Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
МАРШРУТИ НА ПРЕВОДА.
За едно пътуване по Стара планина... през езици и идеологии
(I)

Любка Липчева-Пранджева

web

1. Първият превод

Всички библиографии, проследяващи преводите на българска литература на немски език, единодушно мълчат за този превод. Предпочитат да съобщят за сборници с фолклорни текстове, дори за българско участие в сборници, представящи фолклора на по-голямата общност (славянството), когато отбелязват началото на преводното битие на литературата, но не и да го забележат. Той е зоната на пълното отсъствие във всички пълни библиографии.

В научния жаргон понятието избрана библиография е синекдоха, посочваща "сигурното" поле на плътната, запълнена без произволите на мисленето, търсенето и четенето цялостна библиография. Като подреждане/присвояване на определени следи от миналото библиографиите (особено ако са дело на специализирано научно дирене и са мислени като цялостни) би трябвало да са устремени към абсолюта на своя обект. Във времеви и количествен план те еднакво се стремят да бъдат тоталистки припокриващи го - всъщност въобразяващи го, дефиниращи го. Ето защо началото им е винаги знаково (първата публикация на/за автора; първото писане по/за темата), а финалът неизбежно е в спестеното многоточие, приканващо следващата подредба към времево допълване. В този смисъл пропуснатото начало е симптоматична липса - тя дефинира другостта на постигания обект. Или българската литература, за чиито преводи говорят тези библиографии, е друга, различна, или преводите, които те виждат, са други и различни "преноси" на текстовост. Съществува, разбира се, и логическата операция "и..., и". Тъкмо в черната дупка на това двойно отричане попада преводът на Г. Розен от 1878 г. на Панайот-Хитовата книга "Моето пътуване по Стара планина"1.

Георг Розен, роден през 1821 г. в Детмолд, е ориенталист (иранист) и дипломат. Следва в Берлин и Лайпциг, защитава докторат и по настояване на Ал. фон Хумболд, който цени изключително високо младия учен, е включен в експедиция на пруската академия на науките в Кавказ, която си поставя за цел да проучи произхода на кавказката раса. През 1843 г. публикува изследването Rudimenta persica, което привлича вниманието на политическата власт и предопределя двойния му биографичен път на дипломат и учен. Назначен е за преводач в пруското посолство в Истанбул, през периода 1852-67 г. е консул в Йерусалим, през 1867-75 - генерален консул в Белград. Ето как един от биографите му, след като на два пъти е съжалил за проваления шанс за чисто научна кариера, описва това последно назначение: "През 1867 година Розен най-сетне е насочен към ново поле на изява. Преместен е в Белград като генерален консул на Северногерманския съюз (от 1871 г. на Германската империя) - важен дипломатически пост, който след обявяването на независимостта на Сърбия се преобразува в поста на посланик." (S.W. 1912: 430). Седемте години са буквално претрупани с драматични политически обрати - както за Балканския полуостров, "новото поле на изява" за Розен, така и за родината му. Дипломатическата кариера на Розен оцелява през две войни (австро-пруската и френско-пруската) и три държавни структури (Германски съюз, Северногермански съюз, Германска империя).

Всяко преместване на дипломата е израстване в кариерата, но и разширяване-отместване на интересите на учения: фолклористика и етнография, литература2, историография, икономика и право, политически системи. Всяко преместване е и прибавяне на нов език (или езици) към компетенция, която все още разбира филологическата си пристрастност като "странознание" - езикът е дом, алгоритъмът на чиято подреденост узнаваш, когато си "обживял" всяко негово ъгълче. И още нещо - преместването никога не означава отместване на гледната точка. Това, което днес с нескрит методологически укор наричаме "европоцентризъм" и което у Розен (не само днес!) стряска с ледената си предвзетост или отблъсква с концептуалната си ограниченост, за учения (и закотвения у него дипломат) е обективизъм, обременен с дълг към просветена, "цивилизована Европа". Добре е да помним, че не само българското попада в оперативното поле на този микроскопски анализ през далекоглед.

Като преводач Розен става особено популярен с многократно преиздаваната книга "Das Papageienbuch" - сборник с ориенталски приказки и разкази, преведени от турските им версии. Като историограф - с двутомното си изследване върху най-новата история на Турция от периода 1826-1856 г. Сред многобройните му научни публикации три са пряко свързани с историята и културата на българите: "Хайдутите на Балкана: принос към вътрешната история на славянството" (Rosen 1878), "Българско народно творчество" (Rosen 1879) и една статия за българо-сръбските взаимоотношения, която, за съжаление, не успях да открия. Първото заглавие е погълнало, усвоило заглавието "Моето пътуване по Стара планина и животопис на някои български стари и нови войводи". Засега ще забележим само, че заглавията на Розен доста стриктно разделят научните текстове от преводите дори и когато преводите са коментирани. Част от заглавията на научните му публикации са пространни и в стила на тогавашната научна традиция изброяват всичко, което текстът предлага. Заглавието "Das Haram von Jerusalem und der Tempelplatz des Moria: Eine Untersuchung über die Identität beider Stätten; Mit einer Terrainkarte von Jerusalem und drei architectonischen Zeichnungen..." íе пропуска да отбележи теренната карта на Йерусалим и трите изготвени архитектурни скици, но озаглавяването на "приноса към вътрешната история на славянството" по никакъв начин не отбелязва превода на чуждия текст като своя съставна част.

Съдържанието на сборника с преводи на български фолклорни текстове, излязъл една година по-късно, обхваща основно песни, обединени в три групи: "Отгласи на предхристиянски народни вярвания", "Християнска поезия", "Картини и спомени от Балканския полуостров"3, и един относително по-малък дял, озаглавен "Поетически разкази, фаблиа, идилии". Тъкмо този сборник бележи началата на библиографските справки за немскоезичните преводи на българска литература. В библиографския указател на В. Трайков той е поставен на шеста позиция, но преди него в хронологичната подредба са публикации на преводи на фолклорни текстове, включени в общи фолклористични сборници. Ако се отчитат самостоятелните издания, сборникът на Розен се озовава в самото начало на хронологията (Трайков 1964: 181).

Трудното еманципиране на българската литература от фолклорната текстовост в преводното й битие не е изненада. Не е изненада и попадането на преводи на фолклорни текстове като отключващи това битие в българска библиография, нищо, че е изготвена чак през 1964 г. - почти пет десетилетия след като в Германия са се научили да забелязват и четат българските литературни текстове самостойно. Тезата "от фолклор към литература" в този случай има допълнителна функционалност - културният капитал на фолклора и конструираните наследнически права на българската литература отместват първия превод в 1830 година. Постигнатото не е кой знае какъв успех и сравнено с началата на преводи от унгарската литература например (16. век) си остава незабележимо извън родната честолюбивост. Включването на превода на книгата "Моето пътуване по Стара планина..." би имало сроден ефект, но поне ще задава констелация от единен комуникативен (и естетически) порядък. Стига да се съгласим, че е преведен художествен текст. Или че преводът го чете като художествен текст. Време е да се запитаме кого всъщност превежда Розен.

 

2. Кого превежда Розен?

Колкото и елементарен да изглежда въпросът, отговорите му в българския и немскоезичния контекст сериозно се различават. И ако в преводната среда уточнението "под редакцията на Л. Каравелов" просто изчезва, а липсата му не тревожи никого дори и при второто, модерно, издание на книгата от 2009 година4, в България издателската практика стриктно го включва, но пък то провокира поне три различни варианта на отговор за авторство: Панайот Хитов; Л. Каравелов; П. Хитов (но) и Л. Каравелов. Всяка от тези вариации тотално измества четенето, цитирането, интерпретациите, "употребата" на текста и допуска както цялостно потапяне в позитив, така и открито негативния говор, разпознал поредната манипулация на паметта.

Върху единичността на авторското име П. Хитов се съсредоточават всички употреби, които търсят автентиката на документа, стремят се да очертаят гледната точка или цялостното поле на свидетеля и участника. Тук границите между научен, публицистичен, политически и фикционален дискурс се стапят и цели поколения историографи цитират книгата "Моето пътуване по Стара планина..." като мемоар на Хитов, фолклористи включват песни и предания от книгата в издавани сборници, но и в изследванията си, журналисти равно периодически припомнят откъси от нея, политици пиететно цитират Войводата, поборника, революционера. Тъкмо това е позицията, при която българската и немскоезичната рецепция стоят най-близко, споделяйки една и съща радост от досега с Хайдутина, но и постигат най-голямото отстояние, което въобще допуска ножицата на идеологическото харесване или отхвърляне.

Свиването единствено в авторското име на Л. Каравелов, когато в българската среда се коментира книгата, съвсем не е толкова лесно за описание. То заплита сложен сюжетен възел около понятията ранни и късни мемоари, ръкопис, вариант, препис, издание, редакция, датиране...; включва няколко поредни опита да се демитологизира фигурата на Каравелов или обратно - на П. Хитов; сблъсква представите на различни поколения за литературност и документалност. "Възелът" се заплита вече 140 години (ако приемем, че 1869 е годината на написване на първия, ранен вариант на спомените на П. Хитов) и най-неоспоримият факт в неговото обговаряне е, че и до ден-днешен този първи ръкопис не е издаден, въпреки че се съхранява в архива на П. Хитов в НБКМ. Още през 1934 година в предговора към второто българско издание на книгата "Моето пътуване по Стара планина..." Ст. Младенов предлага като "рецепта" за справяне с проблематиката издаването на ръкописа на П. Хитов и варианта от 1873 г. в единна книга. И това не се е случило. За това пък днес разполагаме с компетентното научно издание на така наречените "късни спомени" на П. Хитов: "Фамилиарни забележки. Спомени (ХVIII в.-1877 г.)" от 2003 г. В предговора на Иво Жейнов (2003) се изясняват голяма част от натрупаните недоразумения, отстраняват се допуснатите груби фактологични несъответствия в диалога за и около книгата "Моето пътуване по Стара планина...". Ще се наложи да резюмирам най-важните за нашата проблематика изводи. Жейнов уточнява, че ръкописът в НБКМ под номер БИА, ІІ А 8422 е най-ранният и противно на твърденията на Св. Гюрова и Д. Леков е пълен. По този ръкопис са изготвени два преписа5, единият от Петър Берковски, другият от Юрдан Наумов. Като се основава на сведения на Ат. Хитов (племенник на войводата, чиито спомени са записани от М. Арнаудов), Жейнов предлага следната реконструкция на процеса на издаване на книгата: в края на 1869 г. ръкописът е завършен; през периода април - август 1871 г. Каравелов е в Белград и работи заедно с Хитов по текста; въз основа на бележките на Каравелов ученикът в Белградската семинария Юрдан Наумов изготвя препис на ръкописа; този препис е отнесен от Каравелов в Букурещ и служи за основа на изданието от 1873 г. Реконструкцията на Жейнов се потвърждава косвено от Св. Гюрова, която всъщност първа констатира, че поправките по ръкописа на П. Хитов са с почерка на Каравелов и окончателно отхвърля утвърдената дотогава версия, че Каравелов е работил по преписа на Берковски. Твърдението на Каравелов, че в Букурещ разполага с ръкописите и те са "цели" (публикация във в. "Независимост" от 19.05.1873 г.), също намира своето логично обяснение и потвърждение. Жейнов обаче не коментира фактологията около преписа, направен от Берковски. Не се коментира дори датирането му, най-вероятно защото авторът го приема за неоспоримо. Не става ясно преди всичко защо е било необходимо да се правят два отделни преписа.

През 1928 П. Кършовски6 издава като книжка втора на поредицата си "Из миналото" преписа на Берковски. Публикува и кратка студия, озаглавена "История на Панайот Хитовата книга", в която проследява съдбата на този препис и изрично заявява, че Л. Каравелов не е разполагал с него. За Кършовски автентичният документ е тъкмо този препис и той подробно цитира всички текстови отрязъци, които го доказват. А те са впечатляващо многобройни: заглавието, което съобщава кой и кога е изготвил преписа; специално написаният от Берковски послеслов, който обяснява на какво се дължат разликите с оригинала, на които един бъдещ читател би се натъкнал7; саморъчно написаното на финала потвърждение на П. Хитов: "...Петър Иванов преписал от моя ракопис и по мое казоване" (Кършовски 1928: 8). Кършовски не забравя да спомене и печата на войводата, положен върху последното потвърждение. Датирането на документа е двойно (в озаглавяването и на финала на послеписа) и твърди едно и също: В Болград, 1869 година, т.е. непосредствено след написването на мемоарите8. Без да подозира, че съществува и друг препис, Кършовски решава, че сведенията, които открива в архива на чичо си, му дават напълно достатъчно основание да заяви: "Очевидно тази книга, "издадена под редакцията на Л. Каравелов", е написана от сами Любен Каравелов" (Кършовски 1928: 13). С това за втори път публично се поставя въпросът за подмененото авторство, за вид мистификация на Каравелов, която е изместила в паметта на българите автентичния глас на войводата.

Първият път е значително по-рано и успоредява самия процес на издаване на книгата "Моето пътуване по Стара планина...". Съхранената и многократно публикувана кореспонденция между Л. Каравелов и П. Хитов доста пълно описва конфликтната ситуация. Нападките тръгват от страната на Добродетелната дружина. Представителите й, уязвени от някои квалификации в текста, първоначално са критично настроени към самия мемоарист, но бързо "разпознават" истинския виновник за отношението към тях в лицето на редактора. На Ив. Мънзов е възложено да издаде специална брошура, разкриваща злоупотребата на Каравелов. Защитната реакция на писателя, редактора и издателя Каравелов е изключително бърза и точна. В лично писмо до войводата той настоява да получи писмено потвърждение от самия П. Хитов, че стои зад изданието, а чрез страниците на вестник "Независимост" уведомява обществеността, че пълният ръкопис на книгата се съхранява в редакцията и следователно авторството подлежи на доказване. Хитов е в Белград, все още не разполага с екземпляр от книгата и най-вероятно се е почувствал силно притиснат, но дори и след като се запознава със съдържанието на изданието, решава все пак да замълчи: "Имаше много грешки, но не му беше времето да се дискредитира по него време Л. Каравелов и тъй ги оставих" (по Жейнов 2003: ХІ). Всъщност войводата не "оставя" нито "грешките" неизправени, нито авторството си незащитено и на няколко пъти се заема да постигне истинския, пълния, собствения текст. Така се появя допълнението (ръкопис, от който цитират Младенов и Бурмов, като погрешно го смятат за преписа на Берковски), появяват се "късните спомени", писани около 1880 г. в Русе, които съдържат "Фамилиарни забележки" и 23 ученически тетрадки, в които темпоралната верига на помненото е нараснала неимоверно - отворила се е назад към осемнайсети век, но и напред в претрупаното със събитийност лично време след 1869 г. Текстовете, подписани с авторското име П. Хитов също нарастват, но дали успяват да се справят с твърде болезненото, трудно поносимо за чието и да било самолюбие, обвинение, че друг е написал, създал, усвоил твоите спомени?

