Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"АЛЕКСАНДЪР МАКЕДОНСКИ" НА ЯНА ЯЗОВА - МЕЖДУ КЛИО И ПСИХЕЯ

Албена Вачева

web

В белетристиката на историческа тематика, създавана от жени в периода до Втората световна война се откроява романът на Яна Язова "Александър Македонски", представящ живота на един от най-големите завоеватели в историята на човечеството. Този роман е единственият, който не се занимава с българската история с нейните героични и травматични средновековни и възрожденски сюжети. Това са част от причините, които дават основание този роман на Яна Язова да бъде откроен сред останалите романови текстове на жени-писателки. Той е оригинален обаче и по една друга причина - освободен от идеологиите на националното в търсене на героичното минало, "Александър Македонски" е роман, движен около характера и психологията на главния герой. Това обаче не прави романа психологически в смисъла на речниковото определение. В него Клио и Психея си дават среща, за да се представи една проекция на модерното усещане за свобода в идеалите на античната епоха.

"Във втората част, без да се отдалечавам много от историята, аз трябваше да измислям образи и конфликти само за да мога да следвам развоя на характера и идеите на Александра", пише авторката в писмо до Александър Балабанов. "Именно по тоя повод ми дойде на ум, че това е книга за пътя на един характер. [...] По този път аз съм сложила всички хора, които подпомагат развитието на този характер, и всички събития, както Петър1 казва, че било много увлекателно и интересно, но не приличало на роман", продължава разсъжденията си за технологията по написването на романа Яна Язова (Мойра 1996: 238). В това писмо авторката споделя своите колебания за същността на историческия роман, в който античността е сложно представена през призмата на политическата история и мястото на личността в нея. Образът на Александър, който е основната по замисъла на авторката фигура, се изгражда както с помощта на историческата фактология, така и през философското знание за античната епоха и нейните достижения в сферата на духа. Александър е представен като войник във време, в което воинската чест е издигната във висша добродетел. Той е добродетелен и мъдър, като непрекъснато се стреми да бъде справедлив към подчинените си и да се отнася с благородство към победените в битките противници. Така образът на Александър се изгражда не само въз основа на познанието за историята, философията и културата на епохата, която има авторката. В стратегиите, въз основа на които се конструира образът на владетеля, се проектират инвенции, чието разбиране може да се осъществи с прилагане на методите на психоанализата към литературния текст.

