ЯВОРОВ - ПОЕТИКА НА ДИАЛОГА

Албена Вачева

web

Така зададена, темата предполага множество анализационни предизвикателства. Множество, което се предполага от два взаимосвързани и все пак паралелни дискурса - Яворовов и неговото творчество и критическите прочити на Яворов и неговото творчество. Поемайки риска, който крие всяко обобщение, ще кажа, че почти липсва изследване, посветено на творчеството на Яворов, което да не достигне до многообразието от форми, стилове и похвати, изграждащи монолитно единство в своето противоречие. “Двата периода” в творчеството на поета е често експлоатиран анализационно-критически конструкт, призван да обедини различностите в единство и разчлени единството в сегменти. И той не е единственият от този порядък.

Единство в противоречията - това, казано най-огрубено, е основният акцент, който подкрепя основанията за подобна формулировка на заглавието. Водещото предизвикателство, разбира се, беше творчеството на Яворов. Предвид на всичко казано, съзнавам, че ще прозвучи в известна степен некоректно, ако генерализирам направените по-долу разсъждения в завършени общи изводи. Правя тази уговорка, за да подчертая нюанса, в който рефлектира уважението ми към труда и усилията на всички изследователи на Яворовото творчество. И на самото Яворово творчество.

В списание “Общо дело” (1904; 3) е публикувана статията на Димо Кьорчев “Индивидуализъм в нашата литература”¹. Поводът е преиздаването на Яворовата сбирка “Стихотворения”, чието първо издание датира от 1901 година. В упоменатата вече статия Кьорчев стига до следното заключение: “Важното в цялата сбирка е душата на поета - индивидуализирана до непотребност и докарана до кръстопът”. Причината, предопределила тази непотребност, според критика, е в това, че “поетът индивидуалист не схваща обективно действителността”; той, за разлика от всеки друг, който разбира недъзите на съвременния свят и се опитва да го промени, желае да подчини “всички обществени скърби и радости на своите страдания”. Поставяйки именно по този начин въпроса за “обективното възприемане на действителността”, Кьорчев дава повод за дискусия върху идеологическите концепти на модерността. Позитивизмът, който изповядва той, критикувайки Яворов, е част от модернистичното разбиране за съвременноста, според което стремежът за непрекъснато обновление предопределя непрекъснатата активност на отделния индивид в опита му да организира по свой начин заобикалящия го свят.

Поезията на Яворов, от друга страна, е свиделство за съществуването на паралелни конструкти, които разкриват други страни в същността на модерността. В опита си да обобщи естетическите и поетически търсения в началото на ХХ век Мила Гълъбова прави следното заключение: “Индивидуализмът създава една всеобхватна психологическа реалност и чрез нея утвърждава лирическия размисъл, рефлексията в качеството на постоянен смислообразуващ фактор. Същевременно синтезията преодолява ограничеността на рационалното познание посредством възможностите на сетивата да проникват отвъд външния, видимия пласт на смисъла, отвъд еднозначната и еднопосочната интерпретация на текста”².

Ако потърсим проекциите на индивидуализма в поезията на Яворов, първото, особено силно впечатляващо чувство, което се открива, е страданието. Страдание, което е резултат от кризисното състояние на непрестанно съмняващата се и търсеща личност. В случая става дума не за бягство от действителността, а за нейното осмисляне не само посредством рационалната логика. Напротив - самата рационална логика е подложена на преосмисляне и преживяване. В резултат на това в основата на поетиката е положен стремежът към търсене на общочовешкото и универсалното, онова, което се съдържа в дълбините на душата. В поезията си Яворов търси истината за нещата в дълбочината на своето “Аз”. В този ред на мисли истината не е самоочевиден факт, а е част от символната природа на думите, събитията и фактите. Истината не е подчинена на онези взаимовръзки и зависимости, които рационалната логика открива в тях, а е част от вътрешната природа на нещата. Напрежението, което пораждат съмнението и страданието, се корени в самия процес на търсене на истината:

...
И винаги напред, и всякога надиря...
Аз вечно диря.

