ТУК И СЕГА

Андрея Илиев

web

Бях тръгнал на обичайната си разходка в десет, когато видях Глигана.

Ама чакай отначало... Аз съм бивш полицай, служих в Дирекцията за оперативно издирване. Една от най-секретните служби на меверето. Абе, търсим хора. Най-често убийци, крадци-рецидивисти... Ей такива от петнайсет години ми се мотаха в главата с трите си имена, особените белези и снимки в профил и анфас... Мръсна работа. Но! Има едно “но”, братле. Ребусът. Кълбото с оплетените конци. Шахматът. Ето, по малко от трите тия има в това, да влезеш в дирите на бягащия от правосъдието и да го закопчаеш с белезниците.

Та тогава бях подполковник, на четирийсет и две, прясно разведен, амбициозен и напорист като африкански бивол. Такъв е човек на четиридесет - знае, може и мисли, че всичко все още предстои... По-заблуден от лейтенант. То такъв бе до мен - Венци. Една година след завършване на школото в Симеоново, напомпани с бодибилдинг ръчища и доверчиви сини оченца - те това бе колегата Венци... Вървим си по “Витоша”, да. Слънчице, лъскави витрини, къси полички. Хубав е животът, ей!

И тогава видяхме Глигана.

- Опаа! - настръхна партньорът.

Бях го разпознал поне няколко секунди преди него.

- Кротко - рекох.

Беше обявен за издирване от четири месеца. Як, с мускули от желязо и решителен като гладен вълк. Тръгне ли - няма спиране. Един от най-свирепите рекетьори. От година шеф на наказателна бригада в групировка, занимаваща се с наркотици. Всички бележки за него завършваха с “въоръжен и особено опасен при задържане”.

Уф... Абе тръгна по пресечките. Ние след него. Венци на десетина метра, аз - на около трийсет по другия тротоар.

Глигана спря до лъскав мерцедес. Венци се изравни с него и вместо да го отмине, спря.

Изстинах.

Залепи се за него. Хвана го за дясната ръка. Глупак! Искаше да го арестува!

Забързах.

Глигана се извърна рязко и Венци отхвръкна от него като гонче от мечка-стръвница. В ръката му вече имаше пистолет. Младокът бе паднал на земята и отчаяно дърпаше пеша на сакото, за да стигне до оръжието си.

- Стой! - изревах. - Полиция!

Викът ми се сля с изстрелите. Бях извадил своя пистолет. Късно, късно... Глигана вече се бе обърнал към мен и изпразни пълнителя...

Нещо ме спъна...

Е, оттогава съм куц. Единият от куршумите уцели капачката на коляното ми. Венци... Няма го Венци.

Да. Тъжна история. Тъпа история... Пет години вече съм пенсионер. То една пенсия - сто и осемдесет лева. Имаха таван пустите... И сам. Много сам. Слънцето никога не светна, както тогава на “Витоша”. И жените с хубавите крака се изгубиха... Вестник в осем часа. Разходка в десет и четири следобед. По половин час. Телевизия. Много телевизия. И из нея пиене. Аха. Започнах да пия. Сам в самотата си. Телевизор, бутилка и мечти за разплата. О, колко сладко!...

И на разходката в десет налетях на Глигана.

Едно мършаво есенно време - ни топло, ни студено. Сив асфалт и кафяви градинки. Мъж излезе от една от панелките по маршрута ми. Тръгна косо към мен. Нещо ми трепна под лъжичката още преди да съм го разпознал. Походката - стремителна, непукистка... В главата ми има неколкостотин... Не мога да ги забравя... После светна червена лампичка, по челото ми изби пот. Нима?...

Наведох инстинктивно глава. И стиснах бастуна. Когато се изравних с него, видях белега от лявата страна на брадата му.

Глигана беше.

Качи с в сив форд и потегли.

Надвечер бях пак пред блока. На другия ден сутринта. И пак надвечер... Бавно, късче по късче, събирах информация.

Живееше си живота гадината. Здрав, прав. И богат. Въртеше чейнджбюро. И обикаляше заведенията. Тузарските. Е, вече не с мерцедес. И без златни вериги по врата. Скромно, демек. Да не бие на очи. Но не това ме удари в сърцето.

Мръсникът имаше семейство.

Дългокрака жена, с пищни гърди и сини очи. Холивудките ряпа да ядат пред нея... Сънувал съм я, мечтал съм за такава като нея. Блян, братко - само кафетата, цигарите и дамските й превръзки са една полицейска заплата. Нали ти казах, че мислех света за мой?... И дечица - две! Бели, русички, с розови панделки.

Идеше ми да вия! Мамка ти и живот!... Защо така? Аз куц, беден и сам, а той - щастлив, богат и обичан?...

Какво да правя? Звъннах тук-там - формално все още го издирваха. Хе-хе... Пет години. Убил полицай, осакатил друг... И какво от това? Купил си ново име, боядисал си косата, живее в панелка, кара десетгодишен форд... Наказан! Обадя ли се, ще го арестуват. Няколко часа разпити, после с години дела - ако въобще се стигне до тях... Е, може и да полежи. Бизнесът му ще цъфти, жена му ще го обича и ще му ходи на свиждане. А аз пак ще гледам телевизия и ще пия. И ще куцам в десет и четири следобед по половин час донякъде си и обратно...

