Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
(НЕ)ВЪЗМОЖНАТА ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ЖЕНСКА ЛИТЕРАТУРА

Албена Вачева

web

Основният въпрос, който се поставя в този текст, е защо в българското литературно пространство не се случва историографски труд, посветен на женското писане. И дали това, че жените практически не присъстват в множеството трудове, определящи се или определяни като български литературни истории, полага тези трудове напълно и безапелационно като утвърждаващи мъжкото писане метатекстове. Във връзка с тези въпроси възниква и още един - дали историята на женската литература в България е онтологически невъзможен проект, доколкото литературната историография не се интересува от възможността за полово-родово разделение на художественото слово, а има други механизми, чрез които определя значимостта и траенето на едно или друго произведение.

Върху всички тези въпроси дискутира настоящият анализ, като акцентът преди всичко се поставя върху литературните истории, излизали в периода 1878-1944 година, както и върху три текста от втората половина на 30-те години, изследващи мястото и ролята на жените в българската литература.

Каква е методологическата основа, използвана от първите български историографи, става ясно от отговора на Александър Теодоров-Балан, публикуван по повод на критическа рецензия от Д. Страшимиров за книгата му "Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища, написано от А. Теодоров": "Материалът на цялата ми книга е изведен върху непосредствено изучаване на словесните произведения, на дейността на писателите, на нашата история, и върху трудовете, що съставят литературата на предмета" (Теодоров-Балан 1896).

Още в едно от първите български историографски изследвания обаче се среща израз, който провокира възражения именно по отношение на проблема за методологията:

Историята на българската литература има за задача да ни изложи в исторически ред и в цялост, от старо време дори до днес, всичките книжовни дела и трудове, които са се появили на български и други езици, написани от българи, интелигентни мъже (к.м., А.В.), и да ни представи всичките ония фактори, които са или съдействували, или пречили на тяхното развитие (Маринов 1887).

От цитирания текст недвусмислено става ясно какъв е подходът на Димитър Маринов. Близко по звучене с написаното от него е и изразеното в "Предговор" от Моско Москов недоумение, отнасящо се към съвременниците му: "Не мога да си обясня студенината на нашите учени мъже (к.м., А.В.) към историята на нашето умствено развитие" (Москов 1894).

Изхождайки от методологическата база, използвана от А. Теодоров-Балан, може да се каже, че литературната историография в края на ХІХ и началото на ХХ век е изправена пред невъзможността да осъществи проект, в който да се отдели място за феминистка литература. Причината изглежда очевидна - такова писане в разглеждания период не съществува. От друга страна, ако на свой ред съществуват текстове, писани от жени, те не са в състояние да издържат строгата естетическа проверка, и при една съпоставка с литературата, създавана от мъже, по естествен начин губят място в общия литературно-исторически развой. Ако към това се прибави и фактът, че жените нямат публично присъствие, или поне не самостоятелно такова, в културния живот на страната - нито в периодите на нейната политическа самостоятелност, нито във времената, когато такава е липсвала, нещата наистина изглеждат еднозначно предрешени. По силата на това, ще бъде анахронизъм да се обвиняват първите историци на литературата в недалновидност, или в полово-родова пристрастност, за това, че оставят извън корпуса на значимите за литературното ни развитие художествени текстове онези, които са писани от жени, както и самото присъствие на жените в публичното пространство.

И ако проблемът за феминисткото писане сякаш изглежда самоочевидно отсъстващ, то въпросът за присъствието на жените далеч не е чак пренебрежимо малко. Нещо повече, както показват някои изследвания от последните години, мястото на жените в българското културно пространство определено сякаш изглежда функционално важно. Статистическите данни, които привежда Красимира Даскалова в статията си "Женската идентичност: Норми, представи, образи в българската култура от ХІХ - началото на ХХ век", еднозначно разкриват какво е присъствието на жените в публичността през епохата на Българското възраждане:

Единственото професионално поприще за образованата българка тогава е учителската професия. Разполагаме със свидетелства за 415 жени, учителствали до 1878 г. Една част от тях (около 50 жени), колкото и скромни да се били техните възможности, са се изявявали на полето на книжовността: публикували учебници (Елена Борисова, Мария Доброплодна, Рада Киркович, Анастасия Узунова), превеждали учебни и литературни текстове, сътрудничели със свои статии и дописки на възрожденските вестници и списания. [...] Тогава се раждат и първите български поетеси - Елена Мутева, Станка Николица Спасо-Еленина, Катерина М. Василева, Манка Попова, Карамфила Стефанова.

Жените се проявяват тогава и на полето на превода. Елена Мутева например превежда от руски език романа на А. Велтман "Райна, блъгарска царкиня" и "Турски приказки", публикувани след смъртта й в сп. "Български книжици". Ирина Попгеоргиева Екзарх печата в "Цариградски вестник" свой превод от френски език на текст на Ксавие дьо Местр. Мария А. С. Цанова и Мария Касабова са останали в аналите на българската книжнина с преводите си от английски език (Даскалова 2001: 197-198).

Приведените от Даскалова факти ясно показват, че жените не са само пасивни потребителки на създаваните от мъжете ценности в културното и политическото пространство. Въз основа на това възниква въпросът кое или какво прави именно тяхната активност незабележима за българските литературни историци в техните най-ранни усилия за създаване на един (и единен) литературен метанаратив.

Този въпрос проблематизира цялата самоочевидност на женското отсъствие, премествайки въпросителните изцяло в полето на методологическите основания на литературната историография. Връщането отново към цитата от Димитър Маринов дава повод за едно базово усъмняване в нейния методологически инструментариум. Литературната история "има за цел да ни изложи в исторически ред", пише изследователят, и допълва: "историята на нашата литература не е нищо друго, освен част от целокупната ни история". Без да е изрично упоменато, подобен е и подходът на А. Пипин и В. Спасович, приложен в издадената от тях "История на българската литература". Същата методологическа норма споделят в своите работи и останалите литературни историци, работили и публикували своите съчинения в последната четвърт на ХІХ век.

