Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ДНЕС ЗНАЕМ, НЯМА ПЪТ, НО НЕКА ТРЪГНЕМ ПАК!
Яна Язова (1912-1974)

Албена Вачева

web

"Мненията, изразени в този отдел, не ангажират редакцията и тя не носи за тях никаква отговорност" - се казва в редакционната бележка на вестник "Земя" към рубриката, в която е поместен критичният обзор на периодичния печат, направен от г-жа Ана Карима (1931: 8). Обект на внимание от страна на известната със своя полемичен стил авторка в този случай е вестник "Литературен глас", който, наред с всичките си достойнства и слабости, се стреми "да натрапи на читателите си като бог знай каква величина Яна Язова". Един от поводите, провокирал в най-голяма степен отзива, вероятно е немалкият брой публикации на стихове от Яна Язова на страниците на рецензирания вестник; в рамките на няколко месеца само тя е публикувала няколко пъти свои поетически творби, което по думите на П. Иванов е "по настояване на същия тоя професор" (Иванов 1931: 4). Не по-малко активно е и сътрудничеството на Яна Язова на "Вестник на жената" през този период. Друг повод, предизвикал критическата бележка на г-жа Карима, вероятно са и поместените рецензии на проф. Александър Балабанов (в броя от 7 март и от 20 юни 1931 година) за публикуваните стихове от Язова. Изразът на Балабанов, с който той определя авторката им като "най-редкият феномен в поезията" (Балабанов 1931а: 4), става ключова фраза в критическите отзиви.

Връзката между поетесата Яна Язова и професор Александър Балабанов за дълги години определя рецепцията на нейното творчество и провокира разговори за характера на българската литература, често пъти само вземайки повод от творчеството на Яна Язова. Дори беглото обглеждане на критическите прочити върху написаното от нея дава основание да се каже, че цитираната в началото на настоящия текст редакционна бележка би могла спокойно да придружава немалка част от рубриките, в които се публикуват критическите материали, посветени на творчеството на Язова. Дори и посмъртно издаваните. Така или иначе, началото е поставено, когато 19-годишната поетеса е подложена на унищожителна критика от близките до "Златорог" литературни наблюдатели. Разбира се, не липсва и безрезервната подкрепа от страна на сътрудничещите на изданията, свързани с името на професор Александър Балабанов. В тази крайно поляризирана критическа среда обективните аналитични материали са лесно обозримо количество, тъй като в случая се проявява още една тенденция - написаното от Язова може лесно да се маргинализира и поради факта, че е създадено от жена. В стремежа си да я уязвят, някои критици отделят специално внимание на факта, че Язова е жена, от което следват и заключенията за художествената стойност на създаденото от нея. Проявява се само на пръв поглед парадоксална ситуация - творчеството на изповядващата, че "изкуството няма род" (Язова 1934: 262), авторка е обобщено с категоричното заключение, според което "...женската поезия, с някои щастливи изключения, представлява най-долното стъпало на българската лирика" (Ралчев 1934: 100). Яна Язова не е сред тези изключения, защото "тази поетеса дължи славата си най-вече на рекламата, която й направи нейният откривател, известният професор Ал. Балабанов" - пише Ралчев (1934: 110). Самата Язова е "жена, изпълнена с[ъс] стихията на пола", а поезията й е провокирана от неясна сексуална енергия, продължава своя критически прочит Ралчев. Цитираният текст от книгата на д-р Ралчев далеч не е единственият, който се занимава с отношенията между Яна Язова и Александър Балабанов, изтъквайки ги като причина за нейното място в литературата, без да отчитат, или обръщайки твърде малко внимание, на постиженията й като творец. Връзката с "откривателя" й за българската литература подклажда критическите страсти и в немалка степен продължава да определя отношението към творчеството й на практика до 1944 година, когато в резултат на променената политическа ситуация, настъпват и драстични промени в културния живот на страната.

Именно политическите промени предопределят и особения характер на ситуацията, в резултат на която Язова попада за втори път в полето на критическото внимание и която, както се изяснява по-късно, има почти криминален характер. Повод стават изчезнали през 1974 година ръкописи от личния архив на писателката, открита мъртва в дома си през месец август същата година. След почти 40-годишно мълчание, в броя си от 12 декември 1982 година, вестник "Пулс" публикува разказ за проведен на 15 юли същата година "непринуден разговор в кафенето на писателите", в който се засяга творчеството на Яна Язова и по-специално - непубликуваният й роман "Левски". Роман, за който в интимен кръг в писателските среди "отдавна се говори", както се извежда в анонса към публикацията. От този разговор става ясно, че Язова пише роман за Васил Левски, който Георги Томалевски и Димитър Талев са чели. Нещо повече: Томалевски писмено изразява мнение, което Талев преподписва, като смятат, че тяхната рецензия може да послужи на авторката текстът да бъде публикуван. Яна Язова предлага на издателство "Народна култура" да издаде романа, но тогавашният директор й отказва с мотива, че ръкописът е твърде обемен1. По-късно, в разговора от 15 юли той си спомня, че не е чел романа. Свидетелството, което оставя професор Тодор Боров в текст от 1 октомври 1984 година, сочи, че Язова сключва договор с издателството, като дори й е предложен аванс. До реализация на договореното, както и до изплащането на аванси и хонорари обаче не се стига, тъй като тя отказва предложение от редактор на в. "Работническо дело" да напише стихотворение за Георги Димитров по повод годишнина от смъртта му. Мотивът й е, че не се занимава с политика и че "не е поет от тоя род" (Величков 2007: 154). Отговорът на официоза на Българската комунистическа партия се получава през редакцията на "Народна култура" - авторката не може да получи аванс, тъй като са се "появили други обстоятелства", поради които се "отлага" публикуването на романа й2. По-нататък в хронологичния ред на събитията следва смъртта на писателката и изчезването на ръкописа на романа. В цитирания вече текст Тодор Боров категорично обвързва изчезването на неотпечатания текст с името на Николай Хайтов, който е бил представителят на Съюза на българските писатели при откриването на мъртвото тяло на писателката в дома й на улица "Раковски" в София.

"Творбата на Яна Язова за Левски е толкова ярка и нейна по почерк, че без колебание мога да кажа кой текст е неин и кой чужд" - отговаря Томалевски на въпроса дали би разпознал произведението й, ако то се появи допълнено или преработено, но подписано от друг автор. Казаното във вестникарската статия трябва да подейства и като предупреждение, че присвояване на ръкописа няма да бъде допуснато. С архива на писателката по това време започва да се занимава Петър Величков, който посвещава голяма част от енергията си да го подреди и подготви за печат3. В резултат на неговите усилия за първи път получават публичност романите от трилогията "Примери" ("Балкани") (както и по-късно разчетеният роман "Соления залив"4, определен от Величков като "хронологично продължение на трилогията"), а също така и кореспонденцията между Яна Язова и Александър Балабанов, издадена в книжно тяло под заглавие "Мойра. Епистоларният роман на Яна Язова и Александър Балабанов" (1996) съвместно с Цвета Трифонова5.

Биографични бележки

Биографичната справка показва, че Яна Язова е родена на 23 май 1912 година в град Лом под името Люба Тодорова Ганчева6. В София, където семейството й се премества през 1930 година, тя най-напред завършва гимназия, а след това и Славянска филология (1935) в Софийския университет. До 1944 Язова живо участва в литературния живот - почти от самото начало на създаването на Клуба на българските писателки тя се ангажира активно в работната и представителната страна на дейността му. Язова членува от 1932 година в две години по-рано създаденото женско интелектуално и елитарно сдружение. През 1937 година е част от новото Настоятелство, в което е избрана за библиотекарка. Участва в почти всички заседания, включва се в организираните литературни четения, пътува в страната и чужбина, заема се с уреждането на въпроси от финансово и административно естество - именно тя е натоварена да води преговорите с Министерството на образованието за отпускане на ежегодна сума, която да се дава като премия за "най-хубавото художествено произведение от жена" (ЦДА, ф. 552, оп. 1, а.е. 3, л. 18б.). Наред с това, творческата й биография се попълва и от редакторската и издателската работа в списанието за деца "Мила - Блок" (1941-43 г.), както и от ангажиментите й в "Училищен преглед" и "Развигор". Сътрудничи на редица периодични издания, където публикува стихове, разкази, произведения за деца.

