УВОД

Борислав Георгиев

web | Значение и употреба на глаголи...

Целта на настоящата изследване е да опише един клас употреби¹ на български Verba Dicendi (по-нататък - V_d ), който обаче е стратегически за разбирането на същността на V_d: конструкции от лични форми на V_d + пряко/косвено допълнение, служещи за основа на изказвания, в които се вижда как отправителят означава (кодира) в изказването си отношението си към своя събеседник и към предмета на изказването си. Формулирането на целта по точно този начин предполага, че, когато отправителят има намерение да направи това, той го прави по различен начин, от което пък, на свой ред, следва, че той невинаги е длъжен да го прави.

Отправителят има възможност да означи (да кодира) в изказването си отношението към своя събеседник по следните начини:

• Чрез пряко допълнение, т.е. като не използва експлициран или имплициран в изказването предлог за тази цел:

Наказвам те (= тебе) една седмица да не ходиш на кино²;

• Чрез косвено допълнение, т.е. като използва експлицирания или имплицирания предлог "на" в изказването си:

Казвам ти (= на тебе) еди-какво си;

• Чрез косвено допълнение, т.е. като използва предлога "пред", който предполага само експлицитна употреба:

Казвам пред тебе еди-какво си.

• Чрез косвено допълнение, т.е. като използва предлога "с", който предполага само експлицитна употреба:

  Приказвам с него
  Говоря с него
  Разговарям с него

Ако БТР (1994) отбелязва за глагола "говоря", че е едновременно преходен и непреходен, то за глагола "казвам" изначално се определя, че е преходен, въпреки че във въпросните конструкции той се проявява като непреходен; същият речник допуска само един случай на непреходност, белязан със стилистичната бележка "разговорно" - когато глаголът "казвам" се употребява със значение ‘заплашвам с наказание за непокорство, немирство и т.н.’ (БТР 1994).

Ще ти кажа аз на тебе

Очевидно е, че както "говоря", така и "казвам/кажа" се проявяват на синтактично равнище като дитранзитивни глаголи, т.е. като глаголи, които могат да изискват както пряко, така и косвено допълнение.

По-важният въпрос обаче е, защо идеята за последствията, които каузират глаголи като "казвам" и "говоря", не предполага положението, в което те пряко засягат събеседника в тази типична агенсно-пациенсна конструкция.

Отправителят може да означи отношението си към предмета на изказването си по следните начини:

• Чрез пряко допълнение, т.е. като не използва експлициран или имплициран предлог в изказването си:

Казвам нещо;

• Чрез косвено допълнение, т.е. като използва експлициран предлог "за" в изказването си:

Разказвам за нещо/някого;

• Чрез косвено допълнение, т.е. като използва експлициран предлог "по" в изказването си:

  Изказвам се по нещо (по доклада).

Очевидно е, че за да се определи в кои случаи е уместно да се употреби конструкцията " НЕЩО" и в кои - "ЗА НЕЩО", е наложително да се направи анализ на конкретни изказвания, а не на конструкциите сами по себе си.

С други думи, предметът на изследването ще бъде как съответният V_d, участващ в подобни конструкции, прототипни по отношение на съответните изказвания, очертава полето на комуникацията в изказването, защото - погледнато принципно - интересуващите ни отношение се задават и определят от избрания V_d, а неупотребата/употребата на един или друг предлог е следствие от този избор. Същият въпрос, по принцип, ще бъде задаван и по отношение на някои съществителни, произлезли от V_d.

Изследването си поставя и една втора цел: на кои езикови функции е проява употребата на един или друг V_d. Езиковите функции са Роман-Якобсоновите (1960 [1963]) шест функции на езика: емотивна (EF), конативна (CF), референтна/когнитивна (R[Cog.]F), поетическа/реторическа (P[Rh]F), фатическа (PhF) и метаезикова (MLF)³. Третата изследователска задача се налага от факта, че по традиция изказванията, съдържащи V_d, се причисляват към естествените метатекстове и се определят като "метатекстов плеоназъм" - Вежбицка (1971 [1978]): когато говорещият употреби, например, глагола "говоря" в 1 лице, единствено число, сегашно време, изявително наклонение е очевидно, че той говори.

И тъй като (ако погледнем огледално на известната мисъл на Л. Витгенщайн), употребата на думата в езика е нейното значение, разбира се, че ще става въпрос и за някои нюанси в значенията на V_d, останали извън вниманието на българските речници и граматики.

