Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАЩО СТЕ ТЪЙ ДАЛЕЧНИ, СТРАННИЦИ БЛЕСТЯЩИ...
Анна Каменова (1894-1972)

Албена Вачева

web

В българската литература Анна Каменова е оставила своя отпечатък на прозаик. Разпознаваема е като автор на романи, пътеписи и разкази за деца, както и на коментари по културни теми, публикувани във вестници, в които е колумнист. Оставените от нея архивни материали обаче я разкриват пред изследователя и като изкушена от поезията жена, която се опитва да превърне всяко свое преживяване, породило у нея някакво по-силно чувство, в поетически къс. Трите поетически тетрадки, съхранявани в Държавния архив, пазят в себе си стихотворните опити на младата Анна Маджарова, в периода, когато семейството й не живее в България. Въпреки изкушението, което стои пред литературния изследовател да се ангажира с проучване на художествената стойност на поезията й, ще се въздържа в настоящия текст да се занимавам с този въпрос1. Ще си позволя обаче да представя в пълния му обем едно от стихотворенията, което сякаш много точно и недвусмислено отразява житейските нагласи на авторката, които тя ще споделя на практика в цялото си по-късно творчество

Любов към свободата

Любов към свободата у мене се таеше,
Ощ’ малка като бях у мен се породи,
И тази любов странна, до толкоз силна беше,
Че и до ден-днешен у мене се крепи.
Любов към свободата, на личност, на народа,
За мен това е хубав, завиден идеал.
И да се освободя от нея аз не мога
Защото зарад нея е българин страдал.
На личността свобода! За нея съм мечтала,
И сега мечтая по-силно от друг път.
Защото за нея аз пък съм страдала,
Обвита в мълчан’е и свита в някой кът.

14/27 юни 9162

Свободата тук е представена не като философска абстракция, изведена до някакъв идеализиран абсолют, а по-скоро е очертана като сложен комплекс от ограничения и самоограничения, които изграждат човешкото битие. Индивидуалното и колективното са в такива отношения помежду си, че непрекъснато изправят човека пред избор. Това разбиране вероятно се е превърнало в своеобразен идеен конструкт, формиран от събитийното съвпадане на личностното съзряване на жената и нейната ангажираност с тежките военни проблеми, пред които е изправена страната. Успоредяването е толкова силно и устойчиво у авторката на "Любов към свободата", че то успява да се превърне в приложна част и концептуална основа във всичките й по-късно писани и публикувани художествени текстове. И вероятно именно тук се крият половите характеристики на писането на Анна Каменова - в описание на разколебаващия се традиционен ред под силата на модернизационните процеси. Ако е необходима още по-точна конкретизация - става дума за мястото на жената в един социокултурен контекст, в който тя не просто има право, а й се налага да прави избори като личност. Дори с цената на някакво противопоставяне на съществуващото статукво в българското общество. Това противопоставяне обаче не се изразява в жестове на крайно отрицание, а по-скоро се отразява в бавната и упорита съпротива на определени очаквания, установени от канона на традиционната култура. По този начин в цялото си творчество Анна Каменова се изявява като "еволюционистка" - от идейна и естетическа гледна точка - в еманципаторските движения на българските жени до 1944 година, чиито идейни послания силно се различават от едрите жестове на "радикалите" в тази област. "Анна Каменова - се казва в един критически отзив върху "Харитининият грях" от автор с леви позиции - не рисува никакъв живот [...], не разрешава никакво външно или вътрешно стълкновение."3 Вероятно в някаква степен можем да се съгласим с Ламар, доколкото в първия роман на Анна Каменова наистина липсва героичната поза на самоотвержена съпротива и радикално противопоставяне на традиционния ред. Липсват напълно и прояви на каквото и да е визионерство за налагане на промени по революционен път, които по принцип са характерни за левите политически проекти по отношение на социалния ред. На "съзерцателната статична природа на писателката" отдава особената приглушена тоналност на романа и Малчо Николов (1930: 169), а Милена Кирова пък на свой ред обръща внимание на факта, че разбирането на творчеството на Каменова преминава през анализ на "обвързаността [на авторката] с идеята за "родно изкуство" (Кирова 2009: 332). Към казаното можем да прибавим и още нещо, което се явява в много голяма степен определящо за цялостното присъствие на Анна Каменова в българското културно пространство. Става дума за изключително показателния факт, че животът на Анна Каменова преминава в тясна близост и дори във вътрешността на институциите на българската държава, което оформя едно особено съзнание и художествена рефлексия у жената и писателката Анна Каменова.

Биографични бележки

Анна Михайлова Маджарова е родена на 31.12.1894 година в Пловдив, във времето по което баща й е министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството в правителството на Константин Стоилов. През 1905 година завършва начално образование в немско училище, а след това и гимназия.

За времето, от което са запазени поетическите тетрадки на Анна Каменова (1913-1915), разказват и първите дневникови бележки и записки, които по недвусмислен начин разкриват черти от нейната същност, както и елементи на средата, в която се формира характерът й. По това време баща й Михаил Маджаров е дипломат - най-напред в Лондон, а след това в Петроград. В една от бележките от Лондон (21 август 1914) тя споделя: "Лошото е това, че често записвам глупости, а пропущам да запиша важни и интересни работи, главно политически и дипломатически. Но какво да правя: с тате ги предъвкваме по няколко пъти, че в края на краищата ми омръзва да ги записвам" (Каменова 2008: 61). Независимо от написаното, тетрадките са изпълнени с информация и разсъждения за политическата и дипломатическа активност на българското посолство, ръководено от баща й. В дневниците си Анна Каменова се разкрива като дипломатическо лице с доста голям опит: въпросите, които тя обсъжда в най-тесен семеен кръг (с баща си Михаил Маджаров), са от политическо и държавно естество, а самите дневници са своеобразен архив на дипломатическото представителство на България. Периодът на войните 1912-1915 година оставя траен отпечатък върху биографията на младата жена, тъй като тя я част от семейството на български дипломат с всички произтичащи от това последици. Каменова дори дешифрира секретните телеграми, които пристигат от България в мисията в Лондон. Освен с практическата си школовка във външната политика (отношението си към която тя не губи до края на живота си), Анна Каменова се насочва и успява да придобие една доста солидна езикова подготовка и компетентност. През декември 1914 г. тя записва в тетрадката си: "Вече 5-6 дена от как започнах уроците си по руски и струва ми се доста напредвам [...] Френски, английски, руски, па и немски да говоря с лекота. След това ще започна да уча италиански..." (Каменова 2008: 86). Траен отпечатък в живота на семейство Маджарови от този период е смъртта на най-големият й брат Иван на фронта през 1913 година по време на Балканската война. (Другият й брат Георги, към когото тя е силно привързана, е убит още в първите месеци на мандата му като кмет на София през 1925 г.) В същата война тя губи още зет и братовчед. През 1916 година Анна Каменова се записва като студентка по право в Софийския университет, но не го завършва. През 1919 година сключва брак с Петко Стайнов. В периода до 1944 г. активно участва в обществения и културния живот на страната: става една от учредителките на Клуба на българските писателки (от 1930), приета е в българската секция на ПЕН-клубовете (1930), член е на Съюза на българските писатели (от 1935). По време на дипломатическите назначения на съпруга й Петко Стайнов урежда сказки и публични лекции в Париж и Лондон, посредством които популяризира българската култура. През януари 1944 година се случва един от най-драматичните епизоди в живота й: по време на бомбардировките тя губи наведнъж петима души от семейството си. Остават живи само тя и съпругът й, както и двете дъщери на племенника им, които те същата година осиновяват. След 1944 година Петко Стайнов се ангажира в политическия живот на страната. Анна Каменова също активно присъства в обществения живот: членува в Комитета на българските жени (1954-1960), става председател на ПЕН-клуба, участва в Общонародния комитет за българо-съветска дружба, продължава активно да присъства в живота и работата на ПЕН-клуба (1967-1971 е негова председателка). Анна Каменова умира на 1 август 1982 година.

