ПИСАТЕЛИ И ПОЕТИ СЛЕД ВОЙНАТА

Йордан Бадев

web | Култура и критика. Ч. II

Малка или голяма, нашата поезия е стояла чрез своите най-добри представители в едно правилно отношение спрямо общата българска култура. Наистина, ние имаме творци, които в поетическите си домогвания надхвърлят своята съвременност, те, обаче, откриват различие повече в степен, отколкото в същина. Поетическият свят на Пенчо Славейкова или на Николай Лилиева, колкото и да изглежда възмогнат високо над българското съзнание, е в основата си само едно щастливо преображение, което има изворите си в това съзнание. И това обстоятелство не само не понижава художествената му стойност, а тъкмо наопаки, приобщава му две основни качества - естественост и актуалност. Ето защо всяка критическа преценка или изследване, които немарят за това естествено и неизбежно съотношение между личното творческо и общонародното съзнание, рискуват или с погрешни изводи, или с неоснователни отрицания.

Това не ще рече, че критикът трябва да се придържа непременно о мярката на дадено време, защото все пак в психологията на творчеството има абсолютни закони. Една критична оценка, обаче, не може да не държи сметка за максимума поетически ценности, които една култура може да излъчи. Недоволството, че българската поезия не можа да пробие тясната черупка на българския народен дух, за да излети към света на мистически видения, е равнозначно на недоволство, че на българска почва вирее само българска култура, българско съзнание.

Усилията на някои наши литератори и критици да насочат нашата поезия към един или друг чужд свят, към една или друга форма, колкото просветени и благородни да са, водят към един критерий, който нито е полезен, нито приляга въобще на поезията. Защото поетическото творчество е спонтанна дейност, подчинена повече на един комплекс от подсъзнателни сили, отколкото на лична и съзнателна воля. Това може да се види особено ясно у нас, дето най-фанатични последователи на една или друга чужбинска поетическа школа са най-малко поети, въпреки безбройните теоретични мъдрувания за предимствата на тая „школа”. Защото не е все едно да постигнеш една поетическа форма по логически път и да й дадеш жива поетическа плът.

От тия положения ще се ръководя в следващата оценка върху нашата поезия след войната.

* * *

Никога в своята история българският народ не е напрягал тъй много морални и материални усилия, колкото през двете последни войни - балканската и световната. Ако за участието в световната война общественото мнение в България беше раздвоено, за балканската нямаше колебание нито у ръководящите среди, нито долу в народните маси - тя беше война популярна в най-добрия смисъл на думата. В нея бе заложен в широка мярка българският народен дух и най-значителните му обществени и политически стремежи.

Без да бъде така популярна, след преживяните разочарования, световната война, що се отнася до нас, българите, бе по подтиците си едно продължение на балканската. В нея нашият беден народ напрегна сетни сили до пълно изтощение, до изнемога.

И двете тия войни, с моралните и материалните жертви, които погълнаха в себе си, представят не само извънредно важна и характерна епоха в най-новата българска история, ами и решителен завой в развитието на нашия народ.

И все пак в нашата художествена литература те не намериха достатъчно широко, достойно за значението си и разностранно отражение. Като изключим онова, което е писано през самите войни и което в повечето случаи е лишено от необходимите качества на художествена обективност, твърде малко книги бихме могли да посочим, в които със средствата на художественото изображение да се дири национално-историческият смисъл на най-голямото до днес народно усилие.

Що се отнася за времето непосредно след световната война, като изключим случайните и разпилени тук-там из списанията поетически зрънца, които далеч не отразяваха душата на времето, нито някаква по-значителна творческа индивидуалност, върху нашата поезия непосредно след голямата война бе легнала тежката завеса на мълчанието. Ударът беше тъй зашеметителен, че никой от нашите първи люде не можа дълго време да събере и съсредоточи силите си, да раздере тъмното було на народния кошмар и да се завгледа в хоризонтите на утрешния ден.

И това беше съвсем естествено. Във време на толкова голяма разруха и поезията на самата скръб би се почувствувала като лъжа и издевателство.

