Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "СБОГОМ, АГАТА КРИСТИ"

Андрея Илиев

web

33.

Андрея Илиев. Сбогом, Агата Кристи - 100% кримиСънува ли нещо? И да бе сънувала, забрави го в мига на събуждането си - някой сякаш блъскаше по главата й. Стресна се и извърна лице - на сантиметри от себе си видя разкривена физиономия с оцъклени очи и извика уплашена. Дръпна се встрани и се удари в другата седалка. Бавно влезе в ситуацията - беше в колата, а отвън стоеше човек. После видя, че вече е просветнало, зазоряваше се.

- Не се плашете, госпожо - чу мъжки глас.

Успокои се с ръка на гърдите. Открехна предпазливо вратата. Огледа го - висок, длъгнест мъж в дебело палто, ботуши и велосипед.

- Не ви ли е добре?

Усети загриженост в гласа му и окончателно се успокои.

- Не - рече бързо. - Двигателят угасна и не можах да го запаля.

- Хм - рече мъжът и положи велосипеда си на шосето. - Имате ли манивела?

- Имам, но не става.

Мъжът се подсмихна и отиде отпред. Агата застана до него, но той я накара да се върне в колата. Така наистина беше по-добре - да помогне с даването на газ с педала. Хър-хър... хър-хър... Не стана. Мъжът избърса челото си, мина встрани и остави манивелата на седалката до нея.

- Двигателят е изстинал. Но има лек наклон и викам да го използваме. Освободете от скорост, а аз ще бутна отзад. Като се засили, включете на скорост, белким се получи!

Знаеше. Бяха го правили с Арчи... Тя кимна и мъжът изчезна от погледа й. Чу се изпъшкване, после морисът тръгна напред. Все по-бързо...

- Включвай! - извика той.

Тласък, нещо като ритане... Двигателят изхърка, изкюхка няколко пъти и изпърпори. Агата даде газ и колата полетя напред. Видя мъжът да й прави знаци да не спира и реши, че това е най-разумното.

Някъде след километър усети, че моторът не работи като друг път. Какво ли? Не можеше да обясни, но слухът й на музикант подсказваше, че има нещо фалшиво в бръмченето му. “Давай, давай” - молеше му се тя. Дано успее да стигне до Олбъри. Там със сигурност имаше работилница и някой, който разбира от автомобили, щеше да оправи повредата.

Не би. На първото баирче двигателят зарита, закашля се и угасна. Агата опита да го запали отново с ключа - не стана. Въздъхна и хвана отново манивелата. Напразно!

Изправи се и огледа шосето напред и назад. Пусто като Сахара! Отбеляза, че беше застанала на височко и съобрази, че може да използва инерцията на заден ход и да опита така да задейства проклетата машина. Качи се обнадеждена. Автомобилът изскърца с всичките си пружини и лениво, сънливо измина петдесетина метра. В момента, когато включи на скорост охотно застина на място като уморена бабичка.

Агата слезе пак. Опита отново и отново с манивелата. Не и не! Изпоти се. Свали палтото и го хвърли в колата. Пак хвана проклетото криво желязо. Хър- хъър... И край.

Тя се захлупи на капака и заплака. Плака докато утринният студ не започна да я пощипва по голите части на тялото. Избърса с ръкав лицето си и мина отпред. Опита за кой ли път. Въртя яростно със стиснати зъби. После събра ръце пред гърдите си и се примоли:

- Хайде, миличка.

Опита отново. Не стана.

И тогава Агата видя, че вдясно има черен път. Не, не беше кален. Каменист такъв, на места засипан с чакъл. И с наклон! Виждала бе как Арчи бута колата по наклон с отворена врата, скача в движение в нея и включва на скорост. Двигателят заработва...

Огледа за кой ли път шосето с надежда, че отнякъде ще се появят пътници. А защо не и оня велосипедист?... Постоя така, за да се залъже, че обмисля и преценя рисковете на подобно начинание. Какво толкова - най-много колата да не запали и да спре петдесетина метра по-надолу. Но ако пък запали, можеше да я обърне, да се върне спокойно на равното и да продължи.

Речено-сторено. Не беше лесно да избута колата на другата страна на шосето. Успя. А колко сили отидоха да я изкара от асфалта! Тя като жива се вкопчи в някакви корени и не искаше да си нацапа гумите в калта. Де да беше я послушала...

Всъщност не можа да направи това, което в цялата операция й се струваше най-лесно - да скочи в движение в купето. Първо едната й обувка с токчета поддаде, после и другата. Агата се спъна, залитна. Колата изскочи от ръцете й и тръгна по коловоза надолу!

Тя падна на едно коляно и не й оставаше нищо друго освен да гледа как морисът увеличава скорост и се отдалечава от нея по пътя надолу...

Изгуби се в храстите. Агата изхлипа и се изправи с мъка. Понечи да избърше сълзите си и видя, че е одраскала дланта си. От дългата и дълбока рязка от палеца до китката течеше кръв. Прекара ръкава през лицето си и се затича непохватно надолу.

Намери колата на около двеста метра от шосето. Беше се забила в бодлив храсталак и включените фарове процеждаха светлината си през кривите жилави клончета. Агата надникна зад храстите и извика уплашена - зад тях зееше поне двайсетметрова пропаст. Заотстъпва назад внимателно. Доколкото можеше да види, пред нея се простираше дълбока каменна кариера. Беше имала удивителен късмет - няколко метра вляво или вдясно и колата сега щеше да е на дъното.

Слухът й долови шум. Нямаше съмнение - това беше шум на набиращ скорост автомобилен двигател. Не можеше да прецени дали идва откъм Годалминг или Олбъри, но това нямаше и никакво значение. Затича се нагоре.

Когато с душа на зъбите успя да стигне до шосето, видя колата - идваше от Годалминг и се движеше с висока скорост. И най-невероятното - беше деланж!

- Арчи! - ахна Агата и замаха с ръце.

Уплаши се, че няма да я види и излезе на платното. В един момент с ужас видя, че вместо да намали, автомобилът навлезе в другата лента с намерение да я отмине. За миг се слиса, после се ядоса, разпери ръце и застана срещу него.