(“Аз страдам”)³

Търсенето на истината за Яворов е непрекъснат процес. Тук се налага отварянето на скоба, за да се направят няколко пояснителни бележки. По-горе вече стана дума, че в основата на модерното разбиране за света е положено отношението към традиционния културен код. Индивидуализмът, като модернистична идеология, залага в основата на своята философия стремежа към непрекъснато обновление. Независимо от множеството интерпретативни техники, които модерното съзнание прилага в опитите си за разбиране на света, преобладаващото, и, бих казала, обединяващото звено в случая е предположението за съществуване на тоталност, която съдържа в себе си истината за нещата. Получава се парадоксална ситуация - това, което обединява различни философски системи и интерпретативни практики, се оказва и основа за тяхното различие. Две от посоките вече бяха показани - Яворов и Кьорчев. Индивидуализмът е обобщаващото, към което могат да бъдат причислени и двете философски тенденции в епохата на модерността. Разликата е в начина, по който се достигат истините на абсолюта. Кьорчев говори за промяна на света чрез активна личностна деятелност. Яворов го прави чрез търсене на вътрешен диалог със себе си. Резултатът при него е раздвоение, страданието е последица от това раздвоение:

Страдание! Едно страдание безлично
жалко, безразлично,
там негде по средата
на истината и лъжата...

(“Песен на песента ми”)

В опита си да анализира философските основания на модерността Олшански⁴ прави интересен паралел между “философията на модернизма” (изразът е на автора) и теорията на Зигмунд Фройд за психоанализата. Учението на Фройд е, което дава основание на автора да направи разграничение между позитивистката гледна точка и тази на модернистите. Въз основа на задълбочен анализ той стига до извода, че идеята за синтез между обекта и субекта във философията на модернизма има своите психологически паралели - лечението при психоанализата се извършва по начин, който не противопоставя аналитик и пациент един на друг, а парадигмално ги разполага на една езикова плоскост, на която протича комуникацията. Чрез така направения паралел Олшански извежда един от основните за модернизма постулати, свързан с отхвърлянето на детерминизма като единствената рационална философска система за разбирането на света. Без да отделям специално внимание на това, ще отбележа само, че като философски тенденции на модерността, позитивизмът и модернизмът в своя диалог и отрицание пораждат онова отношение към човека и човешката личност, което превръща “модерността в незавършен проект” по думите на Хабермас⁵; в непрестанни опити за търсене на традицията и оттласкването от нея в плана на цялостното последващо литературно развитие в България.

Проблематизирането върху учението на Фройд и направените изводи поставят въпроса за индивидуализма на друга основа. Езикът е, според Олшански, основата, на която става разбирането на онези механизми, чрез които се търси истината на абсолютното начало. Онова, което е необходимо, за да се осъществи това разбиране, е проекция на разума в сферите на човешката деятелност, които са неподвластни едновременно и в една и съща степен и на позитивистичните схващания за устройството на света, и на метафизичните подходи за разкриване на абсолюта.

Разумът в епохата на модерността има своите множествени измерения. Аргумент в подкрепа на това отново може да се намери в упоменатия текст на Олшански, който твърди, че “модернизмът се ориентира не толкова към разума като субстанция, а преди всичко към многообразието му от форми: икономически, психоаналитически, религиозен, интуитивен, волеви и други.”⁶ В този ред на мисли позитивистичният сблъсък е голямата липса, която Кьорчев открива в поетическия изказ на Яворов, и за която го упреква. Критикът, обаче, отбелязва нещо твърде важно - в казаното от него се откриват вече проявяващите се различия в отделните философски тенденции и подходи за разбиране на света. Казано иначе, става дума за онова множество от проявления на разума, което дава основание за личностна рефлексия към различните механизми, изграждащи взаимовръзките и взаимозависимостите между отделните части в тяхното единство и цялост. Ще илюстрирам казаното с един по-пространен цитат от вече споменатата статия на Кьорчев: “Уяснение законите и тенденцията, що движат материалното, оттам, гдето науката немее, е създаване на идеал, който, като се осланя на всичко, получено от нея, се стреми към конкретно утилитаризиране на нейните минали и бъдещи придобития. (Това не е ни идеализмът, ни натурализмът в изкуството, а нещо друго.) За науката това е областта на непознаваемото, за поезията - областта на символите”⁷.

