Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

С УБИЕЦ НА БОРДА

Андрея Илиев

web

По чудо. Но успяхме.

Бяхме поне три часа преди контролното време на изходния рубеж за телепортиране. Оставаха ни около пет хиляди километра, за да влезем в обсега на противокосмическия щит на Дакея.

Бяхме дванайсет мъже - с хиляди тренировки и от пет до осем телепортации. Да ви припомня, че след десетата тогава пенсионираха. Те бяха една от най-рисковите професии - никога не беше сигурно дали телепортаторът ще те събере накрая цял. Хайде, ако е пръст или косата например, бива. Но ако се окаже, че дяволската машина е получила смущения и е загубила някъде по пътя главата ти?... Когато започнах службата си в Десантните части на Космическия флот, това не бе рядкост... Та ти казвам, бяхме дванайсет мъже - здрави, яки, решени на всичко и оцелели след десетки битки. Намирахме се на сто и пет хиляди километра от Дакея и чакахме заповед за телепортация в президентския дворец. Зад нас, може би на триста хиляди километра, като ветрило, се бе разгърнал Експедиционният корпус от четиридесет бойни звездолети - истинско страшилище за всеки от Галактиката. Да, и тогава бяхме най-силни...

Наши открили Дакея преди сто петдесет и две години и я завладели почти на шега. Чудесна планета. Почти като добрата стара Земя. Дори с по-мек климат. Но с криви и опърничави жители - около милион тогава, приличащи на маймуни с люспи вместо козина. Размножаваха се като зайци - всяка година женските раждаха по девет слепочета, които на шестата си година достигаха полова зрялост. До идването ни повечето са измирали, но антибиотиците, от които ние се бяхме отказали преди двайсет години, на Дакея вършеха чудеса. В резултат след седемдесет години планетата отесня за жителите си.

Това, което първите изследователи недооценили обаче, бил страхотният интелектуален потенциал на дакейците. По земни стандарти около двадесет и седем процента от техните деца бяха вундеркинди. Разликата между тях и нашата цивилизация била почти век. Е, те го “изядоха” за четвърт... И станаха заплаха за жизнените ни интереси в тоя край на Галактиката.

А това, което си заслужавало идването тук на първите земни колонизатори, било телепортирането в естествения му вид. Да, бе, да. Люспестите дакейци изчезвали пред очите на хората и се материализирали на примерно стотина метра встрани. Те твърдят, че сме отвлекли поне сто хиляди души за изследвания и че сме ги рязали като жаби и мишки за опитите си. Сигурно е преувеличено, но че е било голямо кълцане, спор няма. Нашите дипломати неизменно парираха претенциите им за компенсации преди Войната с въпроса за сечта на дакейците на Флора - най-близката до тях планета, населявана от нещо средно между хора и дървета...

Първият уред, който успели да конструират, имал размерите на презокеански лайнер, харчел енергия за полет до Луната и телепортирал мишка на двайсет метра. В края на краищата нашите учени се отказали да ни “правят” дакейци и открили друг начин за телепортиране. Първият боен десант-телепортация бил направен преди петнайсет години на Медея - планета от системата Елдорадо. Тогава девет човека и десет дакейци били стоварени в двореца на медейския император-президент и го завзели...

Ето сега аз с моите момчета трябва да направя същото - да се доближим още няколко хиляди километра и да се телепортираме в резиденцията на дакейския президент. Те познават тактиката ни, но не знаят скритото ни оръжие - новият телепортатор е увеличил обсега си от петдесет на сто хиляди километра.

Всичко се разви за броени минути.

- Командир Раул, локаторът им ни засече - докладва Джон.

Миг по-късно системите за тревога завиха по всички възможни места.

- Прихванати сме от ракета - обяви безразлично бордовият компютър. - Четири минути и петнайсет секунди до срещата...

Ега ти срещата. Това пък кой го бе измислил?... Видях я на екрана - бързаше... Преодоля първата ни защита.

- Четири минути... Докладвано е на Главния щаб!

Значи на флагмана знаят. Компютърът включи втората защита. Чудо - мина и през нея като на шега... Не само ние бяхме усвоявали нови технологии...

- Три минути... Адмирал Корни търси командир Раул.

- Командир Раул слуша.