- Арчи, моля ти се! - разцепи утринния въздух протяжният й вик...

 

34.

- Чакай ме тук - каза Недялков и се измъкна навън. Приведе се, вкара главата си обратно и предупреди: - Да не си мръднал от седалката!

Погледнах часовника си - наближаваше четири сутринта. Проследих отдалечаващия се гръб. Влезе в дворната порта отсреща. След няколко минути в къщата светна прозорче на долния етаж. Отворих бързо вратата и изтичах към другата страна на улицата. На вратата имаше само номер. Не можех да го видя добре - приличаше на 18, но можеше да бъде и 13. Изтичах към другата най-близка дворна врата. Тъкмо да се вгледам и почти в слабините ми изръмжа куче. Втурнах се обратно. Песът пролая доволно два-три пъти и млъкна.

В този момент на горния етаж на къщата, в която влезе Недялков, светнаха два прозореца. Опитах да разузная сградата от другата страна - чу се нещо като отваряне на дворна врата, май стъпки... В долния етаж светна лампа, после още една.

Върнах се до колата. Потропах малко на утринния студ. Помислих си: “За какво, по дяволите, ми е да знам адреса?” Влязох в купето, сложих чантата на коленете си и зачаках.

Такаа... Трябва да си призная, че желанието ми да изпълня задачата си в пълния й обем се бе изпарило окончателно. Това, което ми разказа Недялков, ме попари... Какво толкова - вземам нещото, което има да дава, връчвам му парите. И всеки по пътя си... Връщам се в България, хвърлям им на ония диктофон ли е, грънци ли са и хайде на чифлика...

Не можах да стигна до село и побелялото от сняг поле около него - първо угаснаха лампите в съседната къща, след две или три минути и отсреща. След още пет минути Недялков цъфна на дворната порта. Погледнах часовника си - минаваше четири и половина. Той се огледа, заключи вратата и тръгна към колата. В дясната си ръка носеше неголям куфар.

- Пали - рече.

Настроението му се беше пооправило. Огледа се отново на всички страни, сложи куфара на задната седалка, а той се намести до мене.

- Тръгвай.

Аз вече обръщах колата. Самото платно беше тясно, а бордюрите на тротоарите високи и се наложи да направя няколко маневри. Потеглихме и ми се стори, че чух Недялков да отдъхва. Чак се сепнах: от какво се страхуваше? Сетих се за Бейл и Квадрата, но те явно следяха мене... Уф, трябва да мисля и за тях... Но първо да се прибера в хотела, да почина. Лесни са - пускам ги на Белоземски и...

Преместих чантата с парите на коленете на Недялков. Той ми я върна като опарен.

- Не сега!

- А кога? - изненадах се аз.

- Като стигнем в Лондон!

Вдигнах рамене - на мен ми беше все едно. За себе си вече бях там. Колко път е... Сложих чантата върху куфара отзад, за да не ми пречи при шофирането.

Излязохме от града и поехме по пътя за Лондон. Вече бе почти светло и можех да виждам не само в обсега на фаровете. Минахме край някакви рибарници, после край някаква постройка.

- Нали тъдява беше колата с жената? - попита Недялков.

Пак ми направи впечатление тревогата в държането и гласа му.

- Да, някъде тук беше - отговорих.

- Няма я.

- Нали ти казах, че спеше. Събудила се е и е потеглила.

Той изхъмка неопределено. Умората и напрежението взеха да си казват думата. Налегна ме едно приятно отпускане. Пък и може да беше от отпадането на товара на задачата. Ей я, смятай я за изпълнена...

- Ха! - извика Недялков.

Стреснах се. Миг след това отпуснах педала на газта - край пътя стоеше жена по жилетка и шапка и махаше с две ръце да спрем.

- Заобиколи я! - настръхнал заповяда той.

- Как... сигурно има проблем... Тя е!

Познах я по шапката и късата коса - това беше жената, която спеше в колата.

- Не спирай! - враждебно предупреди Недялков.

Видях, че държеше пистолета с трепереща ръка. Пробвах да я заобиколя, но тя бързо премина надясно и отново застана срещу колата. Опитах да се върна в платното си - тя също се премести, викайки нещо. В резултат натиснах спирачката и едва успях да спра на метър от нея.

Жената скочи към моята врата и трескаво я задърпа. Недялков бе опънал врат и се оглеждаше на всички страни. Бе сложил дясната си ръка с оръжието на бедрото си, а с лявата го прикриваше. “Мале - рекох си, - само да не се разгърми!” Побързах да сваля стъклото.

- Помогнете ми! Колата ми...

- Нищо няма да й помагаме - изсъска Недялков. - Даже няма да излизаме от колата!

- Ама тя има проблем!

Жената се сепна, когато чу, че се говори на друг, явно непознат за нея език. Отдръпна се, но сигурно бе преживяла нещо страшно, защото пак се приведе. Успя да обясни, че колата й е долу в ниското и не може да запали.

- Капан - процеди Недялков. - Тръгвай!

Погледнах го като луд. Ядосах се.

- Какъв капан ти се е присънил? Сама жена...

- Именно, глупако! Коя жена ще тръгне посред нощ по тия голи баири? Тръгвай!

Жената изхлипа. И тогава ми щукна нещо:

- Вижте, госпожо, ние бързаме. Пък и нито аз, нито спътникът ми разбираме нещо от автомобили. Наблизо има село. Ще ви закараме до него и там ще потърсите помощ.

Първата й реакция бе да откаже. Направи крачка назад, огледа пустото шосе и май се уплаши. Кимна и отвори задната врата. Настани се до куфара и чантата с парите.

- Какво направи? - побесня Недялков.

- Ще я закараме до селото. Какво толкова? И не ми говори на български.

Поне има акъла да скрие пистолета в джоба на палтото. Но направи нещо неочаквано - отвори вратата, излезе, заобиколи колата и застана откъм моята страна.

- Слизай - заповяда хладно.

Поне вече говореше на английски.

- Защо?

- Не ти вярвам... Кой знае какви каши ще забъркаш до Лондон!

