Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕВРОПЕЙСКИ, НО НЕ ДОТАМ... КРИТИЧЕН ПОГЛЕД КЪМ НЕОКОЛОНИАЛИЗМА НА БАЛКАНИТЕ

Интервю с Весна Голдсуърди

Албена Вачева

web

Весна Голдсуърди

В началото на нашия разговор бих искала да Ви благодаря, че се съгласихте да отговорите на няколко въпроса, възникнали в резултат на прочита на книгата Ви “Измислянето на Руритания. Империализмът на въображението”. Има и конкретен повод за това интервю - Вашето обширно изследване, посветено на рецепцията на Балканите в британската литература, наскоро бе публикувано на български език от издателство “Кралица Маб”, София.

Първият ми въпрос е насочен към параметрите на теоретичната рамка, предопределила застъпените в изследването възгледи. Вашата книга ми дава основания да мисля, че Вие в най-общ план споделяте определящите за мултикурализма идеи, като казвате, че повече не трябва да съществуват каквито и да са “гнезда на неоколониализми”. Говорейки за мултикултурализма обаче, професор Франк Елис споделя твърде различно мнение, като казва, че “тези трансформации [съвременните опити да се укрепят в социален план позициите на мултикултурализма] са толкова крайни и революционни, колкото и проектът да се установи комунизма в бившия Съветски съюз”. Цитирайки Елис се опитвам да провокирам разсъжденията Ви по посока на фундаментализма (във всичките му измерения, в това число и научен), който, ако бъде припознат като ценност (от която и да е култура), ще пробуди онези ценности, които са породили възникването на мултикултурализма и са станали негова същност. Въпросът ми, след всичко казано е, къде са разположени границите, ако съществуват такива, отвъд които идеята за мултикултурализма достига до собственото си отрицание, изправяйки се пред възможността една култура или силово да наложи собствените си ценности и принципи, които са необходими за междукултурния диалог, или да отхвърли изобщо възможността за такъв диалог?

Това е извънредно сложен въпрос. Във Великобритания и САЩ съществуват малки, но твърде шумни групи от десни историци, които твърдят, че британският, и по-точно - американският империализъм - е бил и все още е силата на доброто в света. Изтъкнатият млад британски историк Ниъл Фергюсън наскоро издаде книгата “Колосът”, която влезе във всички списъци на най-продавани книги в страната. Книгата е в защита на американския империализъм и на водещата роля на Америка в света, обяснявайки, че въпреки всички недостатъци, САЩ е империя на доброто и трябва да се възползва от имперската си роля, а не да се отказва от нея.

Обобщено казано, “Измислянето на Руритания” е критичен поглед към неоколониализма на Балканите. В началото на 90-те, докато работих върху изследването си, войната бушуваше в бивша Югославия и аз имах възможността непосредствено да наблюдавам двойствеността, с която се възприемаха Балканите на Запад. Недостатъчно ориенталски, за да бъдат екзотични, и все още не дотам европейски, Балканите се превърнаха в склад за всякакви нежелани, неприемливи, дори расистки чувства, които повече не можеха да бъдат изразявани по отношение на страните от Третия свят. Онези, които не можеха да твърдят, че Западът е “по-цивилизован от Африка”, бяха готови да изтъкнат колко “по-цивилизована е Европа” в сравнение с Балканите. Това не би ме безпокоило толкова, ако не съществуваха преки последици с оглед на инвестициите и темпото, с което балканските страни биха били допускани в доходните западни съюзи и организации. От друга страна, наследените противоречия между мултикултурализма и фундаментализма не биха могли да бъдат разрешени, особено на границата, където взаимно се изключват. Смятам, че мултикултурното общество трябва да допуска всяка приемлива форма на фундаменталистки вярвания, но естествено без тези, които подстрекават към насилие. Онова, за което говори професор Елис, съдейки по цитираното от Вас (тъй като не съм запозната с работата му), изглежда, че е някакъв вид “фундаменталистки мултикултурализъм”, който е силово наложен. Наистина, не съм се сблъсквала с такова нещо във Великобритания.