Салонът на литературата

Наред с биографичните факти, трасирали житейския път на писателката Анна Каменова, за разбирането на творчеството й важна роля има нейното цялостно присъствие в културния живот на страната. Тя успява да постигне младежките си мечти, отразени още през 1914 година в дневниците й: първата, "да държа "салон" политически, литературен - музикален, артистичен" и втората, "но аз ще пиша. Във вестници, в списания. Политически и литературни и поетически произведения. Мога да превеждам свободно от три езика..." (Каменова 2008: 99). Салонът, който тя държи, е изключително успешен и не оправдава страховете и колебанията, които тя има през 1914 година. Нещо повече, културното присъствие на нейния дом е изключително силно и надживява политическите превратности. Домът на Петко Стайнов и Анна Каменова (на "Славянска" 22) е средище на българския културен и интелектуален живот до 1944 година; там са провеждани и част от сбирките на Клуба на българските писателки. "Благословеният дом" на Стайнови (след бомбардировките вече на ул. "Оборище") остава отворен за срещи на творци и след 1944 в "годините на мрачна подозрителност, на подслушвания, на доносничество, на страх" (Димитрова 1999: 5). Независимо че "Салонът вече не е същият", "почти незрим (и доста тъжен в новото си социокултурно превращение), духовният Салон е просъществувал!" - пише за времето след установяването на комунистическата диктатура в страната Катя Зографова (2006: 160-161). А самата Анна Каменова отбелязва: "След 9.09.44 ние не можехме да възстановим нашите понеделници. Все пак ние бяхме безпартийни, а мнозина се бояха да идват у нас, особено през култаджийските години" (Каменова 2008: 101).

За "салона" на Анна Каменова и за неговата роля преди 1944 година Блага Димитрова и Йордан Василев споделят и в книгата за Багряна "Дни черни и бели". Духът в него не е салонен или поне не е снобски. Интелектуалните срещи в дома на семейство Стайнови, по спомените на самата Багряна, са времето и мястото, в което започващи своята творческа кариера млади творци биват представяни пред хора от вече формиралия се интелектуален и културен елит на страната: "Анна канеше начинаещи артисти, певци, писатели. Не търсеха само големи имена да се канят, а, напротив - стига нейде да се появи нещо талантливо, и го привличат" (Димитрова, Василев 1993: 169). Подобен е и споменът на Лилия Сталева за салона на сем. Стайнови през 30-те години на ХХ век: "Понеделниците на Анна ми напомняха онова, което бях чела за салоните на френските писателки или светски дами. Там се събираше интелектуалният и аристократичният елит на тогавашна София" (Сталева 1999: 7). За нейния салон разказва и Петър Увалиев (1999: 6). Самата Анна Каменова също пази топли спомени за времето, в което чести гости в дома им са били Сирак Скитник, Панчо Владигеров, Елисавета Багряна, Санда Йовчева, Дора Габе, Владимир Василев, Боян Пенев, Димитър Шишманов, Иван Милев, Андрей Стоянов и редица други. "Защо бяхме избрали понеделниците? - Нямаше театър." - отговаря лаконично (Каменова 2008: 171).

Литература отвъд Салона

Литературната и изобщо творческата кариера на Анна Каменова започва да се развива по-интензивно, след като през 1920 година тя става редовен сътрудник на списание "Златорог", в което публикува до спирането на изданието. Наред с това в един доста продължителен период завежда рубрика във вестник "Свободна реч" - първоначално под заглавие "През световния прозорец" (1924-1929), а по-късно с името "Театрален бележник" (1930-1931). Междувременно печата материали и в други периодични издания, сред които може специално да се отбележи "Вестник на жената", който дава поле за изява на членуващите в Клуба на българските писателки авторки. Първият роман, който Анна Каменова издава, е "Харитининият грях" (1930); последван е от романите "Градът е същият" (1933), "Пет момичета" (1938) и "Близо до София" (1957), пътеписите "С Мариела на път"4, "Неповторимото" (1942), "Индия, която видяхме и обикнахме" (съвместно с П. Стайнов, 1963), повестите "Владко в Индия" (1960), "Владко се връща от Индия" (1965), "Така каза Бенковски" (1978), очерците "Копривщенката" (1929), "Индия" (1962), "Копривщица" (1963), както и на разкази за деца "Къто, Куто и Кото" (1975). Новелите, събрани в изданието със заглавие "Часовник без стрелки", излизат през 1980 година.

На страниците на периодичните издания, на които сътрудничи, Каменова разкрива своите творчески нагласи, видими в написаните и публикувани до 1944 година произведения. След това, както самата тя изтъква, следва продължителен период, в който творческият импулс липсва: "В продължение на 10 години не написах почти нито ред, не помислих за творчество. Цялата ми грижа беше да отгледам нашите дъщери. [...] Когато загубих моя съпруг през 1972, трябваше да минат пет години, докато взема перото в ръка" - разказва Анна Каменова (2008: 220) за два от най-тежките периода в живота си - загубата на близките през 1944 година и тази на съпруга. Има обаче и още нещо: нейният нов, втори живот - след като оцелява през януари 1944 година, съвпада "с новия живот в родината ни. Аз не можех веднага да възприема преобразуванието, което настъпваше в нашата страна" (Каменова 2008: 222) - пише тя по повод хладния прием от страна на критиката за последния роман "Близо до София", който издава през 1957. Тази "каменна стена прекършва перото" на безпартийната авторка и дълги години (почти десетилетие) тя не предлага свои текстове за печат, а пише само до "поискване", тъй като се страхува да не й бъде отказана публикация от страна на редакцията.

Първата публикация, под която Анна Михайлова Маджарова се подписва като А. М. М.5, е статията "Тържеството на славянството", отпечатана в броя от 11 ноември 1918 г. на в. "Мир". Последвана е от материали в периодичните издания: "Златорог", "Свободна реч", "Вестник на жената", сред по-важните от които могат да се откроят "Родното" ("Свободна реч", 1924), "Родното творчество и вестникът" ("Свободна реч", 1926), "Чрез родното към универсалното" (1928), "Хуморът на безхуморните" ("Златорог", 1929), "Комичното у жената" ("Философски преглед", 1937). Детайлното проучване на публикуваните от Каменова материали в българския периодичен печат би надхвърлило целите на настоящата статия, затова ще се спра само на част от посочените по-горе, за които смятам, че в синтезиран вид представят философските възгледи на авторката.