С различен акцент по един или друг начин в традициите на литературните изследвания се налага идеята за иновационната роля, която творчеството на Яворов има. Безспорно интересен е въпросът дали неговото творчество е резултат от общата криза, която е следствие от разрушаването на традиционния културен код или пък споменатото разрушаване е последица от иновационни провокации, ясно очертали се след “Мисъл”. Пред настоящия анализ, обаче, не стои като цел да даде категоричен отговор на този въпрос. По-скоро желанието е да се постави акцент върху нюансите, които се откриват в поезията на Яворов.

Във връзка с въпроса за иновациите, проявени в поетиката на Яворов, голяма част от изследователите фокусират вниманието си върху мястото на символа в нейното конструиране. Придържайки се към постиженията на тези изследвания, ще се съглася, че символът е, който спомага и разбирането на цялостния поетически дискурс. Трябва да подчертая, обаче, че имам предвид не толкова символа като такъв, а цялостната изказна организация, подчинена на поетическата му потенция. Идентификационният дисонанс, който се разкрива чрез неговото контекстуално използване, е резултат от опитите на поета в търсенето на абсолюта и взаимовръзките, които организират единството на този абсолют. Именно неговата вътрешна организационна мощ се разгръща в цялостно единство, което по своята същност изгражда кода за пълното разбиране на поетическия образ при Яворов. С негова помощ (на цялостния код, а не на конкретния символ) личното “Аз” се окрупнява до обобщения образ на търсещия човешки дух. “В часа на синята мъгла” дава интересна илюстрация на казаното:

Живот и смърт се разминават всеки час.
Но кой ще назове честта и кой позора?
Деца, боя се зарад вас.

(“В часа на синята мъгла”)

Вербализираният поетически изказ е цялостна проекция на постиженията на душевните търсения на поета. На тази плоскост символ и език влизат в сложни и противоречиви отношения, за да изразят неговата уникална и индивидуална поетическа мощ. Всичко това дава основание в критическата литература с все по-нарастваща настойчивост да се налага схващането за множествеността на “почерците” в поетическия изказ на Яворов: “...изпробвайки или направо пишейки с различните “почерци”, т.е. вписвайки изказа си в различни литературни конвенции, Яворов неизменно е устремен да дефинира и статизира по някакъв начин гръдта, сърцето, душата, духа [к. а. - Б. Д.]...” - Бисера Дакова⁸ и: “Заради това той [Яворов - уточнението мое - А. В.] не умножава авторските гласове като Пенчо Славейков, а умножава езиците (дискурсите) на един авторски телос...” - Цветан Ракьовски⁹.

Направените дотук разсъждения дават възможност да се допълни казаното по-горе за мястото на абсолюта и неговите измерения в поетическия свят на Яворов. Идеята е провокирана от доближаването, което се забелязва в схващанията по отношение на почерковото многообразие на Яворовата поезия. Абсолютът, и по-точно - уникалният опит в неговото търсене, е онова, което изгражда единството на Яворовия почерк. Напрежението, което се създава от употребата на символи, предизвиква усещането за непостижимост на абсолюта и обречеността на отделната личност да достигне до разбирането на механизмите, чрез които този абсолют съединява и едновременно маргинализира. Нещо повече - Яворов залага на символа, за да разкрие творческата мощ на този абсолют. Самият поет обаче остава несигурен в реализацията на подобно начинание. Непостижимостта на абсолюта, неговата тоталност и същност предизвикват съмнения и страхове. Предизвиква и нови опити да бъде разбран. Това засилва напрежението, добавяйки елемент на обреченост и вяра едновременно. Тяхната едновременност и взаимна обусловеност предпоставят уникалното Яворово усещане за мисията на човека в света, за неговата включеност и съ-включеност в процесите на търсене на истината. Диалогичността, която се поражда в този процес, има две твърде особени, бих казала, уникални измерения в поетическия свят на Яворов. По-точно казано, търси се диалог. Диалог с човека. Диалог, който минава през търсенето на абсолюта за откриването на човека. Това е ключът, който предопределя цялото напрежение, раздвоение и страдание на поета. Модернистичната вяра в съществуването на единно, организиращо цяло (извън религията), дава основа за формиране на нови принципи, кодифициращи единството на човешкото. Единство, което осъществява диалога между индивидуалностите в тяхната уникалност без опитите за разбирането да са предположени от желание за унифициране. Нещо повече - унифицираното множество (например “Маска” или “Смъртта”) има само ролята на общ фон, пред който самотата придобива още по-големи размери.¹⁰ Тук отново диалогът със себе си в търсене на абсолюта е насочван от стремежа за утвърждаване на уникалното, а не е израз на сблъсък между индивида и общността. На плоскостта на изказа сблъсъкът между език и символ изразяват именно драматичността на доброволно маргинализиралия се субект. Общоразбираемият език е достатъчно раздробен и организиран в друг порядък, за да се отграничи индивидуалното приближаване към истината за нещата, без да се влиза в директно противоречие с масовостта на общността. Масовост, един от идентификационните маркери на която е единният езиков код. Посредством раздробяване на езиковия код чрез символи, препращащи към различни времена и култури, се отправя едно своего рода интелектуално предизвикателство към съзнанието на модерния човек, с цел да го накара да насочи разума си към дълбините на душата, за да се достигне до надличностните измерения на истината за организацията на битието. Тези нови пространства, получени с помощта на алюзията, умножават дискурсите на авторовия глас и засилват драматизма на поетическото звучене. Казано с думите на Кьорчев “...модерната поезия е немислима без символи, тъй като само онова е поетично, което покрай своето конкретно значение, създава маса други предчувствия и представления. Днес отделеният дух чувства натиска на живота и се превива под него; - той иска да се въоръжи, за да се запази, иска да се обособи, и, когато всичко туй не се изпълня, страданието е най-прямият резултат”.¹¹