Желанието на авторите се заключава в стремежа им, ако е коректно обобщението, да се предложи текст, който чрез хронологическата подреденост на литературните артефакти да изгради единен разказ за миналото и, като крайна цел, да покаже народа като образован, с умствена деятелност в полето на науката и изкуствата. Българският народ, декларират първите литературно-историографски съчинения, има своето място в световното литературно развитие. По тази причина българите трябва да проучат и покажат на света, че имат ценности в полето на художествената култура и духовността, които са част от световното или поне от европейското културно пространство. Изхождайки от тази генерална визия, методологическата база на литературната ни историография бива удържана в едно постоянно колебливо движение между Гьотевото разбиране за световна литература и схващането на Шлегел за стойността на националните особености и характер на литературата (Вачева 2005: 193). Това колебание всеки един историографски труд разрешава сам за себе си и проявленията на тези колебания не се характеризират с особена вариативност - поне в петте отпечатани в края на ХІХ век литературни истории. Именно тези съчинения успяват да изградят единни дълготрайни метанаративи за духовните ценности, които са директно и неразривно обвързани с националното. Нещо повече, мотивът за нацията е, който е водещ и определящ сюжет и съобразно който са посочени значимите за литературата художествени произведения. От казаното логически може да се направи изводът, че литературната историография практически без колебание оперира в полето на етноцентристките визии и се превръща в съществена част от националния проект, водещ своето начало от епохата на Българското възраждане. Подобни симптоми споделят и учебниците по история, както отбелязва Красимира Даскалова (2004: 5), които оставят в сферата на маргиналните гласове участието на жените и изобщо на "другите" в историята и културата на изграждащата се и укрепващата се по това време българска нация.

Допълнителен акцент върху националното при тези колебания в методологическите похвати дава и още един изключително важен фактор - дидактическата роля, която се възлага на литературните истории от техните автори. Още в предговора на своя труд Моско Москов споделя: "целта, която съм гонел с издаването на този учебник, не е била друга, освен да дам в ръцете на нашата младеж едно упътване, по което да могат да си съставят едно понятие за вървежа на нашето умствено движение...". Димитър Страшимиров е още по-категоричен в критиката си върху историята на Александър Теодоров-Балан: "нашата младеж не се е радвала, не е могла да се радва на домашно възпитание, че и изобщо се лишаваме от развита литература, която, както е известно, е най-великият лост на народното образование" (Страшимиров 1896). Критическите текстове, съпътствали издаването на първите пет литературни истории са предимно рецензии и, с малки изключения, не провокират съществени дебати. Онова, което става ясно обаче, е, че те разкриват информация за едно изключително важно очакване, свързано с историческите съчинения - да бъдат директно приложими към обучението на младите хора в българските училища. "Народното образование", както го нарича Страшимиров, има нужда от своите нови лостове, чрез които да се провежда едно целенасочено, съзнателно и резултатно обучение на учениците в културата на новата нация. Всичко онова, което е част от етническата култура вече се разглежда като недостатъчно и дори като белег за некултурност и нецивилизованост. По тази причина трябва да се избере най-доброто от историческото и културното минало, да се обвърже с изискванията на големия национален проект и да стане част от индивидуалната култура на всеки един български гражданин. Именно това избрано ще стане градивен елемент, въз основа на който отделният човек ще намери своите основания за приобщаване към онова почти метафизическо пространство от ценности, което е нацията.

Литературна историография и женска активност

Всичко казано дотук дава основание на извода, че проблемът не е в липсата на активност от страна на жените, а в особените критерии, чрез които се разчита ролята на жените в историята на етноса и държавата на българите. Жената в първите пет литературни истории се появява в едни постоянни и изключително устойчиви хипостази. Наблюденията ми показват, че най-силен акцент върху женските образи в литературните истории се поставя в онези исторически контексти, в които културата е разглеждана от авторите на истории като свързана с природата. А нейната дейност се представя като естествено дефинирана и предопределена от природното начало. Това са именно онези контекстуални формирования, които се отнасят до фолклорната култура, във време, в което лостовете на държавността и управлението не функционират или поне не са в ръцете на българите, както е представено в историографските съчинения.

Особено ясно това е изразено в литературно-историческото съчинение на Димитър Маринов, в което най-често образи на жени и девойки, не персонализирано, а събирателно, се появяват в главата "Животът на българския народ в най-старо време". В останалите части на историята жените се появяват епизодично или почти отсъстват. Като "активни" те са представени в раздела "Време на възраждането (1760-1855)" по следния начин:

Чист български език възможно е било да се чуе само в селата и в семейния живот, защото никога селяните и жените (к.м., А.В.), с едно малко изключение, не учили гръцки език. Ако да се попитва гражданинът за неговата народност, той е отговарял, че е грък.;

във "Времето на турското владичество в първите четири столетия (1398-1760):

Освен мъже, народните песни ни казват, че много пъти в гората са отивали и жени, и моми; много пъти такива моми са бивали избирани и за воеводи. В песните са възпети Елена войводка, Тодорка и Сирма воеводка.;

във "Време на новата ни литературна деятелност до освобождението на една част от целокупна България":

В някои места, като Русчук и Търново при изпъждането на владиците, жените играли важна роля.

...той [Каравелов] беше се оженил за сръбкиня Наталия, която е била достойна съпруга и която със своята благост и неустрашимост много пъти е облажавала горчивите му часове и го е насърчавала в тежките му предприятия...

Такива читалища и женски дружества имаше почти във всякой град, даже и в някои по-големи и събуденички села. В някои места женските училища бяха под надзора и попечителството на женските дружества. Читалищата и женските дружества поддържаха по негде и свои възпитаници и снабдяваха бедните ученици с нужните учебници и пособия.;

и във "Времето на литературната ни деятелност от най-ново време":

...девически гимназии в София, Търново и Стара Загора и трикласно училище във Варна.

Читалища и женски дружества след освобождението ни съществуват само в някои градове.

Във всички останали раздели на литературната история на Димитър Маринов жената е представена като пасивна (в повечето случаи жертва) на социални катаклизми или природни стихии, принудена да води живот, близък до природата и да "се реализира" преди всичко в сферата на семейството:

Положението на жените в семейството и обществото е било почти рабско. Жената била натоварена не само с домашните работи, но още и с полските. Някои мислят, че това рабско положение на жените произхождало от това обстоятелство, което се сънувало от части и до днес по селата, дето момците са били длъжни да плащат голяма сума за момата, която просят за жена.

Семейният живот е бил светилище за нашите праотци; жената е била стълбът на семейното щастие и се е отличавала със своята вярност и преданост към мъжа си.

Да се отнемат девойки из дома на българина и да се завеждат насилствено в "харема", е било нещо обикновено, па даже и в най-ново време. Това похищение на български девици турското правителство не само е одобрявало, но още и насърчавало: мюсюлманинът, който е потурчвал и се оженвал за християнско момиче, освобождавал се от военната повинност.

