Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

 ДИСЕНСУС
Войната за канона в американската академия през 80-те и 90-те

Михаил Гронас

web

Контекстът

Основно събитие в американския културен (а отчасти и политически) живот през втората половина на 80-те станаха културните войни - ожесточени скандали между приблизително “леви” и приблизително “десни” хуманитаристи, журналисти и политици, зародили се в спокойните води на литературните катедри и академичните издания, подхванати от вестникарите и телевизионерите и достигнали до Конгреса, Сената и Върховния съд. От гледна точка на чуждия наблюдател - руснак, а също и европеец, поводът е не толкова значителен (“да им имаме проблемите”) и в никакъв случай достатъчен, за да бъде casus belli. Спорът е за това дали могат да се отпускат държавни стипендии (т.е. прословутите “пари на данъкоплатеца”) на радикални художествени проекти, обиждащи морала и религиозните чувства на мнозинството; за това, дали е позволено радикален художник да изгори или да тъпче американското знаме; и, накрая, но от същия порядък - за това, какви книги да влизат в списъка за задължително четене във висшите училища. Последната полемика и нейният отзвук в американското литературознание през 80-те и 90-те е предмет на настоящия обзор. Но преди да преминем към него, ще се ориентираме в историческата логика на американските “културни войни”.

Отговор на въпроса защо тези не безинтересни, но все пак, не общи, а частни културни проблеми, предизвикаха такъв разлом, би трябвало да се потърси в балансираността на американското идеологическо поле. Във време, в което в съвременния руски контекст двойката “ляво-дясно” не означава практически нищо, тази опозиция адекватно изразява същността на американското политическо и идеологическо устройство. Обществото например е поравно разделено на две (деление, съответстващо на двупартийната система), при това по основните, системно-организиращи въпроси на политиката и икономиката, пространството на общественото съгласие е толкова обширно, че за реален конфликт почти не остава място и той в повечето случаи се свежда до проблемите на събирането и разпределението на данъците (да се събира повече или по-малко, по по-прогресивна или по по-равномерна скала, дали да се разходват за социални и екологични програми или за стимулиране на предприемаческата активност). Отношението към данъчното облагане е несравнимо със съдбоносните дилеми от миналото (като тази за изхода от Голямата депресия, участието във Виетнамската война или движението за граждански права на негрите), по повод на които сякаш беше постигнат компромис. Натрупващата се социална енергия не намира приложение в областта на реалната икономика и “голямата политика” и се разлива в сферата на символическите войни, войни на дефинициите, етически и културни конфликти.

Както етическата и културната позиция (например отношението към абортите, смъртното наказание или хомосексуалните бракове, степента и характера на религиозност, дори музикалните предпочитания) предопределят електоралното поведение на американския избирател, така културното противопоставяне прераства в политически конфликт и заема централно място в социалното поле. Естествено, че много съществен става въпросът за контрола над институтите за идеологическо и културно (въз)производство, т.е. висшите училища. При Рейгън и Буш-старши американското общество е като цяло консервативно: продължава обратният ход на махалото, отклонило се твърде наляво през 60-те, за което спомогна и относителното икономическо благополучие и победата в Студената война. Това обаче не се отрази на академичната мисъл - особено хуманитарната, която в мнозинството си остана лява. Това обяснява интелектуалната траектория (професор е, по дефиниция, който, завършил университет, остава да работи в него, което му позволява да “консервира” в себе си студентския манталитет, в дадения случай на бунтаря от 60-те) и икономическото положение на хуманитарните дисциплини, тяхната “не-пазарност”. Левите чудаци-хуманитаристи, които се четат предимно от колегите си, не биха имали никакво политическо значение, ако не беше структурата на американското “либерално” образование (liberal education), наследила възникналата през ХІХ век представа за централна, базова или “атомарна” общохуманитарна програма (core curriculum), задължителна за всички студенти от началните курсове и, следователно, изключително важна в качеството си на плацдарм за индокринация.

В core curriculum обикновено се включват курсове като “Великите книги”, “Западната цивилизация” или “Американска литература”, призвани да дадат обща унифицирана представа за културата на Запада и да снабдят студентите с референциална рамка, необходима за самоидентификацията им като “американци” и “западни хора”. Съдържанието на тези курсове (списък на “най-великите шедьоври”) до известно време изглеждаше самоочевиден и не предизвикваше съществени разногласия: “списъкът” е по правило завършен, курсът - ограничен във времето, изборът - предопределен от наложения в културата консенсус (“класика”) и, отчасти, според предпочитанията на съставителя (някой избрал Софокъл, друг Есхил - no big deal)1. Но точно през 80-те в американската академична мисъл окончателно се утвърди така наречена теория: цял спектър от постструктуралистки и/или постмодернистични течения, включващи постмарксистите, последователите на Фуко (в частност “new historicism”), Дерида и Де Ман, еманципистките школи: феминизъм, постколониализъм, “black studies”, “queer studies”. При цялото това многообразие общият знаменател на тези течения се явява водещата началото си от Фуко, а чрез него и към Ницше, представа за властния, принудителен характер на културата и знанието. Разбираемо е, че списъкът със задължителна литература, по същество пример за културна принуда par exellence, се оказва естествен обект на критика. В този момент известният ни термин “класика”2 се замества от термина “канон”3, тъй като “канон” се асоциира преди всичко с каноните на Светото Писание - идеален тип на затворена, авторитарна структура. Това, разбира се, се съгласува с противоречивата представа за културата като религия на Новото време, така че самата война за канона се схваща като съвременния и “цивилизован” аналог на религиозните войни - от тук и полемичната страст и дори понякога - своего рода фанатизъм на участниците.