Тоя явно мислеше, че с мадамата му кроим номер. Беше тъпо да му противореча и послушно излязох. Недялков се тръшна на седалката и изфорсира колата. Едва успях да изтичам от другата страна, да се настаня и потегли, преди да бях затворил вратата.

 

35.

Агата съжали още с влизането, че прие предложението. Трудно различаваше нещо характерно от двамата мъже - бяха с каскети и тъмни палта, може би дори приблизително с еднакъв ръст и еднакви килограми. Но докато единият бе просто уморен, то шофьорът излъчваше враждебност на диво животно. Тя веднага го кръсти в себе си Лошия.

Другото, което я уплаши, бе, че говореха на непознат за нея език. Руски? При непрекъснатите ужаси, които се пишеха в пресата за зверства в Русия, това предположение й дойде в повече.

Разбира се, капак на всичко сложи Лошия - преди да подкара колата, той пъхна нещо в джоба на дебелото си палто. Пистолет? Агата едва не изахка. Не можеше да се излъже, пък и човекът май не се и постара кой знае колко да се прикрие.

Хвана няколко пъти погледите му - заничаше назад. Агата се притесни. В един момент разбра, че търсеше с очи куфара и чантата до нея. Като че се страхуваше тя да не ги отмъкне.

Когато след поредния завой пред тях блеснаха светлините на населено място, Агата си отдъхна. Прекръсти се мислено...

 

36.

Отначало бях на тръни. И как - нали го видях колко алкохол погълна! Но се убедих, че се справя. Дали черният му дроб работеше перфектно или вестибуларният му апарат бе конски... Божа работа. Отпуснах се.

Дамата отзад май бе притеснена. Хм... Около трийсет и няколко годишна, червенокоска... Подстригана късо по модата, бяло лице. Сега е помръкнало - може би се тревожи за колата? Глупости - шашна се от непознатия език.

Срязах Недялков, ама късно. Той пък се навъси заради гафа. Карай... Още малко и всеки по пътя си.

Какъв ще е пътят ти, Беронов? Нещо ме глождеше, нещо човъркаше в душата ми. Нещо не беше така, както ми го представяха. Тоя Далаклиев - как ме оглеждаше. И как се опита да ме провокира за езика... А после за мен се закачи Патриша Бейл. Случайно? Може. Обаче пак случайно да се озове в “Риц”? Уф... Може, нали хотелът е за точно такива тежкарки като нея... Обаче Недялков забелязал, че Квадрата върви подире ми. Как съм го пропуснал?...

Вече бе по-светло. Жената зад мен въздъхна и аз я хванах в крайчеца на огледалото за обратно виждане. Лицето й бе уморено, кожата отпусната, имаше сенки под очите... И някакво отчаяние?...

Недялков влезе в завой на голяма скорост и гумите изсвириха. Май черният му дроб не беше толкова трудолюбив... Хванах се за ръчката на тавана, за да не се изсипя в скута му. Тъкмо се наместих на седалката и политнах напред. Главата ми се понесе застрашително към предното стъкло. Успях да подложа ръце на таблото и да отърва цицина на челото.

Чух Недялков да псува. На английски при това. Браво... Видях и защо. На петдесетина метра пред нас някакъв селяндур явно бе загубил пет-шест бали - слама ли, сено ли... И моите ратаи колко пъти я бяха вършили така...

- Ще сляза да ги отместя - посегнах към вратата аз.

- Чакай - рече Недялков.

Ръката му беше в джоба. Знаех какво има там. Беше почти опрял чело в стъклото и напрегнато се взираше напред и встрани.

- Какво?

- Не ти ли се струва, че са някак подредени?

- Глупости!

- Би трябвало да паднат само в едното платно...

- Голямо шубе те гони.

Хванах решително ръчката. Той сложи лявата си ръка на рамото ми. Обърна се, огледа изпитателно жената на задната седалка. Тя се беше свила в ъгъла и също се взираше в пътя. Недялков изхъмка и чух, че вратата му изтрака. Измъкна се и с пистолет, който не криеше, тръгна към най-близката бала. Гьонът и налчетата на обувките му чаткаха по асфалта като на гвардейски парад и се забиваха в ушите ми въпреки работещия двигател.

Бутнах вратата и слязох. Тръгнах след него. Той вече бе стигнал до първата бала и я подритна. В този момент аз видях с окото си на разузнавач нещо, което той, цивилната гарга, не можеше - стъпки. От всяка бала към храстите и обратно се виждаха кални отпечатъци на подметки. Значи те не бяха паднали!...

- Върни се! - изревах аз.

Недялков се сепна, извърна се към мен и в този момент проехтя изстрел. Той изпусна пистолета, хвана се за гърдите, напипа там нещо и вдигна ръка към невиждащите си вече очи...

 

37.

Никой план не е съвършен, това знаеше от опит Резидента и в интерес на истината със свито сърце очакваше нещо да се издъни. Основно правило - правиш ли нещо, което началството налага като господ, няма начин Оня отгоре да не се разсърди и да не покаже кой в края на краищата командва парада. А всичко тръгна така добре!

Човекът от високото сигнализира, момчетата намятаха балите там, където предварително бяха отбелязали. Колата приближи, спря - е, малко по-далече от разчетите, но и на това мерси... Шофьорът излезе. Точно той! Резидента най-много се опасяваше, че това ще направи Недялков и въоръженият ще остане вътре. Мда. И се измъкна с пистолет в ръка мръсникът, приближи до балите внимателно, като истински боец.

Хубавото свърши дотук. Малко след него слезе и Недялков. Какво видя? Някой от засадата? Ако е така, заслужава гръцмуля му да изтръгнеш на лентяя, който не се е маскирал добре!... Извика нещо.

И тогава Баглай стреля. Точно стреля, това той го умее. Право в сърцето на шофьора. Рухна като подсечено дърво, без да гъкне. Момчетата веднага изскочиха от засадата и се хвърлиха върху Недялков. Здравеняк се оказа! В един момент аха да ги надвие... Добре, че на помощ им се притече Баглай, издебна го и го удари с дръжката на маузера зад ухото. Овързаха го.

