Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ХУМОРЪТ НА БЕЗХУМОРНИТЕ

Анна Каменова

web | Култура и критика. Ч. I

Хумористичният писател често улеснява задачата на философа. Той спомага да разберем човешката природа по един приятен начин. Хуморът ни откъсва от дребнавото, от всекидневното; позволява ни, като се надсмиваме дори над себе си, да се взрем по-дълбоко в себе си. Хуморът освобождава духа, разширява кръгозора. Понякога в него се съдържа толкова мъдрост, колкото в една проповед. Една сполучлива политическа карикатура може да замени уводната статия във вестника. Достатъчно е да си спомним карикатурите на Ал. Божинов.

Мъдростта на хумориста се възприема много по-охотно, отколкото мъдростта на философа или проповедника. Защото и възрастните са като децата: не обичат урок. Когато философът говори, все ни се струва, че той проповядва, морализира. А ний предпочитаме да стигнем истините неусетно, като се развличаме...

Хумористичното изображение е преди всичко беззлобно. То се отнася безпристрастно и към добрия и злия, към мъдрия и глупавия. Хумористичното изображение е плод на съпоставяне на идеалния и действителния свят. То не разкрива само забавната, веселата страна на безсмисленото, глупавото, на онова, което излиза вън от установените рамки. Хумор се проявява и към сериозното в живота, или към смешната страна на това, което се представя сериозно. Хуморът може дори да не предизвика смях, както винаги го предизвиква една остроумна фраза, но той действа по-дълбоко и по-продължително.

Като говорим за хумор, не може да не се спрем пътьом на Англия, класическата страна на хумора. Да надзърнем само през ключалката на бездънната съкровищница, която се нарича Шекспир. У него намираме обилни образци на най-чист и възвишен хумор. Остротата на сатирата не се закача често на Шекспировото перо. Мъдростта у него е изказана от разкривените уста на шута, който представя разума. Разумът намира олицетворение у този, който за всички е глупав, смешник, лала. Възвишената мисъл е облечена в една смешна външност. Мъчно може да се отдели характерен хумористичен израз от цялото, защото хуморът на Шекспир не е в отделни изрази, а обхваща цяла сцена, а понякога цялата пиеса. [...]

Без съмнение безхуморните - това сме ний българите, или поне за такива минаваме и сами се считаме. Народ реалист, трезв, практичен, който не се отдава на фантазиране и празни, безполезни занимания. А каква полза можем да извлечем от хумора? На пръв поглед - никаква. Струва ни се, че единствената цел на хумора е да ни забавлява. За практичния българин тази полза е съвсем излишна. Въпреки всички весели страници, които много ежедневници намериха за износно да открият, ний живеем без хумор. Сатирата има по-голям успех у нас. В нея чувстваме отрицанието и поуката изведнаж.

Мъчно може да се прокара рязка линия между хумора и остроумието. Тази линия ще остане само теоретична, защото в литературата рядко намираме произведения с чист хумор. Често той бива примесен със сатиричност и често хумор и остроумие се преливат. Остроумието е повече присъщо на южните народи. Молиер е царят на остроумието, както изобщо Франция владее над гъвкавата фраза и остроумния израз. Северните народи вместо с остроумие са надарени с повече хумор. Това разпределение на даровете не трябва да ни изненадва. Хуморът предполага по-дълбоки, по-съсредоточени натури. Остроумието засяга повърхността на живота. Хуморът слиза по-ниско и засяга самия живот. Хуморът не се движи на повърхността на живота, не се увлича толкова в злободневията на деня, тревогите на момента. Той прониква дълбоко в характера на човека, вживява се в него. В остроумието има повече съзнателно изкуство, повече разум. Хуморът блика изведнаж и в неговото създаване участва и сърцето.

