КЪМ КАТЕГОРИИТЕ НА ВИЗУАЛНАТА КУЛТУРА

Александър Кьосев

web

Издадената под формата на компактдиск книга на Ангел Ангелов „Историчност на визуалния образ” съдържа въведение, осем глави, заключение, списък на използваната литература и показалци с общ обем 480 с. На компактдиска е поставено логото на издателство „Алтера”.

В книгата Ангел Ангелов извършва сложна рефлексия не само върху изкуството, а върху широката област на визуалните практики и на следващата от тези практики нестабилност на дисциплинарни и институционални граници на науките, които се занимават с тях. Това е не само конкретно изследване на визуалността, но също и на социалните, културни и институционални условия за нейното познание, което отдалечава работата му от традиционното изкуствознание и я приближава към трансдисциплинарно културологични и антропологични изследвания, както и към културната история на съвременността.

Проблемният фокус на работата е предложената промяна на основни понятия: централното понятие „изобразителни изкуства” да се замени с понятия като „естетически практики” и „визуална култура”. Тук е и един от основните теоретични приноси на работата. Под „визуална култура”, заедно с автори като Светлана Алперс и Ханс Белтинг Ангел Ангелов разбира една хетерогенна област, смесваща естетически, икономически, социално-политически, културни и епистемологически аспекти. Според Ангелов тази област е исторична, но историчността й е особена: тя е съставена от много пластове на времето в себе си и представлява хетерохронна зона на съ-съществуване и взаимни отношения в настоящето на визуални образци, дошли от различни исторически епохи, някои от които са изкуство, а други естетически и визуални практики в по-широк смисъл на думата. От тази гледна точка целта на предложената концепция вече не е социална история на изкуството, а истории на социални среди, на обвързаността на визуалността с конкретни контексти, на намесата на визуалното в социалното и политическото, на особения потенциал на тази намеса.

Въвеждането на понятието „визуална култура” е равносилно на критика на централния понятиен репертоар на традиционното изкуствознание („история на изкуството”, „традиция”, „автор”, „творба”, „артефакт” и пр.). Ангелов изтъква, че въпросната критика не е някакво новаторство, а е вече очевидно състояние на „постисторическата” рефлексия върху визуалността, характерна за нашето време. Вече за повечето културолози, социолози и антрополози на визуалността е очевидно, че е нужна критика на границите на дисциплините, занимаващи се с изкуство, отказ от модернисткото понятие за „новост” и замяна с наложилото се понятие „съвременно изкуство”, изоставяне на единния разказ за историята на изкуството и пр. Теоретичен принос на Ангелов е операционализирането на „визуална култура” с основното работно понятие в изследването - „визуален образ”. Той не е равен на художествен образ, различен е от миметичното „изображение-подражание”.

Ще изложа основните характеристики на образа според Ангелов:

Обем на понятието

Визуалният образ обхваща художествени и нехудожествени явления, артефакти и не-артефакти, феномени с практическа цел и „безкористни” феномени - той е такава обща категория, която позволява те да бъдат сравнявани. С въвеждането на понятието стават възможни сравнения между италиански и холандски гравюри, рисунки и скулптури от XV и XVI век, инсталации на съвременното българско изкуство, промишлена естетика и дизайн, визуалност на градската среда и пр. Без новата концептуална перспектива подобни сравнения са невъзможни, дори нелепи - особено за традиционен изкуствоведски подход, хванат в прокрустовото ложе на национални традиции и исторически разкази. Но Ангелов не остава тук. За да осъществи сравнимостта на по-фини равнища, той разработва в концептуален план вътрешните артикулации на понятието „визуален образ”. Тук приносът му е най-вече в различията между артефакт и „инсталация”, които могат съкратено да бъдат описани по линиите „стремеж към трансконтекстуалност” срещу стремеж към „контекстуална вписаност, променяща самия контекст и ситуацията”; „семантика на формата” срещу „семантика на материала”; „дистанциране на зрителя - въвличане на зрителя” и пр.

Релационна граничност

Това според Ангелов е основната характеристика на визуалния образ, изразяваща се в това, че той е визуалност-межда, посредничеща между различни състояния - тежест и лекота, тяло и дух, радост и тленност, име и материалност, материалност и нематериалност, присъствие и отсъствие, видимо и незримо. Това позволява на образа да играе ролята на „трансцендираща инстанция”, която е начин човекът да надмогне своята определеност, да се възвиси, в един акт, приличен на религиозния, но ефимерен, факултативен, неподдържан от никакъв закрепен и традиционен религиозен култ.