Появата на бъдещия владетел на Македония е предсказана в съня на баща му Филип в нощта, в която Олимпия ражда Александър. "Сънувах странен сън, че сам слагам печат на утробата на жена си. И на този печат бе изобразен лъв". Неговият приятел Леонид тълкува този сън като "лошо предзнаменование", но телмезиецът Александър го разчита като предвестник на раждането на син, "буен по природа и силен като лъв" (Язова 2004: 11-12). Предсказанието се сбъдва и в двете си тълкувания - Александър е буен и силен като лъв и същевременно с неговото раждане започва обратното броене в живота на баща му. Родил се е завоевателят на ойкумена - населявания свят2, от когото Филип изпитва страх. Раждането на Александър поставя по нов начин отношенията между Филип и Олимпия и извежда образа на майката като определящ развитието на действието и белетристичните стратегии, използвани при създаването на романа. В резултат на това художественото решение, което предлага Яна Язова на историческите факти и събития, е твърде интересно. Женските образи, които се появяват в романа, разчупват гностическата рамка на историографията, която прави опити, но не се доверява докрай на психоаналитичните практики за разбирането на вътрешния свят на Александър, както предупреждава Пол Картлидж (2005: 89). В романа си Яна Язова не споделя тези "гносеологични опасения" на историографията, и напълно съзнателно прокарва психологическата линия в развитието на главния герой на романа. Тя има свободата да променя едни или други акценти в действията и решенията му, като през неговия образ се опитва да изгради представа за херменевтическата призма на античната култура. Разбирането на света на хората в неговата неразривна връзка със света на боговете изгражда античното херменевтично единство, в което миналото е част от "траещото настояще на културата" (Богданов 1989: 155). Съсъществуването на минало и настояще съдържа в себе си познанието за разбиране на знаците. Смисълът им се тълкува от определени лица, които могат да се уподобят на "пазителите на смисъла", идентифицирани от Цветан Тодоров в средновековното произведение "Търсене на Светия Граал", от които има нужда всяка култура от този тип. В античността "видимият свят е един вид поле от знаци, плац за знамения, зад които винаги се предполага определено ясно и активно възникващо значение, насочено към съдбата на човешкия свят. Тази трансцендентна постановка лишава човека от собствена инициатива, но като обвързва всички негови постъпки с отвъдните сили, дава човешка окраска на целия свят", пише Богдан Богданов. Легитимността на тълкуванието е зададена от боговете. Поради това познаването на божествените знаци е изключително важно, защото те изграждат езика, на който хората общуват с боговете. Не по-малко важно е и "правилното" им тълкуване, в което ще се реализира възможността на културата да се самоорганизира в полето на социалното. В хода на гадаенето езикът на знаците се трансформира в реч, за да се обясни граматиката на битието. По този начин културата задава херменевтичната призма за четенето на знаците и придава висок статут на човека на знанието и опита - гадателят. "Гадаенето - продължава Богдан Богданов - поддържа в своите символични операции един механизъм на отстраняване на постъпателното време, на диалектиката на възможност и действителност и в крайна сметка на реалистическото реагиране" (Богданов 1989: 150). Според тази културна програма, героят трябва да следва предопределения път, без да притежава силата да променя историческата действителност или тя да оказва въздействие върху неговия характер, както отбелязва Бахтин за приключенския роман. "Между героя и света няма реално взаимодействие: светът не е в състояние да промени героя, а само го изпитва, и героят не въздейства на света, не променя лицата му; преодолявайки изпитанията, отсранявайки враговете си и т.н. героят поставя всичко в света на мястото му, той не променя социалния облик на света, не го преустройва и не претендира за това" (Бахтин 1986: 205).

Психологическото изграждане на образа на Александър Македонски разколебава целостта на разказа на античната култура за себе си. Херменевтиката на тълкуванията за предопределеното се успоредява с особеното вглъбяване във вътрешния свят на героя, което значително усложнява цялостната атмосфера в романа. Освен че четенето на знаците е същностен за културата елемент, той е и особено важен за светогледа на Александър и формирането му като личност. В историографските съчинения се споделя, че Александър е "странна комбинация от лидерски качества и странен мистицизъм" (Картлидж 2005: 87), които наследява от Филип и Олимпия. Александър вярва в божествените знаци и съдбата на завоевател и победител, която му е предопределена. Той познава в дълбочина възможностите, които му предоставя вярата в тълкуването на божествените знаци и се възползва в пълнота от нея, за да води армията и да владее населението във все по-разрастващата се империя. В романа на Яна Язова суеверието на Александър, което отбелязват историографите, е част от белетристично уплътнения образ. Неговата религиозна отдаденост се допълва от рационалната прагматика и познаване на законите на обществото, което го превръща във владетел, който е праволинеен, уверен в себе си и в съдбата си. Поради това тълкуванията на едни същи знаци често пъти са противоречиви, което не е резултат от разколебаната вяра в силата на боговете да напътстват хората и да определят какво ще се случи във видимия свят, а е по-скоро последица от този опит за психологическо изграждане на образа на завоевателя. Александър не разбира вярата на единобожеца Псамон, който проповядва покорност и добри дела, наградата за която е вечен живот в "райските градини, горе на небето, където има само слънце, бистри ручеи и цветя. И мир... Вечен мир!" (Язова 2004: 162). Роденият да се прослави с бойни подвизи цар-воин, не може да се подчини на Бога-баща, защото самият той е белязан с печат, на който е изобразен лъв, символ на "Бащата, Господаря, Суверена" (Шевалие, Геербрант 1995: 635). В романа самият той идва като отрицание на собствения си баща, за да се превърне в господар, желаещ да обедини "старото и новото" в големия свят, който се опитва да съгради между Европа и Азия. "Много трудно беше, споделя той с персийката Роксана, да примиря моите войници, които са отхранени с морално разнебитените теории на елинските философи за демокрация и свобода, с вашето обожание на особата на царя. Но сега можем да вървим спокойно ръка за ръка напред" (Язова 2004: 278). Независимо че идва като отрицание на баща си, Александър не приема еднозначно неговото убийство, което му отваря пътя към престола. Въпреки съмненията и страховете на Филип, че Александър може би е син на бог Амон3, печатът с изобразения на него лъв, който той слага на утробата на Олимпия в съня си, символизира силната психологическа обвързаност между бащата и сина. Филип се страхува от Александър, докато Александър - роденият войник - приема завоеванията на баща си като предизвикателство, за да докаже себе си. Дълбочина на тези отношения в романа се придава от Олимпия - съпругата и майката, която, макар и по различни психологически мотиви, подтиква и двамата мъже към завоевания.

