Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛЮБОВ

Петя Йончева

web

Като малка мечтаех да бъда принцеса и красив момък на бял кон да ме целуне нежно по устните и да ми се врече за цял живот. Докато погледът ми се рееше отнесено в облаците, майка ми ме поучаваше, че една жена трябва да избира с ума си, а не със сърцето, защото любовта не се ядяла и не ти плащала парното, а баба ми, чула-недочула, отсичаше: "Мъж ли? Ако видиш на мъж червата му да висят, кажи му: Нищо ти няма! Поясът ти се е разплел."

- Но, бабо, не си ли обичала дядо? - питах с надежда.

- За мъртвите или само добро, или нищо! - приключваше разговора тя.

Първият обект на всепоглъщащата ми любов се случи да бъде с 20 години по-възрастен от мен. Срещахме се два пъти седмично за по 45 минути в часа по история, когато бях в 8-ми клас. Не знам дали се е досетил някога за чувствата ми, но аз се преместих да седя на първия чин само за да мога да го виждам по-добре (тогава бях малко късогледа). Гледах го с отворена уста, а той гледаше по същия начин съученичката ми Нина. За 14-годишна тя беше доста развита и вече беше имала гадже. Не само че се беше целувала, а ѝ бяха пипали и гърдите, и то под блузата. Само че нейният интерес бяха по-скоро 11-класниците, 35-годишните ѝ се струваха като старци малко преди пенсия. Така се заформи първият ми любовен триъгълник, в който никой не беше удовлетворен. Може би само Нина, защото тя не подозираше, че участва. Впрочем това беше нормална ситуация в живота, както щях да установя по-късно. Засега просто изпивах с късогледите си очи образа на любимия учител, а след това зубрех вкъщи урока по история и горестно въздишах. Исках да съм най-добрата му ученичка. Исках да го впечатля със знанията си. Даже се записах в библиотеката специално за да чета допълнителна литература по темите и да блесна с ерудиция, но той така и не ме изпитваше. Вдигах ръка при всеки поставен от него въпрос, но погледът му преминаваше през мен и стигаше направо до предпоследния чин, където се скатаваше Нина, нехаеща както за него, така и за историята.

- Нина? Какво ще кажеш? Отговори на въпроса - усмихваше ѝ се той, не точно като горд учител към бляскав ученик.

Обикновено ѝ трябваха поне две-три подканвания, за да разбере, че нещо се иска от нея. Но той не ѝ се дразнеше. Напротив: даже отиваше до чина ѝ и се навеждаше с внимание, за да улови разсеяния ѝ поглед.

- Не съм учила - беше неизменният ѝ отговор. После надуваше и пукваше в лицето му балонче с дъвката, която вечно беше в устата ѝ. (По този повод се сещам как гаджето ѝ глътнал дъвката веднъж, докато се целували - толкова се бил разгорещил. Но това е друга история.) Тук аз вече размахвах енергично ръка, даже две, виждайки своя шанс в нейното незнание, но той само минаваше покрай мен, без да ме погледне, и се връщаше на катедрата, за да си продължи урока. Години по-късно съм си мислела: защо не ме забелязваше? Да, носех очила и шини и нямах още гърди по това време, но щях да го обичам вечно. Само трябваше да изчака 5-6 години да порасна. Щях да му гладя любимата му карирана риза, да му събувам обувките вечер, когато се прибере уморен от работа, щях да масажирам нежно челото му, докато тревогите от деня напуснат красивата му глава. После той щеше да се обърне към мен, да ме притисне в обятията си и да каже: "Ах, любима, какво щях да правя без теб!". Това, което направи (очевидно без мен), беше година по-късно да се ожени и, докато аз пораствах, да се сдобие с две деца и силно прошарени коси.

