Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КРАДЕЦЪТ НА КУЧЕТА

Андрея Илиев

web

Аз съм дребен на ръст. По-скоро малък. И ако примерно съседът Минко е човек с неговите един и седемдесет, то аз в сравнение с него съм човече. Така ми каза и Стефана, като ме напускаше:

- Човече, аз не съм за тебе! Толкова си сив, че не се виждаш!

Аз не съм сив. По-скоро жълтея, но бившата ми жена винаги изкривява нещата. Жълт, да... Какво му е лошото да си малко жълт? Знаеш ли колко бързо хващам тен? Без море при това!

Ха! Морето! То пък е причина да ме зареже Милкана, дъщеря ми. Петнайсет години я гледах сам, защото Стефана хич не й пукаше за нея. Та тя ми заиска пари - искала да отиде на Свети Влас.

- Нямам - вдигнах рамене. - Шефът не ми е плащал от три месеца.

- Хей, смотан! - издивя щерката. - Какъв късмет да се родя твоя дъщеря!

И замина - вече цяло лято я няма...

Ама това пък ме накара да си потърся заплатите. Шефът ме посрещна усмихнат. Той си е такъв - никога не съм го видял намръщен. Сигурно не върви на костюма и мерцедеса му.

- Тъкмо се канех - казва - да те извикам.

Брее, рекох си, той, човекът, мисли за мене, пък аз идвам да се карам!

- Ще ти платя парите - казва, все така озарен от блестящата си усмивка, - но искам да подпишеш ей това.

Гледам листа - молба за напускане по мое желание.

- Ама аз не искам...

- Виж сега, Балездров - рече, а зъбите му пак засияха бисерни и до абсурд равни. - Колко години работиш при мен? Седем? Да. Какво ли не те пробвах - шофьор, стругар, общ работник, охранител...

Кимнах - само в реда сбърка. Първо бях охранител, пък после общ работник.

- И все не се справяше.

Тук не сбърка, сигурно защото нямаше изброяване.

- Та, Балездров, може и да имаш някакъв талант, но аз не можах да го открия... Опитай някъде другаде.

Взех парите, купих си бутилка ракия и кило домати. Ама не опрях до салата - подкарах каменарката направо от шишето. Люлея се на стола, който намерих край казана за боклук, в дворчето под започналия да капе есенно люляк и пия ли, пия. Когато останаха два пръста от питието, започнах да мисля. И по-точно - да търся някакъв талант у себе си. Това прехвърлих, онова преметнах - абе, нищо не излиза. Явно съм се родил пълен некадърник... И тъкмо да ударя последната глътка, сетих се. Едва не се задавих - влезе ми в кривото гърло. Накашлях се хубаво, но установих, че съм забравил какъв талант открих у себе си. Така и заспах - на стола и объркан.

Когато се събудих, главата ме болеше, тялото ми се бе вдървило от утринния хлад, а в мислите ми се рееха някакви кучета. Носят се във въздуха като гълъби, обаче кучета... Тъкмо да кажа „Мамка му, да не слагат вече наркотици в пиячката!” и се сетих какво търсех, докато се наливах с ракията.

Те това беше талантът ми - кучетата. Мене куче не ме е залаяло! Куриоз. Обаче си е така. Целият ми род е овчарски, а прабаба ми Констанца дори беше каракачанка. Оттам ли беше, или съм толкова човече, че и псетата не ме зачитат за човек, но те са настроени към мене винаги дружелюбно. И най-страшното, като му подам ръка, започва да я лиже сякаш съм го отгледал от пале. И си викам: абе, аз защо не използвам това да правя пари?... Други отвличат хора, аз ще крада кучета!

Сложих глава под струята на дворната чешма. Не толкова да изгоня махмурлука, колкото да се опитам да се отърва от тая опасна дума „крада”. Нищо не стана. Обаче някак си посвикнах с нея.

Хипермаркетът беше на три преки от моето къще с двеста квадрата двор. И хоп, там. Обиколих паркинга и ги засякох - едното беше сетер в пежо, а другото ротвайлер в джип. Кое избрах ли? Как кое - ротвайлера! Защо? Ами джипът беше паркиран извън паркинга и извън обсега на камерите. Балездрата може да е бил некадърна охрана, ама чатка някои работи! И второ - джипът бе скъп, следователно собственикът му имаше пари. Не беше и заключил автомобила - ами да, ротвайлер го пази!

Приближих. Кучето си лежи на седалката. Чукнах на стъклото. То наостри уши и отвори око.

- Хей - рекох.

Отвори и другото. Аз продължих, защото прабаба ми така ми бе казала - кучето всичко разбира и ще му говориш като на човек.

- Господарят ти каза да дойдеш с мен.

Надигна глава.

- Аз ще се грижа известно време за тебе.

И отворих вратата.

- Тръгваш ли?

Каишката беше на врата му. Разсуках я и я подръпнах. Големият звяр послушно се изправи и тръгна до мене. Навремени мускулестата му плешка се блъскаше в крака ми. Заведох го у дома и зачаках. Какво ли? Обявите, че се търси изгубен ротвайлер и че се дава награда. Грижливо преписах мобилния телефон и звъннах. Никакъв проблем - посрещнаха ме като благодетел.

Няма да повярваш - тръгна ми! За седем-осем месеца откраднах петдесетина кучета и стабилизирах финансите си. Да. Чудо - хората бяха готови да броят сума ти пари за някаква мастия...

