, ако заживее живота им? И той е сред войниците в похода към Люлебургас, с тях заедно гладува и мръзне, дъждът кваси гърба му, безсъница го поваля върху мократа земя.

"Вихър" е наречен роман, но това е книга от особен род, който щастливо обединява белетристиката, репортажа и дневника. Всеки самостоятелен художник в съгласие с материала си и със своята личност сам твори и жанровете на своето изкуство, без да се закрепостява към вкаменени жанрови форми.

"Вихър" е романът на един писател, попаднал на фронта. Произведението не се ограничава със серия от епизоди, нито с хроникална документация за походите и сраженията. Лицето на книгата се профилира от нейния характер като белетристичен "учебник" по народопоихология. С рядка за него обективност и добросъвестност Страшимиров ни открива богатия си запас от впечатления, които засягат проявленията на гражданина и селянина през войната. Различните български типове се определят според етническия им произход и народностната им жилка. За разлика от друг път, сега Страшимиров не е прибързан в изводите си, разсъждава спокойно, в обкръжението на необорими факти. Той е наблюдател на своите хора, изучава реализма на тяхното мислене, прословутата българска недоверчивост, която не позволява на "нашия човек" да се самозабрави, която обуздава ентусиазма му дори в най-тържествените минути. Това е "черното българско съмнение", което и при щастлива вест бърза да подшушне: "Кой знае какво е било днес..." Практичният български ум претегля всичко на къпоните на трезвеността и презира безразсъдствата. "Българинът не обича патоса." Войната той е възприел не с голо въодушевление и лиризъм, нито с възбудата на националния фанатизъм, а със същия практически смисъл: като необходимост, като работа, която трябва добре да се свърши. Сходно отношение към войната имаха и Йовковите "земляци". Но докато Йовковият Стоил под диктовката на автора лесно изпада в религиозна размекнатост, за Страшимировия българин подобно състояние е съвсем непознато. Въпреки че се отнася сериозно към дълга си, българинът пресмята кога ще свърши войната, кога ще доизплати този кървав данък и ще се върне при своите, при земята, жената и добитъка.

В центъра на "Вихър" е писателят, който пише своята автобиография или, по-скоро, една глава от нея през дните на похода. Себе си като герой на произведението Страшимиров е нарекъл Големан. Той се е самоопределил твърде точно, с изненадваща способност за самонаблюдение. "Експанзивен и дързък Големан живееше с всичките импулси на живота в своята страна, хвърляше се във всички вълни, готов да се опълчи срещу самата съдба." Но ако някой ироничен читател очаква много големановски пози в книгата, ще остане излъган. Най-неочаквано тук Страшимиров е строг и самокритичен, не се заплита в маниерност и словоблудие, не се криви и не гримасничи. Той просто записва, записва обективно - доколкото е способен на обективност, - документално, но никога безразлично своите наблюдения, своите размисли заедно със случките от похода на юг. Понякога той се влачи като "стар човек" (макар че тогава е едва 40-годишен), полита от слабост и безсъние, ала ето го готов да се сепне, да скочи като задрямал на поста си часовой, доловил първата опасност. Където срещне несправедливост, егоизъм и недостоен страх, той се намесва с присъщия си властен, наставнически тон. И войниците го обичат, вслушват се в гласа му, доверяват му като на своя съвест. Мисията му на общественик, на пръв гражданин за него е свещена и тук, на полесражението. За усилията си той е възнаграден ако не с друго, поне с доверието на своите българи.¹

Отбелязах, че в психологическите си самонаблюдения, в доста хладнокръвните анализи на своите състояния Страшимиров дори е способен да погледне на себе си като неутрален, страничен човек, да проследи борбата между двама души у него: единият - спокоен, другият - стенещ. Той не скрива уплахите на Големан, миговете на вдетиняване, на болиа суетност и показност. Не премълчава и склонността си към размътени състояния, когато душата стене и той я човърка. Рисувайки своя автопортрет на фронта, той не го гланцира, дава го в релефа на бръчки и неравности, в противоречието между всеотдаиността към народа и личната суетност. Пред нас се изправя истинският Страшимиров: с нервни жестове и капризен нрав, резолиращ чрез словото, непостоянен в настроенията, с малко непохватна и дори безпомощна физика, но с дух властнически, готов с юмрука на волята да потисне и подчини физическата немощ. Големан е грубоват и нежен, брат на войниците и техен повелятел. Слят е с тях в страдания и изпитни, но се самоизвисява в ролята си на духовен баща и водач.

Раздвоенията му произлизат и от особения конфликт между задълженията на боеца и съвестта на хуманиста. Войнишкият дълг го принуждава да действа. "Ще погазя и душата си за тоя малък народ: аз го обичам. И ще газя трупове: ще убивам." Но гласът на войника е сподавен от съмненията на човеколюбеца. Как тъй ще стреля и другите ще стрелят в него, "в него, който тъй много обича всекиго и всички. . . Не, това беше гавра на съдбата!"

Романът "Вихър" документира една мъчителна нравствена колизия на част от нашата интелигенция през войните. Тези млади хора са призовани на фронта да убиват, а мнозина от тях са потеглили натам с книгите на Толстой и с библията в своите раници, за тях свещена е християнската максима: Не убивай! Биографите на Лилиев разказват как поетът не бил в състояние да стреля. Едни от най-силните страници във "Вихър", с които завършва книгата, съдържат автентичния разказ за гибелта на Илия Иванов-Черен, белетрист и близък другар на Страшимиров, който пада намушкан от ножовете на турците, ала не изменя на толстоисткото си верую. По-късно в една статия Страшимиров ще каже за него, че е носил трагедията на всички, "които бяха разпнати меж-ду лъжата на дълга и истината на човечността".

Чрез протеста срещу неговата безвременна смърт, смъртта на един истински приятел и сътрудник, писателят е произнесъл тежка присъда над войната. Войната е отречена и в най-паметния документ на книгата - приведения автентичен текст от писмото на загиналия капитан Рашев. С дълбоката си искреност и хуманен вопъл то е не само българско, а и общочовешко свидетелство. Изобщо белетризираната хроника за похода към Люлебургас е безкомпромисна в реализма си, тя не заобикаля ни едно тъмно петно през войната: от жертвите, глада и изтощението до спекулата в снабдяването и бездушието на офицери към войници.

"Вихър" е книга, която разбира българския човек - и простия, и интелигентния, - портретира го както чрез анализаторски методи, така и чрез интуитивно вживяване в "тайниците на душата." Чрез "Вихър" Страшимиров изкупва много националистически изблици, които навредиха непоправимо на други негови произведения през войните. Реализмът му тук е осенен от мъдрост, пронизан е от хладнсокръвно-анализаторока жилка.

В кръвното единение между писател и народ узряха най-съкровените и мъдря страници на Страшимировото творчество.

БЕЛЕЖКИ

1. Ето как писателят се чувства удовлетворен чрез отношението на обикновените хора към него. "Той до тази война никога и никъде не бе се чувствал тъй свой между своя народ: познаваха го навред, обаждаше му се всеки със заразителна любвеобилност и което е рядко у българина, всеки бе готов да дели с него залък.'' [обратно]

© Минко Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.12.2001

Други публикации:
Антон Страшимиров. Монографичен портрет. София, 1965.
Минко Николов. Избрани произведения. Ред. С. Султанов, Ив. Цветков. София, 1979.