ЯВОРОВ - ЧЕТЕНЕТО НА ТРАДИЦИЯТА

Предговор към "П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910)"

Албена Вачева

web | П. К. Яворов. Критически силуети

Идеята за настоящето издание е да представи една моментна критическа снимка върху творчеството на Яворов - съвременна на творческата му биография снимка. Съставителите нямат за цел да налагат прочити, да утвърждават имена или пък да разбулват митове. Нито пък да ги създават. Напротив, подобна програма е извън научните ни амбиции. Целта е да се съберат критически материали в единен текстови корпус и в светлината на тази цялост всеки един от читателите да има възможността да направи индивидуалния си прочит. Очакваме, в подкрепа на основната цел, множествеността на тези прочити да оформи един, нека си позволя терминологична волност, вторичен контекст. Контекстът на съвременното критическо четене - четене, независимо извън или във традициите на развойните литературни процеси, но във всеки случай - провокирано от тях. Разбира се четенето на традицията извън идеологизираното ритуализиране може да доведе и до нейното отрицание. Или пък до нейното утвърждаване. Независимо от резултатите, ако тази провокация реализира подобни функции, изданието ще е уплътнило съставителския проект. А възможната херменевтична полифония само ще измести разговора за семиотиката на литературата от четеното на знаците към четене на традициите.

Литературната традиция дава много примери за това как Яворов и неговото творчество често пъти се оказват препъникамък за идеологизираните прочити. По-интересното в случая, струва ми се, е друго - позициите, от които критиците четат Яворов. Именно позициите, а не оценките. Това пък от своя страна отпраща към въпроса за литературното институционализиране и необходимата му идеологизация. От поместените в сборника текстове се вижда как “липсващата национална литературна история”¹ се изгражда върху опитите за създаване на естетически критерии. Установяването на естетически концепции в този период е поставяне на идейни жалони, резултат от началността на процесите на специализирано четене на художествения текст. Тези процеси нерядко са свързани с желанието за налагане на външен семиотичен конструкт, който по-късните анализатори определят като компенсаторен по отношение на българската литературна практика. Техните изводи се подкрепят и от по-сетнешното развитие на българската литературна традиция, която показва смесване на номенклатурния апарат и свободното му употребяване в критическите текстове. Затова установяването на художествени критерии показва единоборството между опитите за изграждане на собствена история на литературното поле - опити, които се реализират в диалогичното наслагване на концепции. В идейно отношение тази реализация се осъществява всъщност чрез критическото движение в позициите на взаимодействие и взаимно отричане между наследената синкретичност на културата и оформеното, макар и извън българските културни традиции, специализирано литературно обговаряне. Това е всъщност и точката на напрежение, която дава заряд на литературното поле и по-късно ще връща критиците много пъти върху разговора относно методите за постигане на художественост. Това пък от своя страна формира бавния процес на изграждане на професионални интерпретативни критически прочити, чиито начала могат да се търсят в края на 19. и началото на 20. век. Независимо от остротата на противопоставянията, оформили спецификата на процесите на нормиране на езика и стила, поместените материали са паметно свидетелство за плурализма по отношение на гледните точки в условията на обществена и културна специализация. За да имаме основание днес да говорим за плурализъм, без това да се приеме като опит за анахронична и иновационна приумица, е важно да се подчертае мястото на читателя. Читателят, на чиято сетивност се позовават и авторите на художествени текстове, и критиците, получава възможността да участва в конструирането на литературното поле като самостоятелно и по този начин заема позицията на интегриращ фактор между критическия и художествения текст.