Анна Каменова е сред поддръжниците на идеята за "родно изкуство". Тя безапелационно и категорично споделя онези идеи за характера на изкуството, които формират и определят смисъла от съществуването на кръга "Стрелец" в българското културно пространство. "Българи и все пак европейци", убедено твърди Константин Гълъбов (1926) във в. "Изток", "Чрез родното много по-лесно ще минем към универсалното и ще можем да се усъвършенстваме" - споделя вижданията си за изкуството през 1928 година Анна Каменова (1985б: 473). Четири години по-рано в рубриката "През световния прозорец" на вестник "Свободна реч" тя ще защити творчеството на Багряна, Стубел и Каралийчев с наблюдението, че техните произведения носят "български дух". С това опонира на схващането, че българската литература е изцяло подражателна, като се опитва да извлече новото в концептуалната база на изкуството - то трябва да носи духа на родното, но да не се превръща в битоописателно и етнографско-обяснително. От друга страна, твърди Каменова, не е необходимо да се заглушат "флейтите и само гласът на кавала да затрепти. [...] И няма защо всички да възпяват едно и също" (Каменова 1985а: 435). А в статията си "Родното творчество и вестникът" споделя: "И най-големият защитник на родното творчество не би искал да затвори вратите на родината за чужди произведения от всесветско значение" (Каменова 1926: 3). Тази толерантност и търпимост към различието и многообразието ще се запази и тя ще се опитва да го пресъздава творчески в собствените си художествени произведения. В тази връзка интерес представлява и споделеното наблюдение на Димитър Шишманов, публикувано в самия край на 1930. Тъй като в казаното се отразява обща идейна платформа, определяща една от значимите линии в културния и литературния живот на страната през двете междувоенни десетилетия, ще си позволя да приведа по-пространен цитат: "Но в тия грижи личи и още нещо много важно, нещо, което за сега още не е съвсем оформено, чийто процес не е завършен [...] То е бавното възвръщане на писателя към действителността, към живите въпроси на деня. Това възвръщане отдавна се иска от читателите [...] Около него се водят спорове, заради него се водят спорове, заради него се предприемат атаки, често пъти несправедливи, но полезни. Полезни, защото сочат, че българския писател все пак още се счита за духовен водач, че неговото мнение още не е станало безразлично на българския интелигент. Две жени: Анна Каменова и Фани Мутафова се опитаха да дадат облика на нашия живот, едната в малките ни провинциални градчета, другата в далечното ни минало" (Шишманов 1930б: 1).

Когато излиза от печат романът "Харитининият грях", Анна Каменова е издала вече сказката си "Копривщенката"6. Тази сказка е особено интересна - без самата да е художествено произведение, тя представя основните възгледи на авторката, които ще залегнат в развитието на сюжета и общия фон в романа "Харитининият грях". И ако "Хуморът на безхуморните" е онзи теоретичен набег в етнопсихологията на българите, въз основа на който ще са изградени характерите на героите, то "Копривщенката" е резултат от своеобразно социално-историческо проучване на мястото (придружено и от лингвистично, по спомените на самата авторка), в което ще се развива действието на "Харитининият грях". И ще направи това, разкривайки ролята на жената за развитието на града в миналото и присъствието й в настоящето. "...Нашенската сдържаност на всяка описана радост или скръб [...], иконно притъмнени нежни багри" - открива Димитър Шишманов (1930а: 1) в романа на Анна Каменова. Забелязаното от колумниста на в. "Слово" не е случайно попадение на авторката, а е дълбоко нейно убеждение, което тя споделя по различни поводи. От спомена за написването на статията й "Хуморът на безхуморните" става ясно, че тя специално се е занимавала с въпроса за реакциите на българите в различни житейски ситуации, провокиращи проявление на някаква емоция7. Какви са корените на особената предпазливост при изразяване на чувства, търси Каменова в упоменатия анализ: "Смееш ли се много, много щеш и да плачеш" - не насърчение за смях, а упрек или предупреждение, заплашване" (Каменова 1929). Заплашването, за което говори Каменова, е резултат от социално-исторически условия, а не е вътрешно присъща черта на характера. Българинът може да са промени, но трябва да се възпита в един дух на освободеност и смелост, смята авторката на статията. В "Копривщенката" жената е представена като стопанка на своето семейство и своя град. "Ще ви се види чудно, че женско дружество не се бори за права на жените" е наблюдението на авторката в опита й за проучване на историческото минало на копривщенското женско дружество "Благовещение" (Стайнова 1929: 3). Такава е представена жената и в романа "Харитининият грях", издаден една година по-късно.

Романът е приет благосклонно от критиката. Димитър Шишманов и Малчо Николов са първите, които публикуват положителни отзиви за "Харитининият грях". Техните текстове поставят началото на една критическа тенденция, която оценява високо произведението на Анна Каменова и му определят твърде важно място в българската литература. Романът е "изненада за всички ни", чрез която разкрива всичко онова, което е "най-съкровено в женската душа", едновременно възслава и оплакване на българката в малкия градец, пише Малчо Николов (1930: 167). За "приказната реалност" на малкия балкански градец, в който "достойно умира едно минало" разказва Анна Каменова в "Харитининият грях". А това е "една от най-хубавите книги на годината", убеден е Димитър Шишманов (1930а: 1) още в самото начало на 1930 година. По щастливо стечение на обстоятелствата, още при самото й излизане на книжния пазар, книгата е забелязана от полската писателка и публицистка Казимира Алберти, която в критическия обзор върху българската литература в полското списание "Wiadomości literackie" пише: "Анна Каменова представя женската проза. Със своята "Харитининият грях" дава й чисто български колорит... без никакво влияние на днешното, с почти екзотичен характер. [...] Чудни жени - чакат мъжа търпеливо, обичат и издържат. [...] С тази първа повест Ан[н]а Каменова изведнъж влиза в литературата и поставя на разстояние всички български авторки" (Габе 1930: 357). Отрицателен отзив за романа публикува Ламар. Това, което останалите критици определят като достойнство на текста, той оценява като слабост: "Анна Каменова не борави с битовия елемент, като реална художествена същност, а преде на хурката на лиричния патос, с несръчните ръце на гражданка. И интимността, която иска да даде, се превръща на купешка китка: нещо силно боядисано: за простите" (Маринов 1930: 184). И това се забелязва дори ако се застане "по налъми на пруста на стария патриархален живот", който романът интерпретира художествено, без да се навлиза в "социално-философската му концепция". Поради това - продължава Маринов - романът е израз на "самозадоволяване на автора", а необходимостта от жизнено и пълнокръвно изкуство е пренебрегната (Маринов 1930: 183). Силно критичен поглед към романа представя и Соня Вичева (1939: 53): "Хладна интелектуалистка, авторката на "Харитининият грях" облича всеки сочен къс от живота в разсъдъчни одежди. Сюжетът на романа е силно лиричен, но разработката му е сложена върху присъщата на Каменова умозрителна база и топлата романтична песен на живота се превръща в красив, но студен речитатив". На този поетически речитатив и своеобразна стилизация критиците продължават да обръщат внимание. Георги Цанев е убеден, че именно този роман определя мястото на Анна Каменова като белетристка, но белетристка, която е своеобразен медиатор между романовия сюжет и поетическата стилизация. "Белетристка с погледа на романтика и с увлеченията на поет" - пише Цанев (1944: 190), а Атанас Свиленов го определя като роман с "ненакърнима лирическа прелест" (Свиленов 1974: 67). С акцент върху елементите на стиловата кохерентност на разказа е и критическата интерпретация, която прави Милена Кирова. Тя обръща внимание на "вътрешната убедителност", която носи в себе си романовия текст. "Анна Каменова и Йовков творят в жанра на модерната идилия: художествената действителност в техните творби е изолирана от историческата реалност чрез механизма на "своята вътрешна убедителност"; тя представлява самозадоволителен механизъм, който генерира логическите закони на разказа според потребностите на един предпоставен поглед към света" (Кирова 2009: 337). Става дума за митологизация и декоративна стилизация, характерни за стила Родно изкуство - продължава Милена Кирова.

