Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРОЗАТА НА МАРИЯ ГРУБЕШЛИЕВА - ТРАНСФОРМАЦИИ НА СОЦИАЛНОТО

Албена Вачева

web

Мария Грубешлиева е сред жените-писателки, чиято творческа кариера започва в емблематичния за българската женска литература период между двете световни войни. В този период тя пише поезия и проза, като още в първата си стихосбирка прави опити да създава социални стихове. В рецензията на Павел Спасов те са оценени като "нещастни". "Балина не е дорасла вътрешно още до там. За социална поезия са необходими много предпоставки, които на нея липсват още. А да се пише под чуждо влияние и то от съмнителен източник, е безсмислено тогава, когато всички данни за самобитно творчество са налице", продължава критикът (Спасов 1930: 439). Интересът на Мария Грубешлиева към художествена интерпретация на теми от съвременния социален живот обаче не престава, а напротив - все повече се задълбочава. От стихове със социална насоченост, в края на 30-те и началото на 40-те години на ХХ век тя започва да пише разкази, които са с ясно изразена ориентация към проблемите на съвременното общество и делничния живот в града. Нейните герои са хора с различен социален статус - като сред тях не липсват и слабите - онези, които изпълват "невидимите" за официалната публичност градски пространства.

Картините, които Мария Грубешлиева създава в периода до края на Втората световна война са изпълнени с хуманизъм. Разказите й могат да бъдат приети като форма на социална критика, в която отсъства напрегнатият драматизъм и чувството на трагизъм. Леката ирония, която се долавя в голяма част от белетристичните й произведения, показват определен естетически вкус и придават ясно изразена художественост на творбите й. По този начин Мария Грубешлиева избягва "грубия социологизъм" и не създава творчество, подчинено на идеологическите послания на класовата борба. Нейните герои не са завладени от абстрактни визионерски проекти за дълбока промяна на социалния строй, нито споделят левичарски настроения. Разказите, които пише Грубешлиева, отчитат социалната реалност, но я интерпретират художествено, без да имат претенцията да представляват точна моментна снимка на модерното българско общество.

Тематичният набор и изграждането на фабулата в довоенната проза на Мария Грубешлиева изграждат своеобразието на нейното творчество. Във всичките си текстове писателката полага усилия да експонира личното в героите си през конкретното преживяване на някаква случка, положена в основата на сюжетната линия. Важно за нейното творчество е индивидуалната човешка реакция в определена ситуация, встрани от всякакви стремежи към типови генерализации и политико-идеологически обобщения. Без да се опитва да създава някаква дълбока психологическа обрисовка на лицата в разказа, тя се стреми да представи мотивациите на техните действия през индивидуалното човешко преживяване. Това засилва достоверността в разказите й и ги прави да звучат така, сякаш са реално отражение на определена житейска случка. Както отбелязва Амелия Личева, "нейната проза се вписва в търсенията на 30-те и 40-те години на ХХ век в България с уклон към естетското, сюрреалистичната образност, вгледаността в европейската традиция". "В разказите й, пише Личева, винаги са осезаеми смяната на състоянията, динамиката; въздействието идва не просто по линия на директните внушения (макар че такива има и моралната поанта е основна съставка в тях), но и чрез картинността, драматичните обрати, чрез представяните ситуации и силата на персонажите" (Личева 2009: 426).