Всъщност в периода между двете публични обвинения в подмяна на авторството съмнението никога не е заглъхвало. Съществуват множество указания за това. Напълно достатъчно е да видим как З. Стоянов, заемайки се да защити революционера, но и автора Л. Каравелов от злоумишленото му оклеветяване по процеса срещу Левски, някак рефлекторно, без никакви колебания включва в списъка на произведенията му книгата "Пътуване по Стара планина..." (Стоянов 2008: 140). И ако за З. Стоянов е известно, че недолюбва "ястъклиите мустаци", че не пропуска П. Хитов в книгата си "Четите в България...", никой не може да обвини в подобна пристрастност Л. Касъров. В неговия "Енциклопедически речник" от 1905 година се дават подробни сведения за преводите на книгата на чешки, руски и немски език и се отделя специално внимание на несправедливото обвинение на Иречек, че Л. Каравелов е истинският автор на произведението. "Любопитно е да се забележи, че Касъров не обажда, где Иречек е приписал Каравелову авторството на "Пътуването", коментира иронично Младенов (1934: VIII), след като е огледал всички текстови възможности и не е открил никъде подобно обвинение. Към тези възможности днес можем да прибавим и дневника на Иречек, в който накратко се предава срещата му с П. Хитов на 01.01.1880. Откриваме лаконични, стегнати изречения, ориентирани към чистата информираност, без намек за каквато и да било усъмненост: "Казах му, че съм превел неговите спомени на чешки език. Иска да пише продължението им" (Иречек 1995: 85). Очевидно е, че Иречек просто стриктно е отбелязал редакторството на Каравелов, но за Касъров това е достатъчен знак, чрез който да "разпознае" поредния обвинител.

Настойчивостта на подозрението знаене, че Каравелов е истинският автор на Панайот-Хитовите мемоари, се подхранва от множество фактори. Многократно уязвяван от разказите на чуждото помнене, понякога откровено злоумишлени, авторитетът на Войводата е подронен най-вече от сменената доминанта на колективния разказ за миналото. През 80-те и 90-те години, при целия интензитет на фигурата на поборника свидетел, при всичките усилия за инструментализация на паметта му, не е издаден нито един вариант от спомените на П. Хитов. Героиката на хайдушкото битие, а с нея и на четничеството, ще е значима и за следващите десетилетия, но потребността от идеологичното на разказа за въстаналия народ е далеч по-висока. От друга страна, в борбата на личните разкази да наложат своето присъствие в общия, верния и цялостен, разказ етикетът "сърбофил", изравнен по значение с обвинението "сръбски шпионин", се оказва особено ефективно и лесно за употреба средство за справяне с конкурентното помнене. Използват го както по отношение на името на П. Хитов, така и по отношение на Л. Каравелов.

Несъмнено за подклаждането на увереността, че става дума за манипулиран текст допринасят и самите автори. Още в публикацията си във в. "Независимост" Каравелов доста категорично заявява, че взема "под свое покровителство" и "литературното достойнство", и "съдържанието на книгата", но не отхвърля възможността за "недостоверни произшествия" в разказа на войводата, просто изисква от обвинителите да го докажат. Едва ли само пред племенника си Атанас мемоаристът Хитов е изразявал недоволството си от съкращенията и направените изменения. Най-ефективният фактор в разколебаното авторство все пак си остава популярността на любимия на цялата аудитория разказвач Л. Каравелов. За читателите на рубриката "Знаеш ли ти кои сме?", за почитателите на Хаджи Генчо и дядо Любен, за поколенията, възпитавани чрез "Мамино детенце", едва ли е било проблем да разпознаят гласа зад изречения като следните:

Помислете си, че в това време дърветата се бяха покрили с нежни зелено-бели шумчици; помислете си, че сливите, ябълките и крушите цъфтяха; помислете си, че въздухът беше чист, миризлив и прохладен, а всичко това действува на човека така нежно, щото го накарва да обича и отечеството си, и своите поробени братя, даже и своите неприятели. Да ви кажа право, в онова време аз бях готов да прегърна даже и своите най-кръвни неприятели, ако само тия неприятели би дозволили както мене, така и на моите братя да живеем свободно и щастливо и да се радваме на природата. Разбира се, че тия впечатления се продължаваха не твърде дълго време. Под планината се намираше едно българско село, което беше в състояние да накара и камъните да мъстят. Това село беше полуразвалено, ограбено, дрипаво и нещастно. Даже и дървенцата, които се намираха в дворовете, бяха верноподаници на "дебелата сянка", защото техните клонове не покриваха дворовете и не даваха сянка на измъчения селянин. Види се и тия са плащали данъци! [...]

Който иска да си състави понятие, що е роб и що е робиня, той трябва да погледа с внимание на българският селянин и на българската селянка, които живеят в тия села; а ако неговото сърце не закипи от негодувание, ако той не пожелае да отмъсти на ония, които са унизили човешката личност, които са направили от човекът четвероного животно и които са убили в него всяко човешко чувство и всяка човека мисъл, той и сам не е човек (Хитов 1934: 9, 10)9.

Като силен идентификационен маркер за авторство въздейства и маниерът на поддържане на диалог с читателя: "Да ви кажа право..." (9) "Трябва да забележа тук, че..."; "Да говоря ли тука и за нашите братя, които..." (12); "Да ви разкажа сега как преминахме и тая зима..." (25); "Да ви кажа право, аз не вярвам в човеческите или в бабешките предчувствия, но това е един твърде чуден факт..." (54); "Да ви кажа сега за Тотя и за неговата дружина... разбира се, че неговата дружина е пострадала само за това, защото..." (56). Въпреки че най-често само въвеждат или рамкират събитийността, този тип конструкции задават наративния ритъм и поддържат видимостта на фигурата на разказвача. Те вмъкват елементите на сказовост, имитативно поддържат усета за автентичен устен разказ, но всъщност постигат обратен на търсения от редактора Каравелов ефект. В този разказвач читателят разпознава любимия си автор на повести. Едва ли е случайно, че за описващия собствените си спомени П. Хитов, 10 години по-късно, след като е прочел множество чужди мемоари, а и несъмнено е обогатил индивидуалния си речник, подобни рамкови конструкции си остават изключение. Ето как авторът на "Фамилиарни забележки" изгражда ритъм на събитийност: "Есен веч зафана. Трябва да са търси де ще се зимува" (Хитов 2003: 46); "И ожених се същата година есента на 1857 по колешки" (Хитов 2003: 51); "Съмна са. Сутринта, имахми един другар..." (Хитов 2003: 55); "Додахми пак близо до Сливен. Гледами потери..." (Хитов 2003: 58); "След няколко дена ний са наговорихме..." (Хитов 2003: 63); "На другия ден на опридиленото място.." (Хитов 2003: 76); "На утре веч е света неделя и Заговезни"... "Фана да мръква"... (Хитов 2003: 77). Деятелят - хайдутинът и войводата - е настойчиво поддържаната фигура, той е субектът на случването, а не обект на разказа. Образ на разказвач Хитов поддържа там, където той безусловно е най-важната за него роля - при огласяването на спомените на предишните поколения: "Ето що съм слушал от дяда си Хите... Тук му е мястото да разкажа..." (Хитов 2003: 1); "Ето затова, що съм слушал от един старец... Е, сега, любезни ми читателю..." (Хитов 2003: 2); "Сега да направа едно разсъждение... Сега ще са повърна, за да видим де са са крили зимно време..." (Хитов 2003: 3).

Разпознато от аудиторията, двойното авторство на "Моето пътуване по Стара планина..." задълго си остава трудно постижима идея. Четенето, идеологемно присвояващо и специализирано научно, търси или автентиката на "оригиналния" мемоар, или въздействащата сила на художественото слово. И в двата случая открива твърде досаден недостиг и се стреми да "преглътне", да изтрие едно от авторските имена, за да го компенсира. Въпреки че в менгемето на избора фактичност-фикционалност попадат множество от текстовете на 80-те години, въпреки че текат процеси на интензивно взаимно школуване (всъщност наративната матрица на мемоарната литература задават авторските почерци на З. Стоянов, Ив. Вазов и Ст. Заимов), авторският тандем Хитов - Каравелов ще изчака чак до 1934 година, за да бъде не само "разпознат", но и "признат" за възможен и сполучил. Ст. Младенов притежава щедрост и на научната подготовка, и на таланта на филолог, която му позволява да говори спокойно за двама автори, за стойностите на "увлекателния разказ", за ценността му като "единствен извор за сведения". Неспокоен тон ученият си позволява само когато констатира сериозното разминаване в оценката за литературните стойности на книгата в чуждата среда (коментира обаче само Пипин и Иречек) и пренебрежението, с което българската литературна история, а оттам и образователната система на България се отнасят към тях.

Предговорът на Младенов постига баланса на формулата Хитов и Каравелов по отношение авторството на "Моето пътуване по Стара планина...", но не успява да утвърди тази формула като интерпретаторска практика. Шест години по-късно предговорът към следващото издание на книгата (Бурмов 1940) се опитва да разсее всякакви съмнения около отношението на Хитов към изданието на Каравелов и предпочита да говори за стилистични поправки на редактора, "които не намаляват ни най-малко авторските заслуги и права на Хитова" (Бурмов 1940: ХV). Стремежът да се утвърди Хитов като единствен автор се мотивира от убеждението, че така се защитава самата книга като извор на историографска компетенция.

Ще трябва да минат още три десетилетия, за да се появи изследване, което се заема със сериозната изследователска задача да направи текстологична съпоставка, която с високата сигурност на анализа, а не през интуитивното разпознаване, да установи обема и типа текстово съучастие на Каравелов при издаването на книгата "Моето пътуване по Стара планина". Студията на Св. Гюрова съпоставя най-ранния като датиране ръкопис с изданието от 1873 г. Изследователката очертава няколко основни полета на Каравеловото съучастие. Писателят създава композицията на книгата - отделя в две самостойни части автобиографичния разказ и биографичните сведения за други войводи, подрежда вътрешната им подялба в отделни глави, озаглавява както цялата книга, така и оформените в нея раздели. Каравелов размества текстови отрязъци, без да нарушава хронологията и фактологията на изложението. Съкращава топографска информация, за да върне доминантата на разказваното над съобщеното. Включените от него допълнения също се разпределят на няколко нива: "оцветяване на пейзажа и подчертаване на авторовата идея" (Гюрова 1963: 277), нови пейзажи, публицистичен тип коментари, психологизиране на портрети и диалози чрез описание на емоционални реакции. Съвсем отделен тип намеси са свързаните с чисто редакторската работа на Каравелов - създаване на изреченски конструкции, налагане на единство на правописа, стилистично оформяне. Подсказано е и активното участие на Каравелов по отношение на включения фолклорен материал.

В коментарите на Гюрова личи постоянната загриженост да бъде опазен авторитетът на Каравелов. Въпреки че анализът й реконструира действителния процес на създаване на книгата, тя държи да "оневини" намесите на редактора (Каравелов се мисли и коментира в тази му роля), като за целта или напомня, че "Хитов е бил автор с извънредно бедна литературна и езикова култура" (Гюрова 1963: 276), или обяснява защо "Каравелов не може напълно да се абстрахира от своя белетристичен маниер" (Гюрова 1963: 280). На финала на изследването Гюрова все пак предлага като кардинален извод представата за двойно авторство: "Затова с основание можем да приемем, че "Моето пътуване по Стара планина" е плод на творческите усилия на двама автори" (Гюрова 1963: 280).

И двете предложения да се чете текстът на "Моето пътуване..." като разказ за "Нашето пътуване" - пътуване на хайдутина и писателя - не придобиват особена популярност. През 1934 г. за подобно мислене е твърде късно - текстът на "Моето пътуване по Стара планина..." е влязъл в конституирания регистър на националното наследство, т.е. придобил е авторитета на недосегаемост. В българското поле хайдутинът вече е фигуратив, недопускащ никакви пропуквания, и всяко усъмняване в авторството, всяко включване на фикционалното е недопустимо. Образователната система е силно загрижена да направи паметта достъпна и разбираема за младите, а това означава несложна, цялостна, семантически еднозначна. Ето защо мемоарният текст (а не произведението на Хитов и Каравелов) не влиза в съдържанието на учебниците по литература така, както настоява Ст. Младенов.

През шейсетте години на ХХ век подобно пренареждане е още по-невъзможно. Заслугата е на последователната културна политика, която поддържа социалистическата власт. Специални заслуги в пътуването на войводата Хитов има обаче и един български автор. През 1971 г. наследниците на П. Хитов предават на Русенския исторически музей късните му спомени, но 20 от тетрадките са иззети и остават заключени в личния сейф на П. Кубадински почти две десетилетия. Получил изключителен достъп до ръкописите на войводата, Н. Хайтов "литературно обработва" и издава две книги: "Как станах хайдутин" и "Спомени от хайдутството". На корицата им стои името на П. Хитов, Хайтов се появява в скромната позиция на литературно обработил. Изключителният успех на тези издания на практика задълго възпрепятства възможността да се публикуват оригиналните архивни документи. В предговора към второто издание на "Как станах хайдутин" Хайтов със задоволство споделя: "двадесет хиляди екземпляра бяха разпродадени светкавично" (Хайтов 1982: 13). Успехът е несъмнен. Претенциите на Хайтов, че постига авторски статут за името Панайот Хитов пред целостта на българската национална аудитория едва ли са без основания. Утвърденият в тези издания авторски почерк просто заслужава ново, различно именуване10. Читателят най-сетне получава не само "автентичния", но и вече "пълния", цялостния разказ на войводата. Пътуването на войводата отново е с "придружител", но сега той не е таен, усърдно заличаващ следите си помощник, а самият Писател. Един Вергилий разхожда из чудесата на прекрасния нов свят разказа за нови и вехти хайдути.

Българската среда твърде трудно достига до представата за съавторство на Хитов и Каравелов, поддържа я колебливо и често предпочита двойствена употреба - Хитов е името на автора на мемоар, на документалното свидетелство за миналото, Хитов (но) и Каравелов са имената на автори на художествен текст. Странно ли е тогава, че в далечната 1878 година филологът, преводачът и историографът Г. Розен забелязва само едно авторско име? Още повече, че Каравелов несъмнено държи да афишира пред читателската аудитория единствено ролята си на редактор. На четири пъти той си позволява открито да се намеси, допълвайки информацията в текста, и всеки път Розен го открива там, където издателската норма предвижда пространство за редактора - в бележките под линия. За преводача няма никакво съмнение - той разполага с уникален документ. Превежда го, публикува го, коментира го.