"Това са младите хора тук. Уж млади, а безволни, като старци" - е едно от наблюденията на авторката в романа "Харитининият грях"8. Сюжетът е изграден върху живота в Копривщица, в която живеят героите и в която се развива действието. Градът е представен през призмата на една доста тежка социална и икономическа обстановка, поради което по-голямата част от мъжете са на гурбет в Египет, докато домакинствата в по-голямата част от годината се поддържат изцяло от жените. Получава се един странен по своя характер календарен цикъл, според който човешкият живот е изграден изцяло върху очакването и копнежа за срещата с близките хора. В резултат на това очакване, изпълващо времето между раздялата и срещата, в икономическия живот на града отсъства всякаква възможност за стопанска инициатива, а големите усилия на жените (в очакване на мъжете) са насочени към поддържане на съществуващия ред. Липсата на инициатива обаче сякаш е характерна не само за икономическата страна, а е характерна черта за цялостния ритъм на живота в Копривщица. "Тя всекиму би била покорна. Тя не е способна да прояви воля, да зареже всичко и да тръгне подир този, когото обикне" (Каменова 1985в: 70) - са мислите на Найда върху характера на своята братовчедка Харитина, малко преди да се случи голямото нещастие с Динчо. Динчо изповядва любовта си на Харитина, но тя я отхвърля. Причините, поради които това става, първоначално не са съвсем добре изяснени. Както посочва Вичева: замаяна от фразьорството на вуйчото доктор, който живее в София, Харитина разлюбва Динчо, убедена в неговата слабост и безволевост (Вичева 1939: 52). По-късно вече Харитина е представена като тайно влюбена в Драгия, който е един от младите мъже в града, пътуващ на гурбет в Египет. "Когато удари клепалото, ще те чакам там, зад дървото, на което ще го окачат", настоява Динчо пред Харитина, от която очаква да му отговори дали би била съгласна да се омъжи за него. Тя не отива с всички останали на един от върховете около града в Деня на св. Пантелей, на когото хората възлагат надеждите си да пази живота и здравето на пътуващите. "По-добре дома ще си остана цял живот, отколкото да се обвържа с него. Толкова е добър - но такъв, добър, кротък като тукашните бабки. Млад уж, пък като старец говори и мисли" (Каменова 1985в: 65-66). Найда предава на Динчо отказа на Харитина да отиде на празника с всички останали. Той счупва големия каменен кръст на св. Пантелей, който е стоял на оброчището повече от 100 години. Последвалото няколко часа след това деяние убийство на Динчо е като Божие наказание за проявеното светотатство. Динчовата смърт Харитина приема за свой грях. Тя е убедена, че нейното решение е подтикнало Динчо към престъпление, в резултат на което е намерил смъртта си. Освен убийството, в живота на града се случва още едно събитие, което започва да тревожи Харитина: за Египет заминава братовчедка й Найда. Пространствената близост между любимия й Драгия и Найда я кара да се страхува за отношенията между тях. След време Харитина получава писмо от Найда, в което тя споделя, че наистина е заминала за Египет заради любовта си към Драгия. Тъй като той не отговаря на чувствата й, Найда се отказва да се бори за него и изповядва прегрешението си пред Харитина. Харитина продължава да чака завръщането на Драгия, потънала в съмнения. Краят на романа представя срещата на Драгия и Харитина, когато той, връщайки се ден по-рано от Египет, минава през дома й, за да я вземе.

Вторият роман, който Анна Каменова публикува през 1933 година е със заглавие "Градът е същият". Както той, така и третият - издаденият през 1938 "Пет момичета", не споделят силно положителните критически оценки, на които се радва първият й роман. И двата романа са забелязани от критиката и макар че не повдигат критическа дискусия около себе си, утвърждават мястото на Анна Каменова в полето на българската литература. Георги Константинов включва в публикувания през 1943 година исторически преглед на художествената литература Анна Каменова, като прави анализ на трите издадени дотогава от нея романи. "Градът е същият" и "Пет момичета" са романи с редица достойнства - на първо място, техниката и езикът им - но, колкото и да е широк техният план, колкото и да са разнообразни и жизнени проблемите, които засягат, все пак, общият им художествен ефект е по-слаб от този на "Харитининият грях", който оставя трайни впечатления не само с образите и лиричността си, но и с общата си художествена стегнатост и изясненост" (Константинов 1943: 459). Първият критически отзив за романа "Градът е същият" излиза в "Златорог" през същата година. Негов автор е Йордан Бадев. Като "изненада" определя критикът втория белетристичен опит на Анна Каменова при съпоставката му с първия. Изненадата се състои в това, че представената тук ситуация на "буйна стремителност в развитието на действието" е коренно различна от "спокойната линия на психологическия анализ" (Бадев 1933: 95), изграждащ наративния модус в "Харитининият грях". Поради големия обхват от проблеми, смята критикът, "романът оставя впечатление, като че му липсва ясно определен художествен център", а в особения подход на авторката да подхожда отдалече към действието, се "отразява маниерност" (Бадев 1933: 97). И ако в общата оценка на Йордан Бадев "Градът е същият" е "една от най-значителните и интересни книги напоследък", то Соня Вичева категорично заявява, че авторката е "в пълна творческа лутаница" (Вичева 1939: 53).