"След 1944 година прекратява лит[ературните] си изяви", пише Вера Атанасова в биографичната бележка за Яна Язова, публикувана в трети том на "Речник на българската литература" (Атанасова 1982: 636). Истината обаче е доста по-различна. Яна Язова наистина се отстранява от публичния живот след 1944 година, но не престава да пише. Напротив, голямото епическо платно, включващо романите от "Балкани", както и "Соления залив", са написани след 1944 година. Нещо повече, както се вижда от публикацията във вестник "Пулс", писателката се е опитвала дори да предложи своите ръкописи за печат. Публикация на ръкописите й обаче приживе не се осъществява. Критиката също спира да се занимава с нейното литературно присъствие. Любопитна е съпоставката, ако се доверим на биоблиографията на писателката, че в периода от 1931 г., когато излиза критическият отзив на проф. Балабанов, до 1944 година за Яна Язова са публикувани над 80 материала, отзива и бележки, а в периода 1944-1974 - само един (Биобиблиография 1997). И дори този единствен текст не е критически за нейното творчество, а са спомени на Яна Язова за отношенията между Александър Балабанов и Елин Пелин. За отстраняването на писателката от литературната публичност на тоталитарната държава свидетелства и споменът на Недялко Месечков, в който се споделя: "Тя не посещаваше никакви заведения, нито кафенета, в които се събираха писателите" (Месечков 1978: 331).

Фактите от личния й живот са свързани с една драматична любовна история с проф. Александър Балабанов, един неосъществен брак с индустриалеца Джон Табаков (през 1938 г.) и продължил 16 години семеен живот, след като на 24 ноември 1943 година сключва брак с инж. Христо Йорданов. Съпругът й умира през 1959 година; през същата година Яна Язова загубва и майка си. Остава сама до смъртта си през 1974 година, когато умира при "неизяснени обстоятелства".

Титлата

"Моята титла, скъпи мой, е едно лошо име" - споделя Язова в писмото си от 18 декември 1937 година до Балабанов (Мойра 1996: 133). Повод за това е заплахата, която отправя Балабанов към нея, че ще й отнеме поетическата титла, която й е дал, и тя ще изгуби високия литературен престол, който дължи на него. "Яна Язова няма нищо общо с Ганчовците. Никога! И толкова ще да е бил силен духът на Яна Язова, щото наистина и след двумесечно най-интимно и всекидневно общуване с Ганчо още не й е изсъхнал съвършено духът. Напротив, Господ й го е усилил, за да й даде възможност да се спаси - и да не го пресуши завинаги" - пише Балабанов на 14 февруари 1938 година (Мойра 1996: 153).

Епистоларната сага, в която се съдържат тези редове, започва с писмото на Яна Язова от 27 ноември 1937 година, писано в Париж, с което тя съобщава на Александър Балабанов, че се е запознала с инженер Игнат Табаков. От същото писмо по-нататък става ясно, че индустриалецът е влюбен в Яна Язова, което тя откровено споделя с Балабанов. Следва неколкомесечна кореспонденция между двамата, в която Балабанов дори си позволява да пише лично писмо на Табаков. Отношенията между поетесата и индустриалеца се развиват относително интензивно - само в рамките на няколко месеца връзката между Яна Язова и Табаков се увенчава с годеж, но до брак не се достига (Величков (2007: 78-84).

В контекста на личните отношения, които разкриват писмата, се изясняват и въпроси, които се отнасят до литературната историография. От отговора на Язова до Балабанов от 18 декември 1937 година става ясно, че титлата, която тя има, и която той има претенцията, че й е дал, провокира двойствено отношение в литературната публичност на страната. "(...) както съм ти кум в живота и за името ти, не само за името ти Яна Язова, а въобще за силата на твоето име, както съм бил през всички бури и пъклени атаки против тебе..." - пише Балабанов на 24 януари 1938 година (Мойра 1996: 147-148).

Яна Язова не отрича неговите заслуги за собственото си литературно присъствие, но дава ясно да се разбере, че си дава сметка за трудностите, които връзката им й е причинила. Не толкова в личен, колкото в социален план. Немалка част от "бурите и пъклените атаки", които преживява Яна Язова, се дължат именно на покровителството, което има от страна на Балабанов. Почти всички отрицателни критически отзиви от най-ранния период на нейното творчество - особено около отпечатването на първата й стихосбирка - акцентират на намесата на Балабанов в работата на Яна Язова. Част от тези рецензии - директно или индиректно - са насочени по-често към самия Балабанов, отколкото към Язова и художествената и естетическата концепция, която споделя нейната поезия.

Докато Балабанов настоява на високата литературна позиция, която Яна Язова му дължи като творец, то тя на свой ред акцентира на факта, че е жена, която през цялото време на връзката им е отстоявала любовта им в едни не лесни и не особено приятни обществени условия. "Лошото име", което е нейната титла, е социалната санкция за отстояваните отношения. Балабанов седем години отмества въпроса за женитбата между двамата и не разтрогва брака си. В този контекст връзката им изглежда изцяло неравностойна и Язова посочва това в писмата си до него. Независимо от всичко, тя разбира напълно собствения си творчески потенциал, когато намира сили да заяви: "Тежко ти, ако мислиш с ТИТЛА! че си ме държал и че с нея ще ме задържиш. (...) Не, ти не можеш да ми отнемеш вече нищо (...) Аз мислех, че никога тая мизерия няма да ни засегне, за да се изправим в литературното поприще един срещу други, а то дойде" (Мойра 1996: 134).

Постепенно отношенията между двамата започват да охладняват и през 1942 година Язова пише до Балабанов: "Мили Аксел, ти, който ме рисуваше цели 12 години като най-пожертвувателния и най-благородния дух на света, в последно време особено започна да си служиш срещу мене с най-гнусното оръжие - клеветата. Като някой изпаднал, озлобен и изветрял любовник ти започна да ме мърсиш, петниш и клеветиш пред мене и пред всички, с които се срещаш, без да усещаш колко им ставаш жалък и противен, и без да си правиш сметка, че тия хора са всеки ден с мене, присъствали са на всички мои мъченичества поради тебе, виждат ме как живея и знаят ти какво направи с мене" (Мойра 1996: 227).

Привеждането на този по-обширен цитат от личната кореспонденция между двамата е с цел да се илюстрира по-пълно гледната точка, която има Язова за своето присъствие в литературния живот на страната. Независимо от усложнените отношения по това време тя не спира редакторската си работа върху списание "Мила - Блок", а все в този времеви интервал започва работа и върху романа "Александър Македонски", останал непубликуван.

"Титлата", която е получила, Яна Язова е готова да отстоява. Тя прави ясно разграничение между личните си отношения с Балабанов и собственото си присъствие в литературното поле. Нееднократно в кризисния период на отношенията им дава ясно да се разбере, че независимо дали съществува такава литературна "титла", или тя е нещо имагинерно и нереално, нейното присъствие е реален факт. Поетесата разбира, че постепенно е станала част от женското говорене чрез своето творчество. Макар и в сферата на маргиналната и периферна литературна публичност от 20-те и 30-те години, това говорене вече заявява своите претенции и своето присъствие по недвусмислен начин. Независимо от крайния негативизъм по отношение на Язова, Милко Ралчев е длъжен да признае, че включва в главата "Женска поезия" и името на Яна Язова: "Ако не би била тази популярност, ние не бихме я поставили редом с другите представители на българската лирика" (Ралчев 1934: 110). Казаното недвусмислено посочва, че през 30-те години жените вече са открили механизмите, по които се конструира публичното пространство и постепенно започват да се превръщат в част от тази публичност. Политическият проект на българския феминизъм е започнал доста активно да търси своите пространства, успял е да заеме публични позиции и постепенно е започнал необратимо да се утвърждава.

И още едно свидетелство в тази посока: "Жените от балканските страни взеха живо участие в литературното развитие на последните две десетилетия. Това особено важи за България, която изтъкна голям брой писателки от значение (събрани от 1930 година в "Клуба на българските писателки")" - пише в препечатаната със съкращения във вестник "Дневник" статия от немското списание "Die Literatur" "Поетичното творчество на българската жена" от Георг Щадтмюлер (1941: 4). Когато авторът споделя тези си наблюдения, споменатото женско дружество има вече своя 10-годишна история, част от която, както се посочи по-горе, е и Яна Язова. Тя неведнъж е номинирана и няколко пъти е награждавана за своите произведения от представителни институти като Министерството на просветата и Столична община, както става ясно от вестникарските материали. В биографичната справка се спомена, че Язова участва в множество сказки в столицата и страната, включва се в състава на творчески делегации в чужбина и в редица, свързани с популяризирането на женското творчество, прояви. Като се прибавят и аналитичните й разсъждения, споделени в статии, се изгражда един твърде уплътнен образ на творец от 30-те и 40-те години на изминалото столетие.

