Албена Вачева

web

Обзорният прочит на критическото наследство за творчеството на Мара Белчева създава впечатлението, че тя има по-щастлива съдба, с оглед на присъствието й в полето на българската литература, от Екатерина Ненчева например. В известен смисъл дори може да се приеме, че нейното място сякаш е "запазено" в българската литература - творчеството на Мара Белчева се радва на по-задълбочени аналитични проучвания през годините, докато поезията на Екатерина Ненчева е обект най-вече и преди всичко на много кратки критически отзиви във вестници, което се запазва почти до 1985 година, провокирани най-често от годишнини от смъртта на поетесата. И въпреки това, включването на Мара Белчева в настоящия проект като авторка "извън канона" е наложително. По няколко причини. Първата от тях е свързана със сложното влияние, което оказва върху критическите прочити присъствието на Пенчо Славейков в живота й. Това влияние е противоречиво и парадоксално - Мара Белчева остава в литературоведските анали като спътница на Славейков, което, без да е наложително, омаловажава (като цяло) собствения й влог в литературната традиция. Вероятно поради това тя не е включена, или частично отсъства, от образователните програми, едновременно функция и създател на модерния литературен канон на нацията. А самата тя на свой ред участва активно например в "канонизацията" на Пенчо Славейков. Подобно на опита, който предприема през 1905 да му помогне в съставителството на "Избрани съчинения" на починалия й съпруг Христо Белчев, тя е редактор на публикуваните през 1923 г. "Избрани съчинения" на Славейков¹. По-късно - през 1931 година - Мара Белчева посвещава един от 4-те цикъла на стихосбирката си на паметта на поета². Като по-значим жест в тази посока обаче приемам една нейна статия "Бог в поезията на П. Славейков" (Белчева 1936: 97-105), която препрочита "Химни за смъртта на Свръхчовека". Този критически текст на Белчева е твърде интересен опит да се прочете "индивидуалистичната" поезия на Славейков с инструментариума на по-късните идейни и теоретични течения в българската критическа мисъл и е свидетелство за творческата ангажираност на авторката в полето на литературата. Друга вероятна причина, която може да се изкаже и тук като хипотеза, за на пръв поглед странното й отсъствие-присъствие в литературната историографска традиция, е неосъществената история на българската женска литература, която да канонизира женското писане като такова, полагайки го в по-широк социален и културен контекст. В този смисъл, ако приемем модела, изграден от Кръстина Гичева-Михалчева (1937) в студията й "Българската женска лирика", Мара Белчева би била трета по време и една от първите, от гледна точка на определени тематични и естетически търсения и изразни средства, след Екатерина Ненчева и Дора Габе. (Петър Горянски [1938] пък я поставя на второ място след Екатерина Ненчева в статията си "Вдъхновени жени".) А това добавя още въпросителни, като се има предвид, че в случая с Мара Белчева и Горянски, и Гичева-Михалчева споделят общо критическо мнение, оформило се като тенденция още в средата на 20-те и утвърдило се в началото на 30-те години - това за творческата креативност на поетесата и присъствието й в културния и литературния живот на страната³.

Мара Иванова Белчева (по баща Хаджиангелова) е родена на 8.09.1868 г. в Севлиево. Завършва гимназия във Велико Търново и продължава образованието си във Виена. След тригодишен престой се връща в България, заради смъртта на баща си. Известно време учителства в Русе и София. През 1886 г. се омъжва за Христо Белчев. След атентата, целящ да убие Ст. Стамболов, при който умира финансовият министър Белчев (1891), вдовицата Мара Белчева за кратко е придворна дама в двореца. Отново пътуване за Женева - този път, за да следва филология. През 1903 година среща Пенчо Славейков, когото познава от дете, и става негова спътница до края на живота му през 1912 година. Ново пътуване за Женева. След известен престой се завръща в България и се отдава на литературна дейност. В три войни е милосърдна сестра. Така звучи една речникова биографична статия за Мара Белчева. Отвъд телеграфното проследяване на хронологичната последователност обаче, се полагат множество факти и един дълъг житейски път, който прекъсва на 16 март 1937 година. Поместват се болки, разочарования, радости и дори една много силна духовна трансформация. "И пак години. И пак чужбина. Отново дома, отново чужбина. Дните се ронеха като розови листа, вихър ги отнасяше" - пише за себе си и за живота си в началото на столетието вече петдесет и пет годишната поетеса (Белчева 1923: 7).