Чернов тръгна към автомобила. Не трябваше да излиза от прикритие, той не бе в никакви разчети за акцията. Кибик. И такъв трябваше да си остане. Обаче не - нали е началник... Беше на две крачки от нея, когато двигателят се форсира. Той приближи още, почти опря лице в страничното дясно стъкло, когато колата изведнъж подскочи, потегли назад и встрани и той отхвръкна на поне три метра. Задницата почти влезе в канавката, пак форсиране, стържене от включване на скорост и колата полетя обратно. Десните колела заораха в калта извън асфалта, за миг като че ли щяха да забуксуват. Двигателят изви като шибнат с камшик от подадената газ и тъмния деланж полетя обратно по пътя.

Резидента се извърна и видя първо висналото чене на Баглай, после маузера в ръката му и заповяда яростно:

- Стреляй!

Изпукаха два бързи изстрела. Нахалос... Резидента погледна часовника си и изпъшка:

- Изтича четвърта минута! Бързо!... Вземи кола и го настигни!

 

38.

Агата видя как Лошия се срина. От храстите като от страшна приказка за разбойници изскочиха двама души и се нахвърлиха върху другия й спътник. Отнесе няколко тежки удара, падна на едно коляно, но се съвзе и простря единия си противник. Счепка се с втория.

В този момент видя един грамаден мъж в черни дрехи да излиза на пътя. Той се бе втренчил в колата и й се стори, че я вижда и бърза за нея.

Единият й спътник вече лежеше и не мърдаше на шосето, другият явно губеше - падналият се бе изправил и го бе обхванал през гърдите. Към тях бързаше и трети с голям пистолет в ръката.

Какво бяха приготвили за нея?... Агата изхлипа, захапа пръстите на ръцете си. “Не трябва... не трябва да блокирам!” - успя да помисли.

Оня вървеше с развято черно кожено палто към нея.

С кой знае откъде появили се сили Агата прекрачи през седалките, полата й се закачи на нещо, тя я дръпна рязко и не седна, а се срина зад кормилото. Добре, че бе карала много пъти деланжа, ако беше друга кола, сигурно нямаше да се справи... Черното страшилище вече тичаше към нея с горящи очи. По-нататък направи всичко механично, струваше й се, че някакъв друг човек е влязъл в тялото й и го ползваше, а тя стои отстрани и гледа.

Включи на задна леко, даде газ. В този момент грамадният мъж почти опря лице в стъклото и тя изпищя уплашена. Беше с покарала брада, с жълти и редки зъби, а носът гърбав и тесен. Под лявата скула имаше белег като звездичка. Очите му бяха тъмни като ада и някъде в дъното им тя видя горяща клада... Отпусна съединителя, колата подскочи назад, хвърли чудовището някъде встрани. Задните гуми излязоха от асфалта, тя натисна спирачките. Превключи на първа и потегли с мръсна газ. Успя да завърти волана и като пробуксува с десните гуми по ръба на канавката, излетя в обратна посока. Смени скоростите.

Някъде след километър този, другият човек, който беше влязъл в тялото й и подкара автомобила, изведнъж изчезна и Агата осъзна, че държи в треперещите си ръце кормилото, че кракът й подскача на педала на газта, а очите са толкова пълни със сълзи, че светът изглеждаше размазан. “Какво... Къде?” - изпъшка тя. При Арчи, само той може да й помогне... Силният, смелият Арчи... Ще я прегърне, ще я подслони, а като се изправи срещу ония мъже... Видя пред себе си черния мъж, пожълтелите му редки зъби бяха като триони... Стори й се, че пак е пред нея, изправен на шосето, че колата ще се удари в него и ще се разпадне като удар в стълб... Изахка, обърса очите си с ръкава на блузата.

Какъв Арчи... той сега е при... А тия хора... Какво искаха? Колкото и да бе уплашена, тя си даде сметка, че те към нея нямат нищо, целта им бяха спътниците й. Е, получиха си ги...

Вече беше при рибарниците, когато се обърна и мярна, че горе на голия баир се движи кола. Намали, загледа се в нея. В един момент си даде сметка, че тя се движи на предела на скоростта си и една парализираща мисъл мина като светкавица през главата й: “Гонят ме!”

Натисна газта. Колата реагира веднага и се стрелна напред. Лошото бе, че всичко в Агата трепереше - ръце, крака, брада... Пак тръгнаха сълзи по бузите й. “Не трябва... не трябва да блокирам!” - започна да си повтаря. Това й се видя недостатъчно и тя извика:

- Стегни се, Агата!

Даде си сметка, че ако я преследват, няма да може да стигне Годалминг. И тогава видя табелата, а след това и първите къщи на Чилъурт. По-скоро рефлексите, отколкото разумът й, завъртяха кормилото и със свирене на гуми успя да влезе в една от пресечките. Улицата беше тясна и кална; Агата разчиташе на това - ще подминат по главния път, а дори и да тръгнат след нея, няма да могат да карат с висока скорост.

Тя си знаеше как, но стигна до крайните къщи на Чилъурт. Господ явно я закриляше, защото пак й навря в очите табела. За гарата. Ами да! Гонеха колата, не нея! Толкова е лесно - освобождава се от нея и край! Качва се на влака и потъва в Лондон... В душата й избуя надежда. Треперенето спря. Вкара деланжа зад някакъв склад и изскочи от него. Беше направила няколко крачки, когато се сети, че няма пукнат петак. Какъв влак, какъв Лондон...

Върна се в колата. Провери в жабката - разни дреболии. Отпусна се обезкуражена на седалката. Няма как - ще трябва да я използва въпреки риска... И тогава погледът й падна в огледалото за обратно виждане на чантата и куфара на задната седалка. Хвърли се към тях. Чантата се изхлузи и падна на пода. Взе куфара на коленете си. Беше тежък и заключен. Натисна. Не поддаваше, затова свали пръстена си и използва ръбчето му да разчекне калпавата ключалка. Счупиха се и двете - пръстенът и ламаринката. Отвори го с треперещи пръсти. Ако беше по друго време и на друго място, би извикала от радост - вътре имаше диктофон. Колко пъти си бе мечтала да има това чудо на техниката и да диктува на него книгите си, а не на Карло!...

Дръпна елегантната кожена чанта. Беше нова, всичко по нея скърцаше. Ключалките също не бяха разработени и трудно освободиха.