Кулминация на културните войните стават, забележете, не дебатите за канона, а слушанията в Сената и Конгреса по повод арт-фотографа Роберт Маплторп и перформансиста Юджин Серано. Маплторп е документирал живота на нюйоркския сексуален ъндърграунд, а артистичната дейност на Серано като цяло се свежда до оскверняване на християнска символика. Предмет на слушанията бяха не самите творци, а техният спонсор - Националния фонд за подкрепа на изкуството (NEA). Ставаше дума не за границите на свободата на изказ - нея в конкретния случай никой не оспорваше, а за правомощията да се раздават бюджетни пари за екстремистки проекти, подкопаващи сексуалния и религиозния морал на мнозинството. Т.е. обсъжда се възможността за един вид “икономическа”, а не открита политическа цензура. Десните се опитаха да прокарат “истинска” цензорска забрана върху поругаването на символите на държавата, но загубиха във Върховния съд.

 

Политиката на канона: Каноноборци и канонопочитатели

Първоначалната полемика, фокусирала се именно върху списъците, не обогати твърде много литературознанието; по тази причина този етап е по-интересен от гледна точка на политическата история. В този период и противниците, и защитниците разбират канона като един вид цялостен наратив, представящ някакво обобщено доминиращо световъзприемане, система от ценности, отличаваща се единствено в оценките. За прогресистите еманципатори това световъзприемане е враждебно, тъй като то е формирано от “починали бели мъже” и използва бялото протестантско мъжко хетеросексуално мнозинство за борба с угнетените малцинства. За консерваторите, обратно, канонът е хранилище на вечните безусловни ценности, позволяващ, въпреки всички различия, спойката в културно и национално единство. При това левите изхождат от логиката на политическата репрезентация и пропорционалното представителство: канонът трябва да отразява многообразието на общностите вътре в обществото; канонът налага обща (илюзорна) идентичност и потиска реалната; представителите на малцинствата имат право на свои собствени канони или на представителство в общия.

За начална точка обикновено се смята отпечатването на сборника с провокативното заглавие Английската литература: Отваряне на канона (1979)4. Последваха множество сборници, монографии, конференции - темата стана безспорен академичен хит. Изследователите (които започнаха да наричат canonbusters - каноноборци) или изчисляваха броя на представителите на малцинствата в училищните и университетските програми и антологии и предлагаха конкретни методи за премахване на диспропорциите, или се съсредоточаваха върху загърбените от канона писателки или цветнокожи писатели и ги призоваваха за коригиране на историческата несправедливост.

Атаката срещу канона се водеше на няколко фронта:

  • Критиците феминисти и представителите на black studies обсъждаха стратегиите, посредством които канонът насажда фалоцентризъм и стереотипи на расова (етническа) доминация; наред с реабилитацията на незаслужено забравените автори, се предлагаше да се изключат от канона и политически некоректните текстове, “Хъкълбери Фин” например;

  • Учените, работещи в областта на queer studies, предложиха да се ревизира преподаването на попадналите в канона автори-хомосексуалисти, сексуалната ориентация на които се подминава или изтласква;

  • Обект на постколониалната критика стана европоцентричността и “имперскостта” на списъците със задължителна литература, концентрирането върху Западната култура и европейските езици, недостатъчното застъпване на азиатската, латиноамериканската и африканската литератури;

  • Накрая, учените, които именно по това време започнаха да се обединяват в направлението cultural studies, критикуваха канона за неговата елитарност: защо на студентите се налага да изучават произведения на високата култура, а не на масовата, която е по-адекватна на съвременното състояние на обществото?5

Ето, например, списъкът със задължителна литература на Университета в Станфорд, предизвикал особено ожесточена полемика:

Задължителна литература:
Препоръчителна литература:
Античност

Стар Завет: Битие
Платон: Държавата (1-7)
Омир: Илиада, Одисея (откъси)
В краен случай - една трагедия
Нов Завет: откъси

Тукидид
Аристотел: Никомахова етика, Политика
Цицерон
Вергилий: Енеида
Тацит

Средновековие и Ренесанс

Бл. Августин: Изповед (1-9)
Данте: Ад
Мор: Утопия
Макиавели: Владетелят
Лутер: Християнската свобода
Галилей: Звездният вестител

Боеций: Утешението на философията
Тома Аквински: откъси
Една трагедия от Шекспир
Сервантес: Дон Кихот
Декарт: Разсъждение за метода
Хобс: Левитан
Русо: Общественият договор, Изповед, Емил
Хюм: Диалози за естествената религия
Гьоте: Фауст, Страданията на младия Вертер