Познанството й със Славейков е още от детска възраст. Следват случайни срещи, до месец май 1903 година, когато неин близък завежда Славейков в дома на Мара Белчева. "Същински Йеремия, слязъл от потонът на Сикстинската капела! Пророк или народен трибун би станало от него - си мислех, като гледах рошавата му глава" (Белчева 1923: 8). Това е началото на едно ново десетилетие в живота на Мара Белчева. "И той [Славейков] ми носи чужди списания, книги, разговаряме у дома - моята най-голяма радост. И аз чета, чета... И един ден смело се намесвам в техния разговор [...] Петко Тодоров учудено ме поглежда, Пенчо се подсмихва. И оттогава аз почвам да вземам думата, ако и да се чувствах винаги parvenue в техния висок и широк мир" (Белчева 1995: 177).

Мара Белчева "взема думата" през това десетилетие и в полето на литературата, окончателно определяйки своето място в него. Започва да публикува стихове в периодичния печат, превежда почти до края на живота си, издава и три стихосбирки - "На прага стъпки" (1918)⁴, "Сонети" (1925) и "Избрани песни" (1931).

Най-ранните критически отзиви за първата стихосбирка на Мара Белчева са основно фокусирани върху влиянието, което поезията на Белчева търпи от Пенчо Славейков. Нещо повече, както се вижда от по-долу приведените цитати, Владимир Василев и Васил Пундев напълно отричат всяка самостоятелност на поезията й:

"Индивидуалното у Мара Белчева е потиснато, тиранизирано, не му е дадено свободно да се прояви. Някой по някакъв повод казваше в Mercure de France: да подражаваш, не винаги е слабост, може да бъде - една любов... Но както в живота, така и в поезията, любовта често е жестока, и изисква пълно отказване от себе си. Както е станало и с Мара Белчева: поетическата й личност я няма. Тя е цяла в проекцията на Пенчо Славейкова" - звучи като окончателна присъда финалът на рецензията на Владимир Василев (1922: 488) за стихосбирката на Мара Белчева "На прага стъпки".

Почти идентично е и мнението на Васил Пундев за първата стихосбирка на Мара Белчева: "Печатана в Лайпциг и забавена там, сбирката на Мара Белчева се оказва на книжния ни пазар с[ъс] закъснение от четири години, което е в[ъв] всеки случай по-малко от закъснението й общо в нашата поезия. Преди десет години тази книга навярно би извикала възторжени отзиви". И още: "Влиянието на Славейков се чувства не от всеки ред, а отвсякъде" (Пундев 1922). По този начин звучат рецензиите на двама съвременни на Мара Белчева водещи критици. Инвенциите, които се налагат, са свързани с влиянието на Славейков върху поетическия натюрел на поетесата. И това се превръща в един доста устойчив мотив в рецепцията на нейното творчество, както стана дума по-горе.

Тонът на първоначалните критически отзиви постепенно се променя, за да зазвучи непоколебимо авторитетно през 30-те годни на столетието. Тази промяна започва още през 1923, практически няколко месеца след като Пундев рецензира стихосбирката във в. "Слово". В първия за годината брой на сп. "Листопад" Владимир Минев пише задълбочена критическа статия, в която подлага на анализ почти всяко твърдение на В. Пундев и по категоричен начин извежда идеята за оригиналността на стиховете и защитава таланта и креативността на авторката на "На прага стъпки". Минев изтъква, че липсата на сантименталност в поезията на Мара Белчева не я полага в дискурса на мъжкото писане, както настоява Пундев, отричайки "женствените особености" на поетическата й изразност:

Ако сравним поезията на Мара Белчева с тази на Дора Габе или Екатерина Ненчева, ще забележим, колко поезията на първата е по-сериозна и по форма, и по съдържание. Поезията на Мара Белчева се издига по-високо от всичко, създадено у нас в това направление, защото в нея отсъства сантименталността, тая пречка на жената да проникне в по-висшите сфери на поезията. Но отсъствието на тази сантименталност съвсем не приравнява поезията на М. Б. с поезията на мъжа, както мисли Васил Пундев (Минев 1923: 26).