Вниманието ми бе в третата, най-солидната защита. На екрана тя бе очертана като тънка червена линия. Десетки пъти бях виждал как вражески ракети стигат до нея и се пукват в бял пламък - знак, че са неутрализирани.

Боже... мина! Значи...

- Как е?

- Зле, сър.

- Виждам. Раул, разрешавам атака.

- Слушам, сър, атака.

Бордовият компютър веднага превключи на новата задача.

- Време до срещата - две минути и десет секунди. Разстояние до цел номер едно сто и три хиляди и осемстотин километра. Процент на телепортационна сигурност - осемдесет и четири. Разстояние до цел номер две... Телепортационна сигурност... Вашето решение?

Разкърших рамене.

- Пълен напред! Трийсет секунди преди срещата телепортация на екипажа към цел номер едно...

Виждах света още като през мъгла, когато изревах инстинктивно:

- Къде е президентът?

Секунда след това ми светна, видях, че съм в командната зала на дакейския президент, чийто макет бях атакувал стотици пъти и веднага застрелях един от охраната. Край мен затрещяха бластерите на другите от групата. Отговориха им един-два изстрела отсреща. Край.

Президентът бе успял само да се изправи от креслото-трон. И толкова. Ханс вече вързваше ръцете му, а Хасан се канеше да надене на главата му шлема, който щеше да го държи замаян и кротък... Анри и Зоран блокираха вратите, а Джон ровеше из пулта за управление. Ивайло и Франк се насочиха с готово оръжие към сервизните помещения. Хубавото беше дотук.

Японецът Тоширо стоеше на колене и опипваше лицето си. Отначало не разбрах... Майко! Нямаше очи... Моят сънародник Хуан лежеше, без да мърда. Близнаците Серьожа и Альоша се оглеждаха уплашени - единият беше без палец на лявата ръка, а другият с очите на Тоширо под дясното си ухо...

В същото време Джон извика:

- Командир Раул! На пряката линия!

- Аз?

- Ти!

Обиколих огромната маса и застанах зад пулта. На екрана на видеофона нямаше никой.

- Слушам.

Безцветният фон трепна и се появи... Командващият на Звездния флот на Дакея генерал Келди.

- Командир Раул? Няма ли да пуснете образ?

Джон вдигна вежди. Поклатих отрицателно глава.

- Не.

Келди се усмихна така, че всичките белези по лицето му се отвориха. А в много битки бе участвал и имаше много белези.

- Раул?

- Тук няма такъв.

- Не лъжи, Раул. Знам, че ти и твоята група сте в Президентството.

- Какво искате?

- Да се предадете.

- Казахте, че търсите командир Раул. Как може дори и да си въобразите, че ако тук е десантирала неговата група, ще се предадат?

- Ситуацията не е такава, каквато предполагате.

Засмях се.

- Вашият флот се оттегли.

Нещо в мен трепна.

- Подписахме примирие.

Изключих рязко връзката. Джон ме гледаше зяпнал.

- Лъже - рекох с досада. - Свържи се с нашите.

Ханс вече въртеше настройките на супермощния уред, който по инерция продължаваха да наричат радиостанция.

- Хасане, ти потърси посолството.

Турчинът извади от чантата си уникалната машинка, направена само в два екземпляра - един при нас и другия в посланика ни в Дакея. Изстреля позивните и ми я подаде.

- Посланик Цзян. Раул?

- Аз съм. Новини?

- Никакви, Раул.

- Какво?

- Нищо.

- Нашият флот?...

- Нищо не знам, Раул.

Изключих.

Всички се бяха събрали в залата. Здравите бяха отпуснали ръце и оръжие. Хуан все така не мърдаше. Тоширо бе притихнал. Близнаците...

Видеофонът присветна. Кимнах на Джон и той го включи.

Пак Келди.

- Е, увери ли се?

- Не.

- Мога да ти отворя канал за връзка с адмирал Корни.

Така и предполагах - бяха ни блокирали. Как - не знам. Но го правеха.

- Добре.

- Имам едно условие. Да, сети се. Искам Президента.

- Срещу един разговор?

- Малко ли е?

- Много, много малко.

И затворих.

Ивайло бе включил преносимия компютър към захранването в залата и търсеше файла с плановете на двореца.

- Джон, искам изглед от всички камери!

Той защрака по клавиатурата. Скоро отпусна ръце.

