Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МЪЖЪТ С ГЪЛЪБА

Васил Лазаров

web

В началото на септември село Пчелин осиротяваше. Жителите, летуващи на прохлада през горещите месеци, се прибираха в градовете. Едва всяка трета къща се обитаваше целогодишно. Неделчовият имот, известен някога сред вече поминалите се селяни като Кармизанската къща, се намираше най-горе в селото. По-нататък започваше гората, а четири клонести бора я криеха от другата част на селото.

Лицето на Неделчовата дъщеря Гергана се появяваше през пердетата, а тревожният й поглед се рееше из родопските планински хребети в далечината. Тлеещият огнен диск на есенното слънце се накланяше към залез, а две облачета преливаха от розово в наситено лилаво, наподобявайки сияещи факли. Гледката бе от онези редки природни картини, които пречистваха душите чрез великата сила на красотата.

Вместо възхита Гергана изпита още по-силно чувство на духовна оскверненост. Мислите й подскачаха като подгонено от звяр зайче. Птичите песни се разнасяха през по-голямата част от деня, но те не я впечатляваха, а към нежния припев на гълъба слухът й бе чувствително изострен. Днес все още не бе чула гальовното призивно гукане. Измина близо година от деня, в който птицата влезе в стаята през отворения прозорец. Запърха с крила, сякаш избираше къде да кацне. Насочи се към леглото, после към раклата и накрая избра масата до прозореца. Телцето и повърхността на прибраните й крила изглеждаха като пухкаво облаче върху синята покривка. За секунди птицата припряно обходи с поглед стаята, после притвори клепки и като че ли очичките й гледаха към Гергана. В миг на съзерцание сърцето на девойката се изпълни с възторг и умиление. Тя не се стърпя и протегна ръка, но гълъбът разтвори крила и излетя през прозореца.

Звук на медни звънчета, носещ се от гората, прекъсна приятния й спомен и нов прилив на страх приклещи душата й.

Идващото стадо овце по горския тесен път наподобяваше сплъстен китеник, зад който се издигаше облак от прах.

- Ай ше ти бесовицата! - изкрещя Неделчо и захвърли гегата към водещата стадото овца, опитала се да свърне по лявото разклонение на пътеката.

Жена му Ивана, която повече от час чакаше да си дойдат, повдигна лесковото плетено платно от единия край и го завъртя така, че да препречи пътя на овцете, и с тоягата, която държеше в лявата си ръка, ги насочи към задния двор.

Гергана чу припева на гълъба. Неделчо тъкмо започна да дои овцете, когато Ивана го извика.

- Сега какво си се развикала? - сопна й се той.

- Някакъв мъж иска стая.

- Дай му я, какво толкова.

- Ела де, ела да го видиш - настоя жена му.

- Аз ли трябва да върша всичко? - измърмори той, като си помисли, че точно сега не могат да подбират клиентите си. Двете им стаи за гости не донесоха много приходи това лято.

Пред входната врата чакаше слаб млад мъж. Като видя Неделчо, на устните му се появи добродушна усмивка.

- Какво има? - попита стопанинът на къщата, като разчеса гъстия си побелял мустак.

- Аз съм Истилян. Видях, че има табела "Къща за гости". Ще може ли да ползвам легло и храна, ако предлагате?

- А защо си бос?

- Така съм по-близо до земята. Обикновено ходя бос на село и наоколо.

- Какво правиш в Пчелин?

- Отдавна проследявам един от гълъбите ми, а днес много се отдалечих от Братилово. Но се радвам, че съм на мястото, където той долита.

- Хм - не можеше да повярва Неделчо, - и къде ти е сега гълъбето?

Мъжът протегна ръка, а птицата се спусна от бора, размаха два-три пъти с крила и кацна на свития му лакът. Слабото тяло и светлосините очи на младия мъж излъчваха уязвимост, която предизвика съчувствие и симпатия у Неделчо.

- На нашите гости предлагаме това, което и ние ядем. Заедно с нощувката ще струва петнадесет лева. Дай ми ги предварително.

Когато всички насядаха на трапезата, Неделчо нареди да поканят странния гост. Неделчовият внук попита майка си дали може той да свърши това и бе много доволен, че тя му разреши. Докато се хранеха, момчето не откъсваше поглед от Истилян.

- Господине, може ли да ти видя гълъба - помоли то.

- Обърни се и ще го видиш зад стъклото на прозореца - усмихна му се Истилян. - Хората често стоят с гръб към интересните неща.

- Ето го - възкликна детето, а лицето му грееше от радост. - Може ли да го докосна?

