Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

VOYAGE SENTIMENTAL... ПО ЕВРОПА. СТРАТЕГИИ НА ПРОФЕСИОНАЛИЗМА

Любка Липчева-Пранджева

web

Разходка е дума на Вазов, която пресича или по-скоро събира в странен (но все пак валиден за устойчивите употреби) фокус цялата текстовост на българския класик, а и немалка част от разказите и коментарите за него. Дори когато го наблюдават/рисуват/помнят като "разхождащ се" (на кон или не, но винаги с кучето Хектор), писателят нито за момент не губи достолепието на патриаршеската си осанка. За Вазов разхождането съвсем не е празно светско забавление: "Предупреждавам всекиго, който под думата разходка разбира място, оживено от пъстрия рой на чинно вървящи назад-напред в модни премени лица от двата пола, които се срещат и разменят учтиви усмивки, светски поклони и безчислени шапкоснимания, че много ще се измами..." (Вазов 1976: 258). Разходката в текстовете на Вазов би могла да бъде равнозначна на политически жест ("Разходка до Баняса") или да инсценира парадокса на срещата между българската непрозрачност, неразчетимост за външния поглед на европееца французин и толкова семплата истина за българина от собствената му историческа памет ("Разходка из историята"). Една "зимна разходка" може да се окаже добър мизансцен, сред който да откънти (без да допуска фалш) умората на цивилизования градски човек; разхождането може да е препоръчана лечебна процедура или просто благовиден претекст да си с нея ("Драга Женичка! Днес по три часа ще дойда у вас за разходка до Княжево...") (Вазов 1979б: 105)1. Като движение ("напред-назад") разходката е "обърнато" целеполагане на пътуването - значимо е обещанието за завръщане, за временно прекъсване на сегашната, тукашна уседналост, за съхранение на актуалния хабитус2. Това несъмнено смекчава натиска на антитетичните модели (свое и чуждо; познато и непознато; цивилизовано-диво; център-периферия и всички произвеждани от тях импликации) и разрешава почти безопасно пребиваване в някакъв тип различие. Но преди всичко друго за Вазов разходката е професионална отговорност на пишещия човек - тя (а не пътуванията) създава текстове: "Из Владайското устие", "По висините и в самотиите", "Погановският манастир", "Великата рилска пустиня", "В недрата на Родопите", "Скитнишки песни", "В лоното на Рила", "Един кът от Стара планина" и др.

Че пътуванията на биографичната личност Вазов нямат толкова пряко отношение към творчеството на патриарха, можем да се уверим чрез "косвените улики" на множество отсъстващи текстове - липсват ни (тъкмо като потребители на национална литература) Вазовите пътеписи за Виена, Прага, Париж, Интерлакен и т.н. Европейската карта на пътуващия Вазов е отбелязана с твърде малко литература: "Извън България", "Пилат", "При брега на Дъмбовица", "Един ден в сръбската столица", "България при Босфора" и др.3 Колкото и малобройни да са на фона на обемното му творчество, тези текстове все пак ясно демонстрират лекотата, с която писателят влиза в наративната роля. С тях патриархът като че ли небрежно (пътьом) отбелязва: Ето така бих могъл (мога) да разказвам, описвам, пресъздавам за вас пътуванията си, да прокарам българските литературни пътища по Европа, стига да смятах, че е важно, че е моя задача.

Швейцарските му бележки, останали всъщност в единственото число на една "бележка" за един-единствен ден в Швейцария ("Пилат"), нахвърлят цял регистър от възможни гледни точки и съответстващи им стилистики. Устойчиво е спазена жанровата маска - наблюдаването, способността за съзерцателна дистанцираност, но и за скъсената перспектива на фактичното, балансът между спонтанност на чувствата и информативната стойност на знаенето, между дескрипцио и фабула са постигнати. След ироничното вмятане за разликата между барометъра на жителите на Люцерн (връх "Пилат") и барометъра на софиянци (Витоша) сдвояването на перспективата на наблюдение привидно е напуснато, за да се заврьща след това многократно при всеки детайл на описанието, при всяко включване на информационни данни ("Той е висок 2123 метра над морето. Почти колкото Черни връх на Витоша"), при изблика на възторжено почитание ("Аз си смислих за нашата Витоша, от която се отваря панорама, наистина от друг характер, но не по-малко величава, даже повече от тая...") (Вазов 1977: 279).

И докато траекторията на описанието криволичи след маршрута на пътуването, динамиката на възможните наративни позиции съвсем не се изчерпва с резките преходи между свое (родния топос) и чуждо. Описващият, сам сред тълпата туристи, е отчужден не по силата на културни, етнически, езикови, социални граници, а през ролята си на творец. Техният текст, произведен като матрица на масовата потребност и тиражиран в неизбежния за туриста пътеводител, и Неговият не се засичат, противоречат си в мярата за красиво, в устойчивостта на погледа, в числата и цветовете, в смешното на името (върхът, висок почти колкото витошкия "Черни връх" носи битово ниското име "Езел" и оттук нататък в описанието ще е просто "чуката Магаре") или пък във възвишеното на името (никакви преводи, никакви иронии по отношение на "Юнгфрау" не са позволени - думата е белязана с почерка на Шилер, или беше Хайне?). Динамиката на тази наративна стратегия има своя собствена кулминация. След може би най-пространния пасаж на "чисто" пътеписно поведение, в който изкачването по вертикалата сгъстява до максимум глаголната температура ("Ето ни и до облаците вече... Големи късове облаци пълзят по пустинните скали, които набучват висотите на Пилат... Ето влезнахме в облак... Издигаме се над облаците..."), след чистия възторг от преодолените граници не на сетивността, а на самото фантазно, следва пряк сблъсък с чуждия (масовия) текст: "И за всичкия тоя вертикален вървеж в пътеводителя ми стои само "Voir, admireret ne rien lire". И как може човек да чете при такова фантастическо пътешествие!" (Вазов 1977: 278-279).

Четенето, сякаш твърди Вазовият пътешественик, трябва да се е случило предварително, да е провокирало чувствата, мисълта, въображението, да е начертало истинския път на пожеланите срещи с природата, с чуждото и непознато простраство. Четенето, разбира се, на правилните текстове като тези на Юго например: "... цял Пилат сякаш ликуваше или празнуваше някаква неизвестна на человеците своя радост. Виктор Хюго вярно е казал за него: ...Le Pilate fumant,// Qui sonne tout entire comme un grand instrument“ (Вазов 1977: 281). Или като текстовете на Пушкин, Толстой, Надсон, Гогол, Хомяков, които буквално подреждат маршрута на младия български писател през културните пространства на Русия.

