ПАРИТЕ - ДРУГИЯТ СВЯТ В РАЗКАЗИТЕ НА ЙОВКОВ

Цветан Ракьовски

web

Само едно време господ е слизал на земята
и е ходил между хората, а не сега. Сега господ няма.

("Стари хора")

Миналата година, когато защитавах големия си докторат върху мемоарите и героическите сюжети в тях, един от членовете на Специализирания съвет нарече работата ми "цинична". Миг след това разбра, че се изложи, и се поправи - "умерено, градивно цинична".

Опасенията ми и сега не са по-малки. Не заради евентуални квалификации към моя текст, а заради изместената епистемологична точка, от която ми се иска да тръгна. В този мой текст ще става дума за пари. И за още нещо, както казва клишето. Ще се опитам и да реконструирам възможния първоначален контекст при публикациите на близо три дузини Йовкови разкази в периодиката, т.е. преди да бъдат събрани и прекомпозирани - този път в цялото на книгата¹.

Досега - вече без малко сто години - за разказите на Йовков се говореше като за изтъкани от "послания". Но "послания" е неточна дума. В изключително число случаи текстовете на тогавашни рецензенти, по-късни и съвременни интерпретатори говореха по-скоро за едно послание - за посланието, наречено "доброта". То стана нещо като задължителна епистема, независимо че посоките бяха на пръв поглед различни: най-напред романтично-реалистични, после творбите се интерпретираха и през религиозното начало, и през фолклорно-мистичното, след това разказите бяха нарочени, че излъчват нравствени императиви, имаше затворени анализи върху това как Йовков изгражда художественото пространство, както и върху благородството на разбойниците и античната красота на жените.

Според мен всеки от тези ракурси излизаше от една точка, а посланията всъщност винаги се завръщаха към едно послание - как в разказите и въобще в творчеството на Йовков побеждава човещината, как отделният човек влиза в някакъв катартичен кризис и се променя, или как в края на краищата окончателен победител е хуманистичното начало. Защото "Йовков" и "хуманизъм" се свързваха по презумпция, на принципа на нещо като абдукцията, допускането.

Такива проблематизации на едно и същото послание съм правил няколко пъти и аз, за което от известно време не се чувствам твърде на мястото си.

Изместеното четене на разказите - вън от тази епистема - е доста трудна работа. Наслоилото се досега предубеждение не може да се нарече само "силно", защото то е с енергията на клише. Избрал съм за моя анализ гледната точка на Парите, която със страшна сила де-конструрира досегашното послание, откривано (и повтаряно) от интерпретациите върху Йовковото творчество. Защото парите се оказват или основен, или особено важен допълнителен мотив в разказите. А, както е известно, "парите развалят човека", но пък и "движат света". В случая - движат света на разказите.

Ще се опитам да интерпретирам две от най-известните книги - "Вечери в Антимовския хан" и "Женско сърце"² - през гледната точка на парите и на умишленото рушене на нормите на пред-цивилизационния континиум. Но рушене на норми не от позицията на "личностното самоопределяне", разбирано в смисъла на емоции и жестове като тези на Албена или Женда. Рушенето на нормите на патерналистичния свят става умишлено, то е съзнателно и целенасочено действие. И то на персонажи, които не могат да бъдат заподозряни, в бунтарство, а са по-скоро своенравни, други. В почти всички случаи - егоцентрици. Искам да предупредя, че за мен в случая това не е мръсна дума.

В хода на този текст конспективно ще представя наблюдения и върху други текстове на Йовков.

И така - оказва се, че от общо 35 разказа в двете книги³, 18 имат за свой важен сюжетоопределящ мотив парите (7 във "Вечери в Антимовския хан" и 11 в "Женско сърце")⁴. От останалите разкази "Грехът на Иван Белин", "Албена", "Една торба барут", "Среща" (според реда на първата им публикация), както и "Летен дъжд", "Мора", "Асие" и "Грешница" имат за свой мотив не доброто и силата на нравствения жест, а или престъплението, или неморални действия, или действия от порядък, противостоящ срещу консерватизма на общността. Останаха само като че ли "Стари хора" и "Свирач на флейта".