Години преди публикацията на Щадтмюлер в статията си "Българката и поезията", в която се опитва да разгледа в исторически контекст развоя на българската женска поезия, Яна Язова ще заяви: "После дойдоха толкова много". Довчерашната робиня "постепенно навлиза в поезията и (...) завладява далечни хоризонти" - продължава авторката (Язова 1934: 262). Отначало е плахата Екатерина Ненчева, после са описателните стихове на Мара Белчева, следва "по-ясно, по-силно" Дора Габе, за да проличи най-ярко като поетка на любовта Елисавета Багряна. Сред многото, дошли в периода след Първата световна война, е и самата Яна Язова, която до времето на написване на цитираната статия е издала и трите си стихосбирки и вече има свое присъствие в литературния живот на страната. Поезията и изобщо творчеството - е еманципация, смята Язова и отстоява този си възглед до смъртта си. Довчерашната робиня има право на свой глас в публичното поле, има право на творчество. Тя е намерила възможност за изява и по думите на Петър Динеков (1938: 3) е навлязла "във всички области на художественото творчество".

Творчество

Първата стихосбирка на Яна Язова - "Язове", е издадена през 1931 година. (Посвещението гласи: На Александър Балабанов комуто посвещавам моята първа сбирка".) Преди това Язова прави своя поетически дебют7 на страниците на "Литературен глас" (бр. 100 от 31 януари 1931 г.), където помества 4 свои стихотворения. Не закъснява и подкрепата на Александър Балабанов, който много скоро след това, в брой 107 на същото издание, пише отзив за публикуваните в "Литературен глас" и "Вестник на жената" творби на Язова. По-късно - в броя от 20 юни на "Литературен глас", той помества и втора статия, посветена на Яна Язова. "Мнозина са смутени - пише Балабанов - от нейната поезия и някак си се чудят как да я квалифицират. Отначалото помислиха, че аз пиша стиховете, сетне че са превод от някой голям италиански поет (името му?). Като се убедиха, че са писани само от нея - временно млъкнаха и после засъскаха" (Балабанов 1931б: 4).

Бързо започва да придобива публичност и ответната реакция на написаното от Балабанов, но вече под формата на рецензии за първата стихосбирка на Яна Язова, която излиза през същата година. Първият отрицателен отзив е на П. Иванов в "Мост", последван от "Неприятна статия" на Георги Цанев, публикувана в "Златорог" през 1931 година. Патосът на критика е насочен към "отрицателните прояви" в полето на българската литература - и по-конкретно - към "хаоса на рушението", в който тя тъне (Цанев 1931: 244). Най-голяма вина за това състояние имат критиците, които с лека ръка раздават "ласкави отзиви" и се е стигнало дотам, че "наплоди се това племе Аполоново в такова количество, че три съюза вече не го побират" (Цанев 1931: 250). Известен упрек се долавя и в критическата толерантност, която Георги Цанев споделя по отношение на жените и тяхното поетическо присъствие в началото на тридесетте години на ХХ век. Финалните редове на статията са посветени на Александър Балабанов, посочен като един от примерите за "безотговорно отношение" към процесите в литературния живот. Това отношение - настоява Цанев - проличава както във факта, че Балабанов "подравя вярата на читателя в някои критици" (Цанев 1931: 252), омаловажавайки или напълно пропускайки да отбележи приноса на Боян Пенев, така и в толерирането на Яна Язова като поетеса. Определението на Балабанов за Язова като "най-рядък феномен" тук е оспорено и заменено с израза "едно вчера прописало момиче". Критиката към поезията на Яна Язова е безмилостна: "Дори ако имаше нещо в тях, то е убито от риторика, удавено в лъжа. Тия забъркани опити, лишени от искреност, не би трябвало да се печатат - толкова те са препълнени с празни думи, с напъвания, с измислени кошмари, с подражания. Пътя, по който се води това момиче - ако допуснем, че в него има някаква още непроявена дарба - е пътя на вманиачаването" (Цанев 1931: 251-52). Това е всичко, което пише Георги Цанев за поетическите опити на Язова. Оценката е, че тези стихове са "малко по-хубави от неговата (на Балабанов - бел.м., А.В.) собствена поема "Бурени", която на свой ред е подигравка с "българската поезия". Ако в "Неприятна статия" прозира намек за "пагубното" влияние на Балабанов върху Яна Язова, то авторът на публикацията "За една жена и един професор" достига до цинизъм в откровенията си. След неколкократното споменаване на слабостта на Балабанов към младите жени - поетеси, той пише: "Няма да излъжем навярно, ако кажем, че професорът редактира доста основно тия странни (и затуй изглежда "оригинални") интимни преживявания. (...) Запазваме си правото други път да кажем нещо повече за стиховете на новата поетеса, която може би, без негова намеса, след време ще даде нещо интересно" (Иванов 1931: 4).

От извадките от двата критически отзива се вижда ясно къде критиците провиждат проблема с творчеството на Яна Язова. Сходна е гледната точка, която изразява и Владимир Василев. Критикът рецензира първата стихосбирка "Язове". В рецензията, публикувана в списание "Златорог", категорично и недвусмислено е заявено, че от "информацията в един литературен вестник", който обявява авторката за "истински! (sic) феномен в нашата поезия", не става ясно "в що собствено се състои работата" (Василев 1932: 279). Въпреки известните постижения, които открива в определени стихотворения, критикът като цяло отрича високите художествени и естетически качества на стихосбирката. Напротив, тя цялата "е пълна с (...) "видения" на гадността", което свидетелства за "патологичен вкус и едно покварено въображение, странно за едно момиче" (Василев 1932: 281). Рецензията на Владимир Василев продължава в същия тон до финала си, като все по-изразително организира вътрешната си енергия в спор с Балабанов и неговото участие в литературната работа на Язова.

Много близка до тази гледна точка е споделена и в критичния прочит на Кръстина Гичева-Михалчева, посветен на българската женска поезия. "Ние отбелязахме вече развинтеното въображение на Яна Язова. Но то е повече от развинтено: в него личи нещо болестно" (Гичева-Михалчева 1936: 438). Макар и издържани в характерния за времето полемичен тон, приведените цитати от критическите отзиви са свидетелство за неоправдано тежка присъда над поезията на Язова.

Поетическото творчество на Яна Язова представлява открита провокация към новоорганизиращите се конвенции в българската поезия след 20-те години на ХХ век. Светът в поезията й е представен като кошмар, в който съзнанието на сънуващия не търси непременно връзката с реалността.

(...)

Извиках... и тежки ми клепки си вдигат от сън.
Лениво там някъде бие камбана -
Опява ли някого нейният звън?

("Язове", Кошмар, с. 11)

Във въведението към книгата "Поезия и тайнство на сънищата" Чарлз Лиланд пише: "В старо време се е смятало, че пророчеството и поезията са инспирирани от един и същи дух и самата дума VATES е била безразборно прилагана към всички техни служители. Сега обаче, когато античните оракули са безмълвни и дори сънищата и виденията не се разглеждат вече като пророчески за настъпващо щастие или беда, той е само скромен подчинен на магията на поезията и изкуството (...)" (Лиланд 1885: ІХ). Духът, останал подчинен на магията на поезията и изкуството, както поетически се изразява Лиланд, намира своята сила, мощ и енергия за проявление в поезията на младата Яна Язова. Стихотворенията й изграждат един сложен символен свят, в който образите са подвижни и неконвенционални. По-голямата част от критиците са категорични - става дума за болезнено въображение. Наред с посочените причини от социално и лично естество, мотивирали острите критически рецензии и обзори, съществуват и причини от естетическо и идейно естество. Поезията на Яна Язова преформатира конвенции, вложени в определени категории, или търси нови такива. Голяма част от тях кореспондират с новото в поетическите търсения, проявили се през 20-те години на ХХ век. Като илюстрация може да се посочи именно едно от най-критикуваните стихотворения "Плач над България":

А бавно из земята срещу мене
Изникват сенки. Моите братя клети...
Прииждат старци с сгънати колене,
Накъсали приветствени букети, -
С гнили рози, листи недозрели,
Обрани всички в скъдната година.
Смъртта, що не пощяла, всичко взели -
И носят ми те моята родина.

("Язове", Плач над България, с. 25-26)

Образът на родината е пресъздаден като част от видение за миналото, където владее смъртта - една история без събития, без хронология. Представени са два свята - на живите - сегашното, и на мъртвите - миналото. Сенките на "братята клети" напомнят "тъмните бащи" на Фурнаджиев не само като образ, а и като цялостна поетическа концепция. За поезията на Н. Фурнаджиев Александър Кьосев споделя следното: "На контекстуалния фон на актуализираната възрожденска традиция читателят получава странно усещане - сякаш цялата конкретна история на нацията, състояща се от конкретни хора, събития, дати, имена, се е субстанциализирала в пръстта: превърнала се е в сетивна връзка на лирически[я] герой с окръжаващия го национален свят" (Кьосев 1988: 145). Казаното може да бъде приложено и към поезията на Язова. Трябва обаче да се направи уговорката, че Яна Язова дори още повече разширява тези граници - тя представя връзката с отминалото време като форма на контакт, осъществяван през виденията и транса.

