Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЪЛГАРСКИЯТ КУЛТУРЕН ПАРАДОКС

Симеон Андреев

web | Култура и критика. Ч. I

Дългата, упорита и непрекъсната борба за възраждането на българския народ, наглед завършена, още следва пътя на своето разрастване и задълбочаване.

Свърши се, и то пак неудовлетворително, нейната първа и най-близка задача: политическото освобождение.

Тепърва ще се разкриват възможностите и задачите на нашето културно и духовно възраждане и отсега нататък конфликтите, които го съпътстват, ще бъдат почувствани в тяхната дълбока и многообразна същност.

И всичките тези конфликти, противоречия, разочарования и горчиви опити, в които изгоря не един личен подвиг и се изпепели не една вдъхновена идея, са верните показалци на огромното усилие да се завърши великият кръг на културното ни възраждане, да се сключи миналото с бъдещето.

Без да прелистваме печалните и в много случаи героични страници на миналото и без да тълкуваме и гадаем за светлите и може би пълни с героизъм страници на бъдещето, ние имаме отпреде си сложната загадка на нашето национално съществуване и се мъчим да прозрем в нейното катадневно осъществяване, опитваме се да налучкаме пътищата на нашата културна историческа съдба. Защото загадката на националното ни съществуване и пътищата на историческата ни съдба са истинският смисъл на отделните творчески духове, които чрез вътрешен опит - по интуиция и в светлината на подсъзнанието, или чрез външни средства, - с верните стрели на логиката и с мъдрите размисли на критиката - свидетелстват за тяхното скрито от незрящите очи, битие.

Тая мисъл, повтаряна много пъти и толкова очевидна, крие тъкмо изобилни изненади. И изненадите са дваж по-неочаквани и съкрушителни, когато липсват положителни доказателства за тяхната необходимост.

Една случайна изненада, па била тя от висше духовно естество, няма значението на откровение, нито може да претендира за мястото на неопровержима истина, щом й липсва непременното условие на приемствеността. Откъсната от живия, деятелен организъм на традицията - проверените и установени факти в духовното народно строителство - тя може да настоява най-много за отбелязване като културен парадокс, толкова по-забавен и куриозен, колкото е по-далечна връзката му с елементите на традицията.

Такъв културен парадокс, несъмнено, излъчва влияние поради смелостта си и най-много поради дръзкото противоречие, в което се поставя наспроти традицията. Той е в повечето случаи, сигурно, едно начало на шумен поход в името на културни завоевания. Ала неговият фалшив печат на национален строител и възродител се познава тутакси, след като е изчерпал до последни възможности вътрешното си съдържание и след като е разгърнал до крайни граници своята многовидна лъжа. И тогава, с един могъщ замах, силната ръка на традицията го хваща и запокитва в пропастите на спомена. От цялата негова вдъхновена проповед, в най-изящните й образци, остава само весела някоя поговорка или се запомня някой патетичен възглас, пуст и празен в миналото, излишен и безсъдържателен за бъдещето.

Силата на традицията е в безпощадна война с културния парадокс, в най-чудноватите му разновидности. Все едно къде се проявява той: в литературата, в музиката, в живописта - неговото преследване и унищожение от традицията е неминуемо и непредотвратимо.

Случаите с културния парадокс - прогресивен или агресивен, т.е. целещия разрушението на традицията чрез тласък напред или завръщане назад - са еднакво лишени от възможността да бъдат изразители на една нова, чувствителна промяна в историческата съдба на народа. Поради изключително себичния си характер, като творческа мечта, а много пъти и поради външни извънплеменни и расови влияния, културният парадокс изминава пътя на много донкихотски похождения и чупи слабото си копие в твърдата скала на тайнствения духовен народен живот.

И загадката на националното съществуване, и пътищата на народната историческа съдба, въпреки уверенията на културния парадокс, остават все тъй обвити в мистерията на тайната и неизвестността, каквито са били преди неговото възвестяване и каквито ще бъдат след неговото изчезване.

Прогресивен или агресивен, културният парадокс представя, наистина, едно любопитно явление в духовната организация на народа. Конфликтите, противоречията, разочарованията и горчивите опити, които го съпътстват, и големите или малки сътресения, които предизвиква неговата, макар и безвредна за бъдещето на традицията, яростна атака, го издигат до степента на един творчески елемент, значителен и ценен единствено като абсурдна приемственост на атакуваната традиция.

