Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА ЗНАЦИТЕ НА ГОСПОДСТВОТО

Албена Вачева

web

В своята рецензия за Измислянето на Руритания. Империализмът на въображението, Наташа Маргулис задава на пръв поглед риторичния въпрос, провокиран от прочита на книгата на Весна Голдсуърди: “дали Балканите са “въобразено” колонизирани само от Британската популярна литература или, както показва изследването на Мария Тодорова1, това е изобщо “националният” подход за представянето на Балканите”2. Отнесен към изследването на Голдсуърди, въпросът е в известен смисъл некоректен, тъй като Измислянето на Руритания няма претенцията да твърди, че символната колонизация на Балканите е само и единствено присъща на литературата на Острова. Акцентът, който авторката поставя, е върху мащаба на въздействие и инструментариума, спомагащ неговото постигане в една конкурентна среда, в която Англия провижда останалата част на Европа (не само Балканите) като “застрашителния” Друг; една нова Византия, с център Брюксел, “заплашваща да погълне ценностите на изконно британското” (с. 29)3.

В този ред на мисли, в предположението на Маргулис, че колонизацията на Балканите би могла да бъде резултат от “национален” подход, се крие възможност за подмяна на фокуса на самото изследване и предполага разговор за идеологии от друг порядък. Защото онова, което прави изследването, според Голдсуърди, важно за културологията, посредством привличане на “вниманието към онези маргинални и неясни области на света, които предлагат убежище на модели за неоколониално поведение, неприемливи другаде” (с. 12), е разгледано през призмата на литературната, наративната и текстовата колонизация. Което, от своя страна, прави работата изключително ценна и репрезентативна за идеите в полето на съвременното литературознание. И именно тук, според мен, пада акцентът в Измислянето на Руритания, тъй като подходът, приложен при подбора и анализа на многобройните и детайлно разгледани факти, се фокусира върху множество “образи, създадени в британската проза, трансформирани и предадени от британската и американската развлекателна индустрия чрез безброй филми и телевизионни програми, [които] получават безпрецедентно и безалтернативно разпространение” (с. 9), и по този начин насочва изследователското внимание върху литературата като индустрия4. А това вече е друг разговор, в логиката на който националното е само част от множеството предпоставки, формиращи дискурси в полето на литературата. Държа да упомена изрично, че съм далеч от мисълта да подценявам и омаловажавам неговата роля.

Корените на подхода, използван от Голдсуърди, могат да бъдат потърсени както в недалечната история на литературознанието като наука, така и в практиките и теоретичните схващания в полето на хуманитарните и социалните дисциплини, казано най-общо, чието сечение формира сферата на интерес към т.нар. културни изследвания. Без да се впускам в по-детайлен анализ, ще кажа само, че техните начала, според Андрю Милнър, се поставят в книгата на Хогарт The Use of Literacy (1957), намират по-задълбочен изследователски интерес в работите на Уилямс (Culture and Society (1958) и The Long Revolution (1961) и след продължителни дебати формират схващането за културата като текст. Рефлексията на тези дебати в литературоведските изследвания се изразява в преместването на фокуса на изследователските търсения от каноничните текстове на “високата” литература към “всички културни текстове”, в това число и към тези, означени с термина “популярна литература”. Според Андрю Милнър развитието на социологията, от една страна, и на антропологията - от друга, оказват много голямо влияние върху литературните търсения. Анализът му се базира на наблюдението, че принципите, които са заложени в британските антропологични и социологически изследвания, се различават от континенталните (в частност френските) по отношение и на това, че формират различна визия с оглед разбирането им за културата изобщо и за т.нар. популярна култура в частност. Извън всякакво детайлизиране може да се каже, че двете направления оказват силно въздействие върху литературознанието и оставят траен отпечатък в по-нататъшните литературни дебати при определянето на обхвата на популярната литература.5 Разгледан през призмата именно на съвременните дискусии, подходът, използван в Измислянето на Руритания, е своеобразно методологическо средоточие, резултат от кореспонденцията между различните направления, формиращи характера на съвременните културни изследвания и техните рефлексии в полето на литературознанието.

В този ред на мисли, основният проблем, който извежда на преден план работата на Весна Голдсуърди е този за културите като семиотичните системи. И ако “каноничните” текстове представляват своеобразна “парадигма на езиковите и риторическите норми”6, то популярната литература формира един друг изразен код (все още не достатъчно проучен), върху чийто особености фокусира интереса си изследователката. Това поражда възможност методологията и в по-голяма степен изводите й да бъдат успоредени в обща парадигма с тези на Мария Тодорова, Лари Улф и Едуард Саид7. От друга страна обаче, особеният фокус в “Измислянето на Руритания” разширява хоризонта пред текста дотолкова, че той да бъде положен и в контекста на съвременните литературни търсения, обогатявайки ги не само методологично, а и фактологично.