За културната специализация може да се говори дълго. Може да се търси мястото на университета като институция, на образователната система като цяло, на националните изпитания пред културните реалии - фактори, съвпаднали и, респективно, очертали облика на модернизационните процеси в България. Важно е обаче, че именно този модернизационен дискурс не само ще формира, но и ще се нуждае от развиване до пълната реализация на индивидуалното авторско творчество. Без да абсолютизирам, мога да кажа, че всичко това оформя читателя като отделна културна категория и по този начин реализира необходимата полифоничност на критическото/критическите четене/четения. И докато през Възраждането излизането от анонимност се превръща във вече нова литературна категория, то диференцирането на аудиторията на читателите е следващото, което се постига. Именно множеството дистанцирани четения, а не съ-участия, е едно сравнително ново, преимуществено присъщо на периода, за който става дума, явление. Явление, което, не само от позицията на времето, можем да определим като основа на цялостната модернизационна програма, която провокира опити за разделяне на синкретичния културен фон на множество кодове и послания, които ще съществуват паралелно в диференцирано многообразие. Интересни в тази връзка са наблюденията, които прави Цветан Ракьовски за критическото четене на цялото това многообразие, че К. Христов и П. Славейков създават за себе си универсален и повтарящ се код, който позволява на критиката да разчита текстовете им винаги синхронно на кода. Докато Яворов е разнолик, изплъзващ се в своите поетически визии от предишно създаден за себе си модел; неговата поетологическа атмосфера не само е динамична, тя е променяща се. Ето защо уникалност и универсалност стават понятия, които убягват на оценките, тъй като се разместват местата им и метонимично се подменят².

Съвременните прочити на българската художествена литература направиха поредица опити за нейното деидеологизиране. Редица творчески биографии бяха подложени на критически преоценки. По мое мнение този процес беше твърде необходим по много причини. И провокиран може би от още толкова. Една от най-важните измежду тях беше професионалното желание за разговори върху естетиката, а не върху идеологическите конструкти в българската литература. Процесите отново започнаха да се движат предимно от оразличаващата се логика на литературното поле, съгласно която част от тези конструкти отпаднаха, а други се трансформираха под натиска на новите идеологии на обществото. Един от многото автори, чийто поетически талант беше препрочетен, стана именно Яворов. Препрочетен, за да бъде утвърден и сега. В тази връзка един от интересните прочити е на Амелия Личева. Полагайки част от неговото творчество в парадигмата на културологично изследване, авторката обобщава: “стиховете на Яворов, макар и положени в модерния проект, някак странно обвързват модерни и постмодерни нагласи, сливат, примиряват епохи, преобръщат времето. Яворовата лирика пулсира между модерност и постмодерност и явява една раздвоеност, характерна не само за модела на света и човека, който представя, но и за нейните мисловни опори”³.

На днешния читател, научил се да чете Яворов, сигурно ще му се сторят твърде изненадващи част от оценките на неговите съвременници, поместени в сборника. Ще бъде изненадващо и споделеното от Николай Райнов мнение, което ще си позволя да цитирам тук: “Българският народ в своето широко “селяческо” мнозинство, е тълпа, тънеща в невежество и крайна сиромашия, за която е много по-потребно гърнето, в което се вари чорбата, отколкото буколическите напеви на поета, страстните пламтежи на художника и артиста. И Яворов, който живее висш духовен живот и далеко надминал средата, която го е родила и откърмила, и на която той гледа от шеметността на своите пиитически излети, всякога ще бъде посрещнат със студено равнодушие и неприязненост. Пък и тоя няма защо да се безпокои, тъй като Пенчо Славейков още в предговора към първите стихотворения пожела му слаба популярност, като верен аршин на истинска дарба и висока художествена концепция. И действително, българският епик е доста непоследователен; той хем не иска популярност, хем се сърди на българския народ, че не го чете и славослови. Той мисли, че се беше заинатил да не пише, като предполагаше, че “Фасулковеца” коленопреклонно ще го моли да го не лишава от плодовете на неговата високонадарена муза”. Казаното от Н. Райнов отново връща темата за читателя. Изхождайки от позицията на времето и заради позицията на читателя авторът ще предскаже незавидно бъдеще на твореца. Пророчество, което времето по-късно ще опровергае.

Заради тези опровержения и потвърждения, заради добрите и лошите пророчества, заради духа на времето и контраста на времената, съставителите поеха риска да предложат на днешните читатели този сборник.

БЕЛЕЖКИ:

1. Стефанов, В. Литературната институция. С., 1995. [обратно]

2. Ракьовски, Цв. П. К. Яворов и българските поетически силуети. С., 1998. [обратно]

3. Личева, А. Яворов: енциклопедия на различията. Цит. по: https://liternet.bg/publish/alicheva/iavorov.htm, [обратно]

© Албена Вачева, съставителство и предговор
© Цветан Ракьовски, идея, научна редакция, съставителство, послеслов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.07.2002
П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски, Варна: LiterNet, 2002.

Други публикации:
П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски, Благоевград: УИ “Неофит Рилски”, 2002.