- Ще бъде много щастлив, ако го погалиш - усмихна му се мъжът.

- Я си изяж яхнията - направи му забележка Ивана, - тия гаги носят какви ли не зарази.

Момчето погледна Истилян, като очакваше той да възрази на казаното от баба му, но той мълчеше. В добрите му очи се появиха влага и съжаление.

- Не е моя работа - каза Неделчо, - но що не се хванеш с нещо доходно, а си губиш времето с тия глупотевини? Ако ще отглеждам птица, ще искам да ми снася яйца или да я угоявам за месо, а ако е за удоволствие, тогава ще е някоя по-хубава, например орлe или соколе.

- Предпочитанията са различни - отговори му Истилян, - както са различни и хората. Домашните животни по вид и характер приличат на стопаните си. Аз си обичам гълъба. За мен той е най-добрата, най-нежната и в този смисъл най-красивата птица.

Домакините досега не бяха имали гост, който да се изразява така книжовно и изящно красиво, и се чудеха какъв е - начетен високонравствен човек или изпечен мошеник.

- Орелът се издига най-високо - включи се Неделчовият син Запрян. - Той вижда и контролира всичко. Той е най-великата птица.

- Не е вярно, татко. Гълъбчето е най-хубавата птица. - Владко гледаше ту гълъбчето, ту Истилян, като изпитваше към тях естествено благоразположение като към два духовни образа на двама братя близнаци.

- Орелът е най-безстрашната птица, Истиляне - добави Неделчо, като наблегна на името му, за да изтъкне пред всички, че единствено той знае името му.

- Не винаги свирепите и жестоки животни са най-безстрашни- каза Истилян. - Така е и при хората. Много често убийствата се извършват от прекален страх. Представете си, че въоръжен човек и мечка се окажат в затворено пространство и се наложи да бъдат принудително заедно известно време. Ако са в гората, обикновено се избягват. Звярът отдалече усеща със сетивата си човешкото присъствие и се скрива. А ако човек види мечка, побягва. Но ето, че сега са един срещу друг. Страхът е онази порочна сила, която ще предизвика човека да използва оръжието си или звяра зъбите си. Но страхът е порок, който се поражда от неверието. Когато човек изгуби вяра, става страхлив, което значи опасен.

- Вяра в какво? - попита Гергана.

- Вяра в доброто. Вяра в хората. Във всяко животно хората виждат опасност, но обречени да съществуват с тях на една планета, те трябва да вярват и в тяхната доброта. Вярата поражда смелостта.

- Искаш да кажеш, че който вярва в Бог, е по-малко страхлив? - попита Гергана.

- Ако Бог за даден човек олицетворява стремеж към добродетелност и хуманност и ако тази вяра му помага да вижда доброто в хората, а не само злото, и ако човешката вяра е развита дотолкова, че човекът се чувства под Божията закрила, - тогава да.

Словата на Истилян въздействаха повече на сърцата на домакините, отколкото на разума им. Въпреки че не всички разбраха дълбокия смисъл на думите му, в преценките им той вече не бе оня бос скитник, за когото се чудеха дали да приемат в дома си.

Идиличната обстановка бе нарушена от внезапен шум. Гълъбът панически излетя, като с крилото си изплющя по прозореца, сякаш да се спаси от невидим шрапнел, взривил се от другата страна на стъклото. Лицето на Истилян помръкна за момент, но бързо възвърна предишния си благ израз.

- Какво ти е ма, Гергано? - попита я майка й Ивана.

- Нищо ми няма! - отговори младата жена, но всички присъстващи виждаха, че това не е вярно. Лицето й бе мъртвешки бледо, а цялото й тяло потръпваше. Спазъм премина от корема към гърдите й и като закри устните си с ръка, тя избяга от стаята.

- Какво й е ма? Ще те пребия, ей! - скара се Неделчо на жена си.

- Какво ли? Тя да не е дете, та да я дундуркам - отвърна му гневно Ивана и последва дъщеря си.

Рано сутринта на другия ден Истилян се събуди от разразилата се кавга между Ивана и Запрян. Майката недоволстваше, че синът й не е отишъл да помага на баща си, но Запрян се оправдаваше, че цяла седмица е бил на работа и днешният съботен ден има нужда от почивка, освен това една от стаите била ангажирана, което налагало някои негови задължения.

- Заради твоите прищевки баща ти продаде най-хубавите овцe. Ако чакахме на твоите стаи, да сме умрели от глад - чуваше се гласът на Ивана от всекидневната.

