"СЕРВИЛИЯ" НА СТОЯН МИХАЙЛОВСКИ - МЕТАПОЛИТИЧЕСКИ РЕФЛЕКСИИ ОТ КРАЯ НА 19. ВЕК

Шинка Дичева-Христозова

web

Стоян Михайловски е личност, странно стояща както в своето време, така и днес. Той трудно би могъл да се себеизрази чрез идейно-художествените възгледи на определено литературно направление или школа. Ние също трудно бихме могли да поставим акценти в неговите творчески хоризонти, защото те се полагат в двуединството на обективно-общественото и субективно-интимното. Авторово-творческото битие не може да предложи ясна и категорична визия за Михайловски с оглед ситуирането му в определена литературна концепция, школа, направление. Настоящето дописва с многоточие тази "неразбраност", а днес името на Михайловски се свързва предимно с химна за Светите братя Кирил и Методий и с някои от популярните му басни. Това недооценяване става едва ли не вече традиционно. Неразбраният - определението (звучащо почти като стигма) се превръща в същностна характеристика не само за човека Стоян Михайловски, но и за неговото творчество.

Интересен е един спомен на Димитър Страшимиров от 1921 г., който също говори за това усещане за оразличеност: "Неотдавна аз бях в кафене "България", дойде г. Михайловски, седна при едни по-стари, като него, и почтени хора и почна, както всякога, да гърми с езика си, да жестикулира, да блъска масата и приказва, приказва и грабна шапката си и си отиде. Забрави даже, че беше дошел да пие кафе. Той приказваше за всичко, говореше чужди непознати имена, всички мълчаха и слушаха и като стана да си отиде, един от събеседниците му каза: "И баща му беше луд. Това им е в кръвта." (Страшимиров 1921: 1).

И така, тази "лудост", разбирана като "неразбраност", дълги години предхожда говоренето за големия писател и сякаш все още стои като дамоклев меч, готов всеки момент да се стовари върху всичко онова, което и днешният човек не разбира или не познава. Може би на това обстоятелство се дължи и фактът, че все още не са издадени варианти на цялостни "събрани съчинения", а голяма част от творчеството на писателя пази духа на времето само в ръкописни варианти или по страниците на тогавашния периодичен печат. Ето защо съвсем отговорно можем да говорим за една неслучила се комуникация през годините, която да изясни или поне да направи опит да разбере (и събере?) творчеството на Михайловски в цялост¹. Споменът на Д. Страшимиров е сякаш напипващ големия въпрос за пожеланата диалогичност, която нито тогава, нито сега можем да кажем, че е налична. Усещането, което носи творчеството на писателя, е за търсен-чакан събеседник, който да "чуе" и да запомни всичко онова, което мисли писателят и общественикът, което е научил и което иска да остави, за да бъде полезно някому, някога.

Стоян Михайловски е разкъсван от противоречия - между политиката и литературата; между столицата и провинцията; между желанието да бъде народен представител и нежеланието да става свидетел на случващото се в Народното събрание; между авторитета на Иван Вазов и харизмата на Пенчо Славейков. През целия си съзнателен живот той се е опитвал да не попада под някое категорично определение най-вероятно защото самият той се е чувствал твърде неединен и вътрешно раздвоен. Тази позиция му "спечелва" и мястото (определението) "отчетливо маргинален", дадено му от Александър Кьосев (1987: 700). Понякога обаче привидно маргинални наглед хора могат да изговорят същностни специфики за определено време; да допълнят и да внесат нов смисъл, да осветлят или препотвърдят мнения и изказани предположения.