Както вече стана дума, един от същностните за изложението проблеми е този за литературната колонизация на Балканския полуостров и начините, по които това става възможно. Авторката фокусира своето внимание върху образите на другостта и факторите, които повлияват върху разчитането им по един или друг начин. Мощният инструментариум на въздействие, който притежава популярната литература, е в центъра на анализа, според който визиите, създадени от нея, по-късно се пресъздават “от политици, журналисти, историци, лобисти и рекламни агенти”. Породената от множество елементи различност на Балканите, конструирана в историческото развитие на полуострова, му придават онази така необходима идентификационна загадъчност “между “европейска същност” и “ориенталска другост” (с. 18), която позволява той да бъде превърнат в “източник на суровини за развлекателната индустрия”. Популярната литература, “чийто разцвет представлява закъсняло, но могъщо допълнение към Индустриалната революция” (с. 29), жанровете, които тя формира и развива в епохата на модерността, бурното развитие на печата и другите средства за осведомяване стават част от бързото и динамично налагане на стереотипизирани образи в съзнанието на масовия читател и, дори не е неподходящо да се каже - потребител на този тип продукти. Наред с пограничността на полуострова - “Западна и Източна Римска империи, наследилите ги християнски църкви, ислямският и християнският свят, комунизмът и капитализмът” (с. 26) - стереотипизацията на литературните образи се подпомага както от липсата на пряк опит (и дори интерес) от страна на авторите на този тип литература към Балканите, така и от всички онези похвати, характерни за популярната литература, която я превръщат в лесна за четене и разбиране от страна на масовата публика8. Като резултат от всичко това текстовете на масовата литература приемат активна роля в създаването (на най-неизличимите образи) на една въображаема реалност, която в по-голямата част от случаите разчита политическите събития и съществуващите различия в една обща система от “дискурси за “другостта”, която измества ценностната ос юг (+) - север (-) в посока запад (+) - изток (-)9, без да се вглежда особено задълбочено нито в географската, нито в политическата карта на Балканите.

В изследването си Голдсуърди прави наблюдението, че първата половина на ХІХ век е под знака на литературните конструкти, третиращи “съпротивителните движения на Балканите повече като европейска, отколкото като балканска кауза” (с. 73).

Формирането и развитието на подобна тенденция се осъществява под влияние на Байрон и Шели. И именно втората половина на ХVІІІ и началото на ХІХ век авторката определя като периода, в който интересът към Балканите от страна на западноевропейските държави започва да нараства. Това е и времето, когато се изгражда митично-загадъчния образ на Гърция - историята на древна Гърция постепенно става “своя” за модерния образован европеец, докато неговите гръцки съвременници са “ако не игнорирани, [...] то застинали в някакво “вечно етнографско настояще” (с. 38-39). Анализът на Байроновото наследство дава основание на изследователката да разкрие противоречивото отношение на поета към Балканите; наред с това образите, които той създава, отразяват “двойнственото възприятие на балканската идентичност, която [...] е едновременно позната и далечна” (с. 43).

През 1774 година излиза книгата на абат Алберто Фортис Viaggio in Dalmazia, преведена четири години по-късно и на английски, и с която авторката свързва “нарастването на интереса към балканския фолклор в цяла Европа” (с. 49). Последователна в изследователската си методология, Весна Голдсуърди дава само няколко примера за влиянието на балканския фолклор в западноевропейската литература. В тази връзка особено ценни са нейните наблюдения за засиления интерес, провокиран от пътешествениците, у местни балкански изследователи към собствената им култура. Контактът между културите се оказва ползотворен и в друга перспектива: “сръбската поезия вдъхновява появата на нова мода в екзотичната европейска поезия, като свободни преводи, пастиши и поетични опити за придаване на “етнически облик” на стиховете” (с. 50).

Обвързването на интереса към фолклора с активизирането на националните съпротивителни движения на Балканите спомага плавното преместване на фокуса в изследването по посока на имперските интереси към полуострова, тяхното съперничество и влиянието, в крайна сметка, което те оказват за формирането на една трайна и устойчива представа за културите и народите. През тази призма с особена ценност в работата е изследването на представите, които Островът си изгражда в резултат на състоялия се дебат във връзка с Априлското въстание в България през 1876 г., персонализиран от Бенджамин Дизраели и Уилям Гладстон. В краткия период от две години (1875-77) в британската преса се публикуват десетки памфлети, свидетелстващи за кризата, породена в британското политическо и публично пространство в резултат на жестокостите в България. Сред най-влиятелните от този период е памфлетът на Гладстон Българските ужаси и Източният въпрос, “който се разнася като огън” и до края на септември “са продадени двеста хиляди екземпляра” (с. 58). Позволявам си да определя тази част от изследването като особено важна, тъй като наблюденията, които прави авторката, са конкретни свидетелства за механизмите, станали определящи за по-късното “въобразяване” на Балканите. Именно този дебат се оказва една от повратните точки, които налагат друг поглед към полуострова и културите (отчитайки многообразието им); трайно присъединява един от модерните, формиращи масово мнение, инструменти (печата) към “измислящите” Балканите. Веднъж влязъл в употреба, той (както показва изследването) често пъти по-късно ще участва в тези процеси. И нещо повече: “У. Т. Стед, [...] един от водещите поддръжници на Гладстоновата българска кампания [...] слага началото на новата журналистика.” (с. 59). Наред с това, аргументирано и през други текстове (често пъти свидетелски), Весна Голдсуърди показва реакции в публичното пространство, които са в подкрепа на тезата й за масовостта на аудиторията, която в други случаи става потребител на мощната индустрия, произвеждаща и продаваща образи.

В контекста на имперските интереси дебатът в пресата става един от възловите, оказал влияние и върху “литературното” генериране на символи: един от активните участници - Суинбърн - превръща в стандартна обида “кръвожаден българин”, евфемизъм на bloody bugger (проклет содомит). Това, наред с идеите, заложени в творчеството му (и в частност в Балада за България), са свидетелства за начина, по който отдалечеността и другостта на Балканите предполагат превръщането им в благоприятен полигон за формирането на представи, повлияни в по-голяма степен от проблемите на британската политика и социален живот, отколкото от исторически факти и реалности. В тази посока, макар и от друга отправна точка, са стиховете на Алфред Тенисън, “който осигурява поетическите символи за Кримския конфликт” (с. 63). Символическите образи в по-късното му представяне на Черна гора доминират над историческите реалности и често пъти се доближават до “обичайната сръбска епична представа за страната”.