Любовта, която изпитва Филип към Олимпия, когато са още малки момче и момиче, е изключително силна. Тогава Олимпия в очите на Филип изглежда "красива като дух от мистериите". След години тя става негова съпруга: "Първите дни беше луд от щастие. Всички пророчества показваха, че ще бъде честит съпруг и баща" (Язова 2004: 13). Много скоро обаче предсказанията се оказват неточни и бъдещето не ги потвърждава. Олимпия пожелава да участва в Дионисовите мистерии, където тя пред народа, генералите и двора се появява "облечена като вакханка и водеше цял хор вакханки след себе си. Лъскава черна коса висеше на къдри по голите й, бели рамене, красивите й черни очи гледаха народа, а от кошницата с лозови листа, нанизана на ръката й, се издигаха и виеха във въздуха змии" (Язова 2004: 13). Филип е поразен и уплашен, а образът на разюзданата вакханка, оплетена от съскащи змии, го кара нощем да се затваря в най-отдалечената стая на двореца. След известно време Олимпия му заявява, че ще имат дете. След участието на Олимпия в тържествата Филип се чувства отхвърлен - той все така продължава да я обича, но му е отнета възможността да се доказва като завоевател. Филип се изправя пред противник с божествен произход - за да може да докаже своята сила на завоевател, той трябва да се бори с бог Амон. Това противопоставяне на Бащата Филип на Бащата Амон в романа е опит да се разберат скритите кодове на културата, която формира Александър като мъж.. Наследилата някои хтонични култове рационалистична цивилизация демонстрира страха на мъжа от необяснимата сила, която притежава жената. "Мъжът, пише Симон дьо Бовоар, се отвращава да преоткрива в притежаваната жена същността на майката, от която се страхува; той се старае да отдели тези два аспекта на женственото..." (Бовоар 1996а: 173). "В света, завладян отново от мъжете, един мъжки бог Дионисий, узурпира магическите и диви свойства на Ищар или на Астарте - продължава изследователката. Но жените са онези, които се развихрят около неговия образ - менади, тиади, вакханки призовават мъжете към религиозно опиянение, към свещена лудост" (Бовоар 1996а: 174). Това разбиране на Симон дьо Бовоар за културата е изключително важно, защото може да се приложи като интерпретативна призма, която би спомогнала разбирането на стратегиите, използвани от авторката при изграждането на сюжета. Тези стратегии се удържат посредством съзнателно изграждана и развиваща се до края на романа психологическа линия. За осъществяването на замисъла си, Яна Язова съзнателно поставя определени акценти върху едни или други факти от живота на героите, което доста често се прави в разрез с интерпретационните стратегии, които споделят например голяма част от историографските изследвания. И докато обективността на историографския разказ е застрашена от липсващите исторически данни за живота на Александър Велики, романът на Яна Язова не е изправен пред подобен риск. Конструирайки разказ, чието разбиране е подвластно на интерпретативните практики на психоанализата, тя изгражда образите като завършени във вътрешната си мотивация. По този начин историческите празноти са избегнати, тъй като историята в романа е история на характерите, както тя пише в цитираното по-горе писмо до Балабанов. Тази линия още в самото начало тръгва като успоредна на историографски удостоверената, като по този начин допълва модерната представа за епохата на Александър Македонски.