За своите европейски пътувания българинът несъмнено разполага с достатъчно богат избор на качествени чужди текстове "пътеводители", разполага дори със собствен естетически опит, трупан постепенно през последните десетилетия. И ако пътуванията на Вазов по Европа оставят толкова малко следи в българската литературна текстовост, едва ли разграничението свое-чуждо (Вазов, твърди клишето, е пристрастен почитател на природата, но в нейните български граници) само по себе си е в състояние да обясни тези липси4. Някой трябва да поведе читателя по българските земи, да създаде маршрути на въображението му, да го зареди с фантазиите на пожеланото пребиваване, да го научи да чува как Искър, "невидим шуми в полите на Стара планина", да вижда и разчита "поемата от дивни пейзажи, хубави и тайнствени долини, скалисти вратоломни стени", която е "начертал из самотиите" на планината. Някой трябва да накара четящия да се почувства "нравствено зашеметен, потресен" от скитане "по гребени и хълбоци шеметно-стръмни, върхове надоблачни", да разшири ареала от устойчиви митизми на езика му като Мон блан, Елбрус, Олимп, Сиера Невада с една нова топонимия: Мусала, Амбарица, Юмрюкчал, Мургаш, Белмекен. Това е задача, която Патриарха не може да подмине, не и ако иска да бъде български(ят) писател, още повече че тъкмо той съзнава най-добре обширното работно поле, което тя разтваря. Съзнава и нещо друго - конкуренцията на почерците, които се заемат с неговото попълване. В раздела "Описания и пътешествия" на том първи от "Българска христоматия или сборник от избрани образци по всичките родове съчинения" съставителите Вазов и Величков включват цели четири български "образци": "Копривщица" на Л. Каравелов и "Дели Орман" на Ил. Блъсков, очертаващи предходното писане5, и два откъса, които са маркери на актуалния литературен процес и които носят едно и също авторско име: Иван Вазов6. Далеч преди да се разгърне като гъвкав литературен мотив, позволяващ свободна комбинаторика в нивата на текстоизграждането; преди да стане "модерна потреба" на новия градски човек; преди да се превърне в комуникативен навик - щедър жест към наблюдаващата публика, но и шанс да бъдеш видян и разпознат като нейния автор7; преди всички методически вариации на емоционалното, естетическо, социално възпитание разхождането несъмнено е задача и професионална отговорност за писателя Вазов.

Два текста на Вазов стоят в напрегната позиция на взаимно отрицание, но и на отрицание по отношение на току-що очертаната матрица за функционална разноредовост на понятията разходка и пътуване и тъкмо затова заслужават специално внимание. И двата следят маршрути, и двата са сравнително ранни по отношение на биографичния път на писателя Вазов - стихотворението "Сантиментална разходка по Европа", включено в стихосбирката "Гусла“, е датирано с 1880 г.; стихосбирката "Италия" излиза през 1884 г. и повечето от текстовете, подредени в нея, носят същата датировка. Разграничителните линии между двете произведения са далеч повече и вероятно за мнозина биха били достатъчно основание за несъстоятелност на каквито и да било съпоставки: жанрова разноредовост; опозиционно структуриране на съотношението фактично и фикционално; противоположна фунционалност на стилистичните избори; единичност и множественост на лирическите субекти и редица други. И все пак мотивът за пътя е структуроопределящ и за двете произведения, нищо, че първото го назовава още в озаглавяването си като разходка, а второто предпочита да го премълчи тъкмо в заглавието.

За съвременния читател заглавието "Сантиментална разходка по Европа" едва ли е цитатно. Ако държи да го разбере, усвои и заплете в интертекстуалната мрежа на литературното отвъд българските му сюжети, подобно четене вероятно ще тръгне по следите на "Promenade sentimentale" на Пол Верлен, ще му се наложи да свери датировки (стихотворението е публикувано през 1866 г.), да потърси фактични опори (кога и как ще да е стигнало до Вазов) или да навлезе дълбоко в процедурите на иронично деструктивното цитиране, за да открие, че противно на очакваното съществуват и текстове, които няма как, напълно непродуктивно е, да бъдат подчинени на повелята за диалогичност8. Подобно горчиво преживяване не може да се случи на българския читател. Превод на заглавието би могъл да подведе френскоезичен читател (Promenade sentimentale en Europe), българският обаче е предпазен от напразните усилия на филологическите страсти просто защото самият Вазов се е погрижил за това. Пред Шишманов писателят подрежда друг тип интертекстуална верига, спрямо която творбата остава едновременно и свободна, и ангажирана: "[Стихотворението е] плод на едно весело настроение, което ме нападна, когато дадох свободен полет на своята фантазия и хумор. Не съм се водил от никакъв образец. Беше ми направило само впечатление заглавието на един роман на Флобера: Voyage sentimental. Но самият роман не бях чел." (Шишманов 1976: 232).

Матричното следване на чуждото образцово литературно битие (за периода това безспорно означава френска литература) е отхвърлено като неактуално, но пък контактът с него е повишен в степен, защото дори мимолетният досег до една негова фраза е напълно достатъчен, за да се отключи поетическата енергия. Поетът не забелязва никаква сгрешеност на препратката към Флобер (все пак откровеното споделяне "самият роман не бях чел" само предполага, без непременно да твърди "по-късно го прочетох"), а академикът не намира за необходимо да поправи или просто да коментира погрешното помнене. При това семантичната траектория, зададена от фразата заглавие на оригинала (L'Education sentimentale) е двойно отместена в заглавието на новия текст. Първоначално възпитанието и образоването (Education) са разчетени/запомнени през метафоричния пренос на пътуването (Voyage), а след това самата метафора е трансформирана в семантиката на разходката (Promenade). От друга страна, употребата на чуждицата сантиментален (сантименти, сантиментално, сантименталност, сантименталнича) само привидно остава вярна на оригинала. У Вазов (и не само) тя проявява склонност към допълнително пейоративно оцветяване и често активира богата палитра от иронични конотации9. Съотнесена с мъжколичния аз на лирическото говорене в творбата, употребата на тази чуждица "превежда" заглавието в недвусмислено ироничните варианти на прочувствена, трогателна, покъртителна... и в някаква степен задължително романтично преекспонирана разходка. Ако изобщо можем да открием поддържаща интертекст семантична съотнесеност между заглавията на Флобер и на Вазов, то тя неизбежно попада в режима на санкцията. Възпитанието на чувствата и разхождането "по Европа" като проява на чувствителност, която трябва да бъде възпитана, образована и лечебно изтръгната от свръхдозираността на емоцията си.

Творбата на Вазов доста стриктно изпълнява подобна процедура, като дори предварително обявява и намеренията си, и средствата, чрез които ще постигне търсения "възпитателен" ефект:

Нека да оставя за една минута
нашта румелийска столнина прочута.
Искам да се дигна мислено, с духът
горе в небесата, из синята твърд
и яхнал на мойта фантазия лека,
да се впусна вихром в разходка далека
...
Всичко, щото видя, вярно ще предам,
тяхната природа ще опиша вам
и за да не бъде разказът ми гол,
аз ще го поръся... с атическа сол.

(Вазов 1975б: 45)

Шеговитата фриволност на начинанието, поддържана последователно в цялата творба от ритъм, рима, звукопис, проектира чувството за безпределна освободеност, която като че ли се наслаждава на собствената си енергия, на чистата способност за движение. Разхождането по Европа настоятелно е определяно като безцелно, удоволствено, като проява на некултивиран каприз, а оттук и движението се описва като хаотично безметежно - няма маршрути, само прищявки на фантазното ("на мойта фантазйя на ветра послушен"; "На юг, на юг фъркам"; "Но мойта фантазйя, лека и блудяща,/ на брегове други бърже ме изважда"; "Но сега мързи ме там да слазям аз..."). Движи се самата мечта по пътуването, по неспирното прекосяване на нови и нови пространства. Да не беше "атическата сол" на възпитанието, фантазното едва ли някога би се завърнало в лоното "гнездо" на аза.