За тези, които вече са се запитали защо филологът, историографът Розен, за чиято компетенция тук толкова настоятелно се разказа, не е "разпознал" двойната субектност на текста пътуване или пък имат своите аргументи срещу концепцията за медиалността на литературата като зависима от властта на четенето, предлагам отговор (дано не им се стори твърде нетеоретичен), заложен в текста от самия Розен. В коментарите си към първата глава на превеждания мемоар Розен се впуска в пространни разсъждения на тема образоваността на автора (хайдутина) П. Хитов:

Че Панайот е посещавал училища и там е усвоил известна степен на образованост, свидетелства не само авторството на настоящата книга, но може многопосочно да бъде извлечено от разказаното в нея. Самият той абсолютно никъде не споменава, че е ходил на училище, а създава у читателя впечатлението, че дължи духовното си развитие на живота в Балкана; вероятно обаче се е възползвал от общинското училище в Сливен в продължение на 3 или четири години, преди баща му да го вземе със себе си в планината. Освен това овцевъдството на Балкана се упражнява само лятно време и тъй като родителите на Панайот са имали къща в Сливен, в която без съмнение зимно време бащата също е живеел, то нищо не е пречело на момчето да продължава образоването си по време на суровото годишно време (Rosen 2009: 368)11.

Все някак ще е учило малкото момче, щом текстът на възрастния е налице и несъмнено проявява признаци на "духовно развитие". Дали този текст е с друг (не само документален) статут? Розен наистина разполага с културно отдалечени модели на литературност и дори преживява себе си като посредник между тях, но не можем да очакваме да прояви и нейерархичност на критерия за художествено. Панайот (хайдутина), че и българското като цяло и висока литература?!

Пък и "самопризнанията" ("Selbstbekenntnisse"), идващите от "най-интимното на душата" на хайдутина свидетелства, са важната гаранция за правилността на изложената концепция.

 

3. Преводачът, ученият и дипломатът за (срещу) Хайдутина

Заглавието "Хайдутите на Балкана. Принос към вътрешната история на славянството" казва достатъчно много за научните претенции на изданието на Розен. То е стандартно като формулировка, не изненадва със съчетаването на историография и етнография и само предметът, чрез чието изследване се цели приносния характер, безспорно е нетрадиционен. Скритото, отместено от читателското любопитство, в това заглавие става ясно едва когато четенето се справи с целия текст. Трябва да си изчел студията за хайдутството, за да разбереш, че под името Балкана, противно на очакванията на днешния контекст, се разбира не географския регион, а само и единствено Стара планина. Какво значи вътрешна история и защо тъкмо българското (всъщност българското хайдутство) се превръща в знаково за историческото случване на цялата общност (на славянството), а не например сръбското или полското, се разбира постепенно в процеса на "справяне" с всички части на книгата. А те са цели осем.

Позицията на българския текст в книгата е странна - преводът му едновременно е централна част, около която като апарат са приложени увод, предговаряща студия за разбойничеството на Балканите, превод на 19 български хайдушки песни; следват го разяснителни и критични бележки, географски регистър, речник. За 190 преведени страници текст са продуцирани общо 163 страници коментари, сведения, приложения. Приносът очевидно е търсен в тях, във функцията им на научно изследване, а българският текст въпреки централното си разположение все пак попада в ролята на истинското приложение, на изворовия материал. "Самопризнанията", "българските гласове", на чието самостойно огласяване се настоява многократно, действително звучат отделно, сами за себе си, без нито за момент да са оставени сами с историята на вътрешното си случване.

Още уводът изяснява на днешния читател поне две неща - че годината на издаване не е никак случайна (приносът е към науката, към обогатеното етнографско познание за един народ, но и към правилното разбиране на "ужасяващата тазгодишна война" и нейната "локална предистория") и че още по-малко случайно е пълното отсъствие на този превод от библиографските справочници у нас. Ученият, дипломатът и политикът са си разграфили книгата, всеки е получил своя дял и своите функции на придружител на чуждия текст.

Розен, филологът, превежда много внимателно текста на Хайдутина12. Високото ниво на владеене на български език изглежда неоспоримо13, въпреки че точно упрек по отношение на езиковата компетентност на преводача се чува през 1941 г. В студия, посветена на преводите на народни песни на "балканските славяни", Л. Огнянов отбелязва неприятни грешки, допуснати от Розен в преноса на значения: самодиви и самовили са наречени "феи на пустошта" (Feen der Öde); огненият змей претърпява странна метаморфоза, при която явно на количеството се разчита да внуши чуждото фантазно (змии: Schlangen); посочен е израз, който остава напълно неразбран от преводача и съответно води до безсмислица в преводното текстово поле (Ognjanov 1941: 138-139). На подобни грешки неизбежно се натъква и днешното четене на превода на "Моето пътуване...". "Шишане" е преведено като "Schafspelz" (овча кожа) и не става ясно, че бащата настоява момчето, преди да излезе навън, да вземе оръжие като защита от възможно нападение (а не кожата като защита от студа). В същото изречение обаче подробно под линия се обяснява какво е кошара, какво колиба, как се използват двете думи и тук преводачът демонстрира доста задълбочено познаване на бита и неговата лексика (146).

Груба грешка е превеждането на възгласа "Насам насам!" като "Сам, сам!" ("Allein, allein!" schrie ich; nun kam die Stimme näher"). Още по-странно изглежда напълно съчиненото под линия обяснение: "Вероятно обичаен за Балкана възглас, съответстващ на значението, което образованите народи придават на бялото знаме на парламентьорите" (186). Пак така съчинено е обяснението на топонима "Три чуки": "в буквален превод хълм на трите чука" (207), очевидно неправилно изведено от "чук" просто защото Розен не познава значението на думата "чука" (камениста, обикновено незалесена височина). Пълно разминаване между текст и превод откриваме и при следния пасаж:

"Ако те хвана за брадата, ще ти направя кокалите на сол и на пепел!", извикал пашата и скокнал на крака. - "Какъв си ти билюк-башия, като не си можал с цели 3000 души да хванеш няколко гяурина?" (31).

"Wenn sie dich an den Bart fassen, dann bereitest du ihnen noch Spiegeleier mit Pfeffer und Salz", rief der Pascha und sprang wütend auf; "was für ein Boluk-Baschi bist du, dass du mit 3 000 Mann ein paar Giaurs nicht hast erwischen können!" (207)

["Ако те хванат за брадата, ще им правиш яйца на очи със сол и пипер! - извикал пашата и скочил ядосан; "Що за билюкбашия си, че не си успял с 3000 души да хванеш няколко гяурина!" ]

Опитът на Розен да обясни напълно неясния за читателите му (съчинен от него самия) израз "хващам някого за брадата" и как този израз е свързан с яйцата на очи, забърква истински "омлет" от значенията. Тъй като е сменил субекта ("Ако те хвана" с "Ако те хванат"), а и знае, че яйцата са основно ястие за българския селянин, Розен успява да провиди в думите на пашата намек за корумпираността на служителя си. За да не разбереш прякото значение на заканата за физическа саморазправа (защото точно това прави пашата), трябва твърде много да знаеш: как управляват турците, защо хайдутите са "неуловими", с какво се хранят българите...; трябва твърде много да се облягаш на абсолютната способност на "образованите народи" да провидят, обяснят и оценят "необразованите".

И все пак този тип "грешки на прекомерното знаене" не са в състояние нито да омаловажат езиковата компетентност на Розен, нито да определят превода му като "непрофесионален". Те несъмнено са изключения (аз поне открих само седем) и в повечето случаи можем да наблюдаваме в преводния текст резултатите на висока филологическа начетеност. Розен например много внимателно борави с етнографизми, етноними и регионализми. Намира за абсолютно излишно да включва като пряк пренос "момци", щом немското "Burschen" се използва "в южногерманските области със същото значение" (171). Запазва обаче "фанариотска калимявка" и подробно обяснява пейоративното означение, произхода му, основанията за употребата му. Пренася етнонимите (помак, черкезин, арнаутин, циганин) и ги транслитерира само там, където липсва лексикалната единица (помак) или включва обяснителна бележка, когато има утвърдена друга семантика на употреба; впечатлява с познанията си в областта на топонимията, турската правна система, най-вече със семантическото отместване на лексеми от турски (арабски) произход в българския език.

Че Розен владее в много висока степен българския език, доказват преди всичко преводите на фолклорните песни. В тази книга те са все още само 19, включват хайдушкия репертоар и подобно на текста на Хайдутина и те са изворов материал. Подборът им, както ще се убедим по-нататък, не е никак случаен - от тях се извличат онези полета на тълкувателност, които липсват в основния превод или са смислово изтласкани, затъмнени в неговото изложение. Детайлирана, много висока оценка на преводите на фолклорни песни (предимно от публикувания през 1879 г. сборник) предлага Рьолинг (Röhling 1975: 49-87)14, така че тук ще си позволя само да отбележа разминаването с преценката на Л. Огнянов. Не може Огнянов да не е забелязал, че прегрешенията пропуски на преводача Розен са все пак недостатъчни, за да се правят изводи като: "не е владеел особено" българския език (Ognjanov 1941: 138) и съответно опитът да се преведат "етнографски точно" българските народни песни "не е съвсем успешен" (Ognjanov 1941: 139). Недоволството му едва ли се дължи само на принизената митическа сила на змея горянин и има много малко общо с езиковата компетентност на преводача Розен. Недоволен е Огнянов преди всичко от учения, предопределил усилията на преводача.

Студията "Allgemeines über das Brigantentum im Balkan"15 е основното поле за изява на историографа и етнографа Розен. Текстът е конструиран изцяло по валидната към момента норма за научно изложение и уводът към него съответно задава параметрите на самия анализ. Той определя обекта му: бандитизмът като специфично проявление на живота на българския народ, "разбойничеството на Балкана и симпатиите, на които то се радва от страна на същата нация" (41). И бърза да уточни, че става дума за конкретен предмет, който не представя българите в добра светлина и "тъкмо затова е държан на тъмно от всички прославянски ориентирани издания". Уводът определя целите на изследването:

- обогатяването на етнографските сведения за българите;

- аналитично извеждане на предпоставките, довели до традиционните форми на разбойничество при българите (и вече знае за валидността "на тези предпоставки много преди турското отмъщение да застигне този нещастен народ", с. 42).

Специално внимание е отделено на методите на анализ. Днес бихме ги определили като теренна работа и като настойчиво легитимиране на обективна научна рационалност. Основната процедура при репрезентацията на истина е преводът на автентичните български свидетелства. Сведенията, дошли през пътеписните разкази, през опосредстваното чуждо оценяване, са предварително заявени като недостатъчни и несигурни откъм чистота на споделеното знаене. Само така според учения Розен може да бъде предварително отхвърлен "упрекът за национално или политическо недоброжелателство" (42).

Следва (отново в нормата за научно съчинение) излагане на основната теза, поднесена стегнато, ударно... и с толкова директен публицистичен тон, с така категорично заета политическа позиция, че няма никакво съмнение - говорещият субект е заел друга социална роля, сменил е изцяло модуса на диалог с читателя. Говори дипломатът (всъщност политикът Розен) и никаква деконструкция на текста на учения не би постигнала оголването на идеологемните му избори така, както го прави този глас. След като е заявил, че "След Кримската война българското разбойничество е наето да служи на чужди политически цели" (42), Розен разкрива основното "злодейство на панславизма" (43) - вината му е, че е развратил един народ:

[...] придавайки на кървавото разбойничество славата на борбите за освобождение, доведе българската нация дотам, че тя възприе най-тесногръдата национална позиция като единствен мащаб за стойностно и нестойностно и нито едно престъпление не й изглеждаше вече като престъпление, стига да е отправено не просто срещу турската държава - това би могло да се възприеме за традициите на народ, чиято държавна самостоятелност преди столетия е била насилствено разкъсана, но и срещу всеки турски индивид, срещу беззащитни старци и малолетни деца. Никакви военни успехи, никакво отхвърляне на турската надменност не биха могли да компенсират на българите недостатъците на този нов морал, този сватбен подарък на панславизма. Без моралната извисеност, която по всички ширини е една и съща, нито един народ не постига свобода, най-многото да смени повелителя си, оставайки сам под същото робство, и всъщност тъкмо това би отговорило на желанията на панславизма. (43)

Предупреждението заплаха, че следващите поколения ще носят последиците на това заиграване с панславизма, е последвано от точно толкова ясно заявено посочване на правилния път - "не с подстрекателства и политически интриги", а само "със сериозна и задълбочена работа по собствения си морален и духовен възход" (44) българите биха могли да постигнат националното си възраждане.

Уводът е задал привилегированата норма, подреждаща йерархията от значения, които след това ще разгърне научната студия. Така в положението на "източник" на компетенция се озовава не българското говорене, а преводът му през понятиен апарат от бинарни опозиции: цивилизована общност, свобода, морал, култура, разум (= човешки свят) срещу нецивилизовани, робство, безпросветност, страсти (= предчовешко битие). Картографирането очертава ясни граници на териториите на тяхната валидност: "цивилизована Европа" и "Русия" са опозиционните територии, като позитивът на конструкта Европа многократно е назован тъкмо през разграничителна линия - "неруска Европа". Определенията "европейска Турция" и "високата порта" разграничават територията на тревожно размиване на опозициите и съответно властта (държавната структура), отговорна за заличените бинарии. Отликите с познатия и толкова коментиран ефект на европоцентрично моделиране на свят нахлуват при боравенето с понятието "Балкански полуостров". За Розен то означава само и единствено географски регион и не работи като единна граница на опозициите. Сръбското, румънското, гръцкото - и като територии, и като държавни структури - са или съчувствено отчитани (особено при опитите на сръбската политика да изтласка влиянието на панславизма), или мълчаливо изключени от коментарите. Името на планината "Балкан" е съсредоточило и поело в себе си плътната означеност на един негативен стереотип, разгръщането на чийто политически потенциал тепърва предстои, а в процес на утвърждаване е назоваването му (виж Тодорова 1999: 82- 94). Ето защо за историографа Розен е изключително важно да докаже, че "от най-древни времена Балканът винаги е имал своето разбойничество" (46).

Разказът за разбойничеството на Балкана е повече от странно конструиран. Той се стреми да не допуска темпорални зевове, движи се от античността към собствената си времева позиция, като прави история "без събитийност". Два цитата са му напълно достатъчни, за да се извлече визия за разбойничеството на Балкана през античността; заради яростната им съпротива срещу римските легиони бесите са обявени за страховити разбойници; траките, по името на споменатия от Апулей прочут разбойник Hämus Thracius, приравнени към тях. С разбойничеството не може да се справи и Византия, "принудена да търпи създаването на независима славянска държава" (46). Новата държавна структура има своя история само доколкото "грабителските й походи достигнали чак до Константинопол" (47) - разказът не открива какво да каже за политическо или културно развитие, не забелязва никаква информация отвъд упорито, устойчиво поведение на дивака, разграбващ плодовете на чуждата цивилизованост. В тази темпорална позиция Розен е постигнал най-грандиозното разпъване на идеологемата за хайдутина (ще видим, че българското конструиране никога не успява да въобрази подобна мащабност), идентифицирайки държавната структура с фигурата на разбойника16.