Може би не е никак случайно, че точно сега се появява и става част от литературната ни история текст, писан преди близо 120 години. Може би точно сега имаме нужда да чуем думите на Михайловски, но и да ги съотнесем към днешното, нашето време. Става дума за един фейлетон, който се пази в Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий"², със заглавие "Сервилия. Какво направиха Тумбузите със своята свобода"³. Сведение за него дава Иван Богданов в първия том от "Стоян Михайловски. Неиздадени съчинения", където в частта "Археографски и обяснителни бележки" той говори за запазените ръкописи на Стоян Михайловски и сред тях е споменат, като неиздаден поради липса на средства, и този фейлетон (Михайловски 1940: 223). Той е запазен в своя автентичен ръкопис, има общ обем от 22 страници, написани с кафяво мастило на бяла хартия от тетрадка. Отляво е оставено поле от около 8 см. Най-вероятно текстът е създаден не по-късно от 1895 г. (както и сам Иван Богданов предполага в оскъдната информация). При всички случаи текстът е твърде любопитен и поставя интересни проблематични възли от метаполитически порядък, които задават отправните гледни точки и препращат към "големите" (или по-скоро зрелите) текстове от двата тома на сборника "Неиздадени съчинения" на Ив. Богданов. Съвсем основателно можем да поставим този фейлетон в контекста на създаденото от писателя през 90-те години на 19. век. Тогава именно Михайловски е в силата на своето писателско "можене" - издава текстовете "Currente calamo" (1890), "Железни струни" (1890) като част втора и трета от "Novissima verba", "Книга без заглавие" (1892), "Нашите писачи и газетари" (1893), "Философически и сатирически сонети" (1895), "Книга за българския народ" (1897). В основната си част тези текстове са провокирани от неприемането на наличното социобитие, от силата на политическата Сила, от наличната безнравственост, положена като основен принцип на управление. 90-те години са и времето, в което Михайловски започва своите провокации с източни мотиви, включени по-късно в "Източни легенди", като една част от тях вече са били публикувани по страниците на печата. През 1896 г. в сп. "Мисъл" излиза и "Страници из дневника на Мирза Абас". Към целия този паноптикум от морално-естетически провокации, реализирани и подписани вече с името на Стоян Михайловски, трябва да се прибави и големият интерес на писателя към конструиране на един мащабен "проект", какъвто по-късно ще се окаже метаполитическото като тема, включена в измеренията на литературното. И ако трябва да има една композиционна рамка на тази тема, то със сигурност в условното "начало" трябва да поставим текста "Сервилия. Какво направиха Тумбузите със своята свобода".

В контекста на източната тематика Михайловски разказва за нравите, морала и политическата действителност в България чрез една измислена страна, наречена Тумбузия. Името не е случайно и има връзка с основното послание на текста. Вероятни са две етимологии: първата, би разчитала на съчетаването на двете турски думи, каквито са "тумбак"⁴ (корем, шкембе) и "бузи", т.е. това са емблеми, знаци на телесното, на охолното, на физическото доволство; втората етимология се гради около корена tomb (от латински tumbus - гроб, гробница; през tombeau, което на френски означава гроб), който присъства в почти всички езици в производни думи на гроб, гробница, бездушие, бездуховност, мъртвина. И двете етимологии биха имали основание, защото в текста народът на Тумбузия е представен като бездушно множество, целящо единствено физическо-телесното доволство, стремящо се към власт и политически постове. А чрез рефлексиите си върху политическото развитие на подобни народи Михайловски достига до естествени и логични изводи, определящи тумбузите като сервилен и верноподанически народ, който няма възможности да създаде-развие "освободено"-то съзнание, да отхвърли потисничеството и раболепието.

В съдържателно отношение може да се каже, че фейлетонът има амбициозната задача да говори и коментира социополитическата действителност у нас след Освобождението през метафората на страната Тумбузия и ясно очертаните рефлексии на годините след 1878 с разделянето на страната на две основни групи, наречени от Михайловски "свободни и несвободни Тумбузи". Съвсем ясно тук се разбира, че авторът говори за разделението на нашите земи след Берлинския договор на Княжество България, автономната област Източна Румелия и несвободните български земи Македония, Западна и Източна Тракия. "Свободните Тумбузи, които не воюваха за своята свобода и не я оцениха, понеже им бе дадена не като венец на тяхната политическа възмъжалост, а като продукт на една щастлива военна операция, свободните Тумбузи погледнаха на новото си положение като на modus за безработно поминуване. Любостежателни⁵ до неимоверност, навикнали - в дълговековната си робска подчиненост и безличност - да дирят човешко достойнство само в суетната драгост, що възбужда чекмеджета и кесии, пълни с мазни гологани, те си рекоха, че "общото благо" не може да бъде друго нещо, освен "благо, което подлежи на общо оплячкосване" - и наместо да служат на държавното дело, те подкачиха да си служат с държавното дело." Неведнъж в своите текстове Михайловски изтъква и защитава възгледите си за ненавременната свобода или по-точно освободеност на българския народ, че именно това незряло освобождение е избързало-изпреварило разумния ход на развитие и помъдряване, които би имал в други случаи нашият народ. Тази идея е доразвита във "Въведение във философията на новобългарската история", като там тя е обвързана и с институционалната немощ, която е такава поради своята несвоевременност, а институциите са сравнени с "исполинска някаква мантия, поставена върху снагата на едно дете" (Михайловски 1940: 40). Литературата ни познава и още една мантия, и още едно преобличане, но в друг текст - "Бай Ганю" на Алеко Константинов. Метафората на овъншностяваната промяна/премяна прокарва идеята за несвойствената ни дреха, която не е удобна, не е наша и поради това - нежелана.