Свободното реене всъщност е успоредено от политическа сатира, в която картата на една пространствено и времево преобърната Европа плаши и стряска (прекроява) прекомерната чувствителност. Изместен е преди всичко модусът на тази другоцентрична европейска картография, защото при цялата си демонстрирана фриволност фантазното движение всъщност категорично запазва ориентира на изходното като свой тълковен речник: румелийското, "нашта столнина" и дори "ние отсред Румелия" са операторите както на визиите, така и на коментарните им приложения. Движението в пространството е и движене назад във времето и драмата на историята (разказът за нея, достигнал до румелийското) често е единственото, което е способен да "види" разхождащият се. Неслучайно дескрипциото, естественият наративен избор при пътеписа, е вклинено в експлицитно заявения модел на гатанката: "Кой е тоя старец в държавата осма"; "Кой е този остров, потопен в морета/ и пълен с машини, с пари, с колелета?"; "Но коя е тая страна, пълна с студ"; "Кой е този болен, легнал при Босфорът?". Описателното заместване/разгадаване на имената на държави, нации и територии е постигнато през контаминация на унаследени сатирични модели на възрожденската публицистика (Петко Славейков, Каравелов, Ботев) с цитати от езика на актуалната политическа сатира и карикатура10. Проведено последователно само по отношение на политическите колоси Германия, Великобритания, Русия, Франция, сатирично-алегоричното се проявява дори и там, където фантазният полет открива повече уютност и мечтана красота (Шпания, Италия). От него като че ли е опазен единствено финалният топос, постигнат чрез рязкото свиване на мащаба на изображението: от европейската "разходка" към родното пространство (Хемус, Марица, "полята родливи кат райска градина"), към любимия град (Пловдив! Пловдив! Ето трите му могили -/ сред полето равно легнали камили"), към улиците му и ежедневния им пъстър, многоезичен и празен шум до абсолютния уют и идиличната хармония на дома ("мойто тихо гняздо и скромен подслон"). Дали пък разходката не е била напълно излишна?

При последната редакция на творбата (1893 г.) Вазов доста сериозно "окастря" текста, като свива не свободата на реенето, а сатиричната острота, "атическата сол" на коментиращия език. Отпадат ругателната откровеност на описанието на гърците и гръцката политика; изрязана е гротескната грозота на разръфания труп на българската държава ("Какво е туй тяло без глава, без плещи, без крака, без ръце, а с търбух вонещи?"), отпадат и яростните обвинения към "цяла Европа", едновременно създател (баща), мащеха и надзирател на това създание, "що от слабост гине, мре от анемия". Съкращенията премахват дълбинната опозиция между сантименталното (прочувствено, трогателно, покъртително...) разхождане по Европа и "целостта" на опознатата Европа, попълнена детайл по детайл от сатиричния пъзел. С това българското заживява като органична част от обгледаното европейско пространство, която имитативно побира и пъстротата ("тая каша от язици, вери и наций безчет"), и грозотата на големия контекст ("със свойте интриги, калове, вони"). Насмешливо снизходителният автопортрет на завръщащия се у дома "морен пилигрим", чийто свят сега самодоволно ще се измерва с отстоянието между "тихото гняздо" и "срещний балкон" на милата съседка, зазвучава утвърдително. Нещо повече - финалът на окончателната редакция като че ли стимулира затварянето в индивидуалното, в чистата и неподправена емоционалност на отделния индивид, и при цялата осъмненост по отношение на предимствата на модерната рационална цивилизация сантиментализмът (вече не в битовия му, домашен смисъл) се оказва избраният метод за "възпитаване" в човешкост.

Първоначалната редакция е несъмнено друг текст11. В него сатиричното доминантно налага своята интерпретативна призма и подрива всякакви възможности за съотнасяне между лирически говорител и лирически персонаж отвъд ироничната деструкция. Разхождането - плъзгане по повърхността на европейската карта - е безсмислено начинание, напълно безплодно както по отношение на публицистично пледираната кауза на българското, така и по отношение на индивидуално личностното. Пилигримът, фантазьорът, поетът са само маски, с които капризното настроение на една еснафска сантименталност временно си е поиграла, за да се върне отново към насладите на бита "аз и милата съседка". "Предупреждавам всекиго..." ще подхване в друг текст Вазов недоволството си от празното, светско разиграване на "разходка" и ще заяви подобна социална роля като немислима за истинския творец.

В стихосбирката "Италия" пътуването до и във чуждото пространство е антиподно ценностно положено по отношение на фантазната разходка по Европа. Стихосбирката конструира маршрут и старателно бележи поетическия текст с маркери на фактична (времева и топосна) съотнесеност между пътуването и самия творчески процес. И най-малката възможност за чисто фикционална игра с мотива за пътя е старателно зачеркната. От заглавието ("Пред бюста на Данте в Пинчио") до финалното указателно датиране под текста (Рим, май 1884), а понякога дори в педантично отбелязана последователност между тях12 всяка творба нанася своя белег за пребиваване, попълва поредната времева позиция в дневника пътепис. Авторът разгръща целия арсенал от възможни фактологични отпратки: подзаглавия (Пред картината на Страшния съд; Разговор в солунското пристанище), бележки под линия ("... по онова време (1884 г.) Италия се счита за една от благоденствующите страни в Европа..."), посвещения ("На една руска пътешественица в парахода"), жанрови уточнения (Песен на неаполитанска цветарка) и т.н. (Вазов 1975а: 287, 282, 406, 278, 288)13. Това съвсем не е единствената Вазова стихосбирка, натежала от паратекстови напластявания, но със сигурност е единствената, в която паратекстът е ценностно надположен. Не поетичното слово, а местопребиваването му в Италия - в свещената земя на поезията - е носител на основното послание.

Трикратно използвано като заглавие, името Италия е свръхозначеният семантичен център на стихосбирката. Чрез отделните текстове топонимът "Италия" се раздипля в богат синонимен речник, в който имена на градове като Рим, Неапол, Венеция, Помпей, Капуа тълкувателно се преливат в имена на площади, хълмове, музеи, в имена на велики личности или на показно случайни запознанства. Името Италия дори е погълнало името Гърция и стихосбирката бележи пътя през гръцките територии като прекосяване на мъртви полета, сънно замръзнали в спомена за някогашна Елада.

