Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

3.1. КАЗВАМ

Борислав Георгиев

web | Значение и употреба на глаголи...

Както стана ясно от увода, въвеждането на събеседника в изказването (т.е. експликацията към кого се обръща отправителят) е факултативно. Не е факултативно обаче въвеждането на факта, който поражда употребата на глагола "казвам", затова първата конструкция, която ще бъде подложена на описание и анализ е "Казвам нещо".

3.1.1. Казвам [аз] нещо

"Казвам нещо" като отговор може да бъде смислен по отношение на следните два въпроса: Какво правиш? и Какво (казваш)?

Въпросът

Какво правиш?

който поражда отговор

Казвам нещо

е смислен тогава, когато този, на когото е зададен въпросът, извършва действия, които не могат (веднага) да бъдат идентифицирани като несловесно послание или се идентифицират като несловесно послание с повече от един вариант за интерпретация. Този въпрос предполага размяна на реплики от вида на следните:

Б: (целува "А") ;
А: Какво правиш?
Б: (Така) Казвам "добър ден".

Б: (целува "А")
А: Какво правиш?
Б: (Така) Казвам "извинявай"/(Така) се извинявам.

Б (целува "А")
А: Какво правиш?
Б: (Така) Казвам: "Ще закъснееш"/(Така) Казвам, че ще закъснееш.

Б: (жестикулира странно)
А: Какво правиш?
Б: Казвам: "Времето е хубаво"/Казвам, че времето е хубаво.

Въпросът

Какво (казваш)?

предполага отговор

Казвам нещо

като в случая Казвам нещо е естествена парафраза на реплика1, която е била казана непосредствено преди въпроса.

Б: (казва нещо, но "А" не го чува/разбира)
А: Какво (казваш)?
Б: Казвам "добър ден".

Б: Казвам "извинявай".
Б: Казвам, че се извинявам.
Б: Извинявам се.
Б: Казвам "съжалявам"
Б: Казвам, че съжалявам.
Б: Съжалявам.
Б: Казвам: "Ще закъснееш"
Б: Казвам, че ще закъснееш.
Б: Казвам: "Времето е хубаво"
Б: Казвам, че времето е хубаво.
Б: Казвам какво се случи снощи.

Конструкцията Казвам нещо (с елиминирано означаване на събеседника) може да се определи като типично проявление на това, което Група μ (1970 [1982]) наричат "реторична функция на езика". Реторичната функция на езика е същото, което Р. Якобсон (1960 [1963]) определя като "поетична функция на езика". За нея той казва следното:

La visée (Einstellung) du message en tant que tel, l’accent mis sur le message pour son propre comte, est ce qui caractйrise la fonction poétique du langage.

От гледище на Остиновата теория за речевия акт може да се каже, че конструкцията Казвам нещо въвежда локутивен акт, съсредоточавайки вниманието и на отправителя, и на събеседника върху неговите фонетични, фатични и ретични аспекти (в Остиновия смисъл)2 и в този смисъл "казвам" се проявява и като фактивен глагол:

Казвам "Е-мигранти", а не "И-мигранти" (фонетичен акт).
Казвам "Ще закъснееш" (фатичен акт).
Казвам, че ще закъснееш (ретичен акт).

Причините за привличане на вниманието само върху посланието като такова могат да бъдат най-малко две: или че авторът желае да привлече вниманието на събеседника си само върху посланието (а не върху себе си, като автор на посланието, или върху факта, че той казва нещо именно на събеседника си), или да изрази чрез тази конструкция факта, че посланието не е било създадено специално за този събеседник. Така например, ако разгледаме прочутата старозаветна фраза

Истина ли каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая (Бит. 3: 1)

е очевидно, че тя има точно такъв вид, за да концентрира вниманието върху валидността на Божията забрана, изречена обаче по отношение на точно определен адресат (Човека). Същият тип употреба на конструкцията можем да открием и във фолклора, например

Какво е слънце казало,/това е скоро сторило (I,2).

Срв. още

Като казвам това, аз всъщност имам предвид следното

или

Не си спомням да съм казвал "и два бонбона" (контекст: отправителят купува нещо и продавачката вместо да му върне рестото, му дава два бонбона).

Смисълът, с който се употребява тази конструкция, може най-добре да се усети, когато Vd е употребен в 3 л.:

А: Какво казва Роман?
Б: Роман казва: "Времето е хубаво".
Б: Роман казва, че времето е хубаво.
Б: Роман казва : "Ще закъснееш".
Б: Роман казва, че ще закъснее.

Стандартната ситуация, която може да осмисли тази размяна на реплики, е следната: "Роман" говори на неразбираем за "А" език, който е разбираем за "Б"; "А" е събеседник на "Роман"; Б" превежда на "А" казаното от Роман.

Изказвания от типа:

В такива случаи (винаги) казвам: "Да би мирно седяло, не би чудо видяло"

или

Абе аз казвам, че човек е най-добре да си върши работата, ама няма кой да ме чуе

илюстрират случаи, в които посланието, което се цитира, не е предназначено за конкретния събеседник, макар че то може да бъде валидно и по отношение на него. С други думи, конструкцията Казвам нещо може да се използва, и за да се въвеждат в общуването както аксиоматични твърдения, така и стандартни конвенционални речеви формули (Казвам: "Добър ден").

Възможността да се привлече вниманието на събеседника върху самото послание означава, че посланието се възприема като отделна действителност, а не като неотделима принадлежност на отправителя (нещо, което признават и Група μ, впрочем).

Интересен случай за анализ от гледна точка на привличане на вниманието върху посланието като отделна действителност представлява случаят

Казвам го (това).

В традиционните морфологични парадигми не се отбелязва, че показателните местоимения изобщо, и в частност - показателното местоимение за среден род, единствено число "това", могат да се удвояват. Още по-любопитен е фактът, че "това" се удвоява с помощта на кратката винителна форма в единствено число на третоличното местоимение - "го", което предполага граматичност на конструкцията при следния неин вид: *Казвам го него. Ако обаче показателното местоимение бъде заменено от име, ще получим изказвания от вида на:

Казвам я думата, за да Р.
Казвам го израза, за да Р.
Казвам го изречението, за да Р.

Тези изказвания по своят същност са метаезикови и са елемент от метатекста и по този начин отправителят в максимална степен подчертава същността на посланието, което е предмет на метаизказването като отделна действителност. Конструкцията ГО + ТОВА може да бъде обяснена като елиптична конструкция, изразяваща определеност с показателно местоимение при катафорична позиция на местоимението спрямо означаваната от него част от изказването:

Казвам го това изречение
Казвам го този израз
Казвам я тази дума
Казвам го това.

В случаи, когато местоимението е на анафорична позиция спрямо частта от изказването, към която препраща, е невъзможно да се получи удвояване на допълнението:

Ето защо казвам това (следното; така): Р
*Ето защо го казвам това (следното; така): Р

Въпросът, който трябва да се обсъди сега, е дали само глаголът "казвам" е белег за въвеждане на отделна словесна реалност, или това твърдение е валидно по отношение на повечето (или всички) Vd. За целта нека в цитираните по-горе диалози да заменим глагола "казвам" с други Vd:

Б: (целува "А")
А: Какво правиш?
Б: *(Така) Изричам "добър ден"./*(Така) Изговорвам "добър ден"/*(Така) Изявявам "добър ден"/*(Така) Произнасям "добър ден".

Същата невъзможност за употреба на други Vd съществува и в останалите два диалога, в които участва въпросът Какво правиш?

Б: (казва нещо, но "А" не го чува/разбира)
А: *Какво (говориш)?
Б: *Говоря (изричам, изявявам, произнасям и т.н.) "добър ден".

Б: *Говоря (изричам, изявявам, произнасям и т.н.) "извинявай".
Б: *Говоря (изричам, изявявам, произнасям и т.н.), че се извинявам.
Б: *Говоря (изричам, изявявам, произнасям и т.н.) "съжалявам"
Б: *Говоря (изричам, изявявам, произнасям и т.н.), че съжалявам.
Б: *Говоря (изричам, изявявам, произнасям и т.н.): "Ще закъснееш"
Б: *Говоря (изричам, изявявам, произнасям и т.н.), че ще закъснееш.
Б: *Говоря (изричам, изявявам, произнасям и т.н.): "Времето е хубаво"
Б: *Говоря (изричам, изявявам, произнасям и т.н.), че времето е хубаво.
Б: *Говоря (изричам, изявявам, произнасям и т.н.) какво се случи снощи.

Въпросът

Какво говориш?

има друг смисъл и не може да бъде породен от нечуване/неразбиране. Той е израз на изненада и би бил смислен в контекст като следния:

А: (казва нещо необичайно на "Б")
Б: Какво (говориш)?
А: Истината ти казвам/говоря.

Ако изненадата е изразена само чрез въпроса Какво?, стандартният отговор е само Истината ти казвам. Ако е зададен целият въпрос, възможно е да се появи и отговор Истината ти говоря в резултат от явлението, което психолингвистите нарича "ехолалия"3.

Като цяло, очевидно е, че търсеното намерение (привличане вниманието на събеседника към посланието като отделна действителност) при употребата на тази конструкция може да се постигне само като се употребява глаголът "казвам".

Конструкцията Казвам нещо (с елиминирано означаване на събеседника) е смислена и уместна в парафрази и метаизказвания и поради това тя е проява не само на поетичната, но и на метаезиковата функция на езика, т.е.

казвам [аз] нещо P(Rh) F + MLF

 

3.1.2. Казвам [аз] нещо на тебе

Казвам нещо на тебе като отговор може да бъде смислен по отношение на следните два въпроса: Какво правиш? и Какво (казваш)?, като условията за смисленост са същите, както в 2.1.1.:

3.1.2.1. Какво правиш?

Б: (целува "А")
А: Какво правиш?
Б: Така ти казвам "добър ден". /Казвам ти "добър ден".

Б: (целува "А")
А: Какво правиш?
Б: Така ти казвам "извинявай"/така ти се извинявам.

Б (целува "А")
А: Какво правиш?
Б: Така ти казвам: "Ще закъснееш"/Така ти казвам, че ще закъснееш.

Б: (жестикулира странно)
А: Какво правиш?
Б: Казвам ти: "Времето е хубаво"/Казвам ти, че времето е хубаво.

3.1.2.2. Какво (казваш)?

Б: (казва нещо, но "А" не го чува/разбира)
А: Какво (казваш)?
Б: Казвам ти [на Тома]"добър ден".

Б: Казвам ти [на Тома]"извинявай".
Б: Казвам ти [на Тома], че се извинявам.
Б: Казвам ти [на Тома] "Ще закъснееш".
Б: Казвам ти [на Тома], че ще закъснееш.
Б: Казвам ти [на Тома] какво се случи снощи.