В края на единайсети клас срещнах Божо. Беше на 20 и караше мотор. Сърцето ми още потрепваше, когато засичах другаря Малинов по коридорите (вече не ми преподаваше), но се бях примирила, че няма да се разведе заради мен и да зареже невръстните си дечица, обричайки ги на нерадостната участ да бъдат "деца на разведени родители". По онова време това звучеше малко като рядка болест с летален край. Божо дойде един ден пред училището, за да вземе брат си, който се оказа един от зайците. Беше с черно кожено яке, подчертаващо широките му рамене, и с дълга коса, която носеше на опашка. Свали каската, огледа се разсеяно и погледна часовника си, а моите крака се подкосиха и се наложи да седна на перваза. Хванах се за сърцето и разбрах, че това с учителя е било детска игра. Едва сега започваше истинската ми среща с любовта. Бях заменила очилата с лещи, а шините си бяха свършили работата, така че имах хубава усмивка. Поне така казваше майка ми. Интересно, но никога не ми казваше, че съм хубава, казваше просто: "Имаш хубава усмивка." А баба ми добавяше: "Епа нищо ѝ няма, за всеки влак си има пътници". Май дори те вече не вярваха, че някой ден ще избуя и ще се превърна в красива принцеса. Гърдите ми също не бяха пораснали много от осми клас, но все пак вече носех сутиен, макар и номер "А". Погледът на Божо спря за миг върху мен и аз заложих на единствения си актив - усмихнах му се. Всъщност не мисля, че беше осъзнато действие. По-скоро беше от онзи вид гримаси, когато си казваш "Спри да се хилиш тъпо!" и забиваш нокти в ръката си, но не можеш да спреш, дори и да си пуснеш кръв. Заинтригуван от явния повик от моя страна, Божо слезе от мотора и бавно се приближи със секси походка. Хванах перваза още по-здраво, а тъпата усмивка не слизаше от лицето ми.

- Тук ли учиш? - попита, докато небрежно изтръска една цигара от смачкан пакет.

- След два месеца завършвам - отвърнах, бързайки да елиминирам всякакви негови притеснения, че може да съм малка. Вече не бях малка, не и този път.

- Ясно - каза неопределено и се заоглежда наоколо, докато издухваше дима от цигарата. Откъм входа към нас идваше някакъв пъпчив младеж в онази така неприятна за момчетата възраст между детството и юношеството. Акне, рехави наболи мустачки, мутиращ глас. Е, този ги имаше всичките.

- Здрасти - обърна се към Божо, а на мен хвърли зле прикрит любопитен поглед.

- Здрасти, дребен. Лоша новина - днес ще се прибираш пеша.

- Защоо? - провлачи недоволен глас хлапето, а погледът му към мен бързо премина от любопитство към омраза.

- Защото така. Нямам време сега да те карам.

- Заради тая тука ли? Егати гадняра си!

- Айде чупка. Да ти видя гърба, знаеш пътя. Ще се видим довечера.

Малкият ме прониза със злоба за последно, но подви опашка и тръгна към ъгъла, нарочно влачейки крака.

- Хайде, качвай се! - обърна се към мен Божо и изстреля ловко с два пръста фаса към близкия канал.

- Къде отиваме? - попитах, като опитвах да си събера поне малко усмивката, така че да не ми се виждат пломбите.

- Ще видиш.

Качихме се на Витоша, за да ми покаже гледката. После излязохме на една поляна, оградена от жива ограда от дървета. Започнах да бера цветя, докато Божо лежеше и дъвчеше някаква трева, заслонил с ръка очите си от слънцето, за да ме наблюдава. Когато се приближих до него, ме дръпна за ръката и аз паднах несръчно в ръцете му. Целуна ме, първо леко, после все по-силно, и малко след това загубих девствеността си там, насред поляната, огряна от пролетното слънце.

- Казвам се Божо - реши да ме осведоми все пак, докато си слагаше отново каската, за да се върнем в града.

- Биляна.

- Имаш хубава усмивка - добави и с това разговорът ни се изчерпа. Докато караше надолу, погледът ми попадна върху собствения ми образ в огледалото за обратно виждане. Да, хубава усмивка. Малко идиотска в момента, но все пак.