Конценрираната знаковост, изразена в широкото алюзийно пространство на Яворовата поетика е всъщност част от една нова траектория в целия последващ литературен процес в България. Традиционните норми вече са разколебани, монолитното единство на наследството, не само в полето на литературата, а и на културата като цяло, е подложено на новото интелектуално предизвикателство. Предизвикателство, което отразява в себе си стремежа към установяване на нови норми, които да спомогнат овладяването на породената ценностна криза. Пътят за постигането на това, според Яворов, е в търсенето на общочовешките ценности, извън безсилието и хаоса на съвремието.

БЕЛЕЖКИ

1. Цитатите по-долу са по: Димитр Кьорчев “Индивидуализъм в нашата литература” - В: “П. К. Яворов. Критически силуети”, Благоевград, 2002, стр. 36-53. Съставители Албена Вачева, Цветан Ракьовски. [обратно]

2. Гълъбова, М. Трансформация на класическия сонетен модел в българската поезия от началото на века. - В: Български език и литература, 1999, бр. 2-3. Цитирано по електронна публикация от 23. 03. 2000: https://liternet.bg/publish/mgylybova/sonet.htm. [обратно]

3. Всички Яворови стихове в настоящата статия са цитирани по “П. К. Яворов”. Събрани съчинения, Т. І, С., 1977, стр. 189. Редакторски колектив - Севелина Гьорова, Тончо Жечев, Васил Колевски, Милка Марковска, Кръстьо Куюмджиев. [обратно]

4. Olshansky, D. Science, Religion and Philosophy. In: Pathways News. Issue No. 23, 13-th January 2002. [обратно]

5. Хабермас, Ю. Философският дискурс на модерността. Плевен, 1999 [обратно]

6. Olshansky, D. Ibid. [обратно]

7. Кьорчев, Д. Цит. съч., стр. 41. [обратно]

8. Дакова, Б. Яворов. Археология на автора. С., 2002, стр. 189. [обратно]

9. Ракьовски, Ц. П. К. Яворов и българските поетически силуети. С., 1998, стр. 72. [обратно]

10. “Вечността и великите енигми на битието са водачи в неговия [на лирическия “аз” - пояснението мое - А. В.] привидно безцелен път. Ако карнавалът е шум и крясък, избраният от героя дял е немотата, мълчанието като пределна съсредоточеност” - пише В. Стефанов в анализа на стихотворението “Маска”. По-подробно по този въпрос вж. Стефанов, В. Парфюм и ум в Яворовата “Маска”. - В: Език. Литература. Идентичност. С., 1999 г., стр. 101 - 108. [обратно]

11. Кьорчев, Д. Цит. съч., стр. 41. [обратно]

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.02.2003, № 2 (39)

Текстът е четен на Национална научна конференция за Яворов по повод 125 г. от рождението му, Чирпан, 14-15.01.2003.