През същата година Боню Ангелов (1923) пише:

Интересни като представителки на жената в литературата у нас са: Мара Белчева и Дора Габе, последната от които из ден в ден все повече се утвърждава и налага [62]. Жената у нас се е проявила литературно в дела не особено високи в художествено отношение и без особено културно-историческо значение. Между подвижничките в това поле Мара Белчева и Дора Габе Пенева заслужават да бъдат отбелязани [...] Мара Белчева е записана в литературната летопис на нашето време със сбирката На прага стъпки (1918 г.). Тя очарова с изяществото, простотата и най-изискана хармония в своите малки лирически песни, изящни, миниатюрни работици, извезани с деликатна женска ръка. Нейното поетично вдъхновение, женско по същина, има твърде тесна амплитуда: хубави, розови спомени из детството, кратковременни любовни пориви, тъги на самотата в живота, поплаки за загуба на мил човек, чиито стъпки отдавна са отзвучели на прага, както пее в една песен [73-74].

Тази линия, утвърдена от Ангелов и Минев⁵, също намира своето място в критическата рецепция и може да се каже дори, че сякаш взема връх след издаването на "Сонети" на Мара Белчева през 1925 година. Посредством нея образът на Мара Белчева се уплътнява и придобива завършеност и цялост за литературно-критическото възприемане - на нея започва да се гледа не само като на спътница на Славейков, а и като на талантлива поетеса със свое място в поетическите традиции на българската литература. Самият Васил Пундев (1926: 55) няколко години по-късно ще напише, че отдалечаването "от непосредния жизнен момент избистря [...] лирическото чувство и видение" в "Сонети" на Мара Белчева, което намалява степента на влияние на Славейковата поезия⁶. През 1929 година, независимо от уговорките, които прави, Пундев по категоричен начин определя Мара Белчева като една от трите жени, чиито поетически дарования са свидетелства за зрелостта на българската поезия: "И по-право е да се говори не за упадък, а зрелост, представители на която, освен споменатите и Иван Христов, са и жените в нашата поезия - Мара Белчева, Дора Габе и Е. Багряна" (Пундев 1929)⁷. Владимир Василев пък отбелязва през 1934 година, че Мара Белчева е поет с оформено дело.

През 1934 година "Вестник на жената" отбелязва тържествено, че през "настоящата година" г-жа Мара Белчева ще навърши 30 години книжовна дейност⁸. "Клубът на българските писателки желае първи да започне честването със скромна страница, която й посвещава". (Самата Белчева, вече доста дистанцирана от обществени прояви, заявява по този повод пред Петър Лунгов: "Искат да дигнат шум около мене, да дават банкети. Но какво съм дала? Казвам им: най-големият банкет за мен е - мълчанието" (Белчева 1995: 161). Публикуваните във вестника материали свидетелстват за едно твърде значително събитие, продължило до полунощ. Важна подробност е, че честването е организирано от Съюза на писателите. В организацията му активно се включват и членките на Клуба на българските писателки, които издават юбилеен лист във "Вестник на жената"⁹. Нещо повече: както ще стане по-късно при отбелязването на годишнина от смъртта на Екатерина Ненчева, и в този случай тяхната дейност е доста широко разгърната и мащабна. По повод тържественото отбелязване на годишнината Владимир Василев пише в "Златорог": "Продължавайки хубавото начало - да бъдат почетени нашите писатели с оформено дело (к.м., А.В.) - на 6 април, по инициатива на писателския съюз, бе дадена вечеря за г-жа Мара Белчева, под председателството на г. Никола Атанасов" (Иванова 1995: 292). Написаното от Василев е показателно за критическата рецепция, която творчеството на Белчева получава през 30-те години на ХХ век. Мара Белчева е сред писателите с оформено дело и една от целите на юбилейното честване е именно утвърждаването и признаването на този факт като елемент от културната история на нацията.

Както стана дума по-горе, един от първите, който полага основите на този прочит на творчеството на Мара Белчева е Владимир Минев. По тази причина ще отделя още малко внимание на дискусионната му статия, тъй като тя е изключително важна от гледна точка на литературната историография. Интересът, които предизвиква, е свързан с провокацията, макар и напълно несъзнателна, към полагащите се основи на литературния канон. По недвусмислен начин написаното от Минев маркира твърде важен стереотип, чието присъствие в полето на критическите идеи се изразява в един основен недостатък. Оказва се, че българската критика не разполага с инструментариум, поне до средата на тридесетте години на отминалото столетие, за свободно и непредпоставено възприемане и анализиране на глас, различен от дихотомично противопоставящите се доминиращ - маргинален. Това, в което Минев направо обвинява Пундев, и с него целия критически дискурс, чийто изразител се явява той, е в невъзможността да се предложи и приложи валидизиращ различието (или по-скоро - различията) критерий. (В самото социално пространство все още маргиналните гласове са само отражение, а не самостоятелно звучащи културни, политически и социални проекти и самото им съществуване е необходимото звено, което подчертава и укрепва силата на доминиращия глас). В логиката на казаното, според дихотомичната рецепция поезията на Белчева или трябва да звучи сантиментално - място, отредено на женското говорене, или трябва да е подражателно на мъжкото, ако е в невъзможност да го припокрие напълно.