Описанието на топосното, от друга страна, доста свободно се съотнася с "виденото и чутото" в цялата стихосбирка. Текстовете от първата й част са доминантно алегорични ("Фар", "Морска скала", "Над морските вълни сънувах...", "Екове") и въпреки че "пътуват" към срещата с Италия, вместването им в друг текстови корпус, сред контекста на друга стихосбирка, би протекло семантически гладко и безконфликтно. Пътеписните сюжети ("Партенон", "Везувий", "Статуята на Мойсея", "Колизей" и т.н.) трудно биха изненадали (тогавашния) начетен български читател, поне не този, който е внимавал в съответните учебни часове от гимназиалния курс на обучение по география, история и литература. За такъв читател Италия несъмнено е земята "на вечните поети,/ на Тасо, Данте, на Петрарка" (284), на величествения Везувий и Помпей; Рим пък е сборно понятие за Колизеума ("Игри и хляб! Игри и хляб!/ Крещи великата тълпа..." (292), за Ватикана и "статуята на Мойсея" ("И, блед, настръхнал, полудял дори,/ той грабна чука и блъсна Мойсея/ в коляното, кат викна: "Говори!" (292); а и къде другаде, ако не в Неапол читателят би могъл да срещне пламенната, мургава девица, "вакханката Джованина" и да се наслади поне за една вечер на нейния начин на живот:

Налей, Джованино,
вакханко, наливай,
разпаляй ме, с вино,
с очи ме упивай. (289)

Стихосбирката не просто изобилства от трафарети, тя стриктно следва мярата им за фактичност. Споделящият лирически глас в тези текстове носи напълно осигуреното, притежавано в готов вид, предзнание на европейския мит за Италия и не допуска каквито и да било други тълкувателни възможности. Туристическият тип поведение и пътуването с комерсиална цел са отхвърлени като еднакво нефункционални, а всяко вглеждане в реалиите на една прозаично делнична и дори грозна Италия, което превръща лазурното й синьо в "пепеляво" и забелязва "продавачките на дрипи,/ що се пощат на площада" (304) е с нулева информационна стойност. Този тип нагласи са периферно отбелязани и служат по-скоро за логически акцент, чрез чието отрицание ефектно се препотвърждава единственото "истинно" знание - пребиваване в Италия. Достъпът до "земята благородна на венчаните поети" (303) изисква рефлексивно ограничаване както на очевидностите, така и на всякаква практическа логика. Пътеписното в класическата му жанрова определеност е прочистено, за да се откроят видимостта на полето на мита и видимостта на присъствието на аза в него.

Срещата с културата на ренесансова Италия, с първоизвора на модерна Европа, не е нито лично преживяване, нито поредното жанрово експериментиране - тя е акт на професионална инициация, чиито ритуали не могат да бъдат променяни. Ето защо знанието/преживяването/разказът трябва да бъдат преместени (придвижени) до обекта на своето случване. Неслучайно лирическият аз поддържа устойчива идентификационна матрица в рамките на цялата стихосбирка. Той пътува като поет, при това в една от най-разпознаваемите за масовия читател творчески роли - на поета страдалец с разбитото сърце. Цялата му рефлексивност е съсредоточена в продуцирането на поетически текстове; всеки негов жест символно отпраща към харизмата на конкретен културен феномен, а оттам и към валидизираната дефиниция за творец. В Италия, в автономното поле на поетичното, лирическият аз проектира своя глас като "ехо" ("по Кардучи") и продължение на гласовете, постулирали спецификата на поетичното. Миметичността на поведението му е удивителна - той следва стилове, теми, сюжети, жанрове. Пише сонети в "земята на сонетите", проговаря като Микеланджело ("Творец съм твой, и бог, и се гордея!... Говори!" (292), разговаря с Данте и Торквато Тасо, инсценира завръщането на митеми. Това ритуално задържане в повторителността ехо е продължителен процес на "проверка" на таланта и цялата стихосбирка всъщност функционира като "доказателствен" материал, като сертификат за успешно преодолените изпитания, поднесен на българската читателска аудитория. Тъкмо тя би трябвало да разпознае без проблеми както митичното поле, така и пребиваването, "венчаването" на своя поет в него и да го приеме като валидизиращо статута му в родното културно пространство14.

Оттук нататък случването на домашните ритуали, на знаменателното юбилейно честване на поета на нацията, въпреки всичките драматизми на привидните избори (Петко Славейков и/или Иван Вазов) е въпрос само на добре организирано и търпеливо изчакване. Оттук нататък биографичното време (на частната личност) и биографичният разказ (за Поета и Патриарха) ще загубят "спонтанността" на съвпадането си. Единствено разходките - сред българската природа, но и сред българските читатели - ще носят същата символна означеност. Колкото до пътуването "по Европа", то променя не траекториите си, а субектното си конструиране. Защото единственият начин за поета да достигне до чуждото пространство, да утвърди себе си като усвояване на диалогичните перспективи на другите, е да изпрати текстовете си в тяхното културно поле. Преводите, проговарянето на чуждия език, са истинското (несантиментално) пресичане на граници, което може да разгърне битие на творец, и отново Вазов е сред първите български автори, осъзнали значимостта на подобно пътуване.

Първоначално преводното навлизане на Вазовите текстове в европейското културно пространство се случва някак самостойно, независимо от каквито и да било планове или професионални амбиции на младия творец, отвъдно по отношение на каквато и да било институционалност. Преводите или по-скоро информациите за тяхната поява "застигат" българския автор и без непременно да го ласкаят или пък изненадват, несъмнено го мотивират в избрания биографичен път:

"Жалея, че не съм получил Vienac, за да видя стихотворението си, как стои на хърватски. ... Впрочем не е зле да ми пуснете по пощата оня брой на Vienac, в който бе стихотворението ми." (14-26.01.1878 г.; т. 21: 17); "... бързам да Ви изкажа моята гореща благодарност за вниманието, оказано на моите трудове. Исках да изпълня тоя дълг още миналата есен, по повод превода на "Грамада", но не можах да узная Вашия адрес. ... Превъзходно е излязло стихотворението "Раковски", предадено в отличен амфибрахий. Мисля, че Вие сте го взели от "Периодическо списание" (28.12.1887 г.; т. 21: 64-65); "Пишат ми от Петербург, че през май ще излезе на руски сбирка от български произведения (Каравелови, Ботеви, Славейкови и мои). Не знам доколко ще излезе свястно" (26.04.1888 г.; т. 21: 78); "Ти си приел сръбското списание "Явор", книжка 3, дето имало нещо от мене; проводи ми, моля, тая книжка да я видя и още днес ще ти я върна чрез човек." (21.01.1889 г.; т. 21: 106-107).