В книгата си пишете, че Балканите представляват “бяло платно, върху което политическото безсъзнателно на Европа разиграва своите табута и скрити страхове”. Разглеждайки ориентализма и балканизма, Мария Тодорова твърди, че ориентализмът е дискурс на противопоставянето, докато балканизмът е дискурс на неопределеността. Дали Балканите и хората на Балканите са просто жертви на “външна” намеса и влияние или имат активна роля в процеса на изграждане на стереотипизираните визии за полуострова?

В този контекст, хората, живеещи на Балканите са едновременно жертви и виновници за създаването на балканския мит и аз се страхувам, в известен смисъл, че те усвояват дихотомията Европа - Балкани, според която Балканският полуостров е представян като “анти-Европа”. Полуостровът е винаги “не още европейски” или “това, което е била Европа преди много време”. Спомням си, че когато живях в Белград, ако някой пререди на опашката в пощата, например, останалите казваха: “Какво можеш да очакваш от един балканец?”, имплицитно приемайки ролята на “цивилизовани европейци”.

Според тази бинарна опозиция “балканското” поведение е синоним на всякакъв вид изостаналост и примитивизъм, докато Европа е всичко положително.

Все пак, аз непрекъснато твърдя, че необходимостта да отхвърлиш собствената си балканскост е ipso facto типична за онези, които принадлежат на Балканите. Това би могло да се каже за голяма част от унгарците например.

Не съм убедена, може би за разлика от Мария Тодорова, че съществува реално, фундаментално различие между дискурсите на Балканизма и Ориентализма. Ако се сравнят образите в английските текстове например на Александрия и Бейрут, от една страна, и Сараево, Прищина или София, от друга, не може да се каже, че последните са представени като повече “европейски”, отколкото първите: а всъщност е точно обратното. Но това само по себе си заслужава самостоятелна книга.

Вие сама определяте, че “значението на подобно изследване за по-широката сфера на т.нар. cultural studies, се крие във факта, че то привлича вниманието към онези маргинални и неясни области на света, които предлагат убежище на модели за неоколониално поведение, вече неприемливи другаде”. Въпросът ми е, какво се има предвид под “другаде”?

Аз се опитах да обясня това в отговора си на първия въпрос. В публикуваната през 1997 г. книга за Сараево, озаглавена “Историята на Наташа”, британският журналист Майкъл Никълсън пише: “Жестокостта на балканците през годините е била толкова примитивна, че антрополозите са ги свързвали с амазонските Янамамо, едни от най-дивите и примитивни племена в света”. Това именно е нещо, което може да напише един имперски писател през ХІХ век. Имала съм възможност да говоря за отношението към Балканите като за “расизъм, породен не по цвят, а по нюанси”. Фактът, че хората на Балканите са привидно описани като европейци, изглежда дава carte blanche за всякакъв вид покровителствено отношение. Наскоро един представител на Обединените нации каза пред “Гардиън”, че управлението на Косово е като “обличането на дете: дават му се панталоните на икономиката, ризата на образованието, якето на демокрацията и т. н. А през цялото време детето иска да избяга и да играе навън по бельо. Ако му позволим да го направи, то може да се нарани.” Това, което се вижда тук е стереотипът на необузданите, приличащи на дете Балкани, докато Западът играе ролята на възрастния, на отговорния родител.

Междувременно, на самите Балкани съществува особен вид фройдистки “нарцисизъм на малките разлики”, където, както изглежда, всеки се опитва да мисли, че по някакъв начин е по-добър от съседите си на запад и изток.

Какво би могло да се направи от хората, живеещи на Балканите, за да се премахнат съществуващите стереотипи и да се даде реална представа за образа на Балканите?

Смятам, че колегите, занимаващи се с изследване на Балканите, вече започнаха да подкопават тези стереотипи чрез задълбочени анализи на техния произход и на начините, по които са конструирани. Широко известните работи на Мария Тодорова, Милица Бакич-Хайден, Александър Кьосев и на много други учени провокираха своеобразен диалог за някакъв вид отнемане на Балканите от митологията и връщането им на географията, без значение дали тази митология ги представя като привлекателни, отблъскващи или и двете едновременно.