“Читателят на Затворникът от Зенда разбира, че в Руритания се говори на немски, и повечето от руританските действащи лица имат немскозвучащи имена... [...] Дори името на столицата Щрелзау звучи като немско. [...] Той решава да стигне до Руритания от Дрезден на кон, като твърди, че пътят през гората ще му отнеме един ден. [...] ...на базата на тези детайли е възможно да се изчисли приблизителното разстояние от Дрезден до Руритания: тя едва ли би могла да се намира по-далеч на югоизток от Бохемия.” (с. 81-82).

Позволих си по-пространно цитиране, тъй като казаното дава представа, в най-едри щрихи, за “местоположението” на Руритания през 1894 г. Детайлното описание на Хоуп (авторът на визираната книга) на “помпозен дворцов церемониал, разкош и тържественост, асоцииран с традиции със съмнителен произход” спомага ситуирането на Руритания на Балканите след падането на комунизма. Подобна географска съдба има и друго “германско” княжество - Биркенфелд - (от пиесата на Анри Мейлак L’Attache d’ambassade), което при “свръх-новите географски открития” след 1989 г. също се оказва на Балканите. Образите от масовата литература от началото на ХХ век отново се оказват приспособими към балканската действителност - днешната балканска действителност, и бързо стават част от разбираемия и въведен в масова употреба символен език на съвременния печат. Връзка между пресата от края на ХІХ век и описанията в Затворникът от Зенда Весна Голдсуърди вижда в множеството статии, “които изпълват страниците на популярната преса по времето на появата на романа”, детайлно представящи поведението на балканските династии, в това число и абдикацията на българския княз Батенберг. Един от пиковите моменти в десакрализацията на управлението в балканските страни е “неуважителното” отношение, което британската преса демонстрира към кралската институция след бруталното убийство на сръбския крал и кралица през 1903 г. (с. 103-4). В резултат на това актът на кралеубийството става твърде експлоатиран сюжет в масовата литература в продължение на повече от 20 години. Особеното обаче е това, че в символния код на по-голямата част от създаденото в областта на популярната литература този мотив се представя повече като архетип на балканската същност, отколкото - като конкретен факт с исторически последици - представлява екзотичен елемент, част от тривиална любовна интрига, или, както е в Тайната на имението (1925) - от детективска такава.

Извън двете споменати произведения краят на ХІХ и началото на ХХ век дават изобилен материал на авторката в анализа й за начините, по които масовата литература отново “открива” Балканите за британския читател. Романтични дуели, изискани любовни афери, дворцови интриги, напрегнато представящи силни балкански страсти и строг германски протокол, изграждат устойчиви образи за Балканите (в цялата гама от колоритни униформи до народни носии (действащи като афродизиак в комбинация с изискано поведение) и от топонимия до имена на герои) и ги полагат в контекста на “европейската другост” и “екзотичното ориенталско наследство” (с. 84). Самият Хоуп през 1906 г. вече е с нова географска карта: неговата Кравония (Софи от Кравония) е “богата пастирска и земеделска страна” и е на Балканите.

Силното развитие на белетристиката в първото десетилетие на ХХ век достига зенита си: “множеството персонажи, сложният мизансцен и заплетените политически интриги, [за изграждането на които] все повече се разчита на политически детайли, почерпени от Балканите”, “развиват” жанра и произведенията започват да се определят като “политически романси”, “полуисторически” и “исторически романси” или “истински романси” (с. 90). Подобно развитие се предполага от романите на Гриър и неговото тракийско кралство, от “приносния за балканската история”, според Daily News, роман на Джон Лам По заповед на принца. Истински романс (1901), Нажежената корона (1909) от Доротея Джерард и много други.

Семиотичният код на масовата литература реализира устойчиви образи, които в “балкански” контекст “противопоставят “английското” и на “европейското”, и на “балканското”, в което “балканското” е само най-крайната форма на европейската другост”. Онова, което отличава Балканите от останалата част на Европа, е “вроденият фанатизъм, на който са способни и най-благите характери” (с. 116-7). Този “фанатизъм”, имплантиран в идеите за държавен суверенитет и национално самоопределяне, става неизменна част от представата за Балканите като за “барутен погреб на Европа” (Голямата война от 189-), който може, от една страна, да води до все по-пълна балканизация10 на полуострова, а, от друга, поради “непочтения и манипулаторски” характер на режимите, да разпали война, в чийто плацдарм да се превърне целият континент и дори светът.

Войните “обогатяват” и литературните жанрове, определяни от изследователите като типични за популярната литература: наред с ескейписткия роман (приключенски по своята същност шпионски роман), който преживява своеобразен разцвет след Първата световна война, детективският роман е в “златния си век” между двете световни войни, като към тях се запазва висок интерес и до наши дни. Онези от тях, които по един или друг начин засягат “балканска” тематика, стават част от изграждането на общия символен код (наред с век и половина по-рано появилите се пътеписи, мемоари, писма, поеми), четящ и въобразяващ Балканите между познатото и непознатото, загадъчното и мистериозното, другото и своето - своеобразни реинтерпретации на Байроновия мит. И ако “романсите представляват сублимация на Ерос, то готическите истории въплъщават притегателната сила на Танатос: комбинация от привличане и страх, която представлява стремежа към смъртта” (с. 125).