Конструкцията Казвам ти нещо (Казвам нещо + означаване на събеседника) може да се определи като съвместна проява на три езикови функции: P(R)F + MLF +CF, с акцент върху конативната. Конативната функция на езика е тази функция, която par excellence въвежда идеята за власт, изразена чрез езика. Акцентът върху конативната функция добре личи и от разликите между "сгрешения" първоначален словоред на конструкцията и фактическия:

*Казвам [Х] нещо на Y. Казвам [Х] на Y нещо.

*Казвам какво се случи снощи ти.
*Казвам какво се случи снощи на Тома.
Казвам на съпруга си какво се случи снощи.
Казвам какво се случи снощи на съпруга си/на съпруга ми.

Акцентът върху конативната функция се носи от това, което Р. Якобсон (1965 [1983: 107]) нарича "иконичен аспект на езиковата структура". Когато събеседникът е означен чрез местоимение, то е веднага или пред, или след "казвам", т.е. налице е следният иконичен словоред:

Аз ти казвам / Казвам ти/ Аз казвам на тебе.

Случаите, в които събеседникът не е означен чрез местоимение, са по-интересни, тъй като при тях се наблюдава (и не се наблюдава) словоредна "фриволност". Изказването

*Казвам какво се случи снощи на Тома.

е невъзможно в стандартните случаи4 да означава събеседника, когато събеседникът и получателят са едно и също лице (т.е. когато това е реплика, насочена към събеседника). Когато събеседникът е въведен в изказването с името си като израз на специално отношение към него, изказването ще изглежда по следния начин:

Казвам на Тома [казвам именно на теб - на Тома] какво се случи снощи.

В случаи като

Казвам на съпруга си какво се случи снощи.
Казвам какво се случи снощи на съпруга си/на съпруга ми.

когато съпругът е събеседникът на отправителя, в първия вариант е налице допълнителна иконичност, тъй като се експлицират и ролите, които изпълняват отправителят и неговият събеседник (‘казвам това не изобщо на някого, а точно на съпруга си’). Във втория случай е налице само експликация на ролите, които изпълняват отправителят и събеседникът, като губещата се иконичност, изразяваща властническите отношения между отправителя и събеседника, се компенсира по чисто граматичен път - чрез употребата на възвратното притежателно местоимение, което позволява словоредната "фриволност". В общуването обикновено точно при тези случаи не се греши в употребата на възвратното притежателно местоимение, тъй като редуването "си/ми" води до появата на съвършено ново по смисъл изречение:

Сравни също и следния случай:

експликация на ролята, на точната позиция на събеседника спрямо говорещия.

Забележително е, че при пресъздаване (а не при цитиране) на тази ситуация пред трето лице е възможен само изконният иконичен словоред:

Казвам (му) (аз) на сина си да ми помогне, а той ми се смее и не ще до помогне на баща си.
*Казвам (му) (аз) да ми помогне на сина си, а той ми се смее и не ще да помогне на баща си.

При говорене разкъсването на иконичния словоред може да бъде компенсирано и чрез емфатизиране на начина, по който е означен събеседникът:

Казвам "Помогни ми" [пауза] на сина си, а ти ми се смееш и не щеш да ми помогнеш.

Интересен случай за анализ представлява прилагането на модификация на разглежданата конструкция с глагол от свършен вид във въпроси от вида на

Как да ти кажа?

особено когато тя се съпостави с подобната на нея конструкция

Как да ти говоря?

От гледище на социалната класификация на въпросите на Уенди Ленерт (1984 [1988]) Как да ти кажа?/Как да ти говоря? имат всички основания да бъдат причислени както към стратегическите, така и към любезните въпроси. Основанията Как да ти кажа?/Как да ти говоря? да бъдат причислени към стратегическите въпроси се съдържат в това, че отправителят иконизира пред събеседника си факта, че търси подходящите изразни средства, подходящата стратегия на изразяване как да му каже нещо или подходящия тип говорене.

Типичен контекст, в който се появява въпросът Как да ти кажа?, е от вида на:

А: Какво прави Лаврен? (= Как е Лаврен?)
Б: Как да ти кажа - той е решил да ме напусне.

Типичен контекст, в който се появява въпросът Как да ти говоря?, е от вида на:

(Кажи ми) Как да ти говоря, за да ме разбереш?

Негов вариант е въпросът

(Кажи ми) На какъв език да ти говоря, за да ме разбереш?

Същата позиция на отправителя спрямо събеседника му може да бъде изразена и без въпрос:

Казвам ти на чист български език, че Р.

Когато Как да ти кажа?/Как да ти говоря? бъдат разгледани в типичните си контексти, по-вероятно е да причислим Как да ти кажа? към класа на любезните въпроси, а Как да ти говоря? - към класа на стратегическите въпроси. За целта нека си представим ситуацията, пораждаща контекстите на двата въпроса:

Снахата (пита свекърва си): Как да ти говоря [‘как да се обръщам изобщо към тебе’]: на "майко" или на малко име?
Свекървата (пита снаха си): Какво прави Лаврен?
Снахата: Как да ти кажа - той е решил повече да не живее с мене.

Разбира се, въпросният разговор може да се произведе и между всеки други двама души, като задължително условие той да има този вид е изискването и двамата събеседници да са в близки отношения с лицето, за което става дума (иначе необясним остава стремежът за евфемизация на информацията).

В случая е налице редуването ЛЮБЕЗЕН въпрос/ЛЮБЕЗЕН отговор, за което У. Ленерт (1984 [1988: 261]) пише следното:

ЛЮБЕЗНИЯТ въпрос сам по себе си представлява социална условност.
ЛЮБЕЗНИЯТ отговор е уместен в дадената ситуация отговор, който е социално обусловен и който не противоречи на въпроса.

Случаите

(Кажи ми) Как да ти говоря, за да ме разбереш?
(Кажи ми) На какъв език да ти говоря, за да ме разбереш?

не предполагат подобна размяна на реплики, но предполагат несъответстващо в очите на отправителя поведение на събеседника към момента, в който този въпрос бива зададен, и целта на отправителя е да върне в съответстващите рамки поведението на събеседника си. Синонимни реплики на тези въпроси са реплики от вида на

Не се прави, че не ме разбираш

с ясно изразено перлокутивно съдържание (отправителят изразява, че е убеден, че неговото говорене каузира разбиране от страна на събеседника му).

Разликата обаче между двата синонимни израза се изразява в следното: задаването на въпрос от посочените видове е последният възможен аргумент в стратегията на отправителя, за което говори и фактът, че в разглежданите въпроси не може да се открие явно или скрито перлокутивно съдържание. Следователно, задаването на подобен въпрос има за цел да отбележи настъпването на този момент в спора, който - ако си послужим с терминологията на Иля Пригожин (1984) - можем да наречем "бифуркационен", когато е принципно невъзможно да се предскаже в каква посока ще се развият по-нататък действията на двамата събеседници: дали комуникацията ще продължи, като събеседникът приеме наложените му от отправителя рамки на поведение, т.е. дали налице ще бъде "дисипативно" организирана комуникация (за чието поддържане е необходимо по-голямо количество енергия от страна и на двамата участници в нея), или комуникацията просто ще се разпадне, като всеки един от участниците остане на предишните си позиции.

Според описанието на У. Ленерт, задаването на стратегически въпрос има за цел да накара събеседника да заеме отбранителна позиция. Стратегическият отговор на стратегическия въпрос - пише У. Ленерт - е отговор, чието предназначение е да признае стратегията, изразена във въпроса, и да реагира на нея с помощта на по-силна стратегия. Задаването на въпроси от вида на

(Кажи ми) Как да ти говоря, за да ме разбереш?
(Кажи ми) На какъв език да ти говоря, за да ме разбереш?

каузира резултат "заемане на отбранителна позиция и въвеждане на по-силна стратегия", като израз на този резултат може да бъде както дисипатизирането на комуникацията, така и нейното прекратяване.

Същевременно, от гледна точка на семантичната класификация на въпросите, която У. Ленерт (1984 [1988]) прави, разглежданите образци могат да бъдат причислени към назованите от нея "процедурни въпроси" от вида на Как направихте това?; Как да стигна до вашия дом?.

Случаят

Казвам ти на чист български език, че Р

е аналогичен със случая

Не се прави, че не ме разбираш

от гледище на перлокутивното съдържание в него. Същевременно тук е мястото да се отбележи следната особеност:

Казвам ти на чист български език, че Р.
*Говоря ти на чист български език, че Р.
На какъв език да ти говоря, че да ме разбереш?
*На какъв език да ти казвам, че да ме разбереш?

Обяснението на тази особеност в употребата на "казвам"/"говоря" може да започне по следния начин:

Казвам ти на чист български език, че Р. [Казвам ти на чист български език нещо конкретно]
*Говоря ти на чист български език, че Р. [*Говоря ти на чист български език нещо конкретно]
На какъв език да ти говоря, че да ме разбереш? [На какъв език да ти говоря изобщо, че да ме разбереш изобщо?]
*На какъв език да ти казвам, че да ме разбереш? [*На какъв език да ти казвам изобщо, че да ме разбереш изобщо?]

Версията, че мога да казвам само нещо конкретно, а изобщо мога само да говоря, се потвърждава и от следния факт:

Говоря български език.
*Казвам български език.

Срв. също така и съответните въпроси:

Говорите ли български? [=Говорите ли изобщо български?]
*Казвате ли български? [=*Казвате ли изобщо български?]

Ако в конструкцията се появи предлогът "на", нещата по същество не се променят:

Говоря на български език [изобщо].
*Говоря на български език, че Р.
*Казвам на български език [изобщо].
Говоря на български език, че Р.

Ако в конструкцията се появи и означаването на предмета на изказването, същата зависимост отново се потвърждава:

*Говоря на български език "Обичам те"
Казвам на български език "Обичам те".

С други думи, на това равнище от анализа се открива следното елементарно семантично поле

`говоря’
‘казвам’

‘изобщо’
‘нещо конкретно’5.

Случаят, от който започнахме този анализ

Как да ти кажа?

също така е израз на метаезиковата функция на езика.

От друга страна, разглежданата конструкция предполага произвеждането на иллокутивен акт от страна на отправителя поради решаващото наличие и на езиковата конативна функция.

Конструкцията *Казвам [X] нещо на Y. Казвам [Х] на Y нещо е проява на метаезиковата (факултативно), на поетичната и на конативната функция на езика, като последната има решаващо значение при избора на тази конструкция за употреба/неупотреба, т.е.