Отвори я. И ахна - беше пълна с пачки от банкноти по пет и десет лири...

 

39.

Тъй като Баглай се пусна с една от колите, която трябваше да го вози, в преследване, Резидента се качи при тройката, която натовари пленника. Беше кален, лицето му бе подуто от ударите. Чернов, който седна до него на задната седалка, го сръга в ребрата с лакът и изсъска:

- Къде е документът?

Мъжът се сви, за да се предпази и скри лице в яката на палтото си.

- Не разбираш ли? Ще ти докарам преводач!

- Говоря само английски.

Чернов се засмя зловещо:

- Забрави ли българския?

- Никога не съм го говорил.

- Ще го проговориш!

- Бъркате ме с някого.

Стигнаха до фермата, която бяха наели и използваха за база за специални операции още в началото на годината. Там свалиха негодяя Недялков и го завлякоха в сградата.

- Не го бийте - подвикна Резидента след широкоплещестите момчета.

Той се премести на мястото на шофьора и попита Чернов:

- Къде?

- В апартамента.

Сахаров едва успя да прикрие задоволството си. Кимна и подкара. Знаеше пътя, бе идвал тук много пъти и след час бяха в Лондон. Спря пред голямата сграда, в която бяха настанили московския гост.

- Докладвай ми какви ги е свършил Баглай - нареди сухо Чернов и слезе с усилие.

Накуцваше. Беше и охлузен край ухото от падането на асфалта. Резидента се подсмихна като си спомни как излетя от удара на колата. Ще се прави на оперативник...

Изчака го да влезе във входа и подкара към посолството. Събота - само част от персонала беше на работа. Това беше добре. Нареди на охраната да измият грижливо колата отвън и отвътре, а той се качи в кабинета си. Отвори сейфа си. Там, в дъното, в платнена торбичка, пазеше ключове за стаята на навлека от Москва. Пълен набор - от вратата до картонетката.

Седна зад бюрото на Чернов. Отвори чекмеджето - даже не го бе заключил глупакът. Така бе уверен в своята сила. Кой би посмял да рови в нещата му! Усмихна се - всеки си намира майстора... Пликът го нямаше. Хе, имаме ключ и от сейфа! Отвори гардероба - металната каса бе монтирана там. Не беше я запечатал... Грешка, Чернов. Не че щеше да помогне де. Отвори - пликът беше там. Взе го, повъртя го в ръцете си. Беше адресиран до отдел “Кадри”. Огледа залепването - немарливо, Чернов, много немарливо!

Доволен мина в своя кабинет. Извади тънък хирургически скалпел, намери незалепено място, вкара острието и започна внимателно да го движи. Ето, готово е. Празен лист, а в него рапорта. “Сволоч” - изръмжа Резидента. Мда... остро око има Баглай. Гадно. Искаше колкото е възможно по-бързо да се отзоват другарите Сахаров и Баглай. Не се справяли с работата... Да се обсъди на партийно събрание положението им на членове на ВКП /б/. Ето това бе страшното. Нормално е отнякъде да те свалят. Работата им е рискова, всяка случайна дреболия може да те издъни. Случва се. Обаче стигне ли се до партийното положение, нещата са от зле по-зле. Лагерът не ти мърда... А там кой оцелява?

Резидента мисли много. Пуши. Половин кутия тютюн унищожи. И реши.

Извади от чекмеджето си изрезка от вестник. Беше обява за набиране на полицаи в Лондон. Отдел “Кадри” на ОГПУ колекционираше подобни от цял свят. Сигурно по тях си пишеха инструкциите... Загъна я в празния лист и я сложи в плика. Залепи го пак - е, по-кадърно от Чернов. Върна се в кабинета му, сложи плика в сейфа. Поразгледа другите неща, оставени там - наган с кутийка патрони, няколкостотин лири в дребни банкноти... В чекмедженцето най-отдолу откри изпратените от Москва десет хиляди за откупуване на документа от Недялков, опаковани грижливо в кафява хартия и вързани на кръст с жилав конец.

Върна се пак в своя кабинет. Седна, хвана писалката и описа всичко направено до момента по случая, като наблегна на “неадекватната намеса на другаря Чернов в планирането и провеждането на операцията”. Докато слагаше доволен листа в плик, щукна му нещо. С тия пари в пакета такъв ход можеше да се направи... Усмихна се широко и не можа да се сдържи да не се самопохвали:

- Ти наистина си гениален, копеле!...

 

40.

В стаята с мен остана русоляв жилав хлапак на най-много двайсет и две години, със сини очи и вирнат нос. Играеше си с осем заряден броунинг - въртеше го по пръстите си, подхвърляше го от едната в другата ръка. Явно искаше да ми покаже, че е голямата работа и да не си и помислям, че може да не го слушкам. Изведнъж спря и пробва номера на Далаклиев - само че на руски:

- Артьом ще хване приятелчето ти. Той е много добър.

Вдигнах рамене и отговорих на английски:

- Не разбирам какво ми говориш.

- Чудно - казвали са ми, че българите разбират всичко, което им се говори на руски - мина и той на езика на Шекспир.

В интерес на истината, говореше го перфектно.

- Аз не съм българин.

- А какъв си?

- Англичанин.

Той се засмя подигравателно.

- Баглай ще дойде. И ще те прегледа... Много е печен! Чакай - а какво правеше в деланжа?

- Трябваха ми пари, а човекът, когото май застреляхте, имаше нужда от шофьор.

Сините му очи се разшириха. Обмисли думите ми. Бързо съобрази:

- Но ти не шофираше!

- Сменихме се на връщане.

Секунда размисъл и скочи. Май събуди другия, който спеше в другата стая. Говориха почти две минути приглушено. После чух, че търсеха телефонната централа и искаха да ги свържат с някого.

- Ако е така, голям късмет си извадил - рече вторачен в лицето ми, когато се върна.

- Едва ли - поклатих глава. - Видях прекалено много.

Кимна - и той беше съгласен с това.

- Документи имаш ли?

Посочих му с брада вътрешния джоб на палтото си. Дойде до мен, пребърка ме професионално. Когато струпа вещите ми на масата, подсвирна:

- Ама те не са те претърсили, а?