Примерите, които могат да се приведат в тази посока са твърде много и както може да се забележи от по-долу приведените цитати, те ситуират жената в опасната (в митологически план) сфера на културното пространство. Именно тук жените (или персонажи от женски пол) са активни и деятелни:

Като зли духове са се считали змейовете и змеиците. [...] В пещерите змейовете са имали огромни богатства; женили са се за моми, които те са крадели с вихрушка - или от нивите, или отсред хорото. Любили са момите и момците...

Вещици или Вещурници са били жени, които, са имали сношение със злите духове; имали са вълшебна сила да правят каквото искат... [...] Днес се мисли, че има жени, които знаят магии, с които могат да направят и добро, и зло на человека.

Чумата и холерата са такива пратеници на боговете; те са жени и уморявали оногова, който е бил записан в тяхната книга.

Към тези цитати трябва да се добавят и кратките преразкази на сюжети от народните приказки, в които жената използва хитрост, за да постигне определени цели.

Историята, написана от Димитър Маринов, дава най-обилен материал в тази посока. Останалите съчинения - на Моско Москов например и на Александър Теодоров-Балан са значително по-пестеливи на подобни примери. В литературно-историческото съчинение на Балан се прилага напълно различен подход при изложението на материала, което в известна степен е предположено от методологическата база, използвана от автора. Два са основните дялове, на които университетският професор разделя достиженията на българите в "сферата на духа": първият - устна, и вторият - писана словесност. По този начин той освобождава своята история от пространните етнографски и исторически описания и разсъждения, които са така присъщи на Димитър Маринов. Това, което представлява интерес за настоящото изследване е фактът, че може би в неговата история за първи път се споменава преводът на Елена Мутева: "Елена Мутева († 1857) даде хубав превод на "Райна царкиня" от А. Велтман (Петербург, 1852)", а в следващата глава "Време на национални борби", подобно на Маринов, посочва дейността на читалищата и създаващите се женски дружества в градовете: "Българските градове се надваряха да си създават "читалища" (библиотеки) и "женски дружества" с просветителна цел." И може би това е всичко, което споделя историята за активността на жените. Независимо от известните методологически различия, могат да бъдат открити и доста паралели със съчинението на Димитър Маринов - описанието, което прави Балан на темите и мотивите, изграждащи българската устна словесност са много близки като идея и внушение до написаното от Маринов. Съществува обаче една съществена отлика, изразявана от ясното разграничаване на устна и писмена словесност, което е маркер за различна рефлексия към културното наследство. По този начин той "стеснява" изследователския обект, като придава един по-силно литературоцентричен подход на своята история. И тук обвинението на Димитър Страшимиров, че "книгата на г. А. Теодоров е културна история въз основа на литературни паметници" е може би в най-малка степен съотносима именно към съчинението на Александър Теодоров-Балан.

Независимо от това обаче, отбелязаното от Страшимиров е от изключителна важност и неговата критика може да бъде отнесена към основанията на всички, издадени до началото на ХХ век литературни истории. Подвеждането под един знаменател на устното и писменото наследство намира своите методологически оправдания в стремежа да се създаде единен метанаратив за духовното развитие на народа и да се разкрият първоначалата, въз основа на които може да се говори за еволюционно и постепенно развитие на традицията в сферата на художественото слово. В своята "История на българската литература" Моско Москов например споделя: "През такива едни мрачни времена на робството не е било мислимо съществуванието на никаква литература". И въпреки че често пъти изпитват сериозни затруднения, първите български историци изграждат тази традиция, извършвайки своеобразно преливане между фолклор и литература и между литература и фолклор, когато това е необходимо, изхождайки от убеждението, че най-важни са съществуващите художествени образци. И още, че те трябва да бъдат положени в единен исторически ред, доколкото най-важното за историографските съчинения е точно континюитетът в традициите и споделяната от авторите им убеденост, че литературата е лост за изграждане на идентитет. А във времето на създаването на техните истории националният идентитет вече е придобил сложния и комплексен характер, изразяващ модерното разбиране за национално изградена култура. И именно това разбиране се наслагва в единния голям разказ, обединяващ в себе си културни и литературни артефакти в единно цяло, а не някакъв ясно обособен културологичен подход, който например да бъде реализиран посредством създаването на множество "частни" истории. Което, положено в общия контекст и насоченост на българската следосвобожденска култура, се изразява в стремежа да се покаже и разкаже на света, че българско художествено слово съществува и, което е може би по-важно, то е оригинално по своя етнически произход и християнско по културната си същност и идея.

Тази визионерска представа за литературата заляга и в създадената от Моско Москов литературна история. Тук е важно да се уточни, че разглежданите автори под "частна" история на литературата разбират именно история на една национална литература, докато "общата" обхваща художествените достижения на "няколко народа", както се изразява Моско Москов. По силата на това разбиране изглежда напълно естествен стремежът към универсализация на ценностната система и преодоляването на съществуващите регионални различия. Тези регионални инварианти не са разгледани в историческите съчинения като ценностни артефакти от културния порядък, а са уеднаквени с помощта на редица бинарни опозиции, емоционално квалифицирани, и етнично, религиозно и исторически оцветени.

Литературните историографии, създадени от Димитър Маринов, Моско Москов и Александър Теодоров-Балан са в много голяма степен производни на методологическия подход, използван при създаването на история на българската литература от А. Пипин и В. Спасович. Още в първата част "Исторически забележвания" двамата автори споделят, че във времето, в което те правят своя преглед "българската литература едва показва признаци от новия живот", което се дължи точно на прекъснатия континюитет и ясно маркират основните причини за него: "угнетяванията ли от турския грабеж и произвол или угнетяванията на гръцките фанариоти, които [...] завладяха българската йерархия". Българският народ е загубил своята политическа самостоятелност, в резултат на което са унищожени културно-формиращите му влияния върху останалите славянски държави. Влиянието на Византия е изключително силно, което заплашва идентитета на българите, защото се създават компилативни, а не самостоятелни произведения на високата словесност. Във времето на Възраждането трябва да се изгради една много ясна представа за българите в цивилизования свят, за да се прозре, че в случая става дума за самобитна култура, която се отличава, а не компилира и не търпи влияние от сръбската култура. В по-далечен план - трябва ясно да се покажат връзките на българите със славяните, и по-конкретно - с православните славяни. Ролята на Византия, така определяща духовното развитие в миналото, е компрометирана от по-късните деяния на гръцките духовници, управляващи духовния живот на българите. Поради тази причина трябва да се посочи друг Център на духовен живот за православните българи. Тези са водещите идеи, обобщено описани, които изграждат идеологическия корпус на литературно-историографското съчинение на А. Пипин и Д. Спасович. В последствие тези идеи намират почва и в по-късните литературно-исторически съчинения под различна форма, като най-директно те са заети например в "Краткия исторически преглед..." на Г. Д. Попов (1886).