- Какво разбираш ти от бизнес. Хората, които ни посещават, трябва да останат доволни, да дойдат пак, да се похвалят от доброто прекарване и на други. А ти сега. като крякаш, нарушаваш спокойствието на госта. Как бихме могли да се надяваме, че пак ще дойде?

- Гергано, пак ли ще повръщаш? - Гласът на Ивана се извиси в гневен крясък. - Слушай, Гергано, да не си бременна?

- Бременна? - каза Запрян с ироничен тон, - мъжът й от зимъска e в Англия.

- Я чакай, чакай - продължи Ивана, - я кажи ми, Гергано, бременна ли си? А така! Сега я втасахме.

Гласът на младата жена не се чуваше, въпреки настойчивостта на майката и брата.

- Кажи с кого си била - крещяха й ту единият, ту другият.

- Оставете ме на мирааа... - изплака Гергана.

Истилян отвори вратата на стаята си и се покашля, но никой от съседната стая не искаше да се съобрази с това, че има чужд човек в къщата. Постоя прав в коридора и тъй като вратата на всекидневната, където се бе разразила битовата свада, бе леко открехната, той се доближи плахо до нея и видя бледото лице на Гергана, обляно със сълзи. Тя го видя и веднага вдигна разперените си длани от двете страни на лицето си, за да не видят разпитващите я накъде е отправен погледа й. Видът на лицето й изразяваше молба за помощ.

- Кажи кой е, че ще стане много лошо! - крещеше Запрян.

Истилян гледаше молещите й очи със съчувствие и като разбра молбата й, осъзна изведнъж какво биха му причинили, но въпреки това кимна одобрително с глава.

- Истилян е... Оставете ме на мира най-после.

- Кой е тоя Истилян? - чу се гласът и на Запряновата съпруга.

Последва затишие от няколко секунди, вратата сe отвори и Запрян се изправи лице в лице с него.

- Ти ли? - попита го братът, който държеше къса, но достатъчно дебела тояга.

- Аз. Не я тормозете повече.

- Я влез тогава да те питам нещо - отстъпи Запрян назад, като го измери с яден поглед, нескрито злобен, заплашителен. Изненадващата новина не му бе донесла ни най-малко спокойствие и лицето му продължаваше да е все така червено.

Истилян пристъпи прага и всички преместиха укорните си погледи от Гергана към него. Без да поглежда към тях, той усети бурния прилив на враждебност.

- Ти знаш ли, че сестра ми си има мъж, а?

- Не - каза той, но след като разбра, че така не помага на клетата жена, добави: - Всъщност знаех.

- Не знаеше... - възрази Гергана, но никой не обърна внимание на думите й.

- Знаеш ли какво ни причиняваш? - поде брат й с озверен тон. - Това е малко село. До живот ще ни е срам. Всеки ден да се разминаваш с хората и да чуваш как си шушукат, а? Да не можеш нито една вечер да отидеш в кръчмата от страх дали някой пияница няма да каже нещо язвително за твоя резил, а? Кажи бе, ти, който снощи ми се правеше на божа кравичка! Кажи!

- Не знам какво да кажа... - Истилян прозвуча като някой, който е толкова виновен, колкото несъмнено го смятаха всички с изключение на Гергана.

Запрян замахна с тоягата и острата болка, пробола лявото коляно на госта, го събори на пода. Трите жени скочиха и възпряха следващите удари. Запрян излезе от къщата, мълвейки гневни ругатни. Жените пренесоха Истилян на леглото му. Крачолът на панталона висеше свободно на слабия му крак и те го навиха над нараненото коляно.

- Ще отида да набера лапад и живовляк да го наложим - каза Ивана и излезе.

Владко, който се беше събудил от тупурдията, надникна през вратата, но майка му го хвана за ръка и го изведе.

Останала сама с Истилян, Гергана мажеше с риванол подуващата се и посиняваща рана.

- Съжалявам, че ти причиних това - каза тихо тя, а като видя, че Истилян само кимна, тя продължи: - Живееш благоприлично цял живот, ден след ден се стремиш да бъдеш за пример и само няколко минути на слабост преобръщат живота ти. И за тези няколко минути ще съм грешница завинаги. Каква съм глупачка!

- Не си глупачка. Ти си нещо много повече. Знам, че си обичала този мъж.

- Откъде знаеш?

- Всеки може да предположи.

- Кажи ми защо! Защо с мъжа ми за три години не можа да се случи, а сега за първи и единствен път? Справедливо ли е това?