Както стана вече дума, след излизането на стихосбирката "Сонети" на Мара Белчева критическата рецепция все по-силно и трайно се ориентира по посока на признаването на самостоятелността на нейната поезия.

Критическият опит на Мара Белчева върху Славейковото творчество най-лесно може да бъде разчетен като опит за "помирение", продиктуван от вътрешния й глас . В тази връзка изложените в нея схващания придават особено звучене: текстът й може да бъде възприет като своеобразно верифициране на собствената й житейска философия, повлияна в голяма степен от учението на Учителя Петър Дънов¹⁰, и вече споделена с изразните средства на поетическото в "Сонети" (признато от критиците й). В резултат на собствената си духовна ориентация тя търси в поезията на Пенчо Славейков присъствието на Бога и го открива в неговия Свръхчовек. Съгласно базисните схващания на дъновистката доктрина, Белчева декодира концептите в поезията и определя светогледа на поета - своеобразна философия, формирана не толкова от постулатите на Ницше, колкото като космогония, рефлексия на идеята за вечното прераждане¹¹. По тази причина, смята Белчева, тя е "не библейска, не Ницшева, а индийска" (Белчева 1936: 101). И още по-категоричното - в защитата на Свръхчовека, който по думите на Белчева е превъплъщение на Твореца в Славейковата поезия: "За това лесно би могло да се помисли от самото заглавие още, че Славейков пренася на българска почва идеите на Ницше. В същност, освен името на Ницшевия Übermensch, тъкмо в това Славейково дело няма нищо Ницшево" (к.а., М.Б.) (Белчева 1936: 97-8).

Няколко години по-рано, по повод на "Избрани песни" на Мара Белчева, в печата са публикувани няколко рецензии. Тук ще си позволя да обърна по-специално внимание на два аналитични опита, тъй като те много пряко кореспондират и по някакъв начин се противопоставят на статията на Белчева "Бог в поезията на П. Славейков".

Парадоксално е, но именно там, където Мара Белчева се опитва да доближи поезията на Славейков до себе си и своето време, вижда голямото различие между техните творчески и житейски възгледи Георги Константинов. Религията на Мара Белчева, пише той, е да пази заветите на Славейков. "Мара Белчева се сроди с неговия речник, със стила на поемите и статиите му [...] Същата простота на словото, същото ограничение на изразните средства" (Константинов 1931: 41). "Мистерията на света", с която тя ни "сродява" чрез поезията си, любовта към слънцето, към росата, природата, литургията, която "пее на живота" - са онези ключови концепти (повлияни от учението на П. Дънов, за което те са основополагащи), които Константинов открива в поезията на Мара Белчева като неформирани от поетическите търсения на Славейков.

Разсъжденията на Белчева, споделени в "Бог в поезията на П. Славейков" в много голяма степен са свързани и с написаното от Крюк-Папазова, която заявява: "И все пак индивидуализмът на Мара Белчева не е индивидуализмът на Нитче (1931: 92). "Напраздно ще търсиме Бог в сетивния мир. Той е скрит дълбоко зад всичко видимо в природата. Само този може да се приближи до него, който събуди сам в "себе си" божествената частица" (Крюк-Папазова 1931: 93). И още по-категоричната защита на собствения й поетически натюрел: "Мисля, че тъкмо новата сбирка ще помогне на литерар-историка при изследването и на миналото творчество на Мара Белчева. Ще му покаже, че лириката й не е нещо случайно, подчинено на отделни настроения и влияния, в тази или онази епоха на нейния живот, а органически свързана с нейната индивидуалност и с развитието на тази индивидуалност" (Крюк-Папазова 1931: 89).