Останаха и други 5 разказа от цикъла за хана. Защото, вижда се, че от тази спекулативна "класация" изключвам почти всички разкази от цикъла за хана - за тях съм писал като за единен макросюжет, който се мотивира не от действия или бездействия, не от външни (цивилизационни) или вътрешни (психологически) мотиви, а мотивът за художествения свят и неговата концепция извира от енергията на културния топос (хана). На този проблем няма да се връщам пак.

В реда на споделяне на този проблем е нужно да кажа, че още в 1999 г. Адриана Дамянова допусна как Йовковата проза "открива вътрешно-конфликтната конституция на модерния човек", утвърждава го като противоречиво единство между изконното, абсолютното и множественото, относителното (Дамянова 2000: 194). Не съм сигурен, че героите на Йовков могат да бъдат етикетизирани без уговорка с определението "модерни", но съм склонен да приема тяхната "вече-не-традиционност", т.е. тяхната "поквара" от модерното време, както би казал Т. Влайков. И в покваряващите инструменти на това време особено отчетливи са парите, престъплението, измамата, прелюбодеянието.

Най-добре е да започна с малко реконструкция. Бъдещата книга "Вечери в Антимовския хан" излиза доста непоследователно като отделни разкази почти седем години (1922-1928). Най-напред са "Дрямката на Калмука" ("Златорог", 1922, № 1) и "Частният учител" (пак там, 1922, № 6). За цялата 1924 г. излиза единствено "Грехът на Иван Белин" ("Златорог", № 5). Но той е от т.нар. "пост-антимовски" сюжети.

През 1925-1926 г. Йовков прекъсва идеята си с друг проект и пише предимно разкази от "Старопланински легенди".

Завръщането към бъдещата книга "Вечери в Антимовския хан" става през 1927-1928 г., но не с разкази от макросюжета за хана, а с разкази, които по-късно - в книгата - ще бъдат негов контрапункт. Т.е. Йовков публикува в следния ред "Сенебирските братя", "Два врага", "Албена", "Друг свят", "По жицата", "Имане", "Другоселец" и "Измама"⁵. Ханът на Сарандовица дреме с Калмука и продължава да не произвежда сюжети.

Започнал с двата разказа за хана, Йовков се "отклонява" към темата за "другия свят", контрапунктния свят - света на ниските страсти, на ламтежа за богатство, измамите, "проклетите пари", прелюбодеянието, липсата на съчувствие, болестите (по добитъка и по хората).

Пишейки през 1925-1926 г. своя старопланински цикъл, Йовков сякаш се уморява от "романтиката на легендарното", от бягството в "онуй време" и се завръща в сегашното време, в "другия свят", обратния на романтиката и красивите жестове. Защото ако любовната интрига в "Шибил" е красива, то в "Албена" тя е вече грозна. Нека бъда разбран правилно - за мен тя не е грозна, аз нямам право на оценка и моето мнение няма никакво значение в случая. Грозна и "гивиндийска" е историята на Албена в очите на общността, която я заобикаля.

През цялата 1927 г. Йовков пише именно за този тип грозота и несъвършенство в живота: как двама братя с помощта на нечисти пари покрай "руското мурабе" прилапват цялото село Сенебир; как след Иван Белин и Калин може да убие вълка и да унизи и направи безпомощна природата ("за ушите"), разбърквайки реда в нея; как прелюбодеянието взривява хармонията; как конете вече не са "царе" или "змееве", а клепоухи и подправяни, за да бъдат продадени по-скъпо; как невярната болест смачква младостта; как "проклетите пари" раждат растиняковски комплекси и оскотяват човека; как нивата вече не е "храна", а имот, който се охранява и заради който се глобява с "двеста лева"; как воденицата, онова томително място на хармония и протоколен ред (чакане-пиене-разказване на дълги масали), се превръща в място за кражби, място, за което се носят "лоши слухове".