Несъмнено, в изненадите, които носи културният парадокс, има повече задълбочаване в общокултурни и общочовешки проблеми, а чисто националните, в тесен смисъл, проблеми, са само усилия да се подчертае универсалността на идеята, която той противопоставя на традицията. Тази, пак тъй любопитна страна на културния парадокс, която често се изтъква като негова най-голяма и най-благородна заслуга в делото на националния творчески живот, крие едно досущ обикновено и просто недоразумение: тя е осъществяващата се историческа съдба на човечеството. Защото идеята за Бога, например, за смисъла на съществуването, огромната фантастична идея за единството на човечеството, в която някои съзират смисъла на историята изобщо, колкото и замамлива наглед, не може и не бива да се взема като насъщна идея в духовното народно строителство. Тя може да бъде един копнеж към всевечното добро, едно бленуване за осъществяването на това добро в рамките на историята, може най-после да стане извор на светост - ала никога нейните дълбокомислени препоръки не ще повлияят върху общия, установен ход на традицията, която осъществява реални, интересуващи само националната култура, проблеми.

И тези най-велики културни парадокси, общи за всичките народи с разраснал духовен живот, никога не са вземали дял в градежа на националната им култура, нито са отбелязали успехи в промяната на историческата им съдба. В най-добрите и най-силни свои влияния, те са успявали да създадат една временна, масова психоза, с изключително религиозен характер. Но религиозните вярвания на народа, колкото и да участват в структурата на неговото духовно самосъзнание, не са от естество да бъдат решителен фактор при разрешаването на националния идеал. Те отразяват само нравствения възглед на народа.

Ала под каквато и маска да се яви: като религиозна, политическа, философска или художествена идея, културният парадокс е едно любопитно и значително духовно събитие в народния живот. Той е една идея, противна на приемствеността в традицията, значи, противна на проверените и веднъж завинаги установени факти в духовното народно строителство.

Българският културен парадокс е още в първичните си, начални форми. Пътят му ще бъде едно стръвно съревнование за възможностите и задачите на нашето културно и духовно възраждане. Той ще се опита да разгатне загадката на нашето национално съществуване и да определи вървежа на нашата историческа съдба. С един сигурен успех в първите си пристъпи срещу традицията, той наглед ще разколебае нейното вековно съществуване и ще атакува вътрешната й твърдина - националния творчески дух. Неговото най-силно и най-неуязвимо оръжие за сега е идеята за родното. Една почти легендарна, тайнствена идея, която покрива всички прояви на духа и в която са настанени в най-удобни положения всички бъдещи културни завоевания на българския народ. Тя е за сега, така да се каже, мистиката на българския културен парадокс. Тая мистика ще излъчи разните секти и ордени, един другиму противоречащи, един другиму враждебни и ненавиждащи се. Като всяка идея от божествен произход - защото нейните адепти я надаряват с извънвременни, свръхреални качества, - идеята за родното ще се конституира като един своеобразен католицизъм, в който средно място ще заеме култът, обредността и твърдото убеждение в безпогрешността на статутите й.

Но защо тъкмо идеята за родното олицетворява българския културен парадокс? И защо тази най-неуловима национална принадлежност става средище на бъдещия голям конфликт между строгите закони на традицията и хаотичните блуждения на неспокойния, търсещия духовната си родина дух?

Няма никакво съмнение, че в процеса на културното възраждане на българския народ се открива един остър и опасен завой. Едно място, през което минават всичките духовни армии на Запада и през където ще трябва неминуемо да мине и нашето духовно воинство. И да мине тъй, че да не се разстроят колоните му, а в пълен ред и в стегната дисциплина то да продължи пътя си нататък.

И ето, чувства се страшната и непременна нужда от силен и опитен вожд, който да преведе воинството здраво и читаво оттатък завоя. Дири се вожд-обединител, такъв, комуто да се доверят всички, който да има пълна и неограничена власт над всички. Защото инак, огромните духовни армии на Запада ще отвлекат някои редици, ще разстроят колоните, ще внесат пълна и гибелна дезорганизация в малката, несигурна още в дисциплината си войска. И най-голямо убоение за това вероятно нещастие, разбира се, живее в съзнанието на отделните, по-малки предводители, които и най-усилено дирят вожда-обединител. Но кой може да бъде този върховен вожд на малката духовна армия на българския народ? Дали не могъщият гений на неговата собствена историческа съдба, която го води през векове и го доведе до тук, до острия опасен завой? Какъв друг може да бъде този гений, ако не геният на националното му съществуване, верният гения на неговата културна самобитност?