Сатирата навява песимизъм, хуморът напротив го убива, вдъхва енергия, утвърждава живота, дава вяра, успокоява. Хумористът наблюдава без презрение своите слабости и слабостите на другите. Той не огорчава, не наранява, защото не носи в себе си нищо лично, но побеждава като ни заставя да погледнем сериозно, критично на нашите недостатъци. При хумористичното отношение към себе си и света човек забелязва подробно всичко дребнаво, незначително, неразумно, смее се над него, ала винаги запазва душевно спокойствие и равновесие. Хумористът не порицава реалното, задето то отстъпва от идеала: той му съчувства. Може би не ни се харесва, дето хумористът минава с насмешка и покрай великото и разумното? Ала насмешката на хумориста никога не разколебава неговата вяра в доброто и възвишеното. Хумористът гледа на живота с очите на реалист. Той не скърби за загубеното или недостигнатото, не създава изкуствен свят. Хумористът представя света с неговите несъвършенства, отбелязва ги и се прекланя пред неизбежното. Хуморът има допирни точки с трагедията. Този, който може да разбере възвишената трагедия, който прониква до нейната същност, той не може да не бъде поклонник на хумора. Както религията и поезията, също така и хуморът ни въздейства, защото е като тях плод на съчетание на ума и сърцето. При хумора чувстваме същата освобождаваща сила, която притежават възвишената трагедия, музиката, поезията и природата. Големият хуморист може да постигне същия резултат: да превъзсъздаде човешката душа.

Какво е всъщност хумор?

Когато Хамсун иска да отговори на въпроса: какво е любов, той си служи с множество прекрасни сравнения без обаче да ни даде едно ясно определение. Не мисля да сравнявам хумора с любовта, но си спомних за Хамсун, защото много знамените философи и поети, подобно на Хамсун, са се почувствали безсилни да дадат едно ясно определение на хумора, а вместо това са давали изобретателни сравнения. Така английският поет Адисън от ХVIII в., притежаващ “неподражаем, слънчев хумор”, като не можал да намери определение за хумора, дава следната генеалогия: Истината е основател на семейството и родител на здравия смисъл. Негов син е остроумието, което се оженва за веселието и тяхната рожба е хуморът. Прочутата английска романистка Джордж Елиот казва: Да мислим на шега, да чувстваме наистина. Други определят хумора като качество, което ни кара никога да не забравяме безсмисленото, което е сянката на възвишеното. Но не ще отивам по-нататък в изброяване на интересните сравнения, но неуспешни дефиниции, защото можем да си спомним думите на немския хумористичен писател Жан Паул Рихтер: единствената стойност на различните определения на хумористичното се състои в това, че самите определения са хумористични.

Има ли хумор у нас и необходимо ли е да насърчаваме неговото развитие. Ще ми се възрази: Цървули няма, гайда иска... Или с други думи, липсват ни най-елементарни условия за спокоен живот, а пък ний говорим за хумор. Ала тъкмо това възражение ще ми послужи за доказателството, което търся. Тази народна мъдрост, изразена в хумористичната пословица, съдържа елементи на този хумор, за който говорим.

Като се откъснем от съвременността и се попитаме дали хуморът, здравият хумор е присъщ на нашия народ, не можем отговори отрицателно. Къде другаде ще намерим по-добре отразен българския характер, запазен от чужди влияния, свеж и самобитен, ако не в народните умотворения? Ако потърсим там, що открием един богат източник на хумор, здрав и неподправен. Изглежда, че ний сме били като Молиеровия благородник, Monsieur Jordain: говорели сме в проза, без да знаем това или по-добре, проявявали сме хумор, без да подозираме, че имаме хумор.

В нашия хумор по-често липсва остроумие на фразата, няма търсен ефект. Той възниква неочаквано, несъзнателно и произлиза от обстоятелствата, от най-простия, най-практичния, най-позитивния възглед, изразен по начин, който характеризира лицето. Остроумният израз може да мине от уста на уста, да го припишем на други лица и да го поставим при други обстоятелства - той не губи своето значение. Хумористичният израз напротив, е в повечето случаи свързан с лицето, характерен е само за него. Нашият хумор повечето пъти се изразява при характеризиране, рисуване на забавни и самобитни, по-често симпатични характери. В нашия хумор има здрав смисъл, просто, правдиво чувство.

Ако потърсим де е изразен нашият хумор, ще видим, че не е само в смешни народни приказки и шеги, а още и в пословици и гатанки. Ние недостатъчно ценим нашите пословици, модерните хора дори съвсем не ги употребяват. Обикновено смятаме, че употребата на пословици и поговорки е отживяла времето си и е подходяща само за старите хора. Забравяме, че характеристиката на един народ, неговата мъдрост и остроумие се открива най-лесно чрез пословиците. Ний имаме едно неизмеримо богатство. Някои са произлезли от смешни приказки, остроумната фраза от които служи за поговорка. Така напр. “Болен здрав носи”, “Измамих те свети Никола”, “По-сладък да дойдеш”.