Идеята за "ненавременното преобличане" засяга и въпросът за институционалната ни "подреденост". Доколко може да бъде осъзната обаче тя? В настоящия фейлетон Михайловски се задоволява само да очертае, че "борбата, парламентарната борба [...] взе у Тумбузите (и тям се даде Парламент) характер на повсечастно боричкане между властници сити и властоискатели гладни...". Институционалната направа минава през властта, а парламентарната борба през реалната борба - физическа, безкомпромисна, компроматна.

Текстът на Михайловски продължава с един доста конципиран вариант на основните възгледи, доразвити в следващите му метаполитически текстове, които касаят и ползата от историята, и ползата от познаването на подобни практики от миналото, които нашият народ, поради своята незрялост, изражда в престъпни помисли и действия. Познаване на миналото е преградата, защитата от повторение на грешките. "Историята не [се] състои от сантименталности, а от редица железни принципи. Тя ни учи, че диви нрави раждат дива управия - както диви лози раждат диво грозде. Тя ни учи, че унапредването в институциите е лъжовно, когато не е предшествано от унапредване в духовете. Тя ни учи, че социалните феномени са израз на природните закони; че в моралното развитие на хората е потребно степенуване и че пълна волност, дадена на пълен безволник, има за последица превръщане на робството в самозаробване. Тя ни учи, че само знанието дава ловкост, че само отхраната дава самообладание; че без знание и самообладание властуването е едно мрачно приключение и че следователно публичен суверенитет, сдружен с публична безкултурност не могат да докарат освен метеж и междуособица. Тя ни учи, че здравината на една социална сграда се измерва с мерилото на добродетелите, поставени в нейните основи. Тя ни учи, че преждевременни промени и преврати докарват на лицето на обществото това, което по-напред е образувало обществена утайка: зверски инстинкти, груби себелюбия, слепи омрази, бездушни вероломства. Тя ни учи най-сетне, че колкото политиката е живоносна и спасителна и колкото е достояние на опитния и мъдрия человек, толкова тя е безумна и народогубителна, когато стане монопол на вилнеещия уличник."

В така изредената "списъчност" за най-важните знания, които трябва да овладеем от миналото, от опита, прозира желанието на вдъхновения общественик да бъде полезен на настоящето и бъдещето. Без дидактичен тон Михайловски призовава да преосмислим отговорната задача да живеем в свободното време, да издигнем знанието като приоритет, начело на властта да застават умни и интелигентни хора, а добродетелта да бъде фундамент на социалното ни битие.

Първата и най-важна цел на Тумбузина, според текста на Михайловски, е да "добрува лично", а това той постига по пътя на лукавството. "Ако му речете, че негов интерес е да бъде добродетелен, той ви отвръща: "Мамите се; интерес - то значи да служиш на себе си; а добродетел - то значи да служиш на ближния си; тези две работи не вървят заедно!" Именно личният "интерес" е движещата сила по пътя към самоусъвършенстването на хората в Тумбузия, а когато се преплетат няколко "интереса", то се ражда и "партийното ратоборство".