Характерната за довоенните разкази на Мария Грубешлиева картинност се запазва и в голяма част от белетристичните текстове, писани след 1944 година. Промяната, която се извършва, е по отношение на основната насоченост в тяхното звучене, което на свой ред повлиява и върху отделните творчески акценти. Писателката прави опит за своеобразна естетическа промяна, която в по-голяма степен се отразява в поезията й, но не остават встрани и прозаическите й текстове. Основният конфликт в тях, без да може напълно да се впише в догмата на социалистическия реализъм, се ориентира около партийните идеи за социален ред. Това особено ясно се забелязва в първия сборник с белетристични творби, който Мария Грубешлиева издава след 1944 година. В "Пред прага" (1955), с подзаглавие "Разкази за миналото", тя помества свои произведения, писани преди и след Втората световна война, които влизат помежду си в интересни от литературно-историческа гледна точка интертекстуални взаимоотношения. Важно е да се отбележи съотношението между тях - 17 от текстовете са писани в междувоенния период, а само 3 са от 1945 и 1946 г. Освен факта, че предвоенните са повече в чисто количествено отношение, те се разграничават от създаваните след Втората световна война и по своята вътрешна логика и организация на основната идея. За разлика от тях в по-късните произведения ясно се отчита стремежът на писателката да създаде художествена интерференция към една социалност, която не й е напълно позната. Поради тази причина творческото й пресъздаване остава неподвластно на усилията на Мария Грубешлиева в стремежа й да създаде една убедителна в художествено отношения интерпретация. Писателката прави несполучлив опит да съедини изградения си в редица творби художествен похват с догматичните изисквания на "новия творчески метод", както е определян социалистическия реализъм. "Бившите хора", които са герои в част от новите й разкази, са представени в светлината на новата идеология. Част от тях успяват да се приспособят към новия политически режим, но повечето не могат да се примирят със съдбата си. В разказите на Грубешлиева те са представени като отстранени от политическата актуалност хора, които водят относително спокоен живот. Новата власт не ги преследва, не ги репресира незаслужено, те продължават да се срещат и общуват помежду си, някои от тях дори са обнадеждени от събитията в Унгария през 1956 година и се готвят да спомогнат идеите на съпротивата срещу комунистическото управление да се разпространят и в България.

В повечето случаи героите на Мария Грубешлиева са хора, които са заслужили съдбата си. Промяната в начина на живот, който водят, е представена като историческа детерминираност, проектирана върху идеологическото платно на прогресисткия проект, който комунистическата партия утвърждава в дневния ред на обществото. Опитът възмездието за постъпките на героите да се представи като заслужено обаче е недостоверен, понеже се извършва не по законите на вътрешната логика на развитието на фабулата, а защото е резултат от усилието на авторката за идейно приспособяване към определен тип идеологически инвенции. Мария Грубешлиева изгражда сюжет, движен от стремежа й за идейна подчиненост на партийните послания, които проникват под обявения за нов творчески метод, а именно - социалистическия реализъм. "Пропагандните обвързаности на литературата от 50-те години могат да се опишат като определен тип междутекстови релации, именно такива, в които семантичният ред, активизиран от художественото изказване се оказва блок с идеологическо съдържание, което не се подчинява на някакви конкретни текстове, а понякога - напротив - е идентифицируем с лесно разпознаваеми съобщения (партийни документи, фрагменти от политически речи, пропагандни послания и др.)" (Томашик 2004: 85-86). По този начин социалистическият реализъм, разгледан в светлината на интертекстуалността, се оказва проводник на партийно-идеологически послания. Текстуалната интерферентност започва да се осъществява въз основа на връзката на художествения текст с партийни документи, поради което се просмуква от идеологически и пропагандни внушения. В опит да анализира естетиката, която се налага като официална през 50-те години на ХХ век, Владимир Янев отбелязва началата на нейното присъствие още през 30-те години. Те могат да се открият в "по-тясната обвързаност на литературата с текущото", която през 30-те години е "въпрос на личен избор" от страна на писателя (Янев 2004). Мария Грубешлиева определено демонстрира усет към социалната проблематика в прозата си от този период. Начинът, по който изгражда фабулата, съдържа в себе си елементите на един модерен реализъм, който включва в себе си стремеж към достоверност, отразен с характерните за модернистичните течения естетически търсения. И ако се търсят някакви интертекстуални взаимопрониквания в творчеството й, те са предопределени от художествените тенденции в модерната българска литература от 30-те години и на нововъзникващата и все по-ясно открояваща се феминистична насоченост в нея. В този смисъл творчеството на Мария Грубешлиева успешно се вписва в тези нови в художествено и тематично отношение посоки. С оглед на създаващата се феминистична традиция тя е сред първите авторки, които полагат сериозни усилия и с голяма част от произведенията си успяват да преодолеят романтично-сантименталното течение в нея.