- Блокирали са ги.

Мамка му!

- Шефе, през седем зали има телепортатор! - извика Ивайло.

Момчетата се оживиха.

Чакай, чакай... Келди ме познава, както аз познавам бластера си. Като съюзници с него сме участвали в три войни и десетки десанти. Той си дава сметка, че първата ми мисъл ще е за телепортатор.

Ивайло също загря, разочаровано щракна с пръсти и се зарови из плановете.

Видеофонът пак премигна. Кимнах на Джон. И в момента, когато се появи суровата физиономия на Келди, из залата започнаха да се материализират дакейци. Един се изправи до мен и Хасан го изпепели. Други трима атакуваха Франк, но той вече се бе съвзел...

Тоширо се луташе между креслата. До него изникна дакейски боец и го застреля. И сам загина от бластера на Франк.

Ивайло уби с дълъг ред трима и с хищно равнодушие опря бластера в главата на дакейския президент.

- Е, момчета, дотук!

Дакейските командоси се замятаха объркани. Анри и близнаците се бяха сврели в най-далечния ъгъл и започнаха да ги разстрелват в гръб.

- Джон, включи ме!

Застанах така, че встрани от лявото ми рамо да се вижда какво прави Ивайло.

- Келди!

- Да, знам. Ако не спра, българинът ще го застреля.

Познаваше го - бяха воювали заедно единайсет месеца в кампанията срещу пиратите в Седмия астероиден пояс.

Дакейците започнаха да се телепортират обратно.

Келди се усмихна и угаси видеофона си.

- Е, момчета? - отпуснах се аз на креслото зад пулта.

- Тоширо е мъртъв - докладва Франк.

- Хуанито също - сухо добави Анри.

Значи вече бяхме десет...

- Каква е обстановката? - облиза сухите си устни Хасан.

Дявол знае. Нещо не бе наред. Досега никой не бе успявал да ни отреже от Флота. Бяхме воювали в планетни системи, които в технологично отношение бяха дори леко преди нас, но никой не е успявал да ни забие свръзката. Да, бил съм обкръжаван и с по-малко хора, но винаги съм знаел, че натискам копчето и - хоп! - чувам своите...

- Май я окъсахме като Марко на Косово поле - изпсува Зоран.

- Кой е тоя Марко? - изсумтя Франк.

- Някакъв балкански пуяк - вдигна рамене Анри.

- Нямаме връзка. Не знаем къде са нашите.

- Как къде? На бойна орбита! - ядоса се Франк.

- Май са се дръпнали - започна колебливо Джон.

- Айде, бе!

- Нали видя ракетата? Проби всичките ни защити. И сега?

Въпросът бе към мен. Размърдах се, потърках яростно брадата си.

- Не можем да останем тук.

Направо е самоубийство. На която и да е друга планета и срещу който и да е друг - да. Но дакейците щяха да ни атакуват периодично и да ни изморят. След две-три денонощия реакциите ни щяха да се забавят и поредният телепорт щеше да успее.

- Вариант номер седем - рече Ивайло.

Всички се обърнахме към него. Той предвиждаше да се оттеглим в посолството.

- Там има защитен екран срещу телепортация.

Този път не се скрих, когато Джон потърси Келди.

- Здравей - рече той невъзмутимо.

- Тръгваме към посолството.

Келди не каза нищо.

- Окичил съм президента като коледна елха. Нали знаеш какво е коледна елха, Келди?

Кимна. Знаеше - толкова пъти сме посрещали празника заедно...

- Много държа на сърдечния пулс на всички мои хора.

Той трепна. Какво по-голямо удовлетворение - да накараш люспеста твар като него да се обърка.

- Зарядите с експлозив по президента са свързани с всеки един от хората ми. Ако някой от тях се развълнува, ще гръмнат.

Ако можеше да пребледнее...

- Раул... Не го прави.

- Не, Келди.

- Давам ти честната си дума...

- Келди, знам, че във вашия кодекс нарушаването на обещание не се счита за грях.

- Раул, имаш млади момчета. Може случайно...

- Те са командоси на Космическия флот, Келди. Значи не може да има случайност.

Изключи връзката. След няколко минути се появи.

- Имате коридор към посолството.

Минахме по опразнената улица през шпалир от снайперисти. Дори аз се изпотих. Добре, че нямахме никакви датчици по себе си...