Сякаш стреснат от този нов концептуален завой в творчеството си (за мачкащия егоцентризъм, за тоталната власт на парите в този "нов и друг свят"), Йовков се "връща" пак при изоставения макросюжет за Сарандовица и хана и дописва останалите 5 разказа⁶. Именно в "Баща и син" той ще изведе своята голяма идея - че "парите, земята, богатството са вятър", но само в контекста на хана, т.е. само в топлото патерналистично лоно. След смъртта на хана изобретяване на нов подобен топос е немислимо - не само заради войната, а и защото времето се е сменило: сърцата се стисват, родовото е прекроено (няма значение дали с деленето на имота между бащи и синове, или като прекрояване на границата, за което си мисли Вълкадин). Киро Котомана го е казал най-добре - "Останахме си като сирачета".

Така всички разкази от "Женско сърце" неизбежно се въртят около тази идея и имат за своя мотивация или парите, или престъплението (все едно дали престъпникът ще се казва Реджеп или Славенка). Или и двете (Тодор, Лянката, Ройдю). "Женското сърце" обаче е символ, нещо като пожелание, а не реален мотив, защото в целия цикъл мъжете вземат нещата в свои ръце. И романтика няма. От Серафим, през Дафин, Нейчо, Черния Колю и Ройдю до дядо Иван. Но парите са в основата на тези мъжки времена. Серафим дава пари и помага на Павлина; Дафин идва в Белица да си търси парите от Йоргаке, но се оказва спасител на Стефана; Нейчо намира пари и спасява болното си дете; Илия става джамбазин, защото парите са сила; други търсят заровени пари; парите са в основата на интригата около Тодор и Лянката; войната и ламтежът за пари са бездънните пропасти, в които загива човекът според Вълкадин; парите променят ценностната система и на даскал Ангел. (Съждението може и да се обърне - ако не бяха парите на Серафим...; ако Дафин нямаше да взема пари...; ако Нейчо не беше намерил кесията с пари...; ако Братоя не беше...)

И сякаш пак за компенсация Йовков прекомпозира разказите - при първата публикация "Серафим" и "Грешница" са 17-ти и 18-ти по ред⁷, т.е. почти последни. Но в книгата това са първият и последният разкази. Казано иначе - Серафим и дядо Иван са първата и последната икона на патерналистичния свят⁸. Идеята за устойчивостта на този свят е спасена. Но - и това е моето мнение - това е само привидно, защото става като че само през две-три пролуки в големия цикъл.

Можем да спасим тази идея с думите на Иван Мешеков (1989) за двата плана в текстовете на Йовков (романтичният и реалният), от които реалистичният е гръбнак на сюжета, а романтизмът задава висшия (отвъдния) смисъл. Т.е. можем да допуснем, че все пак побеждава доброто. За кого побеждава и какво побеждава Доброто, щом не се разбира, околните не го проумяват - и това е ясно поне и в първия, и в последния разказ: Серафим прави безсмислен жест в очите на Еньо; дядо Иван не прощава на снаха си изневярата.

Струва ми се, че сам Йовков като да не е вярвал във всепобеждаваща мисия на доброто - и то в контекста на "другото" време, сегашното. Иначе не би поставял миналия свят на хармонията постоянно на изпитателни засрещания със сегашния свят. Ще ги открием и в "Помпадур", и в "Стари хора", и във "Вълкадин говори с бога". (Преди това, във "Вечерите" това е важен мотив в "Сенебирските братя", "По жицата", "Среща"). В сегашния свят не доброто е изчезнало, а Бог вече не слиза на земята и не ходи вече между хората. Ако помним добре - и бащата на болната Нонка, тръгнала по жътва заради пари, го казва: "Сегашните ергени тъй са - богати жени търсят".