Казвам [Х] на Y нещо CF + P(Rh)F + (MLF)

 

3.1.3. Казвам [аз] за нещо на тебе Казвам[аз] [ти (на тебе)] за нещо.

Конструкцията

Казвам (ти) на тебе за нещо

не може да бъде смислен отговор на въпроса Какво правиш?:

Б: (целува "А")
А: Какво правиш?
Б: *Така ти казвам за "добър ден". /*Казвам ти за "добър ден".

Б: (целува "А")
А: Какво правиш?
Б: *Така ти казвам за "извинявай".

Б (целува "А")
А: Какво правиш?
Б: *Така ти казвам за: "Ще закъснееш"/*Така ти казвам за това, че ще закъснееш.

Б: (жестикулира странно)
А: Какво правиш?
Б: *Казвам ти за "Времето е хубаво"/*Казвам ти за че времето е хубаво6.

Реалните употреби, в които може да се появи конструкцията, са следните:

Казвам (ти) за случката снощи, та да не се изненадваш, че не си говорим.
Казвам (ти) за случилото се снощи, та да не се изненадваш, че не си говорим.
Казвам (ти) за отсъствията си, за да не те изненада класната на родителската среща.
Казвам (ти) за намеренията си.

Тези употреби могат да се появят само като обобщение на нещо вече казано или случило се (т.е. като тема в изречението, от гледище на темо-ремната организация на изречението) и това добре личи от факта, че името след предлога е членувано. В този смисъл неграматични ще бъдат употреби от вида на:

*Казвам (ти) за случка снощи...
*Казвам (ти) за какво се случи снощи...

От друга страна, пропозицията, следваща Казвам ти, в изказването може да обозначава нещо, което е станало, извършено, случило се преди или след момента на говоренето, срв. неуместността на изказвания от вида на

*Казвам (ти) за това какво се случва сега, за да вземеш спешни мерки вместо
Казвам (ти) какво се случва сега, за да вземеш спешни мерки

или двусмислеността на изказвания от вида на

Казвам (ти) за случката днес,

където "днес" може да се схване и като обстоятелство за време, и като несъгласувано определение към "случката".

В случая обаче не е толкова важен фактът, че става въпрос за минали или бъдещи събития, а по-скоро - че става въпрос за осмисляне по определен начин, оценяване и назоваване чрез обобщаващо езиково средство и че на оценка и назоваване подлежат само минали или бъдещи събития.

Ако парафразираме изказването

Казвам (ти) за случката снощи

бихме получили приблизително следното:

Казвам ти за това, което досега описвах (разказвах) и нарекох за себе си "случка", защото го оценявам като произшествие, за да не се изненадваш, че не си говорим.

Изрази като

Казвам (ти) за днешната/сегашната случка

не остават извън полето на предложената интерпретация, защото събитието се е произвело, било е осмислено, оценено и назовано по този начин преди момента на говоренето.

Тази констатация обяснява защо конструкцията не може да се приложи, когато става въпрос за нещо, което се случва в момента на говоренето: то, към момента на говоренето, все още не е приключило и, следователно - не може да бъде подложено на осмисляне, оценка и назоваване с име.

Тази констатация посочва, че разглежданата конструкция не може да се приложи в изказване, което е отговор на въпроса Какво (казваш)?, т.е. че не е парафраза на изказване, което е било казано, но не е било чуто/разбрано от страна на събеседника.

Предлогът "за" в случая отвежда и към един от аспектите на това, което Майкъл Реди (1979) назовава "conduit metaphor" ("метафора на провеждането"), изразяваща се в следните три виждания:

1. Ideas (or meanings) are objects - ‘Идеите (или значенията) са предмети’.
2. Linguistic expressions are containers - ‘Езиковите изрази са вместилища’.
3. Communication is sending - ‘Комуникацията е изпращане’.

Моделът за комуникация, който по презумпция би трябвало да се съдържа в естествения метаезик за езиците, принадлежащи към т.нар. от Whorf (1969 [1956]) група на Standard Average European languages (SAE), е следният:

говорещият поставя идеите (предметите) в думи (вместилища за идеите) и изпраща думите по канала за свръзка на слушателя, който изважда идеите/предметите от думите/вместилищата7.

От тази гледна точка можем да кажем, че в конструкцията

Казвам за нещо на тебе

предлогът "за" посочва към имплицитно оценъчно съждение, "поставено" (най-често) в една дума, което трябва да каузира съответстващото настроение и поведение от страна на събеседника:

Казвам (ти) за екшъна, който се разигра снощи у нас, та да не се учудваш на безпорядъка, който цари.
Казвам (ти) за пиянските му изпълнения по време на командировката, за да си направиш съответните заключения що за човек е той.
Казвам (ти) за изневерите му, за да си помислиш дали си струва повече да живееш с него.

От друга страна, в тази интерпретация не се вместват изцяло случаи като:

Казвам (ти) за конкурса, ако искаш да участваш в него.
Казвам (ти) за водката в хладилника, за да си налееш, ако искаш.
Казвам (ти) за спуканата тръба, за да не пускаш водата.

Тук отново става въпрос било за минали, било за бъдещи събития, както и за това, че конструкцията

Казвам (ти) за нещо

е носител на темата в изречението, но с изключение на примера със спуканата тръба (оценявам, диагностицирам тръбата като спукана) в останалите два случая липсва експлицитният оценъчен момент.

Контекстът, породил изказвания като първите две, може да бъде например следният:

В института обявиха конкурс за научен сътрудник по съвременен български език. Казвам ти за конкурса, за да участваш в него.

Купих водка и я поставих в хладилника да се изстудява.
Казвам ти за водката, за да си налееш, ако искаш.

Същевременно при по-обстоен анализ може да се открие имплицитен оценъчен момент в изказването:

Научих, че в института са обявили конкурс за научен сътрудник по съвременен български език. Тъй като преценявам, че този конкурс може да те заинтересува [тъй като знам, че се интересуваш от подобни конкурси или че си търсиш работа, съответстваща на твоята квалификация], казвам ти за него (за конкурса), за да участваш, ако искаш, в него.

Отправителят преценява, че фактът на събитието, което предстои, може да е релевантно на интересите, които събеседникът му има, той го осведомява. Принципно по същия начин може да се парафразира и вторият пример:

Като минавах покрай магазина купих бутилка водка и я поставих в хладилника да се изстудява. Тъй като сте се събрали вкъщи и ви е хубаво, преценявам, че може и да ви се допие нещо, затова ти казвам за водката, ако искате да я отворите.

В случая оценъчният момент не е по отношение на това, което се е случило или предстои да се случи, а по отношение на събеседника. Например в разглежданите случаи се изразява загриженост към събеседника, което имплицира, че отправителят преценява събеседника си като свой близък или приятел, т.е. че - както Ю. Апресян (1986а) се изразява - отправителят включва в своята лична сфера събеседника си. Според него, в личната сфера на говорещия влиза самият говорещ и всичко, което му е близко от физическа, морална, емоционална или интелектуална гледна точка. Това е едната възможна гледна точка за случаите, които излизат извън възприетата рамка за интерпретация на разглежданата конструкция.

Другата гледна точка може да сведе изразите до случая.

Казвам ти за времето, че е хубаво (вж. бел. 6 под линия):
Казвам ти за конкурса [че е обявен], ако искаш да участваш в него.
Казвам ти за водката в хладилника, [че можеш да я отвориш], за да си налееш, ако искаш.

От тази гледна точка валидната за конструкцията схема е

Казвам [Х] за нещо на Y   EF + CF + P(Rh)F + (MLF)

Словесното описание на тази схема може да изглежда по следния начин: като казва за нещо на събеседника си и привлича вниманието му върху казаното, отправителят изразява своя оценка по отношение на случилото се или предстоящото да се случи събитие или по отношение на събеседника си, изразена (най-често) чрез една дума или имплицитно, за да каузира определено поведение у събеседника си, като оценката има конвенционален характер; думата или изразът са плод от вътреезиков превод, като описанието на определени случки или събития се картографира върху набор от конвенционални оценъчни и обобщаващи думи или изрази, което може да стане само като се използва и метаезиковата функция на езика.

Възниква въпросът защо оценката по отношение на събеседника се изразява по-скоро имплицитно (особено ако тя е положителна). В случая действието на част от максимите на Принципа за учтивостта на Лийч (1983) могат да обяснят това явление:

МАКСИМА НА ВЕЛИКОДУШИЕТО:

(а) Минимизирай ползите за себе си;
(б) Максимализирай загубите за себе си.

МАКСИМА НА СКРОМНОСТТА:

(а) Минимизирай похвалите за себе си;
(б) Максимализирай упреците (dispraise) за себе си.

Експлицитното изразяване на факта, че отправителят включва в личната си сфера събеседника си, е пряко нарушение на тези две максими и затова в стандартната комуникация се предпочита този факт да присъства имплицитно или като част от фоновото знание, въз основа на което се изгражда изказването.

 

3.1.4. Казвам [аз] нещо пред тебе.

В тази конструкция значението на част от нея

Казвам (аз) нещо

е идентично на значението, описано в 3.1.1.

Вниманието ще бъде насочено към употребата на предлога "пред" и значенията, които придобива конструкцията

Казвам (аз) нещо

когато събеседникът е въведен чрез предлога "пред".

Първата констатация е, че - подобно в 3.1.2. и 3.1.3. - първоначално изведената схема подлежи на трансформация с оглед иконизация на словореда:

*Казвам [аз] нещо пред тебе Казвам [аз] пред тебе нещо

Типични случаи, в които се употребява конструкцията Казвам [аз] нещо пред тебе са от вида на:

Казвам пред тебе какво се случи снощи, а ти - нищо.
Казвам пред тебе, че синът ти се държи безобразно, а ти се смееш.
Казвам пред Вас - министъра, че госпожа Нинова трябва да остане директор на училището.

Очевидно е, че предлогът "пред" се използва, за да се изрази, че получателят не е част от личната сфера на отправителя, а че е лице, което има възможност да възприеме казаното от отправителя, но със същата степен на вероятност може и да не го възприеме. По-особена в случая е и позицията на отправителя, който чрез употребата на предлога "пред", сигнализира, че възприема това, което Р. Фишер и У. Юри (1981 [1992]) наричат принципна позиция в комуникацията, т.е. когато участниците в нея решават да не оказват натиск един спрямо друг и да не отстъпват пред събеседника си в своя вреда; срв. също така и

Казвам пред вас - съдиите, истината.

Казвам пред вас - представителите на медиите, проблемите в нашата фирма.
Казвам пред съвета възраженията си.