Цзян ни посрещна до защитния екран.

- Телепортаторът работи ли? - попитах.

И той като започна - работел, но бил от старите, с радиус на действие петдесет хиляди километра. Нашите обаче ги нямало не на петдесет, ами и на петстотин хиляди... Поне локаторът на телепортатора не прихващал никаква площадка за материализиране.

- Забили са ни - поклати глава Джон.

- Не може да са ни изоставили - изпъшка Ивайло.

Можеше. И още как... Всеки командир би го направил - да жертва десетина, за да спаси стотици. Или просто да спечели войната...

Трескаво търсех изход. Телепортаторът... Стига с тоя телепортатор! Всички се бяхме вкопчили в него. В себе си бях уверен, че Келди е взел мерки. Те се готвеха за война с нас от десет години и то сериозно - ракетите, които преодоляха защитата на звездолетите ни, го доказваха. А лъчът за телепортиране бе защитен съвсем, съвсем слабо - главно от механични боклуци из Космоса. Знаех, че на Земята работят за блокиране на процеса, а някой бе споменал, че са стигнали до промяна на адреса в четиридесет процента от случаите. Защо Келди се съгласи така лесно да ни пусне в посолството?...

- Има логика - поклати глава Джон.

- Значи нямаме избор - остава совалката - въздъхнах аз.

Беше по-стара и от телепортатора. И бавна като каруца. Плюс това имаше гориво за двеста хиляди километра. Тя беше за аварии, не за война. При движение с ниска скорост можеше да удължим до петстотин хиляди. Ако натоварим и телепортатора, крайната ни цел можеше да скочи с още петдесет хиляди...

- Келди знае и това - поклати глава Зоран.

- И ни тласка нарочно натам - подкрепи го и Хасан.

- Майната му - изруга Ивайло. - Тогава ще му пречукаме президента и...

- Майната му - повторих и аз трудната българска дума.

Когато предупредих Келди по видеофона за намеренията ни, той не се изненада.

- Разбрах - никакви наши кораби на по-малко от сто хиляди километра от вас. Да, знам, че сте нервни и че не трябва да ви дразня... На добър път, Раул.

Някъде във вълничките на безизразния му глас и гънките на безразличните му костенурчи очи долових задоволство. Нещо ме жегна под лъжичката...

Вече сме в открития Космос. Да летиш със совалката от Дакея към Земята е все едно да тръгнеш с делтапланер от Ню-Йорк за Луната. Единствената ни надежда е, че нашият флот просто се е отдръпнал и се прегрупира.

Бяхме петнайсет човека - аз с моите девет бойци, Цзян с жена си и трима от обслужващия персонал на посолството. В кабината за управление винаги имаше двама дежурни. Там бе и президентът. Останалите се настаниха в седемте каюти. Но повече от времето си прекарвахме в общата зала. Там, освен че имаше екран и втори команден пулт, маси за хранене и забавления, растеше огромен бръшлян. И това си бе анахронизъм от конструкторите на совалката. Някакви психолози преди петнайсет години бяха наложили тезата, че растение на борда разтоварва от стреса на дългите космически преходи. А бръшлянът се бе оказал най-жизнен. В един момент нещата из инструкциите се бяха изкривили дотам, че се полагаха повече грижи за него, отколкото за членовете на екипажа... Та тръгваше той от саксия в най-далечния ъгъл от вратата и бе оплел тавана и почти половината от стените. Момчетата се умиляваха, току го пипаха и така го поливаха, че в един момент жената на Цзян намекна (те не казват нищо директно!), че може да му изгният корените.

Движехме се бавно дори за тази космическа шлюпка. Наоколо нямаше дакейци. Сигурно ни дебнеха иззад обсега на локатора ни. Лошо бе, че ги нямаше и нашите...

И колкото и да бяхме напрегнати и очакващи всичко, пак бяхме изненадани...

Първият, когото намерихме мъртъв, бе Анри. Лежеше в средата на каютата, а от гърдите му стърчеше нож.

И докато се суетяхме, Серьожа изрева така, че совалката трепна:

- Альооша!

Той се бе свлякъл в коридора между кабината за управление и каютата си, а лицето му бе надупчено от собствения му лазерен пистолет.

- Кой? Кой кучи син уби брат ми? - ревеше руснакът и се мяташе от човек на човек, заничайки в очите им.