Няма причина да се мисли, че Мара Белчева не познава тези критически статии. В този ред на мисли се налага въпросът, кое я кара да напише статията "Бог в поезията на П. Славейков", освен нейната собствена духовна ориентация? Рецензиите на Крюк-Папазова и Г. Константинов показват една трайна тенденция: критическата рецепция през това време изразява недвусмислено "добра воля" да я възприеме като поетеса със собствен влог в литературното поле. И въпреки това, Мара Белчева сякаш сама се опитва да се отстрани от тази линия, посредством една, в известна степен еклектична в стремежа на авторката си статия, да изведе до единни съждения различни по своята същност философски концепции и религиозни доктрини.

Като една от основните литературно-критически причини тя да се включи в канонизацията на Пенчо Славейков със статията си "Бог в поезията на П. Славейков", вероятно е именно културно-интелектуалният контекст, който вече носи в себе си и дори предполага възможността да не се чете цялостно творчеството на Славейков. Стремежът на Белчева е Славейковият глас да не остане непълен - да няма нито един тон, който да пропадне в зоната на периферното говорене, неканоничен и страничен. И това тя прави чрез анализиране на емблематичните за Славейковата философия "Химни за смъртта на свръхчовека". Преводачът им на шведски, Алфред Йенсен, смята "тия химни за най-висшия полет на неговия [Славейковия] лиризъм" - пише Белчева още през 1923 година. Вероятно казаното тогава не постига желания от нея резонанс: "Наистина, не липсуват опити, и не са малко, да се изясни идейното съдържание на Славейковото творчество, но тези опити носят общ характер или са твърде откъслечни и случайни. Аз също гледам на предстоящата си работа като на опит, който поне отчаст ще запълни една празнота" (Белчева 1936: 97).

През периода, в който Белчева публикува статията за Славейков, социалният колективизъм е вече ясно изразен политически проект, който има осезаеми проявления и в полето на литературата. Бог отново взема надмощия над свръхчовека, казано метафорично. Социалните проекти след войните задават идеологическа програма, която в много голяма степен се опитва да "осъвремени" традиционните ценности, превръщайки ги в част от културния код на националното изграждане. По силата на това критическата статия на Мара Белчева представлява един твърде интересен във философско отношение опит да "запълни празнотата", която се е получила в критическото говорене за тези стихотворения на Славейков. Свръхчовекът ще "дотвори недотвореното от Бога - ще стане звено между началото и края, между Твореца и Творението, между Бога и света", опитва се да примири ницшеанската концепция с все по-засилващия се колективистичен уклон в националната идеология Мара Белчева. По тази причина вероятно тя се опитва да възкреси написаното от Славейков, като представя цялостния литературно-художествен контекст във времето до войните в поредица публични сказки, които тя изнася в продължение на две години през 30-те години на ХХ век (Кирова 1994: 191).

В този ред на мисли, като критически жест, статията демонстрира безспорния усет за случващото се в литературното поле, който притежава Мара Белчева, и волята и самочувствието й да го отстоява. Допускам, че критическият опит ясно отчита взаимопроникването на идеи от социалното в културното поле. Усет, който няма причина тя да не прилага и отстоява и по отношение на собственото си творчество.

Поезията на Мара Белчева е своеобразна еманация на духовното, отразена с поетическата изразност на индивидуализма в българската поетическа традиция. Общото настроение, което се задава, е настроение на външна застиналост (нерядко напомня спомен по отминалото), а движението е под формата на вътрешно напрежение и динамика, задаващи усещането за нещо предстоящо. Движението при Мара Белчева е бавно, поезията й не регистрира резки амплитуди и промени, то сякаш не съвпада с векторното измерение на историзираното време:

Прочитът му поражда странно, уникално усещане - като че ли си се озовал в някакъв хармонично застинал свят на сенки - в омагьосаната гора на вълшебните приказки. Обезвременени гласове трептят във въздуха на лирически настроения, бродят сенки и спомени, чувствата спят и сънуват поетични видения. Всъщност мотивът за съня е не по-малко упорит от мотива за пътя; текстовете обичат да "спят" и го правят в многобройни превъплъщения. Образите на съня са едни от най-поетичните в творчеството на Мара Белчева (Кирова б.г.)¹².