В този си основен подход литературните истории изразяват едно твърде съществено колебание, намерило място в българския културен живот след 1878 година. Те споделят една вече разколебана романтическа визия по отношение на героичното минало, доколкото се опитват да разчетат фолклорното наследство като изключително важно за културата на новоизграждащата се нация, от една страна, и от друга - да впишат в същия корпус изискванията на една нова социалност. По тази причина историографията непрекъснато ще привлича фолклорни образци, за да изгради единен литературен разказ и по парадоксален начин ще оценява по-често отрицателно историческите условия, в които тези образци са създавани. Фолклорът според тази визионерска представа винаги ще запълва липсата на "писана словесност", която отсъства именно поради невъзможността за съществуване на самостоятелна и независима в политически план държава. Този културологичен зев ще се увеличава непрекъснато и от стремежа за овладяване на отделните регионални различия в културната сфера, тъй като единството на големия метанаратив изисква създаването на универсален език, основен фактор в новата национална култура. Казано с думите на Александър Теодоров-Балан, това звучи по следния начин: "Историята на българската литература разправя за устната и писмената словесност на българския народ, който живее в самото българско княжество и извън него в области, подвластни на Турция, Румъния, Сърбия, Русия и Австрия. Ядката на българския народ образува днес княжеството България, и литературата на тая ядка е представител на културната деятелност на българския дух". По този начин първите историографски съчинения на българската литература се изграждат върху един твърде впечатляващ по своите мащаби диахронен и синхронен разлом, чието покриване се удържа в своята цялост само и единствено от центростремителното усилие към създаване на цялостна национална култура. Именно в този разлом попада женската активност, за разчитането на която патриархалните и героическите уклони на националната култура нямат изграден инструментариум.

Както вече се спомена, в литературните истории фолклорната култура преживява доста противоречив прочит. От една страна, ясно се вижда романтическото влияние, отразено в стремежа за изследване на традициите като изключително важен фактор за културното развитие. Именно този подход обаче предполага вече известна дистанцираност от изследвания обект, което от своя страна е свързано с европейската еманципация на духовния и социалния живот. Огрубено казано, в и след периода на Възраждането, културата се историзира, което се изразява в схващането й като процес, обвързан със социални, исторически и регионални фактори, а не се разглежда като природно предположена. Положена обаче точно в прогресистката историческа визия, фолклорната култура се възприема като нещо остаряло, типично за селото, което трябва да бъде променено с помощта на една по-висока образованост и целенасочена работа. Веднъж критично разчетен, този културен пласт става обект на различни сложни интерпретации. Една от тях, която има пряко отношение към настоящото изследване, е полагането на женската активност и - особено важно - на хипостазите на жената преди всичко в контекста на фолклорната култура, както и бинарното противопоставяне на мъжката дейност и фигурата на мъжа и патриарха като цяло. Това полагане на свой ред допринася за "задържането" на жената в сферата на интимното пространство, отнема й възможността за по-ясно изразена социална активност, като по този начин полага моделите на патриархалната култура в основите на националната идеология.

Литературна архивистика

Това уподобяване с историческите съчинения и съобразяването с импулсите на националната идеология от страна на литературните истории има една важна последица в полето на специализираната култура и, в частност, на литературата. От позицията си на метатекстове, чиято основна функция според авторите им е да образоват и възпитават младежта на България, те влизат в оборота на дидактическата литература и стават част от подготовката на младите хора. Този механизъм ги превръща в същностни за формирането на литературния канон елементи и те стават част от изграждането на този представителен за националните достижения пантеон. По силата на това жените остават и извън канона, който наред с идеологическите си инвенции вече експонира и естетически мотивации, кореспондирайки с активизиращата се литературна критика. По повод на (не)участието на жените в канона Милена Кирова пише: "Друг е въпросът доколко и как жените стават годни за право на достъп в Канона. Най-общо можем да кажем, че това се случва по принципа на християнската мъченица: с цената на отказ от (дискурсивното) тяло на разликите, които не могат да бъдат побрани в патриархалните норми за разлика. "Каноничният" паспорт в този случай е по-скоро гаранция за годност, за пригоденост към онези условия, които поддържат онтологическата валидност на патриархалния ред" (Кирова 2003: 181).

Наблюденията ми дават основание да се съглася с този извод, направен от Милена Кирова, който, може да се твърди, макар и по-предпазливо, е валиден за българския литературен канон дори и днес. Интерес представлява обаче една друга пулсация, която излъчва българското културно (и литературно) пространство през 30-те години на ХХ век и която също заслужава специално внимание. Става дума за една особена женска активност, която носи белезите на политически проект, въпреки известните резерви, чието премахване изисква целенасочени проучвания.