В тоя период на свето мълчание на призваните, появиха се тълпа непризвани, които обърнаха храма на изкуството в общодостъпен хан. Поникнаха летящи списания и вестници, пък и цели книги, в които до вчера непознати имена се изявяваха дръзко като таланти: посред общото смущение беше се изгубила мярката за човешки способности.

Мина, обаче, тая напаст. В храма на българското изкуство взеха постепенно да пристъпят истинските му служители и се разпиляха разгулниците по безбройните тъмни пътища и кътища на нашия обществен живот.

Пръв сигнал за това даде Николай Лилиев със своите „Птици в нощта”. Те прелетяха над безрадостната българска действителност като утешно знамение. И се занизаха след тях лирически сбирки, разкази, повести на стари и нови дарования, които прочистиха пътя и възстановиха властта на истинската поетическа мисъл. Даде се сериозна разработка на реалистичния разказ, нахвърлиха се опити за социален и психологически роман; най-буйно, обаче, процъфтя лириката. Първо - защото тя представя най-прекият път за непосредствен изказ; второ - защото тоя път не налага трудността на сложната художествена композиция; трето - защото не предполага нуждата да излезеш вън от своето аз, за да пречупиш един свят вън от своя личен свят; и най-после - защото в процеса на търсене художествени средства лириката представя страната на най-слабата съпротива.

На последното условие се дължи до голяма степен изобилието от лирични творби в онуй време. Разбира се, това изобилие съвсем не сочи истинско поетическо богатство. Като изключим няколко сбирки, в които са разискрени могъщи поетически дарования, всичко останало е печално недоразумение от гледище на изкуството.

Две неща предполага лириката, за да бъде знак на висока култура: едно голямо сърце, чувствително за „всички тревоги под небето”; едно око за отвъд синура на осезаемото и едно ухо за музика на словото. Тези условия, като имам на ум и едно свръхначало: че и лириката, както всяко друго творчество, предполага процес на взаимно общуване между поет и читател чрез една мисъл или едно настроение, ще се опитам да нахвърля главните белези на нашата лирика след войната.

Две съществени насоки се откриват при пръв поглед върху българската лирическа творба след войната: лирика - която в общите си линии догонва завоеванията на западноевропейския модернизъм, и лирика - която следва нашата собствена поетическа традиция. В зависимост от първоучителите си, първата се стреми към някаква изключителна оригиналност, която в най-щастливи случаи се изразява: формално - в тънък словесен подбор, в самобитна свежест на образите и в разнообразие и новост на ритъма - всичко туй обгорено от едно силно чувство за зрителни и слухови хармонии; вътрешно - в неизменен индивидуализъм, който включва и подчинява външния свят на света на поета. Модернистът от себе си изхожда и към себе си стреми.

Най-щастливи и най-вдъхновени представители на тоя вид лирика у нас след войната трябва да смятаме НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ и Т. ТРАЯНОВ. Благодарение на силния им поетически индивидуалитет, поезията и на двамата, колкото и да е облъхана от влиянието на далечна чужбина, носи ясния печат на една художествена самобитност. Духът на европейския символизъм не изглежда у тях усвоен като логическа догма, а е абсорбиран като поетическо откровение по силата на едно вътрешно сродство. И затова „Птици в нощта” и „Български балади” сочат действителни поетически завоевания. Почти всички стихотворения в „Птици в нощта” и много в „Български балади” отразяват поетически откровения, които, за да се изживеят, не налагат нужда нито от странични тълкувания, нито от особена белязаност. Една извънредна и богата чувствителност, чужда за всеки шаблон и делничност, и която се постига в едно вълшебство от оригинални образи; една дълбока и проницателна размисъл, която за своето художествено превъплъщение търси редки, зъбести по своите контури образи; един пълен и ясен художествен израз - това са основните качества, които отделят Николай Лилиева и Т. Траянова от нашата традиция и кретащите подир тях поети епигони.