Ново време

Волтер: Кандид
Маркс, Енгелс: Манифест
Фройд: Въведение в психоанализата
Дарвин: откъси

Един роман от XIX век
Мил
Ницше: Генеалогия на морала, Отвъд доброто и злото

Наистина, както се вижда, в списъка няма нито една жена, нито един чернокож автор, нито един (“открит”) хомосексуалист и т.н. Освен това, както пише една от активните участнички в станфордските дебати, Мери Луис Прат, “веднага се набива в очи, че списъкът установява специфична историческа парадигма: една четвърт [от учебната година] - за Древния свят, друга за средновековието и Ренесанса, трета - за последните 500 години. Тази последователност подразбира канонически “разказ за началата”: настоящето произлиза от Древна Гърция при посредничеството на италианския Ренесанс и френско-немското Просвещение. Този наратив започва и изчерпва европейската висока култура [...] Списъкът [...] налага европоцентрична парадигма, но дори и Европа е представена твърде ограничено: Франция и дори Англия почти не присъстват в списъка със задължителна литература; Иберийският полуостров, Източна Европа и Скандинавия отсъстват напълно.6

След продължителни дискусии (при които характерното е, че списъкът се защитава от професори нехуманитаристи) учените от Станфорд решиха да се откажат от единния списък и да го заменят с по-гъвкава система от мултикултурни курсове.7

Антиканоническото движение набира сила: най-напред по-горе упоменатите критически направления в по-голямата част от университетите получиха институционален статут под формата на специфични учебни програми (с особени канони); след това списъците със задължителна литература, които всъщност се оказаха препъни-камъка, претърпяха съществени промени. Десните усетиха нещо нередно и отвърнаха с истинска канонада от статии, книги, телевизионни изяви. Списъкът от заглавия (и подзаглавия) на издадените в тази връзка книги, дава представа за съдържанието и характера на полемиката:

Залезът на американската мисъл: Как висшето образование подмени демокрацията и ограби душите на съвременните студенти8;

Про(ф)измамниците: Професорите и смъртта на висшето образование9;

Война срещу интелекта: Епизоди от историята на упадъка на дискурса10;

Пожизнените радикали в ролята на пожизнени професори: Как политиката провали висшето ни образование11;

Убиването на духа: Висшето образование в Америка12;

Нисше образование: Расова и сексуална политика в университета13;

Обезценяването на Америка: Война за културата и децата ни14;

Самозванци в храма: Американските интелектуалци разрушават университетите ни и ограбват бъдещето на студентите15;

Диктатура на “добродетелите”: Мултикултурализмът и битката за бъдещето на Америка16.

Първата книга от този списък Залезът на американската мисъл или, буквално, Затварянето на американския разум (Closing of American Mind), на Алън Блум представлява най-яркото и безкомпромисно изражение на консервативната позиция. Блум обвинява духа на 60-те, както и немското и френското влияние в повсеместно насаждане на релативизъм и в разрушаване на основанията на американската култура. Америка, според него, е най-удачният от проектите на Просвещението и почива на просвещенската концепция за интеграционния универсализъм: търпимостта се различава от поощрението на партикуларността, разнообразието на интересите трябва да е подчинено на американската идея, т.е. на американския рационалистичен проект. “Установеният в Америка политически режим е обещал абсолютна свобода на разума - не безразборно на всичко, а само на разума. Тази най-важна свобода оправдава всички други видове свобода; въз основа на тази свобода и заради нея се допускат множество отклонения. Такава отвореност, която отхвърля претенциите за особеното положение на разума, развива онази пружина, която привежда в действие механизмите на режима.”17

Други, обикновено по-малко високочели, десни полемисти в основни линии повтарят аргументите на Блум, като добавят ирония (или издевателства) над съответните леви хуманитаристи. Именно тогава всъщност влиза в употреба терминът “политическа коректност”, закачка, която, както често става с дислогизмите, левите приеха “на въоръжение” и започнаха да я употребяват напълно сериозно.

Тъкмо политкоректност е, според мен, едва ли не единствената руска калка в съвременния английски език. Тук съществува етимологическа история: левите, както вече казах, я пренесли от десните, но те на свой ред са я дочули от левите, които през 60-те и 70-те се шегували помежду си, използвайки тромавите конструкции в официалния език на все още влиятелната тогава американска комунистическа партия; а езикът на американската комунистическа партия - както и на всички тогавашни компартии, е държал политически правилния курс към синтаксиса и лексиката на руския, по-точно, на съветския официален език.

По този начин левите победиха в академията: в по-голямата част от университетите бяха въведени алтернативни програми и курсове; десните, отстъпили от списъците на задължителната литература, преуспяваха в списъците на бестселърите - в частност Залезът на американското мислене на Алън Блум се ползва с безпрецедентна за академичната литература популярност и в продължение на няколко седмици е най-продаваната книга в Америка. В общественото мнение се закрепи карикатурният стереотип на радикалния професор, който не дава пет пари за морала, религията и класическата литература, а мисли единствено за политическата коректност. Този стереотип, заедно със стереотипа за аморалния художник-радикал, се оказаха много удобни за десните по време на последните избори: Буш-младши се определи именно като възстановител на поразклатените устои и стандарти.