В една от бележките, запазени в архива на Магда Петканова, съхраняван в Националния литературен музей, се намира следният текст: "Госпожа Кръстина Гичева-Михалчева/ на лириката от жени направи преглед/ в списанието "Философски преглед". Ех! Някого похвали, някого отрече,/ на туй не може никой й попречи,/ нали редактор там е сам Михалчев./ Признавам, че и мене сложи тя натясно,/ ала ще кажа и на вас,/ пък и на нея стана ясно,/ че все е по-добре да бъдеш настрана/ от жена,/ която в своята ръчица малка държи писалка./ След като всичките ни поначука,/ ей тез събраните лирички тука/ и тя самата поначукана/ след новата година/ към прозата премина./ Ала да си простим взаимно всичко/ и заедно така да се тешим,/ жени сме, бързи сме/ и честичко грешим" (Инв. № НЛМ а 924/81). Позволявам си да го цитирам, тъй като от него става ясно, че през 30-те години на ХХ век ситуацията в българското литературно поле е доста променена. Вижда се, че съществува литература, писана от жени, функционират женски сдружения, има литературна критика, чествания, организирани от жени. Казано в скоби - това е много малка част от информацията, която се съхранява в редица архивни документи. Тя сериозно би подронила самоуверената вглъбеност на канона, доколкото съдържа интересни свидетелства, останали маргинални за идеологическата му основа. Може би най-контрастно в тази връзка е сравнението на по-горе приведения цитат с едно от последните от предхождащите го литературно-историографски съчинения. Според него подобни процеси в културното поле сякаш не съществуват. Става дума за шесттомната "Библиотека "Български писатели. Живот - творчество - идеи", отпечатана само няколко години (през 1929-1930 г.) преди написаното от Петканова, под редакцията на проф. Михаил Арнаудов. Сред всичките 40 очерка, посветени на 41 творци, няма нито един, който да разказва за женско присъствие в литературата. (Решението, предложено от Михаил Арнаудов изглежда странно, ако го съпоставим с написаното в глава ІV от необнародваната История на българската литература1 (1923), отнасящо се до присъствието на жените в полето на литературата, в което Ангелов персонализира две поетеси, пишейки: "между подвижничките в това поле Мара Белчева и Дора Габе Пенева заслужават да бъдат отбелязани" (Ангелов 1923: 73). Сравнен с предходните литературно-историографски съчинения, колективният труд от 1929-1930 година наистина показва доста различия. В това число и с оглед на методологията и начина на организиране на материала. В общата си концепция по отношение на женската активност в модерната българска публичност редактираното от проф. Арнаудов издание обаче много плътно се придържа до предхождащите го, без да е повлияно по никакъв начин от прецедента, създаден от текста на Боню Ангелов. По-скоро потвърждаващо правилото е написаното за Елена Мутева, може би най-пълно представена от Георги Константинов в статията му за Найден Геров по следния начин: "Освен това, посвещението издава една от интимните подбуди на Геров да напише и напечата тая си поема ["Стоян и Рада", 1845]. По това време той е бил влюбен в Елена Мутева, първата българска поетеса, авторка на одата "Бог" (1858) и преводачка на Велтмановата повест "Райна българска царкиня" (1852). Тя е сестра на Димитър Мутев, редактор на "Български книжици" (Константинов 1929). (Самият Константинов по-късно в самостоятелното си издание История на българската литература в две части (1942) ще отдели малко повече място на литературата, създавана от жени, както и ще направи опит за представяне на авторките.) Във всички останали случаи женското присъствие в създадения под редакцията на проф. Арнаудов корпус е представено по подобен начин - достатъчно "дискретно и подкрепящо". Или пък драматично разрушително, каквото е присъствието на Лора Каравелова в живота на П. К. Яворов.

Именно това съчинение може би в най-пълна степен отговаря на идеологическите потребности за литература, тъй като тук героизацията на авторите е изведена до пълна завършеност и монолитност. В центъра на анализите се поставя личността на твореца, а не конкретните произведения и тяхното място в литературния процес, а всичко останало е привлечено като среда, която участва в изграждането на психологическия му облик и в една или друга степен е мотивирала едно или друго негово произведение. И ако за останалите историографски съчинения може да се каже, че се (само)полагат в изграждането на канона, то "Библиотеката" конструира в пълнотата на националния блясък неговия героически пантеон. В този колективен труд мястото на жените отново е в интимното пространство, чрез което се препотвърждава патриархалният модел на междуполовите отношения. Ако в случая с това историографско съчинение се говори за някаква тяхна активност, то тя е именно във възможността им психологически да изграждат самия творец-герой; жената и тук отново е представена като майка, като любима и като съпруга - макар и в по-голяма степен персонализирана, отколкото в историческите съчинения от последната четвърт на ХIХ век.

Истории на албума

Написаният от Магда Петканова словесен шарж, цитиран по-горе, има конкретен повод - критическия обзор на женската поезия, направен на страниците на списание "Философски преглед" (1936, № 4 и 5) от Кръстина Гичева-Михалчева. Нейната статия "Българската женска лирика" предшества две други изследвания, появили се във втората половина на 30-те години на ХХ век, обговарящи литературното присъствие на жените в модерната епоха. Става дума за книгата на Соня Вичева "Нашите писателки. Литературни портрети" (1939) и на Петър Горянски "Вдъхновени жени. Литературни силуети" (самостоятелно издание, 1938). Тези три издания са едни от първите опити, които се опитват да изградят единен метанаратив за мястото и ролята на жените в полето на художественото слово. Основната трудност, която изпитват и трите теоретични опита е свързана именно с идейно-естетическата мотивация на подбора от имена и текстове. Сумарно това е изразено от Кръстина Гичева-Михалчева: "Не са много хубавите и примамливи места, гдето погледът си почива и душата се опива, вдъхвайки истинското благоухание на нашата действителна поезия" (Гичева-Михалчева 1936: 400). "Строго погледнато, поезията на жената, в основните си линии и положения, не се отличава рязко от тая на мъжа - допълва Петър Горянски и продължава: - Вярно е, че в известни моменти в нея вземат превес някои специфични за женската природа елементи. Но те са все още слаби да очертаят контурите на един оригинален, дълбок и цялостен вътрешен стил" (Горянски 1938: 4-5). И допълва, че тази поезия има "албумен характер", рефлексия е на отделни, често пъти случайни, впечатления. Точно на индивидуалността обаче на свой ред акцентира Соня Вичева, за да изгради художествените портрети на десет български писателки и да придаде "завършения облик" на техния творчески натюрел (Вичева 1939: 4).

Независимо от множеството уговорки, които съществуват и в трите текста, тяхното присъствие в литературния живот на страната е безспорен факт с особена значимост. Защо не пораждат трайни последствия, е въпрос, на който ще се опитам да отговоря по-скоро във вид на хипотеза, подлежаща на проверка в бъдеща изследователска работа. Въпреки липсващите или, по-точно казано - отложените с половин век последици, става дума за един наистина важен факт, който по безспорен начин отразява случващото се през 30-те години на ХХ век в литературното и културното пространство на страната. И ако днес могат да се намерят основания за усъмняване в монолитните литературно-исторически метанаративи, то те са точно в опита за осъществяване на една относително частна история на българската литература. История на албума, в която личното, частното, доминира над общественото. Накратко, една история на частното.