Високата претенция за легитимно истинен (научен) текст се поддържа през риторически обиграна логика. Тя преобразува липсата на сведения, които да закрепят истината на разказа, с аналитично обяснение на самата липса: тъй като Балкана никога не се превръща в държавна граница и съответно не предизвиква особен интерес у историците, сведенията за него са оскъдни. Дефектите на наличните сведения също подлежат на попълваща логика. Ако пътепис от 17. век говори за разбойничеството в региона по неподходящ начин, "очакваното" лесно може да прочисти грешката: "Впечатляващо е само, че английският пътешественик не споменава между нациите, които изграждат контингента на бандите, тъкмо онази, чието споменаване е най-очаквано - българската. Дали случайно не е създал своите записки от български източник, който съзнателно е давал фалшиви сведения?" (49)17.

Скокообразното движение в историографския разказ е напълно възможно, защото преходите са изключително облекчени: "важащото за византийския период е валидно също и за турския" (47). Отказаната историчност става толкова прозрачна, че се налага да бъде изговорена - нищо не се е променило през вековете; нападенията, описани през 17. век се случват по същия начин и през 19. век и "не може и дума да става за някаква смяна на събитията, която би могла да се нарече история" (52). Всъщност текстът не споделя безсилие, а властта на избрания бинарен подход. Тъй като дивото не подлежи на история (доколкото тя е дефинирана през телеология), компенсаторно се появяват дескриптивните техники, предложени от научното поле на географията. Наложило се е дори етнографът да отстъпи на заден план: "Обитателите на планината са се сменили, обичаите са останали същите. Изглежда причините за това не са етнографски, а топографски" (46). И описанието се впуска в пространни обяснения за дългата 500 километра планина, успоредна на течението на Дунав, за недостъпните й върхове, стръмни склонове, непроходими гъсти гори, които едновременно откъсват населяващите ги от влиянието на "цивилизацията и нейните добродетели" и ги прави безнаказани, докато близостта на културата не спира да дразни алчността им. Всичко това "неустоимо ги приковава към занаята на разбойничеството" (46). Защо от бесите до българите никой не пожелава да напусне високото на дивото битие и трайно да завземе ниските територии на цивилизованата добродетел, какво ги задържа в тази принудителна романтика на асоциалното, е питане, което определено е неправилно и излишно за това идеологемно конструиране.

Ще постъпя като Розен - ще срежа логиката на изложението, но за да демонстрирам чрез прескоци във време и контексти преувеличен в обратната посока образ на природата по отношение на културата и опита да се укротят двете крайности като еднакво възможни:

А. В тия непроходими гори се крият цели дружини хайдуци: тук ще намериш и българи, и сърби, и бошняци, и арнаути-християни. Там ти можеш да живееш цели вечности, па и самият дявол да не може да те намери. И наистина, там отива да живее всичко щото е гонено, всичко, щото е свободно, всичко, щото се мъчи и страдае, и живее там като човек, бие се с турците и оплаква отечеството си. Всичките тия юнаци очакват гласът на тръбата, която ще да ги повика оттам и която заедно със свободата ще да им даде мир и щастие.

Б. Не е лесно да се определи дали подобен продължителен, организиран бандитизъм, който съответно е и политически, е бил възможен заради определени географски и политически причини или определени политически ситуации (чуждото господство или известни видове на социални конфликти) са предизвикали необичайно "осъзнати" форми на бандитизъм и с това са довели до по-здрави и продължителни структури.

Нека оставим гласовете анонимни. Значимо в случая е еднаквото фокусиране върху съотнасянето география - история. За глас А съществуват топоси на спряла в очакване на собственото си случване история. Пребиваването в тях ("можеш да живееш цели вечности"), макар че наподобява на карантина, е истинското културно битие ("живее там като човек"). За глас Б в подобни топоси историята винаги може да се повтори, да се завърне, ако са налице определени условия, ако социалното и географията се сговорят. За Розен определени топоси (и Балкана е точно такъв) не подлежат на история. Но тогава предложеният от възпитания в цивилизованата хуманност на Европа Розен правилен път за развитие на българското чрез "сериозна и задълбочена работа по собствения си морален и духовен възход" (44) не ще да е мислен като реалистичен проект. Утешителното му поднасяне е подарък за немскоезичната аудитория, която също като Розен трябва да се възмути от ужасите на "настоящата война" и съответно се нуждае от показно пренебрегнат от българите хуманен път за разрешение на политическия казус.

Защо Розен толкова настоява на етнографското вместване на българското в социалния феномен на разбойничеството? Защо не знае нищо за българите от 60-те и 70-те години на 19. век, за църковния въпрос, за издаваните книги, за мрежата от училища, за дебатите в българската преса, която впрочем като дипломат е длъжен да следи и реферира? За въстанието (въстанията) от април 1876? Розен, разбира се, знае много - много повече от читателите си, много повече от голямата част от научната колегия18. Отлично познава и ефектите на един проект, заченат от говора, в който Розен вмества своето и като учен, и като германец (Лайбниц19 и идеята за съотнасянето на историческия произход на етносите с езиковата класификация) и чието разрастване неизбежно е наблюдавал. Гласовете, които Розен на два пъти определя като "невидима сила", цитирайки Блазнавац през текста на Хайдутина, са му напълно познати, несъмнено е чувал и българските прегласи. Венелиновата представа за старобългарския като кодифициращ единството на славянската общност отпраща българското във високите образци на класическа предистория, задава териториите на славянската Елада, прави културен център на една руска Европа. Нищо чудно, че етимологията ще е основен методологически инструмент за Раковски в разгръщането на този модел - езикът трябва сам да посочи българското като абсолютния топос на раждането на славянската култура. На митологиите за културния свръхцентър, за първичния извор Розен противопоставя отказаната история на дивото. Вмества го не само в застиналата снимка на географския обект, но и доста ефектно (кой би му отказал обективност на изложението, разбиращо вслушване в самопризнанията на чуждия глас?) посочва снимката като дело на самите българи:

Освен това трябва да отчетем и значението на Балкана за обитаваните от българите земи. Въпреки че последните се разпростират далеч отвъд Балкана към Тракия и Македония и заради турската колонизация и приемането на исляма около една шеста от самия Балкан вече не им принадлежи, те гледат на Балкана, най-важната верига от възвишения, по която е назован и големия полуостров, както според сегашното състояние на преобладаващо притежание, така и според историческите спомени, като на свое наследствено имущество и свое национално средоточие; нито един българин не се съмнява, че един ден страната ще се изчисти от турците, че българите отново ще бъдат единствените обитатели на планината. Тъй като Балкана е едновременно баща и закрилник на хайдутството, то идеята за принадлежността му към честваната народна святост се изостря до краен предел. Към това се прибавя и фактът, че щом хайдутинът антиципира бъдещата свобода, то само Балкана прави тази свобода възможна (83-84) (подч.м., Л.Л.)

Топосът и субектът на празнично себепортретуване са избор, с който изложението просто е длъжно да се съобрази, единственото различно, което то предлага, е научната му отговорност да ги разсъблече от митологизми.

Изложението на Розен всъщност дължи не по-малко на ефектите на етимологията. За произхода на думата хайдутин филологът предлага доста плътно научно обяснение, съвпадащо в голямата си част с днешното тълкуване20. Розен е проследил унгарското означение за пехота, ранните турски хроники, които го включват само като разграничение от кавалерията, следващите употреби като "войници от прослойката на пастирите" и е видял в историческата събитийност "засичането" на семантики, което прави преноса в турския език. Според Розен турската дума haidut е отчела въоръжените от унгарските благородници пастири, които дълго след като турците завземат южните части на Унгария, продължават войната под формата на разбойничество. Когато обаче трябва да свърже извечния разбойник на Балкана с утвърденото му, актуално именуване, Розен се натъква на труднопреодолим езиков материал. Или по-скоро на липсата на такъв, защото като филолог съзнава, че всеки устойчив елемент на социалния свят ще трябва да има и свой (български) устойчив лексикален еквивалент. Ученият споменава варианта на пренос на думата от турски в сръбски и български и замества липсващата българска лексема с хипотези на етимологичното въображение: "Ако, от една страна, между южноунгарските Haidonen е имало българи, които, свързани с бандите в Балкана, са дали нов тласък на този занаят, и ако, от друга страна, турците са виждали, че разбойниците в Балкана подобно на тия от Унгария произлизат преди всичко от прослойката на пастирите, то тогава пренасянето на познатото от Унгария негативно название е в двойно отношение напълно обяснимо" (51). Последвалите пространни разсъждения черпят усилено и от разказа на Хайдутина, и от преведения песенен репертоар, за да оформят цялостен портрет на хайдутството.

Настойчивото му квалифициране като унаследяван занаят (Gewerbe), като типично за българите средство за препитание, се съчетава с внимателното отстраняване на всякакви възможности за обвинение в антибългарска нагласа. Розен не допуска "приносът" му да бъде разчетен като политически памфлет и за целта упражнява научната си безпристрастност върху чужд текст. На цели 9 страници е резюмирана глава от съчинението "Пребиваване в България" на Ст. Сейнт Клер и Чарлз Брофи, която носи същото озаглавяване като труда на Розен: "Бандитизмът на Балкана". Тристепенната йерархична типология, предложена от англичаните, разделя варианти на асоциално поведение (балкан-челеби или горски благородник, обикновен разбойник и хайдутин или хладнокръвен убиец), които съответстват и на личната им оценъчна позиция. Розен изговаря една от най-остро негативните версии на стереотипа за "раята" в империята21, на фона на която обективизмът на собственото му изложение остава отвъд съмнение. При това е успял да привлече основните им твърдения като работещи в изложената от него теза. Достатъчно му е да се разграничи от пристрастното харесване на благородния турски разбойник22 и да сблъска (аналитично да съпостави) следващите две степени с разказа на Хайдутина. И тъкмо в ролята на безпристрастен съдия да открие множество доказателства, чрез които да разшири и затвърди моделирането на англичаните.

Специален акцент в изложението му изгражда проблематиката на съотнасянето: власт - хайдути - население. Властта (турската администрация, "високата порта") е крайно неефективна в опитите си да противодейства. Критиката е заострена, но и предварително обезверена в своята осмисленост. Причините за провала на властниците се виждат не в механизмите за администриране, а в самата психика на администриращите - в клишето за левантиеца управник (ленив, немарлив) се прокрадват интонации, споменаващи някак и добронамереност (търпелив, неспособен на бърза отмъстителност), та чак и беззащитност (изправен срещу плътната маса на подкрепящите хайдутина селяни). Пълната симбиоза между хайдутите и населението е заложена колкото в кръвната връзка ("няма род, от който да няма излязъл поне един хайдутин", ще твърдят англичаните, ще се съгласи и Розен), толкова и в самата практика за обмен на услуги - подслонът, храната, информацията (пълната зависимост на хайдутина от селяните) се възнаграждават, като плячкосаното се преразпределя сред населението. От професионален избор на единици разбойничеството се превръща в занаят (в средство за прехрана) на големия колектив. В плана на социалното тълкувателният режим на учения работи леко и безотказно. Но само тук.

Анализът е достигнал критичната си точка тъкмо във взаимните символизации между хайдутството и етноса и Розен много добре съзнава това. За да пречупи разказа на Хайдутина, не е достатъчно да го социологизира, ще трябва да влезе в неговия режим и да го оспори през наличните там стратегии. От фактологичното на преводния, изворов материал се изнася и накамарява целостта на възможното друго говорене - жестокост; предателства на населението спрямо хайдутите, на хайдутите помежду им; ненавист на българи към българи (темата за "чорбаджията изедник"); взаимни избивания между хайдутите; прояви на безсмислена жестокост към турците. Кръвожаден ли е хайдутинът Панайот? Може и да не е, може дори да постъпва благородно понякога (все пак това е неговият разказ), но "на жертвите им е безразлично дали Панайот ги убива от специални подбуди или просто му харесва да пролива кръв". Вклинено в това прогаряне на чуждия символен ред чрез собствения му говор се появява името на "българския литератор Раковски". Споменатият нов правилник, създаден от него, ще да е литературно съчинение. Не е уточнен жанрът му, не научаваме нищо за съдържанието му, но пък след ударната аргументация, която читателят е изконсумирал дотук, изводът звучи достатъчно отговорно: "Съмнително е дали с това обновяване се цели реформа. Невъзможността за законово или дори общо административно утвърждаване на взаимните права и задължения е вкоренено зло на хайдутството, което никакъв документ не може да отстрани" (79).

Обратната посока на взаимоотношението етнос - хайдути (патетичното себехаресване на българите през хайдутина) според Розен е достатъчно ясно заявена в текстовете на фолклорните песни. И други нации имат своите разбойници, нито на испанците обаче, нито на италианците би им хрумнало да се гордеят с техните бандити и дори турците "при цялото предпочитание, оказано от двамата англичани на горските благородници", не биха ги приели за друго освен за негативно обществено явление23. Жестът, с който войводата сменя пушката с перото и се заема да опише съдбата си, разчита според Розен на същото пиететно отношение към фигурата на хайдутина. На него ще е разчитал и Каравелов, "редакторът на българските вестници "Независимост" и "Свобода" (87), осигурил издаването на книгата му.

Така изразената в увода с непоколебима публицистична заостреност теза постига многопосочната си научна защитеност: Балканът винаги е имал своите бандити; разбойничеството е начин на препитание и основна характеристика на живота на българина; предпоставеното твърдение, че след Кримската война българското разбойничество е наето да служи на чужди политически цели, е разгърнало най-неопровержимото доказателство - самия текст на Хайдутина: "С постъпването на Панайот на служба на панславизма, занаятът му придобива нови основания; старите войводи не са мислели за политика, нито пък са се нуждаели от писмен статут за своя бандитизъм или от секретар за кореспонденцията си навън" (92).

Текстовото поле на дипломата (политика) Розен е в коментарите и критичните бележки, които упорито, с натрапена свръхдоза фактичност следят събитийността в разказа на хайдутина. Демонстрациите на знаене, на личен опит във висшия пилотаж на политическите езици, на съучастия в тях стават важни, сега те конструират нормата за истина. Тук не само има история, тя се твори през противоборстващи си политически воли. Критичните допълвания полагат целостта на политическия диалог на съвремието и така до хайдутина се озовават ту сръбския крал, ту румънския, но най-често до и зад него стоят подмолните ръководители на руския панславизъм. Застиналото небитие на Балкана е просто сцената, от която всички те се нуждаят, а Хайдутинът - манипулативно въздигнат в самостоен субект. Задача на коментарите е да го изтласкат обратно в ролята му на инструмент, на реквизит от важната (истинска) постановка. Не войводата изписва този текст (не и редакторът Каравелов), а Другият, който задава азбуката на неговото житейско случване.

Коментарите улавят разказа на Хайдутина в непоследователност и прикрита информация, във времеви луфтове, които се оказват твърде съмнителни (какво ли се е случило по това време, че войводата мълчи?); разплитат с юридическа компетентност битовите конфликти, в които се е заплел самоописващия се; най-често обаче въвеждат в тъканта на насрещния си разказ пропуснатия, невъзможен за хайдутина на Балкана, морал на цивилизования европеец. И още по-често пресмятат, изчисляват. Например колко биха могли да бъдат посетителите на един панаир, колко от тях ще да е избила четата на Хитов? "...За разкрасяването на това масово избиване на невинни отново се използва несправедливост, извършена от турските жандарми спрямо българите" (387). Пресмятат се пари (Дали акцията е напълнила торбите на бандата?), настойчиво се пита за пътищата, по които парите са стигнали до хайдутина: "Въпросът откъде идват фондовете, необходими за подобна кампания, е оставен на тъмно. [...] разходите за първите три месеца поне ще да са поети от неспоменат никъде благодетел. [...] Внезапното решение на правителството да прехвърли и изравни хората [легионерите] със сръбските войници трябва да е свързано със затварянето на неговата кесия" (428).

