ЛАПАШ МУХИ - ИМА ОТПУСКА

Андрея Илиев

web | Скици върху планшета

...От малко прасе и малък началник никога не знаеш каква свиня ще излезе. Ето, Марко Колев като ротен бе сладур. Ама как се завъртяха нещата, стана командир на поделението. И веднага се заяде с мен.

- Слушай, Красимиров, дали ще излизаш в отпуск вече няма да зависи от номера на пържолата за началството. Искам да готвиш добре за войниците, тоест за колегите си. Аз ще проверя.

Ден, два... Никакъв не се окадява в столовата. Седмица... Готвя като за командири на дивизии. Стари кокали, новобранци - всички наядени и доволни. Втората седмица лумпените от строя станаха чак нахални - млякото не било с необходимата масленост, компотът не бил сладък...

Най-после Марко пристигна.

- Сипи, Красимиров - вика, - от супата.

Чиниите светят - от две недели само ги пребърсвам в очакване на тоя миг. Загребвам до дъно с черпака и тичам. Хлебец, оцет, солчица - всичко на ниво.

Натопи мустаците в лъжицата. Завъртя очи като Луи дьо Финес и... преглътна! А аз вече в мислите си застанах на опашката за автобусни билети за Варна. Марко лапне лъжица, аз направя крачка към касата...

- Красимиров! - изрева командирът с широко отворени очи. - Муха!

Мале! Автогарата се срути... Пак тичам. Наистина, майка му стара... Ама се правя на тапа. Бутам я, обръщам я с лъжицата - абе, муха. Зелена. Голяма. Гениалните решения идват внезапно, убедих се. Загребах гадната твар, затворих очи и - хоп! - в устата. Последно усилие и се юрва по хранопровода ми. Отварям очи и бодро докладвам:

- Съвсем не, господин майор! Черен пипер беше.

Марко ме гледа-гледа почервенял, па бутна чинията настрана... Автогарата бе цяла. Бях стигнал до касата и мацето иззад стъклото ме питаше за Варна ли да е билета...