 

Теорията на канона: Социология и аксиология

И така, на първия етап спорещите бяха обединени около репрезентационната концепция за канона: канонът представлява ценности, в канона трябва да бъдат представени интереси. Рушителите на канона се стремяха към практически промени в програмите за обучение, така че да обезпечат по-справедливо представителство на различните интереси. При това се подразбира (но рядко се изговаря), че писателят влиза в канона, както депутатът - в парламента, и текстът написан, да кажем от жена, по дефиниция представлява или защитава женските интереси. Защитниците изхождаха от не по-малко спорното твърдение, че канонът представлява някаква непротиворечива система от ценности, при това никой, с изключение на Алън Блум, който всъщност бездоказателствено свежда канона до просвещенския реализъм, и религиозните публицисти, говорещи за “йудео-християнски” канон, не си направи труда да обясни за каква точно система от ценности става дума.

Първоначално наивността на изходната постановка - “представителност на различните интереси / общи ценности” - не смущава спорещите: и едните, и другите се интересуват преди всичко от практическия ефект за ревизия на университетските програми. Все пак, суматохата около списъците за задължително четене и вестникарските войни пробудиха интерес към теоретичните аспекти на образованието и функционирането на канона / класиката; и в десния, и в левия лагер осъзнаха необходимостта от по-сериозно обосновани позиции. Така се появи новата дисциплина Canon Тheory.

За удобство на изложението в теорията за канона могат да се откроят две основни направления: социологическо и аксиологическо. Това разделение отчасти продължава противопоставянето между леви и десни в “шумния” стадий на дебата: “социологическите” критици разбират каноническия статус на даден текст като външен по отношение към този текст - функция на историческите обстоятелства и обществените отношения; “аксиологиците”, напротив, считат, че “текстът канонизира сам себе си”, каноничността е иманентно свойство и в канона попадат само “необходимите” текстове.18

Социологическото направление е най-ярко представено в трудовете на американския последовател на Бурдийо Джон Гилъри, преди всичко в книгата му Културният капитал: Проблеми на формирането на литературния канон.19 Гилъри, продължавайки линията на левите критици на канона, го разглежда като инструмент за социална доминация. Според него, каноническият дебат отначало се основава на недоразумение: отсъствието на представители на угнетените малцинства и класи в антологиите и учебните програми е следствие, а не причина. Причината би трябвало да се търси в институционалните механизми на функциониране на канона.

...Само изяснявайки социалната функция и институционалните протоколи на училището, ние бихме разбрали как се съхраняват, възпроизвеждат и разпространяват произведенията. Когато участниците в дебата говорят за представителност или за недостатъчна представителност на отделни социални групи в канона, следва да се говори за историческата функция на образованието, състояща се в разпределението на културния капитал и регулацията на достъпа до него.20

От гледната точка на Гилъри, феноменът каноничност е напълно безсмислено да се разглежда извън контекста на образователните институции, които регулират достъпа до лингвистичния и културния капитал на каноническите текстове. Каноническият текст е важен именно като парадигма на езиковите и риторическите норми, владеенето на които отделя доминиращата група от угнетените. Наистина, исторически “класичността” на автора се състои именно в това, че от него са се учили да пишат и са сверявали езиковата норма. Първата употреба на термина “класически” с оглед на литературата е регистрирано точно в контекста на изясняване на нормата; героят от Атически нощи на Гелий твърди, че за правилна може да се счита онази граматическа форма, която използват класическите (т.е. буквално, принадлежащите към високите налогови категории) писатели, а не пролетариите (т.е. принадлежащите към нисшите категории, освободените от данъци).21

Най-древните списъци на образцови автори, за които знаем, например, по достигналия до нас списък на Квинтилиан, също са функционирали преди всичко в контекста на риторическото образование. Гилъри допуска, че това е било така и през Средновековието, и в Новото време: канонът се явява функция на училището; канонът всъщност е списък от задължителна литература, достъпът до която се явява едновременно и достъп до правилната “висока” реч на управляващата класа.

“Ровенето” в канона, каноническите революции се случват в моменти на тектонически промени в класовата структура на обществото. Така например борбата с класическото образование и гръко-латинския канон в Новото време е следствие именно от това, че дошлата на власт нова буржоазия повече не се нуждае от лингвистичния капитал на класическите езици и културния капитал на класическата образованост.