Отражението на войните в стиховете на Белчева също изразява някаква успокоеност, без да е особено силно повлияно от патоса и разочарованието от победите и загубите, без декларативност и репортажност: "Най-хубавото чедо на Балкана/ за милост днес е вдигнало ръце./ И чувам го отвъд тълпата сбрана:/ то рони сълзи в моето сърце". Страданието на България е част от изпитанията, които Бог изпраща на тези, които най-много обича. Тези страдания са пътят към смирението и силата да се понесат достойно загубите. Но това не е пътят и движението в пространството, а път към собственото осъзнаване и укрепване. Натрупаната болка сякаш не може да бъде понесена от обикновения човек. Изпитанието е твърде силно, реакцията показва достигнат предел на човешката възможност да издържи на болката. И поплак: "Едничка ми усмивка бе остала,/ о, Боже, ти и нея ми отне/ от родината ми осиротяла/ когато благия си поглед сне", а също и известен упрек: "и небесата гледат мълчаливи/ и сипят мрак връх мрака на брегът".

И пак наситено с напрежението на очакването:

След бурята затишйе ще настане.
И върху техний гроб едничък кръст
небото ще побий и там застане.
И черната с кръв напоена пръст
оралото ще заоре отново.
Ще бликнат хлебородни класове, -
ще хранят поколението ново
с яда към неговите врагове.

Добруджа 1913

Това страдание привидно сякаш е преодоляно в "Сонети". Привидно, защото настроението, което владее стихосбирката, показва помирение със страданието. Преодоляването е всъщност себенадмогване и помирение с отреденото. Белчева отново е преоткрила силата на любовта, която всеопрощаващият Бог дарява на хората. Гвоздеите на мъченията са част от символиката на изпитанията, през които се минава, за да се достигне Божието царство.

И с вързани очи се пак завръщам
при кръста, Боже, дето те разпнаха,
при твоята любов, че тя прощава,
че тя дори вразите си пригръща,
които те с оцет и жлъч пояха
и с гвоздеи коваха твойта слава.

Силата на всеопрощението "с невидима ръка отдръпва сълзите от сърцето", връща радостта към живота, насочва мисълта отвъд "желанията, надеждите и суетата". Вероятно това са оковите, които придържат модерния човек здраво свързан към земното, към видимото. Човекът от модерната епоха в творчеството на Мара Белчева е с ясно осъзната индивидуалност, която, в опита си да се наложи на останалите, се отстранява и отдалечава от Бога. (Човекът не е така цялостен и чист - както пише Георги Константинов.) По тази причина изпитанията са последната възможност за осъзнаването на човека и връщането му към божествените истини. А наред с това са и проверка за силата на тази вяра. Защото "не е от люлката до гроба само, -/ живота ни е скитник все на път./ И със дела-надежди той на рамо/ минава през гробовете отвъд". Във философията на Мара Белчева изпитанието е потребно, за да се получи опрощение и Божията любов да приведе душата отвъд. В контекста на тези й разсъждения, "Сонетите" са химни на смирението на личността. Смирение, постигнато много трудно и с цената на тежки изпитания. Прозряла тези истини, "заслушана само в Божия глас", душата не се поддава на мъглата на скръбта, която изпълва освободеното от желанията и суетата пространство. "Веч не тъжи тоз който се смири/ смирението пречиства всеки грешен." Останали са надеждите за утрешния ден.

В "Сонети" Мара Белчева сякаш непрестанно търси пътя - духовния път - който да я направи свободна чрез и във вярата. По странен начин стихосбирката кореспондира с предходната - "На прага стъпки". Всички съмнения, болки и упреци, които поетесата има през 1918 година, тук са само част от "мъглата", отвъд която е истинското просветление за стремящата се към духовните откровения душа. Религиозното е представено в общочовешките си измерения - доктрината на любовта е призмата, през която е отмерено човешкото.

Интересен паралел в тази връзка имат следните стихове:

Успоредяването насочва към почти еднозначни изводи. Войната е част от нещастията, които човекът сам предизвиква. Силата е в опита да се прости и да се продължи нататък - "бъдете като братя и сестри". Смисълът на живота е не в социалните измерения на религиозното, а се полага в дълбокия вътрешен смисъл на вярата в Бога. Човекът е провидян като силен тогава, когато е намерил пътя на смирението, когато е успял да надмогне "ехото от вчера" и "злорадството в погледа".