Говорейки за вътрешния живот на „Птици в нощта” и „Български балади”, не бива да се отмине фактът, че и в двете има късове, в които изключителната грижа за външна оригиналност потуля и настроение, и мисъл; самостоятелният ефект на формата отзвучава заедно с прочитането и отминава като падаща звезда, без да очертае трайна следа подир себе си. Защото истинското могъщество и на Лилиева, и на Траянова произтича преди всичко от тяхното богато, обемисто и съкровено „аз”, което губи от своя чар всякога, когато се скрива зад непроницаемия заслон на разни странности. Чрез ясния художествен израз те и двамата се възйемват най-добре и най-неотразимо до вълшебството на своите блянове и копнежи.

Друг един ясен белег отличи тия сбирки посред наслоените купища от лирически „цикли” и „сборници” след войната: въпреки всички от нашенски разред модернистични мъдрувания за „свръхдействителност, „свръхсъзнателност” и пр., те отекват върховните изпитания на майката-земя и ги изплакват в една задушевност, която няма нищо общо с надутия ексклюзивизъм на „новите”, нито със сладникавата сантименталност на „старите”. Едно изобилие от езикови бисери, една ослепителна феерия от непостигнати у нас образи, богатство от непринудени ритмични извиви и съзвучия, които вкупом взети, правят от българския език могъщо оръдие за израз на най-загадъчна мисъл и най-тънко настроение.

Подир Траянова и Лилиева куцукат с трагически усилия Людмил Стоянов със стихотворните си цикли във „Везни” и „Хиперион”, Гео Милев с „Жестокия пръстен”, Хр. Ясенов с „Рицарски замък” и цяла дружина по-мънички от тях. Първите двама отразяват всички съществени белези на една модернистична лирика, която спроти първоучителите си в чужбина и у дома сочи - или упадък, или недоразумение. Характерният знак на тая лирика е липса на непосредно вдъхновение и произтичаща от тая липса съзнавана склонност към себепритуляне, което няма нищо общо с поетическата символика, нито с поезията на недоизказаното. Словото, което във всички случаи за родения поет е художествено средство, тук се въздига в самоцел и затова стремежът към словесен подбор е изроден в терминомания. Образите са плод на умствено усилие, а индивидуализмът звучи като предвзето себепоклонство, което отблъсква. И се получава, общо взето, една куха ритмика или едно чудовищно словонареждане.

Колкото и да са сродни в усилията си, Людмил Стоянов и Гео Милев издават все пак известни индивидуални очертания. ЛЮДМИЛ СТОЯНОВ, който има повече разчетлив разсъдък, отколкото многострунно сърце за поезия, е учил несравнено повече теорията на символизма, отколкото е смлял поезията на символистите. Няколко цикли стихотворения, които написа след войната, издават ясно усилие да замени отсъствието на поетическа непосредност с външно изящество на стиха, като го нагоди към изискванията на модерния стих. Така грижата и чувството за поезия у Людмил Стоянова се свежда в грижа и чувство за нисши сетивни ефекти, зрителни и слухови, и усилията му се изчерпват с усърдно и упорито търсене на думи редки, странни, непознати, непонятни из всички речници и всички култури - модерна, класическа, антична: кактус, агави, бегемоти, асфоделии, Иштар, Тиямат, Евмениди, Мегера, Тезифона, Алето и пр. - всички рожби на умствено усилие, и затова се отлъчват като самостоятелни звукови съчетания. У Николай Райнова тия имена-символи имат своята художествена стойност и без историческо знание. У Людмил Стоянова те си остават студени и безкръвни звукови съчетания и след историческа справка: знаете или не знаете наука и история - все едно нищо не преживявате, ако не се смята чисто сетивната радост от ритъма. В изследването си върху французкото стихосложение Гийо казва на едно място: „за един поет няма нищо по-унизително от това, като четеш стиховете му, да почувствуваш нейде, че една дума е измислена и употребена само зарад една рима”.