Новата идеологическа програма, която се налага като официална и безалтернативна през 50-те години на отминалото столетие, настоява на факта, че феминизмът е част от идеалистическата буржоазна идеология и няма място в социалистическото общество. Феминизмът като цяло е "женско буржоазно движение", настоява Д. Попов (1998: 160-161), и то се различава по своите цели и методи на борба от пролетарското женско движение. По тази причина "пролетарките" трябва да се осъзнаят класово и да се включат в борбата за един по-добър ред, в който властта ще принадлежи на работниците, а не на техния изконен класов враг - буржоазията. Класово осъзналата се пролетарка трябва да застане редом с мъжете в борбата за този нов ред. Това е един от основните идеологически постулати, който става определящ за междуполовите отношения след налагането на комунистическия режим в страната след Втората световна война. В тази светлина цялото женско движение, с каузите на което активно се ангажират по-голямата част от жените-писателки в междувоенния период, се възприема като "буржоазно". То се реорганизира съобразно догмите на лявата идеология, което прекъсва възможността да се формира традиция във феминистичното движение в България. Това, разбира се, оказва и силно влияние върху женското присъствие в литературата, както и върху нейната идейно-естетическа ориентация. Феминистките идеи, широко отразени в голямо количество художествени текстове в междувоенното десетилетие, не получават възможност да създадат своя традиция в сферата на джендър-литературата. Независимо от силния си разцвет и бурното си развитие, творчеството на жените-писателки практически не става част от канонично утвърдената художествена традиция. Наред с това се променят и правилата за творческо интерпретиране на мястото на жената в литературата - то трябва да бъде съобразено с това, което й се определя от партийните документи.

Настъпилите след Втората световна война политически трансформации довеждат до радикални промени и в областта на естетиката. През петдесетте години на ХХ век "директният трансфер между литература и идеология", по думите на Янев, премахва възможността за избор пред творците. Артистите (в конкретния случай Мария Грубешлиева) са принудени, независимо от идейно-естетическата си ориентация, стил, изразни средства и метод на работа да съобразяват творчеството си с новите правила и вменяваните функции на литературата в епохата на социализма. Основните сред тях са тя да представя реалността такава, каквато би трябвало да бъде. Казано по друг начин - литературата трябва да формира, а не да отразява реалността. Така посредством метода на социалистическия реализъм се оказва натиск, чрез който литературата, кореспондираща с посланията на партийните документи, трябва да се превърне в механизъм за еднозначна пропаганда. От художествените текстове се очаква да се включат в изграждането на определен "естетически вкус" и по този начин да създадат "литературно грамотна" читателска публика от целевата група, към която са насочени и самите пропагандни послания на партийната идеология1.

Прозата на Мария Грубешлиева е своеобразен опит в тази посока, който може да се определи като не особено успешен. Причината за това не е в липсата на желание от страна на авторката да създаде литература, подчинена на каноните на социалистическия реализъм, а в самата негова същност. Методът, който е на практика еклектична съвкупност от политически и естетически категории, налага твърде противоречива нормативност и изисквания към творците. От друга страна обаче, като се придържа към изискванията за партийност и класово съзнание, което трябва да формира социалистическата литература, авторката не успява да създаде и женски образи, които да кореспондират с тези от междувоенните й разкази. Жената, принудена от социалните условия да излезе на улицата, напълно отсъства в по-късните разкази. Тя е останала в миналото, тъй като е непригодна за социалистическото общество. Поради тази причина тя няма място и в новата литература. Така текстовете, писани преди и след 1944 година и поместени в сборника "Пред прага", практически не предлагат възможност за търсене на интертекстуални връзки между тях. В тази липса се демонстрира доброволният отказ на авторката от критически прочит на социалните процеси в модерното българско общество. В писаните след Втората световна война произведения героите са типизирани в стремежа на авторката да се съобрази с изискванията на социалистическия реализъм. Те са положени в общия контекст на класовата борба и притежават черти, които ги превръщат в еднозначни, лесни за определяне като положителни или отрицателни образи. Те са представени като визионери, които имат велика мисия - да премахнат строя, който е основан на неравенството между хората. Те понасят страданието с героизъм, защото са убедени в настъпващото светло бъдеще, което ще въздаде възмездие и социална справедливост.