Отношенията между Филип и Олимпия са представени в светлината на Дионисовите мистерии, при която част от съдържанието на религиозното се изгражда от демонстрация на сексуалните енергии на жената. Свещената лудост, при която жената разкрива своя ерос като част от силите на божествата, кара мъжът да се страхува от нея. Изложената на показ и предоставена на боговете женска сексуалност по време на мистериите, отнема възможността на Филип да бъде завоевател и да притежава Олимпия. Като се отдава на бога на любовта, Олимпия демонстрира своята женска сила, която кара Филип да се чувства отвратен и слаб4. Раждането на Александър засилва чувството му на безпомощност и той се отказва от битката да се доказва като съпруг и баща. Филип поверява обучението на Александър на Аристотел, а Олимпия заменя с Клеопатра, която също взема за съпруга. Решението на Филип да се ожени за Клеопатра усложнява отношенията му с Александър. Той подтиква майка си да напуснат двореца, но самият той приема да се завърне отново в столицата Пела, след като Филип показва силната си привързаност към него. Скоро след това Филип е убит от верния си телохранител Павзаний. На трона се възкачва Александър, който още в първия ден на управлението си е изправен пред тежка задача как да се справи с наследството на властта, което "неговата повилняла и отмъстителна майка тъй преждевременно захвърляше в ръцете му". Александър трябва да вземе решение как да продължи собствения си живот и съдбата на империята. Той обявява, че смъртта на баща му е в резултат на заговор и разпорежда да заловят и накажат всички, които са участвали в него. Пощадена е единствено Олимпия - отритнатата жена, която предизвиква съчувствие у Александър, и майката, пред която той се прекланя5. Александър е принуден да приеме отмъщението на изоставената жена и да прикрие престъплението на майката. Този момент съдържа силен психологически заряд в себе си, защото определя по-нататъшния му живот като човек и владетел. "Александър гледаше мъртвия си баща, смаян от ужасните страсти в своето семейство, отвратен от себе си и от собствената си кръв" (Язова 2004: 32).

Смъртта на Филип отваря пътя към завоевателния поход на Александър, който продължава през целия му живот. В преодоляването на бащата, в желанието да докаже себе и да демонстрира мъжката си сила се съдържат част от причините Александър да се отправи на път. Друга част от тях могат да се открият в дълбоката връзка с майката, от която той съзнателно се оттласква, след като тя за втори път извършва престъпление, убивайки сина на Филип и Клеопатра. "Той остана сам сред този зловещ дворец, зад стените на който никнеха сенки и заговори. Жени убиваха своите съпрузи и царски деца пищяха под пръстите на страшни убийци. - Да замина оттук! - извика в тишината Александър, като се ослуша в гласа си. - Далеч от тука! За първи път той почувства силен устрем да излезе от гнездото и да полети към нови земи. Но не както бе в Елада - да усмирява непокорните. Елада не бе нещо ново за него, защото баща му бе ходил вече там и не само той, но и неговите генерали му разправяха за нея като за близка и позната. Не, той трябваше да отиде вън от границите на обширното царство на Филип, там, където не бе стъпвал баща му, някой човек от неговата кръв, нито пък кракът на някой македонец. Там Александър ще остане да живее, несмущаван от спомена за майка си Олимпия и зловещия дворец на Пела, който се обърна в гнездо на злодейци" (Язова 2004: 49-50). Описаната атмосфера в царския дворец на Македония го показва като поле на тайни страсти, от което Александър иска да се махне. Желанието му да завладее света в текста на романа е представено като стремеж към новото, към непознатото и странното, в което се проявява скритата енергия на Едиповия комплекс, до който прибягва дори официалната историография при обяснението на едни или други действия на Александър Велики6. В психоаналитичните практики по разкриване на вътрешните подбуди на личността този стремеж към непрекъснато завоюване на нови територии се проектира като усилие за възвръщане на предпубертетната хармония в отношенията между сина и майката. "В несъзнаваното мислене на индивида новата територия означава нова майка - пише Мелани Клайн. Откривателят търси "обетованата земя" - земята, в която тече мед и мляко... Ранната детска агресия стимулира нагона към възстановяване и причиняване на добро, желанието да се върнат обратно в майката всички хубави неща, ограбени някога чрез въображението. Именно това желание се прелива в по-късния импулс към изследване; когато намери нова земя, откривателят всъщност връща нещо на света... В своите търсения той дава израз едновременно на инстинктите към агресия и към възстановяване" (Клайн 1977: 334, цит. по: Кирова 1997: 124). Александър се стреми към завладяване на новото, от което има нужда, за да се докаже.