Съществува и още едно твърде силно вътрешно разширяване на границите в поезията на Яна Язова. То се дължи на затаената енергия, която може да има и разрушителна сила и която според Ралчев е провокирана от неудържимия Ерос. Вероятно това е другият - естетическият мотив - който, макар и непризнат, определя включването на Яна Язова сред българските поетеси в изследването на Ралчев, наред с посочения по-горе - "голямата популярност на авторката". Перверзност и бохемска еротика задушават художествената индивидуалност на поетесата; поезията й е изпълнена с чудновати еротични сцени, "където е възможен всеки образ", където се срещат "незнайни за нас настроения и чувствувания" (Ралчев 1934: 111). Директното свързване на поезията на Яна Язова със сексуалността в някаква степен би било изкривяване на естетическите й търсения. Еросът при Язова не е недвусмислено ориентирана сексуална енергия. В случая по-скоро отново става дума за използване на стиловия похват, чрез който Ерос и Танатос изграждат един свят от неподредени чувства, свят, който е твърде далеч от този на видимото и осезаемото. В това нематериално и неосезаемо енергийно поле светът е "сътрит на прах"; чрез това в "Голямата песен" ("Язове", 62-63) "аз отмъстих на сън, че бях извън живота". Завръщането в реалността е отново чувство, и то чувство с не по-малка интензивност и плътност на преживяното: "събудих се, но разрушена..." Двата свята при Язова са еднакво силни на емоции и страсти, еднакво привлекателни и трудни. Разликата между тях е в организацията и подредеността на нещата и енергията и силата на чувствата.

В поетическите сбирки на Язова има и стихотворения, в които връзката със социалното сякаш е видима и лесно разпознаваема още на първи прочит. Сред тях са "Циганка", "Маска" и още няколко други, за които добронамерените тогавашни критици, рецензиращи първата стихосбирка "Язове", отбелязват: "(...) тия стихове по вътрешна сила, по богатството на мотиви и образи, а някои от тях, и в композиционно и езиково отношение, могат да се мерят с най-доброто, което е дала поезията ни" (Манолова 1932: 2). В критическия отзив на Владимир Василев също са изброени заглавия на няколко стихотворения, които според автора "се носят от известно впечатление, спомен или чувство, или следа от чувство, или начало на чувство; има у тях и интимни нотки" (Василев 1932: 279). Той категорично обаче отказва да приеме, че стихотворението "Блато" например е израз на социален конфликт в модерното българско общество. Идеологията на обществения сблъсък в поезията на Язова Василев великодушно оставя да бъде изследвана от "господата от РЛФ". Владимир Василев в случая е прав: наличието на социален мотив в поезията на Язова е изключително трудно да бъде уловено и ясно разпознато. Определени проекции на обществени сблъсъци могат да се открият, но би било неточно да се говори за социално мотивирана или социално ориентирана поезия. (По подобен начин са положени нещата и в прозата, която тя издава до 1944 година.) Пред такова затруднение е изправен и Иван Спасов, който през 1978 година пише: "Ние нямаме право да представяме лиричката или пък нейната героиня за някакви боркини" (Спасов 1978: 194). Получава се обаче странна и в известен смисъл парадоксална ситуация: именно в стиховете, в които сякаш е наличен социален мотив, проличава в най-голяма степен етическата и идеологическата дистанцираност на поезията на Яна Язова от социалната конфликтност.

След големия сблъсък, състоял се по повод отпечатването на първата стихосбирка "Язове", критическите отзиви за следващите стихосбирки "Бунт" (1934) и "Кръстове" (1934) на Яна Язова са не по-малко остри. "Литературен глас" продължава да отдава безрезервна подкрепа на младата поетеса, но не липсват и отрицателни бележки, поместени в периодичния печат. Критическият арсенал, с който се обговаря поезията на Яна Язова, много тясно кореспондира с използвания в посочените по-горе рецензии. Стоящият безрезервно зад творчеството на Язова Д. Б. Митов критикува критиците за прилагането на "скучни" теории от областта на естетиката, "които в чужбина са изхвърлени дори от учебниците". "Учебникарската литературна клика се сгрупира на глутница" (Митов 1940: 5), продължава критикът опита си да противопостави "схоластичната" естетика на литературната критика на живата и правдива оценка на истинския читател. Законодателят не е професионално занимаващият се с критика, става ясно от разсъжденията на автора, а е читателят, който в качеството си и на пазарен субект участва в процесите на литературното развитие.

Според Соня Вичева (1939: 106) поетесата познава стръмния възход към Голготата на избраниците на духа в посветената на родителите й трета стихосбирка "Кръстове" (1934). А по отношение на изразните средства и трите стихосбирки демонстрират изключителна близост - основният поетически колорит и в "Бунт" се определя от "творческата халюцинация". Сюжетните контури тук обаче са "по-избистрени", а настроението е изразено "с по-топли и художествено убедителни краски" (Вичева 1939: 104). В "Бунт" и "Кръстове" сякаш преобладават стихове, кореспондиращи по-тясно с публикуваните в дебютната "Язове", за които Владимир Василев отбелязва, че са носители на интимни нотки и се характеризират с простота и разпознаваемост на чувството. Стихотворението "Бунт" от едноименната стихосбирка е посветено на любовта между двама души. Светът на тази любов е странен - има невъзможно до непоносимост очакване за среща, видение, фантазия и образ. С характерен за цялата поезия похват фантазменият образ на целуващия любим е разрушен от бързащия влак, който "с черна уста ме целуна, от тебе ме той поздрави.../ казва, че ти си забягнал отдавна далече." Страстта е освободена, за да се оттече свободно по поле, лозя и "сухи разплоди" и може би точно тук е кодирана идеята за бунта - в непрекъснатото очакване на любимия и в отстояването на тази почти невъзможна любов. Това отстояване и очакване определя и настроенията през едногодишния цикъл, отразени в стихотворенията с имена на месеци, поместени в "Бунт".

Поезията на Яна Язова е част от модерното изкуство, което се опитва да разкрие и същевременно носи в дълбините си психологическата драма на модерната душа.

Сред произведенията на Яна Язова, издадени преди 1944 година, са и романите "Ана Дюлгерова" (1936, 1938), "Капитан" (1940) и драмата "Последният езичник" (1940), за която авторката получава парична награда през предходната година. Извън прекия интерес на настоящото изследване е творчеството на Яна Язова за деца, но е важно да се посочи, че тя оставя една немалка по обем литературна работа, насочена към детската аудитория. Наред с редакторската работа в "Мила - Блок" и редовното публикуване в него, биобиблиографската справка показва, че само през 1941 година са публикувани в самостоятелни нейни издания: стихосбирките с картинки за деца "Весели другари", "За малките художници", "Играй с мен", "Лица в черти, стихове и колелца", "Нашата градина", както и сборникът с разкази "Герой".

Романът "Ана Дюлгерова" е публикуван в урежданата от Никола Балабанов и Мирослав Минев библиотека "Завети". Рецензиите и по отношение на прозата следват логиката на критическото говорене, заложено още при най-ранните отзиви за поезията на Яна Язова. На страниците на отдела за критически обзор на русенското издание "Наша струя" Т. Дашков безапелационно заявява: "Би било добре уредниците на библиотеката да не повтарят грешката с отпечатването на тоя роман" (Дашков 1936: 165). "Грешката" обаче е повторена и само година по-късно е отпечатано второ издание на романа, което се дължи, както споделя Д. Б. Митов, "на хубавата подкрепа на българския независим читател". Романът "Ана Дюлгерова" е не особено сложен в композиционно отношение. Действието се развива в град Пловдив. Ана Дюлгерова е героинята, която се чувства не много удобно в ограничения от китайска стена задушаващ живот на провинциалния град (с. 29)8. Пасивната съпротива на героинята срещу всичко това се заключава в мечтания за по-добър живот, който се изразява във възможност за личностна реализация чрез творчество. По-ясно изразена социална позиция сякаш има сестрата на Ана Дюлгерова - Марга, която споделя левичарски възгледи за обществен ред. Възможност за излизане от тясното пространство се разкрива пред героинята в лицето на най-добрия приятел на баща й Богумил Дионисов. Дионисов придружава бащата на Ана при неговото завръщане в Пловдив, след като преди повече от 15 години е напуснал семейството си, за да заживее с актриса от театъра. Самият Дионисов е един от най-известните и реализирани музиканти в страната по това време. Между Ана и Богумил се заражда връзка, която, предвид разликата във възрастта между двамата (тя е съвсем млада жена, а той е мъж над 50-те) и семейното положение на Дионисов, силно тревожи бащата. По причина на установяващите се тесни контакти между Ана и баща й, против срещите в Пловдив се обявява и майката на Ана Дюлгерова. Единствен неин съюзник остава леля й Елена, сестра на майка й, която разбира отношението на Ана и Богумил и се опитва да подпомага срещите им. Силната любов, която се разгаря между двамата, има трагичен завършек: Дионисов се връща в София. След разговор с бащата на Ана - Андрей, той взема решение да напусне семейството си и да замине за чужбина. Изпраща писмо на Ана, което я хвърля в смут: "Той я обичаше и беше отпътувал завинаги! Главата й не можеше да побере този странен парадокс" (с. 102). Ана се самоубива, като се удавя във водите на река Марица.