В коментарите политикът Розен вече не може да прикрива енергиите, източниците, "фондовете", породили собствената му "кампания". Ако в научната студия просто е отхвърлил Каниц като прекалено пристрастен, необективен информатор, тук позволява на личната си пристрастност високо да заяви кого всъщност оборва: "Дали Англия, която при прочита на "Българските ужаси" на Гладстон възмутено сви юмрук, е имала поне някаква идея за нравствените измерения, които тук едно българско перо ни представя с морализиращ тон?" (380). По силата на своята "локална предистория" ужасите наистина са станали "български"24. Розен не отхвърля разказа за ужасното потушаване на Априлското въстание, а сменя посоката на тълкуване. Просто "хайдушкият морал" на една нация е застигнал самата нея.

Коментарите трябва да сринат преди всичко правото на Хайдутина на самостоен разказ, статута му на Автор. За целта Розен не пести ирониите си. Споменава попътно имена на европейски литературни авторитети, за да не забравя читателят що за текст всъщност чете. Съкращава името на Хитов до личното Панайот, редувано с гальовната пренебрежителност на "нашия Панайот" и "нашия автор". Коментарите оборват обстоятелствено и педантично личния разказ за високо стойностната патриотична мотивираност на пътуващия и на финала им политикът Розен се е справил напълно с Хайдутина и с "невидимата сила", диктуваща текста, разгромил ги е. Неизяснено остава само на кого служат и защо изобщо са включени подробните бележки, които обясняват топонимията в мемоарния текст, следят по картата всяка стъпка на войводата и превеждащо коригират имена на селища, на върхове, на усои и горски пътеки. Поправят ту картата, ту Хайдутина или откровено (отговорно) споделят, че не разпознават мястото, указано в текста. Но дори и в книгата да говори/информира още някой, не бива да създаваме впечатлението, че тя звучи шизофренно различно във всяка своя част. Напротив, задачата на преводача, учения, политика дипломат е обща и някъде почти на финала на книгата формулировката й се прокрадва на повърхността на текста: да покаже "българската нация в незрялост, която изключва мисълта за политическа самостоятелност" (287). Bulgarei нарича Розен земите на българите и така и държи да си останат - като територии от големия етнографски резерват на империята25. Преди да се е случил в целостта на пътуването си, българският идеологически разказ за хайдутина закрилник и борец за национална свобода е засрещнат и преведен от цялостния антиразказ на чуждото идеологично.

Повторното издание на книгата на Розен от 2009 г. е дело на берлинския "Център за Източна Европа". На въпроса какво е извадило от забравата на превода цели 131 години по-късно тъкмо този текст, издателят Д. Щайн отговаря така: "Избрах книгата на Георг Розен "Балкански хайдути", с подзаглавие "Принос към историята на славянството", защото тя представя стереотипи за българите, много от които са отрицателни и се срещат и до днес." (Липчева-Вайс 2009). Стереотипите на деветнайсети век като кривото огледало за стереотипите на двайсет и първия? Не може да се отрече значима доза смелост на редакцията.

Разпознаването все пак не е оставено на собствената си воля за идентификация (и слава богу!), издателят е отказал да се предоверява на днешния читател. В това второ издание хайдутинът се е сдобил с нов предводител из модерния европейски свят (Valtchev 2009). Сега на българското четене е предоставен шансът да опровергае Розен, да върне блясъка на горския пътник и да обясни на читателя от 21-ви век защо в родината на П. Хитов толкова често го стряскат (или веселят?) грандиозни паметници на сърдити мъже с дълги саби и още по-дълги мустаци. Боян Вълчев се справя с тези задачи - той деликатно намира баланс между научното и публицистично общуване с читателя; оголва сривовете в текста на Розен и му противопоставя говора на своето (Ботев и Йовков са харесаните образци). Предводителят попълва читателското незнаене с историческите факти от разказа за неравномерно, но упорито модернизираща се българска нация. Колкото до преводача Розен, той е уловен в сериозен професионален пропуск - не за "хайдуците", а за "хайдутите" и тяхното пътуване разказва войводата, за тях пее, тях помни фолклорът; "Хайдутите...", а не "Хайдуците на Балкана" би трябвало да звучи преводното заглавие. Дали?

 

4. Хайдук или хайдутин? Българските преводи

Ходил е Стоян хайдутин
от малък дори до голям -
никой го не бе усетил,
че ходи Стоян с хайдуци.

Възможността да ходиш хайдутин (да хайдутуваш) със и сред хайдуци сигурно би разтревожила мнозина автори на речници. Поне за авторите на "Български тълковен речник", преживял доста преработки в протяжността на всичките му издания (от 1955 до 2005 година), подобна ситуация сигурно би означавала игрово заплитане на семантики - катахреза, а може би нонсенс. За този речник хайдук и хайдутин са различни лексикални единици, като хайдук има само едно значение - крадец, разбойник (илюстрирано чрез идиома пладнешки хайдук), а хайдут[ин], хайдутка засичат две: "1. ист. Народен закрилник и отмъстител през турското робство", "2. хайдук, разбойник". Към първото значение на хайдутин са приложени Ботев ("Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин...") и обобщеното, безлично знание на тезата: "Много хайдути и хайдутки са възпети в народните песни" (Андрейчин и др. 1994: 1031). И ако някой все още не разбира защо плаче майката (цитатът е прекъснат преди важното обяснение "хайдутин, майко, бунтовник" и съвсем не е ясно какъв е станал синът), съществителните хайдутство и хайдутлук, които си разпределят двете значения на хайдутин и отчетливо потвърждават семантичната граница, ще го успокоят26.

Стига да не се разрови в предходни речници. Защото друг речник, от далечната 1941 година, ще му предложи думите хайдутин и хайдук като словообразувателни и етимологични дублети, ще уточни вариантите им в руски, чешки, немски; ще посочва дори странни за днешния слух лексикални единици като хайдучарин, хайдучарка, но категорично ще разполага само с едно значение - разбойник (Младенов 1941: 665). Дублетната употреба успокоява семантиката на ситуацията "ходя хайдутин с хайдуци", но неясно остава все пак защо народната песен се е решила да я "възпее".

Времевото приближаване към превода на Розен ще засили тъкмо тази неяснота, защото за първия български тълковен речник, отброяващ 18 лексикални позиции около хайдутина, не е останало и едно смислово ъгълче за възможен апотеоз. В пета част на речника на Н. Геров от 1904 хайдук и хайдутин са дублети, в чиято семантика също са разгърнати две основни значения: 1) "Чловек, излязъл с оръжие в гората да посреща людете и да ги обира; разбойник, харамия, хайдут; разбойник, гайдамак" и 2) "Извлак от тенекия или от стъкло с кратуна на единия край за вадене на вино, ракия със бъчва за смучене". Преносът, който развива второто значение, изнася във видимостта на бита стереотипното отношение към хайдутството и никак не е ласкателен (смученето, извличането от "чуждото" е абстракция на хайдушкото поведение, която е избрана да назове инструмента, обслужващ пък връзката човек - алкохол). Първото значение на дублетите е подкрепено с множество примери, част от които са смислово втвърдени в аксиоматичното знание на поговорките: Карали хайдука на вешилото, а он па гледа нечто да окраде; На хайдутин и на крадец всякой има да дава (Геров 1978: 481). Всички останали лексикални единици потвърждават устойчива дублетна употреба и навсякъде тълкуването прехвърля от едната форма към другата: хайдутка към хайдучка; хайдушки към хайдучки и др. Разбойник, харамия, хайдут, хайдутин, та чак до заемката от руски гайдамак са абсолютно равни в семантичното поле и забелязаните му стилови разслоения.

Речниците и идеологичното на техните кодификации, разбира се, отчитат динамиката на езика и съвсем не са длъжни да се свият в полето на фолклорното. Колкото по-плътно стоим обаче в контекста на създаването на дадено произведение, толкова по-сигурни би трябвало да бъдат ориентирите данни, предлагани в съответните му справочници. Това означава ли, че отказалият да разграничи употребите Розен е коректен, дори талантлив преводач, справил се със семантическия пренос и без речници, само с помощта на фолклорните текстове?

4.1. Текстът песен

Преди да коментираме основанията за легитимност на превода на Розен, би трябвало първо да се вгледаме в емпиричния материал и отчитайки цялата условност на съотнасянето устна - писмена реч, неизбежните различия във вариантите на запис и практиките на публикуване, да потърсим ориентирите, предлагани от самата текстовост на публикувания фолклор. За съжаление, не съществуват честотни речници, обхващащи целостта на текстовия масив, и ще се наложи да се задоволим с избора на три сборника: "Български народни песни" (Миладинови 2007), "Българско народно творчество в дванадесет тома" (БНТ 1961; 1962), "Българска народна поезия и проза в седем тома" (БНПП 1981; 1982). Те са достатъчно отдалечени времево един от друг, за да ни предпазят поне от нежелателното преекспониране на изводи, направени въз основа на отделна издателска политика. Задължителен ми се струва и отказът от вътрешножанровото (разбирано често и като хронологично) отграничение на юнашки, хайдушки, исторически песни. Типологиите в случая биха могли само да ни подведат, да ни принудят да артикулираме скритите модели на опериране като "изконни", автентично присъщи на текстовата констелация и дори да въведат хронологични граници между тях.

Първото, което неизбежно прави впечатление, е несъмнената доминанта на лексемата хайдутин във всичките варианти на разгръщането й. Успоредно с това обаче и трите сборника проявяват достатъчно устойчиво присъствие и на форми на други лексеми:

...равни ся двори напълнило със млади върли хайдути27... Енка хайдуци думаши... (211)28; Се собрале, се собрале 'сите земски арамии тамо долу во Ладово, да си делят пуста стока, пуста стока арамиска. (210); Дека се чуло, дека се видело мома войвода да бидит на седемдесет сеймени... (212); - Кой ще ти носи дългата пушка бойлия, хайдут Велко, бойлия? (215); - Камо си, Инче, да дойдиш? С айдуци гора с' исполна, айдуци оган дадо'е, гората я изгори'е... - Трай ми, горо ле, не плачи, ете го Инче ке идет, айдуци ке 'и испъдит (220); - Жени ме, майко, жени ме, оти ке бегам далеку во Негошката планина, млат арамиа ке бидам, в друм кеседжиа ке ходам, църна кошуля ке носам; многу ке майки расплачам, многу невести поцърнам, многу юнаци загубам (223).

Български народни песни

...педесе хайдуци, де си седа, та си вино пия, а она им потио говори: ...у меана педесе айдука с братовата глава си играя!... (БНТ 1961а: 37129);...тамо седи Ружа със айдуци, на Андреяш с глава си играе! ...Та убили педесе айдука, останала Ружа кърчмарица...(БНТ 1961а: 481); ...хайдуци да са запишат... на турци ръце отвърза, па си хайдуци изклаха. Турци по села викаха, па си потеря сбираха...(БНТ 1961б: 261); ...нало грееш хайдуци по гора, да си делат хайдуци иманье? Хайдуци си иманье делиа, делиа си се жълти жълтици: кому капа, кому половина...(БНТ 1961б: 511); тая гора не йе без айдуци, тука седи Мариям войвода, айдучкио знатен поглаварин, що от ньего свет е потреперал... (БНТ 1961б: 493); Събрали са двестя-триста, двестя-триста харамии, харамии, баш делии... (БНТ 1961в: 381); От де събра туй имане, туй имане сребро и злато... По хайдутлук ли си ходял, или въръл кесъджия? (БНТ 1962: 86).

Българско народно творчество в дванадесет тома

...Не съм заспала, Стара планино. Ката година госте посрешчам, госте посрешчам, болюк хайдуци (БНПП 1981: 9); Стоян си майка не слуша, ями си стана, йотиде, младо хайдутче станало (БНПП 1981: 21); Хабер прати цар Мажара да се сбира хайдут Велко, да са сбира, да са скягя (БНПП 1981: 46); Прочу се хайдук Неделкьо, къде е минал Неделкьо, се е опленил, опърлил (БНПП 1981: 67); Събрали ми са дружина, дружина млади айдуци... (БНПП 1981: 125); Греовен, мале, та млого: кога си ходих с айдути, я им бех, мале, войвода. (БНПП 1981: 126); Гроздана, бела Гроздана! Одила Гроздана шетала айдучка, млада войвода... (БНПП 1981: 106); Ветър ми вее, гора люлее за тебе, хайдут Велко, за тебе! (БНПП 1981: 200); ...Дал су турци, ил су па хайдуци? Ни су турци, ни су па хайдуци, нело Иве с пашу беседуе (БНПП 1981: 292); Мойто са любе открали и мойта сестра Тодорка; турците са ги открали, турци ми върли айдуци... Бре турци, вие айдуци...(БНПП 1981: 305);кога бях другош лефтяро, и я с хайдутя отидах, с хайдутя и харамия (БНПП 1982а: 160); ...Дали ще болен да лежа, али с айдуци ща ида? - Сино Стояне, Стояне, нито с айдуци ще одиш, нито болен ще лежиш... (БНПП 1982б: 128).

Българска народна поезия и проза в седем тома

Подбраните примери представят интензивното многообразие на употребите. От тях съзнателно бяха изключени формите на лексемите момък/момци, юнак/юнаци, тъй като семантиката на употребите им е много по-широка и не се отнася само до социалния статус на хайдутина. Срещат се всички форми на интересуващите ни лексеми хайдутин и хайдук: хайдут, хайдутин/хайдути (хайдуте), хайдутка, хайдутче, хайдушки; (х)айдук/(х)айдуци/хайдуке, (х)айдучки; (х)айдутувам,; хайдутлук, като почти синонимно, без обаче да са със същата честота на употреба, се срещат и варианти на лексемата (х)арамия. Съществуват отделни текстове, в които форми на двете лексеми се срещат едновременно: "равни ся двори напълнило със млади върли хайдути... Енка хайдуци думаши..."; Събрали ми са дружина, дружина млади хайдуци... кога си ходих с хайдути, я им бех, мале, войвода". Употреба на варианта хайдуци в текста на "Моето пътуване..." откриваме в цитирана народна песен, в която хайдутин и хайдуци също се редуват неутрално, без да се оразличават в каквито и да било семантични полета: "Вижда ли, горо, хайдути... Не би ти крила хайдуци... че имам братец хайдутин..." (71). Подобна двойна употреба, ясно заявяваща готовността лексемите да се използват с функцията на дублети, все пак е изключение и в проследените тук текстове, тя не създава някаква специфична норма. Повечето от тези текстове работят последователно само с формите на едната лексема и това поражда поне три хипотези за възможно диференциране: диалектна граница; семантична граница; диалектна граница, която асинхронията на интерпретациите, а оттук и издателските практики са се стремили да изолират в ясни, дори опозиционни културни модели. Съществува ли въобще чисто семантично разграничаване във фолклорните текстове?