Това са капиталните заключения за изчезналото добро, направени от Вълкадин и повторени от дядо Васил ("Стари хора"). Не случайно двата разказа са писани в рамките на около 2 седмици и са публикувани един след друг⁹. По реда си на създаване те са съответно 8-и и 10-и. И когато сглобява сборника "Женско сърце", Йовков ги поставя пак като идеологически център на книгата. Това е другото послание на автора - за това как парите, разделянето, злото, престъпленията, липсата на милост са сринали стария обозрим и предвидим свят.

Това може да се види и като отношение между обособени цикли във "Вечерите". Светът в хана на Сарандовица е обозрим, защото е близък. Човек има дом и бит, има свой затворен модел за свят, но има и хана, където отношенията са ясни, предпоставени от това всеобщо качване-слизане или обикаляне около света. Дали движението е нагоре-надолу или в кръг, не е важно (Йовков 1983: 331)¹⁰. То е все едно - всеки се връща рано или късно в хана, в затворения и обозрим свят на идеалното, където такива неща като пари, мое, твое, имот не съществуват като проблеми. Или угасват като проблеми.

След смъртта на хана светът става непознаваем, непредвидим. Ако в миналото е можело да пуснеш болно животно в края на нивата, за да видиш дали ще яде, сега това е вече престъпление. Ако в "онуй време - младостта" конете са безценни, сега вече са подправени, за да им се вдигне спекулативно (с измама) цената. Йовков е първият, който поставя идеологически много дълбоко в художествения си свят (толкова имплицитно, че заблуждава и критиците, и рецензентите си - въпросът опира не до дълбочината, а до четливостта, до невъзможното четене на текста "Йовков") проблема за границата между времената и драмата на прехода в новото време. Не бива да наричаме този авторов ход "модернизъм". Това е класически проблем, конципиран чрез класически инструменти. Но "класически" за европейската художествена система, а не за българската. Защото българската проза все още не излиза отвъд своя органон (както това навремето каза Боян Ничев за Вазов). Заради това Йордан Бадев ще нарече Йовковите герои "поетически наивни", а света на разказите - "всекидневни залисии"(Бадев 1938).

Заради това С. Султанов лепи етикет, че светът на Йовковите разкази е "свят на доброто", защото водеща била темата за "вечната красота" (Султанов 1977: 33). Само едно уточнение - такава красота (вечна) у Йовков няма. Красотата не оцелява - тя се саморазрушава под авто-натиска на егоцентризма на красавицата или бива пометена от собствената стихийност (не-рационалност), като накрая идва и институционалното въдворяване на реда. Това е другата голяма идеологема в творчеството на автора - че красотата загива или изчезва от този свят. И хората в този свят остават за втори път "сирачета": Сарандовица умира, Албена отива в затвора, Женда умира, г-ца Вяра изчезва от погледа на Боянов и той заживява в лъжата си, Славенка е смазана от липсата на прошка, Нонка тръгва "все по теля", по който ще премине в "по-добрия" свят горе, "погледът на Пауна угасва" за Индже, в "Съд" дъщерята на Мария е с "опасна хубост" (думи, които прехождат след това към "Постолови воденици" и към "Албена"), но е жена на убиец и ще стане "себап за смъртта на Рустема".

Времето на "Женско сърце" е изпълнено с особени хора. Наричахме ги чудаци. Едно по-внимателно гледане не от предпоставена теза за доброто и съчувствието, а от вътре-текстовата мотивация ще посочи друго. Те са асоциални. Този проблем у Йовков има различни измерения. Асоциални са Люцкан и Рачо Самсара, Иван Великин, и Серафим; но асоциални са и разбойниците от "Старопланински легенди". Нататък такива са Реджеп ("Среща"), Мурад ("Асие"), Илия ("Женско сърце"). Първите четирима са имбецили, както би се изразил Н. Райнов - слабосилни, негодни за мъжка (социална) работа. Другите са извън закона. Асоциални се оказват и Ройдю, Тодор Опрев, даскал Ангел, Славенка. Във всички случаи обаче нещата опират до въпроса - спрямо кой социален ред са аутсайдери тези персонажи? С други думи, въпросът е не в това на чия страна е авторът, а колко типа социални светове има в разказите му и как се моделират персонажите спрямо тях. Според мен това са два модела - на "онуй време", спрямо което действията на Албена, Славенка и Илия са абнормни; другият социален хоризонт е сегашното време на разделение, на измами, на "проклетите пари", на липса на милост, т.е. времето, когато господ вече не слиза на земята. И спрямо тази нова и сурова подреденост асоциални стават Серафим или Иван Великин. Защото са отвъд новия код на времето - не разпознават и нямат сетиво за неговите инструменти, нямат "един кол побит тука", както казва клишето.