А те... Те бяха втрещени. И аз, впрочем. Познавахме дакейците, очаквахме всеки миг атака - затова ходехме с разкопчани кобури и се хранехме с оръжие, подпряно на масата.

Джон, зачервен, награби компютъра. Прегледа данните на локаторите - нямаше и помен от дакейски кораби, още по-малко на разстояние, позволяващо телепортация.

Ивайло се зае с камерите вътре в совалката. Там беше още по-тъпо - просто нямаше какво да се гледа. Имаше една в командната кабина и две отвън. Толкова допотопни, че бяха извън програмата ни за обучение... Хасан също се присъедини към него.

А аз кой знае защо мислех като Серьожа: кой бе посегнал на двамата?... Започнах да си припомням различните етапи от обучението... къде припламваха искри... кой кого недолюбваше. Тук няма гладки камъни, всички сме кремъци. При нас екипността е номер едно. Но само ние си знаем колко пъти агресията се надува като цирей и току да се пръсне сред най-близките...

- Ти.

Серьожа бе застанал пред Ханс. Той го погледна изпод вежди.

- Не.

- Ти не ни обичаш. И те нямаше в общата зала.

Немец от Щутгарт. Най-спорният в групата - в характеристиката му пишеше, че е избухлив. Видях как без нужда изпепели малък всъдеход с петима медейци по време на войната с тях. А можеше просто да ги плени.

- Бяхме заедно - изправи се Франк.

Уф... Серьожа се огледа безпомощно.

- Външните камери не са записвали от стартирането - обади се Хасан.

- А откога?

- След като е въведен курсът.

- Намерих три немонтирани камери - извика откъм шкафовете с резервни части Ивайло.

В този момент в коридора се чу вой на противопожарната система, после възклицания от дъното на коридора. Момчетата награбиха бластерите и се заблъскаха на вратата.

Този път неприятностите бяха в седма каюта, където почиваха тримата сътрудници на посолството ни в Дакея. Бяха застреляни в леглата. Двамата с изгорели глави, а третият с голяма дупка в корема. Възглавниците и матраците димяха и бяха задействали детекторите за пожар.

Раненият бе българин и се оказа много корав. Той натискаше кръглата празнина под ребрата си без звук, отвори очи, погледна ни и каза:

- ...ец...

Оръжието лежеше на пода и плахо предупреждаваше с диода на пълнителя си, че зарядът не позволява повече стрелба...

- Във всяко отделно помещение човек! - извиках аз.

Момчетата се втурнаха.

Той не можеше да се рее. Седем секунди. Тренираните успяваха да удължат до двайсет. Казваха, че имало един, който издържал до трийсет и две. Ако имаше дакеец, трябваше да се материализира някъде из совалката.

- Хасан? - попитах в системата за лична връзка.

- В първа каюта съм. Няма го.

- Франк?

- Аз и Зоран сме в каютата за управление с президента.

Най-много се страхувах за там. Прекръстих се.

Цзян и съпругата му бяха в трета каюта.

- Шефе, аз съм в четвърта, но виждам и коридора - обади се Джон.

Оставаше само общата зала. Притичах и отворих рязко вратата. Бластерът в ръката ми обиколи цялото помещение. Нищо. Само бръшлянът по тавана и стената отсреща се полюшваше.

- Всички да се съберат в коридора пред командната зала.

Забучих бластера в колана и обиколих замислен залата.

Чакаха ме осем мъже и една жена. Плюс дакеецът с шлема, който трябваше да му мотае главата. Загледах се в него.

- Сигурни ли сте, че не е той? - попитах аз.

- Шефе! - обиди се Зоран.

- Няма друг дакеец на совалката. Служил е войник на младини. Да сте се отделяли от кабината?

- Не, шефе - разсърди се и Франк.

- Джон, провери записа на камерата.

Той неохотно влезе вътре и зачовърка по нея. После облекчено рече:

- Всичко е наред, шефе.

- Какво му е наред, какво? - избухнах аз. - Пет трупа - а той “всичко е наред”!

Мъжете мълчаха с наведени очи.

- Никой повече да не остава сам! Всички врати да се демонтират. Спането - на смени!

Разбутах ги и се тръшнах в общата зала. Джон също влезе и застана до вратата.