С Божо любовта ни трая 3 часа и 40 минути от началото до края. Остави ме пред къщи и даде газ. Бях прекалено замаяна, за да се сетя да му поискам телефона или каквото и да било. Не го видях повече пред училището. Всеки ден чаках и се оглеждах, но нищо. Започнах да дебна кога ще излезе заекът - брат му, и един ден тръгнах след него на известно разстояние. Изчезна зад ъгъла - след малко и аз, само за да видя задницата на потеглящия мотор. Затичах след тях, размахвайки ръце, но той бързо се стопи в далечината. Прибрах се вкъщи и се заключих в стаята си. Нашите бяха още на работа, само баба ми си почиваше на дивана в хола. Ревях като магарица, когато тя заплаши с неочаквано твърд глас, че ако не ѝ отворя, ще разбие вратата. Пуснах я, но я заклех да не казва нищо на майка и татко. Влезе с чаша чай от мента.

- Пийни си, ще те успокои.

Ревнах още по-силно и се сгуших в скута ѝ.

- Ох, чедо... За мъж е, нали? Няма да плачеш, нали ти казах, че не заслужават?

- А ти, ти никога ли не си плакала за някого? - изхълцах и сръбнах от чая.

- А, плакала съм. Ама отдавна.

- За дядо ли?

- Ти па с тоя твой дядо! Не за него. Пий си чая.

Накрая заспах, свита на кълбо в краката ѝ. Така изкарахме близо месец - аз и тя, с моята тайна. Постепенно взе да ѝ писва да ме утешава, каза ми отново приказката за пояса и ме накара да се стегна. Спря да ми прави чай и се върна към плетките си.

Любовта има странното свойство упорито да се възражда - като феникс. Поне при мен. Независимо колко силен шамар ми е нанесла предишния път, при следващия се завръща с всичките ѝ непокътнати подробности - изчервяване, сърцебиене, пеперуди в стомаха, доверие, вяра, отдаденост. Странна болест е. При такава повторяемост тялото би трябвало да си изгради имунитет. Но не, всеки път те връхлита с нова сила.

В университета, сякаш за да остана вярна на модела с учителите, се влюбих в преподавателя си по икономика. Какво ти става бе, момиче? Този дори го заварих направо женен, но поне нямаше деца. Той твърдеше, че не могат да имат и че е нещастен. Че не я обича и че ще се разведе, за да се ожени за мен. По това време вече разводите набираха популярност и ставаше все по-странно и екзотично да си дете с двама родители. Така че му повярвах. Че как да не му повярвам! Нали сърцетупът и пеперудите бяха налице, както винаги. Срещахме се по няколко пъти седмично - беше наел апартамент в центъра за любовно гнездо, но през уикендите и по празници все си бях сама. На недоволството ми отговаряше с ласки, знаеше как да ме приспи. На третата Коледа, на която се явих при нашите отново сама, майка ми ме захапа.

- Къде е приятелят ти пак? Няма ли най-накрая да ни го представиш?

- Не може да дойде, мамо. Друг път.

Разбира се, никой не знаеше, че е на 40 и че е женен. Никой.

- Женен е, нали? - попита ме баба, когато нашите отидоха в кухнята за баницата. - Деца има ли?

Поклатих глава и, аха да ревна, усетих кокалестите ѝ пръсти да ме щипят силно по ръката.

- Постави му ултиматум! Докога ще си губиш времето? И стига с тая любов!

Реших този път да я послушам. При следващата ни среща му казах, че не мога повече така и че трябва да реши.

- Знаеш, че само теб обичам, мила. Но точно сега не мога да я напусна.

- Точно сега? Това пък какво значи?

- Болна е. Много е болна, така че не е моментът. Но, повярвай ми, при първа възможност ще ѝ кажа. Вярваш ми, нали?