Изказвания от вида на

Казвам на вас - съдиите, истината

в съдебната зала биха били приети като неуместни и като проява на неуважение към съда, защото имплицира две неща: а) че съдиите са част от личната сфера на отправителя, което влиза в противоречие с идеята за безпристрастност на съда и б) съдиите да възприемат като аксиоматична истина казаното от отправителя.

Съществуват и друг клас изказвания, в които се употребява глаголът "казвам" с предлога "пред":

Казвам молитвата си пред иконата.
Казвам молитвата си пред Бога.
Казвам пред лицето на смъртта истината.

В случая наличието на позицията "получател" е твърде хипотетична, тъй като той или не е видим (Бог), или е представен чрез иконичен знак (иконата), или е вид усещане (или определено знание), което означаваме като "лицето на смъртта". Във всеки случай, това, което е неоспоримо, е, че отсъства мигновена обратна вързка от страна на получателя и отправителят дори не знае дали получателят е получил неговото послание.

Същевременно, ако отправителят има предвид трето лице, което не присъства в момента на говоренето, т.е. ако налице са случаи от вида на

Казвам пред него какво се случи снощи, а той - нищо.
Казвам пред него, че синът му се държи безобразно, а той се смее.
Казвам пред министъра, че Нинова трябва да остане директор на училището.

употребата на предлога "пред" по никакъв начин не носи идеята, че е установена словесна връзка между отправителя на посланието и този, за когото е предназначено то, за разлика от употребата на предлозите "на" и "с", които съдържат тази идея.

Ситуацията, която би породила описание на случилото се, в което присъства конструкцията

Казвам [аз] пред тебе нещо

може да изглежда по следния начин. Аз, като възможен отправител, и Той, като възможен възприемател, имаме всички подходящи условия на влезем в словесна връзка помежду си (намираме се на едно и също място; в момента той не говори с никого другиго и т.н.). Същевременно съществуват социални или друг вид ограничения, които ме възпират да се обърна към него и да го заговоря. Затова аз се "изправям" пред него (фактически или символно); заставам очи-в-очи с него (т.е. съизмервам се с него физически, социално и/или словесно) и казвам нещо, като го казвам по такъв начин, че той да се заинтригува от казаното и да инициира началото на разговор. С други думи, словесно се изобразява следното разположение между участниците в комуникацията:

Фиг.1.

Ако по същия начин трябва да изобразим конструкцията на глагола "казвам" с предлога "на", тя ще изглежда почти по същия начин, с тази само разлика, че посоката на стрелката ще е обратна:

Фиг. 2.

Възможна е също така и следното графично представяне на конструкциите, в които участва "КАЗВАМ" + "НА":

Фиг. 3.

Разликите във виртуалните представи за пространственото разположение на участниците, съдържащи се имплицитно в изказванията, се определя от факта, че във Фиг. 2 отправителят има право да въвежда в употреба конативната функция на езика (т.е. съществува социална конвенция, позволяваща това, която изисква, от своя страна, принципно поведение от страна на отправителя), без събеседникът му да е част от неговата лична сфера, докато във Фиг. 3 отправителят има същото право, като същевременно събеседникът му е част от неговата лична сфера. Срв. също така и следните случаи:

Казвам му на ухо нещо.
Казвам молитвата (= моля се) пред Бога за плодородие.
Седя от дясната страна на Бога.

Конструкцията с предлога "пред" изразява факта, че отправителят възприема получателя на посланието си като потенциален, а не като реален възприемател поради това, че съществуват социални или друг вид ограничения, които му пречат да означи веднага получателя като свой събеседник, или че изпраща посланието си към хипотетичен получател.

Схемата, валидна за тази конструкция, е следната

Казвам [Х] пред Y нещо EF +R (Cog.)F

Разчитането на схемата може да бъде следното: конструкцията Казвам пред тебе нещо изразява факта, че отправителят въвежда в употреба емотивната и референтната (когнитивната) езикови функции и че целта му е да въведе в комуникацията репрезентатив (или асертив), според Джон-Сърловата (1979) класификация на иллокутивните актове.

 

3.1.5. Казвам [аз] за нещо пред тебе.

Значението и употребата на тази конструкция е функция от пресечните точки между значенията и употребите на конструкциите

Казвам [аз] за нещо на тебе + Казвам пред тебе нещо.

От тази гледна точка схемата, представяща употребата на конструкцията, би изглеждала по следния начин:

ЕF + R (Cog.)F + P (Rh)F

 

3.1.6. Той казва .

В изолирани случаи е възможно да съществува абсолютна употреба на глагола "казвам":

- Романе, кажи ми! - казва Тома. Роман казва, след това се изправя и излиза.

Конструкцията не представлява особен интерес за анализ, защото от котекста става ясно какво казва Роман.

Друг случай, в който е възможно да се употреби конструкцията, е следният:

А: Николай казва, че трябва да взимаш антибиотици.
Б (сопнато): Той казва!

В случая смисълът на репликата е Кой е той, че да казва това, т.е. налице е оспорване на авторитет.

 

3.1.7. Той казва нещо на него.

Интересната особеност, която се забелязва, когато формата на глагола е в 3 лице, единствено число, е следната: можем да зададем въпросите Какво прави Роман?/ Какво му казва Роман?, но не можем да зададем въпроса Какво му прави Роман по отношение на изказването

Роман му казва (на Тома) какво се случи снощи освен ако Тома реагира по необичаен начин:

А: Какво прави Роман?
Б: Роман му казва (на Тома) какво се случи снощи.

А: Какво му казва Роман?
Б: Роман му казва (на Тома) какво се случи снощи.

А: *Какво му прави Роман?
Б: Роман му казва (на Тома) какво се случи снощи.

но

[Роман и Тома не са пред очите на "А" и "Б"; Роман казва нещо на Тома; Тома пъшка (стене, охка, плаче)]
А (който не вижда какво правят Роман и Тома): Какво му прави Роман на Тома?
Б (който знае или предполага какво правят Роман и Тома): Роман (просто) му казва (на Тома) какво се случи снощи.

 

3.1.8. "Казвам" и шестте езикови функции на Роман Якобсон.

При анализа на конструкциите бяха получени следните схеми за това кои от езиковите функции на Роман Якобсон могат да се изразят чрез глагола "казвам":

Тези схеми могат да се изразят и в табличен вид:

Конструкция

Еmot.

Conat.

Refer.

Poet.

Phat.

Meta

Казвам нещо

 

 

 

+

 

+

Казвам ти нещо

 

+

 

+

 

+

Казвам ти за нещо

+

+

 

+

 

+

Казвам пред тебе нещо

+

 

+

 

 

 

Казвам пред тебе за нещо

+

 

+

+

 

 

Глаголът "казвам" в разглежданите конструкции е възможно да бъде употребен, за да изрази пет от шестте езикови функции на Р. Якобсон. Незапълнена остава фатичната функция на езика, което е естествено, защото, за да се каже (за) нещо (на/пред някого), очевидно е, че общуващите трябва да са установили словесна връзка помежду си. С други думи, петте конструкции описват и чрез е възможно да се говори за почти цялото поле на комуникацията, т.е. те не са само израз на метаезиковата функция на езика.

 

3.1.9. "Казвам" по отношение на глаголите, назоваващи действията на човека, свързани с петте органа на чувствата.

В своята дисертация (Георгиев 1992: 42-43) обосновах съществуването на седем основни за човешката култура семиотични системи примитиви, които са инвариантни по отношение на конкретните семиотични системи, активирани в общуването: зрителна, слухова, мирисна, допирна, вкусова, устноезикова и писменоезикова. Очевидно е, че първите пет семиотични системи примитиви съществуват въз основа на факта, че - както отбелязва Р. Якобсон (1970 [1985: 323]).

В човешкото общество всичките пет органа на чувствата изпълняват семиотични функции, т.е. могат да бъдат използвани за предаване/приемане на информация. Очевидно е също така, че устноезиковата и писменоезиковата знакова система, въпреки че не разполагат със свой специален външен орган на чувствата8, също така стават възможни за приложение благодарение на слуха и зрението. След като устноезиковата и писменоезиковата знакова система са в състояние да се задействат чрез тези комуникационни канали, словесната комуникация придобива очертанията на дигитална комуникация, а несловесната - на аналогова комуникация (Вацлавик, Бовин, Джексън 1967). От тази гледна точка глаголът "казвам" може да бъде разглеждан колкото като Vd, толкова и като глагол за сетивност.

Ето защо, въпросът, който предстои да бъде решен тук, се състои в следното: как употребата на глагола "казвам" се съотнася с употребите на следните глаголи: виждам, гледам, чувам, слушам, помирисвам9, пипам, вкусвам.

При употребата на стандартните глаголи за сетивност се забелязва следната особеност в тяхното поведение:

Като гледаш, какво виждаш?
*Като виждаш, какво гледаш?
Като слушаш, какво чуваш?
*Като чуваш, какво слушаш?
Като помиришеш нещо, какво подушваш?
*Като подушваш нещо, какво миришеш?
Като пипаш, какво усещаш?
*Като усещаш, какво пипаш?
Като вкусваш, какво усещаш?
*Като усещаш, какво вкусваш?

В случая няма словоредни ограничения кой от двата глагола да е на първо и на второ място. Иначе казано, независимо от словореда, винаги едните изказвания се определят като възможни и непротиворечиви, а другите - като невъзможни и противоречиви.

Оказва се, че по подобен начин можем да представим съотношението между употребите на глаголите "казвам" и "говоря":

Като говориш, какво казваш?
*Като казваш, какво говориш?

Същата закономерност се забелязва и тогава, когато на мястото на глагола "говоря" се употреби глаголът "пиша":

Като пишеш, какво казваш?
*Като казваш, какво пишеш?

Очевидно е, че всяка двойка глаголи образува двучленно семантично поле, организирано като контрастивно множество10:

говоря
пиша
слушам
гледам
помирисвам
пипам
вкусвам
-
-
-
-
-
-
-
казвам
казвам
чувам
виждам
подушвам
усещам
усещам

Ако се ограничим само до двойките глаголи гледам - виждам; слушам - чувам; помирисвам - подушвам, бихме били изкушени да кажем че диференциалният признак, който различава десния от левия член на опозицията, е признакът ‘(+) възприемам’, което се потвърждава и от наличието на глагола "усещам" като десен член в двойките пипам - усещам; вкусвам - усещам (усещането е вид възприемане):

слушам - чувам [= ‘слушам + възприемам това, което слушам’];
гледам - виждам [= ‘гледам + възприемам това, което гледам’];
помирисвам - подушвам [= ‘помирисвам + възприемам миризмата на нещото, което помирисвам’].