- Нямаш ли работа? - озъбих му се аз.

- Не трябва да си сам, шефе... - вдигна рамене той.

Ударих с юмрук по облегалката на фотьойла.

Господи, какво ставаше?... Ракетите им влизаха в защитата ни като нож в масло; загубихме връзка с флота... Това бяха големи работи, аз не можех да ги решавам. Но някакво животно от Дакея избиваше хората ми като мухи, без да мога да ги защитя... Как? Къде се крие?... Това бе основното. Откриехме ли къде изчезва след всяко убийство, откъде дебне, краят му би бил светкавичен.

Дълго бях работил с дакейци и мисля, че ги познавах като себе си. Вариантите бяха няколко и всеки от тях бе немислим. Откритият Космос. В соплата на двигателя. Или да скача непрекъснато.

А може... Глупости. Глупости.

Монтираха намерените камери в коридора, в общата зала и каютата с посланика. Свързаха ги с монитора в кабината за управление. “Погребахме” мъртвите в открития космос. След около двайсет часа работа се скапахме и заспахме. Събудих се от тропот и викове. Скочих и излетях навън с готов бластер. Боже... Нищо. Просто Серьожа бе нахълтал в каютата на Ханс и Франк и сега те го налагаха.

- Глупости! Няма дакеец! Ти уби брат ми! - крещеше той.

- Серьожа, успокой се!

- Ще те изтърбуша, немска свиньо! - ръмжеше руснакът. - Ивайло ми каза...

Разтърваха ги уморено. И когато заведоха Серьожа в шеста каюта, където трябваше да е и Хасан, закрещяха оттам.

Турчинът лежеше в леглото със собствения си нож в гърлото.

- Тоя е откачил - поклати глава Ханс. - Ти си го убил!

Серьожа бе зинал. Изглеждаше ужасен, отчаян и безпомощен.

- По помещенията! - извиках аз. - Сменяйте ги непрекъснато!

Веднага схванаха замисъла ми. Петнайсет минути тичахме като луди. Нищо...

Седнах пак в общата зала.

- Дай на монитора тук записа от всички камери - заповядах на Джон.

Такаа... Дежурните - Ивайло и Зоран - си стояха на местата. Франк спеше, Ханс будуваше. Цзян ходеше из каютата, а зад параван от чаршафи почиваше жена му. По коридора никой... Аз спя. Джон се разкършва до вратата... Хасан спи. Серьожа става от стола и излиза... Двайсет и седем секунди след това екранът почернява. Камерата спира да записва...

- Джон, провери какво е станало с нея.

Той излиза, придружен от Франк. Серьожа понечва да ги последва, но Ханс му препречва пътя. Руснакът се дръпва, но срещнал настръхналите погледи на останалите, отпуска тежко рамене.

- Някой е срязал линията в седма каюта - докладва след връщането си Джон.

- Оттам минава захранването на половината обекти в совалката.

Всички погледи се насочиха към Серьожа.

- Камерата в коридора - изхърка той.

Джон затрака по клавиатурата.

Дъхът ми се върна. Серьожа излезе, тръгна по коридора и хлътна в каютата на Ханс.

- Не е той - преглътна Франк.

- А кой?

- Един не се виждаше на камерите - настръхнал рече Зоран.

Настана страшно мълчание. После Серьожа изрева:

- Китайката!

Цзян се изправи пребледнял:

- Не съм я изпускал от погледа си!

- Глупости! Нямаше я там!

- Тя е! Китайката!

- Толкова години в Дакея!...

Гледах я - малка, крехка, нежна. Къде сили в това същество да избива така хладнокръвно и успешно мъже, на които войната и смъртта бяха занаят?...

- Чакайте - казах уморено. - Как е стигнала до каютата на Хасан? Как е отишла да прекъсне кабелите в седма? Ако е тя, трябва да я има на камерите!

Укротиха се, но можех да се закълна, че никой не би затворил и едно око, ако китайците са до него...

Бяхме на седемстотин хиляди километра от Дакея, когато уловихме първия сигнал на Флота. Беше разузнаветелният “Ахил”. Твърдеше, че се е насочил към нас и след четиридесет и седем часа ще влезем в обсега на телепортатора му.

Боже, каква радост беше!

- “Ахил”! - тупаше се по гърдите Зоран. - Аз съм служил на него!