Обобщено разгледани, и трите текста правят опит да открият първоначалата и да създадат традиция на литературата, писана от жени. Положено в тесния контекст, създаван от наличните дотогава литературни истории, студиите на Гичева-Михалчева и Горянски, както и книгата на Вичева успоредяват по безпрецедентен начин идеологическите внушения на канона. В това си начинание успяват само донякъде обаче, ако се разгледат като положени в по-широк политически контекст, предвид прекъсването на естественото му развитие през втората половина на 40-те години на отминалия век. И парадоксалното в случая е, че и трите текста споделят своята политическа мотивация, която се оказва с по-голяма тежест (и всъщност решаваща за тяхното появяване), отколкото търсенето на идейно-естетически основания за собственото си съществуване. Независимо че женската поезия "не е изградена върху едно трайно състояние на духа" (Горянски 1938: 5), "в настоящия момент поезията на жените-писателки отбелязва най-високата степен на развитието си" (Горянски 1938: 4). И още - трябва да се отбележи специално - "културният подвиг на първата жена-поетеса", която поставя началата и "оплоди желанията и на други". (Тук и самата терминология показва какво е значението, което се отдава на първата поетеса - тя поставя първоначалата, оплождайки. Именно върху това оплождане ще се акцентира през 30-те години, за да се създаде успоредна в исторически план развойна тенденция и да се положат традиции, които да предполагат съществуващото вече женско писане). Като контрапункт на дотогавашните литературни истории - Горянски например не търси мястото на жената във фолклорната култура. Напротив, , който той прави, е да открои дейността на първата жена-поетеса (става дума за Екатерина Ненчева) в общия патриархален контекст, доминиращ социалното пространство. Подобен момент извежда на преден план при анализа на поезията на Екатерина Ненчева и Кръстина Гичева-Михалчева, откроявайки новаторската й роля, посредством успоредяване на поезията й със значението на Ботев и Яворов за художественото развитие на българските поетически традиции. Подобна е гледната точка и на Соня Вичева в аналитичния опит върху белетристиката на Евгения Марс: "Първите белетристични стъпки на Евгения Марс са свързани с едно време, в което робските предразсъдъци и тесен еснафски морал са спъвали още в зародиш всяка по-смела проява на жената" (Вичева 1939: 6).

И трите текста имат нужда от подобна, както я определих по-горе, политическа мотивация, защото си поставят за цел да създадат традиция. И то социално-значима традиция, извеждайки на преден план културната роля и цялостното присъствие на жените, в противовес на написаното от Боню Ангелов, че "жената у нас се е проявила литературно в дела не особено високи в художествено отношение и без особено културно-историческо значение" (Ангелов 1923: 73). Трябва да се подчертае, че никъде в тях не се извежда като водеща идеята да се създаде паралелна история на българската литература, положена само върху основите на женското писане. Не се изразява и претенцията за включване в ученическите програми, посредством които женското писане да придобие и дидактическа функция. В този смисъл вероятно решаващо се оказва влиянието на идейно-естетическия фактор, който така или иначе е извеждан на преден план като определящ методологическата основа на съществуващите литературни истории. През 30-те години на ХХ век има достатъчно основания за възникването на трите обзорни изследвания, тъй като женската активност е придобила доста широк обхват и се ангажира с все повече аспекти от културния живот в страната. Именно тeзи жени, които се опитват да реализират един политически по своя характер проект, имат нужда от традиции, и то от традиции в областта на художествената литература, за да придобие историчност (и по този начин социална значимост) и пълнота тяхната активност. Останали извън интересите на литературната история, текстовете, писани от жени, изграждат един паралелен корпус, който има нужда да бъде подреден, за да стане видим. По този начин Гичева-Михалчева, Горянски и Вичева създават метатекстове, които използват в една или друга степен похватите на литературната историография, без да имат претенции към основната идеологическа насоченост на същите тези истории - а именно - да представят женското писане като достатъчно (в контекста на националното), за да ги превърне в част от канона на националната литература. И тук вероятната ролята на спирачка е точно идейната и естетическата роля, към която литературният канон се (само)приобщава и обвързва в опита си да изрази все още (и дори все повече) валидната и през 30-те години романтическа визия за "световните духовни ценности". По тази причина и тримата автори сякаш априорно и аксиоматично са приели художествените ценности, изразявани от изграждащите канона образци, за меродавни и често пъти правят уговорката, че естетическата стойност на разглежданите от тях текстове не винаги е на необходимото ниво. Независимо от това обаче и тримата смятат, че те заслужават свой обзорен прочит, тъй като съдържат нещо различно и уникално, което има известна стойност за развитието на българската литература. В този смисъл, и в съгласие с наблюдението на Миглена Николчина (2002) за наличието на "времеви парадокс", според който първоначалата на женското писане са поставени от Багряна, а нейните предшественички са положени по някакъв начин отвъд хронологическия ред, не е литературно-исторически проблем възникващото през десетилетието между 1930 и 1940 година. Напротив - и Гичева-Михалчева, и Горянски се стремят да изяснят много точно хронологията, тъй като тя им е изключително необходима. Необходима е не само на тях, а на цялостния културен контекст, в който се появяват техните изследвания - контекста на българския феминизъм, отправящ все по-отчетливи политически послания към институциите и обществото. Това дава основание да се смята, че съществуващият хронологичен парадокс е функция на политически проекции, достатъчно чужди или опитващи се да "отчуждят" литературните 30-те години и мястото на жените в тях. (Вичева не прави творчески портрет на Екатерина Ненчева, а в основите на женската поетическа традиция полага Дора Габе. Нейният анализ обаче започва с уговорката, че се интересува преди всичко от "тези наши живи писателки (к.м., А.В.), които разрешават преди всичко художествени задачи" (Вичева 1939: 3-4).

Наслагването на политически инвенции през втората половина на 40-те години върху развойните тенденции в българската женска литература е именно факторът, който консервира интересните опити за осъществяването на една частна история на българската литература - в случая - на българската женска литература. Защото тази история е не просто артефакт в полето на литературата, а е част от политическия проект на българския феминизъм. По тази причина политическият режим, установил се на власт след 1944 г. в страната, унищожава този проект на българската модерност, вероятно разпознавайки го като алтернативен на себе си. Чужда на политическия плурализъм, новата власт не може да допусне идейно многозвучие в социалния организъм, над който има амбицията да доминира. Вероятно в това се корени едно от обясненията защо българската историография, подчинена на водещата идеология, съзнателно се отстранява от проучването на този въпрос в неговата цялост и дейността на Клуба на българските писателки остава дълго време обект на схематични и непълни прочити, а по-голямата част от жените, свързани с него, остават извън пантеона на литературата. Участничките в Клуба са принудени, в определени случаи дори насила, да приемат новата политическа визия за мястото на жената в обществото и съответно - в литературата.