Освен ползите от познание на миналото текстът на Михайловски рязко разголва властническите способи и методи на управление, целящи да разединят народа и да доведат до неговото подчинение. Тези принципи няколко години по-късно ще се приемат и като управленска философия на Абдулрахман паша от "Книга за българския народ". А едно от най-сигурните средства да подчиниш някого, е да го държиш в неведение, в тъмнина. Това е основен принцип на всички партии според автора.

В своя текст Михайловски говори за различните проявления на властовите модели у нас, за етапите на нашето държавническо съзряване и политическите пътища, през които минава страната ни до 1895 г.

Изказвайки максимата "Сляп народ - злотворни управителства и деятели!", Михайловски приема деспотичното управление, или както той го нарича сатрапизъм⁶, за естествен етап от развитието на държавността ни. В последвалите наблюдения той привидно разграничава охлократическото⁷ управление от личното управление, но достига до извода, че и двете са еднакво зловредни на демокрацията.

...Лечка-полечка тумбузката слободия се ориентира към сатрапизъм. Уличните властници докараха анархия; анархията доведе лично управление...

Това си е в реда...

"Много ездачи не струва, нека си имаме един!" - задумаха политиканите. А почувстват ли гърбовете потреба от ездец, той мигом се вестява.

Ако искаме да направим едно сравнение между охлократическата слободия и монархическото лично управление, можем да речем така: охлократическата свободия е липса от въздух, личното управление е развален въздух. При липса от въздух не се живее. Исто⁸ така при развален въздух не се живее, но може да се животее или да се животинства що-годе.

[...]Тряба да признайме без забикалки и словоизвъртания, че въвеждането на всеобщо гласоподаване, посред безкултурен народ, не може да се определи с други думи, освен с тези: мисия, възложена върху най-неспособните и най-неопитните, да избират най-способните и най-опитните.

В публичния живот и в идейните борби няма по-голямо зло от това: "да се броят умовете, наместо да се претеглят", сиреч на планински колибарин, който не е излизал вън от своето свърталище, да се даде върху общите работи такова влияние, каквото се дава на световедец и человековедец - сиреч, на мъж, който е посветил дълги десетилетия за изучаване законите на природата и на човешкия развой!

Разсъжденията за едноличното управление най-вероятно са провокирани от действията на Фердинанд и на Стефан Стамболов, с които Михайловски е в непримирими политически противоречия. На това предположение ме навежда последвалият цитат от фейлетона: "Бог и моята съвест са моите съдии" - дума венценосният заповедник..."⁹. Най-вероятно авторът припознава зад тези думи министър-председателя Стефан Стамболов, а зад думите: "Ще ощастливим Тумбузите с модерно управление!" се визира седемгодишният негов управленски период. Основните методи, с които се налага "самовластителско потисничество" според автора са "потисническото изкуство", "задушаване на всякакъв чист и независим инстинкт" и "общонационално оскотяване". Стефан Стамболов е политик, който съсреща в оценките на времето амбивалентните същности на "осанна" и "разпни го", а Михайловски е ярък изобличител на нередностите в неговото управление. Не случайно писателят е и в парламентарната комисия, разследваща злоупотребите и насилията на Стамболовия режим. Във фейлетона "Сервилия" писателят няма да подмине оценките си за Фердинанд и Стамболов, за които най-вероятно се отнасят думите:

Е, добре, няма човешка натура, която да се не провали и скапе нравствено под тежестта на безграничното самоволство и самообаяние. Човешкото същество е създадено, за да споделя добрата и лоша съдба на брата си и ближния си, като се солидаризирва с тях по права, по длъжности, по наклонности. Себевъзвеличението докарва грозно морално опиянчване, а това се свършва с озверяване. Няма - и нямало е никога - неограничен властник, който да не бъде психически разстроен!

Освен това - безотговорността е най-неморалното нещо в човечеството. Разумната твар тряба да дава сметка за всички свои дела и подвизания, имащи връзка с общите интереси. Да развиваш трескава дейност в арената на народните поборничества и да думаш: "Аз съм непогрешим дори когато греша!" - това е посегателство против честта на човешкия род и против самостоятелността на човешката съвест.