Основната тема в романа е изключително характерна за българското общество след Първата световна война. В разговорите между Ана и Богумил на преден план е изведен проблемът за конфликта между поколенията - едното - на родените след Освобождението през 1878 година, представено от Дионисов, и - другото - на родените около и след войните 1912-1918, в лицето на Ана Дюлгерова и сестра й9. Вероятно разпознавайки в образа на Дионисов проекция на отношението на Язова към Балабанов10, представен в изцяло положителна светлина, Йордан Бадев в критическия си отзив за романа отказва да приеме наличието на подобен конфликт в България: "Впрочем, за честта на младото поколение, ние не вярваме в истинността на твърдението на Язовия герой (Дионисов - бел.м., А.В.); той не привежда нито едно доказателство за враждебно отношение на сегашната младеж към най-близките й предходници" (Бадев 1936б: 339)11. Или, ако признава съществуването му в социалната тъкан на следвоенна България, то отхвърля възможността да е адекватно и точно отразен в романа. Само няколко реда по-долу самият Бадев отбелязва в критическата си беседа с авторката на романа, че съществува "дух на отрицание и себепоклонство", едно "патологично състояние, което от 15-20 години насам върлува в нашия живот" (Бадев 1936б: 339). След което задава поредица от въпроси, сред които защо романът не отразява причините за това състояние, а също и - какви са личните причини на Яна Язова да "презира поколението преди себе си".

Подобен въпрос, разбира се, има известен спекулативен характер, тъй като романът изцяло е удържан на повърхността на пасивната съпротива на героите към социалния ред. Те всички се оказват в стеснени граници, поради което и съпротивата им може да има краткотраен и малък по обхват ефект. Язова не се опитва да разгадава цялостно този ред, представяйки една епопея на следвоенната умора и липса на идеали. Романът е прочит на света, какъвто го вижда една жена, какъвто го живее една жена в следвоенната епоха.

Съвсем по различен начин е представен проблемът за личностната и професионалната реализация на човека, който е положен и в основата на романа "Капитан". Подобно на "Ана Дюлгерова" сюжетът и тук е не особено сложен. Главен герой е Христо Катин, с прякор Кълвача, който в началото е почти дете. Животът му се предопределя от ранната смърт на баща му, убит при моряшка свада, както и последвалата смърт на майката - Ката Рибарката. Единственият негов близък човек е Философа, който се оказва не съвсем пригоден да живее сред моряците и в непрекъсната борба с морето за хляба си. Връзката между тях е изключително силна и се основава на взаимното доверие и зачитане. Философа е човекът, който играе ролята на духовен учител и морален коректив на Христо Катин. "Мене ми е писано да съм рибар, но аз ще стана морски цар, аз ей тъй ще държа моретата! - И Кълвача, бледен от вълнение, стисна двата си юмрука" (с. 147). Това е веруюто му, което предопределя по-нататъшните му решения и житейски предизвикателства, които приема. Заминава, по първоначални намерения временно, за Варна, където две срещи предрешават по-нататъшното развитие на сюжетното действие - едната е с Ангелинка, към която той започва да изпитва особено чувство на покровителство, примесено с интимност. Впоследствие той забравя за нея чак до случайната им среща в един крайморски град извън България. Другата среща е не по-малко важна - той вижда огромен кораб, който го покорява със силата и мощта, която излъчва. Този кораб разпалва неговите фантазии и амбиции да владее морето и света и не му дава покой, докато не осъществи мечтата си. Със съдействието на Петрацата Константин Гърка го назначава за помощник-капитан на риболовна лодка при завръщането им в Созопол. Кълвача успява да открие голям рибен пасаж и да поведе рибарите към успешен улов. Връща се като герой на брега, след което отново тръгва за Варна, възнамерявайки с уловената риба да купи кораба "Европа", в който е почти влюбен. Среща се с капитана на кораба - Василев, който го съветва да започне да учи. Полага неимоверни усилия и успява да се подготви за приемните изпити в Машинното училище. За Варна заминава с Философа, който не след дълго умира. С него Кълвача губи последния си морален коректив и тръгва безогледно да постига мечтата си. "Езичникът, който се покланя на земните богове", за какъвто го смята Философа, започва да се води и да налага около себе си жестоките закони на природата за оцеляване. Моралните норми са практически без стойност, ако препречват пътя към реализация на амбицията. След завършване на училището, Кълвача започва работа на същия параход при командант Василев. След поредица от интриги Христо Катин успява да стане капитан на кораба, да отстрани един от моряците - Бринго, свързан с наркотрафикантска мрежа, за да заеме мястото му в престъпната схема. Останал без възможност да си осигурява охолен живот, Бринго убива Христо Катин на крайбрежието на Порт Фауд.

Д. Б. Митов определя романа като "една широка епична картина", в която образът на Христо Катин се доближава до образите на завършени индивидуалисти, описвани от големите американски и европейски автори. Този герой, по думите на Митов, е съчетание "между разумната воля, която подчинява всичко на една сурова логика и трескавия стремеж на изтънчена до болезненост психика". Това прави романа универсален, но наслагвайки универсализма върху българска основа - заключава критикът (Митов 1940: 5). Тази "българска основа" ще се превърне и в тема, разработвана в драмата "Последният езичник", която Яна Язова създава почти по същото време - в периода около 1938-1940 година. Сюжетът й въз основа на историческо събитие - отнемането от бащата (Княз Борис Първи) на княжеската власт от единия син (Владимир Расате) и предаването й на другия - Симеон. Смяната се налага поради опитите на Владимир да премахне християнството, наложено от баща му, и да върне езическата вяра в политеистичния пантеон на прабългарите. Борис събира приближените си хора, напуска манастира, в който живее, след като е предал княжеската власт в ръцете на сина си и се е замонашил, и в момента, в който Владимир подготвя за военен поход срещу Византия българската войска, е заловен, отстранен от властта и ослепен. Драмата завършва с реплика на верния на Владимир Расате стотник: "Загина последният хан! Последният езичник! Последният българин!" (с. 424).

Възгледите, които споделя героят Расате от драмата "Последният езичник", могат да имат различни основания и мотивации. В някаква степен те кореспондират с модернистичните идеи за сила и енергия в изкуството в следвоеннния период, намерили по-късно отражение и в десни политически платформи, залагащи на чистота на расата и произхода. Езичеството е, което в най-голяма степен изразява исконно българското, неговата автентичност: "Не сте славяни вий, не сте овчици смирени на Христа! О, тоз Христос, ако е бил така лукав, като славяните, които с меча си направихме покорни роби! Как искат те чрез Него да ни понизят, да укротят и княза Владимира, последен хан, последен победител на Византия! И вярата им няма да приема!" (с. 384).

Търсенето на връзки между творчеството на Язова и политически платформи обаче вероятно няма да даде точен ключ към разбирането на основните послания на създаденото от авторката. По-точна би била хипотезата, че идейно-философската основа на прозата на Яна Язова по-плътно кореспондира с идеите за модерно изкуство, което е пряко производно от съществуването на модерния човек и неговата душевност. Именно тази душевност се опитва да разкрие авторката чрез творбите си - в това число и поетическите, а не да формулира идеологически послания към читателя. Стихията, която тя се опитва да улови и превърне в слово, е обновителната социална енергия, търсена в дълбините на колективната душа, където в различните исторически периоди са се наслагали различни културни пластове. По думите на Гео Милев: "(...) модерната поезия не е рожба на една тясна съвременност, а е рожба на една пространна исторична универсалност, която изисква своя психоисторичен, а не социологичен анализ. Този именно анализ ще ни открие като първа и съществена основа на модерната поезия (не литература!) - душата; неговата работа е да проследи раждането и израстването на тази душа - модерната душа" (Милев 1914).