Тази хипотеза, за която споменах по-горе, намира своите основания - от една страна - в направеното от Гичева-Михалчева, Горянски и Вичева, и от друга - точно в политическите мотивации, които се откриват в техните опити за историзиране на женското писане. А самите мотивации на свой ред са функция от един твърде важен политически проект, най-отчетливо забележим от началото на втората половина на 20-те до края на първата половина на 40-те години на отминалото столетие, свързан с опитите на жените за излизане от периферните сфери на националния дискурс. В полето на литературата особено важен жест в тази посока е създаването и дейността на Клуба на българските писателки. Клубът възниква в началото на 1930 г. - Учредителното събрание е проведено на 21 януари. Струва ми се важно, за да бъде нарочно посочено тук, обстоятелството, че датата предхожда само с три години военния преврат в страната, в резултат на който политическите партии са отстранени от политическата публичност. Цялата по-нататъшна дейност на Клуба уподобява в немалка степен ролята на политическите партии, но реализира това с различни средства. За настоящия текст е важно, че Клубът, изразявайки маргинализирани гласове в културната публичност, става един от инструментите за осъществяване на комуникация с институциите на държавата и по този начин формира послания в политическата и социалната публичност. Голяма част от архивните документи потвърждават, че в случая става дума за поставяне на начала на един сериозен и с голяма перспектива проект, който по политически причини е спрян в развитието си.

Може да се твърди, че усилията на членуващите в тази формация (както и техните контакти с различните институции на българската културна и политическа публичност) правят възможни появата на публикуваните от Гичева-Михалчева, Горянски и Вичева текстове, защото чрез тях усилията им се полагат в една по-цялостна програма (не винаги напълно завършена) за утвърждаването на женското писане и на литературата, създавана от жени, в българското културно пространство. Тази метатекстова активност успоредява и продължава инвенциите, положени в художествените текстове, в по-голямата си част писани от същите тези жени, както и изразявани от един немалък корпус от критически текстове, които ги анализират. Началата на историзирането се поставят чрез нарочни публикации в периодичния печат, а също така и чрез чествания, организирани на клубен принцип2. Страницата на Клуба във "Вестник на жената" често пъти например се посвещава на някоя годишнина от рождението, началото на творческата дейност или смъртта на една или друга жена, изявила се на литературното поприще. Литературните архиви пазят достатъчно доказателства как са протичали тези срещи и разкриват един доста наситен и интензивен живот. Част от тях намират публичност посредством публикации в периодичния печат. Като илюстрация може да се посочи честването, посветено на 30-годишнината от литературната дейност на Мара Белчева (1934), или пък отбелязването на 35-годишнината от литературната дейност на Евгения Марс, през февруари 1940 година:

Салоните бяха препълнени с най-отбрано общество. Честването се откри от г-жа Люба Касърова, която говори за творчеството на Евгения Марс. Г-жа Багряна от страна на Клуба прочете адреса и поднесе на юбилярката брошка - златен гълъб - емблемата на Клуба с неговите инициали, като каза, че Евгения Марс е първата членка, която получава тая брошка за заслуга към Клуба и към българската литература3.

Следва описание на множеството присъстващи, представляващи различни организации, сред които е и Добри Немиров от Съюза на българските писатели. И ако това честване намира място на вестникарските страници, архивите разкриват съхранената през годините информация за самото организиране на събитията и акцентите, които се поставят при тяхното протичане. Интересна светлина върху опитите на пишещите жени да станат част от писателския съюз хвърля един текст от архивното наследство на Магда Петканова, в който дословно се казва следното: "[...] Не тези избори за депутати -/ за тях не сме и кандидати,/ а тези, за които сме готови,/ в Съюза на писателите/ за членове нови./ Затуй аз искам да повторя,/ да чуй и Настоятелството тамо горе./ Хей, слушайте,/ гласувайте със бюлетини скрити и открити,/ ала гласувайте вий всички за жените..." - Инв. № НЛМ а 924/81.

Извадката ясно показва, че макар и не съвсем ясно организиран в програмно отношение, съществува целенасочен опит за изграждане на своеобразно политическо представителство от страна на жените в българското културно пространство. Този опит кореспондира с желанието за формиране на женска идентичност от модерен тип - на която едно от измеренията й е свързано именно с активност в социалната публичност. Литературното им присъствие безспорно е едно от тях в разглеждания период. Включването на жените в организация, каквато е Съюзът на българските писатели по това време, се разглежда като изключителна възможност за излизане от маргиналните сфери и се възприема като знак за пълноправното им участие в същата тази публичност, посредством институционализирането на дейността им. Този социално-политически проект има нужда от своите начала и хронологии, има изключително голяма потребност от история и традиция. Той съзнателно се изгражда в търсене на модерна идентичност, полагайки именно Екатерина Ненчева в началото на собствените си традиции, без да се правят опити за някакво по-далечно историческо реконструиране, вероятно защото Ненчева е първата поетеса, която дръзва да сподели интимните въжделения на любовта.

Гичева-Михалчева изяснява своя избор по следния начин: "Ненчева се появи със своите малки лирични песни в една епоха, когато българската жена току-що бе започнала да се отърсва от духа на миналото робство и да се подрежда до мъжа в духовния и обществения живот" (Гичева-Михалчева 1936: 400). И още: "...живяла в един разцвет на нашата култура и поезия, заобиколена и подкрепяна от изключителни личности като д-р К. Кръстев, Пенчо Славейков и Яворов..." (Гичева-Михалчева 1936: 401). Горянски допълва казаното: "...днес тя [поезията на Екатерина Ненчева] добива особен колорит по силата на важното обстоятелство, че е първа твърда стъпка на жената по пътя на утвърждаването й като творец на духовни ценности" (Горянски 1938: 7). Към приведените цитати от изследванията на Гичева-Михалчева и Горянски могат да бъдат добавени и още доста извадки от текстове на други автори, които са писали за паметните листове, изготвяни от Клуба на българските писателки и публикувани във "Вестник на жената". Сумарно, всички те по един или друг начин утвърждават (или подсказват) посоката, в която текат разсъжденията на двамата споменати тук критици, като акцентът се поставя не само върху това, че Ненчева е първата поетеса с относително завършена естетическа визия, а и върху оценката, че именно Ненчева има куража да се положи в културния контекст като равнопоставена на мъжа. Тя "хвърля, по думите на Горянски (1938: 3), тежък камък в застоялите води на културния ни живот" и показва жената в перспектива, различна от патриархално утвърдените норми и представи за ролята й в съпружеския живот и майчинството. Подобен идентификационен модел е необходимо да бъде утвърден и пропагандиран през 30-те години на ХХ век, защото кореспондира с политиките на българския феминизъм.