Излиза, че патерналистичният модел на света не може да бъде удържан на границата (каквото и да разбираме под "граница") - няма го вече и в чифлика, и в Белица, и в Манджилари, и в Сенебир, и в Хорозовата мелница, и в Дурасийската вятърница. Не може да бъде удържан, защото инструментите на културата са произвели друг тип човешко поведение - егоцентрично, моделирано от парите (все едно от липсата им като при Илия или от излишъка им като при Петър Чокоя). Арбитражът на хуманистичното е невъзможен, според идеята на Херберт Маркузе. И причината е в безредието на духовете в главите на героите.

И като за край ето и две тези:

Дали Йовков не преосновава идеята за "родно изкуство"? Доводът е, че в много разкази побеждава (привидно) патерналистичният светоглед. Прелюбодейците са отстранени, уличени, наказани; разбойниците са убити или въдворени. Но същият този патерналистичен свят остава без най-важното, което е имал - без красотата на Албена и мъжката осанка на Илия, без очите на Славенка. Казано иначе - светът остава без разнообразието, което го опложда, т.е. като "сирачета".

Втората теза. Дали не може да се допусне, че Йовков умишлено крие модернистични идеи "зад селската ограда" на своите разкази (само тази ограда е успял да види Й. Бадев). И това да е друга практика за български модернизъм в прозата, неразбрана и стояща отвъд известните авангардистки прокламации на Гео Милев, Ч. Мутафов, К. Гълъбов, Ат. Илиев. Защото в тези прокламации се повтарят различни философско-естетически, но европейски, тези: Ат. Илиев цитира Бергсон и Християнсен, Гео Милев не пропуска да посочи Рихард Демел или Пшибишевски, К. Гълъбов е привързан към идеята за родното, но германското родно, идея, разказана от Лийнхард.

Модернизмът във формáта на Йовков ще да е непосилна творческа и най-важното - естетическа - идея за неговите съвременници. Пък и по-късно. Това са допускания в края на моя текст и те нямат методологически претенции. Мисълта ми е тази: не хуманизмът на Йовков трябва да бъде основна епистема в изследването на творчеството му, а мащабната, но крехко заявена у нас идея за дехуманизацията (разбирана в смисъла на Ал. Блок (1979: 395-415) и Ортега-и-Гасет).

Тази идея е повече от актуална на прага на 20-те г. на ХХ в. Онова, което за Ал. Блок е вече опасно, е, че "нашето поколение е напълно антихудожествено". На всичкото отгоре - "масите никога не са били докосвани до хуманизма". И още: защото хуманизмът е индивидуалистично рефлектиране на ума. А времето след Европейската война е, знаем, антииндивидуалистично. Ортега-и-Гасет ще го нарече бунт на масите, Шпенглер - номадизиране на общностите. Във всички случаи - независимо кого четем - изгубеното равновесие между човека и топлите ритми на природата е драма за Йовков. Заради това героите убиват вълци демонстративно, а жените кълнат и гледат с ýплах мъртвите очи на животното. Заради това смъртта на един кон става на фона на разправии за избори, касация и борби за власт. Заради това в ръцете на ханджията Темелко "най-пусталата кранта става ат", поне докато я продаде.