Фейлетонът "Сервилия" набелязва основните начала, които по-късно Михайловски ще включи и като основни идеи в петнадесетте дни, в които Абдулрахман паша ще предава "знания" за това "как се пасе човешко стадо" на своя племенник Галиб.

Ето и някои семантични и стилистични сходства между двата текста:

"Всяка доблест, всяка самостоятелна мисъл се преследваше.

Работниците на идеята - художниците на перото - се презираха.

Подлизурството се насърчаваше. Правеха се повседневни усилия, за да се посее слугарщина в душите." ("Сервилия").

...притискай безпощадно всяка доблест
и всяко вероломство насърчавай
пълзеньето за добродетел считай,
а независимостта за простъпка,
доносите възнаграждавай щедро,
анатемосвай всяка горда мисъл
и всяка неподкупност унижавай...

(Михайловски 1987: 369).

Според автора на текста "Сервилия" основната цел на потисническото управление е да се унищожи интелигенцията, да се противопоставят хората помежду си и да се унищожи свободомислието. От това схващане са инспирирани и думите: "Развратът е силно оръжие. Ще очерним партийните дейци пред народа, като улесняваме хищническите им домогвания, и по тоя начин тези дейци ще бъдат завинаги обезсилени. Догдето останат пет души честни борци в страната, не можем се отърва от беди! Честното, неопетненото обича да мърда, да се вълнува, да апостолства: омаскариш ли го - парализираш го!" Почти идентично е и посланието в "Книга за българския народ":

От учени мъже аз нямам нужда; [...]
На мене са потребни само люде,
които притежават туй изкуство -
скут да целуват - и не проумяват
от нищо друго: хора диря ази
без разум свой, с парализиран мозък...

(Михайловски 1987: 383).

Финалните мисли на автора затварят текста с композиционно обособена част, в която отново е зададен основният въпрос: "Какво направиха Тумбузите със своята свобода?", а отговорът еднозначно гласи: "пропиляха я по всички земни ветрове". В самия край на текста Михайловски отново се връща към различния статут на северните и южните Тумбузи, като подчертава, че северните, въпреки своята свобода (или точно заради "тази" своя свобода) се намират в по-тежко състояние, защото духът им е заболял от най-страшната и неизлечима болест - тази на сервилността и раболепието. "Северните Тумбузи са много пò за окайване от южните. Южните са раби - северните са раболепни. За рабство има цяр - за раболепие няма. У южните Тумбузи тялото е измъчвано - у северните душата е осквернена. Тегловник е южният Тумбуз, но поне очаква облекчение от бъдещето. Тегловник, който може да се надее - макар надеждата му да е безосновна, - е много по-щастлив от лъжещастливеца, който е осъден на неизбежна гибел!"

Тук писателското перо поставя точката на този твърде любопитен фейлетон, написан в тетрадката, но към него, на отделни листове и отново в ръкопис, са запазени бележки и нахвърляни ремарки в 4 страници, озаглавени "към статията за Тумбузите", "за Тумбузите". От тях е видно, че най-вероятно Михайловски е искал да продължи своите наблюдения и да допълни политическото битие на Тумбузите и с последващите етапи от развитието на този народ¹⁰. Може би на това трябва да се отдаде и фактът, че този текст не вижда бял свят още приживе на автора, защото "мисленето" му се оказва един труден писателски проект, търсещ смислите в безсмислените проявления на времето.

Примиренчески звучи Михайловски в края на фейлетона си. Сякаш е изморен от емоционалния и дълъг монолог, изговорен с болка и разочарование от случилото се с народа. Злободневното не е само пласт от рефлексията, то е начин да се "прогледне", да се осъзнае задкулисието на политическата игра, да се разкрият манипулативните стратегии на управниците. Навярно Михайловски е схващал непреходността на своите думи и актуалността на тези разсъждения и в далечното бъдеще. Ето защо под заглавието той слага определението/уточнението фейлетон на фейлетоните, интуитивно усещайки, че тези метаполитически прозрения ще са нужни не само като свидетелство за времето от края на 19. век.

Може би неразбраният и нечутият Автор иска отново "нещо да ни каже", призовава да го изслушаме и дано този път повече хора да го чуят. Защото текстът "Сервилия" е вече "събуден"... и говори.