"Градът е същият" пренася читателя в атмосфера, доста различна от тази в предходния роман на Анна Каменова. "Нишката на женственост", която Йордан Бадев открива както в "по-голямата сигурност в изображението на жените", така и в "съчувственото отношение към съдбите на лицата" (Бадев 1933: 95), тук е успоредена от едно доста силно проявление на политически елемент. В този роман Анна Каменова се проявява като творец с особена рефлексия към обществения живот в страната. След най-важните въпроси, които романът се опитва да разреши, са социалните и именно около тях се проектират политически визии за обществен ред. В мина "Киселец", директор на която е един от главните герои в романа - Стефан Гаврилов, назрява социален конфликт, който провокира да се изразят различните платформи, в опита за неговото разрешаване. Наред с въпроса за инвестициите на средствата и безработицата на преден план излиза и този за мястото на жената в съвременното общество. Левият проект, изразяващ гледната точка на комунистите, е един от възможните и поради своята актуалност живо вълнува Анна Каменова. От друга страна, промените, настъпили в Русия, след като семейството й я напуска през 1915 година, интересуват изкушената от политика от най-млада възраст авторка. Тя отблизо следи случващото се в Русия и съдбата на руския народ, на който е наложена болшевишката идеология. "Ех, Русия. Каквото и да бъде управлението там, ние живеем с нея. Тя е в кръвта ни. Дори да я считах за най-голям враг, аз чувствам нейната сила. [...] Загадъчността, с която е покрито всичко, което става там. И после, безспорно, има нещо ново, което се създава там. Аз искам да узная как то се предава в различните отрасли на живота" - споделя един от героите в романа (Каменова 1933: 107-108). Въпреки че представеният идеен сблъсък е изключително силен, той сякаш не успява докрай да се наложи като определящ общия тон на романа. Точно когато се очаква действието да бъде задвижено от някакъв тип идеологически по своя характер мотивировки в постъпките на героите, се получава рязък обрат и личните им перспективи успяват да обективират неочаквани развръзки. Може би точно в тази плоскост трябва да се разглежда целият онзи сложен идеен пласт в романа, който Каменова се опитва да разреши по художествен начин. И ако трябва да се потърси още една нишка към изграждащите основата на женскостта в текста, тя може да бъде открита именно в особения подход, по който авторката се опитва да разреши един голям политически проблем на епохата. Тя напуска полето на големите идеологически метанаративи, за да се опита да ги разгледа и "провери" през личните истории на няколкото свои герои. Което е причина и за особената мекота спрямо техните съдби, която Бадев отбелязва. "Не мога да бъда с това учение", казва героинята Минка, през очите на която Анна Каменова се опитва да разбере социалната приложимост на комунистическата идеология. "Аз мислех, че те говорят идеално. Четох им книгите, ходех на събрание. Но после като чух, че говорят против Бога, че говорят за революция, за смърт - не само говорят. Хвърлиха в града ни при читалището бомба. Имаше ранени хора и едно дете убито", споделя собствения си опит Минка (Каменова 1933: 161).

Подобен проблем повдига авторката и в издадения пет години по-късно роман "Пет момичета" (1938). "Трудният живот на нашето време поставя днешния български интелигент пред един болен въпрос: какво ще прави, след като завърши своето образование? Отговорът, който намираме в разглеждания тука роман, гласи: българският интелигент се отдава на една борба, за да извоюва своето подходящо място. [...] Младостта трябва да поеме управлението; тя е, която е призвана да ръководи съдбините на народа" - обобщава основната идея на романа Кръстина Гичева-Михалчева (1938: 467-468). "За да даде по-голяма широта на творческите си наблюдения, излазя из границите на родината си и в Париж - мощния пулс на свободолюбива Франция, нахвърля първите скици на новата си социална постройка" - допълва казаното Соня Вичева (1939: 55). В рецензията си за романа, публикувана в списание "Златорог", Георги Константинов отбелязва, че "живата енергия, която държи бодро вниманието при четенето на "Пет момичета", е искреното, сърдечно съучастие, с което г-жа Каменова следи тревогите и радостите на своите млади герои" (Константинов 1938: 135). По това нейният роман прилича на романите на Полянов, Орлин Василев, Константин Константинов и Емил Коралов, "които също написаха романи, засягащи идейните вълнения на двете следвоенни десетилетия", продължава Константинов (1938: 135). Като цяло, критическите отзиви за романа са противоречиви. Соня Вичева (1939: 55) категорично заявява, че "Пет момичета" е "най-несполучливата белетристична творба на Каменова", а Гичева-Михалчева (1938: 473) отбелязва, че романът "носи някакъв изкуствен облик".

Действието в романа започва с информация за извършено политическо убийство: "Един крал беше убит", и още в самото начало потапя читателя в живота на предвоенен Париж през 1934 година, когато в Марсилия е убит югославският крал Александър І9. Марина, едно от основните действащи лица в романа, още със самото си попадане във Франция става част от една група млади българи, които учат или търсят своята реализация в Париж. Животът в Париж е лакмусът, през който те формират или ревизират по някакъв начин своето отношение към България. Чрез техните позиции Каменова се опитва да представи максимално широк набор от гледни точки и политически визии за обществения ред в България в периода непосредствено преди Втората световна война. На този фон се очертават и любовните отношения, в които попадат героите от романа - Марина, Андрей и Жаклин (в която преди много години е бил влюбен и бащата на Марина) и по-късно - между Андрей, Калин и Марина, а любовната интрига успоредява идейните убеждения на героите. Със смъртта на бащата на Марина - Горанов, и разпадналото се любовно увлечение на Андрей и Жаклин, следствията на миналото в настоящето стават все по-малко определящи логиката на житейските процеси. С помощта на любовната интрига в романа Анна Каменова успява да представи героите като пълнокръвни хора, от една страна, и от друга - чрез отношението им към най-интимната сфера на човешките отношения, тя изгражда и отношение у читателя към тяхната политическа ориентация. Позициите, които заема Марина например, представляваща по някакъв начин моралните конвенции в обществото, могат да се възприемат (както се случва в критическите отзиви10) като изразяващи авторовите настроения, нагласи и симпатии към идейните убеждения на героите11. Чрез особената дистанцирана позиция на Марина обаче се демонстрира по-скоро симпатия към енергията на идеализма, отколкото безрезервна привързаност към крайните анархистични позиции на Калин, в когото тя се влюбва, след като успява да анализира увлечението си по Андрей. Марина подкрепя Калин повече като влюбена жена, а не толкова като убедена в необходимостта от налагането на неговата кауза в обществените отношения партийна съмишленичка. Същата логика може да се открие и в дистанцирането й от Радул Духлев, който символизира политическото съглашателство и кариеризъм в романа.

