ЗА АМАЛГАМАТА В "ПАНИКА В ГРАДА НА СВЕТЛИНИТЕ"

Дияна Иванова

web

Случването в една книга е особена амалгама.

Определят романа „Паника в града на светлините” от Матей Вишниек като „постмодерна интелектуална проза, предназначена за интелектуална публика” (Григорова 2011). Вишниек съзнателно търсел читатели, родствени нему по дух и душевна нагласа. Да, но тук си мисля за Павич, Борхес и Еко. И не успявам да разбера защо романът на Вишниек е малко пресилено наречен „интелектуална проза”? И ако не е - какво от това. А той определено - не е. Инерцията да служим на клишета (и при четенето) се нарича предубеденост. Изобщо точно обраното - Вишниек ни предлага да поемем по собствени пътешествия и дилеми и да не се респектираме от великия в своята обремененост град - Париж. А това е и постмодерна нагласа. В тази визия за света, не авторитетите са акцент, а оразличаването на идеи, мисли, емоции, дилеми и превръщането им в... липси. Но всичко това накуп, сглобено непорядъчно и забележително точно и с умисъл.

Улавят се наративните трикове на Матей Вишниек - нагласата му към фрагментарност и разцепление. Но в цялото на романа нещо ми липсваше. Мислех си за Джоузеф Хелър и „Параграф 22” - трагичното и комичното там се превръщат в две разделни възприятия, които понякога съвпадат. А и текстът е цялостен контур от възприятия, които „казват” и определят абсурда директно или индиректно.

Изобщо Павич, Борхес и Еко създават впечатление, че имат какво да кажат, че имат много какво да кажат. Че нагласата им да пробият установеностите, е абсурдност, защото животът не е сплав и хомогенност (a това също е и ирония). Накъсаността (и нахъсаността) на Еко е част от лабиринта и смисъла, който задава книгата, като радикално променяща човека. Усилията на читателя са възнаградени. Такава е и идеята на постмодернизма - бунт към традиционни наративи, провокация и взаимодействие с читателя, но и нехайство едновременно.

Романът на Вишниек ми „звучи” малко като брошура за Париж. Мислих си и за филма „Париж, обичам те”, в който Париж се представя фрагментарно чрез неговите забележителности, култура, конфликти... Изобщо, да пишеш, а и да мислиш за Париж, е сложно и опасно... Предшествениците, живели и родени там, са велики. И какво от това, биха казали постмодернистите!

Не съм съгласна, че „Паника в града на светлините” е „реабилитация на битовото, баналното, антипоетичното...” (Пл. Антов). Та, битовото, баналното и антипоетичното ги има в твърде много текстове. Защо да се нуждаят от реабилитация? Хлебарките в световната литература нямат нужда от реабилитация. Да припомням ли насекомото от „Метаморфозата” на Кафка, което е главен герой. Ами Чезар Петреску и романът „Каля Викторией” - единствените същества, с които общува журналистът в бедната си квартира в Букурещ, са хлебарките. Хенри Милър и Париж - „Тропика на рака” - хлебарките и въшките са част от обитателите на стаите, в които главният герой пребивава. Въшки се появяват в дрехите и косите на храбрия войник Швейк. Активната роля на хлебарката е най-видима в „Метаморфозата”. Битовото не се нуждае от реабилитация, нито пък антипоетичното. Не се намираме в епохата на класицизма, където се пише само за богатите, по същество литературата на 20-ти век задава проблемите за бедните.

Вишниек е очевидно добър драматург и поет, но точно този роман не му е в стила или силата. Неубедителни са и дневниковите форми: „Дневникът на една гърбица”, „Дневникът на една котка”, „Из еротичния дневник на госпожица Фавиола”... Или поне не са интересни. И Бекет в романа си „Мърфи” пише на пръв поглед безинтересно, но това е с умисъл очевидно и затова е интригуващо. През цялото време, докато четях, се борех със себе си - рехава структура (добре), сатирично отношение към политиката от миналото (добре), ироничен разказ (добре)... И какво от това! Вглеждането в текста ме кара да си мисля, че това е плах роман, звучи като първи опит, но не и като пробив в полето на великите. За стихотворението „Корабът” в края няма да коментирам нищо. Или аз не разбрах превода, или причината е друга.

И при модернистите, и при постмодернистите внушението е важно, а не само казването. Вишниек не успява да ме изведе от един наратив и да ме въведе майсторски в друг (oчевидно е, че се опитва да ги редува). Вероятно това е бедата на романа. Писателят задава твърде много signifier/signified. Задаването на твърде много знаци може да бъде и интелектуално предизвикателство, но текстът трябва да "върви", да се редува, да се премята и следва "правилата", дори когато ги отрича. Това се нарича подчиненост на писането. В „Паника в града на светлините” обаче имаме разпръсната мозайка, която си остава пръсната. И не в еклектиката тук е бедата, а в смисъла на изреченото. Или липсата на такъв.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Григорова 2011: Григорова, Людмила. За хаоса, за паниката и за... други неща. // Електронно списание LiterNet, 17.08.2011, № 8 (141) <http://liternet.bg/publish26/liudmila-grigorova/matej-vishniek.htm> (03.01.2012).

© Дияна Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.01.2012, № 1 (146)