Разбира се, в непреднамереността на европейското пътуване на тези първи преводи има много малко случайности и още по-малко спонтанност. Бурната политическа събитийност отдавна е привлякла вниманието върху българите, събудила е интерес към фолклора (Венелин, Вайциг, Безсонов, Дозон), към "историята им" (Иречек), "езика и литературата им" (Ягич), към успехите и провалите на новата им държавност. Любопитствата отвън, независимо от това дали са идентификационно мотивирани и съответно търсят позитивен алтернативен модел на своето (хървати, чехи, словенци, поляци и др.), или са "страничен" ефект на големите геополитически проекти на века (интензивно развиващата се славистична наука например), в еднаква степен се нуждаят от актуални имена екземплуми. Имена, към които да привържат и направят емблематично разпознаваема за достатъчно широк социален кръг визия за България, българско, българин. За К. Иречек и Л. Леже, едни от най-авторитетните представители на западната славистика от периода, няма съмнение, че името на българския поет Иван Вазов е сред най-подходящите кандидатури. И двамата познават лично Вазов още от началото на 80-те години, и двамата много скоро ще се изявят като страстни почитатели на творчеството му. В писмо до Вазов от 1881 г. Иречек, съставителят и издателят на първия български книгопис, не се колебае в преценките си и не пести похвалите си: "Вашите стихотворения са едно украшение на книжките на старото браилско Периодическо списание и това, което обнародвахте в последно време, четох и чета всякога с най-голямо наслаждение, защото такива хубави неща на български език няма..." (21: 321). Л. Леже подрежда в представителна за българската литература преводна извадка три имена: С. Врачански, Л. Каравелов и Иван Вазов като единствен автор на актуалния литературен процес. Високата му оценка в предговора към френския превод на романа "Под игото" всъщност се разпростира върху цялостното творчество на българския автор и ролята му в културното настояще на българите. Колкото до необятната рускоезична читателска аудитория, която вече познава Жинзифов, Славейков, Чинтулов и Каравелов благодарение на изключително популярната антология на Гербел "Поезия на славяните" (1871 г.), през 80-те години преводи на текстове като "Неотдавна", "Грамада", "Раковски", "Пред Беласица", "Нощна песен" ще превръщат името Вазов във все по-устойчивото й "знание" за българската литература, но и за българите като част от славянската културна общност.

Че изборът на поета Вазов не минава съвсем без съучастието на самите българи, се вижда най-ясно от позиционирането на първите преводи - те се появяват там, където буквално има струпване на български емигранти и най-често това са студенти: в Загреб, в Нови Сад, в Петербург, Киев и др. Студент в Загреб е С. Вацов, "един истинский и съчувствующ приятел" на Вазов (21: 7), който също има творчески амбиции и с когото Вазов дори се кани (поне не възразява срещу идеята) да издаде съвместна стихосбирка. Вацов осигурява връзката с издателите на "Виенац", препраща биографични сведения, дадени от самия Вазов, дори превежда на хърватски стихотворението "Жалби"15. Пак Вацов организира "българска вечер" в Загреб, на която студенти тържествено рецитират Вазови стихове. Страстни почитатели, а и рецитатори, на поезията на Вазов са и двама студенти в Лайпциг: Кръстьо Кръстев и Иван Шишманов.

Студентите обаче съвсем не са единствените разпространители на творчеството на младия поет извън България. При пристигането си в Одеса Вазов е посрещнат "много радушно" от три различни емигрантски кръга: българските офицери русофили, българските студенти ("дадоха ми банкет" споделя писателят пред Шишманов) и представителите на "Одеското славянско благотворително дружество". В Петербург и приемите, и запознанствата са на друго социално ниво: "Тук се запознах с княза Васильчикова, с литератора Панаев, с поета княз Голенищев-Кутузов и с много други руски писатели. Видях се и с професорите Ламански и Флорински и забелязах с учудване, че името ми е доста познато в тия кръгове" (Шишманов 1976: 116). През 80-те Вазов действително е "изпреварван" в пътуванията си от преводното скиталчество на собствените си текстове. Дори и изненадата да е била премерено изиграна светска роля (пред посрещачите, пред знатното общество на банкетите или пък значително по-късно пред академика приятел), впечатлението от застигащото го ехо на преводите несъмнено е повлияло на чисто професионалните стратегии на писателя.

Можем да проследим тази промяна в кореспонденцията на Вазов с руския му преводач В. Уманов-Каплуновски. От първото му писмо (28.12.1887 г.) става ясно, че инициативата е на самия преводач и че авторът не се е намесвал по никакъв начин в избора на произведения за превод. "Горещата благодарност" на поета буквално засипва адресата от всеки пасаж, от всяка споделена дума: "Аз съм Ви задължен толкова повече, че моите стихотворения в превод на руски език са излезли напълно сполучливо и даже, благодарение на поетическия талант на преводача, по-добре отколкото са в оригинал. Това ми потвърдиха и живеещите тука съотечественици, запознати с моите произведения" (21: 63-64). Поне за днешните представи тонът в благодарствените излияния е позагубил мярата за искреност. Какво точно мисли Вазов за качеството на преводите на Уманов-Каплуновски, откриваме в друго писмо, адресирано до С. Костов: "Напълно съм съгласен с Вас относително превода на руски на моите стихове: преводачът пише хубаво на руски, но слабо знае български - ето де е една от причините за несполучливото предаване на руски някои от стихотворенията ми. "Грамада", която е преведена по-лани, още по е неудовлетворителна" (21: 77-78). Става дума за същите преводи и същия преводач. Тъкмо тия "неудовлетворителни" преводи Вазов разпраща до приятели в България и недвусмислено изисква да се появи информация за тях в родната преса16. В първото си писмо до Уманов-Каплуновски писателят предпазливо предлага да му изпрати "Епопея на забравените" заедно с други свои произведения и го информира, че приключва работата си по роман, посветен на живота на българите "в навечерието на освобождението". Следващото запазено писмо (от 22.11.1888 г.) вече е придружено от стихосбирката "Италия" и от кратък списък на думи, които "случайно биха могли да затруднят" преводача. Вазов съобщава за преводи на текстове от стихосбирката на други славянски езици и на италиански, предлага да изпрати все още непубликувана рецензия на д-р Кръстев по повод на друга стихосбирка ("Звукове"), а когато на финала уверява, че изпраща книгата си "не толкова заради желанието да я види на руски, колкото за да информира за този опит в един нов за българската поезия жанр", все пак ще трябва да му повярваме. Целта на това несъвсем деликатно вмешателство в работата на преводача наистина не е превод на стихосбирката "Италия". Предстои издаването на втория том на сборника "Баян" и тъй като името Вазов доста обстойно присъства в първия, заплахата да бъде прескочено в следващия е напълно реална. Ето защо са обяснителните бележки за експерименталния, нов жанров модел на стихотворенията от "Италия", пък и щедрото предложение за "помощ" при подборката на български автори за втория том.