Вярвах му, разбира се. Вярвах му още две години, докато една неделя ги срещнах в парка. Болестта явно добре ѝ се отразяваше, защото единствено беше надула корема ѝ, иначе буквално цъфтеше. Хванати за ръка, двамата се смееха и ближеха сладолед. От време на време той спираше, за да погали нежно корема ѝ.

Краката ми се вкопаха в асфалта на алеята. Не можех да помръдна, а исках да избягам с двеста. В следващия миг той ме видя, пое дълбоко дъх, поколеба се само за момент, после се усмихна отново на жена си, прегърна я и я поведе по една странична алея. Не можех да раздвижа краката си, не можех да изкрещя след тях, не можех да ги настигна. Сякаш бях каменна статуя. Когато излязох от вцепенението, тях отдавна ги нямаше. Отидох в любовното ни гнездо и систематично натроших всеки предмет, който можеше да бъде строшен - чинии, чаши, вази, картините от стените, смъкнах пердетата, направо откъртвайки корнизите, свалих чаршафите, които така грижливо бях опънала предишния ден, запуших ваната, сложих ги вътре, изсипах цялото шише зехтин и другото - с балсамикото, върху тях, добавих и боичките за яйца, които бях купила за Великден, размесих всичко добре, потопих четката му за зъби в бълвоча и написах с едри букви на стената "ЗАДНИК". Отдръпнах се, огледах го, хареса ми как стои, топнах пак четката и покрих целия под от тиков паркет в апартамента с различни големини на тази прекрасна дума, въплъщаваща всичко, което мислех за него, за мъжете и за любовта като цяло. Накрая хвърлих ключа на земята и хлопнах вратата.

Добре, че нашите бяха на екскурзия по това време. Баба ме погледна и веднага разбра. Стана и ми наля една чаша от нейната ракия-скоросмъртница.

- Пий. Чаят няма да ти помогне тоя път.

Изпих я на екс и се проснах на дивана. Малко по-късно спях в пиянски унес.

На сутринта се събудих с усещането, че ме наблюдават. Баба не беше мръднала от стола си до мен.

- Бълнуваше - каза кратко.

- Какво казвах?

- "Задник". Другото не го разбрах.

Разказах ѝ всичко, а тя само попита:

- Защо не драсна и една клечка накрая?

И така си върви животът и любовта час по час ме настига. Понякога за седмици, друг път - за години, но докато я има и мога да се усмихвам в нея, се чувствам красива. От известно време не съм я срещала. Взеха да ми липсват пеперудите и сълзите. Баба междувременно се спомина, но ми завеща много мъдри думи, които винаги ще помня.

Седя в едно кино и гледам "Един мъж и една жена". Обичам да гледам стари филми, особено сама. В тъмното събувам обувките си и си вдигам краката на седалката. До мен седи някакъв мъж. През по-голямата част от времето усещам погледа му с профила си.

- Красива история. Вярвате ли в любовта? - пита изведнъж. Сепвам се и се обръщам да го разгледам - на проблясващата от екрана светлина изглежда загадъчен, но очите му са сериозни, питащи. Гледам го няколко мига мълчаливо, после избухвам в неконтролируем смях. Превивам се, не мога да спра, сълзи започват да се стичат от очите ми. Хората започват да се обръщат към нас и да шъткат с възмущение. Една служителка от киното се приближава и ме моли да напусна залата. Взимам си обувките, като все още се треса. Излизам навън и примигвам от слънцето. Паля цигара, продължавам да се усмихвам.

- Не знам какво толкова смешно казах, но не ми отговорихте на въпроса.

Мъжът ме е последвал. На светло виждам, че е красив. Не наперено красив, не безсрамно. Топъл е. Такъв, на когото мога да повярвам.

- Вярвам, да. Странно, нали?

Усмихвам му се и тръгвам надолу по улицата, размахвайки обувките си в ръка. След малко се обръщам. Следва ме.

 

 

© Петя Йончева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.02.2021, № 2 (255)