На нивото на отрицателната конотация функционално разграничаване между формите на интересуващите ни лексеми хайдутин и хайдук не се проявява. Те са напълно изравнени в употребата на негативното моделиране на разбойника, грабителя, убиеца30. Примерите са изключително многобройни и общата им глаголна форма хайдутувам определя най-точно полето на семантичното им припокриване: "Ходиле, хайдутувале - никакви кярове немале: тръгнале гладни и жедни, тръгнале голи и боси..."(БНТ 1961б: 414). Подобни обединителни функции има и съществителното хайдутлук, съчетавано с формите и на двете лексеми: "...я стига ходи по гора, стига хайдутлук да правиш!... Елате върли хайдутлук да правим по тая гора зелена..." (БНПП 1981: 112). В песента "Стратил страшна войвода" понятието "пусти хайдутлук" сводно обема фигурите на "Стратила страшна войвода", "Атмаджа кючук байряктар", "Стоян, баш хайдутин", "вуйчо хаджия, хаджия, баш чорбаджия, на царя хазна достача, ала е вета войвода" и на "момчета като вълчета, юнаци като зли вълци, зли вълци по стогодишни". В текста на същата песен прилагателното хайдушки съответно прилепва както към "хазна" и "имане" (оказва се, че хайдушкото имане подобно на царската хазна също подлежи на хайдушки набези), така и към песента: "Хайдушка песен екнало: "Горо льо, горо зелена!" (БНТ 1961б: 153).

Широко разпространен и пренасящ много старинен културологичен пласт, хайдушкият песенен репертоар често разгръща диаболична естетика (хайдути измъчват снаха, за да им даде имането на свекъра си; хайдути принуждават майка да изяде изпечено от тях или от самата нея дете и др.)31. В този тип текстовост отсъстват всякакви жестове на разкаяние или съжаление, а зловещата фигура на мъчителя "се помни" през името на жертвата (Стойна например) или в груповата обезличеност на множественото число - (х)айдути, (х)айдуци. При това формите на насилие съвсем не са поместени в компенсаторен режим на възстановяваната справедливост, на отмъщение за поругана чест или потъпкано достойнство. Въпреки че предимно с песенни текстове от втория тип изобилстват съдържанията на сборниците (Настас чорбаджи принуждава момците да работят дори "на личен ден, на Великден и на по-личен Гергьовден", вуйчо иска за залог булчето на задлъжнелия си племенник, чорбаджийска снаха се присмива на хайдутин и др.), обвързването на "ужасния разказ" с морален или социален казус не е задължителен елемент. Детайлизираният опис на садистични мъчения варира ("мръвка по мръвка го сече"), но никъде не се изявява семантичен избор по отношение на двойката хайдутин - хайдук.

Не прокарва семантична оразличеност и мотивът грешен хайдутин, който неизбежно налага индивидуализация и борави с конкретен антропоним. Грешният хайдутин е фигура на нарушената норма на кръвната връзка (продава сестра си, убива снаха си и детето й и др.), оттук и обвързването на тази фигура с мотива за кълнящата майка или с разказа на умиращия/болния хайдутин пред майката, която постановява справедливостта на наказанието и по този начин възстановява валидността на нормата. В този тип текстове не само че не се проявява никакво предпочитание към формата хайдук, но и напротив - в тях преобладава употребата на хайдутин.

Огрешеността на хайдутите/хайдуците се коментира и в друга група песенни текстове, обединени около мотива подранили хайдути. В този тип текстове се оповестява нарушаването на християнските норми, като еднотипно се използва символиката на огъня - хайдутите изгарят икони и кръстове. "Притварянето" на манастирските или църковните врати за хайдутите е сюжетен микроелемент, обединяващ мотивите грешен хайдутин и подранили хайдути. При първия мотив наказателната санкция е отнесена до отделния индивид. Чрез пълния опис на престъпленията му се мотивира отхвърлянето от социума, а затвореното сакрално пространство едновременно потвърждава и повишава в степен санкцията. Висшата инстанция на религиозния морал отхвърля хайдутството като индивидуален биографичен модус. В мотива за подранили хайдути оценъчният фокус е насочен към поведенческия модел на групата. Интересното при тази мотивна констелация е, че винаги присъства "защитна" риторика на сюжетостроенето - принудата да посегнат на църковно имущество (християнската догма) е външна и непреодолима и след справянето с нея хайдутите изкупват греха си, като връщат на църквата или манастира отнетото, но в подчертано завишена степен: "Кога дойде дена Гюргевдена, напра'и'е кърсти от дукади, а икони от карагроше'и." (Миладинов, Миладинов 2007: 221); "...да ще Господ юнашка печалба, съгради щем нови манастири, издела щем от чемшир тронове, направи щем от злато икони" (БНТ 1961б: 69); "...та че им Господ помогна, та си куните излели се от сребро и от злато в манастир "Света София" (БНТ 1961б: 73). "Юнашката печалба" не е проблематизирана в нито един от вариантите на мотивното разгръщане. Хайдутите/хайдуците си осигуряват съучастието на божествената институция не през моралитето на някакъв разказ за високоценностен избор (отказани са ни сведения както за мотивите, така и за същността на делата им), не и през пречистващата функция на жестове за разкаяние. Напротив - измолената помощ ("че им Господ помогна") се разпростира върху предстоящата им активност без каквито и да било морални ограничения - "първи шикер, що ке шикеросет, ке го да'ет по църкви и манастири" (Миладинов, Миладинов 2007: 222). При целия интензитет на огнената митологемност, забелязваща несъмнената деструкция на божествения ред, пречистващата й, възраждаща функция е не по-малко активна. Огънят буквално съживява мъртвите тела на хайдутите: "искършие кърсти и икони, завали'е еден силен оган, отмръзна'е пушки от рамена, а елеци от кноки кошули, а кошули от месо юначко." (Миладинов, Миладинов 2007: 222), дава им шанс да продължат, но в качествено нов статут, а финалът укротява, удържа огъня в отблясъците на златните дукати, на възстановеното и преумножено присъствие на божествения ред.

Хайдутите/хайдуците не само се молят на Бога ("...отдалеч да са поклоним, отблизо гласец да вдигнем, дано на Бога са смилим") и получават подкрепата му ("даде господ потера врати'е", "Како що си бога помолифме, така ни йе сам господ помогол."), те са специален модус на социалното, резерв на социална енергия, с който разполага висшата, надредна инстанция32. Мотивната констелация вижда групата на хайдутите първо в позицията на жертвата (подлъгани, изхвърлени в зимата-смърт на асоциалното битие), а след това открива вариант да ги задържи в праговото пространство между свои, приети, и чужди, отказани. В специалния регламент за хайдутството ("че им Господ помогна") стои винаги отворена (притворена) вратата за връщане, за обединение със социума.

Позитивните конотации в употребата на фигуратива нахлуват тъкмо през този семантичен процеп. Полепването им само около словоформата хайдутин е конструкт, който заслужава специално внимание. Поне в сборниците, избрани тук за изходна база, той не подлежи на пряко текстово извличане. Позитивните конотации се разпределят в няколко основни смислови парадигми, централна за които е юначеството, и съответно юнак (юнаци, юнашки) е словоформата, която доминира. Съществува, разбира се, съществено различие между юнака като актант на сюжетостроенето и юнашкото като атрибут, приписван на определен тип социално поведение. В тезата за хайдутина като по-късна реплика и/или продължение на юнака тази разлика се размива, но по-важно ми се струва да отчетем безспорния факт, че никъде на хайдука не му е отказано юнашкото като атрибут.

Песента "Хайдут Велко и Умер паша" разгръща целия позитив на високоценностното юнашко поведение на хайдутина: той е българин, насила изтръгнат от домашния уют; изправил се е срещу войската на "девет паши", а "равното поле" е "посиняло, потъмняло, натегнало с върли турци". Хайдут Велко не само се справя с тях ("Разигра се кула-ата, завърте си топухчето, топухчето девекъ оки, че поломи девекъ паши, девекъ паши аскерлии..."), но и успява да доведе у дома като "робче" Умер паша. Властникът е поруган, като му е вменена женска роля, а пълният обрат в ролите на поробител и роб е осигурен и напред във времевата протяжност на родовото:

- Излез, излез, кючюк Станке,
излез, излез, посрешни ма,
че ти вогйь едно робче,
едно робче Умер паша,
Умер паша брадатия,
да ти бави мъшко дете,
да го бави, да го люлей (БНТ 1961б: 197).

Несъмнено песента се справя с дълбоки травми на колектива, конструира свят, в който моралното и митическото се припокриват със себепортретуването. Подобно тройно обвързване обаче съвсем не е задължително. Драстичен пример за това предлага песента "Хайдут Неделко и потеря" (БНПП 1981: 67). Хайдукът33 в този текст е фигура на пълното отхвърляне, чието изграждане би могло да се коментира като автопародия, стига на фолклорната текстовост да принадлежеше единствено високото на разказа за хайдутина закрилник. Прочул се с вандализма си ("къде е минал Неделкьо, се е опленил, опърлил"), хайдук Неделкьо се е разположил в "гора зелена", под "сенкя дълбока", "пийе вино медено със тая златна боклия", а стражите му напразно се опитват да го изтръгнат от блаженството на гуляя с предупреждението, че ги обгражда потеря. Описанието, позволило да видим стереотипа за хайдушкото битие в обрата на пълната негация, синтезно се изговаря в ругателното обръщение "свиньо дебела". И тъкмо крайната негация провокира юнашкото:

Дигни се, море, Неделкьо,
дигни се, свиньо дебела,
дигни се, че изгинеме!
тогай си стана Неделкьо,
остра си сабля натъргна
и бели си ръце завило,
па яхна коня Зеленко,
та си е сретнал потера,
та си изсече потера -
от седем града сегмене,
от седем села селяне.
Размирила се дюнята,
разплакала се гората (БНПП 1981: 68).

Пресъздаването на юнашкото вече няма нищо общо с харесването или нехаресването, то се случва, помитайки както сеймените на седем града (хора на властта), така и селяните от седем села (рая?), и очевидно не е в състояние да легитимира семантична разлика между лексемите хайдук и хайдут(ин). Ако държим да прилепим етнически определители към текста на коментираната песен, ще се наложи да отчетем единствено българския антропоним Неделкьо. Юнашкото обаче, като основание за моделиране на надпозиция, има много повече общо с властовия порядък, отколкото с етническото самоопределяне. Изключително важната фигура на войводата се комбинира свободно с турци "сеймени" и с българи "хайдути" и/или "хайдуци", а на всички, които са склонни да се усъмнят, ще припомня само рефренното обръщение към зловещия насилник, оцеляло и след редакторската намеса на Пенчо Славейков, в толкова популярния текст за Балканджи Йово: "Море, войводо, глава си давам...". Множеството песенни варианти на мотива за избор на войвода се занимават с изпитанията за доказване на юнашкото, с легитимирането на властовата позиция, а не с етническата принадлежност на избраника.

Ще пропуснем превърналите се в класически примери фигури на Индже или Шибил тъкмо заради прекалената им опакованост с интерпретации. Два текстови варианта, пресъздаващи традицията на предаване на юначество и включени в сборника на Миладинови под номер 215 и 217, дават не по-малко информация в тази посока. Сюжетната структура е напълно еднаква - на смъртното си легло хайдутин определя кой трябва да наследи "пушка бойлия", "вранята коня", "острата сабя", т.е. атрибутите на собствения му статут. Различни са деятелите, не е оразличена обаче мотивировката за избор. В първия текст хайдут Велко определя "Милош побратим" за свой наследник и продължител на славата на името му: "ем да я носи, ем да са хвали със мене". Побратимството е социална връзка, изравнена по сила с кръвната чрез специален ритуал, утвърждаващ легитимността на свободно направения избор. Не братът, а избраният, достойният, побратимът придобива правото на наследник. Във втория текст Кара Мустафа определя за свой избраник хайдут Велко, като на три пъти се потвърждава една и съща обосновка: "защо йе болье юнак от мене". Юнашката позиция може да се степенува, да се препредава, да бъде отнета от някого (множество текстове коментират това), с нея групата може да краси портрета на своето (чуждият хайдутин определя българския за пò юнак), но тя не задава етническа граница, не прави и семантика на оразличена употреба на лексемите хайдук, хайдутин.

Изложените дотук наблюдения не целят, а и не биха могли, да отхвърлят наличието в песенния фолклор на позитивно моделиране на фигура на закрилник и отмъстител за причинено зло (поруганата чест, отнетото богатство, всички форми на злоупотреба с власт). Тъкмо тази фигура и текстовете, от които е извлечена, в най-голяма степен са ангажирали вниманието и на широката аудитория, и на специализираното научно обследване. Статията на Цв. Романска "Общи особености на българските и сръбски хайдушки народни песни" проследява доста пълно обхвата на проявленията й и, съполагайки фолклористични и историографски тези, ни предлага "на готово", обоснована и подредена, целостта на логическия конструкт за хайдутина34. Предпоставила твърдението, че народните хайдушки песни са "един от най-важните източници, в които могат да се намерят много подробни и точни сведения за хайдутството" (Романска 1958: 384), авторката прави опис на мотиви от песни, подреждащ социалните явления, довели до хайдушкото движение: "политическото потисничество", "турските и българските чорбаджии - икономически потисници на народа", актът на "личното отмъщение" и прерастването му в борба срещу "експлоататорите на трудовия народ по време на турския феодализъм". Следва изложение на образа на хайдутина, подкрепяно от обилни цитати от песни: "С юначеството и смелостта си хайдутите всяват ужас у потисниците"; "Характерът на хайдушката борба е изисквал от хайдутите пълно себеотрицание и жертвоготовност"; "Българските хайдушки песни сбито и поетично изобразяват тежкия и лишен от всякакви удобства живот на хайдутина..." и др. Портретуването не пропуска да информира за жените хайдути, за желязната дисциплина в сговорната хайдушка дружина, за стоическото поведение на заловените, за красивата патетичност на хайдушката смърт. Късове песенен текст полепват по всяка от логическите брънки на изложението и циментират валидността му. Приложените цитати от български песни са взети от разнообразни източници - основно от СБНУ и "Български народен сборник" на В. Чолаков, като три текста са цитирани по публикацията им в "Моето пътуване...", един от том първи на "Събрани съчинения" на Каравелов и един от "Книга на песните" от П. П. Славейков. Проблематични са обаче не източниците и характерът им, а начинът на подбор на цитатите.