За основа на описанието беше избран глаголът "казвам" и някои ключови, производни от "казвам" (във формално и съдържателно отношение), глаголи и съществителни. Основанията за такъв избор не са случайни. Както отбелязва Иван Касабов в "Граматичният принцип в семантиката" (машинопис),

Така от двете централни единици на лексико-семантичната система: субстанциалната ЧОВЕК и глаголната СЪМ се достига до елементарната предикатна фраза ЧОВЕК СЪМ или по-обобщено в референтна предикатна структура АЗ СЪМ (НЯКАКЪВ) и оттам: АЗ МИСЛЯ НЕЩО ЗА НЕЩО и АЗ КАЗВАМ НЕЩО ЗА НЕЩО.

Дефиницията на глагола "казвам" в Касабов (1990) е

АКТУАЛНА РЕФЕРЕНЦИЯ - ПРЕДИКАЦИЯ.

Ако приемем гледната точка, че основната единица за общуване чрез езика е изказването и че то е актуална референция, в началото на всяко изказване трябва да се предполага мълчаливото присъствие на някой от V_d, така както М. Бахтин (1986) предполага мълчаливото присъствие на "Dixi" ("Казах", т.е. ‘свърших’) в края на всяко изказване. Това предположение напомня твърде много на т.нар. "перформативна хипотеза", прокламирана от школата на генеративната семантика, според която всяко изречение "И" в езика е в своята дълбочинна или семантична структура е перформативно изречение, приблизително от вида на изречения, които започват с "Твърдя...", "Обявявам..., "Питам..." и т.н.⁴ Всички тези глаголи, V_d по своята същност, перформативни от друга гледна точка, не изключват, а предполагат наличието на глаголи, като "казвам" или "говоря", в неизразеното абсолютно начало на изказването. Проблемът е в това точно кой V_d се предполага, че има предвид отправителят, и как предполагаемият V_d оказва влияние върху възприемането на изказването от страна на събеседника в общуването. Разбира се, събеседникът винаги има възможност да направи опит да снеме неяснотата по този въпрос, като покаже, че иска от отправителя да парафразира изказването си (т.е. да експлицира своето комуникативно намерение и отношение в естествената парафраза). Парафразата е обясняващо развиване на изказването, без да се променя неговото съдържание. За нея A. Гремас и Ж. Курте (1979/83) казват следното:

Парафразата е "естествена" (т.е. ненаучна) дейност за замяна (и поради това е една от основите за логическо и езиково изчисление) и като такава се отнася към парадигматическото измерение на езика; съвкупността от парафрази образува в известен смисъл парадигматичния клас на фразите. Обаче за разлика от това, което става при образуването на морфологическите, синтактическите и синтагматическите класове - където в качество на критерии за взаимозаменимост се избира или дистрибуцията, или установени по-рано граматически категории, - общият знаменател на класа от парафрази е по-скоро семантично тъждество, постулирано повече или по-малко интуитивно <...> Оказва се целесъобразно да бъдат различени два рода парафрази: а) субститутивни (или денотативни) парафрази, при които целта е пряко тъждество с парафразираното изказване⁵; б) косвени (частично конотативни) парафрази, които чрез своето съдържание снемат нееднозначността (двусмислеността) на първото изказване (по пътя на референцията или към контекста на изказването резултат, или към акта на изказването процес).

В случая на косвени (частично конотативни) парафрази, ако отправителят се придържа към принципите и максимите за успешна комуникация (от вида на Принципа за сътрудничеството Грайс 1975, Принципа за учтивостта Лийч 1983), той е длъжен да обяви какъв точно V_d е имал предвид, че стои в началото на изказването му. Предположението е, че едновременно с това той експлицира и иллокутивната (прагматичната) сила на първоначалното си изказване, зададена от съответния V_d. Именно тя ще бъде предмет на основния анализ, що се отнася до междуличностните отношения, изразени чрез конструкции, съдържащи V_d и въвеждащи събеседника в изказването. Проблемът би бил наистина решен от страна на отправителя, ако той владее и умее успешно да си служи с това, което Б. Бърнстийн (1990) нарича "разработен [речев] код" ("elaborated [speech] code"), който има за своя основа "артикулирани символи"⁶, защото той ще е в състояние да употреби най-подходящия V_d, като отчита нюансите в значенията на различните V_d.

