ЗА ХАОСА, ЗА ПАНИКАТА И ЗА... ДРУГИ НЕЩА

Людмила Григорова

web

Паника?! Защо именно паника? Нима задъханото и невротизирано време в една световна столица като Париж не би могло да бъде оприличено и на паника? Сигурно е възможно, след като Матей Вишниек от Париж е избрал това заглавие за романа си. Напрежението, повишената тревожност, хаосът са състояния, които предизвикват особен интерес у модерните и постмодерните писатели, какъвто е и той. Неговият ревностен почитател и интерпретатор у нас, критикът и преводачът Огнян Стамболиев, ни го представя с трета книга на български след сборника с пиеси „Мансарда в Париж с изглед към смъртта” и „Град с един-единствен жител” (стихове) и „Ричард Трети няма да се играе или сцени из живота на Майерхолд” (пиеса). Да, дългите описателни заглавия в стил осемнадесети век са специалитет на Вишниек. „Паника в Града на светлините” е третата книга на този нашумял автор, преведен вдъхновено, на отличен български език.

Поетът и драматургът Матей Вишниек (род. 1956) е сред най-колоритните представители на голямата румънска диаспора във Франция, обичан и тачен е и в отечеството си. След Анна дьо Ноай, Тристан Цара, Мирча Елиаде, Йожен Йонеско, Емил Мишел Чоран той е бляскав експонент на едно по-късно поколение румънски интелектуалци, избрали Франция и Париж за своя втора родина, предложила им неограничен полет на духа, на словото. Изборът му на емигрант, разбира се, е естествен, тъй като в Румъния, както и у нас, не беше възможно за един писател да се реализира пълноценно без идеологията на соцреализма. Затова и той избира друг път и друг маниер на писане, при който непрекъснато се преплитат реалността с фикцията, личната биография с измислицата, самоиронията със сериозния тон.

Без съмнение, романът „Паника в Града на светлините” е постмодерна интелектуална проза, предназначена за интелектуална публика. Вишниек съзнателно е търсил читатели, родствени нему по дух и душевна нагласа. „Творбата е интелектуално предизвикателство, защото текстът остава „отчужден” спрямо експлоатираните наративи в литературата, създавана от емигранти.

Известно е, че като личност и като писател още в годините на дебюта си, Вишниек е бил в опозиция на режима на диктатора Чаушеску. Затова и пиесите му биват забранени. Бунтарят у него иронизира всичко и всички - включително и себе си. Брожението му обхваща най-разнородни прояви на живота, в това число и езика. „Литературата, пише полската изследователка Целина Юда, вече отхвърля необходимостта да се опира на канона, обременен с асоциации за елитарна култура, макар че не я „забравя” или дисквалифицира изцяло, а по-скоро използва жестове и гримаси, коментиращи я иронично” (По следите на модернизма и постмодернизма. София, 2004: 95). Затова и в този роман на Матей Вишниек, наред с отделни семантични гнезда, по-често групирани не смислово, а по чисто външен признак, случайно: например към думи-част от реклама, уловени по етикети на дрехи, храни, промишлени стоки, машини, магазини... се прилепват и думи или част от словосъчетания на различни езици и в много случаи с граматически грешки. Но тези грешки, създаващи словесен абсурд и нонсенс, са търсени съзнателно и тук всъщност става въпрос за словесни трикове, използвани от повечето постмодерни автори. Социалните процеси и тук се успоредяват с процесите в езика - те са аналогични. Словото поема функциите на литературните персонажи, които тук имат спомагателна роля. У Матей Вишниек „високото” и „ниското”, сакралното и профанното съжителстват, борят се за авторското му благоволение. Неговият текст е „реабилитация на битовото, баналното, антипоетичното...” (Пл. Антов). В петдесет и осма глава например като литературен персонаж се появява... хлебарка, едно от най-противните насекоми, „съквартирант на човек в неговото ежедневие от най-дълбока древност”. И всичко това - на фона на една интелектуална проза, която авторът съзнателно принизява, пародира и в някои моменти дори „смачква”.

След кратка автобиография, състояща се от фрагменти, която съдържа и историята на възникването и написването на книгата, започва същинският роман, съвсем неотговарящ на класическото определение на жанра, тъй като наред с фикцията не по-малко място заема и документалният, автобиографичният разказ. Тук са включени много дневници - реални и фиктивни: „Истинският дневник” (Щастливото събитие, когато авторът-герой получава паспорт и виза за Франция - оттогава започва и същинският му живот на свободен интелектуалец), „Дневникът на една гърбица”, „Дневникът на една котка”, „Из еротичния дневник на госпожица Фавиола” и др. Това, без съмнение, е творба с рехава структура, със свободна композиция. В новите глави се появяват нови литературни персонажи, които на първо време са извън сюжета. И след много страници, когато авторът сякаш ги е забравил, той се връща към тях, но не заради фабулата, а по изричната му воля. И така: Вишниек въвежда все нови и нови литературни герои, почти необвързани с предишните.

Книгата е сатиричен политически роман, остро критичен към миналото на бившите соцстрани (визирани са главно Румъния и Чехословакия), но е и литературен отзвук на Пражката пролет от 1968 - много оригинално е решен епизодът със съветската танкова инвазия, представена чрез образа на „похода на хилядите ботуши”. И при все че „чешките събития” са сложили отпечатък върху целия роман, той е замислен преди всичко като мащабна картина на Париж - направена е връзка и между „парижките вълнения” от същата година. Париж е градът на мечтите на Вишниек. Той е и музей, и културна столица на света, и минало, но и настояще със своите проблеми, които съвсем не са убегнали от зоркото око на автора.

Матей Вишниек е успял да се впише във френския културен елит, може да се каже, че е покорил „Града на светлините”. Прочутото му и инкриминирано в Румъния стихотворение „Корабът” (на комунизма), прочетено по Френската телевизия от Митеран, накланя определено везните в негова полза в надпреварата за президентския пост с Жак Ширак. Това емблематично съчинение синтезира философията на автора - визията му за бъдещето. Вероятно затова е било избрано от него за финал на романа. Написано през 1980 година, то символизира рухването на комунистическите режими в Източна Европа. Потъващият кораб на миналото се снишава толкова бавно зад хоризонта, че с този образ Матей Вишниек е предвидил тежките условия на прехода, белязан от хаос, насилие, беззакония, разруха...

© Людмила Григорова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.08.2011, № 8 (141)