Идеята за родното като единствена спасителна надежда да се преодолее огромната стихия на духовния Запад и да се мине през неговите велики армии безнаказано и в напълно запазен строй, стана бойно знаме на дирещите своята духовна родина. И оттук нататък все повече и повече, с нарастваща сила, се оформя цялото трагично битие на българския културен парадокс. Защото, колкото и странно да се види на пръв поглед, той е агресивен по природата си. Неговите елементи - религиозни, философски, политически и художествени - са в агресивно отношение наспроти традицията. Малко е да се каже, че в преображенията му има кълн на безверие и зародиш на еклектичен анархизъм. Цялата система на неговото строителство страда от едно неотстранимо и безвъзвратно раздвоение. От една страна, той е активна, революционизираща сила, бидейки враг на традицията, защото се сили да обезличи проверените и веднъж завинаги установени факти в духовния народен градеж и от друга страна, той е пасивно, реакционно начало, защото му липсва опората на реалното, липсва му чувството на собствена, вътрешна свобода. Външните, битови форми на идеята за родното, макар да са неразделна част от неговата същност, не го задоволяват никак. В известен смисъл дори, той е техен зложелател, защото те му напомнят връзката си с традицията и му наумяват за неприятното усещане на реалността. Но той е склонен към мистицизъм и усещането на реалността го засяга болезнено и чувствително. Българският културен парадокс има и тази особеност, че се стреми в границите на едни реални отношения да осъществи мистиката на една идея - идеята за родното. Как да я осъществи? Чрез един временен компромис с традицията ли, или като се споразумее с онези нейни внушения, които тя сочи като национален идеал?

И ето, едно ново и още по-дълбоко раздвоение се изпречва на пътя му. Компромисът с традицията е невъзможен. Тя е реалност и бит, и атавизъм. Но споразумението с онези нейни внушения, които тя сочи като национален идеал, е и напълно възможно и премного желано. Не е ли идеята за родното в основата си цел и смисъл на националния идеал? Той е всъщност, който обединява личното с колективното творчество и около който, като малките железни стърготинки около магнита, се групират най-важните събития в културната история на народа. Тъкмо споразумението с далечните възможности на националния идеал като осъществяваща се мистическа действителност, е най-пригодно за спазване на единството между идеята за родното и идеята за народността. А това единство е безусловно необходимо. Без него е невъзможно да се заговори на конкретна тема и да се поставят ясни, категорични и недвусмислени културни искания. И българският културен парадокс тутакси менява позицията си: идеята за народността се отъждествява с тържеството на националния идеал. Всеки успех в борбата за национално възраждане е победа и на националния идеал, и на идеята за родното.

А все пак, раздвоението не се е премахнало. Враг на традицията и лишен от чувството на реалност, българският културен парадокс дава ново, свое тълкуване на борбата за национално възраждане. Общо в своите религиозни, философски, политически и художествени кодекси, доколкото е съумял да ги систематизира и подреди до сега, това тълкуване се свежда до гадателство на пътищата, които следва изобщо човечеството и човешката култура, а с тях заедно и частно нашият народ. Идеята за родното не принадлежи само нам, тя е всемирна и нашето участие в нея е едно потребно усилие за пълнотата на съдържанието й. Оттук следва, че и същината на националния идеал, и идеята за народността, имат значение и са от естество да бъдат културни фактори, само доколкото влизат в съприкосновение с всемирния, всечовешкия идеал.

Този, нека да го кажем, културен космополитизъм, е извънредно характерна черта на българския културен парадокс. Закърмен и получил сила и вдъхновение именно от него, той му връща с благодарност дължимото. Идеята за родното, най-мощното му оръжие в борбата с традицията, е всъщност конгломерат от космополитични настроения, влияния и идейни навеи, които се развиват и виреят под знака на една мъглива, неясна представа за смисъла и съдържанието на националния ни идеал, за бъдещето на народната ни историческа съдба.

Българският културен парадокс вече даде първите си сражения в духовния живот на народа. Еднакво упорит и настойчив във всички свои разклонения - религиозни, философски, политически и художествени, - той развива и ще развива с нарастваща сила богатите възможности на своята еклектична природа. Ту приспособявайки се към великото наследство на традицията, ту в стръвен двубой с нейните външни и вътрешни опори - бита и преданието, ту в свещен съюз с миражите за всемирност и всечовечество, - той внася един нов, макар и напълно отрицателен, елемент в нашето културно развитие. Не е важна неговата сигурна и от сега видима смърт. Едно нещо е несъмнено: във великата борба за възраждането на българския народ, паметта за него ще остане. Трагичната памет за съдбата на едно идейно усилие чрез легендата за родното да сътвори живия образ на българската национална култура.

 

 

© Симеон Андреев, 1930
© Издателство LiterNet, 06. 07. 2002
=============================
Публикация в сп. "Златорог", 1930, кн. 5-6.