Много близки до казаното от Гео Милев са етическите и естетическите провокации в произведенията на Яна Язова. В тях няма да се открият директни социологически снимки или етнографски описания на обществения ред, а по-скоро социалното ще е само единият от факторите, чрез и поради който ще се осъществи трагичният конфликт на индивида. По тази причина независимо дали ще имаме образ с известна степен на психологическа сдвоеност - както е представен Христо Катин, или еднопланово идеологически конципиран герой - какъвто е Владимир Расате, основният конфликт е един и същ. Христо Катин става жертва на един социален ред, който е изграден сякаш върху смъртта на всичко онова, което Расате изразява - формулата на езическото вярване в законите на природата. Ана Дюлгерова пък на свой ред няма възможност да доведе до край бунта си срещу правилата и нормите приживе и този бунт остава застинал в самоубийствения й жест. Христо Катин-Кълвача се опитва да наложи своите разбирания за правила и успех, в резултат на което трябва да бъде убит. Расате също не оцелява. И тримата герои са по индивидуален и особен начин трагични - и жената, която е в маргиналната полоса на социалната публичност, и мъжът - постъпващ като свръхчовек, пренебрегвайки другите, са обречени да се провалят. Героите провокират по един или друг начин християнските ценности и обществени добродетели, а Владимир Расате се обявява изцяло срещу религията на "опасната" Византия. Отвъд политическото обаче ясно прозира концепцията за модерната душа, която Язова споделя - а именно - за непрекъснатия конфликт между социалност, от една страна, и колективна и индивидуална душевност, от друга. Конфликт между християнство и езичество, което определя безпокойството на модерната душа и нейните непрекъснати страдания и търсения. Политическото е отстранено и не успява да се наложи като линия и в "Ана Дюлгерова" - Марга, сестрата на Ана, увличаща се по левичарски и анархистични идеи, не е представена като възможна активна алтернатива на тихата съпротива на Ана. Характерът на психологическия драматизъм, който определя разбирането на Яна Язова за изкуство, точно е уловен от Соня Вичева (1939: 107), която изтъква "езическото начало на творчеството" на Язова. И продължава: "В противовес на религиозното чувство у повечето наши поетки, за които преминаването отвъд битието е жадуван кът за отдих от земните болки, Яна Язова иска вечно да гори, па макар този огън да идва много често от бездната на ада" (Вичева 1939: 107). Религиозното в творчеството на Яна Язова е представено като схващане, според което християнството е само единият от културните пластове, изграждащ духовната същност на модерния индивид. Подобен метафизически възглед заляга и в творчеството на Яна Язова и формира естетическите и етическите му концепции.

Обръщането на Яна Язова към историческото минало, започнало с драмата "Последният езичник", намира своята най-ярка изразеност в трилогията "Балкани", съставена от романите "Левски", "Бенковски" и "Шипка". Ръкописите на романите са разчетени от архивите на Яна Язова от Петър Величков и са публикувани под негова редакция в периода 1987-1989 година. Трите романа представляват епическо платно на формирането на националния идеал в периода на Българското възраждане, работата по разпространението на основните му послания сред хората и неговото отстояване в боевете на Шипка. Общата епическа картина е обрамчена от две големи събития, които предопределят сюжетните ходове - началото на дейността на Апостола и боевете на връх Шипка. Появата на Васил Левски-Дякона е свързана с промяна в идеята за освобождение на България и показва постепенното преминаване от единични съпротивителни действия към обща програма за освобождение. Един от основните топоси в романовото действие е Горният метох - голям женски манастир около град Калофер, а сред възловите действащи лица са част от монахините в него и най-вече игуменията на метоха - Евпраксия - "жена с могъщо телосложение, смел поглед и гръмовит глас" (Язова 1987: 47). Една жена, приличаща "повече на генерал", която сякаш е призвана от историческия момент, за да бъде достойна за величавите подвизи на Левски, Ботев, Волов, Бенковски. Целият метох, който Евпраксия управлява с "твърда ръка", се превръща в една от важните символни точки на широката нелегална мрежа, основана от Левски. Игуменията на метоха остава една от най-верните в отстояването на идеите на Дякона за характера на съпротивителното движение. При срещата с Волов и Бенковски в датата на третата годишнина от смъртта му, Евпраксия настоява пред двамата апостоли да спазват завета на Левски и да не се избързва с въстанието. "Ще ви дам всичко, каквото имам. Оръжие и пари, и храните си ще ви дам, само едно искам от вас - да се отречете от думите, които изрекохте пред мен" - изповядва своето кредо игуменията. Всичко, което притежава един от най-богатите женски манастири, е дадено в услуга на въстанието, въпреки видението, което има управителката на манастира, според което прибързаното въстание ще "подхвърли народа на страшно изтребление" (Язова 1988: 99).

"Току-що ми се откри - каза горко тя, - че ако това стане, народът ни ще бъде подхвърлен на страшно изтребление" - изповядва игуменията. Видението и медиаторската роля между световете, която в този момент получава Евпраксия, е похват, широко използван в творчеството на Яна Язова. С помощта на мъртвата Катерина, появила се в съня на сина си, Христо Катин успява да открие рибния пасаж, който спасява моряците в залива от глад. Посредством този похват, събитийните редове в романите получават една допълнителна успореденост. Сънищата и виденията са само израз на усложнена комуникация, чрез която на преден план излизат древните културни кодове, без това да лишава героите от свободна воля и решения за действие. В наративния натюрел на Язова липсва провиденчеството му в онзи вид, който би превърнал романите й в мистика.

От друга страна, трилогията сякаш сменя гледната точка, която е определяща за ранните творби на Яна Язова - идеята за историческото наслагване в колективната памет на различни по характера си културни, политически и социални пластове присъства и тук - но е предадена в романтичната светлина на подвига и саможертвата. Епическото платно, което Яна Язова рисува, е сложно организирано от герои и постъпки, в които еднакво значимо място намират както "избраните" от историята, така и тези, чиито имена остават в миналото, които не се превръщат в част от по-късно изградения героичен пантеон. Тези хора обаче носят в себе енергията на тези наслагвания - от езическите времена до християнската вяра, от самостоятелната държава до загубата на нейната политическа автономия. Националната идея е дълбоко закодирана в един много силен държавно-творчески импулс, който се изразява от светлата фигура на Апостола. Бенковски на свой ред ще намери формулата, чрез която да превърне силата на политическите послания в енергия за борба. Колебанията на членовете на комитетите бързо са пометени от увереността на Бенковски в успеха на въстанието. "Затова съм дошъл при вас, да ви приготвя!" - заявява той на стъписаните от краткия срок за подготовка на революцията панагюрски съзаклятници. Образът на Бенковски в някаква степен наподобява образа на капитан Христо Катин-Кълвача - и двамата не познават страха и приемат тежки и непосилни предизвикателства в желанието си да докажат себе си. Бенковски бърза, защото се чувства заплашен от генерали, дипломати, офицери. Заплашена е неговата малка държава, заплашен е самият той като "подготвител и едничък водач на бунта" (Язова 1988: 317). "Майстор на позата и на театралните жестове, чиито очи дишаха огън и плам, чието гърло не преставаше ден и нощ да зове като тръба" - очертава образа на Бенковски Иван Хаджийски (1966: 287). В творческия проект на Язова обаче разликата между двамата герои - Князът Бенковски и капитан Катин е твърде съществена: Бенковски е само жетварят, призван да "ожъне жетвата и да прибере зърното, посеяно с такава любов и грижи от безсмъртния Апостол" (Язова 1988: 267).

Движейки се в рамките на историческата хронология на събитията, последният роман от трилогията "Балкани" завършва почти 20-годишния период, започнал с дейността на Апостола, с боевете на връх Шипка в Руско-турската война. В последния роман "Шипка" се поставя краят на онзи социално-исторически контекст, който извиква за живот описваните в трилогията герои. Горният метох, останал извън епицентъра на събитията през 1876 година, една година по-късно се превръща в сцена на кървав сблъсък. Наподобяващият крепост манастир, спрял набезите на Индже, и пощаден по силата на съдбата от заповедта на Бенковски да бъде нападнат и да му бъде отнето оръжието, става мястото, на което Евпраксия намира смъртта си, защитавайки Калофер. Монахините извършват саможертвен подвиг в защитата на манастира и голяма част от тях намират смъртта си при нападението. Най-близката сподвижничка на Евпраксия Серафима умира малко по-късно в боевете на връх Шипка.