Ако не бяха готическите романи, по думите на Къдън, фикцията на английски език през 19 век би била твърде различна. А ХХ век би бил лишен от стотици мистериозни истории, истории за духове и ужасни истории, неизброими разкази за вампири, върколаци, демони и други.11 Би се лишило и от доброволното “замърсяване” на Западна Европа от Балканите, по думите на Голдсуърди.

Интересът към Балканите намира голямо отражение и в този тип текстове на популярната литература. “Автентичната Европа”, както се вижда полуостровът след засилените процеси на индустриализация в останалите, и по-точно - в западните части на континента, Балканите твърде добре се вписват в “изискванията” на жанра и неговите особености през ХІХ век. Граничността и непознатостта на полуострова, засиленият интерес към устната фолклорна култура (и в частност суеверията) през ХІХ век, не дотам изяснената представа за социалните закони на Балканите, го превръщат в така необходимата за готически въобразената среща между живите и мъртвите “земя отвъд гората”; достатъчно мистериозен и мрачен заден двор, своеобразен процеп в хронологическото време, в който свръхестественото присъствие е осезаемо, и който през 1897 ще създаде образа на Дракула за английската и световната литература. Един образец в жанр, интересът към който непрекъснато се преподновява в резултат на провокацията, пред която е изправено въображението на читателя (зрителя). Дракула ще се превърне в символ и отговор на онези въпроси, интересът към които няма да стихне в подчинената на Разума епоха12. Всичко онова, което е анатемосано от викторианското британско общество, е пренесено на Балканите13; престъплението, насилието, жестокостта и убийството намират своята Трансилвания.

През 1915 година излиза от печат романът на Джон Бюкан Тридесет и деветте стъпала, “обединяващ приключенската традиция на ХІХ век с темата за международния шпионаж” (с. 144). И шпионските, както и голяма част от готическите романи, се посрещат твърде радушно от публиката. В продължение на три месеца, въпреки войната (1915 г.), от Тридесет и деветте стъпала са продадени над 25 хиляди екземпляра. Този роман, както и Зеленият плащ (1910), по своеобразен начин се вписва в байроновската митотворческа парадигма, реализирана в колебанието между “чувството за абсолютно превъзходство по отношение на Ориента и желанието да се потопиш в него” (с. 151). Независимо от това дали става дума за сюжети, според които действието в романа се развива през първата половина на ХХ век, или се изграждат в контекста на политическите режими след Втората световна война, шпионските романи намират особено привлекателен декор в лицето на Балканите за изграждане на обгърнати в загадъчност и конспиративност мрежи на глобален заговор, заплашващ устоите на Западна Европа.

Комунистическите режими обаче временно маргинализират сюжетопораждащата роля на Балканите за характерните за популярната литература приключенски и шпионски романи. “Диагоналът на Ориент Експрес, който свързва Лондон, Париж и Истанбул в предвоенните криминалета и шпионски романи, сега е заместен от линията Вашингтон, Лондон, Берлин, Москва” (с. 165). Луксозният влак, който преди войната осъществява прехода между Запада и Изтока, също претърпява някои символни трансформации и е ярка илюстрация на цялата гама от употреби на мотива за пътуването. От луксозен и удобен комфорт, напомнящ уюта на английска къща извън града (Убийство в Ориент Експрес (1934) на Агата Кристи) до “поопърпан и занемарен влак, заседнал посред балканската зимна буря в навечерието на един опит за революция” (Истанбул Експрес (1932). Най-силно потопен в балканската обстановка е романът на Ерик Амблър Маската на Деметриос (1939), който същевременно е и най-сложният образец на жанра. И докато другите два романа развиват действието в самия влак, като оставят читателското въображение да активизира собствените си стереотипи за обстановката извън купетата на базата на реплики или действия на героите, то интригата в Маската на Деметриос се развива в градовете, през които минава влакът.

Наред с образите, чрез които този тип четива на популярната литература въобразяват Балканите, голяма част от стереотипите се изграждат на базата на техни екранизирани версии или въз основа на други англоезични образци, ориентирани към масовата публика, които имат твърде голям потенциал на въздействие. “Когато не е военен театър, регионът сякаш населява мъгливата периферия на възприятието”, твърди Голдсуърди в изследването си (с. 11). Независимо от типа образи, веднъж открит за литературната “индустрия”, “текстовата колонизация” продължава твърде успешно и през ХХ век, използвайки новия инструментариум, който развитието на технологиите предполага. В този смисъл киното също припознава балканската другост като възможност за въобразяване на знаци, които се доближават до семиотичния код на популярната литература. Научният подход, приложен в изследването спомага разкриването на този код.

Положено в традициите и опряно на съвременните достижения на Cultural Studies, изследването на Весна Голдсуърди е с приносен характер за тяхното развитие. Не само заради това, че фокусира вниманието си върху Балканите, а може би в по-голяма степен заради повдигнатите въпроси за мястото и характера на т.нар. популярна култура. В едно свое представяне Андерс Йохман твърди, че тъй като съществуват достатъчно културни артефакти, които са резултат от продажбите на културни продукти, и тъй като хората имат свободата и възможността сами да декодират културните кодове, посланията от такъв характер изправят изследователите пред предизвикателството да проучат всички онези механизми, чрез които функционира масовата култура14. Защото тя фактически съществува и произвежда послания. В смисъла на казаното, връзката, която се прави в Измислянето на Руритания между три от най-мощните средства за въздействие на модерната култура: романът, пресата и киното, разчетени през диадата “британско-балканско”, ясно разкрива начините за индустриализиране и комерсиализиране на културата15. Екранизираните версии на Дракула, Зеленият плащ, Истанбул Експрес, Колелата се въртят (която служи за основа на филма на Хичкок Дамата изчезва), Убийство в Ориент Експрес, изграждат интригата, като продължават стереотипизацията на културните артефакти (без да се ангажират със спецификата на кода им), представяйки Балканите в очертания от популярната литература регистър - опасно, обхванато от анархия място.