След публикуването на книгата Ви на английски език (Yale UP, 1998) на Балканите се случиха много събития - дори още една война. Тези събития потвърдиха ли или по някакъв начин оспориха направените в изследването изводи?

Мисля, че войната в много отношения затвърди моите заключения, най-малкото им даде публичност. Много от руританските образи, които аз анализирам, бяха използвани като своего рода стенографски знаци в ежедневниците: стана така, както, струва ми се, че беше в края на Студената война; Балканите от ХІХ век - като барутен погреб на Европа - бяха реконструирани отново.

Онова, което стана по-ясно, е как хората, изправени пред ужасяващата и сложна действителност на войната в бивша Югославия, искаха да чуят ясни обяснения (предимно такива, които освобождават чужденците от вината). “Такива неща се случват само на Балканите и Европа трябва да направи нещо, за да ги прекрати” е вероятно най-простото обяснение на всичко. Ако Балканите не съществуваха, те щяха да бъдат измислени по време на събитията в Югославия. В същото време страни като Румъния и България изпитваха сериозни икономически затруднения в опитите си да подкрепят европейските усилия, налагайки икономически санкции на най-близките си съседи.

“Измислянето на Руритания” е преведена на много езици. Как се прие тя? Съществуват ли някакви разлики в прочитите и интерпретациите, направени от западни и балкански изследователи?

Интересът към книгата беше необичайно голям. Тя получи над двеста рецензии в около 30 страни. Освен това, беше на корицата на Washington Post Book World и й бяха отделени цели страници в най-големите британски вестници, където бяха публикувани положителни в по-голямата си част рецензии. Washington Post писа например, че съм направила достатъчно изследвания, за да открия научен департамент. Британските наблюдатели често пъти бяха носталгично настроени към тези въобразени балкански държави, за които съм писала - места от типа на Кравония, Вучиния и Херцословакия - защото те са представлявали част от тяхното детство, от развитието им. Балканските наблюдатели, от своя страна, се фокусираха преди всичко върху собствените си държави, което е разбираемо. Съжалявам обаче, че на Балканите знаем относително малко едни за други и дори често смятаме, че по една или друга причина съседите ни не представляват интерес. Когато пътувах до София или Букурещ например, моите сръбски и хърватски приятели често ме питаха: “Какво ще правиш там?” по начин, по който не биха го направили, ако пътувах за Париж, Лисабон или Копенхаген.

В дискусиите за литературните канони се вижда, че под канон се разбира свод от ценности, които налагат и утвърждават литературни жанрове, от една страна, и, от друга - социални и културни модели, използвайки за тази цел в голяма степен учебните програми на образователните системи. В контекста на Cultural studies, по думите на Фекет “съвременната литературна институция е предизвикана да реорганизира литературните изследвания, в резултат на признанието, че литературното оценяване е “сложен набор от социални и културни занимания, същностни за самата природа на литературата” [...] и че изкуствата трябва да достигнат до ново “споразумение” както с формите на популярната, масовата, комерсиалната култура, така и с практиките на критическо оценяване и, най-общо, с плурализацията на публиката и информационното развитие”. Тъй като Вашето изследване е в традициите на казаното, въпросът ми е какви са предизвикателствата и рисковете пред съвременния литературен изследовател, който се изправя пред многообразните текстове на “масовата” култура?