Постепенно младежката общност в Париж се разпада, тъй като членовете й един по един се връщат в София по различни поводи. Докато творецът Андрей е увлечен по идеала си за Париж като световна столица на културата, в която той иска да остане на всяка цена, за да се учи от най-авангардното в изкуството, Калин настоява да се върне в България, където може да реализира на практика идейните си убеждения. "За книги ли е сега време? Трябва само да се действува. [...] Можеш да ме наречеш некултурен - признавам, че съм готов да отида до крайност - но днес трябва да се отива до крайност, днес трябва да се пресилват истините при налагането им на другите. [...] Становищата ни трябва да бъдат решителни, дръзки, без предпоставки, които омекотяват и разколебават силата и убедителността им" - споделя своето верую Калин при разговора с Андрей преди връщането си в България (Каменова 1938: 90-91). Втората част на романа пренася действието в София, където Калин се опитва да организира млади хора в търсене на реализация. Самият той работи като адвокат в кантора на Шумков - близък до министър-председателя на България юрист, но това е твърде тясно поприще за неговата енергия и амбиции. Със заплатата, която получава, той издържа майка си и сестрите си, но е готов да се откаже от нея, ако е принуден да прави компромиси с разбиранията си. Именно в опитите да се реализира в сферата на политическото, се представя идеологията му, която е свързана с унищожаването на "стария ред". Това е и основната задача пред младите хора: "Нашата религия е вярата в бъдещето, вярата в новата психика: в оптимизма. Само младите могат да бъдат оптимисти, само младите могат да правят основни реформи, а не остарелите политикани. [...] Нам се пада да осъществим една скъпа мечта: свободна и обединена България", заявява той на политическо събрание в София (Каменова 1938: 278). И ако пътят за това е диктатура, Калин е готов да тръгне или да подкрепи всеки, който е тръгнал по него, но да осъществи и наложи политическата си визия за социален ред. Романът завършва с интернирането на Калин след събранието, на което говори и по време на което се получава сблъсък между привържениците и опонентите му, а Марина остава в София да чака завръщането му.

"Градът е същият" и "Пет момичета" споделят идеята на авторката, че жената е активна и важна част от политическата публичност. Тя не изгражда образ на жена, която да формира и налага политически визии, нито пък образ на харизматичен водач от женски пол. Жените в двата романа продължават онази линия в развитието на женските образи, чието начало е поставено в "Харитининият грях" - да бъдат проекция на един хуманистичен проект за социален ред. В по-голямата част те са срещу насилието и отнемането на човешки живот дори и в името на най-възвишените идеали. Анна Каменова успява да изгради своите героини като една своеобразна, повече психологическа, отколкото социална, полово-родова проекция. Независимо от изпитанията, на които са подложени, единственото нещо, в което не се усъмняват нито Харитина, нито Минка, нито Марина, това е стойността на човешкия живот и доверието в хората. В този смисъл героините на Анна Каменова не са революционерки, тъй като те инстинктивно застават срещу радикалните социални проекти - комунистическия в "Градът е същият" и наподобяващия анархистичен в "Пет момичета". Като хипотеза, която обаче изисква още редица аргументи и допълнително верифициране, може да се изведе, че трите женски образа в разгледаните романи изразяват философските разсъждения на авторката върху политическите визии за социално устройство. Нейните героини също имат своите позиции и разбирания - те не са нито апатични, нито аполитични последователки на мъжете. Напротив, те са представени като вглъбени в себе си индивиди, които отблизо наблюдават случващото се. Липсата на ясно изразен стремеж да наложат своите убеждения не ги лишава от активност, а проектира тяхната социална ангажираност в една средищна точка, като ги превръща в свързващо звено между потребностите на традицията и идеала на революцията. Сложната им концептуална основа, заложена в тяхното изграждане, дава основание на наблюдението, че и романите на Анна Каменова в някаква степен могат да бъдат определени като философско продължение на ранните й дневници, както поетическите й тетрадки представляват художествена проекция на ежедневните мисли и чувства от този период на живота й.

Като неразривно свързана със социалните конвенции е представена и Мария О’Кейси, решила в отговор на майчинския дълг, който има към Робърт, да не замине за Лондон с Игнат Дамянов12. Завърналата се в София Мария е напуснала съпруга си сър Патрик, за да получи развод и да остане да живее в България. Среща случайно музикантът Игнат Дамянов, който я моли за помощ при назначаването му на работа като музикант в София. Постепенно Дамянов се влюбва в успялата да получи развод Мария. Когато планират заминаване до Лондон на музикантски конкурс, Мария получава писмо от сина си Робърт, че баща му го изпраща извън страната. Тя решава да замине със сина си, въпреки че той е зрял мъж, а тя, като майка, не веднъж е имала основание да се срамува от постъпките му. Дългът надделява и тя не тръгва за Лондон, независимо че се опитва да убеди сама себе си, че е самостоятелна жена, която има право да се разпорежда с живота си. Това е единствената творба на Анна Каменова, в която главната героиня е майка и трябва да взема решения, съобразявайки се с този факт. Компромисът, който прави Мария със своята любов и живот е в полза на майчинството - тя избира да тръгне със сина си, а не с човека, който я обича. И докато Харитина и Марина отстояват любовта си, в това число и с известно противопоставяне на обществените норми и очаквания, Мария категорично решава като майка.

Последното самостоятелно издание, което Анна Каменова осъществява преди 1944 година е книгата с пътеписи "Неповторимото" (1942). За разлика от първите й пътеписни бележки "С Мариела на път", който разказва за преживяното в Италия, тук фокус на описанието са "традиционните образи емблеми на България", според Татяна Ичевска (2009: 360). "Пътеписите - продължава Ичевска - са обособени в седем дяла. Традиционните образи емблеми на България, които са неизменна част от пътеписите на Вазов например, са изведени като заглавия на отделните дялове: Родопи, Дунав, Черно море, Балканът, Копривщица. Вътре в тази рамка обаче женският поглед се опитва да улови преди всичко незабележимото, малкото, онова, което рядко би приковало върху себе си вниманието на човека" (Ичевска 2009: 360). Интерес представлява и казаното от Асен Мандиков в критическия отзив за пътеписите на Анна Каменова: "Тя търси интимния досег, свойската близост с всичко онова, чиято хубост спира погледа и кара сърцето да се свива с тръпката на възторга - една улица или една стара къща, един връх или едно светилище. Търси го и в хората, в домашната атмосфера, в обстановката, дори в носиите и в говора" (Мандиков 1943: 94). Това чувство, продължава Мандиков, придава едно особено звучене на записките, заради което "някои места от пътеписите приличат съвсем на страници от дневник" (1943: 94).