ГЕО МИЛЕВ е малко по-различен. Макар че прави героични усилия да се изтъкне като законодател на „новата” поезия у нас, в собствената си поезия той е формен анархист. Не признава никаква вътрешна хармония, никакво единство на мисъл или настроение, с една дума не признава никакви закони на поетическото мислене. Той има своите странни вдъхновения и те се наричат хрумвания, и според това стихотворенията му представят набори от нахвърлени на сполуки думи, които понякога се сплитат в образи странни, страшни, чийто ефект е само един: да слисат със своята чудовищност. В тоя смисъл поезията на Гео Милева е абсолютно „оригинална”, тя няма никакви предходници, нито у нас, нито в чужбина.

„Нашите модернисти са вестители на нова религия, казва г. Божан Ангелов в прегледа на „Нашето литературно движение през 1921 г.” (Годишник на журналистите). Но една нова религия, мислим ние, предполага един култ, един мироглед, които в поезията биха се откроили като един дълбок размисъл или като низа от настроения, дадени в художествено внушителни образи. „Образите” на Гео Милева не разкриват в своята цялост никакъв размисъл и никакво настроение. Може би, наистина, в тоя хаос на думи и образи е скрита някаква мисъл или настроение, достъпни за специално белязани хора, но в такъв случай имаме работа с поезия, достояние на фетиши. А сам Гео Милев писа нейде, че изкуството трябва да бъде „универсално”.

От всички почитатели на Гео-Милевата поезия все пак най-възторжен е Людмил Стоянов. В една критична бележка за Милевата сбирка „Жестокият пръстен” той говори със самочувствие на оригинален критик за „отрицателни достойнства” (!?) на тия стихове и със същото самочувствие, само че неволно, предрича: „пред мен се откриват две възможности: или поетът ще се отдаде на слабостта си към свръхмирово владичество (?!): звуци и образи! - долу мисъл и логика! - и тогава той е загинал; или преобразен чрез скръбната жажда на своята душа: за простота без преувеличение и новота без парадоксалност - de la musique avant toute chose

- ще достигне до сърцето на нещата.. .”

Като оставим настрана противоречията в самата бележка, подчертавам едно: Людмил Стоянов чувствува сам, че девизът „звуци и образи, долу мисъл и логика” - носи смърт. Това е абсолютно вярно и за Гео Милева, и за всички ония, които подсланят дарбата си под крилото на тоя девиз.

Успехът на тая „нова поезия”, ако разпространението й означаваше наистина успех, се дължи на простото обстоятелство, че със своята абсолютна анормативност тя открива неограничен простор за бездарността и бе свидетелство не за превъзмогване на отживялото време, а за анархията в своята съвременност.

Особено самостойно място в лириката след войната заемат Ем. п. ДИМИТРОВ със сбирката си „Стихове и песни” и Ив. ГРОЗЕВ с „Видения и съзерцания”. Наглед различни помежду си, те имат нещо твърде общо, вън от общото им разположение към екзотичното и старинното. Посочените две сбирки показват белези, които ги поставят нейде на средата между неовладяното още ново и традицията. В „Стихове и песни” трепти една ведра, позната и близка на душата мечтателност, която се постига в музиката на един гъвкав и разнообразен стих и в блясъка на свежи и самобитни образи. „Във видения и съзерцания” един стар, познат по своята отмереност и дисциплина стих отразява един нов поглед - отвъд линията на видимото, дето душата пърха в пламъчната паяжина на мистерията.

Редом с всички тия лирици, едни от които с крилата на талант летят към нови хоризонти, а други с безпомощна мъка тъпчат и чезнат в изнемога, в нашата лирика след войната работят упорито цял рой поети, вътрешният поглед на които не прехвърля валога на ясното, простото и естественото. В техните видения, в бляновете им няма полусенки-полусветлини - заляни са от яснотата на божия ден. Копнежите им не се отнасят до вълшебни царствени престоли отвъд царството на смъртните, а до блага земни, всевечни и прастари: любов, нежност, доброта, човечност, и то в рамките на българската чувствителност. Тяхната мисъл не се рее към непостижимите загадки на душата, а се движи в кръга на ясното и постижимото.

Този прост, ограничен и познат свят, наистина, лишава вътрешния живот на тая лирика от оригиналност, но затова пък я освобождава от риска на изкуствени блуждения и безсмислици, и от апломба на едно високомерно и кухо Аз. Тя е едно свидетелство, че поезията на простото и естественото не е отживелица, особено у нас, дето смущения от висшо естество носят в по-голямата част от лириката печат на книжност.