Ако образуваме словосъчетания с глагола възприемам, ще получим следното:

възприемам чутото (а не "слушаното"), т.е. "чутото" е ‘това, което волно или неволно възприемам благодарение на способността си да слушам’;
възприемам видяното (а не "гледаното"), т.е. "видяното" е ‘това, което волно или неволно възприемам благодарение на способността си да гледам’);
подушвам миризмата.

Идеята, закодирана тук, е следната: въз основа на възможността ни да слушаме/гледаме, ние сме в състояние волно или неволно да чуем или видим нещо, което можем/не можем да възприемем, разберем и осмислим.

Признакът ‘(+) възприемам’ обаче е нерелевантен по отношение на двойките глаголи

говоря
пиша
-
-
казвам
казвам

защото тук очевидно не става въпрос за възприемане, а за изпращане.

Ето защо трябва да се намери диференциален признак от по-висш ред, който в еднаква степен да обслужва всички двойки глаголи, обединени в двучленни семантични полета.

Този признак е признакът ‘(+/-) информация’:

  • говоря [= извършвам физическото действие ‘говорене’]
  • казвам [= извършвам физическото действие ‘говорене’и чрез него изпращам информация’]
  • пиша [= извършвам физическото действие ‘писане’]
  • казвам [= ‘извършвам физическото действие ‘писане’ и чрез него изпращам информация’]
  • слушам [= ‘извършвам физическото действие ‘слушане’]
  • чувам [= ‘извършвам физическото действие ‘слушане’ и чрез него възприемам информация’]
  • гледам [= ‘извършвам физическото действие ‘гледане’]
  • виждам [= ‘извършвам физическото действие ‘гледане’ и чрез него възприемам информация’]
  • помирисвам [= ‘извършвам физическото действие ‘помирисване’]
  • подушвам [= ‘извършвам физическото действие ‘помирисване’ и чрез него възприемам информация’].

Сравни също и със следните употреби:

говоря/казвам

  1. Той много говори, но какво всъщност каза и каза ли всъщност нещо - не стана ясно. Класически случай, в който ясно личи разликата в значението между двата глагола.
  2. Говори неразбираемо. (т.е. извършва физическото действие ‘говорене’, но потенциалната информация, съдържаща се в говоренето му, е неразбираема).
  3. Той каза нещо, което не разбрах.
  4. Той каза нещо, което не чух.

Коментар: и в (3), и в (4) "казаното" си остава на равнище "говорене": получателят "усеща", че отправителят не само говори, но и му казва нещо, но по неподходящ начин и като "фонетичен", и като фатичен акт.

  1. 5. Той казва нещо необичайно.
  2. *Той говори нещо необичайно.
  3. Той говори интересно. (т.е. изобщо и по принцип)
  4. *Той казва интересно.
  5. Той каза нещо интересно.
  6. Какво искаш да кажеш?
  7. *Какво искаш да говориш?
  8. Какво ще говориш?
  9. Какво ще кажеш?

Коментар: (10) - (13) открояват интересни черти в семантиката на глаголите "казвам" и "говоря": (10) има две употреби - ‘не е ясно какво искаш да кажеш, затова те моля да се доизясниш’ и ‘след като започнеш да говориш (след като вземеш думата), какво възнамеряваш да кажеш’; невъзможността на (11) се появява именно по отношение на втората употреба на (10) поради семантичното поле " говоря изобщо/казвам нещо конкретно" - "искам" предполага да се каже нещо конкретно по отношение на конкретен обект; възможността на (12) се появява и поради специфичната употреба на (13) - ‘как ще оцениш нещо’, ‘каква позиция ще заемеш по отношение на нещо’, ‘какво ще правиш оттук нататък’ и т.н.

  1. Какво ще говориш на конференцията? (т.е. по какъв въпрос ще говориш/какъв въпрос ще засегнеш на конференцията?)
  2. Ще говоря за новите учебни програми и ще кажа, че те съвсем не са нови, а са "доброто забравено старо".
  3. Какво ще кажеш на конференцията?
  4. Ще кажа, че подобни мероприятия са безполезни.

Коментар: (10) - (17) поставят интересния проблем каква идея за информация е закодирана в тях, след като приехме, че корелативният признак на всичките двойки глаголи е ‘+/- информация’; доколкото - когато се правят опити да бъде дефинирано понятието "информация" - то се определя като ‘нарушаване на еднообразието от гледната точка на получателя’, е очевидно, че това нарушаване може да се извърши чрез единични конкретни цялости, защото човек може да казва конкретни нещо по отношение на конкретни обекти (дори и в конкретно казаното да се съдържа цялата истина за Вселената), т.е. глаголът "казвам" винаги имплицира референция към обект извън полето или извън момента на говоренето - факт, който се потвърждава и от тълкуването на глагола "казвам" от Ив. Касабов (1990). С други думи, информацията може да се определи и като ‘забелязано, наблюдавано, открито нещо ново от страна човека по отношение на конкретен обект или по отношение на скритите връзки, съществуващи между различни обекти, което по-късно се складира от него като познание за нещата и за отношението между тях във вид на значение’ или просто като ‘нещо ново’ по отношение на досегашните познания за нещата’.

  1. С кого искаш да говориш? (т.е. "с кого искаш да влезнеш в словесна връзка, за да му [си] кажеш [-ете] нещо")
  2. *С кого искаш да кажеш?

гледам/виждам

  1. Той гледа с невиждащ поглед (т.е. не може да възприеме това, към което гледа).
  2. Погледни през микроскопа и ми кажи какво виждаш. Класическа употреба, показваща разликата в семантиката между глаголите "гледам" и "виждам".
  3. Погледът му излъчваше доброта.
  4. Погледът му е добър.

Коментар: В (22) и (23) се извършва физическото действие "гледане" и чрез него се изпраща информация за отношението на отправителя към нещо (събеседника му, хората и т.н.).

  1. Какво виждаш в чашата ми? (въпрос към гледачка на кафе)
  2. Не гледай към мен, а гледай напред, за да видиш къде трябва да се отбием от пътя.
  3. Видях го да влиза в къщата след полунощ.
  4. *Гледах го да влиза в къщата след полунощ.
  5. Той го видя да излиза с нож в ръка и не направи нищо, за да му попречи.
  6. *Той го гледа да излиза с нож в ръка и не направи нищо, за да му попречи.
  7. Видях те да отваряш чекмеджето и да изваждаш диаманта от там.
  8. *Гледах те да отваряш чекмеджето и да изваждаш диаманта от там.
  9. Гледах те по телевизията как се заяждаше с него.
  10. Видях те по телевизията как се заяждаше с него.

Коментар: В (32) и (33) възможността да бъдат употребени и глаголът "гледам", и глаголът "видя" се определя от средството, с което си служим, за да гледаме и виждаме: все още не е ясно дали само гледаме телевизия (филм, спектакъл и т.н.), или можем също така да видим нещо, гледайки телевизия. Разбира се, винаги съществува възможността да изтълкуваме (32) и като кондензиран израз на изказването "Гледах телевизия и по нея те видях как се заяждаше с него". Съществува и още една гледна точка, според която (32) и (33) не казват едно и също нещо. (32) би се употребило по-скоро по отношение на някого, който периодично се появява по телевизия, и за отправителя не е изненада, че вижда събеседника си там. В (33) е имплицирана изненадата от факта, че отправителят е видял събеседника по телевизията - това за него е също така информация (а не само това, което събеседникът му е казал по телевизията)11, и той изразява това, като избира глагола "видя". Значение има, разбира се, и начинът на глаголното действие: общорезултативен при "видя" и еволютивен при "гледам", което още веднъж потвърждава тезата за идентичността с Vd.

слушам/чувам

  1. Бетовен чуваше музиката, въпреки че беше глух. (т.е. въпреки че не беше в състояние да използва слуховия комуникационен канал).
  2. *Бетовен слушаше музиката, въпреки че беше глух.
  3. Гласовете ви чувам.
  4. Слушам ви гласовете и си мисля колко бързо тече времето.
  5. *Чувам ви гласовете и си мисля колко бързо тече времето.
  6. Снощи те чух кога се прибра.
  7. Чувам, че нещо сте се скарали с него.
  8. Чух те по радиото снощи.
  9. Слушах те по радиото снощи.
  10. Слушах те по радиото как се заяждаше с него.
  11. Чух те по радиото как се заяждаше с него.

Коментар: (41) - (44) подлежат на същия коментар, както (32) - (33); освен това "слушам" имплицира ненасоченост, а "чувам" - насоченост на вниманието.

  1. Чух те по радиото да казваш какво мислиш по този въпрос.
  2. *Слушах те по радиото да казваш какво мислиш по този въпрос.

Коментар: В (45) - (46) не е възможно да се редуват двата глагола, защото е употребен глаголът "казвам" и обектът на казването е експлициран в изказването, т.е. налице е зависимостта "казвам чувам ново/старо поведение".

  1. Непрекъснато чувам разни неща за теб, но не им обръщам внимание. В случая "чутото" излиза извън рамките на обичайния контекст, в който се говори за някого, срв. "Чувам, че си се оженил [но не зная дали това е истина, или не]" срещу "*Слушам, че си се оженил".
  2. Непрекъснато слушам разни неща за себе си, но не им обръщам внимание. В случая отправителят не е научил нищо ново за себе си, а само е чул "старите приказки на нов глас" и затова предпочита употребата на глагола "слушам".

помирисвам/подушвам

  1. Подушвам, че сме от една порода. (*Помирисвам, че сме от една порода.)
  2. Усещам миризмата на човек (ако отправителят не е канибал или патологичен случай, изказването е невъзможно).
  3. Усещам миризмата ти (миризмата в този случай е обикновено нещо външно по отношение на това, което се нарича "човешка миризма").
  4. Усещам миризмата на котка в тая къща (миризмата в този случай е на същество, различно от човека).
  5. *Усещам дъха на котка в тая къща.
  6. Усещаш ли дъха на Дракона? (Въпрос на магьосника Мерлин към Крал Артур, гледайки разстилащата се мъгла).
  7. Усещам дъха ти.

Коментар: Дъх, който се усеща (се възприема) от човека, могат да имат само хората или митични същества, превърнали се в зооморфни символи ("Драконът" [т.е. мъглата] в (54) е символ на кралството, природата, езичеството, на предците на Артур, на магьосника Мерлин и на какво ли още не).

Когато човек говори, той може просто да говори (да издава звуци), без говоренето му (без тези звуци) да е носител (да са носители) на информация, т.е. да произвежда само "шум".

Когато човек казва, в казаното непременно трябва да се съдържа информация (в рамките, които бяха определени по-горе), за да може получателят да оцени говоренето и като казване.