Оказва се, че Уманов-Каплуновски действително се нуждае от помощ, но не при подбора на имена (той вече се е спрял на авторитетната писателска фигура на Каравелов), а при откриването на текстове - както на самия Каравелов, така и за него. В две поредни писма Вазов усилено информира: не може да намери качествени текстове на българския автор; попаднал е на списание "Знание", подбрал е и предлага четири стихотворения в буквален превод, но те са сатирични и "за съжаление най-добрите от чисто лирическите му произведения" не са сред тях; затова пък сатирата всъщност е истинската стихия на писателя. Критичната интерпретация на творчеството на Каравелов, която предлагат двете Вазови писма, несъмнено заслужава специално внимание. И най-повърхностният прочит обаче не може да пропусне остротата на демитологизиращия критичен език. Противно на очакваното не стиховете на Каравелов са подложени на яростна атака. Вазов като че ли не се съмнява в очевидността на дефектите им, пък и добрите, които не могат да се открият17, все пак "са написани под силното влияние на Шевченко". Прозаичните произведения на Каравелов изглежда са предизвиквали повече тревога: "поради бързането си, с което ги е писал" повестите на Каравелов из българския бит са "недодялани и слаби, те са лишени от интерес и често дъхат на фалш, тъй като авторът е жертвал на тенденцията реалната правда на живота" (21: 98). И тук водещ е упрекът за неоригиналност на творческата изява: "Любен подражаваше в повестите на М. Вовчук, но несполучливо" (21: 99). Създаден е портрет на активна политическа фигура, притежавала ярък публицистичен талант, проявен най-вече в статиите - стилът, "блясъкът на ума, бойкостта на похватите" в журналистическите изяви на революционера Каравелов са многократно подчертани. Високата честота, с която се използват определения като "деятел", "агитатор", "революционер", натрапчиво се откроява на фона на единствената употреба на "писател", при това съчетана с недвусмислено негативна оценка. Колкото до идеологическите възгледи на Каравелов, Вазов не се колебае да посочи и произхода им ("руския нихилизъм"), и актуалното им политическо проявление - тъкмо тази "школа на Каравелов" се откроява сред българската партия, довела до разрива с Русия18. Обобщаващият извод, че "влиянието на литературното му творчество върху съвременната българска литература не се забелязва" (21: 99), се появява като очаквано и успешно защитено предложение за пропускането на това авторство от бъдещата славистична антология. "Нека се каже някое ново и трезво слово за Любена Каравелова. Стига тоя наш безусловен, овчи култ..." ще напише Вазов в писмо до К. Величков година по-късно (21: 131), а засега миролюбиво ще поощри преводача Уманов-Каплуновски: "Вие добре сте решили да почакате пълните събрани съчинения на Каравелов. Няма съмнение, че там ще откриете много по-добри стихотворения..." (21: 110).

Веднага след "Баян" Уманов-Каплуновски издава сборника "Славянски поети в руски превод" (1888 г.), като представените поети всъщност са двама: А. Шеноа и И. Вазов. До 1903 г. антологията "Славянска муза" излиза в три поредни издания и във всяко ново издание постъпателно нарастват единствено текстовете на Вазов. Включен с цели 13 превода, българският поет всъщност заема централно място в цялата антология - нито един от чешките, словенски, сръбски и хърватски поети не е получил нито толкова много "поетическо пространство", нито толкова обстойно тематично и стилово представяне19. Напълно ахронично името Вазов открива чисто българската извадка, следвано от Л. Каравелов, представен с един-единствен текст ("На Царя Освободител"), Ботев - с три текста, М. Москов и Пенчо Славейков - с по две лирически творби. От стихосбирката "Италия" преводачът е подбрал седем текста, сменил е няколко заглавия и е оформил вътрешен цикъл ("В морето"). В обяснителните бележки за Каравелов личи помощта, оказана от Вазов, и пак в съгласие с дадените на преводача напътствия името на помощника е изцяло спестено20. Още първото издание на антологията предизвиква много широк интерес. Появяват се множество рецензии, които чертаят пътя на книгата - от руските "Славянские известия" и "Славянское обозрение", през хърватските "Виенац" и "Хърватска" до френския "Пари хроник". Не може да се отрече, че епистоларната стратегия на Вазов се е оказала напълно сполучлива.

Вазов знае каква битка е повел. Престоят в Одеса, гостуването в Петербург, участието на тържествата в Киев по случай 900-та годишнина от покръстването на русите са разтворили перспективата за истинското творческо пребиваване "навън". Много преди другите участници на българския литературен хоризонт Вазов е разбрал, че европейското пътуване на текстовете му може да бъде решаващо за българското им битие, че думите там ще редят позициите у дома, а синтагмата "български писател" придобива стойностите на изключително представителство само в съпоставката с чуждите фигури на подобна емблематичност. Формулата "нашият Вазов като техния Юго, Гьоте, Байрон..." може да се роди от обратното, преводно прочитане - техният Вазов като нашите Юго, Гьоте, Байрон... Новият роман, за чието завършване Вазов своевременно уведомява мнозина, ще трябва да предприеме тъкмо това пътуване, да постигне точно тази обратимост.

Рядко и с неприкрито неудоволствие, само под натиска на външните принуди ще напуска България Иван Вазов. И все по-целенасочено, упорито ще работи за преводното пътуване на текстовете си "по Европа". До края на века романът "Под игото" е преведен на английски, шведски, полски, френски, хърватски, румънски... на общо 12 езика за по-малко от седем години. Сюжетът с изпреварващото му публикуване като самостоятелно издание на английски е предизвиквал любопитството на мнозина интерпретатори, в истински топос на българското критично говорене се е превърнал обаче контрастът между високо позитивните чужди оценки за произведението и остро негативните коментари за него в българската преса на 90-те години на века. Студиите на д-р Васил Балджиев и Илия Миларов, критичните интерпретации на Пенчо Славейков и д-р Кръстев вече са многократно коментирани. Не че през периода липсват положителни български рецензии или пък броят им е значително по-малък. Напротив, похвалните слова за Вазовия роман са изобилни, но всички те страдат от един основен дефект и Инна Пелева го е откроила с недвусмислена яснота: "Големият аргумент на поддръжниците е всъщност аргумент, взет назаем - отзивите "pro" почти винаги поантово се позовават на добрите думи, казани за романа в чужбина... Авторитетното чуждоземно слово, благоговейно цитирано или преразказвано, за известно време се оказва изглежда основната инстанция, произвеждаща Вазовия текст в ценност тук" (Пелева 1994). Зад постигането на тази отвъдна институционалност стои грижливо обслужван процес, внимателно "менажиране" на личности, интереси, амбиции (литературни и/или политически); стои цяла коалиция от единомислещи, задвижвана всъщност от поета и писателя Вазов21. Преводите на "Под игото" са само сполучливото начало на един процес, превърнал се в неизменна част от професионалната реализация на патриарха.

Колкото до отрицателите на Вазовото пътуване/четене/звучене по Европа, позакъснелите участници в същата битка за битие навън, аргументите им са разнообразни, проявяват различни нива на естетически избори и теоретична подготвеност, но лесно могат да бъдат сведени до едно домашно, несъвсем теоретично определение - сантиментално, твърде сантиментално им се струва това пътешествие...

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Всички цитати от кореспонденцията на Вазов са дадени по публикацията им в "Иван Вазов. Събрани съчинения" в 21. и 22. том. Числата в скобите при следващите цитирания съответстват на номера на тома и конкретната страница. [обратно]

2. Текстовете на Вазов изобилстват и от синонимни на разходка употреби като излет, посещение, навестявам, поклонение, скитня и др. [обратно]

3. Подложен на редукцията на един по-строг жанров модел, списъкът с европейските пътеписи на Вазов съвсем ще се свие. "Извън България", безспорно "най-пътеписният" от тези текстове, показателно е останал встрани от активния интерес на българските изследователи. Причината за това е най-вероятно същата, която кара и Вазов да публикува текста в сп. "Деница" под псевдонима Х, да прикрие през заглавието маршрута на "пътните си бележки" и да го мистифицира в обяснителна бележка под линия като "едно пътешествие по някои страни на възточна Европа (Русия, Австрия и Сърбия)". "Пътувания из Русия" е заглавие, което авторът ще си позволи чак през 1921 г. Темата "Вазов и Русия" изглежда обречена на четене през изменчивия политически прагматизъм на темата "България и Русия". [обратно]

