БЯЛА РОЗА КРАЙ БОСФОРА

Андрея Илиев

web

Представяш ли си - в три и половина телефонът ми звъни. Ама звъни, ей, като на пожар звъни! Гледам - непознат номер. Вдигам сънен.

- От „Пирогов” - вика един кисел глас. - Господин Маринов баща ли ви е?

- Баща ми е - признах с внезапно пресъхнало гърло.

- При нас е.

И моля ти се, затвори!... Полежах. Станах. Мама също се беше събудила.

- Хич не ме занимавай - почти проплака. - Пак се е натряскал... Боже, в седем съм на работа! Отиде ми сънят...

Ясно - задачата остава за мен. Сигурно защото аз съм от девет на бачкане. После се прибирам. А мама след шивашкия цех отива още три часа да чисти офиси в центъра. Има един бизнесмен, който й вади душата - винаги вдига скандал, че не е слагала след чистенето снимката на жена му на мястото й. Трябвало, като седне на стола си, да среща очите й. Мама опитала да я бърше, без да я мести. Тогава вдигнал пък скандал що имало прах.

Паля колата и - опа! - в „Пирогов”. Тук питам, там... И ето, казват ми, че господин Маринов е настанен в еди-коя си стая. Туп-туп - там съм. Чукам и отвътре два бодри гласа:

- Да!

Влизам. Мале! Старият лежи с две гипсирани ръце, а в краката му седи един бабанко на към трийсетина години, с остригана глава и рамене на камаз. И моля ти се, държи в ръката си с големина на багерова кофа чашка кафе и пои баща ми като бебе! Като ме видя, родителят ми се оживи:

- Саше, пострадах!

- Това твоето пиене... - започнах аз.

- Да, ама не ми сложиха упойка - контрира той. - И не съм виновен!

- Къде падна? В някой изкоп ли?

- Какъв изкоп! Тоя ме нареди! Дончо се казва.

Завъртях леко глава. Сега ми се видя още по-голям. Забелязах, че очите му са леко помътнели. Колко ли шишета е изпил за тоя ефект?... Върнах пак поглед към баща ми - в ъгълчето на устата му имаше бяла пеничка. Това значи, че е изпил повече от триста грама каменарка. Зная го от втори клас.

- Пийнах чашка... е, добре де - две... И си вървя към дома. Обаче улицата с дупки. И к’во - влезе ми камъче в обувката. Викам си: къде ще се навеждам, че да се събувам... Ще издаяня до нас... Обаче то убива... Боли.

- Много боли - с тон на експерт потвърди Дончо.

- Нали? Е, викам си, ще го извадя. Ама с чалъм. И се хващам за един стълб и започвам да си тръскам крака, белким камъчето падне...

Представям си го. Уф...

- И тогава идва тоя младеж.

Дончо му подава да пийне пак от кафето и му избърсва устата със салфетка. После поглежда към мене и въздъхва:

- Прибирам се аз... с бригадата завършихме един обект на Околовръстното... Помня, че накрая пяхме „Край Босфора шум се вдига”... Вървя, значи, към общежитието и гледам - човек залепнал за стълба и кракът му рита като на умиране. Викам си - тоя го бие тока!

- Значи, Дончо, голяма грешка сте направили - щом сте на маса, пее се „Бяла роза”. От мен да го знаеш!... Та тръскам аз, пък тоя застанал на три-четири метра от мен и вика: „Чакай, чиче, трябва да измисля нещо!” Викам си аз - тоя пък к’во ще мисли за едно камъче...

- Де ще ми мине на ум за камъче! Електрически стълб, тресе се... „Бяла роза” ли? То все едно да се напиеш с ликьор бе, чичо Митко!... Мисля си - хвана ли го, отивам и аз. Огледах се - наблизо кофи за боклук, а до тях някой си оставил старите столове. Хванах един, разпарчатосах го. И като докопах единия крак...

- Пък камъчето не пада. А тоя идва и вика: „Ей сега ще те отърва, чиче!” И прааас! В ръката. Изпищях.

- Едната ръка се освободи, обаче другата още на стълба. Премерих се и пак...

Изправих се. Успях само да кажа:

- Майко мила!

- И на, момчето ме докара тук. Спаси ме, значи... Саше?

Мразя, когато каже името ми с тая интонация. Знам какво ще иска.

- Саше? Виж сега... Момчето заслужава да го почерпя. Иди вземи една бутилка гроздова...

Гласът му ме догони на вратата:

- Седемстотин грама, че Дончо е якичък!

Когато се върнах, вече се бяха обединили върху тезата, че като пиеш сливова, трябва да се пее „Бяла роза”, но щом си на гроздова - „Край Босфора” е задължителна.

Тръгнах си... Когато слязох от колата пред блока, видях мама да върви към спирката. Погледнах машинално към часовника си - щеше да закъснее... Върнах пак очи на нея. Слаба. Крехка. Косата й беше толкова бяла, че приличаше на бяла роза, полюшвана от вятъра. Накуцваше. Сигурно имаше камъче в обувката...

© Андрея Илиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.08.2012, № 8 (153)