Каноническите дебати от 80-те по същество са свидетелство за дълбинните класови трансформации в американското общество. Според Гилъри, новата класа професионални мениджъри се опитва да се освободи от давлението на културния капитал на предишната доминираща класа - буржоазията. “Високият канон”, класическата литература, сериозната музика вече не способстват социалната мобилност. Оттук е неизменният спад на интереса към всички проявления на високата култура, рязкото намаляване на броя на студентите, записващи хуманитарни курсове, оттук и трансформациите в хуманитарните дисциплини, пригаждащи се към новите форми на културния капитал. Институционално следствие от този процес е съкращението на броя и размера на хуманитарните катедри. Те се заменят от курсове по “писане”, които изграждат минимални риторически навици, функционално необходими на “професионалистите-мениджъри” и курсовете по масова култура и масмедии, т.е. по култура, чийто основен потребител се явява тази нова класа.

Гилъри дава някои конкретни социоаналитични примери на литературна канонизация. Например, централното място, което в английската литература заема Елегия, написана на селското гробище от Томас Грей, се обяснява от Гилъри с това, че този текст представлява идеалното преходно звено от класическата (гръко-латинска) училищна програма към местната. Грей е бил професионален съставител на “книги на общите места” (commonplace books), т.е. сборници с класически изречения; той не просто е записвал харесалите му сентенции (което е било разпространена читателска практика по това време)22, но и е подготвял печатни “книги на общите места”, предназначени преди всичко за риторически упражнения; Елегията той я е писал едновременно със съставянето на такъв сборник и включил в нея множество преводи на латински сентенции. В резултат текстът на Елегията от самото начало изглежда разпознаваема, “домашна”: той е съответствал на познатите училищни практики и затова е заглаждал конфликта между класическите езици и английския в новата програма.

Централното място на образователните институции в концепцията на Гилъри отчасти обяснява проекциите на американската културна ситуация, американския “университетоцентризъм”. Други социологически критици на канона изследват в своите трудове, появили се в последните 15 години, ролята на не-свързаните със системата на образованието институции и квазиинституции като литературните награди, антологиите, кръжоците, салоните, ролята на “малките” литературни списания и прегледи и т.н. Изобщо, в рамките на това направление е свършена преди всичко доста практическа работа и е въведен в обръщение много нов, или по-рано считан за безинтересен, исторически материал. Появи се даже особен жанр научно изследване “история на канона”, например монографията на Алън Голдинг От изгнаничество в класиката: Каноните в американската поезия (1995)23, за която в “НЛО” вече писа Б. Дубин24, или Сътворението на английския литературен канон: От средновековието до края на ХVІІІ век от Тревор Рос (1998).25

Изобщо, движението към социологизация и историзация на канона в литературознанието беше подготвено от сходното развитие в съседните дисциплини. Изкуствоведите отдавна се интересуват от институционалните и други “извънестетически” фактори, формиращи канона на живописта; например Франсис Гаскел обяснява зараждането на интереса към северноевропейската живопис и последвалата го канонизация на “холандците” с обстоятелството, че към ХVІІІ век най-значимите платна на престижните майстори на италианския Ренесанс били вече разпродадени: на новите колекционери им се наложило да формират нов пазар и, съответно, нова естетическа йерархия.26 А историкът Робърт Дарнтон в зората на каноническия дебат упреква литературоведите в това, че те в изследванията си разбират “литературата като класически канон, разработен от професорите по литература през ХІХ и ХХ век... Това, което се е чело през ХVІІІ век, значително се отличава от този канон и няма нищо общо със списъците със задължителна литература, които днес съществуват в университетите”.27

Представителите на аксиологическото направление се съмняват в интерпретационната сила на институционалната хипотеза и смятат институционалната история на текста или за нерелевантна, или за съпътстващ, вторичен фактор. Като контрапример често се изтъква историята на руския литературен канон през ХХ век. Наистина, въпреки мощната институционална работа (при това става дума не за “институции” или квазиинституции, а за същински учреждения), на партийните идеолози не им се удаде да наложат никакъв нов канон. При това тоталитарният контрол над институционалните канали не е някакъв особен случай: училищните програми винаги и навсякъде се отличават от канона и попадането в списъка въобще не гарантира дълго “оцеляване” в културната памет.

“Аксиолозите”, например Върджил Немояну28, предполагат, че институциите формират именно списъка, училищните програми, които се отнасят към канона така, както речта към езика при Сосюр. Канонът само се проявява, а често пъти изкривява, в училищните програми, антологиите и т.н. За обяснение на това, кое прави един текст каноничен, трябва да се обърнем към теорията на ценностите, а не на интересите. Както “социологическите” критици на канона смятат за необходимо да се разграничат от най-ранните “каноноборци”, свеждащи ролята на каноническия текст до изразяване на интересите на някоя група или класа, така и “аксиолозите” признават наивната увереност на “защитниците на канона” за това, че канонът е ценен като изражение на някоя частна (например “йудео-християнска”) етическа система. В замяна те предлагат по-реалистични версии за “ценностното” разбиране на канона, сред които се открояват етически и естетически подходи.