Невъзможно е да не забележим, че срещу всяка цитатно защитена в изследването позиция текстовият масив на публикувания фолклор предлага достатъчно варианти на цитатно потвърдими и "анти"-позиции. Знаем, че освен прочулия се с храбростта си Ильо войвода, коментиран от Романска ("Не дава хайта да мине, не дава обир да стане, не дава золум да бъде..."), да се прочуе успява и Неделкьо, но със жестокостта си ("къде е минал Неделкьо, се е опленил, опърлил"), а Индже (Инчето) успешно черпи енергиите на името си памет и в двете семантични посоки. Хайдутите "влизат" в паметта песен, когато наказват чорбаджии и паши за безчинствата им и когато самите те безчинстват: "Изгореа ми зелена гора, изпекоа ми руди агнета (БНПП 1981: 9); когато спасяват моми и когато отвличат моми: "Най сме те зели, Велико, да кажеш, мари, обадиш бащино тежко имане" (БНТ 1961б: 444); когато опожаряват манастири и строят църкви. Нещо повече - песента може да помни и джандарчето Иван, излязло да преследва хайдути и убито от тях, или да възхвалява снахата, надхитрила хайдутите:

Енка им трапеза слагаши
и измекери пращаши
да идат право на конак,
д' обадят на билюкбашата.
Билюкбашата дофтаса
със триста души сеймени,
исечи сички хайдути (Миладинов, Миладинов 2007: 211).

Освен цитирания от Романска вариант, при който майката настоява, а синът категорично отхвърля възможността за сватба ("Каква главилка хортуваш, каква женилка бълнуваш? Я дай ми, мале, я дай ми дядова пушка бойлия..."), ситуцията хайдутин и женитба се разгръща в още няколко сюжетни решения. Откриваме вариант, при който синът настоява майка му да го ожени, тя отлага заради скъпотията и той решава да стане хайдутин; съществува и друг, смекчен вариант - синът заплашва, че ако не го оженят, ще стане хайдутин ("млат арамиа ке бидам, в друм кеседжиа ке ходам") (Миладинов, Миладинов 2007: 223). Майката може да прокълне сина си заради решението му да избере хайдутството и дори при вида на отрязаната му глава да помни предупреждението си:

Сино Стояне, Стояне,
нали ти майка викаше -
седи ми, сино, не ходи,
хайдуцко не е за млого! (БНПП 1981: 22)

Мотивът за изпълнилата се майчина клетва е изключително популярен, но песенните текстове познават и варианти, при които майката сама подканя сина си да се откаже от подредеността на бита и да събере дружина:

- Сину Стояне, Стояне,
не ти приляга, сину ле,
серез биули да прягаш
и златнироги волойе,
черни угарье да ореш,
жълта пченица да сееш.
Я ми е драго, сину ле,
млади войвода да станеш,
йотбор дружина да сбереш... (БНТ 1961б: 80).

Срещу идиоматичното знание за "вярната, сговорна дружина" се подреждат множество текстове, помнещи предатели и предателства, забелязани впрочем и от самата Романска, но изтласкани риторически под линия. И ако наказателните акции срещу предателите все пак могат без усилия да се подчинят на тезата за отстояваната солидарност, мотивът за изоставен от дружината си войвода или изоставен болен хайдутин не говори нито за сговорност, нито за вярност:

Дервишин халка извади,
че я на Ненча покачи,
на Ненча бре на гърлото.
Като дружина бре видя,
че са из гора разбяга (БНПП 1981: 52).

Всички го нарьод гльодаха
кой по ден, кой по два дене,
брат му го гльода неделя,
та че го и той остави.
Тогава с него остана
лю едно пиле соколче.
С крилца му сенка правеше,
с уста му вода носеше,
ала и то са насити,
та си са сбира, торнува (БНПП 1981: 198).

Тъкмо текстът на Хитов (и Каравелов), на който Романска се позовава всеки път, когато търси автентиката на документа, многократно проблематизира сговорността на хайдушката дружина, описва множество ситуации на раздор и предателства и включва песента за убития от собствената си дружина Стоян войвода, в която трагично се сбъдва непослушаното майчино предупреждение: "Не взимай чужди юнаци, кой от кол, а кой от въже!" (67).

Ще си позволя още само един пример. Романска на два пъти, в доста отдалечени един от друг пасажи, използва откъси от една и съща песен за Стоян войвода, като първия път демонстрира закрилническата роля на хайдутите, а втория път, през цитираната клетва - хайдушката солидарност. От текста на същата песен могат да бъдат извлечени пасажи, които остро контрират тезите на авторката:

Цитати при Романска

Други цитати от същия текст

хайдутите като закрилници (овчари очакват от хайдутите закрила срещу турския произвол)

хайдушкият занаят

Стояне, стара войводо,
откък са, Стояне, загуби,
рахат от турци нямаме -

секи ден гости тук идат,
остри ножове си въртят,
агнета да им печеме,
ракия да заливаме,
невясти да им търсиме,
невясти, млади девойки;
на гърди турят вериги,
вериги нагорещени;
тук няма млади юнаци,
дружина вярна, сговорна,
на турци страха да дадат.

...нийде си нищо не обрахме,
нито басканлък направихме
,
голи, боси оголяхме,
жедни, гладни огладняхме

Синките викат и плачат:
- Ой ми та тебе, Стояне,
Стояне, стара войвода,
от вето време останал -
овце без овчар ходят ли,
без войвода обир бива ли?

Стоян са ясно провикна:
- Ой ми ва вази, дружина,
дружина, голи дружина,
земайте, голи дружина,
кой колкот може да носи
.

клетва

изпълнение

Ой ми ви вази дружина,
дружина вярна, сговорна!
Вяра и клетва да сторим,
който се болен разболей
по редом ше го гледаме,
на ръце ше го носиме,
както го мама носила
девет месеца на сърце,
до три години на ръце
,
както го' й мама гледала,
гледала и го' й пазила
дору до седем години...

Носиха, що носиха,
гледаха, що гледаха,
от добър ден, от Великдян,
дор до други, до Илиндян
.


...нам ни са веке додея,
на нам ни веки омръзна

брата ти да го носиме,
на ръце да го носиме,
поредом да го гледаме;

СбНУ XXVI, № 98

Песенният текст, съчетал безконфликтно двете страни на тази таблица, борави с формите на лексемата хайдутин и никъде не разпределя сюжетните роли между харесвани (възпети) хайдути закрилници и отхвърлени (опозорени) хайдути разбойници. Още в самото начало на статията Романска е предложила подобна двудялба като аксиоматична: "С тях [хайдушките песни] не трябва да се смесват песните за хайдути-разбойници, които често отразяват социалния протест, но не са пряко свързани с народните борби за извоюване на свободата, и които принадлежат към групата на социалните (класови) песни" (Романска 1958: 379-380)35. Изследователката борави с фолклорното като с парадигматично конструиран свят, отделя от поливалентността на вариациите му само работещите, идеологемно важни късове, за да създаде от материала на един винаги разтрошен смисъл монолитна постройка за българската хайдушка песен. Излишното, предварително изолираното, тук изненадва само с едно - то не е запратено в негацията на лексемата хайдук. Хайдукът не се мярва в нито един български цитат. Мястото му в тази статия е другаде - в пасажите, цитиращи на сръбски език, и говорещи все така за закрилника, отмъстителя, юнака... В статията на Романска българският и сръбският народен певец съзвучно споделят една и съща песен, памет, истина; да не беше думата хайдук-хайдутин биха постигнали пълен синхрон.

Сега вече можем да се върнем към предположенията на началото и с голяма доза сигурност да отхвърлим варианта за семантична граница между лексемите хайдук и хайдутин, създадена от и функционална в самата текстовост на песенния фолклор. И ако чисто количествено в сборниците доминират формите на лексемата хайдутин, причините са не само в диалектната подялба на българската езикова картина, а и във факта, че тази лексема покрива поливалетността на смисъла, обхваща онези крайности на семантичното, които по-късната речникова норма разпада в две отделни позиции. Отлагането на негацията (на фигурата на разбойника, грабителя, убиеца) в лексемата хайдук се е случило отвъд фолклора36 и нищо чудно този процес да не е бил съвсем невинен по отношение на политическата драматичност около западната граница на новосъздадената българска държава.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Има все пак едно изключение. В общата библиография "Немско-български културни взаимоотношения", раздел Х (Народно творчество), част 2 (Народни песни и балади) на десета позиция е включена доста двусмислена информация. След всички реквизити на изданието на Розен следва уточнение в скоби, което ще предам максимално дословно: "След въвеждащи наблюдения за ролята и развитието на хайдутството следват на стр. 45-72 деветнайсет песни "Проби от хайдушката поезия, преведени по размера на оригинала". Точни сведения за източниците, от които са преведени. Стр. 75-261 биография на хайдушкия предводител П. Хитов; други пръснати хайдушки песни." (Krause 1970: 250). Показана или скрита информация? Единствено големият брой на страниците, посветени на живота на Хитов, биха могли да провокират любопитство, но тъй като липсват всякакви указания, че става дума за превод на чужд текст, а и подреждането по рубрики е отпратило търсенето другаде (има специални раздели за художествена литература, за етнография, за научни изследвания и др.), това любопитство трябва да знае достатъчно много предварително, за да разпознае в заскобените уточнения публикуван превод на "Моето пътуване по Стара планина...". Азбучният указател, с който приключва библиографията, също не разполага с авторското име Хитов. [обратно]

2. Розен е страстен почитател на литературата, който често демонстрира високата си компетентност и съзнанието си на посредник между литературните традиции на Изтока и Запада. Приятелството му с поета Боденщед (кореспонденцията между двамата) се изтъква във всички биографични справки като доказателство за съучастието му в актуалния литературен живот. [обратно]

3. В този дял са включени преводи на хайдушки песни, част от които Розен вече е предложил на читателите си в книгата "Хайдутите на Балкана". [обратно]

4. В това издание името на Каравелов ("издателя на П. Хитов") се споменава в предговора на Б. Вълчев, но без да се коментира типа участие на писателя и без да се разколебава нито за момент самостойното авторство на П. Хитов (Valtchev 2009: 24). Тъй като споменаването е в контекста на проблематиката за отношението на българския елит към панславизма, то остава необвързано с ролята на Каравелов като издател на П. Хитов. [обратно]

5. П. Хитов се ограмотява с помощта на Гр. Начович едва през 1868 г. - само една година преди да се заеме с написването на мемоарите си в Белград. Ръкописът следва изцяло устната реч, не отчита каквато и да било правописна или пунктуационна норма и е трудно четим. Както войводата, така и приятелският кръг около него съзнават, че текстът му се нуждае от сериозна допълнителна обработка, преди да се пристъпи към печат. Цялото усилие по постигането на саморъчно описано житие и по откриването на подходящ начин да се изнесе в полето на публичността (по възможност не само българската) говори за преднамерено работене по специфичен "вектор на идентичността", съпоставимо - поне според мен - с усилието на практиката на Атонските новомъченици от края на XVIII и началото на XIX век (Нихоритис 1999). [обратно]

6. Петър Кършовски е племенник на Иван Кършовски, писаря на четата на Панайот Хитов. Преписът на Берковски се е съхранявал в архива на Иван Кършовски. [обратно]

7. "...ще да намери разлика в изражението, а то заради туй, щото съм се аз на много места другояче изразил, нежели Г. Панайот. Но правото значение е останало непроменливо, за което и сам г. Панайот със своя подпис и печат свидетелства." (Кършовски 1928: 7). [обратно]

8. Въпреки че след П. Кършовски по историята на написването и издаването на ранните мемоари на Хитов работят множество изследователи (Ст. Младенов, Ал. Бурмов, Д. Леков, Св. Гюрова, Иво Жейнов и др.), остават доста неизяснени моменти. Почти всички коментират писмата на П. Берковски до П. Хитов с молба да му изпрати в Чехия (Табор) ръкописа на мемоара, за да го предостави на М. Дринов за печат. Странно е, но никой не отчита, че в тези писма П. Кършовски не говори за направен от него самия препис. М. Дринов не публикува мемоарите на Хитов, а многократно споменаваната кратка статия за живота на войводата в чешкия вестник "Kwety", с която всъщност нито един от изследователите не разполага, едва ли е достатъчно основание да се приеме, че Хитов е изпратил преписа на Берковски. За направен от него препис П. Берковски не говори и в писмото, с което в началото на 80-те моли Ив. Кършовски да му изпрати екземпляр от книгата "Моето пътуване по Стара планина". От друга страна, тройното доказателствено осигуряване на преписа на Берковски (послеслова, потвърждението на Хитов и печата върху него) и двойното му датиране, несъмнено сочат свръхзагриженост за автентичността на текста - ситуация, която всъщност възниква едва след излизането на книгата.

Хронологията на преписите е изключително важна, защото само тя би могла да осигури методика на текстологична съпоставка, която да реконструира пълноценно двойното авторство на издадената от Каравелов книга. Интересна, но несвършена текстологична задача, разкрива и другата хронологична посока - как и в каква степен наративната техника на късните спомени ("Фамилиарни забележки...") се влияе от модела, зададен в издадената от Каравелов книга "Моето пътуване по Стара планина...". Задачата на настоящия коментар е различна - да проследи рецептивните нагласи в България по отношения на авторския статут на тази книга. [обратно]

9. Всички следващи цитирания от текста са по същото му издание. В скоби ще бъдат отбелязвани само съответните страници. [обратно]

10. Жейнов квалифицира обработката на Хайтов многократно: "различни трансформации и манипулации с текста", "груба намеса", "грубо вмешателство в ръкописа и логиката на изложение на автора" (Жейнов 2003: ІІ-ІІІ). Споменати са и направени съкращения, които послушно следват идеологическите потребности на седемдесетте години. Ролята на Хайтов в динамиката на културния живот от последните две десетилетия на социализма, постоянните му публични "битки" с професионалните гилдии на историци, филолози, еколози и др. заслужава специален анализ. Тук ще отбележа само, че производството на новото име П. Хитов не минава, без да се разгърне една позабравена през този период опозиция: витиевата литературност - "простичка" житейска истина. Ще си позволя само един цитат от предговора на Хайтов: "... [Хитов] почти не си служи с никакво прилагателно, да не говорим за каквито и да било други литературни похвати и фокуси, та ни кара да се чудим какво е наистина литературата, щом си може без изящни прилагателни и красиви думи?" (Хайтов 1982: 10). След това питане читателят е напълно готов да проследи опозицията "хубаво, изящно", но "Каравелов" и "несръчно", но "с подкупваща простота" - истинския Хитов. В предговора на Хайтов поведенческият модел на З. Стоянов очевидно се е завърнал, но този път за да обслужи противоположна теза в проблематиката Хитов и (или) Каравелов. [обратно]

11. Всички следващи цитирания както от превода на книгата, така и от коментарите на Розен към него са по това издание, като в скоби е дадена само информацията за съответните страници. [обратно]

12. Ще си позволя да назовавам така книгата "Моето пътуване...", пестейки непрекъснатото съобщаване на двойното авторство, но и поради процедурите на едно идеологемно раждане, за което ще стане дума по-нататък. [обратно]

13. Според вече цитирания биограф на Г. Розен дипломатът научава български език по време на многобройните си пътувания през периода на посланичеството му в Белград. [обратно]