4. Клишето греши поне в още една посока - далеч не всички измерения на родната природа (не "България цяла") вълнуват писателя. Родната природа у Вазов твърде пестеливо познава равнината - тя е видима и значима само през планинските вериги, които я ограждат и съответно са в състояние да я степенуват ценностно: "Триж по-малка от Пловдивското поле, Софийската равнина, ако няма величието от безкрайност на простора му и кръгозорите му, обладава по-голяма гиздавина и повече живописност. Венецът от планини, който я заобикаля, е по-тесен и по-закръглен и от всяка нейна точка по-ясно се видят тия върволици от ридове, безкрайно разнообразни по форма, по строеж, по големина, по багри, по изненади на линиите и очертанията..." ("Софийската долина"). В този смисъл Добруджа например няма никакъв шанс на видимост и дори свръхпозицията на Розовата долина в ценностния релеф на българската география е разфокусирана. Когато е самостоен обект на описание, полето може да е негация на истинския живот, да е разпознаваемо като предупреждение за неизбежността на смъртта ("На полето"). Цв. Минков забелязва и редица други "ограничения" в общуването на поета с природното битие: "... природата не е за него всеобемно единство. Напротив, той предпочита само известни моменти от живота й, дори известни часове на денонощието. Вазов вижда само планината, донейде долината. Морската шир, небето със своите звездни тайни, нивата на труда, нощта, есента, зимата не му говорят нищо, остават чужди на душата му, някои от тях му са дори противни." (Минков 2003). [обратно]

5. Включен е и текст на П. Р. Славейков ("Нестинарите"), но той е с етнографска насоченост и съответства по-скоро на "описанието" в тогавашното му жанрово концепиране. [обратно]

6. Следи от напрегната конкурентност предлагат различни нива на културната ни памет, но картата на обичайните туристически маршрути на съвремието ни (на днешния разхождащ се българин) откроява и нещо повече - териториите, белязани с един или друг авторов почерк: Вазовата пътека през Искърското дефиле, Вазова поляна край Велинград, Вазов дъб в Банкя, Вазов връх (Дамга) и Алеково езеро, Алекови водопади, връх Алеко, хижа Алеко и т.н. Поне аз не открих да има пътека, езеро, поляна, водопад или кладенче по туристическите ни маршрути, кръстени на другия пътеписец от периода - Антон Страшимиров - и едва ли благозвучието е предрешило тази липса. [обратно]

7. Вазовите пътеписни текстове проявяват интересна идентификационна матрица по отношение на фигурата на разказвача. Устойчива при нея е волята на наративния аз за игра със социалния статус (а и престиж) на писателя. В голямата част от текстовете разхождащият се настоява на "инкогнитото", под чието прикритие посещава глухи провинциални градчета, села и махали, гари, манастири. Погрешната идентификация на фабулно равнище (писателят е разпознаван от селяните като иманяр, като политически агитатор и веднъж дори усъмнено проверен за разбойничество) е иронично обърната към читателя, който несъмнено знае кой е писателят Вазов. В пътеписи като "Разходка до Искър", "Планината се събужда", "Бов", "До Радомир" и др. фабулирането е насочено към друг тип "развръзка" - в тях името и текстовете на Вазов изпреварват пътника (разхождащия се) по маршрутите му из родното пространство и той неизбежно е "разкрит" и почетен като специален гост. В частта "Радушно гостоприемство" от обширния пътепис "В недрата на Родопите" откриваме дори предсказан (все пак с различна знаковост) сюжетът на разказа "Негостолюбиво село". Играта на двойно взаимно изпитване между публика и национален поет ще да е била удоволствено често разигравана, щом дори успява да породи мемоарни текстове (вж. Кръстев 1988). [обратно]

8. Би могъл, разбира се, да потърси цитатна обвързаност и с емблематичния за европейския сантиментализъм роман "Сантиментално пътешествие по Франция и Италия" на Л. Стърн ("A Sentimental Journey Through France and Italy", 1768), но най-вероятно резултатът ще е подобен. [обратно]

9. Когато е експлицитна авторова квалификация, сантименталното в речника на Вазов проявява способността да дели значенията си на позитивни, отнесени към женския тип чувствителност, и иронично принизяващи, деструктивни, отнесени към мъжките фигури. Няколко примера от Вазов ми се струват напълно достатъчни като илюстрация на това твърдение: "Да, понеже Бойчо не й казва да живее, не я почете ни с едно словце, то тя ще умре... Такива и подобни размишления, плод на отчаянието в една нежна и сантиментална душа, съкрушена от нещастието, се въртяха като буйни облаци из главата на Рада, когато госпожа Муратлийска с плач я дърпаше и молеше да я последва. Но Рада беше неумолима." (Под игото. XXXVI. Рада); "Според този любопитен слух Карадидов ще си е бил пресякъл нишката на живота поради едно сантиментално страдание." (Нова земя. XVII. Самоубийството); "На един стобор нанизани редове просташки картини; наваляк любопитни - очевидно с много непридирчив вкус - зяпат пред тях в нямо удивление; отляво, в едно празно място, надгробни плочи, паметници-статуи за продан; един коленичил плачущ ангел там чака от години вече някой сантиментален и неутешим вдовец да го купи..." (Кардашев на лов. VIII. Из голямата артерия на столицата); "Узнахме, че тая ухораздирателна песен има още около триста стиха! Цяла Орфенова поема! Mersi. Най-после Кара-Пипер, който от половина час очакваше нетърпеливо да запее нов макам, ги изпсува страшно по турски и изпроводи безцеремонно из вратата. Свиреп човек беше този Кара-Пипер - в сантименталните минути!" (Утро в Банки. На карантина) (подч.мое, Л.Л.). [обратно]

10. Подобни цитати са включването на името Джон Бул като нарицателно за англичаните например или карикатурата на Бисмарк: "старец ...с глава увенчана само със три косма,/ с увиснали вежди, с сърдито чело,/ което предсказва нещо недобро?!/ Той се е замислил кат някой художник или кат оракул въз своя триножник/ и всички съседи със напрегнат взор/ чакат, за да чуят някой приговор." Това описание доста плътно следва една от най-популярните карикатури на германския канцлер: "Бисмарк без маска", публикувана за пръв път в "Дер варе Якоб" през 1879 г., но обиколила всички големи европейски вестници. На карикатурата трите косъма са алегорично означение за основните инструменти в политиката на Бисмарк: щик, флаг, сатанински рог. [обратно]

11. Това, разбира се, не означава нито по-добър, нито непременно по-интересен или по-значим за творчеството на Вазов текст. След втората редакция на текста (1881 г. в "Гусла") поетът включва в раздел "Сатири и епиграми" на "Българска христоматия" под същото заглавие, но като "откъслек" само частта, отнасяща се до България. Третата редакция (1893 г. в "Поля и гори") прочиства политическата сатира. [обратно]

12. За автора явно е важно уточнението, че стихотворението "В Помпейския музей" е писано след посещението на музея в хотел "Диомед". [обратно]

13. Следващото цитиране от стихосбирката е по същото издание и в скоби е дадена конкретната страница. [обратно]