Гатанките също могат да се причислят към хумористичните народни умотворения. В тях също така е проявена мъдрост, изразена хумористично или остроумно. Например: Очите: малки като орехчета, ниско седят, до небето стигат. - Жълт минзухар: по ливади свещи горят; слънце грее не ги топи, вятър вее, не ги гаси. - Чешма или стомна: Една невеста, кой мине я целува. И аз минах, и аз я целунах.

Също и прякорите, които изобилстват във всичките градове и села, произлизат от хумористичното, понякога и сатирично чувство на народа. Прякорите не са търсени, мъдрувани, обикновено те са свързани с някаква случка, при която остроумен и наблюдателен зрител използва някаква особеност или характерност.

Нашият хумор не се изчерпва в народните умотворения, в смешните приказки за Хитър Петър и Настрадин ходжа. Макар че последните не са български, но широкото им разпространение у нас показва, че те са близки до нас и дори са добили нашенски отенък. Хуморът се промъква понякога в нашата литература. Заслужава да се подчертае, че четирите стълба на нашата нова литературна сграда - Славейков, Ботев, Каравелов и Вазов - са проявили хумор в своите произведения. Хуморът на Любен Каравелов е най-характерен нашенски хумор - хумор на смешни положения и характери. Каравелов е безспорно повлиян от Гогол, но той го пренася на чисто българска почва като създава дълбоко проучени, истински български характери. Понякога, наистина, неговият хумор се докосва до сатиричност, но в “Българи от старо време” се проявява едно просто, правдиво чувство и добро отношение към хората и техните мъдрости.

Бихме могли да потърсим подобни образци у Славейков и Ботев, въпреки че техният хумор още повече клони към сатиричност, преминава в изобличение и става злободневен. За Славейков трябва да се подчертае още тази голяма заслуга за народния ни хумор, че е събрал и записал много народни пословици. Алеко Константинов също проявява хумор, но неговият хумор е по-скоро забавен, не е дълбок. Подобен на Каравеловия хумор - проницателен, вживяващ се в характерите, намираме у Вазов, например в неговите ярки, живописни и незабравими “Чичовци”. За да намерим примери за хумор у Вазова не се нуждаем от избор. Може да разтворим коя да е страница от “Чичовци” - прекрасна битова картина и прекрасен образец за хумор в нашата литература. Непосреден, свеж хумор има у Елин Пелин.

Ала ако сме имали хумор, ако хуморът е присъщ на нашия характер и е добил израз и в нашата литература, какво е станало с него, че сега изглеждаме като да сме лишени от чувство за хумор. Околните събития, създаващите се условия безспорно не са спомагали за развитието на хумор у нас. За развиването на хумора е необходим културен и свободен живот. Дълговековните страдания на българския народ, дълговековното потисване на духа са изсушавали източника на освобождаващ смях в българската душа. Ако си спомним други народни мъдрости, ще видим, че често смехът ни се прелива в плач. Смехът ни не е непринуден, безгрижен, дълбок. “Смейте се, докле ви се смее” - веднага следва предупреждението, че ще дойде време, когато не ще ви се смее; “Лице се смее, а сърце плаче”; “Жалко му е, та се смее” - привиден смях, за да се прикрие мъката; “Смееш ли се много, много щеш и да плачеш” - не насърчение за смях, а упрек или предупреждение, заплашване. Това е влиянието на робството, страхът да се разкрие, да се освободи душата.

Не само на дълговековното робство се дължи слабото развитие на чувството за хумор у българина. Необходима е по-голяма култура, за да се освободи духът. Както, за да се разбере комичното на чужд език, се иска по-голямо познаване на езика, с всичките негови тънкости, така и за да се схване известна духовитост, се иска по-изтънчен ум и едно по-високо стъпало в културно отношение.

Наистина войните създадоха едно продължително болно време. Споменът от игото не е още достатъчно отдалечен. Заченките на хумор, нашата склонност към хумора не е напълно изтрита от народната ни душа. Ала обстоятелствата не са спомагали да се развие. Ако се озърнем наоколо, особено ако се вслушаме в разговора на селяните, ще видим, че там блещука хумор. В устрема да придобиваме култура, ний в много отношения попаднахме под чуждото влияние на запада, като пренебрегнахме много ценни, самобитни качества. Едва през последните години почнахме да се връщаме съзнателно към тях, да им даваме художествен живот: народната песен, народната шевица. Към тях бих искала да прибавя народния хумор. Че почваме да чувстваме нужда от смях, от хумор, личи от успеха, който имат веселите страници на ежедневниците. Веселата страница покачва тиража на вестника с няколко хиляди.