Несбъднатата история на българската женска литература не е естетически предопределен факт, въпреки че политическият режим след 1944 отново извежда на преден план именно естетиката, налагайки социалистическия реализъм като универсален художествен метод на българската литература. Включването на жените в написаната от Георги Константинов "История на българската литература" (1942) е показателно за променената визия, която литературната историография успява да формира в самото начало на 40-те години4. Ревизията, на която е подложено литературното наследство още в началните месеци след септември 1944 година обаче променя напълно перспективата, положена през предишния период в културната и социалната публичност. Разпознат като невъзможен, положен върху плурализма, политически проект, българският феминизъм е спрян в своето развитие. Историята на българската женска литература, тясно обвързана с него през 30-те години, се оказва невъзможна. Или поне отложена във времето.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. В по-голямата си част трудът на Боню Ангелов е публикуван в сп. "Демократически преглед". [обратно]

2. По този въпрос вж. също и Вачева (2007). [обратно]

3. ЦДА, ф. 552, оп. 1, а.е. 3. л. 27, 27б и 28. [обратно]

4. Самият Георги Константинов е автор на голям брой рецензии и критически отзиви за текстове, писани от жени, през 30-те години на ХХ век. [обратно]

 

 

ИЗПОЛЗВАНА И ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Ангелов 1923: Ангелов, Боню. Съвременното литературно движение у нас (глава 4, последна, от необнародваната История на българската литература). // Демократически преглед, 1923, № 1 и 2, с. 61-75.

Вачева 2005: Вачева, Албена. Модерната историография и литературната история. // Език и литература, 2005, № 1-2, с. 192-200.

Вачева 2007: Вачева, Албена. Жените и литературните институции. // Литературна мисъл, 2007, № 2, с. 158-167. Също: Електронно списание LiterNet, 27.12.2008, № 12 (109) <https://liternet.bg/publish4/avacheva/zhenite2.htm> (03.02.2009).

Вичева 1939: Вичева, Соня. Нашите писателки. Литературни портрети. София: Литературен глас, 1939.

Гичева-Михалчева 1936: Гичева-Михалчева, Кръстина. Българската женска лирика. // Философски преглед, 1936, № 4, с. 400-441.

Горянски 1938: Горянски, Петър. Вдъхновени жени. Литературни силуети. София: Литературен глас, 1938.

Даскалова 2001: Даскалова, Красимира. Женската идентичност: Норми, представи, образи в българската култура от ХІХ - началото на ХХ век. // Балкански идентичности. Ч. ІІ. Съст.: Н. Аретов, Н. Чернокожев. София: Институт за изследване на интеграцията, 2001, с. 157-228.

Даскалова 2004: Даскалова, Красимира. Жените в българските учебници по история. // Женски идентичности на Балканите. Съст.: Красимира Даскалова и Корнелия Славова. София: Полис, 2004 <http://www.cwsp.bg/upload/docs/1_Daskalova.BalkanIdentities.women.pdf> (03.02.2009).

Историография 2005: Историография и критика. Съст.: Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2005 <https://liternet.bg/ebook/istoriografia/index.html> (03.02.2009).

Кирова 2003: Кирова, Милена. Бедата на "матриарха": Жените и канонът в литературата. // Игра на идентичности. Сборник с изследвания в чест на проф. Симеон Хаджикосев. София: УИ "Кл. Охридски", 2003, стр. 179-196.

Константинов 1929: Константинов, Георги. Найден Геров. // Библиотека "Български писатели: Живот - творчество - идеи". Т. ІІ. Ред.: Михаил Арнаудов. София: Факел, 1929. Цитирано по електронното издание: Библиотека "Български писатели: Живот - творчество - идеи". Т. ІІ. Ред.: Н. Аретов. Варна: LiterNet, 2004 <https://liternet.bg/publish7/gkonstantinov/ngerov.htm> (03.02.2009).

Маринов 1887: Маринов, Димитър. История на българската литература. Пловдив: Христо Г. Данов, 1887. Също: Димитър Маринов. История на българската литература. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006 <https://liternet.bgt/publish17/d_marinov/istoria/index.html> (03.02.2009).

Москов 1895: Москов, Моско. История на българската литература. Велико Търново: Издава книжарницата на Т. Джамджиев, 1895. Също: Моско Москов. История на българската литература. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2007 <https://liternet.bg/publish22/m_moskov/m_moskov/index.html> (03.02.2009).

Николчина 2002: Николчина, Миглена. Родена от главата. Фабули и сюжети в женската литературна история. София: Сема-РШ, 2002.

Пипин, Спасович 1884: Пипин, Александър, Спасович, Владимир. История на българската литература. Кюстендил, 1884. Също: А. Н. Пипин и В. Д. Спасович. История на българската литература. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006 <https://liternet.bg/publish15/a_pipin/istoria/index.html> (03.02.2009).

Попов 1886: Попов, Г. Д. Кратък исторически преглед на българската литература. От началото на писмеността до нашето време. Солун, 1886. Също: Г. Д. Попов. Кратък исторически преглед на българската литература. От началото на писмеността до нашето време. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006 <https://liternet.bg/publish17/g_popov/g_popov/index.html> (03.02.2009).

Страшимиров 1896: Страшимиров, Димитър. "Българска литература" от А. Теодоров. // Български преглед, 1896, кн. V, с. 496-508. Цитирано по: Историография (2005).

Теодоров-Балан 1896: Теодоров-Балан, Александър. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Пловдив: Издание и печат на Хр. Г. Данов, 1896. Също: Александър Теодоров-Балан. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2007 <https://liternet.bg/publish16/a_t_balan/bylgarska/index.html> (03.02.2009).

 

 

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.02.2009, № 2 (111)

Представеният текст е част от по-голямо проучване за ролята на жените в българското литературно поле, разработвано в рамките на научноизследователския проект "Представите за пола в литературата и културата на Балканите".