“България е страна, която се колебае мъчително между разкошния Ориент и евтината имитаторска “западност” (с. 184), е внушението, което разчита в посланията на Оръжията и човека на Бърнард Шоу Весна Голдсуърди. Независимо от това, че на “комичните описания е присъща по-висока степен на осведоменост за региона” (с. 181), представата за България и Балканите в голяма степен кореспондира с тази, която се представя в популярните романси. Любопитна подробност е протестът на български студенти в Берлин и Виена, заради което Шоу през 1924 г. изразява съжаление и добавя, че гневът им е в резултат на липса на чувство за хумор от тяхна страна (с. 186).

По-осведомен за характера на случващото се на Балканите в края на ХІХ и началото на ХХ век е Хектор Хю Мънроу (Саки), който през 1902 г. е вече на Балканите и изпраща репортажи в английската преса за събитията на Балканите. Той е, който успява да отрази убийството на сръбския крал през 1903. Саки е автор на два разказа с чисто балканска тематика: Пурпурът на балканските крале и Шкафът на миналите дни. В изграждането на образите се проектира “байроновският копнеж по времето, когато всеки пътешественик лесно е могъл да се превърне във воин” (с. 192). И докато Шоу се опитва да осмее романтичната визия за войната, Саки се записва в армията (1914), за да открие “романтиката на една европейска война” (с. 195). И двата разказа, според наблюденията на Голдсуърди, се занимават с действителни лица и събития, представящи силно романтизирана представа за Балканите. В основата на пиесата му Смъртоносният капан заляга мотив за кралеубийство, но не отразява опита и наблюденията на автора, получени от присъствието му в Белград през 1903. Самата пиеса създава “балканската” държава Кедария със столица Церн, в която “балканските имена и топография са просто отличителни точки, които придават изтъркана екзотичност” (с. 197), по подобие на Оръжията и човека на Б. Шоу.

Съвсем различен поглед дават пиесата (която никога не е поставяна на сцена) Сърцето на Босна и непубликуваният разказ Какво значение има? Нравоучение на Форстър. Както разказът, така и пиесата застъпват хомоеротичен мотив. На президента на Потибакия е заложен капан, в който е използван за примамка “типичният балканец, осемнадесетгодишния Мирко Болнович”. Връзката на президента с Мирко е разкрита, когато любовницата на президента и бесарабският министър влизат в стаята, в която президентът е останал насаме с младия кавалерист. Развръзката (президентът, любовницата му, съпругата му и Мирко подписват манифест, призоваващ към сексуална толерантност), дават основание на по-късните анализатори да определят разказа като алегоричен апел за по-голяма откритост и толерантност.

В Сърцето на Босна в дъщерята на английския консул Фани се влюбват едновременно двама босненци. След няколко перипетии, предизвикани от провокативното поведение на Фани към местните табута, всеки един от босненците разбира за намеренията на другия. Единият от тях, Николай, й предлага “сърцето на Босна”; когато разбират един за друг, те решават, че аферата ще опетни приятелството и родината им. Кулминацията и развръзката настъпват едновременно със смъртта на Фани, убита от двамата мъже, които, по думите на слугите “ще излязат след минута и ще заминат за планината” (205). Подобно на На гости в Индия и Сърцето на Босна използва сблъсъка на културите и расовите табута, която се откроява особено ярко чрез образите на Николай и Мирко от Сърцето на Босна.

При представянето на тази част от изследването на В. Голдсуърди Наташа Маргулис изразява интересното наблюдение, че “основната цел на тези творби е не да се даде точно описание на Балканите, нито, както изглежда, да се анализира животът там, а по-скоро представят критичен поглед към британското и западноевропейските общества”16.

Като руританска идилия с нещастен край определя Весна Голдсуърди разказа на Чарлз Левър Какво правих в Белград, в който младият Консиндайн, придружаващ приятеля си дипломат, в крайна сметка се влюбва в местно момиче и изоставя дипломатическите и шпионските дела, в които помага на приятеля си. Авторът Левър е един от “плодовитите викториански романисти”, поставил началото на дългата традиция на полубиографични описания на британския дипломатически живот. По-късно тази традиция ще се продължи от Дейвид Футман, Лорънс Дърел, Ивлин Уо и др.

Футман издава поредица къси разкази и един роман, занимаващи се с мотива, разработен от Левър. Сборниците с разкази като Балканска ваканция (1935) и По средата на пътя към Изтока (1935), както и романите Свиня и пипер (1936) и Пембъртън (1943), разказват за случки от живота в държавата Вучиния със столица Черниград, “разположена някъде в сърцето на Балканите, “заобиколена от всички страни от брутални сърби, коварни румънци и зли българи” (с. 211). И ако Джон Бюкан пише в Зеленият плащ, че основната характеристика на британската същност е да се влезе под кожата на чуждоземните народи, то персонажите на Футман, като същински британци успешно се справят с това. В смисъла на това “да бъдеш някой друг”, Пембъртън, главният герой от едноименния роман, успешно претворява Байроновия мит в новите балкански условия - точно толкова успешно, колкото и героите на Бюкан.