По-голямата част от разказите й, поместени в "Пред прага", са публикувани в отделни периодични издания и в отпечатаните преди и по време на Втората световна война сборници "По нанадолнището" (1940) и "Женени хора" (1943). Сред една от значимите теми в тях е тази за живота на обикновените хора, който много често се свежда до въпроса за екзистенциалното. Именно такива творби тя избира да публикува и в издадения през 1955 година сборник "разкази за миналото". Сред тях се открояват тези, в които особено място заемат жените, принудени да проституират. В прозата й те са представени като човешки същества, чиято маргиналност е двойно потвърдена в съвременното българско общество. От една страна, по силата на отношението към жената като към втори пол, а, от друга, поради социалния статут, който получават заради упражняваната от тях професия. Проституиращите жени са подложени на морална присъда според етичния кодекс на буржоазното общество. Наред с това те са и обект на законови санкции2. Това едновременно морално-етично и законово маргинализиране на проститутката я превръща в емблематична фигура на живота в най-ниските сфери на обществото. В творчеството на Мария Грубешлиева тези жени са показани не като престъпнички, които са заплаха за реда и морала, а са представени като човешки същества, които са жертва на обстоятелствата. В нейните разкази те имат чувства, нуждаят се от любов, търсят подкрепа и самите те нерядко подкрепят близките си. Основната причина за тяхното излизане на улицата е принудата да осигурят възможност за преживяване на родителите си, изпаднали в невъзможност да обезпечат издръжката на семейството. Тази принуда за жените от нисшите социални съсловия сякаш няма алтернатива. Животът на бедната жена и пътят, по който е принудена да тръгне, в социалната проза на Грубешлиева са предопределени от произхода и пола й. Образованието, което има, работата и средствата, които получава, често пъти са недостатъчни, за да осигури нормален и достоен живот на себе си и на семейството си. Тогава тя се принуждава да приеме предложението на някой богат - нерядко пъти женен мъж, да стане негова любовница. Младото момиче се радва на интерес от страна на мъжа, получава подаръци и значителни средства от него, докато трае връзката им. Тя става обект на санкции заради моралните предписания, които е нарушила. Поради това след прекъсването на отношенията си с мъжа, осигурил й временно охолен живот, младата жена няма друг път, освен да продължи да предлага тялото си срещу заплащане. Тя излиза на улицата и окончателно се превръща в част от хората, изтласкани в маргиналните сфери на социума, които обживяват определени пространства на големия град.