Най-висшият белег, обаче, който отличава тая лирика от модернистичната, е, че личността на твореца в нея се изразява не в отломки на творческото Аз, а в образи, заети от света на опита. Това й придава повече обективност и социалност. В зависимост от нейната духовна същина и стихът е прост и естествен. Той не показва, наистина, нови и оригинални строеве, нито особено ритмично разнообразие, но затова пък е свободен от маниерността на оня модернистичен стих, който отхвърля тиранията на традицията, за да освети тиранията на произвола. Към тоя род поезия отнасям стихотворните цикли на ДОРА ГАБЕ и лирическите сбирки на МАРА БЕЛЧЕВА и Н. РАКИТИН.

От новите имена из списанията две привличат внимание: Й. СТРАТИЕВ и Й. СТУБЕЛ. Те са едва в изгрева си, а вече се очертават със собствен блясък.

Това са в общи линии главните прояви на нашата лирика след войната. Мерена изцяло откъм вътрешния си живот, колкото да е разнообразна в индивидуалните си постижения, тя показва една обща черта: отсъствие на гражданско и социално чувство. След последния национален разгром лириката, с малки изключения, не отрази нито един стон на мъка, нито вик на възмущение, нито зов за бунт. Това не се дължи на аристократична самозатвореност у поетите, нито на чувство за чистота и свръхвременност на поезията. Защото една искрена самозатвореност би се простряла неминуемо и върху гражданския живот на твореца и би се изразила в едно съзерцателно отшелничество, което, запазвайки творбата от „скверния” дъх на времето, би запазила и характера на твореца. У нас човекът се ломи, а творбата се възмогва към далечни приказни простори. Аз мисля, че лириката по-малко би изгубила, ако се откриеше за големите обществени преломи. Безотзивността й към пулса на времето само в един случай би била непреодолима: ако тя е само една разновидност на общото притъпяване на интелигенцията към гражданския живот.

* * *

В областта на разказа и повестта времето подир войната отбелязва едно небивало разнообразие - в смисъл на любопитни опити за оригиналност и новаторство. Романът, поради самото си естество, не прави особени усилия. И по техника, и по предмет, той следва без скокове и без напъни нормалния път на развитие. Не е така с разказа. Поради сравнително ограничения характер на материята, която пресъздава, той открива простор за повече плодовитост и новаторство.

Както в лириката, и в разказа се очертават две насоки: реалистична - не в смисъл на протоколно възсъздаване, а на творческо отношение към реалната действителност - и модернистична - по посоките на окултизма, диаболизма, футуризма и пр.

Най-талантливи работи в областта на реалистичния разказ за времето, което ни занимава тук, дадоха несъмнено Георги Райчев и Йордан Йовков. Колкото да са прилични по общия си художествен похват, те са съвсем самобитни и оригинални по подбор на сюжетите си и по изпълнение.

Тихите копнежи и съзерцания, делничните грижи и страдания на една нормална и положителна психика за РАЙЧЕВА не представят достатъчен художествен интерес. Той предпочита сюжети из областта на психологическия ексклюзивизъм и затова героите му са или сомнамбули, или садисти, или халюцинатори. Тази оригинална особеност на Райчевия разказ свързва последния с прийомите на диаболизма. Чрез нея Райчев поддържа у читателя един напрегнат до настръхване интерес, но едновременно с това си създава голямата мъка да се справя с неподдатливостта на един душевен лабиринт. И във всички случаи, когато не му се удава да го овладее, върху разказа му ляга сянката на една загадка, която накърнява художествената му непосредност.

Съвсем други са откъм сюжет разказите на ЙОРДАН ЙОВКОВ. Неговото око не търси голата и изключителна индивидуалност. Той чувствува достатъчно поезия в себе си, за да осмисли художествено най-плоския, най-обикновения сюжет. Намира своите герои зад селската ограда, по междуселските друмища и ханища и ги подлавя не в силни и преходни мигове, а във всекидневни залисии и в един по-спокоен и по-широк размах от време. Освободени от гнета на страшното, те постигат своята цена чрез спокойния анализ и чрез една лъчезарна поетическа наивност.