Александър не иска покорството на познатото и силата на завещаното от Филип-Бащата; целта, която си поставя, е далеч по-голяма. Той иска да върне на света Изтока и да го слее в единство със Запада, завладян от баща му. В този му стремеж се проектира психологическото желание за цялостното осъществяване на липсващото му семейство. Александър поема ролята да го изгради като идеална величина, която никой смъртен няма да може да постигне. В неговото завладяване Олимпия и Филип са слети в единство, при което олицетворената от жената природа е цялостна в своето завладяване от съпруга и опита за възстановяване от страна на сина. Западът, който носи на изток Александър Македонски, е предимно култура. Култура, която забранява инцеста и табуизира за сина сексуалността на майката. Вътрешните импулси на неговото либидо преминават през нормите на културата и се проектират в сферата на съзнателното под формата на чувство за срам от осъзнаването на майката като обект на желание. "В отвращението, което изпитва към своя баща или към втория съпруг, или към любовника й, има не толкова ревност, колкото срам: да му се припомня, че неговата майка е същество от плът, значи да му се припомня неговото собствено раждане...", пише Симон дьо Бовоар. Едиповият комплекс, продължава изследователката, проектира природното начало в образа на майката. Нещо повече, самата тя олицетворява Природата, "заобикаляща всички индивиди, без да принадлежи на нито един от тях" (Бовоар 1996а: 218). Решението на този психологически проблем не дава покой на Александър и го движи непрекъснато напред в завоеванията на другата култура - чувствената култура на Изтока. Тук той открива майката, която винаги е търсил - Ада е жената-майка, която го обгръща със спокойствието на незастрашената му сексуалност в обятията на един уютен дом. В този смисъл Ада е алтер его на Олимпия. Александър възстановява нейното, отнетото от брат й, владетелско достойнство, като я връща на трона на Кария. В този смисъл Ада е част от завладените територии на варварите, в които Александър е възстановил реда, какъвто съществува в неговите представи. Отхвърлената и отново възстановена на престола Ада, на която Александър се чувства като син, е проекция на неговата представа за постигната в нейната цялост Майка. Нещо, което не постига с Олимпия.

В романа на Яна Язова походът на Изток, който осъществява Александър, е преди всичко поход на неговото психологическо израстване и мъжко себеосъществяване. Неговата реализация по този път започва с откъсването от Бащата Филип и завършва с желанието му да бъде признат за абсолютен владетел, чиято власт има божествен произход, а по законите на империята, която завладява - да бъде почитан като Бог. Началата са поставени от смъртта на Филип, която изиграва ролята на инициация, отворила пътя на Александър към света на мъжете и владетелите на света. Назначил на най-висшите военни постове приятелите си, които му остават верни в кризисните моменти с баща му, той тръгва по този път като пръв сред равни. Към един от тях - Хефестион, той е особено привързан и на него, по думите на Пол Картлидж, Александър гледа като на собствено алтер его. Връзката между двамата е много силна и не се крепи само на секса в техните отношения. Смъртта на Хефестион подготвя затварянето на пътя, който започва с похода на Изток. В мъката, обзела Александър, се разкрива в дълбочина сложната психологическа структура на владетеля, която Яна Язова се опитва да представи. Тя започва със състояние на амок - безумна агресия, насочена към най-близките до него хора: отнася се жестоко със съпругата си Роксана, която подозира, че никога не е обичала приятеля му, и се разпорежда да убият лекаря, който не успява да спаси Хефестион. Смъртта на приятеля му е символичната смърт на Александър. До този момент той е уверен в себе си и просто изпълнява повелите на съдбата, която е предопределила неговото имперско величие да се разпростре над целия свят. По пътя, който той следва, колебанията му са разрешавани с херменевтичните възможности на културата - тълкуванията му дават сигурност в правилността на всеки един от изборите, които прави. Конфликтите, в които героите изпадат, се разрешават посредством четенето на знаци, разкриващи вътрешната логика на вече предопределеното от боговете да се случи. Смъртта на Хефестион не само разколебава вярата на Александър в собствената му непобедимост, но нанася удар върху устоите на неговата идентичност. Той се разпорежда да се направят гадания, за да се определи волята на боговете как да бъде почитан мъртвият Хефестион. Когато гадателите му съобщават, че бог Амон иска той да бъде честван като герой, разрешава тялото да бъде кремирано във Вавилон след дълги дни на траур7.