Дебатът за т.нар. литературен канон - висока срещу популярна или масова култура - е твърде интересен. Като университетски преподавател по английска литература, мисля по този въпрос доста често. Един от най-популярните курсове в университета, в който работя, е курсът по “Готическа проза”, който аз преподавам - студентите просто обичат да четат за вампири, духове и други свръхестествени същества. Курсът привлича около 100 студенти всяка година, докато “Английска поезия на ХVІІІ в.”, която е прекрасна - едва 10 души. Аз разбирам своята задача не да направя курса по “Готическа проза” лесен избор - необходимо е много допълнително четене по история, философия, литературна критика; но все още много съжалявам, че поезията като цяло много по-трудно привлича студенти, отколкото романът. Забелязва се тенденция, дори сред онези студенти, които избират литературата като изследователско поле, че предпочитат съвременната пред по-старата, фикцията пред поезията и често популярната култура пред т.нар. “висока” култура. С оглед на изследователската ми работа обаче, масовата култура ме интересува преди всичко от гледна точка на влиянието, което има: защо, например, толкова много хора, които знаят твърде много за Дракула, не знаят почти нищо за Румъния. Ако получавам по едно пени всеки път, когато ми се налага да обяснявам, че Трансилвания е реално място, а не продукт на въображението на Брам Стокър, аз щях да бъда богата жена.

Според Вашите наблюдения, има ли разлика в начините, по които се представя Другостта като ценност във “високата” и в “масовата” литература?

Не мисля, че съществува някаква съществена разлика в природата на Другостта, очевидно съществуват различни литературни стратегии и оттук - различно влияние. Колко хора биха направили собствен път през хилядата и отгоре страници на фантастичния модернистичен пътепис на Ребека Уест за Югославия “Черно агне, сив сокол” в сравнение с много от въображаемите балкански земи, познати на всяко британско дете?

Вие сте сред основателите и ръководителите на Centre for Suburban studies в университета Кингстън, Лондон. Бихте ли го представили накратко - цели, идеи, структура.

Миналата година с група колеги основахме Центъра за изследване на предградията и бях избрана за негов пръв директор. Когато стартирахме официално през април, аз дадох 70 интервюта за една седмица, в това число и за големите британски телевизионни и радиоканали, което е своеобразно отражение на интереса към предградията в тази страна и на факта, че това е първият подобен изследователски център в Европа. Винаги съм се интересувала от изследванията за града и неговото представяне в литературата, поради което се обърнах към онова, което нито е град (city), нито е село. Мнозинството от хората във Великобритания живеят в предградия - около 60%. Всеки иска да има къща с градина и много малко хора, едва 4%, според едно изследване на общественото мнение, биха искали да живеят в центъра на града. Това желание създава безкрайни, простиращи се на всички страни предградия. На много места, когато пътувате от един град до друг, може дори да не напуснете предградията и да не видите открито поле. Архитектите говорят за “град от 100 мили”. Предградията - от романите на Джордж Оруел до филми като “Американски прелести” (American Beauty) - са смятани за скучни, подредени, дори потискащи, но всеки иска да живее в тях. Нашият Център ще изследва живота в предградието в цял диапазон от различни гледни точки (историческа, литературна, икономическа и т.н.)

В едно изказване твърдите, че “в тази страна [Великобритания], градът и провинцията имат своите изследователи и защитници, докато предградието фактически не е представено. Надяваме се, че създаването на този център ще се насочи към проучване на въпросите за разликите между урбанистичния и руралния начин на живот и ще даде точен усет за самоличността на предградието”. Ако ми позволите малка шега: прилича ли предградието на Балканите, доколкото те също са в средищна позиция?

В методологическо отношение - да, предградията не са по-различни от Балканите - нестабилна, необуздана идентичност- нито едното, нито другото. Ето защо ми е толкова лесно да се прехвърля от Балканите към предградията - и когато едното ми дотегне, приемам предизвикателството и удоволствието на другото.

Като се има предвид това, възможно ли е да се говори за подмяна на традиционните литературни изследвания, подходи и теми с друг тип културологични изследвания?

Безспорно, съществува размиване на границите между традиционните изследователски полета в широката сфера на културологичните изследвания. С нашите докторанти много често дискутираме кои от старите дисциплини биха били приложими като рамка. Наскоро бях избрана за почетен сеньор член в School of Architecture в University College, London, което е едно от най-добрите архитектурни учебни заведения в страната. Преди 30-40 години никой в департамента по английска литература не би могъл да си представи подобно нещо.

 

 

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.07.2004, № 7 (56)

Други публикации:
Литературен вестник, № 27, 07.-13.07.2004.