Пътеписите в "Неповторимото" изграждат един особен свят, в който чувството е предадено по такъв начин, че създава усещане за успоредяване на реалността. Този ефект авторката постига посредством организирането на наратива около детайла и чувството, което внушава. Мястото на миниатюрата и на детайла е определящо в текстовете на Анна Каменова; отношението към малките елементи е специфичен маркер на нейния стил, без това да натоварва произведенията й с излишен декоративизъм. Полученият ефект дори е точно в обратната посока - посредством яснотата на фразата Каменова постига толкова ясен и изчистен стил, чиято монолитност на моменти потиска сюжетния развой. По тази причина част от критиците обвиняват Каменова в маниеризъм, а други откриват логически противоречия или липса на център в двата й романа - "Градът е същият" и "Пет момичета". В този смисъл "Неповторимото" е сякаш едно своеобразно завръщане към времето на "Харитининият грях" и технологията на неговото изграждане, когато в рубриката "През световния прозорец" Каменова публикува редица текстове, изграждащи коцептуалната база на творбата. Пътеписите, които наподобяват дневник, сякаш трасират пътя на един следващ роман, който обаче ще се проектира върху националния идеал на българите, а негов център ще бъде всичко онова, което идеализираната традиция е закодирала в Копривщица. По силата на тази логика може да се твърди с известна доза категоричност, че отделните дялове, изграждащи структурата на книгата (към изброените по-горе в цитата от Ичевска (2009), трябва да се добавят и онези, които са в Южни предели13) картографират и националния идеал. Но - за разлика от времето непосредствено след войните - сега, в един много кратък период в началото на 40-те години на миналия век, той изглежда сякаш осъществен. Всичко, в което нацията е влагала усилия да го постигне, изглежда осъществено. Това е една от причините, поради която идеята за родното през 30-те започва да придобива други конотации в плана на художествената изразност. Другата се открива в засиления интерес към историята на България, в резултат на което се създават редица художествени произведения, станали част от механизма на изграждане на национално самочувствие. Произведенията, описващи героичното минало, са ако не изцяло маргинализирани, то поне сведени до една тясна читателска аудитория за относително продължителен период от време (от края на ХІХ век до средата на 20-те години на ХХ век). Всичко това повлиява и върху идеята за родното и може да се каже, че "Неповторимото" е сред първите проявления на тази идейна среща в българското културно пространство.

"И завидях на всички, които се горещяха" - звучи като библейска сентенция финалът на пътеписа за Пловдив. А самата Каменова, която приема всички български градове по един и същи начин, защото са български и родни, започва да проумява страстта, с която спорещите изтъкват предимствата на родните си места. Тази "отделеност", характерна за изследователя на културата, обаче не превръща пътеписите в географски бележки или етнографски описания. Елементите на географията и артефактите на културата изграждат един сложен синтез, в който прозира по изключително фин начин идеята за родното. Демонстрираното от авторката умение за дистанция от прякото битоописание създава възможност да се проумеят механизмите на национална идентичност, които носи в себе си културата. "Чарът, своеобразието, поетичното на това място, в което живеят, ги оставя съвсем равнодушни. Те не забелязват особеното, не се спират пред хубавото, не жадуват за поетичното" - пише тя за онези "сигурно приказни" хора от планината в "Зима". Човекът и неговия емоционален свят, в който най-младата калугерица "смесва живите с мъртвите" ("Остатъци от женска република"), оправдава и мотивира този културологичен интерес, резултат от който са пътеписите на Каменова. Родното е хуманно, на преден план е човекът, защитата на културата, историята и земята не е самоцелен акт, а трябва да бъде в полза на човека - би могло да се обобщи основната идея, която споделя Анна Каменова в пътеписите си. По тази причина в книгата не просто съжителстват, а взаимно се допълват в един общ разказ за човека "Свещените води на Делиормана", от една страна, и "Очите на Света Богородица" и "Епитропът на "Свети Антоний" - разкази, в които чудото на изцелението е благодат за всички вярващи, които молят за Божията милост. Турците вярват в силата на Демир Баба и свещените води в Делиормана около текето му, а християните молят Света Богородица да бъде тяхна застъпница пред Бога. "На тази верига ги завързваме. Не е било луд да бъде докаран тука да не оздравее" - разказва за чудесата на Свети Антоний епитропът на храма в Мелник. Вярна на себе си, авторката носи и ни представя скепсиса на модерния човек към религиозния фолклорен наратив. Без да вярва в чудото, тя не го отхвърля или отрича. Тя не говори от позицията на вярваща, която приема или отхвърля едни или други религиозни догми, а предава с известна дистанция културните факти, които формират идентичност, отчитайки значимостта им за верската устойчивост на общността. В друг план обаче - този на ежедневието, хората са представени като живеещи заедно на тази "благословена от Господ земя", в която "мъките и несгодите на народа" се срещат с "чаровната приказка" в родопското Черешово, където тя ще стане посестрима с гостоприемната помакиня. И тази пъстра картина се изгражда от спомена за миналото и от живота в настоящето, създава се от любовта и съгласието между хората, от техните въжделения и мечти. Такова е родното, видяно през очите на Анна Каменова в сборника с пътеписи "Неповторимото".

Според преобладаващите критически оценки върху творчеството на Анна Каменова, тя се проявява като творец с особена чувствителност, а стилът й се характеризира с ярка индивидуалност заради лиричността и поетичността в творбите й. Чрез този лиризъм се проявява и женската гледна точка. Позицията на жената, която е част от процесите на социалните промени, се изгражда въз основа на концепция, споделяща основните принципи на хуманизма. Посредством известна доза съзнателно концептуализиране на образите, героините на Анна Каменова представят една същностна черта от женското възприятие - любовта към човека. В нейните произведения човешкият живот има изключително висока стойност и това е най-категоричната константа, която доминира над всичко останало. Жената е тази, която дава живот, и която разбира изцяло неговия смисъл.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Като "дневник в стихове" определя ранните поетически опити на Анна Каменова Анастасия Първанова (1995: 40). Споделям подобно мнение, доколкото поетическите й тетрадки сякаш допълват по един по-емоционален начин дневниците й с бележки и разсъждения върху ежедневието й. "Това са, така да се каже, все още "домашни стихотворения", написани на един дъх, както се пише в албумите на девиците" (Първанова 1995: 41). Но по-голямата част от стиховете са или регистриране на временно чувство, или дълбоки разсъждения, които са занимавали Каменова. Този дух наред с някои "нови звуци" се запазва, според анализа на Първанова (1995: 43), и в написания много години по-късно (през 1941 г.) поетически цикъл "Пролет през прозореца". [обратно]

2. Стихотворението е от тетрадката "Ранни песни", съхранявана в: ЦДА, фонд 118К, опис 1, архивна единица 23, л. 13. [обратно]

3. Отзивът е подписан с LA, което според Иван Богданов (1989: 317) е псевдоним на Лалю Маринов Пончев. Известен е и с псевдонима Ламар. В библиографския апарат на настоящата статия позоваванията на този текст ще бъдат с името, с което авторът е станал известен в литературата - Лалю Маринов. [обратно]

4. Пътеписът за посещението в някои италиански градове излиза в три последователни книжки на списание "Златорог" през 1935 година: № 8 (329-337), № 9 (398-410) и № 10 (441-458). По-късно е издаден и като самостоятелно книжно тяло. [обратно]

5. Псевдонимът Каменова за първи път се появява при отпечатването на романа "Харитининият грях" през 1930 година. [обратно]

6. Брошурата е подписана с името Анна Стайнова (1929) и съдържа речта й, произнесена на празника на читалището в Копривщица на 19 август 1929 година. [обратно]

7. По-подробно по въпроса вж. Каменова (2008: 205). [обратно]

8. Цитатите от романа "Харитининият грях" в настоящия текст са по сборното издание от 1985 г. "Неповторимото" - вж. Каменова (1985в). [обратно]