Миметичност и анти-миметичност; множествено отношение към „действителностите”

Визуалният образ стои заради нещо друго, той го означава и изобразява - но заедно с това той е собствено присъствие, алтернативна действителност. Ангелов е привърженик на схващането, че има много и различни действителности, действителността на визуалния образ е една от тях, тя е в напрежение и преобразуващ диалог/конфликт с другите социални реалности. Затова образът може да се намесва в социални ситуации, едновременно да ги отразява, да говори за тяхната историческа и ситуационна специфика, но заедно с това да ги преоформя, да въвлича и променя позицията на гледащия. Тук е мястото да отбележа, че всички теоретични положения при Ангелов са извлечени от анализ на конкретни примери: горното твърдение например е извлечено и подкрепено от внимателна интерпретация на бронзовата статуя „Давид” на Донатело. Ангелов разкрива как тя разработва в еротичен и хедонистичен ключ определен героически мотив, който и преди и след Донатело е имал ясни социална функция в италианския полис от XV век. Смесвайки и противопоставяйки еротично и героично, Донатело създава визуално присъствие, което се намесва във тогавашната флорентинска среда, част е от нейните дебати, има не отражателно, а активно преобразуващо отношение към нея и участва в напреженията, които консолидират образа на флорентинската идентичност.

Рефлексивност на визуалния образ

Под това Ангелов разбира способността на визуалния образ да бъде интелектуален код, средство на познание и теоретическо обмисляне, дискурс, подобен на философията. Той демонстрира - отново чрез конкретни анализи - как примерно визуалният език на барока изразява фундаментални идеи за характера на времето: отваряне към мига на пищност и сетивно изобилие в напрегнато съчетание с тленността и преходността и произтичащите от това съчетание парадокси. Все пак във връзка с характеристиката „рефлексивност” аз лично се нуждая от повече разяснения - например „рефлексивността”, за която става дума, според мен слабо различава теоретичното отношение към обект на познанието, от авто-отношението, себе-отнасянето. Освен това рефлексивността е характерна, тематизирана черта на философията на новото време (философията на себе-познаващото се познание-съзнание) - би било добре Ангелов да отнесе рефлексивните възможности на визуалността към други подобни, да опише разлики и прилики, границите на визуалната рефлексивност в сравнение с вербалната и философската, и пр.

Перспективи

Понятието за визуална култура и образ имплицира друго понятие: перспективизъм, свързано с играта на погледите, тяхната реципрочност, преплетеното отношение между отражение и „оригинал”, между гледащ и гледан - всичко това като форма на визуално познание. Тези отношения са тълкувани от Ангелов като принос върху вековния философски дебат за такива понятия като идентичност, цялост, подобие, другост. Чрез анализ на мотива за Нарцис той показва как визуалният образ осъществява рефлексия на тема кой съм, как ме виждат, как виждам, как познавам или не познавам себе си.

Подобен тип визуалност, която проиграва напрежението между перспективи, дава нова, активна роля на възприемателя, допринася за неговата въвлеченост в средата, подлежаща на естетически преобразувания. Тя не го оставя в предишната пасивно-съзерцателна позиция, а едновременно причинява и коментира неговата засегнатост, понякога телесната му обзетост от образа, лишеността му от защитена съзерцателна ниша.

Историчност на визуалния образ

Визуалният образ, според Ангелов, е поместен активно и преобразуващо не само в пространството, а и във времето, той може да използва смислотворчески отношенията между различните ритми на времето. От една страна, той отразява своята историческа среда, от друга - представлява нейни алтернативи, възможности, утопии и идилии. От трета страна, той е класически - т.е. характеризира се с вечна съвременност, съ-присъствие, заедно с други образци от други художествени епохи, което го включва в един надвремен идеален ред (Т. С. Елиът). От четвърта страна, визуалният образ вече съществува в „след края на изкуството и неговата история” - той е откъснат от традиционните исторически разкази, способен е сам да поражда нови сюжети.

Тази мултитемпоралност на визуалния образ е ключ към неговата сложна историчност, която се заема да изследва Ангелов. Подобно схващане е близо до понятието за постисторическа (постмодерна) историчност, която е едновременно близка до някои постмодерни схващания за опространствяването на историческия архив след разпадането на Големите разкази и на Козелековото схващане за пластовете на времето и за присъствието на хетерохронното в настоящето. Ангелов цели да се историзира самата идея за края на изкуството, исторически нагласи, отливащи се в „образи на края”, кризата и пр.