Постулирането на този проблем предполага, че глаголи, като "казвам" и "говоря", не са взаимно заменими във всички случаи и че в определени случаи те задават както различно комуникативно намерение, така и различно отношение на отправителя спрямо събеседника му. Предположението е, че това се дължи не толкова (и не само) на различни нюанси в значението на двата глагола, колкото на различната им иллокутивна (прагматична) сила, която те потенциално съдържат и реално проявяват в изказването по отношение на събеседника в комуникацията. Тъй като в изследователското поле се въвежда и категорията "комуникативно намерение", сме длъжни да изброим какви могат да бъдат комуникативните намерения на отправителя по отношение на неговия събеседник. Те могат да бъдат следните: информиране, удоволствие, поддържане на словесната връзка и лечение⁷.

От изложеното по-горе възниква и друг въпрос - може ли да се открие връзка между комуникативното намерение на отправителя, изразено чрез съответния V_d, и отношението му към събеседника, като се има предвид, че е доказана връзката между значението и иллокутивната (прагматичната) сила на изказването (Лийч 1983). Ако такава връзка се открие, следва друг въпрос: дали комуникативното намерение е функция от отношението към събеседника или отношението към събеседника е функция от комуникативното намерение.

Отговорът на поставените по-горе въпроси, които ми се струват интересни и важни за разбирането на това, което става с хората по време на комуникацията, не се съдържа нито в речниците, нито в граматиките.

От друга страна обаче, интуитивното (всекидневното) мислене, което Е. Мелетински (1976) определя като "митологично", се интересува твърде много от това, което можем да наречем "сила на словото" (т.е. иллокутивната сила на изказването). Така например, от 210 паремии (пословици и поговорки), имащи за свой предмет словесното общуване между хората, 45 от тях се отнасят до иллокутивната сила, която се възприема като движещата сила в общуването. Забележително е, че този проблем измества такива въпроси, като за лъжата (27 бр.), истината (13 бр.) и т.н., защото за интуитивното мислене, вероятно, най-важна си остава магическата функция на езика

конверсията на отсъстващото или неодушевеното "трето лице" в получател на конативно изказване (Якобсон 1960 [1963: 216]).

Разликите между интуитивното (митологичното) и неинтуитивното (рационалното) мислене най-общо могат да се обяснят чрез схемата по-долу, съставена въз основа на разсъжденията на Е. Мелетински (1976) по този проблем:

Същевременно изследването на езиковата практика на тази част от обществото, за която се предполага, че е социализирана в познанието на равнище "метаезици за контрол и иновации", посочва, че уместната употреба на V_d е от изключително важно значение за тях. Ето защо на описание ще бъде подложена езиковата интуиция по отношение на различните употреби на V_d в посочените по-горе конструкции, като по отношение на тях ще бъде приложено това, което Жан-Франсоа Лиотар (1979 [1996]) нарича "прагматика на езиковите частици", "прагматични валентности", "частици социалност".

БЕЛЕЖКИ

1. Анализираните в работата употреби са определени като "клас", защото всички те имат общото свойство чрез тях да се въвеждат в изказването важни за отправителя компоненти на комуникацията: себе си, събеседника си и предмета на комуникацията. [обратно]

2. Действието "наказание" може да се осъществи само в областта на говоренето, т.е. глаголът "наказвам", производен от "казвам", е типичен перформатив; друг е въпросът, че последствието, което каузира този перформатив, се осъществява най-често извън областта на говоренето. [обратно]

3. За улеснение моделът на Р. Якобсон и въведените от нас означения на езиковите функции е изведен като Приложение 1. [обратно]

4. Описано по Лийч (1983). [обратно]

5. Т.е. перифраза. В някои лингвистични традиции (френската, например) се прави разлика между перифраза и парафраза. Перифразата, наричана още "дискурсивна синономия", представлява по същество заместване, например "Страната на изгряващото слънце" вм. "Япония". [обратно]

6. Другият вид речев код, според същия автор, е "стеснения" (restricted), който се основава върху "кондензирани" символи. [обратно]

7. Терапевтичното говорене е широко практикувано в днешната психотерапия. [обратно]

© Борислав Георгиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.12.2006
Борислав Георгиев. Значение и употреба на глаголи и имена за описание на общуването. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Борислав Георгиев. Значение и употреба на глаголи и имена за описание на общуването. София, 1997.