14. Авторът проследява рецепцията на тези преводи и мястото на Розен в немскоезичната преводаческа традиция на фолклорни текстове. [обратно]

15. Тъй като борави с базисните идеологеми на изложението, заглавието вече е заявена теза: "Общи сведения за разбойничеството в Балкана". [обратно]

16. Символизациите на соцарта - хайдутин, борец за свобода, комунист, партизанин - описват успешния път в постигането на държавността, но нито една от тях не е в състояние сама по себе си да я побере. [обратно]

17. Розен познава много оскъдно пътеписите за региона, а те съдържат огромен изворов материал (виж: Цветкова 1971). Изследването на пътеписната книжнина и образа на българското, конструиран чрез нея, има своя богата традиция у нас, в която се включват както историци (поредицата "Чужди пътеписи за Балканите"), така и множеството литературоведи, които през 90-те години на ХХ век разработиха проблематиката за националния митопоезис (Ал. Кьосев, Инна Пелева, Н. Аретов, Д. Лилова и др.). Напоследък обстоен коментар на пътеписа като конструиращ идентичност предложи изследването на Т. Стойчева (2007: 65-116). За образа на българите в немскоезичната пътеписна традиция виж Schabert (1985). [обратно]

18. Наивизмът на предположението, че чужд език се усвоява (на това професионално ниво), като пътешестваш през териториите му, става особено очевиден, като отчетем задълженията на дипломата. Розен не само знае за редактора Каравелов и не намира за нужно да крие пренебрежението си към "литератора Раковски" (престоите им в Белград се засичат и е напълно възможно лично да са се познавали), той просто е бил служебно задължен да следи и информира за деятелността им. За Раковски с голяма доза вътрешна принуденост ще говорят коментарите. Но само за да съобщят, че "звездата" му вече залязва или пък да похвалят румънското правителство, успяло да се досети, че заплахата, която той представлява за Турция, може дори да е по-малка, отколкото заплахата към собствената им държава. [обратно]

19. Ще припомня само, че това е същият Лайбниц, който през 1711 г. по покана на Петър І основава академията в Петербург и чието влияние в развитието на руската научна мисъл е колкото трайно, толкова и универсално. [обратно]

20. Обстоен културологичен анализ, свързан с етимологията на думата, с пътищата й на проникване в българския език и тълкувателните нагласи, натрупани около употребите й в различни контексти, предлага изследването на Н. Ненов (1999: 20-29). [обратно]

21. Виж интерпретацията на Т. Стойчева (2007: 67-82). [обратно]

22. Но и това не се случва съвсем докрай, защото е отхвърлена не йерархията, а изграждането й на базата на частична, пристрастна информация: "Очевидно е, че споделеният тук възглед принадлежи на тези от образованите турски кръгове, с които те [Сент Клер и Брофи] са общували и на които дължат личните си познанства с горски благородници" (65). Розен дори ще открие пасажи от разказа на Хайдутина, които потвърждават наличието на благородство у челебията разбойник. [обратно]

23. Тук на учения Розен му се е наложило да забрави доста от познанията си - и на етнолог, и на пристрастен почитател на европейската литература. За Шилеровите разбойници знае дори българският възрожденски читател, а за героичния епос около грьцките клефти и сръбските хайдути знаят достатъчно много пък европейските читатели. [обратно]

24. Развит като лайтмотив, изразът избиват "беззащитни старци и малолетни деца" вече е цитирал Гладстон, преобръщайки субектността. [обратно]

25. Справка с актуален за контекста речник ще ни убеди, че активно използваното наименование е Bulgarien, а названието Bulgarei се употребява като означение за "местопребиваването на българите" в два варианта: Голяма (азиатска) България като историческо понятие и малка (европейска) България (виж: Pierer's 1857: 442). [обратно]

26. Ясна семантична граница полага и обратната проверка през търсенето на синоними за думата разбойник. "Български синонимен речник" предлага синонимните варианти хайдутин, хайдук, харамия като "народни" и предупреждава, че първият и третият се отнасят до остаряла употреба (Нанов, Нанова 1987: 203). Хайдук се оказва активно (актуално) работещ в синонимията вариант и при съществителното разбойничество (хайдутлук), прилагателното разбойнически обаче не познава никакви народни употреби (хайдушки очевидно е невъзможна синонимия) и речникът тактично отпраща читателя си към значенията на грабителски. [обратно]

27. Тук и в следващите страници всички варианти на подчертавания в цитатите от песенни текстове са мои - Л.Л. [обратно]

28. Цифрата в скобите съответства на номера, под който е включен текстът в сборника. [обратно]

29. Цифрата в скобите съответства на страницата на цитата от сборниците: "Българско народно творчество в дванадесет тома" (БНТ) и "Българска народна поезия и проза в седем тома" (БНПП). [обратно]

30. В синонимията на негативната употреба се включва и сравнително по-рядко срещащата се форма хайта (= пройдоха), която обобщава представата за асоциално поведение, но изявява по-ниска степен на отхвърляне: Не дава хайта да мине, не дава обир да стане, не дава золум да бъде... (Хитов 1934: 88). [обратно]

31. Предпочитаното тук притегляне на този тип текстове към диаболичната естетика не оспорва тезата, че те са носители на реликти от посветителни обредни комплекси (виж: Моллов 2000). Плашещият, "страшен" хайдутин би могъл да се побере в различни сюжетни етиологии, включително и такива, които му връщат блясъка на фигуратива юнак/воин/пазител. В случая ме интересува много повече фактът, че търсеният ефект на съпреживяното ужасно несъмнено не се нуждае от опозиционна двойка хайдук - хайдутин. [обратно]

32. Съучастието на тази инстанция се разполага в различни редове - от изпратени изпитания ("Даде ми Господ бре дъждец, подир дъждеца и снежец"), през подкрепа до преднамереното извеждане на групата на пътя на хайдутството. Както личи от други мотивни констелации, това съучастие не е задължително обвързано с оброк: "Де стоял Господ, де слушал, та летна дребна росица, та си гората разлистна, гората и планината, млади хайдуке тръгнахме, та си Настаса фатихме и го на ръжен пекахме." (БНПП 1981: 153). [обратно]

33. Песента говори-разказва за хайдук, заглавието обаче определено харесва повече формата хайдут. Стратегиите на озаглавяване и комбиниране на песенните текстове в тематичи рубрики при издаването на сборници изиграват съществена роля в процеса на всяко идеологемно премоделиране на фолклора. [обратно]

34. Изборът на точно това изследване не е случаен. Съпоставителният му аспект ще ни е особено важен в коментара на преводаческите и аналитични усилия на Розен. Това не означава, че приемаме изследването като единствено представително за българската фолклористика до началото на 90-те години. Обобщена информация в това отношение предлага статията на Ст. Стойкова "Състояние на изследванията на българските хайдушки песни" (Стойкова 1972). Докато за литературоведите от периода значещи си остават естетските игри на трансформации на фолклорната текстовост, в изследванията на Т. Ив. Живков за пръв път се заявява проблематиката за "въздействието на информационни потоци, принадлежащи на формиращата се национална култура" върху фолклорната среда, за едно "променящо се колективно съзнание" и за съучастието на неговата продуктивност в изграждането на "революционен пантеон на етноса". Виж Живков (1987). [обратно]

35. Романска се позовава на "Упътване за събиране на устното народно творчество" от 1957 г., изготвено от Етнографския институт с музей към БАН. Методическото ръководство несъмнено е предпоставяло самото търсене, откриване и записване на подходящи текстове. За този тип двудялба на българските песни (за хайдути и хайдути разбойници) Романска не споменава в по-късния, разширен вариант на разработката си, в който съпоставителният аспект вече обхваща балканския и славянския фолклор като цяло. Изследователката обаче открива множество паралели на мотивно и образно ниво между българските хайдушки песни и словашки, руски и полски "разбойнически песни". Виж Романска (1976). [обратно]

36. Това не означава, разбира се, че фолклорът е консервирана, автономна културна среда и не би могъл вторично да бъде "обучен" в подобна езикова практика. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Андрейчин и др. 1994: Андрейчин Л. и др. Български тълковен речник (допълнен и преработен от Д. Попов). Четвърто преработено и допълнено издание. София, 1994.

Бурмов 1940: Бурмов, Ал. П. Хитов и неговите записки. // Панайот Хитов. Моето пътуване по Стара-планина. V-XVI. София, 1940.

БНПП 1981: Българска народна поезия и проза в седем тома. Т. IІІ. Хайдушки и исторически песни. София, 1981.

БНПП 1982а: Българска народна поезия и проза в седем тома. Т. IV. Народни балади. София, 1982.

БНПП 1982б: Българска народна поезия и проза в седем тома. Т. V. Любовни песни. София, 1982.

БНТ 1961а: Българско народно творчество в дванадесет тома. Том І. Юнашки песни. София, 1961.

БНТ 1961б: Българско народно творчество в дванадесет тома. Том ІІ. Хайдушки песни. София, 1961.

БНТ 1961в: Българско народно творчество в дванадесет тома. Том ІІІ. Исторически песни. София, 1961.

БНТ 1962: Българско народно творчество в дванадесет тома. Том V. Обредни песни. София, 1962.

Геров 1978: Геров, Н. Речник на българския език. Част пета Р-Я. Фототипно издание. София, 1978.

Гюрова 1963: Гюрова, Св. Любен Каравелов като редактор на П. Хитовата книга "Моето пътуване по Стара планина". // Изследвания и статии за Любен Каравелов. П. Динеков, Ст. Божков (ред.). София, 1963.

Жейнов 2003: Жейнов, Иво. Историята на спомените на Панайот Хитов. // П. Хитов. Фамилиарни забележки. Спомени (XVIII в. - 1877 г.). Русе, 2003.

Живков 1987: Живков, Т. Ив. Етнокултурно единство и фолклор. София, 1987.

Иречек 1995: Иречек, К. Български дневник. Том 1. 1879-1881. Второ фототипно издание. София, 1995.

Кършовски 1928: Кършовски, П. История на Панайот-Хитовата книга. Елена, 1928.

Липчева-Вайс 2009: Липчева-Вайс, Маринела. Балкански хайдути. // Deutsche Welle, 22.07.2009 <http://www.dwworld.de/dw/article/0,,4504725,00.html> (29.01.2010).

Миладинов, Миладинов 2007: Миладинов, Д., Миладинов, К. Български народни песни. Събрани от Димитър и Константин Миладинови. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2007 <https://liternet.bg/folklor/sbornici/miladinovci> (29.01.2010).

Младенов 1934: Младенов, Ст. Панайот Хитов борец за свободата на България. // Панайот Хитов. Моето пътуване по Стара планина и животопис на някои български стари и нови войводи. Ст. Младенов (ред.). София, 1934.

Младенов 1941: Младенов, Ст. Етимологически и правописен речник на българския книжовен език. София, 1941.

Моллов 2000: Моллов, Т. Хайдушките песни - между Средновековието и Възраждането. // Електронно списание LiterNet, 21.04.2000, № 4 (5) <https://liternet.bg/publish/tmollov/haidut.htm> (02.02.2010).

Нанов, Нанова 1987: Нанов, Л., Нанова, А. Български синонимен речник. София, 1987.

Ненов 1999: Ненов, Н. Българската хайдушка епика. София, 1999.

Нихоритис 1999: Нихоритис, К. Света гора - Атон и българското новомъченичество. (Автореферат). В. Търново, 1999.

Романска 1958: Романска, Цв. Общи особености на българските и сръбските хайдушки песни. // Славистичен сборник. Том II. Литературознание и фолклор. София, 1958.

Романска 1976: Романска, Цв. Българските народни хайдушки песни в сравнение с песните със сходна тематика у останалите славянски и балкански народи. // Романска, Цв. Въпроси на българското народно творчество. София, 1976.

Стойкова 1972: Стойкова, Ст. Състояние на изследванията на българските хайдушки песни. // Проблеми на българския фолклор. П. Динеков, Н. Кауфман (ред.). София, 1972.

Стойчева 2007: Стойчева, Т. Български идентичности и европейски хоризонти. София, 2007.

Стоянов 2008: Стоянов, З. Чърти от живота и списателската деятелност на Любен С. Каравелов. // Захарий Стоянов. Събрани съчинения в 7 тома. Том 3. Исторически трудове. София, 2008.

Тодорова 1987: Тодорова, М. Английски пътеписи за Балканите. София, 1987.

Тодорова 1999: Тодорова, М. Балкани, балканизъм. София, 1999.

Трайков 1964: Трайков, В. Българска художествена литература на чужди езици. Библиографски указател 1823-1962. София, 1964.

Хайтов 1982: Хайтов, Н. Предговор. // Хитов, П. Как станах хайдутин. София, 1982.

Хитов 2003: Хитов, П. Фамилиарни забележки. Спомени (XVIII - 1877). Русе, 2003.

Хитов 1934: Хитов, П. Моето пътуване по Стара планина и животопис на някои български стари и нови войводи. София, 1934.

Цветкова 1971: Цветкова, Б. Хайдутството в българските земи през 15.-18. век. София 1971.

 

Krause 1970: Krause, Fr. Bibliographische Mitteilungen 23. Deutsch-bulgarische Kulturbeziehungen. Bibliographie. Berlin, 1970.

Ognjanov 1941: Ognjanov, L. Die Volkslider der Balkanslaven und ihre Übersetzung in deutscher Sprache. Inaugural-Dissertation zur Erlangung des Doktorgrades, Fridrich-Wilhelms-Universität zu Berlin, 1941.

Pierer's 1857: Pierer's Universal-Lexikon. Band 3. Altenburg, 1857.

Röhling 1975: Röhling, H. Studien zur Geschichte der balkanslawischen Volkspoesie in deutschen Übersetzungen. Köln, Wien, 1975.

Rosen 1878: Rosen, G. Die Balkan-Haiduken. Ein Beitrag zur inneren Geschichte des Slawentums. Leipzig, 1878.

Rosen 1879: Rosen, G. Bulgarische Volksdichtungen: Gesammelt und ins Deutsche übertragen von G. Rosen. Leipzig, 1879.

Rosen 2009: Rosen, G. Die Balkan-Haiduken. Ein Beitrag zur inneren Geschichte des Slawentums. Berlin, 2009.

Schabert 1985: Das Bulgarien-Bild deutscher Reisenden in der Zeit der Osmanenherrschaft. // Bulgaria historical Review, 1985, H. 4, 69-81.

S.W. 1912: S.W. Einige Bemerkungen über Georg Rosens literarische und wissenschaftliche Lebensarbeit. // Tuti-Rameh: das Papageienbuch. Leipzig, 1912.

Valtchev 2009: Valtchev, B. Die bulgarischen Haiduten und die Georg-Rosen’schen Balkan-Haiduken. // Rosen, G. Die Balkan-Haiduken. Ein Beitrag zur inneren Geschichte des Slawentums, Berlin, 2009.

 

 

© Любка Липчева-Пранджева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.02.2010, № 2 (123)