КОПРИНЕНИ ЖЕРАВИ

Мадлен Аспарухова

web

Той постави ръка на коляното ѝ и леко го погали с палец. Не, не на нейното коляно. А на коляното на онази, чието име тя забрави веднага, след като го чу. На онази, чието име беше като една от сложните математически формули, които ти трябват само за някой изпит, а след това са непотребни. А тази вечер, тук, с приятелите им - тази вечер беше нейният изпит. Изпит, на който сама се подложи, за да докаже на себе си, на него, на общите им приятели и на онази, чието име съвсем скоро щеше да бъде излишно, че тя го е преживяла. Да му се усмихне на вратата, когато ги посреща, беше изпит. Да докосне ръката на онази, когато я представи като "своята приятелка", беше изпит. Да гледа как палецът му описва кръгове върху проклетото ѝ коляно, беше изпит. Изпит, в който, ако трябваше да бъде честна, се представяше като за малко над тройка. Може би "три плюс", ако държеше да се поощри.

Но Клара бе перфекционист и трудно би се задоволила с тройка, пък дори и с четворка. Затова тя се усмихваше, когато някой говореше, смееше се на всичко, което можеше да определи като шега, поиска допълнителна порция пилешка кавърма, като похвали готварските умения на безименната домакиня и се постара да се включва, когато някой от приятелите им разказваше забавна история от миналото им.

С напредването на вечерта, събирането се превърна в някаква извратена игра на пиене. Всеки път, когато някой споменеше или започнеше история, която включваше Клара и Ивайло, всички се втренчваха в чашите си и пиеха. "Сещате ли се, когато се качихме по колите и тръгнахме за...". Всички пият. "А това не беше ли след купона при Таня, когато...". Всички пият. "Да, да, да, това беше онази вечер, когато...". Чаши горе!

Докато за пореден път вдигаше чашата си, Клара се фокусира върху мисията си тази вечер - да се превърне в призрак или по-точно - в личния призрак на Ивайло. И за тази цел имаше план - щеше тайно да се промъкне в спалнята му и да остави колието, което ѝ беше подарил на третата им среща, някъде из личните му вещи. Някъде, където той щеше да го открие след време. И това щеше да го застреля. И да повлече със себе си верига от спомени - от онези спомени, които общите им приятели предвидливо избягваха цяла вечер.

След третата бутилка вермут и преполовена бутилка бяло вино, Клара шумно обяви, че трябва да отиде до тоалетната, залитна предвидливо, сложи ръка на устните си, за да е сигурна, че никой няма да се усъмни в алкохолното ѝ опиянение и излезе тромаво от стаята. Вече в коридора, ѝ се наложи за втори път да постави ръка на устните си, но този път, за да не се разсмее. Чувстваше се едновременно като престъпник, като дете и като най-голямата нещастница на света. И да - това беше смешно, беше страшно смешно, за което помагаше и алкохолът. Но и цялото бяло вино на света не би ѝ попречило да забрави целта си, затова, без да рискува дори секунда, тя се запъти към стаята, която, както предполагаше стандартното разположение на апартаментите, беше спалнята.

На прага наистина ѝ прилоша. И изтрезня едновременно. До този момент не бе помислила, че великият ѝ план включва да види леглото, в което Ивайло и безименната си лягат всяка вечер. Всяка проклета вечер. И на празници също. От това наистина ѝ се догади, но поне мисълта да повърне върху шибаното легло отново я разсмя. Леглото наистина бе адски шибано. И изглеждаше неудобно. Наложи се да си припомни, че е в тази стая не просто, за да обижда леглото, а за да открие подходящо място за своето колие, за своята своеобразна "магическа лампа", в която да остави призрака си. Боже, така ѝ се искаше да може да се смали и да се скрие под възглавницата, откъдето всяка вечер да му шепти името си, докато той не се побърка напълно! Но вместо това сега трябваше да се задоволи с нощното шкафче... или под матрака? Можеше да закачи колието върху нощната лампа? Да го сложи под възглавницата? В калъфката на възглавницата?

Докато тършуваше с движения на опитен крадец, тя откри дървената кутия, в която дядо му си е държал риболовните такъми, а той използваше за своите "скъпоценности" - скъпа запалка, часовник от времето на прадядо му, снимка от детството му, медал от едно състезание, което бе спечелил като ученик, и няколко важни документа. Тя много добре знаеше каква стойност имат джунджуриите в кутията за него, защото през времето, докато бяха заедно, той изрично ѝ бе забранил да пита за тях. Затова сега Клара хвана капака, отвори я с детинско задоволство и усмивката ѝ замръзна - там, заедно с всички останали дреболии, бе синият ѝ копринен шал с изрисувани жерави. Тя докосна тъканта бавно, подържа я в ръката си, разпъна, стисна, върза на възел, само да се убеди, че това наистина е нейният шал, а не е плод на въображението ѝ.

След като се увери в съществуването му, тя постави кутията на място, върза шала на шията си, пооправи го в огледалото с известна доза драматизъм и се върна в стаята при останалите. Чу, че Ивайло се закашля и остави чашата си, когато тя влезе. Но не го погледна. Някой от приятелите им каза нещо духовито за "новия ѝ шал", а тя го докосна нежно, сякаш да се увери, че жеравите не са отлетели.

- Това ли? Мислех, че съм го изгубила преди години, но се оказа, че все още го обичам.

Всички без един отново вдигат чаши - играта на надпиване продължаваше.

© Мадлен Аспарухова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.03.2021, № 3 (256)