Мярнах веднъж дъщерята - кибичеше в лятната градина на един бар. Седнах при нея. Тя се изчерви, заоглежда се - демек ще кажат околните, че хептен я е окъсала, щом седи с такива като мене. Хъката-мъката - трябвали й пари за таксата в университета. Мислеше, че като заговори за пари, ще се изпаря... Обаче аз извадих едно тесте, подхвърлих го на масата пред нея и... чао!

А на оня, шефа с белите зъби, му оставих бутилка уиски при портиера, защото не искаха да ме пуснат при него. Сигурно мислеха, че ще хленча да ме върнат на работа.

И така, един ден обикалям за нещо пó така и какво да видя: в края на една квартална градинка пясъчник. В него играят момиченца. Двенки. Близначки на около три, най-много четири годинки. А до тях лежи едно огромно куче от оная порода - батбойковата. Лежи и дреме. А кой умник направил пясъчника на пет метра от булеварда, не знам. Но в един момент едно от момиченцата излезе от него и с люлееща се походка тръгна към асфалта. А там колите - като побеснели оси. Осемдесет-сто километра в час.

Зяпнах. Огледах се...

В същия момент песът скочи, стрелна се, хвана хлапето за блузката и го придърпа по дупе обратно на пясъка. Изглежда, не го правеше за първи път, защото то дори не заплака. И пак зае мястото си, сложи глава на тревата и затвори очи.

Бреее!

Огледах се. Ами да - трябваше да има някой с тия дечица! По метода на изключването я намерих - около двайсет и пет годишна изрусена до бяло мадама, с ей такива нокти - по-дълги от поличката й. Седи пред кафенето, пафка си цигарата и само от време на време проверява с бърз поглед какво става в пясъчника.

Е, викам си, те това ми трябва, за да си оправя живота за години напред. За такова куче всеки би дал маса пари!...

Да не разправям как го отмъкнах... Не се различава много от останалите. Само ми се стори, че тръгна някак много охотно. Сигурно тая отговорност с хлапетата му е тежала ужасно... Че е нещо от тоя род, ме наведе и поведението му надвечер. Всяко куче тогава се разтревожва, ако не си е у дома, иска да се върне там, защото знае, че работата му всъщност е нощна. И тогава правя това, което ме е учил дядо ми - започвам да милвам песа по главата. Той така викаше - всяко живо същество трябва да се милва по пет минути на ден. Помня, че тогава прабаба ми подметна:

- Ако беше милвал Стефана по главата, нямаше да те остави!

Бабешка й работа - жената да не е куче?... Но трябва да ти кажа, че на тях много им влияе - успокояват се и се привързват към тебе. Обаче Бойковия хич не се трогна - яде си яденето, потича си из двора...

На другия ден следобед минах из квартала - обикновено към двадесет и четвъртия час при другите случаи улиците и кръстовищата биваха засипвани с обяви за изгубеното животинче. Тц. Нищо...

На следващия ден пак така. Викам си: чорбаджията му нищо чудно да е наел частни детективи да го търсят моя заложник. И се притесних, мамка му - тия много бият... Не са като днешните полицаи демократични. Затворих песа в бараката в задния двор даже.

Пак наминах след два дни. Нищо по стълбовете. Нищо пред магазините... Викам си - абе, те сигурно в градинката са сложили обявата. И хоп, там.

И какво виждам? Ами хлапетата пак в пясъчника, а оная русата пак на кафето! Само кучето го няма. И докато стоя, едно от момиченцата пак излезе и гукайки тръгна към шосето. А там колите, нали ти казах - като оси! Бръм... бръм... бръм! Осемдесет... че и сто в час! Две крачки... три крачки.

- Ей! - извиках.

Обаче то си върви. Падна напред. Изправи се. Огледа се и щастливо продължи напред.

А няма никакъв тротоар. Храстите и тревите са почти до над коленете на голям човек. Бордюр и хоп - шосето! Абсурд шофьорите да видят хлапето.

Още крачка...

Огледах се безпомощно и скочих напред.

Хванах го точно когато вдигаше крак към бордюра. Дръпнах го и със сърце в зъбите си го притиснах към себе си.

- Ей, глупаче - успях да изхъркам.

То пък като ревна!... Дотърчаха оная русата и двете, с които пушеше. Даже не хвърлили цигарите!

- Що пипаш детето? - нахвърли ми се тя.

- Педофил - мрачно констатира едната от дружките.

Другата въобще не каза нищо - просто стовари чантата си връз главата ми! Едва успях да оставя хлапето... отнесох още два удара... Чак тогава една бабка се опита да ме защити, като каза, че хлапето такова...

- Абе, педофил е! - бяха непреклонни и трите.

И мърморейки, се паркираха отново на кафето.

Децата останаха на пясъчника. А на десет крачки колите - бръм! - осемдесет, че и сто...

Върнах се вкъщи. Ударих една ракия, полюлях се в оня стол. И реших.

Изкарах Бойковия от бараката и право в градинката. Хлапетата си бяха все там. Майката и ония двете - кръстосали крака... Откачих му каишката и го побутнах. Кучето надигна глава.

- Хайде - рекох му. - Трябва.

Наведе очи и бавно тръгна към пясъчника. По средата спря и се обърна към мене.

- Добре - съжалих го аз. - След година-две... като поотраснат хлапетата... Пак ще те открадна!

И забързах обратно...

 

 

© Андрея Илиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.12.2010, № 12 (133)