- И бърз! Четиридесет и седем часа ще ги вземе за нула време!...

- Ще донеса шампанско! - въодушеви се Ханс. - Може да има и водка!

И излезе от командната кабина.

Когато след няколко минути Франк се сети за него и тръгна да го търси, пак никой друг не реагира.

Някъде се чу вик. После тропот на много крака... Много - глупости! Джон и Зоран останаха при дакейския президент и апаратурата в кабината. Тичахме само аз, Ивайло и Серьожа.

Ханс лежеше по очи до леглото си. Чекмеджето на шкафчето му бе полуотворено и оттам лъщяха две стъклени, стари като света, бутилки финландска водка. Главата му бе почти отрязана с дълъг бластерен изстрел.

Сега бластерът мигаше с празен заряд, залепен с тиксо за горния ръб на шкафчето, а фотоклетката под цевта отчаяно сигнализираше, че е имал цел: Франк. Той се бе свлякъл на прага и откъм гърба му имаше голяма, кървава и димяща дупка...

- Майка им китайска тоя път - изхърка Серьожа.

- Чакай - рекох уморено. - Да видим записите от камерите.

- Какво ще гледаме бе, шефе! - изсъска Ивайло. - Бил е три мандата там. Купили са го!

- Серьожа каза, че ти нещо...

- Пита ме какво значи “ец” на български.

- Е?

- Така свършват някои думи в нашия език.

- Кои?

- Дакеец. Немец.

Махнах с ръка.

- И китаец, шефе.

- Сигурен ли си?

- Майчин език ми е - засмя се студено и зло той.

Замъкнахме се в общата зала. Бръшлянът се полюшкваше и ми се струваше, че чувам шепота му. Да се прибера веднъж на старата добра Земя... Край. Стига. Никога повече война.

Камерата в каютата на китайците бе спряна от четиринайсет минути.

Серьожа извика по личната връзка Цзян и застана така, че да има поглед върху цялата зала.

Дойдоха и двамата. Бяха бледи, колкото могат да бъдат бледи жълтокожи.

- Какво става, командир Раул?

- Ти знаеш, Цзян.

- Друг убит?

- Други убити.

Той преглътна шумно и инстинктивно хвана жена си за ръка.

- Защо си спрял камерата?

- Не съм я спирал.

Гледах го и бавно съобразявах.

- Да - рекох. - Сигурно някой я е откачил от таблото в седма каюта.

- Не знам - вдигна рамене той.

- Иди и провери - рекох бавно.

Той се усмихна глупаво. Устната му висна.

- Раул, аз...

- Иди, Цзян.

Серьожа вече го бе взел на мушка. Ивайло почти не дишаше с втренчени очи.

Двамата се извърнаха като по команда. Преди да направят крачка, казах тихо:

- Сам, Цзян.

Той се извърна. Стори ми се, че видях сълза в окото му. Каза нещо на жена си, помилва я по косата и излезе.

Гледах как стрелката на часовника пълзи. В коридора е... Една минута... Никакъв шум. Стигна края на коридора... влезе в седма каюта... Ивайло почти бе залепил нос в монитора... Две минути... Нищо. Три минути - излезе. Тръгна по коридора.

Китайката изплака и се хвърли на врата му.

- Не е откачена, Раул - каза тихо, милвайки жена си.

Значи те са спрели камерата...

Серьожа се стрелна напред. Блъсна жената към Ивайло, той я пое и въпреки че тя се мяташе като котка, я овърза. Цзян бе залепен за стената и претърсен основно.

- Местим се в командната кабина - заповядах аз.

Оставаха двайсет часа до достигането на точката за телепортация на “Ахил”, когато двигателите на совалката спряха. Джон защрака по клавиатурата. Другите... Не искам да си спомням обречените им физиономии.

- Късо съединение в главното захранване - кой знае защо бодро докладва Джон.

- Да, бе - облиза устните си Зоран.

- Шубе ли ви е? - колебливо се изправи Серьожа. - Бас ловя, че е просто паднал предпазител.

- В седма каюта - каза с пресъхнало гърло Джон.

- Какво от това? - ентусиазира се Серьожа. - Нали заловихме тая гад...

Светна ми.

- Освободи Цзян - заповядах.

- Шефе...

- Казах!

Свалиха от главата му блокиращия шлем.