Но и тук теоретичното разсъждение, както и при рефлексивността на визуалния образ, има на моменти епизодичен характер, интересните разсъждения за историчността някак не са проследени до своя възможен край, не са разгърнати всички парадокси в тях - например каква е функцията на хронологията, която така или иначе използваме, в подобна ситуация („след края на историята”); или как можем да „историзираме” без исторически разказ, как се отнасяме към мултиплицирането на разказите, как взаимно се отнасят мултитемпоралността и класичността, която иска да я надмогне, какво е отношението между многопластовото време и проблема за Другостта и пр.

Ще завърша разглеждането на теоретичното съдържание на работата, посочвайки две нейни основни качества.

Първото е изразено в превъзходните конкретни анализи на творби, образи, инсталации, фрагменти. Тук Ангелов показва качества на човек, който умее да уважава и вниква в конкретни исторически примери, но умее и да проследява техните сложни кога генеалогически, кога рецептивно-асоциативни свързаности, да ги тълкува през други контексти и други понятия (приложимостта на понятия, изработени в друго време, към определени исторически визуални феномени е един от важните проблеми, които той дискутира). Ще посоча изключително успешните анализи на картини от италианския и холандския барок, на инсталации на български автори като Лъчезар Бояджиев и Надежда Ляхова, приносната работа върху схващанията на Хайне за края на изкуството, анализа на статуи на Донатело - на техни контрастиращи семантични пластове, на контекстуалните и на политическите им употреби във Флоренция през XV век. Тези анализи не могат да се преразкажат, те трябва да се прочетат, защото в тях има вдъхновение и те на практика доказват междинния характер на интерпретацията между науката и изкуството. Ще кажа само, че Ангелов има тънка чувствителност на роден интерпретатор, богати методологически познания, които обаче не утежняват апаратурата и терминологията на анализа, изключителни хрумвания за връзки и „прескоци” между далечни исторически контексти. Той притежава и основната добродетел на всеки интерпретатор - търпението, доколкото има време и желание да разнищва сложните смислови тъкани от настоящето и от предишни столетия, като едновременно с това извършва свръхвнимателно изследване на пораждащите и реципиращите контексти, постигайки мащабни синтези.

Това ме води до второто основно качество на тази работа. Тя е ерудитска и артистична едновременно, сякаш иска да съчетае плътно позитивистично знание с артистична игра. Ролята, която Ангелов като пишещ е заел, е близка не толкова до тази на систематичния теоретик, колкото е близка до това, което на английски се нарича scholarship, а на немски - Gelehrtheit. На български това е най-добре да се преведе описателно - става дума за една почитаща и обичаща своя материал посветена ученост, която не иска да пренебрегне неговата конкретност заради студени, абстрактни генерализации и философеми. Ангелов обвинява подобен философски подход „отгоре” спрямо визуалната култура в интелектуален империализъм, който иска единствено да илюстрира своите общи тези и по този начин манипулира и инструментализира конкретното. Той се старае неговите теоретични твърдения да израстват по естествен и естествено проверен начин от самата „херменевтика на конкретното”.

Ерудитската позиция обаче не е достатъчна, за да опишем точно позицията на Ангелов, трябва да прибавим още един щрих - към позицията на ерудита е сякаш интегрирана позицията на virtuoso от времето на Ренесанса, който обича едновременно да си играе и да се любува на своята колекция от образи. Получилата се хибридна позитивистко-виртуозна позиция се характеризира с тънко, преживяно познание на един корпус от материали, потъващ далеч назад в една антична, средновековна и модерна традиция и със способността за свободно, но много внимателно движение в това свръхбогато поле. То е свързано и с внимателно създаване на интерпретаторски език, способен да я тълкува, без да я насилва. Тази ученост-игра сякаш има безкрайно време за своя материал, притежава страстта да го наблюдава и изучава до най-малките подробности, да се връща и да проследява дори най-проблематичните връзки, с добросъвестност и търпение, които удивляват, да проверява подробности, да прави далечни, често твърде далечни екскурси от любов към знанието и истината. Тук се питам: дали обаче това нейно качество всъщност не възпроизвежда онази пасивно-съзерцателна позиция, която самият Ангелов, а и съвременното изкуство, въвличащо и засягащо възприемателя, отричат? Дали тя, да го кажа с други думи, не е класично-естетска?