Зарови се в тях. Чете в паспорта ми, после пак изхвръкна навън. Пак разбуди другия, защото той му се сопна. Пак звъниха по телефона.

Дали ефектът дойде от него или още от първото позвъняване, не знам, но след час отвън избуча кола. Хлапакът затъкна броунинга отзад на колана си и излезе. След малко се върна с висок плещест мъж с късо подстригана кестенява коса. Беше облечен в сив костюм. Из дългите си като на пианист пръсти премяташе маузер - солидно и достойно за уважение оръжие. Ето, значи, на кого се стремеше да прилича хлапето...

Той ме изучава като с микроскоп почти половин минута. Остави пистолета на масата, после отвори чекмедже под плота й и извади кутийка с кабърчета. Избра си едно. Бръкна във вътрешния си джоб и измъкна някаква снимка. Сложи я на около педя от главата ми на стената и я прикова там. После седна на подадения му стол на два метра от мен, взе отново маузера и се заигра с него, без да отделя поглед от мен. Извърнах леко глава, за да видя какво виси на стената. Очаквано - фотография на оня грозник Недялков...

- Не мърдай - предупреди този насреща ми.

Говореше само с устни, всичко друго по лицето му беше неподвижно като изрязано от камък. Чудо - върти се ей такъв пистолет из ръцете му и устните мърдат. И толкоз.

- Кой си ти?

Обясних.

- Какво правеше в колата?

Повторих това, което казах на русолявия хлапак.

- Кой беше в деланжа?

Хм... Дали дамата се е отскубнала? Опитах се да прочета нещо в очите му. Нищо. Празно. Пустиня. Боцна ме някакъв хлад под лъжичката. Ясно, тоя е най-големият лошко тук - човекът, който дърпа спусъка.

- Една жена.

- Жена?

Маската му се разчупи. Май се ядоса, помисли, че го лъжа. Маузерът спря въртележката си. Държеше го като чук за цевта. “Сега ще ме удари” - помислих си.

- Коя е тя? Име? Къде живее?

- Не я познавам.

Мълниеносно движение и заслепяваща болка се стрелна от капачката на коляното ми към мозъка. Извиках. Само по книгите героите не викат, когато ги цапнат с дръжката на маузер. Пък и знам, аз сам съм разпитвал десетки пленници, че мълчанието, това да се правиш на мъж, само изнервя питащия и докарва още бой. Така че викай си, печели време, това е твоята игра, Беронов.

- В Годалминг ли се качи при вас?

- Не, по пътя...

- Неправилен отговор.

И прас по другата капачка...

 

41.

Агата си купи билет и седна в дъното на чакалнята. Нахлупи ниско шапката си и заби поглед в пода. Имаше още петнайсет минути до влака за Лондон и тя си даде сметка, че това ще са най-бавно изминалите в живота й. Пак й се мерна изкривеното лице на човека в черно, сигурно е бесен, задето го блъсна с колата... Настана раздвижване на входа на гарата и тя се сви инстинктивно на пейката. Ох... Някакво семейство с дълъг като върлина мъж с брада на библейски пророк, миниатюрна женичка и четири деца, все момчета. Изпусна въздуха бавно.

Хрумна й нещо. Стана и прекоси залата. Струваше й се, че всичките десетина човека са вперили очи в нея. Стигна някак си до павилиончето и си купи листове за писма, пликове и писалка. Когато ги прибираше в ефектната кожена чанта при парите, стори й се, че продавачът я гледа вторачено и подозрително. Плати с дребните, които й върнаха на касата, когато купи билет. Щом тръгна обратно към мястото си, се осмели да се озърне. Никой не я гледаше.

Дори не можа да седне - съобщиха, че влакът пристига. Излезе на перона. Озърна се - нищо подозрително. Лениво зимно слънце, сиво небе, забързани хора, някои дори се усмихваха. Как могат да се усмихват - та преди половин час убиха човек!... Тръсна глава.

Ето го и влакът. Замириса на въглища, изгоряло, единият край на гарата се скри от изпуснатата пара. Прищя й се да е в нея, никой да не я вижда... Мушна се първа през вратата на вагона и се настани в купето си. Сложи куфара на багажника над главата си, но чантата с парите остави на коленете си. Опита се да не мисли за тях. Вътре имаше и сгънат вестник “Таймс”. Извади го - беше стар. Прехвърли го набързо. На една от вътрешните страници забеляза обява, подчертана с молив. Нищо особено - някакъв съобщаваше, че е пристигнал от Южна Африка и подканяше близките и познатите си да се срещнат.

Прибра вестника в чантата и се потопи в най-важното, което й предстоеше да реши. И така, какво трябваше да предприеме оттук нататък?

Първото, което безсъмнено трябваше да направи, бе да се скрие. Това беше най-важното. Тия хора щяха да я търсят. Какви бяха? Несъмнено опасни криминални престъпници. Явно са имали информация, че случайните й спътници ще пренасят голяма сума пари. Колко пачки бяха?... Осем? Девет?... Не помнеше, но сумата беше поне шест-седем хиляди лири. Много пари! “Стайлс” я купиха за пет хиляди лири. С ипотечен заем, който щяха да изплащат с години. Арчи вземаше годишно към две хиляди. А тук - повече от три негови годишни заплати... Много, много. Лошия затова се сърдеше, че я качиха - страхувал се е. На какъв език говореха?... Това сега не беше важно.

Важното е да запази близките си. И себе си. Защото тези хора показаха, че са готови да убиват в името на тази купчина пари. Без скрупули. Дори не се опитаха да обезвредят мъжете. Стреляха. Нямаше никакво “Горе ръцете! Това е обир!”

Прииска й се да върне всичко назад, да не се бе качвала в тази кола на смъртници, да не беше ходила в Хъртморт Котидж, да не беше напускала “Стайлс”... Сети се за Розалинд - сигурно се е събудила. Карло се е върнала още снощи от Лондон и сега навярно се опитва да й обясни къде е майка й. Досрамя я - даде си сметка, че от сбогуването снощи за първи път си спомня за дъщеря си.