Трите разказа, писани след 1944 година и публикувани в сборника "Пред прага", са със сюжети, в основата на които също стои някаква случка от живота на предвоенното общество. Художествената интерпретация на социалните процеси, които Мария Грубешлиева предлага в следвоенните си разкази, е с изцяло променена насоченост. Наративната стратегия е подчинена на идеята да се разкрият детайли от съпротивителното движение и класовата борба. В "Освобождение" д-р Гатев се съгласява тайно и безвъзмездно да лекува висш функционер от партизанското движение и му спасява живота. Когато полицията разбива тайната квартира, намира рецепта, предписана от Гатев. Той е арестуван и е съден заедно с няколко нелегални лица. Получава присъда от една година затвор. "Въздъхна, или по-право... отдъхна си. [...] Сега почваше новото. Годината щеше да изтече лесно. Спомни си за болното, но бодро лице на Спиридон, който бе намерил истинския си път, и мислите му го отнесоха нейде в Балкана, при партизанския отряд. И когато подир малко стражарите го изведоха, той вървеше изправен, бодър, дори весел... Защото нейде дълбоко в душата му зрееше мисълта, че сега, като отива в затвора, той отива към своето освобождение" (Грубешлиева 1955: 170). В хода на разказа става ясно, че д-р Гатев в гимназиалните си години се е увличал от революционни идеи и дори е бил заплашен с изключване от училище. Завършил медицина, той се оженва за "богата еснафка" и започва да води "богат и охолен живот". Случката с болния партизанин, на когото помага да оздравее, има за цел да върне социалната критичност, която е споделял в младежките си години. Той е доволен, че прави нещо малко в борбата. Мария Грубешлиева обаче не доразвива неговия образ и съпротивата на д-р Гатев изглежда странно необоснована в своите мотивации. Разказът "Освобождение" сякаш повтаря, с известни изменения, сюжета на повестта "Бягството на Методи Ников", писана през 1936 година. И в двата текста основният конфликт е на битово ниво, при което съпрузи с различен социален произход не успяват да постигнат хармония в отношенията си след дългогодишен брак. И проспериращият адвокат Методи Ников, и професионално реализираният д-р Гатев копнеят да напуснат жените си, които са представени като разглезени богати еснафки, отдадени на забавленията и удоволствията. Личното освобождение, което предвкусва д-р Гатев на път за затвора, е резултат от скъсването му с начина на живот, който дотогава е водил. Мария Грубешлиева обаче се опитва да впише тази индивидуална неудовлетвореност в част от все по-бързо навлизащата тема за "всенародната съпротива" в литературата. Писателката се опитва да представи недоволството на д-р Гатев като метафора на класовата борба и съпротива. Конфликтът в "Бягството на Методи Ников" е въз основа на нежеланието на главния герой да се съобразява с непрекъснатите изневери на съпругата си. Разликите в произхода им привнася социален елемент в сюжета, което му придава реалистичност. В "Освобождение" писателката не полага усилия да постигне достоверност като резултат от наративните стратегии, подчинени на вътрешната логика на сюжета. Тя се задоволява само да посочи, че д-р Гатев е недоволен от охолния живот, който води, че не споделя желанието за забавления, което има съпругата му, и всичко това той разбира, когато е принуден да помогне на болния партизанин. През нея той ревизира целия си живот и разбира, че е живял в заблуждение. Това негово "осъзнаване" не е резултат от естественото развитие на сюжетния конфликт, а разчита на външни за разказа мотивации, които да му придадат достоверност. Това е общият идеологически фон, който наслагва митологемите на партийната пропаганда и ги превръща в социално разпознаваеми. В интерференциите с идеологическите послания разказът, макар и немотивиран в своята достоверност, става разбираем за тогавашната аудитория.

Сходна е ситуацията и в разказа "Пред прага", дал наименованието на целия сборник. Интернираната в провинцията съпруга на осъден столичен журналист помага на нелегален да се спаси от полицейско преследване. Рената Ардити е арестувана и попада в следствието, където е жестоко изтезавана. Прекарва повече от двайсет дни в ареста, когато една сутрин се събужда и разбира, че "слънцето грееше в прозореца на избата, а някой къртеше вратата. Чуваха се десетки възбудени гласове отвън. [...] Отвън прогърмя весел мъжки глас: - Свободата дойде, другари, излизайте!" (Грубешлиева 1955: 185). Напуснала следствения арест, Рената се среща с мъжа, на когото е помогнала. Разбира, че 16-годишният й син Лазар също е оцелял от полицейското преследване и с нетърпение очаква освобождаването на съпруга си Арманд от сливенския затвор. Разказът завършва с внушителна сцена, в която народът очаква навлизането на съветските войски: "А по улиците се събираха хора на групи, пееха, оживено говореха и ръкомахаха. После някой на мегдана се изправи да държи реч. Тя се облакъти до прозореца, но нищо не можа да чуе. Разбра само откъслечни изречения, че по обед Червената армия ще влезе в града. Целият събран народ под море от червени знамена ревеше с пълно гърло..." (Грубешлиева 1995: 187).