БЕЛЕЖКИ

1. Стоян Михайловски е един от малкото автори от онова време, които все още нямат персонална биобиблиография, която да предложи систематизираност и подреденост на неговия литературен архив. [обратно]

2. Една част от архива на Стоян Михайловски, включващ и този фейлетон, се пази в Националната библиотека - ф. 567, оп. 2, а.е. 697, л. 262-275; 275а-293а. [обратно]

3. Текстът е разчетен от оригиналния ръкопис на Стоян Михайловски от Шинка Дичева-Христозова. Публикува се за първи път в сп. "Страница" (Михайловски 2013: 191-198). [Втора публикация - след допълнително разчитане на оригиналния ръкопис и внасяне на определени корекции - в Електронно списание LiterNet (Михайловски 2020) - б.р., Г.Ч.]. [обратно]

4. Заета от тур. işkembe - корем, търбух. [обратно]

5. Любостежание (ст.сл.) - любов към притежание, към богатство; алчност. [обратно]

6. Сатрап (от гр. σατράπης) - "управител", "губернатор"; прен. деспотичен, самовластен управител или господар. [обратно]

7. Охлокрация (от гр. οχλοκρατία) - управление на простия народ, власт на тълпата. [обратно]

8. Исто - също. [обратно]

9. Стефан (от гр. Στέφανος) - венец; едно от определенията, давани за Стефан Стамболов, е "венценосний", "венценосният политик". [обратно]

10. Така например в бележките откриваме следното:

Политиката е огън, който не знае да играе с огън - изгаря се - думат мъдреците. Князът е огънят у нас: не тряба да си играйме слепешката с него. Той има подкрепата на армията; срещу тая подкрепа може да се постави само народът. А партиите нямат подкрепата на народа. Прочее, те ласкаят княза. В програмата си (Народняшка партийна програма) те думат: вярност на княза е нашата първа длъжност, ала тайно те хулят княза - наричат го луд. Те не виждат каква подла роля играят: да го правят на луд (Тодоров що ми каза; Йов Титоров) - а после да му ходят в двореца и да му се кланят.

От своя страна, князът узнава всичко това и ги мрази, и презира, и си отмъщава злобно... Той ги вика в двореца и туря един до друг на трапезата си най-върли врази - онези, които взаимно се титулират убийци... (У князът и Йов Титоров - препоръка в двореца...).

В друга бележка пък Михайловски дава характеристика с по няколко думи за видни политически лидери на времето. Например срещу името на Данев е записал: "с тройния антант иска съюз"; срещу името Бобчев - "понеже тълпата го не ще - държи с княза"; срещу Радославов - "иска война да ласкае войвода"; на отделен ред е написал: "Целуване ръка на княза". Последната бележка най-вероятно се отнася за решението на министър-председателя Стоян Данев през 1901 година да наруши протокола и да не целуне ръката на монарха, което впоследствие сам Фердинанд отменя като процедура. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Кьосев 1987: Кьосев, Александър. Съдбата на едно творчество. // Михайловски, Стоян. Божествен размирник. София, 1987.

Михайловски 1940: Михайловски, Стоян. Неиздадени съчинения. Метаполитика. Т. 1. София, 1940.

Михайловски 1987: Михайловски, Стоян. Книга за българския народ. // Михайловски, Стоян. Божествен размирник. София, 1987.

Михайловски 2013: Михайловски, Стоян. Сервилия. Какво направиха Тумбузите със своята свобода. // Страница (Пловдив), 2013, бр. 2, с. 191-199.

Михайловски 2020: Михайловски, Стоян. Сервилия. Какво направиха Тумбузите със своята свобода. // LiterNet, 28.07.2020, № 7 (248) <https://liternet.bg/publish16/st_mihailovski/servilia.htm> (28.07.2020).

Страшимиров 1921: Страшимиров, Д. Новият "позив" на г. Михайловски. // Мир (София), бр. 6188, 03.01.1921, с. 1.

© Шинка Дичева-Христозова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.07.2020, № 7 (248)

Други публикации:
Страница (Пловдив), 2013, бр. 3, с. 162-171.