Не. Нищо не можеше да се върне. Дори да открие тези хора и да им върне парите. Няма да й простят - видя твърде много. Тя е свидетел на престъпление, което се наказва със смърт. Никой престъпник, сложил главата си в торбата, не проявява милост към такъв човек като нея. Особено този с черните дрехи.

Обхваната от порив, извади лист и писалката и реши да опише този човек. Все пак пишеше криминални романи и знаеше, че впечатленията в първите часове след престъплението са важни и най-точни. Представи си, че отсреща й седи Поаро. Гнусливо оглежда седалката, навира мустаците си като рога в лицето й и задава своите въпросчета. Очите? Черни... Не. Не. Кафяви, но много тъмни. Кафявото почти бе изтласкало бялото. И изхвръкнали. Косата бе кестенява, рядка... Особено на челото - висеше някакъв кичур, който инак сигурно вчесва. Прошарен. Години? Сигурно над четиридесет и пет. По-близо до петдесет. Поаро е недоволен, иска характерното, това, което отличава този човек от масата. Какво наистина? Жълтите, редки зъби. Друго? Гърбав нос като на граблива птица. А! Имаше белег под лявата скула с големината и формата на офицерска звезда.

Е, Поаро, дребното човече със самочувствие на Атлас, се усмихна доволен. Значи му стига... Агата записа всичко това на листа и го мушна в чантата. Но когато понечи да го попита какво да прави оттук нататък, белгийският хитрец се беше спасил. Тя въздъхна.

Безсъмнено най-голямата опасност висеше над семейството й. Ако вдигнат шум и се разчуе, че я няма, това щеше да насочи престъпниците към нея. И близките й. Беше събота, утре неделя. Едва ли някакви работници щяха да излязат на работа в кариерата. Пък и храстът скриваше колата. Ако някой успееше да я прибере от черния път, нямаше начин да го открият. Дори Поаро да се захванеше със случая.

Кой обаче? Трябваше да е мъж, който разбира от автомобили. Инак беше лесно - обажда се на Карло и тя организира нещата. Но при всичките си качества миличката шотландка нямаше да се справи. Арчи?... Неприязънта й засъска, гордостта й настръхна. Пък и той не обича усложнения... Така мрази неприятностите!

За миг оная картинка в спалнята пак изпълни главата й и тя скочи. Отвори прозореца и показа главата си навън.

Когато седна на мястото си, вече бе решила. Извади друг лист и написа писмо на Камбъл, брата на Арчи. Той не приличаше по нищо на съпруга й и Агата му имаше пълно доверие. Описа му къде е колата, спомена с няколко думи, че се е накиснала в ситуация, която изисква да се скрие за определено време. Увери го, че ще се оправи сама, просто й трябва време. Разказа му за проблемите с Арчи, като подчерта, че не те са причина да бяга. Друго? Подхвърли, че най-вероятно ще отиде някъде на север, може би в Йоркшир.

В девет беше на гара “Уотърлу”. Купи марки, залепи ги и пусна писмото, адресирано до Кралската военна академия в Улрич.

 

42.

Баглай беше седнал на една ръка разстояние от пленника, когото смятаха сутринта за Недялков, и по начина, по който държеше тежкия маузер и изкривеното лице на човека срещу него, Резидента разбра какво става и ядно заповяда:

- Остави!

Баглай се нацупи на тона му, но стана и се дръпна до прозореца. Той седна на неговото място, усмихна се широко и започна:

- Явно е станала някаква грешка и трябва да я коригираме. Я разкажи как попадна в тая история.

- Отначало ли?

- Отначало.

Докато Джон Форсайт говореше, Сахаров го огледа внимателно. Широки рамене, сухо тяло без грам тлъстина, изпечено от живот на открито лице... Специално отбеляза - очите му гледаха спокойно, без страх. Не, този човек не беше това, за което се представяше.

- Та откъде се познавате всъщност с господина, който ви нае?

- Срещали сме се няколко пъти случайно по нощни заведения.

- Кой беше в деланжа освен вас?

- Качихме една жена.

Резидента пак седна на стола и попита някак незаинтересовано, формално:

- Как изглеждаше тази жена?

Форсайт я описа с няколко думи. Резидента обаче го интересуваше нещо друго и реши, че е време да насочи разговора в тая насока.

- Когато се върна от къщата, Недялков носеше ли някакъв багаж?

- Да. Куфар.

- Къде е той сега?

Мъжът вдигна рамене:

- Не знам. Когато слязохме от колата, беше на задната седалка.

Резидента го разпита подробно за модела, номера, цвета и така нататък. Записа отговорите му, добави, което и той самият си спомни. Излезе в другата стая, извика всички свои хора, огледа ги и попита с глас, в който напираше гняв:

- Претърсихте ли убития?

Започнаха да се споглеждат и да пристъпват от крак на крак, забили очи в пода.

- Не - осмели се да отговори един от филерите.

Призля му. Ами ако листът с писмото на Димитров просто е бил мушнат във вътрешния джоб на Недялков?... Сега е при рибите. Така му бяха докладвали - че откарали трупа до брега, закачили му тежест и го хвърлили навътре. Огледа ги един по един. Нервността им го наведе на друга мисъл - спомни си за дреболия от описанието на българина при следенето. Ами да - според филерите носеше масивна златна халка.

- Лъжете! - изрева с почервенял врат Резидента. - Всичко, което сте взели от трупа, тук, на масата!

И удари с юмрук по плота. Нещата на Форсайт - портфейл, швейцарско джобно ножче, кърпичка, дребни монети, снимка на млада жена, няколко ключа - подскочиха. Засрамените мъже започнаха да ровят из джобовете си. Едно след друго се появиха връзка ключове, портфейл, банкноти по пет и десет лири, копринена кърпичка, сребърна табакера с монограм, малко плоско шишенце с лъскава капачка. Резидента ги гледаше зло и от упор, докато на масата не изтрака и златната халка.

- Нещо друго? Някакви листове?