А трябва, трябва да има справедливост. Тук, на земята. И сега.

Спрях да пия. И телевизия не гледах. Пусна машинката, очите ми в екрана, обаче нищо не виждам. Кроя. Както аз си знам и мога.

И денят дойде.

Синьо небе, едно слънце виснало от него!... Ще речеш - иде пролет. И хората се подлъгали, навлекли шарени дрешки... Един врабец трака по ламарината на прозореца и току занича в стаята.

Преди да сложа перуката и грима, се огледах с трезви очи. От години се бях готвил за тази роля - смазан от живота старец. Нямах петдесет, а вече приличах на... Да, имах нужда от много малко грим, за да заприличам на шейсетгодишен...

Посрещнах го до форда. Не ме забеляза - така бе свикнал с мен като фон.

- Ей, момче - подвикнах с немощен глас.

Извърна се с ръка на вратата.

- Казаха ми, че си обменял валута.

Отпусна се - къде заплаха от тая развалина.

- Обменям.

- Абе, страх ме е...

- Десет? - небрежно подхвърли и бръкна в джоба си.

- Нее - провлачих и се огледах подозрително.

- Двайсет? - засмя се жлъчно Глигана.

Пристъпих раздвоен от крак на крак, стоварих тежестта си върху бастуна и в негова посока и със заврян нос в рамото му, промълвих:

- Шест хиляди.

И се дръпнах като опарен. И пак се огледах.

- Шест? - повтори той. - Хиляди?

- Евро - кимнах аз. - Синът ми работи в Белгия. Помага ми от време на време, тъй да се каже...

И го гледам предано, умолително и безпомощно... Това най-много го тренирах пред огледалото.

Той бързо съобразяваше.

- Знаеш ли курса?

- Абе, едно горе, едно долу... Ама да стане, че то да тръгна с тях по улицата... А хората тук казват, че си честен и свестен.

Май преиграх. В очите му лумна сянка. Но изчезна бързо - шест бона са си шест бона.

- Та викам, следобед да минеш у дома да ги обменим.

- Добре, дядо.

Казах му адреса.

Дойде. Звънна точно навреме.

- Чейнчаджията ли си? - попитах отвътре.

- Аз съм.

- Хм... Абе, бравата нещо заяде.. Нали все се оключвам...

- И какво ще правим сега? - разочарова се той.

- Носиш ли парите?

- Разбира се.

- Дванайсет хиляди?

- Е, без малко. - Гласът му стана мазен-мазен. - Нали знаеш, курсът...

- Добре, добре... Тя, че трябва да се разбива, трябва. Защо не ми помогнеш?

Замълча. Е, това бе критичния момент в плана ми.

- Слаби ми са ръцете - заоправдавах се аз. - Опитах, но не става.

- Добре - рече Глигана.

- Ето, ще ти подам отдолу една щанга.

Ръцете ми бяха с гумени ръкавици. Бях махнал прага. Набутах я в процепа. Глигана я издърпа. След малко започна да напъва вратата. Докато свалях ръкавиците, се молех някой от съседите да не се върне по-рано.

Чат. Отвори зачервен и възбуден.

- А, стана - констатирах равнодушно. - Влизай.

И тръгнах към хола. Извадих от библиотеката картонена кутия.

- Затвори вратата.

Той послушно се извърна. Когато отново застана с лице към мен, зяпна. И как - колтът ми бе с внушителни размери.

- Ей... - започна той.

- Срещнахме се най-после.

Той набърчи чело.

- Пет години, Глиган.

- Не те познавам - рече враждебно.

- Вестниците писаха за нашата среща, Глиган - с укор казах аз. - “Един убит и един ранен полицай...”

Лицето му се отпусна.

- Стара работа.

Как няма да се отпусне... Полицаи. Пфу. Страшно е, ако съм от другите бригади. Те не прощават. Няма следователи, няма прокурори, няма съдии, които да купиш. Казват и убиват.

Вдигнах рамене.

- За мен не е.

- Какво искаш? - в гласа му затрептяха нервни нотки.

- Възмездие.

- Пари? Колко?

- Нее.

- Ще ме предадеш на полицията? - отпусна се той.

И някъде вътре в себе си сигурно се засмя, мръсникът!

- Не.

Късото, метално “не” го накара да ме погледне по-внимателно. И вече се обезпокои.

- Слушай...

- Проникване с взлом, Глиган. Неприкосновеност на жилището - нали знаеш? Има застреляни крадци. Ама закона вика браво на това.

Първият му импулс бе да скочи отгоре ми. Обрах “мекия” спусък на пистолета. И същевременно го гледах твърдо в очите.

Май краката му омекнаха.

- И ти... Ще ме убиеш? - преглътна сухо той.

Засмях се късо и гърлено.

- Не.

Отдъхна.

- Знаеш ли какво е да си куц, беден и сам, Глиган? Не? Предстои ти да го разбереш.

И стрелях два пъти - в коленете му...

© Андрея Илиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.05.2005, № 5 (66)

Разказът е отличен с Голямата награда на конкурса за кратък криминален разказ "Атанас Мандаджиев" за 2005 г.