Етическото разбиране на канона е представено в редица статии на Чарлз Алтиери и в монографията му Канон и последствия: Размишления за етическата сила на художествените идеали.29 Алтиери разглежда канона като културна граматика, матрица от етически алтернативи. Канонът не налага никакъв определен набор от ценности, но способства изработването на ценности и ориентацията сред съперничещи си ценностни системи. Критериите за каноничност на произведението - съответствие между две основни функции на канона: обучаваща и нормативна. Канонът обучава, или дори - тренира, предоставяйки своего рода етически полигон, спектър от постъпки и последствия, възможности за избор. Едновременно с това, канонът предписва, без да натрапва някакъв цялостен идеал, а обосновава самата възможност за идеализация и, по този начин, възможността за издигане над отделните ситуации и интереси. От гледна точка на Алтиери, каноническият дебат през 80-те, т.е. борбата за представителност в канона на интереси на отделни групи, се явява на практика борба със самата същност на канона, разбиран като парадигма на освобождаване от егоистичните интереси.

Учените, отстояващи традиционното, естетическо, разбиране за канона, призовават за връщане към най-естествените критерии, като качество и майсторство. При това едни се опитват да определят качеството, отделяйки някакво обективно, извънисторическо ядро във всички проявления на литературното величие. Други смятат, че литературното качество е неизразимо с абстрактни термини, тъй като винаги е обусловено от непосредствен литературен и исторически контекст.

Първите, например Алберт Кук30, смятат, че каноническото качество на текста може да се определя от неговата интерпретационна откритост, многозначност, способност да предизвика и да издържи най-голямо количество прочити, тълкувания и приложения. Може да се възрази, че този аргумент е тавтологичен: канонически текст по определение е този, който най-често се интерпретира. Все пак, застъпниците на тази хипотеза настояват, че “интерпретационната готовност” предшества самите интерпретации и предлагат различни методи за фиксирането на това свойство в текста: например може да става дума за стилистическа или сюжетна непредсказуемост, за несводимост към частни тенденции или формални задачи и т.н. Тук се прокрадват опити да се сведе каноничността до емпирически проверими критерии - например до иновационността или дори до математическо разбиране на информативността.

Несъгласни с Кук са Харолд Блум и сър Ернст Гомбрих, които твърдят, че да “улови” това качество може само интернализираната литературна история. Според Блум31, каноническият отбор е съвършено независим както от идеологическите конфликти и институционални протоколи, така и от всякакви етически свръхзадачи; невъзможно е също така да се определи извънвремевата същност на каноничността: канонът документира борбата на силните поетически индивидуалности за оцеляване в културната памет. Побеждава по-силният - този, който е преодолял влиянието на предшествениците си и е оказал най-голямо влияние върху следващото поколение писатели. Гомбрих изразява метафорично това състезание:

...дори в спорта ние можем да се сблъскаме с различни методи на оценяване: в тези случаи, когато се присъждат точки за различни аспекти на изпълнението. Когато това стане обект на спор, например, когато възникнат съмнения в справедливостта на съдийското решение, се появяват познавачи, които започват да изясняват “тънкостите”. Спорът се изостря все повече и това прави общата представа за майсторството по-езотерична - но във всеки случай - не непременно по-субективна.32

* * *

И така, от една страна, теорията за канона проблематизира самия обект на науката за литературата, което довежда до появата на цяло направление емпирични изследвания, посветени на институционалния контекст на литературната канонизация. От друга страна, каноническият дебат накара американските учени да се замислят за ценностните основания на хуманитарните науки. На ранните стихийни релативисти и абсолютисти им се наложи да експлицират своите намерения и интуиции - така например, появи се манифест на последователния аксиологически релативизъм Произволност на ценностите от Барбара Хърнстейн Смит.33 Естетиката неочаквано стана модна и в последните години книгите, чийто subject line значи “естетика на литературата”, се появяват не по-рядко от тези за канона.

Голямата културна война продължава и в нея, съдейки по последните избори, се е установил паритет. А в борбата за списъка със задължителна литература, изглежда, победиха левите.34 Неизвестно е дали това ще доведе до създаването на нов мултикултурен, професионално-мениджърски канон или до множество независими един от друг канони. А може би добрият стар канон все пак ще устои. Във всеки случай, тази малка културна война ще се запомни като пиеса от философски театър: разиграна в книги, телевизионни дебати и дори в уличните шествия на кантовската антиномия на вкусовите предпочитания.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. No big deal (англ.) - няма значение (бел. прев. А. В.). [обратно]

2. В този обзор се ограничавам до американските дебати и не засягам европейските и руските научни традиции. В Европа социалното битуване на класиката и историята на понятието “класика” се изследват активно през 60-те и 70-те години. Виж подробния обзор на европейската литература за “класиката” в: Б. В. Дубин, Н. А. Зоркая. Идея “классики” и ее социальные функции. // Проблемы социологии литературы за рубежом: Cб. обзоров и рефератов. М.: ИНИОН, 1983, с. 40-82. [обратно]