В зависимост от всичко това, колкото стилът на Райчева чертае нервните зигзаги на една драматическа напрегнатост, толкова в изпълнението на Йовкова се чувствува отмерено спокойствие и сигурна власт на движението на разказа.

Във всичко, което досега е създал, Георги Райчев е предимно лиричен, липсва му епическа широта, за да бъде битов писател. Той е преди всичко интроспективен и затова средището на тежестта във всичките му повести и разкази е индивидуалната психика. Външният свят го интересува дотолкова, доколкото може да му даде форми и отношения, в които да включи домогванията на една силна творческа интуиция.

Йовков е реалист по похват, по темперамент и по мироглед. През своята художническа личност той отразява един външен свят и тоя свят е непременно един отломък от целокупния български живот. И тестото, в което той, по силата на природата си, примесва своето собствено аз, и постигнатите с него изваяния - носят духа на българската земя и копнежите на българската душа.

Йовков има поглед повече за външния, отколкото за своя вътрешен живот, и затова работите му имат в основата си епичен характер.

Освен тия двама, в областта на реалистичния разказ след войната работиха още: Г. П. Стаматов, К. Константинов, Добри Немиров, Никола Янев, Д. Т. Калфов и др.

Интересна работа, като художествена проява и като етап на писателското развитие на СТАМАТОВА, е разказът му „Палладини”, дето той за пръв път прехвърли смело и широко магьосния кръг на своите сюжети из психологията на пола и измяната и в който изпява сякаш нечия лебедова песен.

Онова, което отличава КОНСТАНТИНОВА, е нежният лиризъм, който трепти над разказите му. В „Към близкия” той отрази един искрен и силен ропот срещу обществената поквара на онуй време.

Разказ с психологичен анализ от по-висш разред даде НИКОЛА ЯНЕВ с „Жена”, дето любовта е обрисувана не като книжна сантименталност или привична забава, нито като просто полово привличане, а като мистична сила с неотразима власт над живота. „Жена” отразява светли заложби на голям талант, който за жалост изгасна едва-що бе започнал да трепка. Елементът на Д. Т. КАЛФОВА е хумористичният разказ, в чиито рамки той включва понякога твърде умело не само карикатурното, но и трагичното в живота.

От представителите на втората, модернистичната насока в нашия разказ ще споменем само двама, като най-интересни и типични: Николай Райнов и Чавдар Мутафов.

НИКОЛАЙ РАЙНОВ е оригинален в най-хубавия смисъл на думата. В няколкото разкази, които написа след войната, той по старому отвръща поглед от видимия свят, за да черпи из света на виденията и загадките. Неговата магия произтича не само от дълбоките му прозрения, които откриват проникновението на един мислител. Истинската магия на Райнова иде от вълшебството на образите, в които той превъплъщава своите прозрения. Тъй неизменна хармония между мисъл и образ нашата поезия почти не познава. И най-висша, и най-любопитна проява на тая хармония са естествените усилия на Райнова да изведе законите на изкуството из своето собствено творчество.

Два разказа на Райнова - „Маршалът и детето” и „Сиромах Лазар” - съществено различни помежду си, откриват спроти по-раншната му творба елементите на едно колебание, ако не на една еволюция. В първия тайната на една мистична привързаност е дадена в низа от трезви реалистични наблюдения, във втория - визионерството на Райнова избива в явен окултизъм, който хвърля върху образите му сянка на видима тенденция.

Модернист е в разказа си Райнов дотолкова, доколкото напуща света на видимата действителност и обгръща света на мистичните видения, като замества прийомите на обективното наблюдение с тия на индивидуалното съзерцание. В едно, обаче, той е стар, по-стар от всички други модернисти у нас и млад, колкото всички истински безсмъртници: в инстинктивния си стремеж да вложи в словото и образа една мисъл, и в цялото - едно единство. В тоя смисъл грешат всички ония, които се мъчат да го подредят под знамето на крайния модернизъм.