Един от най-устойчивите образи, който създава популярната литература върху дипломатическия живот, е Антробус на Лорънс Дърел. Първоначално разказите с главен герой Антробус излизат в различни вестници и списания, като целта на автора е да се “изкарат малко пари от иначе ужасните балкански преживявания” (с. 217). Малко по-късно разказите са събрани в три тома: Съсловен дух (1957), Със стиснати зъби (1958) и Да се спасява, който може (1966). През 1985 г. са издадени в един том със заглавие Антробус. Събрани разкази. Действието в повечето от разказите се разиграва на Балканите, като Антробус обикновено припомня някой смешен епизод от собствената си кариера. За постигането на комичен ефект, наред със стереотипите и предразсъдъците за балканските народи, Антробус си служи и с такива, които “характеризират” други националности. Като цяло, Дърел полага “особено старание да не разочарова очакванията на средния абонат на Punch” (с. 225). Според един от неговите рецензенти той успява да покаже, че “марксизмът не е успял да промени Балканите от доброто старо време на музикалната комедия, когато войните им са се водили със шоколадови войници и дипломатите са им били надигравани от весели вдовици” (с. 226). Нещо повече, воден от стереотипите за Балканите, утвърдени още преди Първата световна война, за него “комунизмът е наследник на “древното балканско правило”, според което нищо не функционира така, както трябва” (с. 246). Особено силен негативизъм демонстрира Дърел по отношение на сърбите, най-често описвани като “маймуноподобни, нечленоразделни същества”, а действието, което се развива във Вулгария е “невероятна комбинация от елементи на балканската история” (с. 227-28).

Ивлин Уо, авторът на трилогията Меч за воинска доблест, който бива изключен от обзорите на английската литература на сърбохърватски език заради конфликт с официалните югославски власти, също споделя неприязънта на Дърел към комунистическото управление на страната. Действието в романа Модерната Европа на Скот-Кинг (1947) се развива във “въображаемата и смесена” република Неутралия, името на столицата на която (Белачита), напомня югославския Белград. Страната се управлява от една политическа партия, начело с маршал. Много по-пълно неговите впечатления са представени в дневниците и писмата му, както и в споменатата вече трилогия. Отношението му личи и в докладите му до Форин офис, в които застъпва становището за състоянието на католическата църква в комунистическа Югославия във време, когато британското правителство оказва подкрепа на движението, установило бъдещото комунистическо управление на страната. Първият роман Във всеоръжие от трилогията Меч за воинска доблест излиза през 1952 г., вторият - Офицери и джентълмени - през 1955, а след шест години излиза и последният - Безусловна капитулация. Много от събитията, пресъздадени в трилогията имат своите исторически основания. Независимо от това комунистическият режим е представен от Уо като “детински и некомпетентен”, като по този начин “снижава неговата застрашителност”. В анализа си Голдсуърди акцентира на един момент от Безусловна капитулация (в който партизаните и британците се опитват с една измислена атака да спечелят подкрепата и на американците), тъй като според нея демонстрира “чувството за особена близост между британците и балканските народи” (с. 247).

По-специално внимание на “женският глас” и визия за Балканите (при все че “женският отпечатък” се открива и в мнозинството от другите - “популярните” - жанрове) е отделено в онази част на изследването, в която става дума за четива, опитващи се да дадат “по-реалистична” представа за полуострова, да изобразят “истинските” Балкани: пътеписи, мемоари, исторически студии и последвалата ги “реалистична” белетристика през призмата на “най-познатите произведения”.

Като обобщение за това как вижда мястото на женското писане за Балканите, може да послужи казаното от авторката, че “липсата на жени в главата, посветена на комичните жанрове, се дължи може би на това, че хуморът по-често разчита по-скоро на подсилването, отколкото на разчупването на стереотипите” (с. 307).

Иначе, както показват проучванията, направени от Весна Голдсуърди, британските авторки, посветили време и внимание на Балканите и проблематиката, свързана с тях, никак не са малко. След едно от най-ранните описания на Балканите, направени в писмата на Мери Уъртли Монтегю, издадени през 1763, техният брой непрекъснато нараства. Като своеобразен върхов момент на интереса на жените към балканската проблематика се сочат първите десетилетия на ХХ век. В търсене на отговор на въпроса защо Балканите толкова силно привличат жените, Голдсуърди в края на ХХ подновява разговора, започнат през 1912 г. от една неподписана статия в Graphic (в която се изтъква, че “Изтокът привлича жените, защото той е женствен в сърцевината си, така както Западът е в основата си мъжки” (с. 308), поставяйки го в контекста на отношенията между половете. Предлагайки възможност на жените (върху чието творчество се фокусира изследването) да се срещат с политици и лидери от най-висок ранг извън институционалната принуда, да участват в начинания, недостъпни за тях в Англия, свободата от липсата на предварителна програма и тази сами да определят ролите си в плана на социалното общуване, Балканите стават мястото, където британската жена или открива себе си в подкрепата на кауза, или, подобно на Байрон, бяга от скуката у дома. Изследването дава основание на авторката да заключи на свой ред, че интересът към Балканите от страна на жените се дължи на факта, че “балканският свят предлага на британските жени шанс за истинско равенство с мъжете” (с. 308), което пък, от своя страна, е рефлексия от разбирането, че “положението на малките народи в света на европейската политика в известен смисъл прилича на положението на жените в Англия (с. 261). И жените, и Балканите трябва да бъдат изслушани. В резултат на привличането образите за Балканите, които се изграждат в резултат на женската визия за полуострова (при все че споделят не малка доза субективизъм, пристрастия и грешки поради непознаване характера на Балканите), са в по-голямата си част “истински”, кореспондиращи доста успешно с историческите, етнографските, социалните и географските реалности.