Един от значимите символи в трилогията е Балканът. Старият Хемус е планината, която спира студовете от север и осигурява тихо и слънчево време на Тракия, "за да цъфти и връзва плодове" (Язова 1987: 15). Балканът обаче е не толкова географска даденост, а по-скоро е превърнат в културен концепт - в "Балкани". Още в началото на "Левски" авторката уточнява, че Балкан е названието, което планината получава, когато на нея се срещат "Исус Христос и Мохамед пророка". По това време планината е преживяла доста промени - Христос е дошъл през ІХ век да смени Перун, така както той е сменил Зевс. Непрекъснатата смяна на народи, при която всеки от тях е давал ново име и е оставял по нещо от себе си, води до конструиране на множество невидими духовни слоеве и надграждания в нейната културна мощ. През ХІV век българите вече са изпуснали оръжието от едната си ръка и силно са стиснали кръста, който е бил в другата, за да оцелеят. Започва да се пише нова страница в историята на Стара планина. И точно тук е акцентът, поставен в трите романа: за написването на последните редове на тази страница от историческото минало разказва Яна Язова в трите тома на поредицата "Балкани". Нови са и хората, които носят тези промени в ежедневието: "Вместо белите жрици зад белите мраморни колони в стария свят сега ще срещнете черни монахини и монаси в здраво затворени отвсякъде манастири. (...) Много богове са идвали и са си отишли от нашия кръстопът" (Язова 1987: 29). Героите в романа обаче не са само хора на ежедневието и бита. В характерния за епохата на модерността идеен и концептуален сблъсък по отношение на човешката природа и характер, Язова конструира система от образи, характеризиращи се с дълбочина на преживяванията. Героите й са носители на човешки енергии, уталожили се в пластовете на историческото минало, които създават единна, свързваща нишка от епохата на митологичните времена (когато Зевс убил Тифон) до тяхното време. Затова игумения Евпраксия, Дякон Левски, Бенковски, а и много други, стават движещи сили на процеси, които далеч надхвърлят своето време. Тяхната дейност и мислене отиват доста отвъд ежедневното и битовото, за да се осъществи приемственост на завещаното от планината и нейното минало предизвикателство. По този начин се осъществява онова сцепление "в несъвместимостта им" "на религиозно и революционно" - по думите на Горчева (2005: 648), което ги проектира като наследници на множество култури и автохтонни енергии. Хората, избрани да живеят на кръстопътя, трябва да поемат и своята съдба - отговорност към носеното и пазеното от Балкана наследство. Това избраничество съдържа в себе си и провиденческото визионерство на трилогията - тяхната съдба е сякаш предрешена предварително. Те трябва да се превърнат в част от тази верига на континуитета, за да бъдат достойни за вечността на планината.

Балканът е семиотичен концепт, който по някакъв начин се противопоставя на новоизграждащата се национална митология в идеологическите програми на комунистическата партия. Образите, които създава Яна Язова, са по-близки до възгледите, споделяни от модерната българска историография преди 1944 година, определяни по-късно като буржоазно-идеалистически (Стенограма 1995: 203-385), чужди на материалистичния марксистки мироглед. По подобие на "Капитан" и "Александър Македонски" и тук на преден план е изведена силната личност, отделната индивидуалност, чиято харизма се дължи на редица фактори, един от които наистина е неговото избраничество. И той не е избран по каноните на християнската агиография, а от онези автохтонни енергии, в чиято канава са втъкани множество култури и вярвания. Затова Бенковски ще бъде Княз, а един от основните акценти в трудовата дейност на монахините от Горния метох ще е тъкачеството12. И още една тъкачка е важна - Мария Тъкачката, родила 6 деца и отхранила ги сама с тъкачество. Нейната смърт ще отвори вратата за цял ред от събития, изградили сюжета на "Соления залив" и ще стане символ и предвестник на предстоящото унищожаване на цял един свят.

Последен - по отношение на хронологията на събитията, за които разказва - е романът "Соления залив". Самият роман се състои от две части - "Голямо и Малко" и "Война"13 и в критическите отзиви е определян като първия български роман, разказващ правдиво за събитията около 1944 година. "Романът "Война" е единствената българска книга в протежение на половин век, изговаряща истината за събитията около 9.ІХ.1944 г. на фона на идеологическите фалшификации и манипулации, в чиито мрежи линееше новата българска литература до 1989 г." - заявява Цвета Трифонова (2004: 322).

"Соления залив" започва като семейна сага, в която са представени съдбите на хора, живеещи в малък провинциален град. Смъртта на баба Мария Тъкачката събира децата й на едно място - в дома им в Соления залив. За погребението на майка си пристига Фердинанд, който е издател и живее в София. Не пристига да се прости с майка си само Малката Мария, "понеже живееше на планината". Останалите - дъщерите Лена, Ката, Маца и синът Атанас живеят в Залива и съдбите са им по някакъв начин сходни. Завръщането на Фердинанд задвижва действието в романа и става причина за множество събития, които променят живота на всички герои. Романът прави опит да представи живота в малко населено място, видяно през очите на героите, но съизмерили се с външния поглед, към който ги провокира Фердинанд. Всички негови срещи с хората от Залива водят до драматични обрати със сериозни и дълготрайни последици. При заминаването му за София след неколкодневен престой в родния му дом с него тръгват брат му Атанас и съседката Катерина, която има недобро име в почти затворената селищна общност. Остава обаче по-малката му сестра, която преди това иска да замине с двамата си братя, но присъствието на Катерина я отказва. Другата му сестра - Малката Мария - живееща в планината, също намира подкрепа в лицето на брат си за любовта към моряка, заради който е принудена да се омъжи за Манол. Именно тази младежка любов тя заплаща с почти отшелнически живот, без каквато и да е връзка с морето и близките. Отказът от морето за Мария е насилие над душата й за отказ от път и желания.

Социалният ред, съществуващ в Залива, се допълва и от героите, които имат позиции в публичното пространство на населеното място. За разлика от брата и сестрите на Фердинанд, които са пасивни наблюдатели на случващото се в общественото поле на Залива, Беро Беров, директорът на училището Александър, Давид, Русан Кондуктора са герои, които са социално и в някаква степен политически активни. Тяхното желание за политическа изява е механизмът, който ги превръща в активни дейци след политическите промени през 1944 година. В анализа си по този въпрос Трифонова отбелязва: "Извеждайки ги от абстрактната аморфност на идеологемата "партия", авторката анализира тайните мотиви и екзистенциалните комплекси, поради които тези хора са се приобщили към комунистическата доктрина" (Трифонова 2004: 328). Именно те най-бързо се включват в събитията и изграждат нов ред на мястото на унищожения от Втората световна война. Напълно е разрушен един почти патриархален свят, а от неговите закони и правила не остава почти нищо. Самата война се отразява и върху живота на хората в Соления залив, макар и не така силно, както тя присъства в живота в столицата. До смяната на политическия режим през септември 1944 нелегалната дейност, която имат комунистите в града, няма съществено влияние върху цялостния обществен живот. Тътенът на военните действия става особено осезаем след смъртта на Цар Борис ІІІ през август 1943 година и започналите бомбардировки над София в началото на 1944 година. Бомбардировките са последвани от масова евакуация на населението от столичния град. След няколко месеца - през септември 1944 година - първите руски войници пристигат на Дунава, "Русия обяви война на България", създава се ново правителство от хора, които "носят виненочервени знамена", сред които не е "българското трицветно". Започват преследвания срещу представляващите политическия, икономическия и интелектуалния елит и йерархичния ред в българското общество в периода между двете световни войни. Политическата програма на новите управляващи се налага с повсеместни убийства и тирания над населението, което е превърнато в тълпа, принудена да демонстрира непрекъснато подкрепата си за властващите в страната. Започва преследването и унищожаването на цяло едно поколение, създавало и утвърждавало съществуващия набор от културни и социални ценности след Първата световна война. За разлика от трилогията "Балкани", където народът е субект, чиято воля се изразява от избрани, в "Соления залив" той е само инструмент за легитимация на властта, а избраничеството не е по силата на харизмата, а е функция от подчинението на една наложена идеологическа програма.

Много е трудно творчеството на Яна Язова да бъде обгледано и анализирано в рамките на една студия не само и не толкова поради обема на написаното от авторката, а по-скоро заради целия набор от идеи, който се съдържа в него. Творческата й съдба безспорно е една от най-трудните - Язова обаче не се отказва и работи непрекъснато - въпреки изолацията - до смъртта си. Работи с такава упоритост и постоянство, сякаш изпълнява волята на някакво по-силно от обстоятелствата провидение.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. В спомените си Недялко Месечков споделя за свой разговор с Яна Язова, с която се коментира въпроса за неин ръкопис, посветен на събитията около Априлското въстание, чийто обем е 1200 страници. Когато го предлага за публикация, получава отказ: "Не искат дори да го прочетат. Обемът ги плаши." (Месечков 1978: 330). [обратно]

2. В речникова статия, посветена на Яна Язова, Цвета Трифонова (1994: 427) пише, че ръкописът е отхвърлен "на основата на абсурдно и догматично рецензентско съчинение, зад което мимикрира политическата цензура и дискриминацията спрямо т.нар. буржоазни писатели от страна на тоталитарната власт". [обратно]

3. За работата на Величков с архивите на писателката виж по-подробно у: Величков (2007). [обратно]

4. Това заглавие поставя самият Петър Величков, който в следговора към издадения от издателство "Изток-Запад" роман споделя: "Позволих си да я нарека "Соления залив" (болдирането е на автора - П.В.). Още повече, че това име авторката използва като алегория на тази наша родина България - малка по територия, но с драматични събития, достойни за световната история" (Величков 2003: 618-19). Текстът на Величков е в полемичен дух, като авторът отделя специално внимание на технологията, по която ръкописът на Яна Язова придобива публичност. Изтъкнати са основните мотиви, които му дават основание да издаде в единен корпус архивните ръкописи на Язова под заглавие "Голямо и малко" и "Война", а не както това е направено по-рано - през 2000 година, когато в книжно тяло е публикуван само текстът, озаглавен "Война" под съставителството на Цвета Трифонова. Виж по този въпрос също и статията на Цвета Трифонова (2004: 314-332). [обратно]