В стремежа си да бъде нов и оригинален, ЧАВДАР МУТАФОВ изпада в един стил, който на езика на всички изкуства се нарича маниерничене, което се изразява най-ярко в отсъствие на единство. Като условие, което подчинява отделните части на един замисъл, единството е толкова необходимо в архитектурата, за физическата устойчивост на една монументална сграда, колкото в поезията - за духовна трайност на едно творение. Единството е първооснова и на поетическото възприятие. Не е възможно свободното приповторение на един творчески процес, който в самия си зародиш носи елементите на неуредица. Поради липса на вътрешно единство и „Марионетки”, и всички други работи на Чавдар Мутафов налагат почти навсякъде усилия на едно търсене по посока на поетическата спекулация и не будят радостта на свободно поетическо творчество. Неговите рожби изглеждат родени от една мимолетна прищявка, неподчинени, необуздани: те сякаш никнат по своя воля - малки, големи, червени, зелени, светли, мрачни, и живеят без грижа за взаимните си отношения: подскачат - без никъде да се подреждат в строен танц, светкат - без никъде да се заливат в ярка светлина. Защото техният закон е случайността. Маниерността на Мутафова се чувствува особено тежко във външните средства: тук ще видите сантименталност, която сладни, като ученическа: „Ах, вие не ме познавате, аз съм поетическа натура”; там - натуралистическа бруталност, напомняща „Le ventre de Paris” на Зола: „и в търбуха му клокочат тежки вълни от масло”. Противоречието в един период не го смущава: „Навън слънцето свети толкова ясно!... “ и веднага след това: „Вали, вали, вали. Ах, тия дребни, безпомощни, еднообразно тежки капки!” Чавдар Мутафов има една нескривана слабост към онова, което французите наричат tape à l’œil. Той обича да поразява с гротескни образи, с ярки багри и с... чуждестранни имена. Ще приведа къс из една от критичните му бележки (там той е толкова маниерен, колкото в поезията си): „Общият тон на изложбата е, подсурдинка, темпериран в реминисценции. Сладко, покорно, уморено изкуство - дипломатично редактирано в конвенционален бонтон с дискрецията на санаториум, с благочестивия парад на пансион, с тарифната скромност - приют” - 14 чужди думи в четири реда! Склонността, обаче, на Мутафова към tape à l’œil се чувствува много рязко в импресията „Зимна утрина”: на една страничка само има 75 епитета и третината от тях означават спектрални багри.

Времето подир войната не е много скъдно и откъм производство на роман. Романът, обаче, поради естеството и широтата на задачите си, не дава простор нито за чести и упорити повторения на безвкусицата, нито за дръзки новаторски опити. По тая причина колкото безсмислици и плиткости се появиха в тая област в смътното време подир войната, така си и загинаха, без да оставят особено съжаление у читателите, нито пък у авторите си охота за нови литературни грехове. Онова пък, което заслужава да се отбележи като дело на поезия, не носи никакъв знак на новаторство или модност. И във вътрешния си живот, и в художествените си средства то следва пътя на нашата поетическа традиция, доразвива създаденото вече у нас и открива простори за един по-широк и по-значителен обхват на българската поетическа мисъл. Колкото недостатъци и да имат романите и повестите на А. Страшимирова и Д. Шишманова след войната, те чертаят един несъмнен възход в развитието на нашия роман. Те превъзмогват решително и щастливо похватите и вътрешния свят на сълзливо-сантименталния и наивно-моралистичния роман у нас, за да минат в социално-психологичния, който се изгражда не вече върху плоскостта на събитията, а върху постиженията на едно вдъхновено проникване в душата на човека и на времето.

Времето подир войната създаде много нравствени крушения и конфликти, изобщо много драматизъм в живота, но драма с художествен драматизъм не даде.

© Йордан Бадев
© Издателство LiterNet, 29. 11. 2002
=============================
Публикация В: Йордан Бадев "Животът и изкуството", С., 1938.
Публикация в "Култура и критика. Ч. II: Прочити на традицията", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.