14. За успеха на тази комуникативна стратегия говорят популярността на стихосбирката, множеството рецензии и споровете, които предизвиква (вж. Димов 1974: 35-38; 46-47). През 80-те, когато домашната преса все още си позволява да поставя приложението поет към името Вазов в кавички (вж. Цанева 2003: 20-23), стихосбирката "Италия" се поява като ярка демонстрация на талант, надмогнал чисто българското си звучене. Неслучайно в стремежа си да уязви авторския статут на Вазов, Пенчо Славейков на два пъти прибягва тъкмо до тази Вазова книга - в рецензия за "Нова земя" ще го нарече "авторът на Италия", а в очерка за Велко Меруда от "На острова на блажените" ще обяви миметичността на гласа на "венчания поет" за акт на безпомощно плагиатство. [обратно]

15. В списанието са публикувани два превода, за които се твърди, че са дело на издателя А. Шеноа (Трашлиев 2001), но в писмо от 18.01.1879 г. Вазов пише на Вацов със специална молба: "Стана ми нужда за двете мои стихотворения, преведени на хърватски: "Жалби" и "Радецки" (преведена от Вас "Жалби" изгубих), затова Ви моля да ми пратите копията им, както са по хърватски" (21: 21). Вероятно става дума за различни преводи, възможно е дори "загубеният" от Вазов превод на приятеля му да не е отговарял на естетическите му критерии, безспорно е обаче, че преводното присъствие на Вазовите текстове тръгва от инициативата на С. Вацов. Следващите преводачи (Аугуст Харамбашич, д-р Фран Гундрум-Ориовчанин) не се колебаят в избора си по отношение на представителното за българската литература авторско име. [обратно]

16. "Приех тия дни няколко брошурки с превода на руски на някои мои стихотворения. Пратих и Вам една чрез брата Никола, също и до редакцията на "Периодическо списание" в София. Ако се видите с г. Пеева, кажете му да спомене в списанието си за това поне като една литературна новост" (21: 72). [обратно]

17. Струва си да си припомним, че вече е излязла двутомната христоматия на Вазов и Величков, в която са харесани (одобрени и включени) 17 текста на същия автор. Дори да е било проблем набавянето й в Одеса, Вазов би могъл да поръча изпращането й, а и несъмнено е разполагал с други възможности да открие качествени текстове на Каравелов. По това време той усилено кореспондира с издателя на следващата христоматия - С. Костов, изпраща му свои стихотворения, контролира с какво и как ще присъства в това издание. Месец преди първото му писмо до Уманов-Каплуновски той вече разполага с екземпляр от новоиздадената христоматия на Костов и Мишев: "Приятелите, които видяха тук Вашата христоматия, също я одобриха" (21: 92). [обратно]

18. Високата доза политическа заплаха, която инспирират тези констатации, не подлежи на съмнение. В пътеписа "Извън България" Вазов не само задава въпроса "Що е нихилизмът?", но има и ясен, категоричен отговор: "Един фанатизъм, противопоставен на друг. Ужасно, конвулсивно движение на руския дух подир вековен натиск и застой. ... Бомбата, която разкъса най-идеалния руски цар, е последното изражение и аргумент, на тоя отвратителен продукт на руския живот" (Вазов 1977: 329). [обратно]

19. За сравнение - сръбският поет Й. Йованович Змай е включен с пет текста, а А. Шеноа с четири. [обратно]

20. "Моля никакво съобщение за мене да не се прави в случай на заемане нещо от моите сведения" (21: 102). [обратно]

21. Изразът "менажиране" е на Вазов: "Аз от опит се убедих, че в Румелия, дето честните характери са тъй редки, г. Ив. Ев. Гешов е человекът, който и по миналото си, и по характера си заслужава уважение и ние трябва да го менажираме... Инак на сцената ще излизат личности като Салабашева, Бенева et consorts" (21: 39). Мнозина изследователи допускат, че инициативата за издаването на английския превод на романа, предизвикал външния интерес и провокирал серия последвали преводи, принадлежи на същия Ив. Евстр. Гешов. Засега поне липсват преки историографски доказателства за това, разполагаме обаче с едно любопитно писмо на Вазов до Гешов от 14.06.1893 г. Писмото приключва със странна молба: "Понеже романа ми ще влезе в сборник и ще се продължи вероятно печатането му, то недейте иска изпращането му, както Ви молих" (21: 168; подч.м., Л.Л.). Инициативата ще трябва все пак да е била на самия Вазов. Този и редица от следващите сюжети на преводното пътуване на Вазов ще бъдат коментирани другаде. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Вазов 1975а: Вазов, И. Италия. // Иван Вазов. Събрани съчинения. Том 2. Лирика 1881-1888. Г. Цанев (ред.). София: Български писател, 1975.

Вазов 1975б: Вазов, И. Сантиментална разходка по Европа. // Иван Вазов. Събрани съчинения. Том 2. Лирика 1881-1888. Г. Цанев (ред.). София: Български писател, 1975.

Вазов 1976: Вазов, И. Пейзаж. // Иван Вазов. Събрани съчинения. Том 7. Разкази 1881-1901. П. Динеков, И. Тодоров (ред.). София: Български писател, 1976.

Вазов 1977: Вазов, И. Пилат. Швейцарски бележки. // Събрани съчинения. Том 12. Пътеписи. П. Динеков, И. Тодоров (ред.). София: Български писател, 1977.

Вазов 1979а: Вазов, И. Събрани съчинения. Том 21. Писма 1872-1908. В. Вълчев (ред.).София: Български писател, 1979.

Вазов 1979б: Вазов, И. Събрани съчинения. Том 22. Писма 1909-1921. В. Вълчев (ред.). София: Български писател, 1979.

Димов 1974: Димов, Г. Иван Вазов и българската литературна критика. София: БАН - Институт за литература, 1976.

Минков 2003: Минков, Ц. Иван Вазов. // Библиотека "Български писатели". Живот - творчество - идеи. Том ІV. Иван Вазов - Константин Величков - Стоян Михайловски - Михалаки Георгиев - Захарий Стоянов. Под ред. на М. Арнаудов. Варна: ЕИ "LiterNet", 2003 <http://liternet.bg/publish10/cminkov/vazov.htm > (30.11.2010).

Кръстев 1988: Кръстев, К. Последното лято на Иван Вазов. // Кирил Кръстев. Спомени за културния живот между двете световни войни. София: Български писател. 1988.

Пелева 1994: Пелева, И. Идеологът на нацията. Думи за Вазов. Пловдив, 1994. Също: Словото <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=125&WorkID=3237&Level=3> (30.11.2010).

Трашлиев 2001: Трашлиев, И. За два ранни превода на Вазови творби. // Литературен форум, бр. 2, 16-21.01.2001.

Цанева 2003: Цанева, М. Българският печат за Иван Вазов. // Иван Вазов. Биобиблиография. Том 2. Литература за живота и творчеството на Иван Вазов в България 1872-1905. София: НБКМ, 2003, с. 5-35.

Шишманов 1976: Шишманов, И. Иван Вазов. Спомени и документи. София: Български писател, 1976.

 

 

© Любка Липчева-Пранджева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.12.2010, № 12 (133)

Разширен вариант под формата на студия е публикуван в Електронно списание LiterNet, 23.10.2012, № 10 (155).