5. Преди това издание Стефан Памуков споменава за открити писма от кореспонденцията между Яна Язова и Александър Балабанов, а също така и публикува някои от тях. [обратно]

6. Псевдонимът Яна Язова й е даден от проф. Александър Балабанов. Употребен е за първи път още в най-ранните публикации на авторката в периодичния печат - през 1931 тя подписва с този псевдоним публикуваните в брой 100 на "Литературен глас" няколко свои стихотворения. [обратно]

7. Първото си стихотворение "През зимата", както е отбелязано в биобиблиографското изследване на Цветанка Панчева, Яна Язова публикува в брой 2 от 1930 година на "Ученически подем" и е подписано с "Л. Г.". Панчева посочва, че авторството на Язова не е потвърдено от данни в архива й (Биобиблиография 1997: 13). Следва публикация на стихотворението "Любов" в алманаха "Литературен глас", 1931 г. [обратно]

8. В настоящия анализ на произведенията "Ана Дюлгерова", "Капитан" и "Последния езичник" използвам изданието на издателство "Изток-Запад" ("Яна Язова. Ранни творби", 2006) под редакцията на Петър Величков. Посочваните в текста страници са по цитираното издание. [обратно]

9. Темата за поколенческия конфликт е разработена и в романа на Анна Каменова "Пет момичета". [обратно]

10. В краткото представяне на романа Величков (2006а: 120) твърди, че според последните проучвания, прототип на Богумил Дионисов е адвокатът от Лом Страхил Каменов, а не Балабанов. Предвид целите на изследването тази подробност трябва да бъде отбелязана като налична, въпреки че авторът не привежда аргументи в защитата на тезата си. [обратно]

11. За отношението на критика към романа вж. също и Бадев (1936а: 8). [обратно]

12. Трябва ясно да се заяви, че изследването на митологичния пласт и знаковите концепти на митологичното мислене, семантизирани в творчеството на Яна Язова, би дало много ползотворни резултати. Тъй като този въпрос излиза от рамките на настоящото проучване, не бих навлизала в детайлите на проблема, но бих направила отпратка към книгата на Красимира Кръстанова "Златният стан" (2007), в която тъкачеството е посочено като един от занаятите на създаващите от хаоса ред. [обратно]

13. По въпроса за самостоятелната публикация на "Война" вж. тук бележка № 4 и посочената в нея библиография. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Атанасова 1982: Атанасова, Вера. Язова, Яна. // Речник на българската литература. Т. 3. София: Издателство на БАН, 1982, с. 636.

Бадев 1936а: Бадев, Йордан. "Ана Дюлгерова" - роман от Яна Язова. // Зора, № 5143, 20.08.1936, с. 8.

Бадев 1936б: Бадев, Йордан. Беседа с авторката на романа "Ана Дюлгерова". // Златорог, 1936, № 7, с. 338-340.

Балабанов 1931а: Балабанов, Александър. Песента на младите (Яна Язова). // Литературен глас, № 105, 07.03.1931, с. 4.

Балабанов 1931б: Балабанов, Александър. Яна Язова. // Литературен глас, № 120, 20.06.1931, с. 4.

Биобиблиография 1997: Яна Язова. Биобиблиография. Съст.: Цветанка Панчева, София: Народна библиотека "Св. св. Кирил и Методий", 1997.

Василев 1932: Василев, Владимир. "Язове". Стихотворения от Яна Язова. // Златорог, 1932, № 5-6, с. 279-282.

Величков 2003: Величков, Петър. Сага без име. // Соления залив. София: Изток-Запад, 2003, с. 614-620.

Величков 2006а: Величков, Петър. Малкият шедьовър на Яна Язова. // Язова, Яна. Ранни творби. "Ана Дюлгерова", "Капитан", "Последния езичник". София: Изток-Запад, 2006, с. 117-120.

Величков 2007: Величков, Петър. Яна Язова: Проклятието на дарбата. София: Изток-Запад, 2007.

Вичева 1939: Вичева, Соня. Нашите писателки. Литературни портрети. София: Литературен глас, 1939.

Горчева 2005: Горчева, Мая. Историческата трилогия на Яна Язова - "Примери" от катехизиса на националния бунт. // Юбилеен славистичен сборник. Съст.: М. Вълчанова, М. Кузмова, М. Михайлова. Благоевград: УИ "Неофит Рилски", с. 647-654.

Дашков 1936: Дашков, Т. Библиотека "Зевети". Уреждана от Н. Т. Балабанов и Мирослав Минев - София, 1936 год. // Наша струя, 1936, № 8, с. 164-165.

Динеков 1938: Динеков, Петър. Българ[ската] писателка след войната. // Вестник на жената, № 748, 23.11.1938, с. 3 и 10.

Иванов 1931: Иванов, П. За една жена и един професор. // Мост, № 14-15, май 1931, с. 4-5.

Карима 1931: Карима, Ана. Критика. Периодичният печат. // Земя, № 26, 23.09.1931, с. 8.

Кръстанова 2007: Кръстанова, Красимира. Златният стан. Пловдив: Жанет-45, 2007.

Кьосев 1988: Кьосев, Александър. "Пролетен вятър" на Никола Фурнаджиев в художествения контекст на своето време. София: СУ "Климент Охридски", 1988.

Лиланд 1855: Leland, Charles. Poetry and Mystery of Dreams. Philadelphia: Butler & Co, 1855.

Манолова 1932: Манолова, Сава. Яна Язова - Язове. // Вестник на жената, № 482, 04.03.1932, с. 2.

Месечков 1978: Месечков, Недялко. Черна орис. Яна Язова (1912-1974). // Завръщане към миналото. Спомени за български писатели. София: Български писател, 1978, с. 329-331.

Митов 1940: Митов, Димитър. "Капитан", роман от Яна Язова. // Литературен глас, № 479, 05.06.1940, с. 5.

Милев 1914: Милев, Гео. Модерната поезия (Бележки и идеи). // Листопад, 1914, № 4-5. Цитирано по Милев [2002].

Милев 2002: Милев, Гео. Модерната поезия (Бележки и идеи). // Култура и критика. Ч. ІІ: Прочити на традицията. Съст.: А. Вачева. Варна: LiterNet, 2002 <https://liternet.bg/publish7/geo_milev/modernata.htm> (07.05.2010).

Мойра 1996: Мойра. Епистоларният роман на Яна Язова и Александър Балабанов. Съст.: Цв. Трифонова, Петър Величков. София: Марин Дринов, 1996.

Ралчев 1934: Ралчев, Милко. Критика на новата българска лирика. София, 1934.

Роман 1982: За един неиздаден роман, посветен на Левски. // Пулс, № 51, 21.12.1982, с. 11.

Спасов 1978: Спасов, Иван. И слънцето върни (Поезията на Яна Язова). // Български поетеси. София: Български писател, 1978, с. 187-213.

Стенограма 1995: Стенограма от съвещанието на историците, организирано от Комитета за наука, изкуство и култура за обсъждане на състоянието на историческата наука. // Съдът над историците. Българската историческа наука. Документи и дискусии 1944-1950. Редактори: В. Мутафчиева, Чичовска, В. София: АИ "Проф. Марин Дринов", 1995, с. 203-385.

Трифонова 1994: Трифонова, Цвета. Яна Язова. // Речник по нова българска литература. София: Хемус, 1994, с. 426-427.

Трифонова 2004: Трифонова, Цвета. Сага за отсъстващата книга. // Вечните страсти български: Почит към Т. Жечев. София: АИ "Проф. Марин Дринов", 2004, с. 314-332.

Хаджийски 1966: Хаджийски, Иван. Априлското въстание и дребният собственик. // Хаджийски, Иван. Бит и душевност на нашия народ. София: Български писател, 1966, с. 272-294.

Цанев 1931: Цанев, Георги. Неприятна статия. // Златорог, 1931, № 5-6, с. 244-253.

Щадтмюлер 1941: Щадтмюлер, Георг. Поетичното творчество на българската жена. // Дневник, № 12447, 24.06.1941, с. 4.

Язова 1934: Язова, Яна. Българката и поезията. // Завети, № 19-20, 1934, с. 262.

Язова 1987: Язова, Яна. Левски. София: Български писател, 1987.

Язова 1988: Язова, Яна. Бенковски. София: Български писател, 1988.

Язова 1989: Язова, Яна. Шипка. София: Български писател, 1989.

Централен държавен архив

ЦДА, ф. 552, оп. 1, а. е. 3, л. 18б.

 

 

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.05.2010, № 5 (126)

Други публикации:
Неканоничната българска литература: Част II. Благоевград: УИ "Н. Рилски", 2010.