Отрекоха енергично. Той махна ядно с ръка. И да е имало, каква ценност за тях са няколко омачкани хартийки?... Разбира се, можеше да докладва, че документът е унищожен, но не това бе целта на операцията. Резидента знаеше новата политика на ръководството - издига се тоя, за когото има компромати. Е, другарю Димитров, моли се писъмцето ти да не е било в джоба на Недялков... Инак ще си стоиш деветдесет и девети секретар в Коминтерна до края на живота си.

Въздъхна и започна да поставя задачи - един трябваше да се опита да открие на кого е регистриран деланжът, на втори да потърси изоставена кола в района, където бяха качили жената, други разпрати из околните села...

Той самият счете, че няма какво повече да научи от Форсайт и нареди да го пазят, като специално наблегна повече да не го бият.

- Внимавайте - рече многозначително, - този мъж не е това, за което се представя.

Потеглиха към Лондон. Изведнъж му хрумна нещо. Нареди на шофьора да кара към жилището на Чернов. Слезе и позвъни на звънеца долу. След доста дълго време се появи човекът, който му бе прикачен за охрана, иконом, готвач, лакей и какво ли не още. Резидента му нареди да помоли от негово име Чернов да слезе долу. След малко той се върна и каза, че началникът от Москва искал да се качи. Той учтиво обясни, че няма време и иска само да попита Чернов за една дреболия. Е, накани се... Сахаров кимна за поздрав и небрежно предложи:

- Да се поразходим по улицата.

Запозна го в основни линии със ситуацията и тъй като се опасяваше, че тоя не разбира в какви лайна са потънали, опита се да му го разясни с думи прости. В един момент спря, застана така, че слънцето да е зад гърба му, а Чернов да е облян от лъчите му.

- Другарю Чернов - каза меко, - вие бяхте съвсем близо до колата. Трябва да сте видели шофьора.

Той преглътна. Я, нещо фасонът му е счупен!

- Жена беше - призна.

- Не ми казахте - поклати глава Резидента. - Както и да е. Как изглеждаше?

И тъй като Чернов се приготви да се озъби, допълни пак така меко:

- Просто искам да засека дали този Форсайт говори истината.

- Трудно ми е... пък и беше за част от секундата... Беше с къса коса, която се подаваше от тъмна велурена шапка.

- Друго?

Чернов вдигна рамене. Тръгнаха обратно. Резидента подхвърли:

- Давате си сметка, че тя ви е видяла, нали?

- Не знам... личеше, че е много уплашена.

- Това не й попречи да направи с лекота това, което се учи години в школата ни.

- Мислиш, че тя е разузнавач?

- Може и по-лошо.

Тъпакът явно не загря.

- Контраразузнавач.

Замълча. Не му отърваше подобно развитие на ситуацията. В такива случаи инструкциите изискваха той да се изнесе по най-бързия начин от държавата, където е станал гафът.

- Едва ли, Сахаров. Ще видим.

Резидента кимна доволен и се извини за безпокойството.

 

43.

Докато беше в чакалнята, й направи впечатление, че хората я заглеждат. Направи проба - кривна рязко към тоалетните. Нямаше съмнение - така беше. Една възрастна двойка дори май размени думи, които явно касаеха нея. Тръгна навън - следяха я. “Защо, Господи?” - настръхна тя. Знаеше, че не е атрактивна жена, въпреки че през последните месеци отслабна и като че ли се издължи. За миг се зърна в стъклото на вратата и се сети - беше по жилетка! Да, изглеждаше направо нелепо в зимния ден със сивата си трикотажна пола, зеления пуловер, тъмносивата жилетка и малката велурена шапка. Затова, когато се качи в таксито, каза, че иска да отиде в “Арми енд нейви” - най-големия магазин, където смяташе, че ще намери всичко, което й трябва.

Поскита по етажите. Пробва до побъркване какви ли не дрехи, обувки... Опияняващо е да знаеш, че можеш да купиш, каквото ти се поиска! В края на краищата вродената й пестеливост победи и си взе само елегантно връхно палто, ръкавици в същия цвят, чифт копринени чорапи, три блузки, шал и комплект за миене на зъби. Куфарът беше голям и стар. На един от щандовете си хареса по-малък, в който се събраха диктофонът и чантата с парите.

Седна доволна в кафенето и си поръча двойно кафе. Прехвърли вестника и на една от вътрешните му страници попадна на реклама на хотел “Хайдро”. Масивна постройка, обрасла с бръшлян... Имаше нещо примамливо в гъсто наредените високи прозорци и стълбището отпред. Била ли е някога там? Изключено - щеше да помни. Къде е това? Потърси - Хароугейт. Хароугейт? Защо не?

Натоварена с покупките, Агата взе такси и прескочи до “Хародс”, където в едно от златарските ателиета остави пръстена за ремонт. Издиктува адреса на хотел “Хайдро”. Как се казва госпожата ли?... Изкуши се да даде имената на някоя своя героиня. В последния момент обаче реши друго.

- Тереза Нийл - усмихна се тя злорадо.

Качи се пак на таксито и каза, че иска да отиде на гарата.

Там извади късмет - влакът тръгваше след четиридесет минути. Взе си билет за първа класа - нещо, което си позволяваше напоследък рядко. Но сега имаше пари.

Не мисли. Не се вълнува. Всичко за днес от нейния план беше изпълнено. Просто се отпусна и заспа.

На гарата в Хароугейт пристигна малко преди седем вечерта и взе пак такси. Шофьорът й помогна да натоварят торбите и пакетите с покупките. Тя стискаше новия куфар.

Хотелът беше в дъното на мокра тъмна уличка и светеше с почти всичките си прозорци. Даде солиден бакшиш на шофьора, който и без това се увърташе около нея в усилие да й угоди. Включи се и пиколото - едър мъжага с мустаци.

- Бих искала стая - рече, като се добра до рецепцията.

Младият мъж дори не я погледна. Сигурно пазеше новите си очила да не се износят.

- Пет гвинеи на седмица.

Май се съмняваше, че може да си го позволи... Тя извади пари и му ги подаде. Върна й рестото все така невъзмутим и извика:

- Джеймс, заведи дамата в пета стая на първия етаж!

 

 

© Андрея Илиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.06.2012, № 6 (151)

Други публикации:
Андрея Илиев. Сбогом, Агата Кристи. София: Аргус, 2012.