Едит Дърам и Ребека Уест са две от авторките, чиито произведения се смятат за едни от най-представителните за “проекта за “обясняването” на Балканския полуостров и неговите народи на англоезичния свят” (с. 252). Попаднала за първи път на Балканите през 1900 г. (в опита си да избяга от разкриващото се в сива монотонност бъдеще), тя отново и отново се завръща през следващите години (до смъртта си през 1944) ту като организираща хуманитарни мисии (през 1903 и по време на Първата световна война), ту като почетна персона (Носител на ордена на Скендербег), посрещната с музика и речи в Албания през 1921 г. (В Албания Дърам е смятана от планинците за “Кралица на планинския народ”).

Първоначално провокираният интерес към черногорците постепенно се премества в полза на каузата за независимост на албанците и отношението й към сърбите и черногорците рязко се променя. Типичен “викториански пътешественик”, Дърам осъществява още една трансформация: след първата й (от общо седем) книга-пътепис През земята на сърбите (1904), целите й “стават все по-очевидно “научни” и все по-малко лични” (с. 260). Докато във Висока Албания (1909) все още смесването на етнографски факти и лични преживявания запазва пътеписния характер на изложението, то Племенен произход, закони и обичаи на Балканите (1928) е “опит за антропологично изследване, лишено от духовито представените случки от пътуванията й” (с. 260). Значението на произведенията си Дърам вижда в ролята, която те биха могли да имат за политическото решение на балканския въпрос, като подпомогнат появата на познание, което ще създаде необходимите условия за “справедливо разпределяне” на Балканите” (с. 264).

За разлика от Дърам, Ребека Уест пътува до Югославия само три пъти (1936, 1937 и 1938) за по няколко седмици и месеци. Книгата й (“с обема на Стария завет”) Черно агне и сив сокол (1941) се нарежда “сред най-забележителните книги за Югославия” (с. 267) и по думите на един от съвременните влиятелни политици - Колин Пауъл - “човек може да чете книгата на Уест “като Талмуда... отново и отново и да открива различни значения” (с. 268). Рефлексията на Балканите в по-нататъшното творчество на Уест (Значението на предателството (1948) и Птиците падат (1966), както и сатиричния разказ Вълшебният кристал на мадам Сара (1944) показва доколко тези посещения провокират интереса й към непознатия дотогава за нея свят. Подобно на Дърам, Ребека Уест също предлага разрешение на “балканския въпрос”. Докато Дърам описва черногорците като полумитични герои, а след това албанците като “най-младата балканска нация”, която се бори за свое място в един регион, в който съществуват “проблеми, неразрешени още от ХІV в.”, Ребека Уест вижда Югославия като успешен опит да се създаде мултинационална държава на Балканите. Идеята за европейската “същност на полуострова” е основна за книгата на Уест. И нещо повече: авторката е убедена, че Западна Европа има какво да научи от Балканите. С оглед на литературоведския анализ, интерес представлява и наблюдението, което прави Голдсуърди въз основа на различието, изразено в писането на двете авторки: самоанализът и автопортретът, направени от Уест в Черно агне и сив сокол, съпоставен с “реализма” на Дърел, отразява съществените промени в традициите на пътеписния жанр в английската литература.

Докато Дърел е убедена, че истинската култура на Балканите може да бъде открита не в имитиращите западност градове, а в отдалечените и “автентични” села (един типично романтичен прочит), Оливия Манинг фокусира своето внимание върху градските пейзажи на Балканите.

“Моята тема е просто животът, както съм го преживяла и съм най-щастлива, когато пиша за неща, които познавам” - цитира Голдсуърди изказването на Манинг за нейната Балканска трилогия, включваща романите Голямото богатство (1960), Разглезеният град (1962) и Приятели и герои (1965). “Много от измислените персонажи приличат на хора, които действително са живели и работили в Румъния и Гърция по времето, когато Манинг е там” (с. 286-287).

Първите два тома са провокирани от впечатленията на Оливия Манинг от престоя й в Румъния, а последният е свързан с нейни преживявания в Гърция. Всяка една от книгите в трилогията съдържа по четири части, озаглавени на конкретно събитие от румънската или европейската история. Независимо от това романите “много условно” могат да бъдат определени като исторически - подчертано личният план при подреждането на събитията представят живота и превръщат в основни персонажи преди всичко двата града, Букурещ и Атина, “обрисувани в студената светлина на войната” (с. 289). Нейният Букурещ, “жизнен и пищен, е и меланхоличен”. Описанието на Атина наподобява английските романтични акварели с играта на светлините, сенките, ароматите и блясъка. Самите образи също са романтични, осъвременено препотвърждаващи Байроновата представа за гърците като наследници на елините. Може би това е една от причините, поради които въпреки включването на наратива за Гърция в Балканска трилогия, страната е представена “по-скоро като средиземноморска, отколкото като балканска”.

В статията си Само на Балканите Миша Глени казва: В периода, започнал след Берлинския конгрес през 1878 г. и завършил с продължителните преговори, довели до различни договори в Париж след Първата световна война, прилагателно балкански престана да бъде географско понятие и се трансформира (поне за ХХ в.) в един от най-устойчивите пейоративни епитети в Западния политически дискурс”17. Подобно е и наблюдението на Тимъти Аш, цитирано от Голдсуърди, според което днешният политически дискурс на Запад дава основание да се твърди, че става дума за един “перманентен Берлински конгрес” (с. 318). В политическата употреба на термина изследователката често пъти провижда “разиграване на табута и скрити страхове” от страна на “политическото безсъзнателно на Европа” (с. 35).