В романа на Яна Язова със смъртта на Хефестион "умира сърцето на един цар". Владетелят на света е показан като отслабнал психически човек, в който за първи път се появяват съмнения, че в е изоставен от боговете в съдбовното си предназначение. "Щом загина Ефестион8, твърде възможно е това да се случи и с него. И то тъкмо сега, когато е така смутен. [...] Да, по-рано Александър се надсмиваше над смутените в боя. [...] Но тогава той не предполагаше, че неговият меч може да срещне меча на смъртта. Той се мислеше за безсмъртен" (Язова 2004: 297). Александър не успява да се възстанови след смъртта на един от най-близките си приятели и скоро след това умира и самият той.

Историята за завладяването на света, която Яна Язова разказва в романа "Александър Македонски", е история на митологичното време, в което Клио и Психея си дават среща, за да разкрият дълбинната психика на човешката природа. Независимо от силата, която притежава, Александър е представен като завоевател, който преди всичко търси предизвикателствата на новото, а не разширяване на полетата за упражняване на действителната му власт. В романа той е представен като човек, чрез който се изпитват ценностите на различни култури и възможността им да общуват помежду си - "аз ще осъществя върховното съединение на Запада и Изтока за общ живот, общи интереси и - главното - с голямо доверие едни към други" (Язова 2004: 269). Историята на античния свят е благодатната почва, на която се разгръщат белетристичните усилия на авторката да представи този универсален стремеж към свобода. По силата на това имперският проект на Александър Македонски е представен като себеосъществяване на мъжа и владетеля, в който историческите факти представят залеза на една епоха, издигната в идеал за демокрация от бъдещото човечество.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Петър Атанасов е издателят, с когото Яна Язова си сътрудничи по подготовката за написването и издаването на романа, от който излизат само първите 8 коли. В бомбардировките на София загива полиграфът Стефан Македонски, работил над кориците на изданието, а Петър Атанасов е убит след 09.09.1944 година. Завършеният през същата година роман остава неотпечатан до 2002 г. [обратно]

2. В Гърция и в Близкия изток в началото на третото столетие пр.Хр. се били оформили "три големи царства: на Антагонидите в Македония и Гърция, царството на Птолемеите в Египет и царството на Селевкидите в Азия" (Картлидж 2005: 43). [обратно]

3. В момент на най-силна ярост към Филип, когато той се жени за Клеопатра, Олимпия заявява на Александър: "Сам бог Амон пожела да те има за син!" (Язова 2004: 23). Вярването, че Александър е син на бог Амон, започва да се налага и от самия него, когато завладява Персия и се опитва да слее двата двора, като въведе персийските обичаи "за почит към абсолютния владетел". Практикуването на проскинезиса (дълбок ориенталски поклон) за "гърците - а това било валидно и за македонците - означавало признание за божествения произход на владетеля". "Макар че, продължава Картлидж, Калистен от все сърце да желаел да описва Александър в хрониките си като "син на Зевс", той все пак се оказал неподготвен да му се прекланят като пред жив бог" (Картлидж 2005: 115-116). Когато е вече в Азия, Александър в определени моменти се е подигравал с бащинството на Филип, като изтъквал божествения си произход. [обратно]

4. Това е един от първите ярки примери, които показват стратегията, избрана от авторката при изграждане на разказа. Тук тя съзнателно избира определена интерпретация, която се различава от историографската. Според един от разказите, публикуван в изследването на Пол Картлидж, основанията за Едиповия комплекс на Александър могат да се търсят в отвращението му от "нормалния (хетеросексуалния - уточнението мое - А.В.) полов акт, когато видял косматия му едноок баща, с белези по лицето от битките, [да] насилва майка му Олимпия против волята й" (Картлидж 2005: 268). [обратно]