Влиянието на Учението на Петър Дънов в "Сонети" на Мара Белчева е факт, който често пъти се отбелязва в критическите текстове, посветени на творчеството й. В "Сонети" тя пресъздава духовната концепция на дъновизма за природата със средствата на поетическото. Образите са силни и въздействащи, съдържащи в себе си концепти от духовни учения. Планината е част от географията на духовното, нейната енергийна сила е еманация на природната енергия, от която съвременният човек се е отдалечил и към която посветените започват да се връщат. Което е пътят на човека.

Творчеството на Мара Белчева е свидетелство за един трудно извървян път към вътрешно освобождение. Поетическата й концепция е своеобразно напластяване на различни по произход символи. Образите, които се формират, често пъти препращат директно към библейски концепти, а цялостното им преосмисляне е резултат от собствените й търсения в сферата на духовното. В резултат на това Мара Белчева може да се определи като една от първите жени, създателки на модерна религиозна поезия в българската поетическа традиция.

БЕЛЕЖКИ

1. Към "Избрани съчинения" на Славейков Мара Белчева помества като предговор "Пенчо Славейков. Бегли спомени", които през същата година публикува като самостоятелно издание под заглавие "Пенчо Славейков. Бегли спомени от Мара Белчева". [обратно]

2. Към тази поредица могат да се причислят и спомените за Славейков, които тя споделя в интервю пред Петър Лунгов ("Дъга", 1934 г., бр. 25) и дискусионният й текст, публикуван в същия вестник (бр. 28), в отговор на статията на Никола Бобчев по повод уволнението на Славейков като Директор на Народната библиотека през 1911 г. Повече по този въпрос, както и самите статии вж. у Белчева (1995). [обратно]

3. По странен начин често пъти всяка една от тези тенденции (като спътница на Славейков и като поетеса) при възприемане образа на Мара Белчева сякаш се бори за надмощие, без да успеят двете да постигнат равновесие. Кое мотивира доминирането на едната или другата в различните периоди, е твърде интересен въпрос, на който е трудно да се отговори в рамките на настоящото изследване. [обратно]

4. Интересен факт е, че стихосбирката на Мара Белчева "На прага стъпки" е готова и дадена за печат през 1918 година, но както отбелязва Васил Пундев, печатането й в Лайпциг забавя издаването й. В самата стихосбирка отбелязаната година на отпечатване е 1918. За усложненията, съпътствали издаването на сбирката, виж също и писмата на Мара Белчева до издателя Александър Паскалев в: Белчева (1995). [обратно]

5. Първата изцяло положителна рецензия за творчеството на Мара Белчева (21 стихотворения, публикувани в сб. "Мисъл" под общото заглавие "Без шум листата капят") е написана още през 1910 година от Д. Бабев ("Съвременна мисъл", 1910, № 6). Рецензентът разглежда поезията на М. Белчева като самостоятелна, като открива влиянието на П. Славейков само в "общото настроение". "Това е изповед, заявява Бабев, излязла из глъбините на женската душа и отзвук на идеализирана полова роля" (Бабев 1910: 481). По повод излизането на стихосбирката "На прага стъпки" Йордан Бакалов също публикува през 1922 силно положителна рецензия. [обратно]

6. Цитатът е от доклада на Васил Пундев, който той изнася в качеството си на член на комисията за "литературни награди и поощрения", публикуван и като самостоятелна статия в "Демократически преглед" - вж. Пундев (1926: 55-57). В резултат на това "Сонети" на Мара Белчева получава литературната награда. [обратно]

7. Цитатът е по Пундев (2002). [обратно]

8. Мара Белчева е една от основателките на Клуба на българските писателки през 1930 година. И макар че заедно с г-жа Фани Попова-Мутафова и г-жа Дора Габе не присъстват на Учредителното събрание, те "са съобщили на г-ца Златоустова, че ще бъдат съгласни и солидарни с всички решения, които събранието възприеме" - цитирано по Протоколната книга на Клуба: Централен държавен архив, фонд 552К, опис 1, а. е. 2, л. 1. По-късно тя участва с няколко свои стихотворения в издадения от Клуба сборник "Сноп" (1934). [обратно]

9. Отношенията между двете писателски организации са отношения на диалог и тясно сътрудничество. Непрекъснатите контакти са един от начините за осъществяване на социалната легитимация на членките на Клуба на българските писателки. [обратно]