9. Няколко дни преди самото убийство съпругът на Анна Каменова Петко Стайнов връчва акредитивните си писма като пълномощен министър на България във Франция. [обратно]

10. "В живота има толкова реакционни, аморални и всевластни сили, които пречупват младите устреми и ги подчиняват на неизбежния шаблон. [...] Тя [авторката] е изцяло на страната на младежта" - споделя Георги Константинов (1938: 135), уточнявайки, че става въпрос за онези млади, които съзнават своето чувство за обществен дълг. [обратно]

11. Във всички рецензии за романа въпросът за възгледите на авторката и нейните симпатии присъства пряко или косвено. Наред с изброените критически прочити за основните идеи в романа, може да се добави и написаното от Атанас Илиев (1938: 4): "Нима младите са винаги по-ценни от старите, както смята Калин? Както и да се отговори на този въпрос, едно остава несъмнено, че ускореното развитие на нашия млад народ попречи на приемствеността, отдели младите от старите, създаде недоверие помежду им". [обратно]

12. Това е сюжетната основа в творбата "Ле[й]ди Мария О’Кейси" (1937), осъществена и като отделен отпечатък по публикация в списание "Златорог" (г. ХVІІІ, кн. 10, стр. 355-374) - вж. Каменова (1937). [обратно]

13. Последният, седми дял, според съдържанието на книгата е озаглавен "По въздуха" и включва в себе си два текста. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Бадев 1933: Бадев, Йордан. "Градът е същият" - роман от Анна Каменова. // Златорог, 1933, кн. 2, с. 95-97.

Богданов 1989: Богдан, Иван. Речник на българските псевдоними. София: Д-р Петър Берон, 1989.

Вичева 1939: Вичева, Соня. Нашите писателки. Литературни портрети. София: Литературен глас, 1939.

Габе 1930: Габе, Дора. Полски отзив за нашата литература. // Златорог, 1930, № 8-9, с. 356-357.

Гичева-Михалчева 1938: Гичева-Михалчева, Кръстина. Българският женски роман. // Философски преглед, 1938, № 5, с. 467-484.

Гълъбов 1926: Гълъбов, Константин. Към младежта. // Изток, 01.10.1926, бр. 38.

Димитрова 1999: Димитрова, Блага. Една благородница във времето на диктатурата. // Ек, 1999, № 3, с. 5.

Димитрова, Василев 1993: Димитрова, Блага, Василев, Йордан. Дни черни и бели. Елисавета Багряна - наблюдения и разговори. София: Издателство на БАН, 1993.

Зографова 2006: Зографова, Катя. Анна Каменова или духът на Салона. // Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни. София: Изток-Запад, 2006, с. 158-167.

Илиев 1938: Илиев, Атанас. Пет момичета. Роман от Анна Каменова. // Днес, 1938, бр. 686, с. 4.

Ичевска 2009: Ичевска, Татяна. Анна Каменова и нейното "Неповторимо". // Неслученият канон. Български писателки от Възраждането до Втората световна война. Съст. М. Кирова. София: Алтера, 2009, с. 359-374.

Каменова 1926: Каменова, Анна. Родното творчество и вестника. // Свободна реч, 30.08.1926, бр. 746, с. 3.

Каменова 1929: Каменова, Анна. Хуморът на безхуморните. // Златорог, 1929, кн. 6. Цитирано по: Каменова (2002).

Каменова 1933: Каменова, Анна. Градът е същият. София, 1933.

Каменова 1937: Каменова, Анна. Леди Мария О’Кейси. София, 1937.

Каменова 1938: Каменова, Анна. Пет момичета. София: Хемус, 1938.

Каменова 1942: Каменова, Анна. Неповторимото. София, 1942.

Каменова 1985а: Каменова, Анна. Родното. // Каменова, Анна. Неповторимото. Съст. и ред. Магдалена Шишкова. София, 1985, с. 435-438.

Каменова 1985б: Каменова, Анна. Чрез родното към универсалното. // Каменова, Анна. Неповторимото. Съст. и ред. Магдалена Шишкова. София, 1985, с. 472-473.

Каменова 1985в: Каменова, Анна. Харитининият грях. // Каменова, Анна. Неповторимото. Съст. и ред. Магдалена Шишкова. София, 1985, с. 11-143.

Каменова 2002: Каменова, Анна. Хуморът на безхуморните. // Култура и критика. Ч. I: Критически зигзаги. Съст., предг. и ред. Албена Вачева. Варна: Електронно издателство LiterNet, 28.06.2002 <https://liternet.bg/publish5/akamenova/humor.htm> (08.11.2010).

Каменова 2008: Каменова, Анна. Откъснати страници (мемоарно-епистоларна хроника). Съст. Петър Петров. София: Издателство "Дамян Яков", 2008.

Кирова 2009: Кирова, Милена. Романът "Харитининият грях" и греховете на литературната критика. // Неслученият канон. Български писателки от Възраждането до Втората световна война. Съст. М. Кирова. София: Алтера, 2009, с. 331-358.

Константинов 1938: Константинов, Георги. "Пет момичета". Роман от Анна Каменова. // Златорог, 1938, № 3, с. 135-137.

Константинов 1943: Константинов, Георги. Нова българска литература. Част 2: След Освобождението. София: Хемус, 1943.

Мандиков 1943: Мандиков, Асен. Неповторимото. Пътеписи от Анна Каменова. // Златорог, 1943, № 2, с. 93-95.

Маринов 1930: Маринов, Лалю. Харитининият грях. // Новис, 1930, кн. 4-5, с. 183-184.

Николов 1930: Николов, Малчо. Харитининият грях. Роман от А. Каменова. // Златорог, 1930, № 3, с. 167-170.

Първанова 1995: Първанова, Анастасия. Поетесата Анна Каменова. // Родна реч, 1995, № 3, с. 40-43.

Свиленов 1974: Свиленов, Атанас. Дух, който преминава ненакърним през годините. (Анна Каменова на 80 години). // Пламък, 1974, кн. 22, с. 67-69.

Стайнова 1929: Стайнова, Анна. Копривщенката. Издание на Женското благотворително дружество "Благовещение" в Копривщица, 1929.

Сталева 1999: Сталева, Лилия. Анна бе душата на този дом. // Ек, 1999, № 3, с. 7-8.

Увалиев 1999: Увалиев, Петър. На повратки в "Славянска" 22. // Ек, 1999, № 3, с. 6.

Цанев 1944: Цанев, Георги. Анна Каменова. // Цанев, Георги. Идеи и образи. Пловдив: Христо Г. Данов, 1944, с. 177-190.

Шишманов 1930а: Шишманов, Димитър. Анна Каменова: Харитининият грях. // Слово, бр. 2311, 26.02.1930, с. 1.

Шишманов 1930б: Шишманов, Димитър. Пред новата година. // Слово, 31.12.1930 г., с. 1.

 

Централен държавен архив

ЦДА, ф. 118 К, оп. 1, а.е. 23, л. 13.

 

 

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.11.2010, № 11 (132)