5. В историографията се приема, без да е напълно доказано, че самият Александър е участвал в този заговор. Доказателствата са косвени и се извеждат въз основа на това, че той е най-облагодетелстван от смъртта на Филип, чийто брак с Клеопатра (негова съпруга от седмия, последен от династическите бракове, които сключва) заплашва да го лиши от наследството върху трона. [обратно]

6. Като отбелязва, че "няма как да се докаже", Пол Картлидж изтъква Едиповия комплекс като възможно обяснение за действията на Александър. Той е вероятната причина за неговото "отъждествяване с гръцките герои от митологичното минало". В подкрепа на тезата, че Александър е имал раздвоено отношение към майка си, продължава изследователят, "са оплакванията от натрапчивото поведение на Олимпия, както и готовността му да бъде символично "осиновен" от Ада (царицата на Кария), а също и респектът, който проявил към майката на Дарий III, попаднала в плен след битката при Ис" (Картлидж 2005: 268). [обратно]

7. В случая героят се използва като културен концепт. По волята на боговете Хефестион е приравнен до героите от гръцката митология. По въпроса за култа към мъртвия Хефестион вж. Картлидж (2005: 266), по-общо за културен герой - вж. Мелетински (1995: 244-266). [обратно]

8. В романа на Яна Язова Хефестион е изписван като Ефестион. [обратно]

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Бахтин 1986: Бахтин, Михаил. Эстетика словесного творчества. Москва: Искусство, 1986.

Бовоар 1996а: Бовоар, Симон дьо. Вторият пол. I: Факти и митове. София: ИК "Колинс", 1996.

Бовоар 1996б: Бовоар, Симон дьо. Вторият пол. II: Преживеният опит. София: ИК "Колинс", 1996.

Богданов 1989: Богданов, Богдан. История на старогръцката култура. София: Наука и изкуство, 1989.

Вачева 2010: Вачева, Албена. "Днес знаем, няма път, но нека тръгнем пак!" Яна Язова (1912-1974). // Неканоничната българска литература. Т. 2. Благоевград: УИ "Неофит Рилски", 2010, стр. 250-280. Също: Електронно списание LiterNet, 17.05.2010, № 5 (126) <https://liternet.bg/publish4/avacheva/iana-iazova.htm> (05.01.2013).

Величков 2007: Величков, Петър. Яна Язова: Проклятието на дарбата. София: Изток-Запад, 2007.

Гърдев 2003: Гърдев, Борислав. След Възкресението. // Електронно списание LiterNet, № 10 (47), 2003 <https://liternet.bg/publish4/bgyrdev/kritika/iaiazova.htm> (05.01.2013).

Картлидж 2005: Картлидж, Пол. Александър Македонски. Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност. София: Персей, 2005.

Кирова 1997: Кирова, Милена. Сънят на Медуза. Психоанализа на българската литература. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1997.

Клайн 1977: Klein, Melany. Development of Conscience in the Child. // Klein, Melany. Love, Guilt and Reparation and Other Essays. New York, 1977.

Мелетински 1995: Мелетински, Елеазар. Поетика на мита. София: ИК "Христо Ботев", 1995.

Мойра 1996: Мойра. Епистоларният роман на Яна Язова и Александър Балабанов. Съст.: Цвета Трифонова и Петър Величков. София: АИ "Проф. Марин Дринов", 1996.

Шевалие, Геербрант 1995: Шевалие, Жан и Ален Геербрант. Речник на символите. Т. I: А-Л. София: ИК "Петриков", 1995.

Шевалие, Геербрант 1996: Шевалие, Жан и Ален Геербрант. Речник на символите. Т. II: M-Я. София: ИК "Петриков", 1995.

Язова 2004: Язова, Яна. Александър Македонски. Силян Щърка. Ред.: Петър Величков. София: Изток-Запад, 2004.

 

 

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.01.2013, № 1 (158)