Сюжетът на третия разказ е организиран около предстоящото изпълнение на смъртната присъда на единствения близък на осемдесетгодишния дядо Пенко - неговият внук Илийчо Пъдарски. През селото преминава царя, на когото старецът дава молба за помилване на Илийчо. Царят обещава, че ще помилва внука на дядо Пенко. Когато отминава срока за изпълнение на смъртната присъда, а Илийчо не се връща в селото, техният съселянин Михал заминава за града да провери какво се е случило. Завръщайки се след три дни в селото, той съобщава на дядо Пенко, че присъдата е изпълнена и внукът му е разстрелян. Царската дума се е оказала празно обещание: "Царска дума... царска... Помръдна устни, облиза ги, като че искаше да каже още нещо, но езикът му беше се схванал. Потрепера, опита се да се хване за плета, но не успя и се свлече на земята" (Грубешлиева 1955: 195).

И трите разказа за миналото, писани от перспективата на отминалото време и историческата събитийност са изградени въз основата на засилен фабулен схематизъм. Тук, подобно на по-ранните разкази отново в центъра на сюжета е поставена една конкретна житейска ситуация. Разликата е в това, че героите действат не като характери, които ситуацията провокира да изразят себе си и по този начин доизгражда пред читателя, а като типажи, които имат готово решение на конфликтната случка. Героите са идеализирани типове, които представят различни слоеве на модерното българско общество. Те не принадлежат изцяло на най-ощетените в социално отношение групи. Не са и сред онази работническа прослойка, която в марксистката доктрина се възприема като класова осъзната и се определя като двигател на прогреса. И Рената Ардити, чийто мъж е интелектуалец, и селянинът дядо Пенко, и д-р Гатев са сред онези обществени слоеве, към които комунистическата идеология има амбивалентно отношение с оглед водещото място и роля, които приписва на пролетариата. В биографията и на тримата герои обаче има някакъв детайл, който спомага тяхното интегриране в новото време. Семейството на Рената Ардити са евреи, преследвани от властта, д-р Гатев е с минало на човек, борещ се срещу установените порядки, а внукът на дядо Пенко е осъден по политически причини. Тази "биографична" обвързаност на тримата предопределя идеологическия заряд на произведенията. По тази причина героите, макар и да изпитват известни съмнения, нямат колебания в своите мотивации. Единствено дядо Пенко е подведен в доверието си в царя, но в случая неговата среща с властника се превръща в същностен риторичен похват, мотивиращ пропагандните внушения на текста. Старата власт е загубила доверието на хората, тя не представлява нищо повече от интересите на буржоазията и дори и царят, който се е ползвал със симпатиите на голяма част от поданиците си, е един демагог. Смъртта на дядо Пенко се превръща в метафора на това време, което трябва да остане в миналото.