10. През 20-те години на ХХ век Мара Белчева е силно повлияна от учението на П. Дънов. Тя публикува свои стихове в изданието на "Бялото братство" - "Житно зърно" ("Пролет", "Молитва", "Юндола", "Чада Божии", "Архангел Михаил" и др.). Освен това тя се включва активно в популяризирането на учението - през 1927 година в Италия се издава сборник с 9 беседи на П. Дънов, чийто преводач е Мара Белчева. Цитирано по: Учението (2001). В Архива на Мара Белчева са запазени и спомени за П. Дънов. Повече по този въпрос вж. Кирова (1994: 165-195). [обратно]

11. Цялата публикация на Мара Белчева по някакъв начин е пряко и силно отражение на това, което казва Беинса Дуно в лекцията си "Пробуждането на колективното съзнание", четена на 19 август 1921 година във Велико Търново: "Мислите ли, че за първи път идвате на Земята, че за първи път сега се раждате? Не, всички вие имате една дълга история и ако някой ви опише историята, ще ви се види много интересно това какви сте били в миналото и какви ще бъдете в бъдеще. Това е един велик процес, през който минаваме" (Дуно 2005). [обратно]

12. Изказвам сърдечна благодарност на проф. Милена Кирова, която ми предостави все още непубликувания си текст. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Ангелов 1923: Ангелов, Боню. Съвременното литературно движение у нас (глава 4, последна, от необнародваната История на българската литература). // Демократически преглед, 1923, № 1 и 2.

Бабев 1910: Бабев, Димитър. За новата поетеса (Литературна бележка). // Съвременна мисъл, 1910, № 6.

Белчева 1923: Белчева, Мара. Пенчо Славейков. Бегли спомени от Мара Белчева. София, 1923.

Белчева 1936: Белчева, Мара. Бог в поезията на П. Славейков. // Философски преглед, 1936, № 2.

Белчева 1995: Мара Белчева. Един живот (Поезия, преводи, дневник, спомени, писма). Съст.: Мирела Иванова. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1995.

Василев 1922: Василев, Владимир. "На прага стъпки" от Мара Белчева. // Златорог, 1922, № 7-8.

Гичева-Михалчева 1937: Гичева-Михалчева, Кръстина. Българската женска лирика. // Философски преглед, 1937, № 4.

Горянски 1938: Горянски, Петър. Вдъхновени жени. Литературни силуети. София, 1938.

Дуно 2005: Беинса Дуно. Пробуждане на колективното съзнание (1921). // BeinsaDouno.com. Порталът към съзнателен живот, 31.08.2005 <http://www.beinsadouno.com/articles.php?id=8> (10.04.2010).

Иванова 1995: Иванова, Мирела. Бележки. // Мара Белчева. Един живот (Поезия, преводи, дневник, спомени, писма). Съст.: Мирела Иванова. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1995.

Иванчева 1995: Иванчева, Ирен. Брегове на чувството. Гласове на жени в българската поезия. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1995.

Кирова 1994: Кирова, Милена. Мара Белчева (Психокултурен портрет). // Годишник на СУ, Факултет по славянски филологии, 1994, Т. 87.

Кирова б.г.: Кирова, Милена. Мара Белчева, или изборът да бъдеш Ехо (непубликуван текст). Б.г.

Константинов 1931: Константинов, Георги. Песните на Мара Белчева. // Златорог, 1931, № 1.

Крюк-Папазова 1931: Крюк-Папазова, Ек. Мара Белчева. Психологическа студия. // Листопад, 1931, № 4.

Минев 1923: Минев, Владимир. На прага стъпки. // Листопад, 1923, № 1.

Пундев 1922: Пундев, Васил. "На прага стъпки". // Слово, бр. 102, 14 август 1922.

Пундев 1926: Пундев, Васил. Сонетите на Мара Белчева. // Демократически преглед, 1926, № 1.

Пундев 2002: Пундев, Васил. При Яворов. // Култура и критика. Ч. І: Критически зигзаги. Съст.: А. Вачева. Варна: LiterNet, 24.09.2002 < https://liternet.bg/publish5/vpundev/iavorov.htm> (10.04.2010).

Учението 2001: Учението на Учителя по света. Преди 1945 година. // Bratstvoto.net. Учителят Петър Дънов. <http://www.bratstvoto.net/vehadi/menu/b16/do1945.html> (10.04.2010).

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.04.2010, № 4 (125)

Други публикации:
Неканоничната българска литература. Част I. Благоевград: УИ "Н. Рилски", 2009, стр. 65-79.