3. Старогръцката дума kanon първоначално, вероятно, е означавала “тръстика”. По-важна семантическа съставка в последващото значение става “правота”, “равност” - оттук отначало техническите значения “линийка”, “(дърводелски) нивелир”, а след това и преносните: “правило”, “свод от правила”, “модел”, “образец”. Най-известният гръцки “Канон” е скулптура на Поликлет (ІV в. пр.Хр.), считана за образец на пропорциите на човешкото тяло. Първата употреба на термина “канон” отнесено към свода книги на Светото Писание датира от ІV век (в Църковната история на Евсевий, VI.25.3). Терминът отдавна се вкоренява в музиката и юриспруденцията, но в литературата е рядко употребяван. Нито александрийските съставители на списъци с образцови автори, нито Квинтилиан, добавяйки и латински към гръцките автори, не използват термина канон. От XVIII век филолозите-класици използват това понятие, за да обозначат свода от всички достоверно принадлежащи на някой автор произведения: например “Платонов канон”. През ХХ век термина “канон” доста често се използва от Курциус: първо, защото той възприема термина “класика” като митообразуващ и, второ, вероятно, за да избегне неудобната омонимия “гръко-латинска класика” / “класика въобще”. Вж. подробната история на термина и понятието “канон” в античността: George Kennedy. The Origin of the Concept of a Canon and Its Application to the Greek and Latin Classics. // J. Gorak (ed.). Сanons vs. Culture. N.Y., 2001, p. 105-115. [обратно]

4. Leslie Fiedler, Houston A. Baker, Jr. (eds.). English Literature: Opening Up The Canon. Baltimore: Johns Hopkins U. P., 1979. [обратно]

5. Общите основания на политическата критика на канона са изложени в трудовете на Пол Лаутер: Paul Lauter. 1) Caste, Class, аnd Canon. // J. Newton, M. Harris, K. Aguero (eds.). A Gift of Tongues: Critical Challenges and Contemporary American Poetry. University of Georgia Press, 1987. p. 57-82; 2) Race and Gender in the Shaping of the American Literary Canon. // J. Newton, D. Rosenfeld (eds.). Feminist Criticism and Social Change: Sex, Class, and Race in Literature and Culture, N. Y., 1985. p. 19-44.

Типични образци на”феминистска” критика на канона: Elizabeth Meese, Leonore Hoffmann, Deborah Rosenfeld. The Whole Truth: Frameworks for the Study of Women's Noncanonical Literature. // Teaching Women's Literature from a Regional Perspective. N. Y., 1982. p. 15-22; Nellie McKay. Reflections on Black Women Writers: Revising the Literary Canon. // C. Farnham (ed.). The Impact of Feminist Research in the Academy. Bloomington: Indiana U. P., 1987. p. 174-189; Fritz Fleischmann. On Shifting Grounds: Feminist Criticism and the Changing Canon of American Literature. // Works and Days. 1986. Vol. 1. p. 43-56; Lawrence Buell. Literary History without Sexism? Feminist Studies and Canonical Reconception. // American Literature 1987. Vol. 59. p. 102-114.

Най-авторитетен представител на “афроамериканската” критика на канона е Хенри Луис Гейтс. Вж. например: Henry Louis Gates, Jr. 1) Talkin' That Talk. // Critical Inquiry. 1986. Vol. 13. P. 203-210; 2) Whose Canon Is It, Anyway? // New York Times Book Review. 1989, 26 February. p. 1. Вж. също: Joyce A. Joyce. The Black Canon: Reconstructing Black American Literary Criticism. // New Literary History. 1987. Vol. 18. p. 335-344.

“Постколониалната” критика на канона е представена преди всичко в изследванията на Едуард Саид. Вж. Edward Said. Orientalism. N. Y.: Vintage Books, 1979. Вж. и образците на критиката на канона от гледна точка на представителството на латиноамериканските литератури, карибската литература, литературата на американските индианци и др. в: Sara Castro-Klaren. By (T)reason of State: The Canon and Marginality in Latin American Literature. // Revista de estudios hispanicos. 1989. Vol. 23. p. 1-19; Arnold Krupat. The Voice in the Margin: Native American Literature and the Canon. Berkeley: University of California Press, 1989; Leslie Fiedler, Houston A. Baker, Jr. (eds.). English Literature: Opening Up The Canon. Baltimore: Johns Hopkins U. P., 1979. Статията на Лесли Фидлер в последния сборник дава представа за критиката на канона в контекста на проблемите “висока vs. масова литература”. Вж. Leslie Fiedler. Literature as Institution: The view from 1980. // Op. cit. p. 73-91. [обратно]

6. Mary Louise Pratt. Humanities for the Future: Reflections on the Western Culture Debate at Stanford. // South Atlantic Review. 1990, Winter. Vol. 89. № 1. Р. 13-14. Преводът от английски тук и по-долу е от автора - Михаил Гронас. [обратно]

7. Вж. посветения на станфордския дебат специален брой на South Atlantic Review. 1990, Winter. Vol. 89. № 1. [обратно]

8. Allan Bloom. The Closing of the American Mind: How the Higher Education Has Failed Democracy and Impoverished the Souls of Today's Students. N. Y.: Simon and Schuster, 1987. [обратно]