Изглежда, че идеята за наличието/отсъствието при комуникационния процес на това, което днес наричаме "информация", е закодирана в семантиката на всички глаголи за сетивност, част от които определяме и като Vd. С други думи, за човека е било важно да казва дали, когато си служи с някои от комуникационните канали, той ги използва по предназначение, т.е. за предаване/приемане на информация, или злоупотребява с тях.

От тази гледна точка е целесъобразно да се говори за "глаголи за комуникация" (Vc), в които - освен Vd - да бъдат включени и всички глаголи за сетивност. Графично, това може да се изрази по следния начин:

ГЛАГОЛИ ЗА КОМУНИКАЦИЯ


глаголи за предаване/глаголи за физическо приемане на информация

действие, чрез които е възможно да се предава/приема информация

Като подклас в тази тематична група глаголи могат да се обособят глаголи за предаване/приемане на информация (Vi). От гледище на тази класификация глаголите "гледам - виждам", например, като цяло принадлежат към Vc, като "виждам" принадлежи към подгрупата ‘глаголи за предаване/приемане на информация’, т.е. "виждам" е Vi.

Очевидно е, че изрази от вида на Като пишеш, какво казваш, въпреки че са напълно възможни и от формална, и от съдържателна гледна точка, не са в твърде широка употреба. Причината за това може да бъде и схващането, залегнало в естествената езикова семантика, че човек сяда да пише, за да каже нещо. Ако човек започне да пише, без да има намерение да каже нещо, той по-скоро ще опише действието си чрез глагола "драскам", а не чрез глагола "пиша".

Пиша на листа нещо.
Драскам си по листа нещо.

Двойката глаголи слушам - чувам може да бъде възприета и като двойка глаголи, които описват огледално процеса, описван чрез глаголите говоря - казвам. Следователно можем да говорим за организирано като цикъл семантично поле, образувано от глаголите казвам, говоря, слушам и чувам, които очертават сценарийната рамка на комуникационния процес.

Целият проблем сега е в каква последователност да бъдат наредени членовете, образуващи този цикъл.

Онтологично погледнато, елементите, образуващи цикъла, трябва да бъдат подредени по следния начин

говоря - казвам - слушам - чувам.

Тази подредба на глаголите в цикъл доста точно съвпада с научната картина, описваща възникването на езика: първоначално човек е издавал нечленоразделни звуци, след това е осмислил (разбрал), че може да използва тези звуци, за да предава чрез тях информация, защото е установил, че те привличат вниманието на другите, т.е. започнал е да превръща нечленоразделните звуци в членоразделни звукове, като им приписва смисъл, който започва да се използва и за пренасяне на информация.

Същевременно обаче, ако си дадем сметка как възприемаме говор, който не разбираме, ще установим, че ние отчитаме говора преди всичко като шум и на фона на този шум търсим да доловим нещо ("да се хванем за нещо"), което разбираме, и чрез него да възстановим (по възможност) картината на казаното.

Нека видим също така как на български се означават действията, които можем да определим като ‘задействане на съответния комуникационен канал от страна на човека’, и лексикализира ли се въобще всяко едно от тях, т.е. как и дали се означават и останалите позиции в несловесния комуникационен цикъл, когато отправителят е човек.

Огледалните позиции по отношение на двойката "вкусвам - усещам" са или празни, или са табуирани по чисто цивилизационни причини (срв. неприемливостта и дори невъзможността в цивилизованото човешко общество на изрази като "*На вкус тялото му беше като на свинско"), тъй като има табу върху това човек да събира хранителна информация за себеподобните си. Същевременно случаи като

Тя го целуна по бузата и усети нейния солен вкус [т.е. разбра, че е плакал] или като
Тялото му беше солено от морската вода

са възможни и приемливи, защото тук вкусът на тялото или на отделни негови части не носи информация за тялото/частите му, възприемани като потенциална храна; във втория случай е дори съмнително доколко става въпрос за вкусово усещане, тъй като соленото от морската вода тяло излъчва по-скоро специфична миризма на "морска соленост", по която съдим и за неговия евентуален "солен вкус".

Огледалната позиция по отношение на "помирисвам - усещам" е "излъчвам миризма - мириша".

Огледалната позиция по отношение на двойката "пипам - усещам", даваща информация за състоянието, в което се намира тялото на човека, е също така празна12. Същевременно, когато това състояние, което може да бъде удостоверено чрез глаголите "пипам - усещам", стане също така източник за информация, са възможни два случая. Лекарите, например, при снемането на анамнезата употребяват следния израз: "При допир коремът му се оказа твърд". Извън специализираните области на употреба огледалната позиция на "пипам - усещам" се изразява чрез "говоря" - "Стегнатото му тяло говореше за сериозни занимания с бодибилдинг".

Една от възможните огледални позиции по отношение на двойката глаголи "гледам - виждам" е "правя - изразявам" - "Правя движения, с които изразявам нещо".

Общата огледална позиция в този план на разсъждение, следователно, по отношение на двойката глаголи "слушам - чувам" е "шумя, т.е. ‘произвеждам звуци (чрез устата си, чрез движенията си и т.н.)’, срв. напр. "Устата му издаваха шум, който трудно можеше да бъде определен като "говор".

Същевременно, дебело трябва да се подчертае, че във всички тези възможни случаи, когато комуникационният канал се използва за изпращане и/или извличане на информация, е възможно да се употребят глаголи като "говоря", "показвам", "посочвам":

Дъхът му говореше за/посочваше/показваше бурна нощ и злоупотреба с алкохол и цигари.
Твърдият му корем говореше за/посочваше/показваше язвена криза.
Загарът по тялото му говореше за/посочваше/показваше най-малко месец, прекаран по плажовете.
Физиката му говореше за/посочваше/показваше особеното внимание, което той отделяше на тялото си.
Движенията му говореха за/посочваха/показваха неговия темперамент.
Говорът му *говореше за13 /посочваше/показваше неговия произход.

Трябва също така ясно да си дадем сметка и за това, че са напълно възможни употреби като следните:

Той каза "да" с очите си.
Устата му говореше едно, очите му казваха друго.
Той каза"да" с кимване на глава в знак на съгласие.
Треперещите му ръце издаваха (= ‘казваха, въпреки контрола на волята му’) колко е притеснен.

Последните четири примера свидетелстват, че човек може да казва нещо и без да използва звуковете за посредник, т.е. може да образуваме следните равенства:

казвам = ‘предавам информация чрез говор’, където "говор" = ‘произвеждане на звуци чрез устата’;
казвам с очи = ‘предавам информация не чрез говор, а чрез поглед’.

Случаи като

Нека оставим очите да говорят

по същество не променят нищо съществено, защото отправителят предлага на събеседника си да преминат към друг начин на комуникация и в рамките на този друг начин на комуникация да си казват един-друг различни неща14.

Възниква въпросът дали "говоря" в изконна употреба означава само ‘произвеждам звуци чрез устата си’. Виждането, че "говоря" не означава само "произвеждам звуци" се подкрепя от следните факти. Първо, съществуват глаголи като "бърборя", "гукам" ("бебето гука"), които като че ли по-добре изразяват положението ‘произвеждам звуци чрез устата’. Второ, когато говоренето на някого започва да регресира по отношение на нашия стандарт за нормално говорене, ние го метафоризираме като комуникация между животни - кудкудякам, мяуча, ръмжа, цвиля (от удоволствие) и т.н. - което е израз на стандартна ориентационна метафора: регресирането в говоренето е лошо, т.е. то е "долу", а по-"долу" от човека могат да общуват само (домашните) животни (те).

От друга страна, обаче, нито в семантиката на глагола "говоря", нито в семантиката на глагола "казвам", погледнато на виртуално равнище, се съдържа идеята, че звуците/информацията предполагат зад себе си език - такъв, какъвто го вижда съвременната лингвистика (като система със своя структура).

Ето защо, можем да определим, че

"говоря" = ‘произвеждам ясни, членоразделни звукове’,

а не

"говоря" = ‘служа си с език’.

Фактът, че за това, което човек има да каже, е възможно да се използват различни носители на информация, променя първоначалната подредба на елементите в цикъла:

казвам - говоря - слушам - чувам
казвам - поглеждам - гледам -виждам
казвам - жестикулирам - гледам - виждам

и т.н.

Същевременно като тавтологични и аномални се възприемат изрази от вида на:

*казвам с говора си15
*говоря с устата си16,

но напълно е възможен изразът казвам с устата си, тъй като е аналогичен на израза казвам с очите си.

Причината за тавтологичността и аномалността на посочените по-горе изрази може да се обясни с това, че уточненията "с говора си" и "с устата си" са експлицирани в изказването пресупозиции, съдържащи се в семантичната рамка на двата глагола:

казвам [без никакви други уточнения] пресупозира ‘говоря’;
говоря [без никакви други уточнения] пресупозира ‘с устата’.

Фактът, че ‘говоря’ е пресупозитивен елемент в значението на "казвам" и че ‘с устата си’ е пресупозитивен елемент в значението на "говоря" като че ли потвърждава и валидизира по-скоро първата подредба на глаголите в цикъл: говоря - казвам - слушам - чувам.

В разпространявания чрез интернет списък от концептуални метафори, разработван въз основа на книгата на Дж. Лейкъф и М. Джонсън (1980), се сочи, че съществуват две концептуални метафори относно комуникацията [изобщо], изведени в съответствие и с концепцията на М. Реди (1979):

КОМУНИКАЦИЯТА Е ЕЗИКОВА КОМУНИКАЦИЯ (COMMUNICATION IS LINGUISTIC COMMUNICATION);
КОМУНИКАЦИЯТА Е РЕЧ (COMMUNICATION IS SPEECH).

Използвайки известния анализ на концептуалната метафора СПОРЪТ Е ВОЙНА, направен от Дж. Лейкъф и М. Джонсън (1980), бихме моли да опишем по следния начин традиционния възглед за комуникацията на носителя на език, принадлежащ към групата SAE:

Важното е да си даваме сметка за това, че ние не просто говорим за комуникацията изобщо в термините на езиковата комуникация. Много от нещата, които извършваме в комуникацията изобщо, частично се структурират от понятията "езикова комуникация" и "реч"17.

Тази две концептуални метафори обуславят и осмислят употребата на "говоря" със значение ‘говоря не със звукове’. Ето защо можем да определим, че е налице употреба на "говоря" като повърхнинна метафора, израз на посочените по-горе концептуални метафори.

Същевременно от "conduit metaphor" на М. Реди, изразяваща се (да припомним) в следните три виждания - ‘Идеите (или значенията) са предмети’; ‘Езиковите изрази са вместилища’; ‘Комуникацията е изпращане’ - можем да изведем следната последователност: човек първо ражда (създава, съставя си) идея, след което търси нейния най-подходящ носител, за да я изпрати на някого другиго.