Мнозина у нас все още гледат на хумористичното като на средство за осмиване, подиграване с другите. [...] Не можем да търпим ний да бъдем закачени, засегнати - а другите може, разбира се, защо не. Дори по-остричко. Но когато някой с нас се закачи, дори беззлобно, ний ставаме непоносими. Не можем да търпим закачки, обиждаме се от най-беззлобната шега, дори когато е наистина остроумна. Не проявяваме търпимост в отношенията си с хората и със събитията. Това неспокойствие, липса на душевно равновесие, липса на хумор проявяваме при най-дребната закачка. Всички се смеят на Големанов, като мислят, че само кандидатите за министри са осмени. Но щом доловят, че всъщност почти всеки българин крие в дъното на душата си един мъничък “Големанов”, който няма нищо общо с политиката и може да се прояви като поет, музикант или занаятчия, че в лицето на Големанов всяка прекалена, не по силите амбиция е осмяна, почувстваме и себе си засегнати, тогава смехът се смразява на устните и ние недоволно се мръщим.

И въпреки всичко това, ний, българите, безхуморните, които се смятаме хора на разума, а не на сърцето, сме всъщност повече подчинени на сърцето, отколкото обикновено мислят. Ний владеем това качество, но сме се потрудили да спрем неговото развитие, да го прикрием. Младите народи са като децата, които искат да минат за възрастни. В душата си са още деца, а мръщят лица и си дават вид на много сериозни, на по-сериозни, отколкото са дори възрастните. Така и ний, късно застанали в семейството на културните народи, за да не предизвикаме снизходително отнасяне от по старите, побързахме да си дадем прекалено сериозен вид и пренебрегнахме развитието на хумора.

Обикновено смятаме, че едно по-голямо дарование не заслужава да бъде посветено само на хумористичното. Затова повечето съвременни хумористични творби у нас, малки и по-големи, са случайни, делнични, а не плод на едно систематично развитие на дарбата. А за да се изрази хумор в художествена форма не е работа на шега. Древните гърци и по-късно Молиер, са признавали, че е по-лесно да се пише трагедия, отколкото комедия. А Шекспир казва за своя шут: “Този приятел е твърде мъдър, щом като може да се представи за глупав. И за да може добре да изпълнява тази служба, му трябва много ум”. За да бъде авторът духовит, хумористичен, остроумен, необходими са му толкова качества, колкото и за да бъде мъдър. Не всичко, което предизвиква плач, е трагично, както не всичко, което предизвиква смях, е хумористично. Не всяка написана страница е художествено произведение, нито всяка шега е изкуство. Ала когато шегата се превърне в истинско изкуство, не можем тъй лесно реши дали трагичното или комичното е по-голямо изкуство. Но трябва дарбата за хумористичното да бъде голяма и напълно развита, за да почнем да вярваме, че и хуморът има дълбочина и художествена стойност.

Ние не ценим достатъчно оптимистите в живота. Скептиците, напротив, ценим много повече, а оптимистите наричаме “наивници”. Така в изкуството смятаме, че е много по-ценно да бъдеш патетичен в своите произведения, да си изразител на трагизъм, отколкото да “разсмиваш”. И дори всеки несполучлив опит да се разрешават “конфликти”, “душевни борби” сме готови да приемем за сериозно художествено произведение. А на сполученото хумористично произведение не отдаваме художествена цена. Забравяме, че както в живота оптимистът е по-голям творец от скептика, така в изкуството художественото хумористично произведение може да постигне по-висока задача, отколкото тази, която му се приписва обикновено: да развеселява.

Хуморът е верен на живота. Затова хумор не трябва непременно да търсим проявен само в литературата или още по-специално в комедията. Може да имаме хумор в отношенията си към хората, събитията, към живота. Може някой никога да не е написал нито един хумористичен ред и пак да притежава чувство за хумор, което ще се изрази в неговия мироглед. Хуморът не се нуждае като остроумието от публика. Хуморът може да бъде само едно лично задоволство.

 

 

© Анна Каменова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.06.2002
Култура и критика. Ч. I: Критически зигзаги. Съст., предг. и ред. Албена Вачева. LiterNet, 2002.

Други публикации:
Златорог, 1929, кн. 6.