- Да копнееш за нещо нередно, да не потискаш любовта си към чуждия мъж е същото .... - Истилян не можа да довърши мисълта си, защото Ивана влезе в стаята. Тя изгони Гергана и с грубите си ръце заувива раната със зелените листа.

През това време майката на Владко сервираше закуската му, а той я разпитваше какво е станало с госта. Той не разбра цялата истина, но научи, че гостенинът е болен. Още неизял закуската си, Владко излезе от стаята, но майка му го предупреди да не влиза при Истилян.

- Няма да влизам, само ще си стоя в коридора.

- Изяж си закуската - заповяда майка му.

- Ще я изям ей тука - Владко взе чинията и я понесе пред вратата на Истилян.

Майка му надникна в коридора. Пред вратата на стаята за гости имаше две стъпала. Владко беше седнал на долното. С едната си ръка, подпряна на горното стъпало, държеше чинията, а с другата лъжицата. Дъвчеше бавно и се стараеше да чуе и най-тихия стон зад вратата. Като изяде всичко, взе блокчето за оцветяване и отиде отново на стълбите. После започна да си пее песнички, на които го бе учила майка му. Знаеше, че всичко, което прави, й харесва, и затова между тях имаше негласно споразумение да не му забранява да стои там.

 

Като излезе от къщата, Запрян се отправи към местността Трите могили, където баща му водеше напоследък овцете на паша. Неделчо научи от него какво се е случило с Гергана. Когато се прибра вечерта, попита Ивана:

- Оня още ли е тук?

И като разбра, отсече:

- Да се маха от къщата ми.

Никой не смееше да възрази на Неделчо, но и никой не се осмеляваше да изпълни тази жестока заповед. Тогава Запрян наведе заканително глава и закрачи към стаята, в която лежеше Истилян. Дръпна полегналия на стълбите Владко за ръката и го избута нервно. Момчето залитна напред уплашено, но направи няколко бързи крачки, без да падне. Запрян нахлу в стаята, но тя бе празна. Никой не бе виждал Истилян да излиза. Няколко пъти питаха Владко, който почти през цялия ден беше пред вратата, дали го е виждал да излиза, но той отричаше. С болния си крак Истилян не би могъл да скочи от прозореца, а и никой не бе чул кучето да лае.

 

Раната от душевната и морална травма в Неделчовата къща кървя няколко години. Гергана роди момче. Съпругът й се завърна от Англия и поиска развод. Тя се събра с мъжа, от когото бе забременяла. Eдва тогава призна пред родителите си кой е бащата на детето и как Истилян е понесъл несправедливите обвинения невинен. Всички изпитваха вина за случилото се, но най-засрамен и потиснат се чувстваше Запрян.

Eдин ден той отиде до Братилово с надеждата да открие Истилян и да му се извини. В центъра на селото видя, седнали на една пейка, няколко възрастни жени с черни одежди и забрадки.

- Извинете, къде мога да намеря Истилян - попита ги той, като описа външния му вид.

- Момчето с гълъбите. Живя у баба Петруна - сети се една от жените, - ама той отдавна не е тук. Откакто бабата почина. Беше малко чалнат.

- Той й беше племенник и се грижеше за нея - каза друга.

- Не й беше роднина - уточни най-възрастната жена. - Тя имаше само една сестра, която живее в Пазарджик, но и тя няма деца.

- Аз ще ти кажа откога го няма това момче - намеси се друга жена. - Около месец, след като почина баба Петруна, дъщерята на Донгов идваше откъм каменната чешма. Пред нея тичаше момчето й. Eй там, откъм кметството -посочи мястото тя, - идваше този Истилян. Детето се спря и той го погали по бузата. А то имаше обриви. На другия ден пъпките по бузата му, където го беше погалил, бяха затихнали. Като видя това, майката го търси навсякъде, за да го помоли да погали детето й и по другата буза, но не можа да го открие. Та оттогава го няма този Истилян.

- На мене пък не знам кой ми каза, че баба Петруна не била умряла, а Истилян я взел със себе си - каза най-възрастната.

Баба Петруна си бе отишла незабележимо, както бе преминал и животът й.

Запрян трябваше да чака чак до вечерта, за да се върне обратно с автобуса до града, а после имаше три часа път до вкъщи. Вместо да чака, той реши да поеме по прашния път през гората, по който някога бе дошъл Истилян до Пчелин. Надяваше се, че като мине напряко през планината, ще се прибере по-рано вкъщи.

Докато крачеше по горския път, мислите му се съсредоточваха върху всичко, което се бе случило, и върху предположението какво ли още крие мистичната Родопа планина.

 

 

© Васил Лазаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.03.2019, № 3 (232)