С други думи, човек действа точно по същия начин, когато реши да изпрати по пощата нещо: в зависимост от обема, големината и важността на пратката, човек търси подходящия плик и подходящия начин (обикновена пратка, препоръчана пратка, препоръчана пратка с обратна разписка, бандерол, колет и т.н.), за да я изпрати до някого.

Ето защо, струва ми се, че най-подходящият превод на "conduit metaphor" би бил "пощенска метафора" и че валидният възглед за комуникацията изобщо е следният:

КОМУНИКАЦИЯТА Е ПОЩА.

С други думи, при всеки комуникативен акт (а не само, когато изпращаме пощенска пратка на някого) ние действаме така, както действаме при написването на писмо: съставяме текста на писмото, който би трябвало да казва нещо на неговия получател; поставяме писмото в плик; залепваме му марка (валидизираме го в социалния контекст); пускаме го в пощенската кутия; получателят получава в пощенската си кутия пратката; отваря писмото; прочита написаното; разбира/не разбира написаното.

През етапа, в който пратката се движи от пощенската кутия, в която отправителят пуска писмото, до пощенската кутия, в която получа телят получава писмото, и двамата участници в комуникацията нямат контрол върху пратката (този етап от изпращането/получаването на пратката можем да го отъждествим с прословутата "черна кутия" - метафората за обработката на информацията), но контрол има институцията, натоварена да осигурява предаването на пратките.

Нека видим сега как човек постъпва, когато на публично място и пред други хора иска да каже нещо на някого, като същевременно с това желае казаното да бъде разбрано само от този някого. Отправителят знае какво иска да каже ("написване на писмото"); търси най-подходящия за целите си начин да предаде това, което има да каже - използва друг словесен език; използва езика на глухонемите; използва жестове ("търсене на подходящата опаковка"); валидизира по някакъв начин правото си да изпрати казаното до неговия получател (в обратния случай той просто бива отстранен - "залепване на марката": ако пратката не е таксувана или не е отбелязано по съответния начин, че е таксувана, тя просто не бива приета от пощата или бива върната на подателя) и т.н.

Валидността на пощенската метафора, в рамките на която действаме, когато общуваме, се потвърждава и от факта, че и до ден-днешен едни от най-важните белези, чрез които се измерва цивилизоваността на държавата, разглеждана като формална институция, е надеждността на нейната поща, железница и пътища18 и че никоя държава, в която пощата, железницата и пътищата са държавна собственост, не възнамерява изцяло да ги предаде в частни ръце19.

Универсалността на пощенската метафора за комуникацията се потвърждава и от факта, че в следващото поколение от технически средства за подобряване и ускоряване на връзките между хората (компютрите) се създаде понятието "електронна поща", като компютърният начин за предаване на информационни пратки чрез електронната поща създава на виртуално равнище добре познатата ни идея за добре организирана поща с всичките й компоненти (пощенски кутии, пощенски администратор и т.н.). От друга страна, прибягването до услугите на електронната поща възобнови позабравената поради наличието на телефонната/телеграфната метафора за комуникацията идея за съставянето на писмен текст, който да бъде изпращан по комуникационните канали.

Роман-Якобсоновият модел на комуникацията, сочещ се като най-репрезентативния модел, създаден досега в областта на лингвистиката и семиотиката, е дълбоко повлиян както от идеите на Карл Бюлер (1934 [1993]) за комуникацията, така и от формалния модел на комуникативен процес между две машини, създаден от Шенън и Уивър20:

Както е известно, Клод Шенън е работил в телефонна компания и неговата задача е била да осигурява надеждността на телефонните връзки (откъдето произлиза впрочем и метафората "шум в комуникационния канал"). Така че, ако трябва да открием коя е концептуалната метафора за комуникацията, залегнала в моделите на Шенън и Уивър и на Р. Якобсон, бихме посочили следната:

КОМУНИКАЦИЯТА Е ТЕЛЕФОН (ТЕЛЕГРАФ).

Този извод добре се подкрепя и от факта, че Р. Якобсон (под влияние на схемата на Шенън и Уивър) в своя модел е предпочел да си служи с думата "message" (която по-скоро препраща към общуване чрез телефона/телеграфа21), а не с думата "consignment"22 (препращаща и в английски към общуване чрез пощата), която по-добре отговаря на нашата "пратка".

Бихме могли също така да представим нещата и по следния начин. Съществуват два независими един от други свята: на идеите (значенията), на знаковите опаковки на идеите (значенията), които предполагат е съответния канал за връзка с останалите хора. Каква е онтологията и еволюцията на тези две свята, няма да бъде разглеждано в тази работа. Тези два свята частично се припокриват в случая, когато решим да изпратим идея (значение) на друг човек.

Всеки един от глаголите говоря - казвам - слушам - чувам би трябвало да има има съвсем точно единично съответствие:

говоря слушам;
казвам чувам.

Срв. също и:

пиша чета (написаното);
казвам разбирам (прочетеното).

Същевременно напълно приемливи са употреби от вида на следните:

1. Той не слуша какво му говоря.
2. Той не чува какво му казвам.
3. Той не слуша какво му казвам.
4. Той не чува какво му говоря.

Очевидно е, че в (4) е налице процес, в който пресупозитивната част на глагола "казвам" се извежда като репрезентативна по отношение на цялото действие, назовавано с глагола "казвам", т.е. налице е типична синекдоха. От тази гледна точка, можем да изведем следната схема:

23

С други думи, налице са два глагола (говоря1 и говоря2), за които имаме всички основания да твърдим, че са обединени от омонимно отношение.

Ив. Касабов (1990) представя по следния начин базовите ("примитивните") значения на глагола "говоря":

Две неща се интересни за отбелязване в тази речникова статия за глагола "говоря": "говоря", разглеждано като "семантична дума", се тълкува чрез "говоря2" от посочената по-горе схема; "говоря1" от горната схема се причислява към лексикално-семантично поле с център "разговор" и в семантиката му се приписват и елементите "каузативност" с оглед да се изпълни фатичната функция на езика (‘служа си устно с език за връзка с другите хора’). Същевременно в ‘говоря = казвам нещо’ елементът "каузативност" отсъства. Отсъства също така идеята за непреднамереното говорене, т.е. идеята за непреднамереното извършване на физическото действие "говорене"

Същевременно тълкуването на "говоря" камо семантична дума включва в себе си компонента "език", което отсъства в нашето тълкуване на "говоря2" (‘произвеждам ясни членоразделни звукове и ги използвам като носители на информация’).

Всъщност единственото основание, което може да обясни появата на компонента "език" в това тълкуване, са двете концептуални метафори КОМУНИКАЦИЯТА Е ЕЗИКОВА КОМУНИКАЦИЯ и КОМУНИКАЦИЯТА Е РЕЧ. Тези две метафори, както и цялата институционализация на комуникацията и въздигането й до ранг "символ на социалните отношения", са плод на цивилизационните процеси в едно общество.

Идеята за Езика и за структурната организация на езиковите елементи в система, артефакт по своята същност, е също така плод на тези процеси и на езиковия и лингвистичния "империализъм", за който стана дума по-горе. Ето защо, когато се описват началата на един цивилизационен процес, в тези начала трудно бихме могли да открием не само идеята за език - такава, каквато я виждаме днес, но изобщо каквато и да е била идея за език, стояща отвъд говора24, защото - заедно със стратегиите за организиране на обществото - се създават и стратегии за организиране по някакъв начин на елементите, създаващи говора и говоренето.

Съществува един факт, който като че ли противоречи на това твърдение, и той е следният. В Стария завет (Бит. 11: 1, 6, 7) четем следното:

1. По цялата земя имаше един език/ и един говор.
6. И рече Господ: ето, един народ са, и/ всички имат един език...
7. нека слезем и смесим езиците им/ тъй, че един да не разбира езика на други-/го.

В случая не се описват началата на някакъв цивилизационен процес, защото 6. стих ни казва "един народ един език", което предполага (говори!) за вече съществуваща цивилизация. Същевременно Библейският речник (1989 [1994]) тълкува по следния начин употребата на думата "език" в Светото писание:

С тази дума [език] се обозначават както физическия орган, така и човешката реч. <...> Понятието се употребява заедно със или вместо думите "устни" или "уста"...

Съществува още един епизод в Светото писание, който потвърждава тезата за паралелизма между структурирането на обществото и структурирането на представите за елементите, които създават говора и говоренето. В деня на Петдесетница апостолите заговорват различни езици, което се свързва с изливането на Св. Дух и с учредяването на Църквата. Езиците се разглеждат като изказ със свой смисъл, вдъхновен от Св. Дух. Езиците, говорени в Коринт, не са познатите езици на други народи, но те не са и безсмислени екзалтирани звуци. Апостол Павел вероятно ги възприема като небесни езици. Коринтяните обаче така ги възхваляват, че ап. Павел налага ограничения върху употребата им при обществено богослужение. На гръцки дарбата за говорене на езици се означава чрез думата "глосолалия", която пък става термин в психолингвистиката със значение ‘своеобразно речево поведение, наблюдаващо се винаги в групи и винаги в контекста на религиозни служби; това поведение е следствие от изпадане в транс и се изразява в реч, подобна на чужда реч, неразбрана и за самия говорещ’ (Манин 1987: 163).

От друга страна, не трябва да се забравя, че думата "глоса" се употребява и обяснява от Аристотел в "Поетика", за която той в 21. глава пише следното:

Общоупотребително [име] наричам това, с което си служим всички ние, а глоса - с което си служат само някои, така че явно е, че една и съща дума може да бъде и глоса, и общоупотребително име, но не за едни и същи хора: <...>

Общоизвестен факт е, че гръцката дума с основни значения ‘1. език, уста, дарба за говорене, реч 2. говор, наречие, диалект, дума’ е калкирана на латински като lingua с общо взето същите значения. Вероятно интересът към това, което е отвъд думите, речта възниква в резултат от това, което Аристотел е нарекъл "глоса", а Новият завет - "глосолалия". Влиянието на античната цивилизация върху християнството и върху европоцентричната култура като цяло е известно, ето защо не е чудно, че в SAE е налице една и съща метафора за това, което е отвъд думите/говора - езика. Тази метафора очевидно е навлязла в български чрез превода на православния богослужебен чин от Св. Кирил и Св. Методий и е затвърдена от Черноризец Храбър, който - нека припомним - посочва и думата зыкъ като пример за това, че е невъзможно тя да бъде изписана с римски и гръцки букви.