9. Charles J. Sykes. ProfScam: Professors and the Demise of Higher Education. N. Y.: Kampmann & Co., 1988. [обратно]

10. Peter Shaw. The War Against the Intellect : Episodes in the Decline of Discourse. Iowa City: University of Iowa Press, 1989. [обратно]

11. Roger Kimball. Tenured Radicals: How Politics Has Corrupted Our Higher Education. N. Y.: Harper & Row, 1990. [обратно]

12. Page Smith. Killing the Spirit: Higher Education in America. N. Y.: Viking, 1990. [обратно]

13. Dinesh D'Souza. Illiberal Education: The Politics of Race and Sex on Campus. N. Y.: Vintage Books, 1992. [обратно]

14. William J. Bennett. The De-valuing of America: One Fight for Our Culture and Our Children. N. Y.: Simon & Schuster, 1992. [обратно]

15. Martin Anderson. Impostors in the Temple: American Intellectuals Are Destroying Our Universities and Cheating Our Students of Their Future. N. Y.: Simon & Schuster, 1992. [обратно]

16. Richard Bernstein. Dictatorship of Virtue: Multiculturalism and the Battle for America's Future. N. Y.: Knopf, 1994. [обратно]

17. A. Bloom. Ibid., р. 39. [обратно]

18. Обща представа за теоретическата страна на дебата може да се получи от сборниците Robert von Halberg (ed.). Canons. Chicago: University of Chicago Press, 1984; Virgil Nemoianu, Robert Royal (eds.). The Hospitable Canon. Philadelphia, 1991. [обратно]

19. John Guillory. Cultural Capital: The Problem of Literary Canon Formation. Chicago: The University of Chicago Press, 1993. [обратно]

20. Guillory. P. VII. [обратно]

21. “Ite ergo nunc, et quando forte erit otium, quaerite an “quadrigam” et “harenas” dixerit et cohorte illa dumtaxat antiquiore vel oratorum aliquis vel poetarum, id est classicus adsiduusque aliquis scriptor, non proletarius” (“Сега тръгвайте и когато имате възможност попитайте - само че някого от “старата гвардия” поети или оратори, т.е. класиците [букв.: плащащите данъци от най-висок ред], състоятелен писател, а не пролетарий [букв.: бедняк, освободен от данъци] - казва ли той “quadriga” [в ед. число] и “harenae” [в мн. число]?”) (Aulus Gellius. Noctes Atticae, XIX, vii, 15). [обратно]

22. По-подробно за този жанр и най-новата литература за него вж. Robert Darnton. Extraordinary Commonplaces. // The New York Review of Books. Vol. XLVII. № 20 (21.12.2000), р. 82-87. [обратно]

23. На руски език заглавието е преведено: Из изгоев в классики: Каноны в американской поэзии. Оригиналното заглавие на изследването е: Golding, Alan. From Outlaw to Classic: Canons in American Poetry. Chicago: University of Chicago Press. [обратно]

24. Б. Дубин. Пополнение поэтического пантеона. // НЛО. № 21 (1996). С. 391-393 (препечатано в: Дубин. Слово - письмо - литература. С. 324-328). Вж. там и краткия обзор на “каноническия дебат”. [обратно]

25. Trevor Ross. The Making of the English Literary Canon: From the Middle Ages to the Late Eighteenth Century. Montreal; Buffalo: McGill-Queen's U. P, 1998. [обратно]

26. Francis Haskell. Rediscoveries in Art: Some Aspects of Taste, Fashion, and Collecting in England and France. L.: Phaidon, 1976. [обратно]

27. Цит. по: Jan Gorak. The Making of the Modern Canon. L.; Atlantic Heights, N. J.: Athlone, 1991, р. 233. [обратно]

28. Virgil Nemoianu. Literary Canons and Social Value Options. // V. Nemoianu, R. Royal (eds.). The Hospitable Canon. Philadelphia: Benjamin, 1991. P. 215-249. [обратно]

29. Charles Altieri. Canons and Consequences: Reflections on the Ethical Force of Imaginative Ideals. Evanston, Il.: Northwestern U. P., 1990. [обратно]

30. Albert Cook. Canons and Wisdoms. Philadelphia: University of Pennsylvania Press, 1993. [обратно]

31. Harold Bloom. The Western Canon. N. Y.: Riverhead Books, 1995. [обратно]

32. E. H. Gombrich. Art History and the Social Science. // E. H. Gombrich. Ideals and Idols: Essays on Values in History and Art. Oxford: Phaidon, 1979, р. 131-167. [обратно]

33. Barbara Herrnstein Smith. Contingencies of Value: Alternative Perspectives for Literary Theory. Cambridge, Mass.: Harvard U. P., 1988. [обратно]

34. Ср. например: Bruce Goebel, James Hall (eds.). Teaching a New Canon? Urbana, 1995, където се обсъждат практическите проблеми на преподаването на новите канони. [обратно]

 

 

© Михаил Гронас
© Албена Вачева - превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.05.2004, №5 (54)

Преводът е направен по:
Гронас, Михаил. Диссенсус: Война за канон в американской академии 80-х - 90-х годов. // Новое литературное обозрение, 2001, № 51.