От въпросното централно качество, следва и друго: Ангелов демонстрира съзнание за общност с други ерудити-виртуози, уважава и цени чуждата ерудиция, цитира и използва чужди мнения по деликатен начин, рядко се впуска в безсмислени полемики. От същата добродетел произтича и професионалната въвлеченост в съвременни дебати за края на изкуството. Заедно с Ирина Генова Ангелов е издал на български два сборника с текстове, свързани с темата на книгата; той използва като познавач теоретични положения на семиотици като Умберто Еко, литератори като Волфганг Изер, Ханс Роберт Яус, Карлхайнц Щирле, философи като Луи Марен, изкуствоведи като Диди-Юберман. Пренебрегнати са обаче философи, занимавали се със сходни теми като Хайдегер, Гадамер, Ватимо, Лиотар, Дерида. Главата за Хайне и краят на „естетическия период” само би спечелила ако авторът беше взел предвид интересните положения за класиката като немска а-социална утопия на Вилхелм Фоскамп.

Заедно с това Ангелов е един от малкото автори в съвременната българска хуманитаристика, който уважава и вярва в интелектуалния потенциал на локалните дебати и отделя много място на български автори, коментира задълбочено техни положения - от афирмативните му коментари към Ирина Генова, Мария Василева, Елисавета Мусакова, до критичните му, но изпълнени с уважение текстове към Боян Манчев и Чавдар Попов. Българският контекст би спечелил обаче, ако имаше сравнение и позоваване към сходни - и различни - дискусии - за края на литературното наследство и края на българската литература, които протекоха от 1998 досега.

Същевременно от това най-важно качество - ерудитската игра - произтичат и недостатъците на работата. Някои от тях вече споменах, тук само ще обобщя - херменевтиката на конкретното, пъпленето по примери и конкретика, не позволява винаги да се проследи едно теоретично положение в собствената му логика и противоречивост, да се систематизират аспектите му, да се задълбочим в парадоксите му - т.е. да го разработим теоретично така, че то да стане употребим и от други мисловен инструмент. Това е концептуален дефект на стила и композицията на писане: Ангелов непрекъснато предпочита отклоненията по конкретни исторически сюжети пред проследяването на възможните философски и теоретични конструкции: по тази причина последните остават незавършени, не-до-рефлектирани, непроследени с интелектуална дисциплина до своите теоретически основания и следствия. Той иска да прави имплицитна философия и имплицитна теория, която минималистично се крие в анализите на конкретното: но от това страдат мисловните връзки, собствената логика на теоретичното мислене, което има своя автономна територия.

Същото води и до един дефект, който е стилов и композиционен - неумението да се спре с отклоненията и екскурсите, които не винаги са органична част от изследването (типичен пример е отклонението за българските издания на Хайне и критиката на българската издателска политика в това отношение - само по себе си интересно и справедливо, но нямащо нищо общо с тематиката на „историчността на визуалния образ”). Ерудицията и виртуозността могат да стигнат до бъбривост - за радост това е ставало рядко.

И още един дефект. Работата е изцяло европоцентрична. Не би имало нищо лошо, ако европейската традиция е просто граница на ерудицията на автора. Но в момента, в който той оперира твърде сериозно с понятие като „класическо”, е задължен да го съотнесе с постколониалните и gender-критики към това понятие, да го историзира чрез разказ за културните войни от 1980-те и 1990-те години и критиките към „канона”. Което не би му позволило самото поле на „класиката-съвременнност” да се конструира така лесно, защото би прояснило, че „класиката” е не само образцово-възвисяваща категория, но в същото време е категория на културната хегемония. Т.е. Ангелов е трябвало да вземе отношение към един определен аргумент, а не го е направил. Този аргумент в инварианта си гласи, че класиката е културна власт, която изключва определени категории хора от културната традиция и от представеност в културната публичност, а чрез това изключване - травматизира тяхната културна идентичност. Друг е въпросът, доколко аргументът е приемлив - важното е, че той е „дебатоопределящ” и не е редно да бъде пропуснат.

Накрая искам да изтъкна голямата полезност на показалците - именния и на произведенията, които са анализирани или дори само споменати в текста. Списъкът на литературата и предхождащото го встъпление, което обяснява принципа на подбора й, потвърждават впечатлението за огромната и добросъвестно извършена работа от автора.

Казано в резюме: и като теоретични обобщения, и като исторически анализи и конкретни интерпретации на казуси и примери от визуалната култура, работата на Ангел Ангелов е съществено постижение в българската хуманитаристика и в дебатите за проблематичните граници на дисциплините в нея.

© Александър Кьосев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.09.2009, № 9 (118)