Разказът за възникването и създаването на интерес, който бихме определили като "научен", към това, което може да бъде открито отвъд говора, сочи като негова родина Индия. У Десницкая & Кацнельсон (ред.) (1980) се сочи, че специалният интерес към езика в Индия се заражда в жреческа среда във връзка с магическата интерпретация на речта и че дори съществува специална дисциплина, наречена vyakarana (‘разчленение’, ‘анализ’), която може да бъде отъждествена с това, което днес наричаме "граматика". В. Н. Топоров (1985) описва по следния начин как е възникнала в Индия идеята за нещото, стоящо отвъд говора, което наричаме "език":

Напрашивается, по сути дела, естественное предположение, что древнеиндийский "грамматик" ведийского периода был одним из жрецов, контролировавших речевую часть ритуала. В этом случае получает свое объяснение исключительное сходство операций, совершаемых "грамматиком", с тем, что делает жрец [принасяне на жертва - допълн. мое, Б.Г]. Как и жрец, "грамматик" расчленяет, разъединяет на части первоначального единство, целостность (текста, соответственно жертвы), идентифицирует разъятые элементы, ...собирает воединно, синтезирует в новое единство более высокого плана эти элементы25.

Продължението на този процес е описано от В. Волошинов (1929 [1995: 204]):

В основе тех лингвистических методов мышления, которые приводят к созданию языка как системы нормативно-тождестненных форм, лежит практическая и теоретическая установка на изучения мертвых языков, сохранившихся в письменных памятниках.

Същевременно в Георгиев (1992) се въздига тезата за по-особения статут на фатичната и на метаезиковата функция на езика, като се определя, че те са по-скоро инфраструктурни функции по отношение на комуникацията, имат отношение към това, което Вацлавик, Бовин, Джексън (1967) наричат "метакомуникация", и осигуряват по принцип възможността да се изпращат/приемат информационни пратки по комуникационните канали.

Първоначално възникналата функция на езика (обратно на повечето от досегашните мнения26) е фатичната, върху чиято основа възникват и конативната, и останалите езикови функции.

Ето защо, в схемата на Ив. Касабов (1990) тълкуването говоря = ‘служа си устно с език за връзка с другите хора’ в съзвучие с изложеното дотук трябва да придобие следния вид: ‘произнасям поредица от ясни и осмислени членоразделни звукове или звук, за да се свържа с другите хора’.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Ю. Апресян (1986б [1995: 210]) нарича подобни явления "повторные эмфатические сообщения". [обратно]

2. Джон Остин (1975 [1996: 87-88]) обяснява разликата между тези три вида акта по следния начин: Фонетичният акт е просто актът на произнасяне на дадени звуци. Фатичният акт е произнасянето на дадени вокабули или думи, т.е. звуци от дадени типове, принадлежащи и като принадлежащи на даден речник, в съответствие и като съответствие с дадена граматика. Ретичният акт е изпълнение на акта на употребата на тези вокабули с даден повече или по-малко определен смисъл и референция. [обратно]

3. "Ехолалия" е непроизволното повторение от страна на събеседника на това, което е чул (най-често - края на изречението, последните думи или ключовите думи от репликата на предишния говорещ. [обратно]

4. Съвършено отделен е случаят, когато малките деца се изразяват точно по този начин: Елена [=аз] казва на тати [=събеседник] иска да пие вода. [обратно]

5. Тези две елементарни семантични полета съответстват в пълна степен на начините на действие, които изразяват тези два глагола: "говоря" - еволютивен начин на действие; "казвам" - общорезултативен начин на действие. [обратно]

6. Случаят Казвам ти за времето, че е хубаво, не е идентичен с получените невъзможни конструкции, защото "заместникът" на ‘нещо’ в случая не е "времето е хубаво", а "че е хубаво"; "за времето" в случая е уточнение към коя част от изказването събеседникът да отнесе "че е хубаво". [обратно]

7. Цитирано по Лейкъф, Джонсън (1980: 10). [обратно]

8. Тук оставяме настрана факта, че в двете мозъчни полукълба на Homo Sapiens се обособяват центрове на речта и на образите. [обратно]

9. Важно е да се отбележи, че става въпрос именно за глагола "помирисвам", а не за "мириша": ако човек извършва въпросното физическо действие не за кратко време, рискува да не може да диша; същевременно всяко нещо или същество постоянно излъчва миризма (т.е. мирише). [обратно]

10. Названията на различните структури на семантичните полета са названията, дадени им от Charles Fillmore (1978 [1983]). [обратно]

11. Срв. с прословутата метафора на Маршъл Маклуън (1964) ‘Medium is message’. [обратно]

12. Тази празнота може също така да бъде обяснена като проява на табу, наложено по етични причини, което е попречило да се лексикализира положението, че човек може да изпраща информация и чрез общото състояние на тялото си, вместваща се в рамката "твърдост - мекост" , тъй като удостоверяването на тези качества предполага това, което от етична гледна точка се определя като "проява на интимност в отношенията". Същевременно не е възможна инерпретацията, според която човек не винаги е осъзнавал, че общото физическо състояние на тялото му може също така да бъде източник на определен род информация. [обратно]

13. Невъзможността е поради получаващата се тавтология. [обратно]

14. Разбира се, този израз е напълно възможно да бъде употребен и като косвен речев акт. [обратно]

15. Разбира се, в някои метаезикови по своята същност описания е възможна и подобна употреба, напр. С говора си той казваше, че е от провинцията. В случая обаче "говор" и "казвам" първо, съзнателно се разчленяват в изказването и, второ - насочват към различни обекти. [обратно]

16. Но напълно е възможен изразът Говоря с/чрез корема си, имащ за свой референт явлението "вентрилокия". [обратно]

17. Валидността и действието на тази метафора дава основание на някои автори (вж. Група μ 1992, например) да говорят за "езиков империализъм" в културата и за "лингвистичен империализъм" в хуманитаристиката. [обратно]

18. Не е случаен фактът, че в английската литература (особено в периода от края на ХIХ и началото на ХХ век) като постоянно повтарящ се детайл присъства мотивът за това в каква степен хората, живеещи на Острова, разчитат и се доверяват на железницата и на пощата си поради факта, че тя е добре смазан механизъм, който действа безотказно, и в каква степен ритъмът на техния живот е съобразен с ритъма на железницата и пощата, което - от друга страна - предизвиква и съответната ирония ("влакът от три и четвърт сутринта, който разнася млякото и спира на всяка гара и който пристига в Лондон в седем без четвърт", в серия разкази на Удхауз, например). В този смисъл забележителен е експериментът на Отдела по комуникации на Европейската комисия да се направи карта на света, като контурите на страната се очертават не според размера на територията им, а според бързината на транспорта им: с най-голям контур (т.е. с най-бавен транспорт) се оказват Албания и България. Фактът е колкото любопитен, толкова и красноречив за значението, което и днес се отдава на този тип връзки между хората и за основополагащото им значение в европоцентричната култура. От тази гледна точка трагедията на "Титаник", например, е трагедията на погрешно приложената метафора: всички, имащи някакво отношение към кораба, са възприели неговата надеждност през призмата за надеждността на английската железница и поща и затова наистина са вярвали, че той е непотопяем, още повече, след като е било "научно" доказано, че той е непотопяем; в случая обаче Северният Атлантик е изиграл ролята на "черната кутия", където рационалният и интелектуалният контрол нямат никакво място. [обратно]

19. Железницата и до ден-днешен се възприема като един от най-важните фактори, осигуряващи сигурността на държавата. Така например в държави, които можем да определим като "езотерични" (Русия, Китай и др.), разстоянието между двете релси е по-широко отколкото в стандартните екзотерични държави, което при военна интервенция затруднява навлизането на вражески влакови композиции в територията на съответната държава. Разбира се, конвенционалното обяснение на този факт изглежда по съвсем друг начин - разстоянието между железопътните релси в Русия е по-голямо, за да могат влаковите композиции да бъдат по-устойчиви при високи скорости. [обратно]

20. Възпроизведено от Добрев, Добрева (1988). [обратно]

21. Некоректността в използването на този вид лексика е голяма. Така например коректният превод на думата "message" на български е ‘послание’. Същевременно обаче "послание" не е елемент от активния речник на българина, тъй като думата му звучи помпозно, а някои я свързват и с посланията на св. ап. Павел до различните християнски Църкви. Същевременно в английски тези части от Новия завет се наричат "Epistles" или "Letters" и много днешни български богослови са на мнение, че тези части от Новия завет трябва и на български вече да се наричат "писма", напр. Първо Писмо на св. ап. Павел до Коринтяните (а не "Първо Послание на св. ап. Павла до Коринтяни"). От друга страна, в съвременния литературен дискурс терминът "послание" се използва, за да означи онова, което Джон Сърл нарича "косвен речев акт", срв. напр. със следния израз Трябва ли в учебниците по литература да се съдържат и послания, т.е. дали трябва освен експлицитно казаните неща да се казват и други неща, но по имплицитен начин. [обратно]

22. Интересен детайл в случая е, че английският глагол consign, от който произлиза отглаголното съществително consignment e производен от късно латинското com- + signum - ‘със знак’. [обратно]

23. Отново проява на ориентационната метафора ДОБРОТО Е ГОРЕ; ЛОШОТО Е ДОЛУ (вж. Лейкъф и Джонсън 1980). [обратно]

24. Когато в Десницка, Кацнелсон (ред.) (1980: 7), например, се говори за Древния Египет, въз основа на непрекъснатото, но и на неусещащото се действие на двете концептуални метафори се срещаме с описания като следното: В Древнем Египте не было "лингвистическое учения", т.е. совкупности каких-либо теоретических положений о языке. Дотук - добре: озадачаващото следва - Поэтому до нас не дошло ни языковых исследований, ни описания с точки зрения лингвистической каких-либо грамматических явлений, ни упоминания грамматических категорий, ни даже каких-либо грамматических терминов, хотя и существовали практические пособия для писцов или будущих писцов типа лексикографических справочников или толковников знаков письма. [обратно]

25. Описанието на това как е възникнала идеята за нещо, стоящо отвъд говора, заслужава специално изследване, което излиза извън рамките на настоящата работа: в случая се дават само най-общи сведения, които обаче подкрепят тезата за това, че идеята за език изобщо е артефакт по своята същност и е продукт на културните и цивилизационните процеси в обществата. [обратно]

26. Вж. напр. Манин (1987) - неговото мнение за първичността на конативната функция е репрезентативно по отношение на досегашните схващания във връзка с този въпрос. [обратно]

 

 

© Борислав Георгиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.12.2006
Борислав Георгиев. Значение и употреба на глаголи и имена за описание на общуването. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Борислав Георгиев. Значение и употреба на глаголи и имена за описание на общуването. София, 1997.