- Отиди в седма и вдигни предпазителя.

Той ме погледна. През очите му мина животински страх.

- Серьожа ще е с теб - успокоих съвестта си аз.

Излязоха. Коридора... Чупката... Влязоха. Минута... Три... Нищо.

После изахкване. Нещо тежко падна. И тихо, тихо.

- Какво стана? - попита с изстинал глас Зоран.

- Уби ги - студено констатира Джон.

Китайката запищя неистово...

Обадиха се от “Ахил” - бяхме влезли в обсега им. Казаха да побързаме, защото на около сто и трийсет хиляди километра от нас засекли дакейски кръстосвач. Момчетата уморено започнаха да се приготвят.

Жената на Цзян обаче отказа.

- Бременна съм.

Опитът беше показал, че жената с плод в себе си няма никакъв шанс..

И заплака.

- Искам да родя това дете.

Наведох глава. Командирът от десантните части трябва да е опериран от съвест и чувство за вина. Започнеш ли много да му мислиш... Явно бях лош командир.

За близо стоте хиляди километра на “Ахил” му трябваха седем часа. Плюс поне час маневри, докато прибере тоя стар кютук совалката... Осем часа. С убиец на борда.

- Аз ще остана с нея - рекох.

- Ей, шефе... - зяпна Джон.

- Прави, каквото щеш - стисна зъби Зоран. - Аз се телепортирам.

Ивайло мълчеше раздвоен.

- Искаш да умреш заради тая жълта кучка? - предизвикателно го запита Зоран.

- Не мога да оставя Раул - изпъшка той.

- Той ни зарязва, човече!

- И аз оставам - рече Джон.

- Майната ви! - изпсува Зоран. - Добре, де, добре! Нека е на вашата!

И тръшна якето си на пода.

Оставаха два часа до срещата с “Ахил”.

Ходех нервно из командната зала. Ивайло стоеше подпрян на рамката на вратата. Зяпах през илюминатора и масажирах слепоочията си. Току-що бях изгледал отново записите на петте камери. Нищо. Голямо нищо. И все пак гадното чувство, че съм пропуснал нещо дребно и безкрайно важно, клечеше като куче с изплезен език край мен.

Защо не уби Цзян, когато отиде сам в седма каюта, въпреки че преди това не пропускаше отделянето дори за секунди?... Дакеецът се нуждаеше от време. Затова ни насочи по грешна следа: някой от нас. Пуснах отново записа. Бледият Цзян... сега видях и напуканите му устни... Абсурд да е убиец. А тогава бях почти сигурен, че е той... Излезе, а камерата остана втренчена в гъсто покрилия стената бръшлян...

Стоп! Гъсто... гъсто...

Той е знаел за подозренията ни към китайците. Значи през цялото време е някъде край нас. Къде?... Угасил е камерата на китайците, убил е Ханс и Франк, изчакал е да ги набедим. И пак е включил предпазителя в седма каюта.

Гъсто... гъсто...

Прехвърлих на камерата в общата зала. Тя не беше размествана и гледаше във все същата точка. Обаче стената... Стената се виждаше! Бръшлянът беше съвсем рядък!

Изкарах часовете на произшествията от дневника, вкарах ги в компютъра и поисках да ми покаже картина от камерата в общата зала.

Краката ми омекнаха.

Рухнах в най-близкото кресло. Косата ми сигурно беше изправена.

Стената и таванът бяха полуголи...

Ето защо дакейците се бяха домогвали с такава стръв да администрират Флора и защо с такъв плам ни увещаваха в първите години, че разум и растителност са несъвместими неща. Бяха използвали почти безграничната си приспособимост и неуморния си ум и бяха постигнали нещо немислимо и невиждано.

Влязохме тримата и открихме огън по бръшляна. Замириса на изгоряло. Задимя. На няколко места тежките стебла рухнаха на пода. Половината осветление угасна. Зави сирената и противопожарната аларма.

Падналите листа и стебла се замятаха като живи. В единия край от тях изплува главата на дакеец. Устата му бе широко отворена, очите подивели от болка...

Рухна...

На монитора за първи път видяхме “Ахил”.

 

 

© Андрея Илиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.03.2005, № 3 (64)

Други публикации:
Алманах "Български фантастични ваяния". София: ЕГИ, 2004.