Извън политически схематизираната употреба понятието балкански става основополагащ концепт за формирането на семиотично гнездо, не винаги предполагащо ясно и разбираемо дефиниране на границите и на цялата гама от смисли, които биха могли да се породят в зависимост от употребата му. Акцентът, който поставя Голдсуърди в опита си да разчете колкото е възможно повече от тези смисли, е поставен както върху формирането на самото гнездо и механизмите, които спомагат неговото масово разпространение, така и върху формираните нагласи, резултат от декодирането му. Разчитането на Балканите през литературни източници, чиято широка публичност е извън всяко съмнение, води авторката до твърде интересни наблюдения, които предполагат широко поле за сериозен научен дебат. Именно в един такъв дебат може да се открои по-ясно една от целите, които изследването на Голдсуърди постига - показвайки начините за текстова колонизация на Балканите от една от доминиращите в световен план култури, то спомага разбирането на стереотипите и архетипите на езика, използван за комуникация в съвремието ни. В това число и функционирането му в политическия дискурс, споделящ голяма част от въобразените от популярната литература образи за “масова употреба” и често пъти схематично пренасящ ги в прагматиката на икономическите решения. В такъв ред на мисли, приносният характер на книгата наистина може да бъде положен в парадигмата, която изграждат изследванията на Едуард Саид и Мария Тодорова - прецизен изследователски поглед към културната другост и различието.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Todorova, Maria. Imagining the Balkans. New York and Oxford: Oxford University Press, 1997. Книгата на Мария Тодорова е издадена на български език през 1999 г. под заглавие “Балкани, Балканизъм”. [обратно]

2. Margulis, Natasha. Vesna Goldsworthy. Inventing Ruritania: The Imperialism of the Imagination. New Haven and London: Yale University Press, 1998. // H-Net Review, 11.1998 <http://www.h-net.org/reviews/showrev.cgi?path=18424912551573> (25.04.2004). [обратно]

3. По-нататък страниците от книгата на Весна Голдсуърди "Измислянето на Руритания. Империализмът на въображението" (София: Кралица Маб, 2004) ще бъдат посочвани в текста със скоби. [обратно]

4. По сходен начин разчита приложения подход и Аретов, който провижда анализационния метод на Голдсуърди като “постструктуралистки, [...] типичен за “постколониалния дискурс” - вж. Аретов, Николай. Образи в авторитетно огледало. Стереотипите за Балканите в английската литература. // Литературна мисъл, 2002, № 2, с. 90. Също: Словото <http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=38&WorkID=7727&Level=1> (18.05.2004) [обратно]

5. Milner, Andrew. Literature, Culture and Society. London: UCL Press, 1996. [обратно]

6. Повече по този въпрос вж. Гронас, Михаил. Диссенсус: Война за канон в американской академии 80-х - 90-х годов. // Новое литературное обозрение, 2001, № 51 и цитираната библиография. Също: LiterNet, №5 (54), 10.05.2004 <https://liternet.bg/publish6/m_gronas/disensus.htm> (18.05.2004) [обратно]

7. Вж. Margulis, N. Цит. съч.; Аретов, Н. Цит. съч. Вж. също и Glenny, Misha. Only in the Balkans. 1.11.1999 <http://128.242.103.136/~resisftp/resistance/encreatr/creat2.htm> (24.4.2004). [обратно]

8. Повече за факторите, подпомагащи развитието на книжния пазар и масовата публика вж. изследването на Althick, R. The English Common Reader. Chicago: University of Chicago Press, 1963. Позоваването е по Milner, A. Цит. съч., 121-122. [обратно]

9. По този въпрос вж. Wolff, Larry. Inventing Eastern Europe: The Map of Civilization on the Mind of the Enlightenment. Stanford: Stanford University Press, 1994, както и рецензиите за книгата, публикувани в H-Net Review, на Сюзън Парман (юни, 1996) и Томас Хигърти (юли, 1995). [обратно]

10. Според дефиницията на The Oxford English Dictionary (1989), цитирана на с. 21-22, to balkanize означава “да разделиш на много по-малки и често пъти взаимно враждебни единици, както това е направено на Балканския полуостров в края на ХІХ и началото на ХХ век”. [обратно]

11. Cuddon, J. The Penguin Dictionary of Literary Terms and Literary Theory. London, 1992, р. 385. [обратно]

12. Пак там. [обратно]

13. Glenny, M. Цит. съч. [обратно]

14. Ohman, Anders. The need for Cultural Studies in literary studies. 05.02.1999 <http://culturemachine.tees.ac.uk/Cmach/Backissues/j001/ADVCS/acs_ohma.htm> (25.04.2004). [обратно]

15. Още едно потвърждение в тази посока представлява казаното от Наташа Маргулис, за това, че например ролята, изпълнена от Бела Лугоши (на Бродуей през 1927 и в екранизиран вариант през 1927), допринася много повече за налагането на образа на Граф Дракула, отколкото романа на Стокър. По-подробно вж. рецензията на Маргулис за изследването на Голдсуърди.

Самото изследване на Голдсуърди прави интересен паралел, с който се очертава разликата между представения в книгата на Стокър образ и този, представен във филма на Франсис Форд Копола от 1992 г. Докато според произведението на Стокър Дракула е с масивни гъсти вежди, уста, скрита зад мустаци, широка и груба брадичка, то филмът изгражда съвсем друга представа за външността му: слаб, с чувствени червени устни, блестяща коса, сресана назад, без мустаци, почти женствени ръце, един деликатен, отслабнал Оскар Уайлд. [обратно]

16. Margulis, N. Цит. съч. [обратно]

17. Glenny, M. Цит. съч. [обратно]

 

 

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.05.2004, № 5 (54)