Събирайки в едно издание произведения, писани преди и след 1944 година, Мария Грубешлиева успява да осъществи една твърде интересна от литературно-историческа позиция подмяна и да остане в актуалността на социалистическата литература. Като поставя в едно издание стари разкази, в които присъстват елементите на един подчертано изразен критически хуманизъм, с новите, които имат претенцията да покажат трудните условия на класовата борба, Грубешлиева подчинява цялото си творчество на партийните изисквания за социалистическа литература. По този начин кохезията в изданието се осъществява не от вътрешните интертекстуални връзки, защото такива на практика липсват, а от общата идеологическа рамка, в която се вписва сборникът. Така старите разкази се актуализират и получават ново звучене, напълно съобразено с общия тон на времето. Така социалното неравенство започва да се чете през призмата на комунистическото визионерство, при което се създава внушението, че героите от довоенните разкази са жертви на един несправедлив по своята вътрешна организация обществен ред. Те живеят пред прага на едно ново време, което е обречено на социална справедливост. Новият строй, който ще предложи на хората щастливо бъдеще, е истинската алтернатива на старото, защото ще изравни разликите между отделните индивиди. В утопичните теории той е най-висшата фаза, до която е достигнало човечеството в своето историческо развитие; този строй е призван да заличи неравенството между хората. Тези утопични постулати, залегнали в основата на комунистическата идеология, инфилтрират послания и в областта на художествената литература. В творчеството на Мария Грубешлиева неговото влияние се вижда в подмяната на хуманистичното приближаване към човешкото страдание, характеризиращо ранното й творчество, с абстракциите на социалната утопия.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Към тази публика са насочени усилията на партийните идеолози. Те се стремят да създадат механизъм, маскиращ пропагандните послания. Литературата е едно от средствата, с което може да се постигне този ефект. Както се отбелязва в предговора на първата, излязла след 1944 година, литературна история, профилът на читателската аудитория в страната се променя, което налага на писателите, критиците и изследователите да отчетат този факт. "Нараснаха широките народни читателски маси - не вече само из средата на интелигенцията, но и на българското работничество, селячество, занаятчийство. Тези читателски маси с верен усет проявяват жив интерес и към въпросите на литературното знание и по-специално към българската литература" (Литература 1947: 3). [обратно]

2. "След преврата през 1934 г. Деветнадесетомайският режим предприема мерки по посока заздравяване на обществения морал, на "българското семейство" и за увеличаване на раждаемостта. През същата година Вера Златарева подготвя проектонаредба за борба срещу "професионалния разврат" и венерическите болести. Под "професионален разврат" се има предвид не само дейността на проституиращите жени, но и мъжете, ползватели на техните услуги, сводниците, сутеньорите, хотелиерите и пр. В изработената от Златарева наредба доминира мнението, че проституцията е "социално зло" и затова в борбата срещу нея трябва да участва цялото общество, а не само държавните институции", пише в своя анализ Красимира Даскалова (2012: 462). [обратно]

 

 

ИЗПОЛЗВАНА И ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Грубешлиева 1955: Грубешлиева, Мария. Пред прага. Разкази за миналото. София: Български писател, 1955.

Даскалова 2012: Даскалова, Красимира. Жени, пол и модернизация в България, 1878-1944. София: УИ "Св. Климент Охридски", 2012.

Литература 1947: Българска литература. Основни въпроси. Съст.: Г. Веселинов, Кр. Генов, Д. Иванов, Л. Ницолов, С. Русакиев. София: Алма Матер, 1947.

Личева 2009: Личева, Амелия. Писателката, която Мария Грубешлиева можеше да бъде. // Неслученият канон. Българските писателки от Възраждането до Втората световна война. Съст. и ред. Милена Кирова. София: Алтера, 2009, стр. 421-430.

Попов 1998: Попов, Д. Из "Пролетарското женско движение". // От сянката на историята: Жените в българското общество и култура (1840-1940). Съст. Красимира Даскалова. София: Българска група за изследвания по история на жените и пола и Дом на науките за човека и обществото, 1998, стр. 160-168.

Спасов 1930: Спасов, Павел. Мария Грубешлиева-Балина. Хляб и вино. Стихотворения. // Хиперион, 1930, (IX)1, кн. 9-10, стр. 438-439.

Томашик 2004: Tomasik, Wojciech. Intertekstualność. // Słownik realizmu socjalistycznego. Red.: Zdzisław Łapiński, Wojciech Tomasik. Kraków: Uniwersitas, 2004, str. 85-91.

Янев 2004: Янев, Владимир. Минало (не)забравимо. (Ново въведение в социалистическия реализъм). // Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. и ред.: Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004 <https://liternet.bg/publish13/v_ianev/minalo.htm> (24.04.2016).

 

 

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.04.2016, № 4 (197)