Парите и всички подлежащи инструменти на дехуманизиращото време са важен мотив в тези разкази. Те създават прагови ситуации, т.е. времето си е изработило граничните модели:

Бащите разделят семейния имот;

Рационализмът побеждава романтизма;

Политиканстващият дискурс убива съчувствието;

Измамата подрива доверчивия модел на общуване;

Войната изпепелява идеалните удоволствени места;

Любовта не преражда, а е по-скоро опустошение, защото често като че ли е само нагон;

Ракията измества виното от кръчмата - и това е последната сериозна подмяна.

БЕЛЕЖКИ

1. Това са всъщност две книги - "Вечери в Антимовския хан" (1928) и "Женско сърце" (1935). [обратно]

2. Съвсем съзнателно избягвам търсене на акценти в драмите и в по-дългите повествователни форми по ред съображения за "сигурността" на моята теза: най-напред - драмата "Албена" е писана не само върху едноименния разказ, а "върху" група разкази, което ще рече, че Йовков контаминира сюжетни, символни, образови детайли (в драмата има и Сенебирлия, а Албена върви като че в стъпките на Женда от "Постолови воденици" (вж. ІІ действие).

След това по-обемните форми имат друг тип композиция, можем да я наречем - по-опростена, по-строго каузална, за разлика от повечето разкази. [обратно]

3. От тях 16 са във "Вечери в Антимовския хан" (7 са разказите за хана и 9 са с "пост-антимовски сюжети") и 19 са в "Женско сърце". [обратно]

4. Ето ги - във "Вечери в Антимовския хан": "Баща и син", "По жицата", "Сенебирските братя", "Друг свят", "Имане", "Другоселец", "Измама"; в "Женско сърце: "Серафим", "Скитникът", "Вълкът", "Женско сърце", "Несполука", "Платено", "Вълкадин говори с бога", "Ройдю", "Вражда", "Разплата", "Празно гняздо". [обратно]

5. Това е редът на публикациите и то само във в. "Зора". [обратно]

6. По реда на написването: "Баща и син", "Врагове", "Една торба барут", "Среща", "Шепа пепел". [обратно]

7. Публикувани през 1934 г. във в. "Зора" съответно 28 октомври и на 4 ноември. [обратно]

8. Когато Славенка е изтръгната от циганския катун и завърната в семейството да иска прошка от свекъра си дядо Иван, "той стоеше прав, пребледнял, със строго и замислено лице като на икона... Дядо Иван не се обърна, не я погледна.". [обратно]

9. И двата са във в. "Зора" - "Вълкадин говори с бога" излиза на 1 януари 1934, а "Стари хора" - на 18 януари същата година. [обратно]

10. Ето точният "онтологичен" модел: "Светът е като стълба: едни се качват, други слизат. - Не стълба, а колело - рече Палазов" (вж. Йовков 1983: 331; подч. м. - Цв. Р.). [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Бадев 1938: Бадев, Й. Писатели и поети след войната. // Бадев, Й. Животът и изкуството. София, 1938. Също: Култура и критика. Ч. II: Прочити на традицията. Съст., предг. и ред. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2002, 29.11.2002 <https://liternet.bg/publish5/jbadev/pisateli.htm> (14.10.2005).

Блок 1979: Блок, Ал. Гибелта на хуманизма. // Слово и символ. Из естетиката на европейския символизъм. София: Наука и изкуство, 1979.

Дамянова 2000: Дамянова, А. Ако можеше, без да говори... // Краят на хилядолетието. София: УИ "Св. Кл. Охридски", 2000.

Йовков 1983: Йовков, Й. Събрани съчинения в шест тома. Т. 2. София: Български писател, 1983.

Мешеков 1989: Мешеков, Ив. Йордан Йовков. Романтик - реалист. // Мешеков, И. Статии, студии, рецензии. София, 1989.

Султанов 1977: Султанов, С. Йовков и неговия свят. // Султанов, С. Избрани произведения. София: Български писател, 1977.

© Цветан Ракьовски
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2006, № 1
© Електронно списание LiterNet, 15.10.2005, № 10 (71)

Други публикации:
Български език и литература, 2006, № 1.