СЕРВИЛИЯ
Какво направиха Тумбузите със своята свобода

(фейлетон на фейлетоните)

Стоян Михайловски

web

С един отдавна заробен източен народец - нека го назовем Тумбузи - се случи едно много чудновато нещо - чудновато като историческо, като социологическо и като политическо явление.

Една част - по-голямата - от тоя народец получи политическа самоуправа - получи я като дар от чужденец еманципатор впоследствие на една кръвопролитна война. Тъй че Тумбузите се разделиха на две народни маси - свободни и несвободни Тумбузи. Свободните Тумбузи, които не воюваха за своята свобода и не я оцениха, понеже им бе дадена не като венец на тяхната политическа възмъжалост, а като продукт на една щастлива военна операция, свободните Тумбузи погледнаха на новото си положение като на modus за безработно поминуване. Любостежателни¹ до неимоверност, навикнали - в дълговековната си робска подчиненост и безличност - да дирят човешко достойнство само в суетната драгост, що възбужда чекмеджета и кесии, пълни с мазни гологани², те си рекоха, че "общото благо" не може да бъде друго нещо, освен "благо, което подлежи на общо оплячкосване" - и наместо да служат на държавното дело, те подкачиха да си служат с държавното дело.

Иначе казано - борбата, парламентарната борба, каквато я виждаме в много европейски страни, взе у Тумбузите (и тям се даде парламент) характер на повсечасно боричкане между властници сити и властоискатели гладни...

Гледайки това грозно подвижничество около тумбузката държавна хазна, освободителите на Тумбузите си хапеха устните. "За това вълче племе ли се бихме? - си шепнеха те с болезнено дивение... - Такъв ли трябваше да бъде краят на нашата военна епопея?"

Уви, историята често се преобръща в люта гавра на епопеите...

Историята не [се] състои от сантименталности, а от редица железни принципи. Тя ни учи, че диви нрави раждат дива управия - както диви лози раждат диво грозде. Тя ни учи, че унапредването в институциите е лъжовно, когато не е предшествано от унапредване в духовете. Тя ни учи, че социалните феномени са израз на природните закони; че в моралното развитие на хората е потребно степенуване и че пълна волност, дадена на пълен безволник, има за последица превръщане на робството в самозаробване. Тя ни учи, че само знанието дава ловкост, че само отхраната дава самообладание; че без знание и самообладание властуването е едно мрачно приключение и че следователно публичен суверенитет, сдружен с публична безкултурност, не могат да докарат освен метеж и междуособица. Тя ни учи, че здравината на една социална сграда се измерва с мерилото на добродетелите, поставени в нейните основи. Тя ни учи, че преждевременни промени и преврати докарват на лицето на обществото това, което по-напред е образувало обществена утайка: зверски инстинкти, груби себелюбия, слепи омрази, бездушни вероломства. Тя ни учи най-сетне, че колкото политиката е живоносна и спасителна и колкото е достояние на опитния и мъдрия человек, толкова тя е безумна и народогубителна, когато стане монопол на вилнеещия уличник.

Но кой ли ти слуша уроците на историята?

Кога ли един народ се е ползвал от поуката, която стои в живота на другите народи?

Кога ли безоките са пожелавали да бъдат ръководени от ясногледащите?

Да си дойда на думата.

Свободата на Тумбузите се видоизмени на разюзданост. Волно да живееш - волно да вилнееш - то бе едно и също нещо за тези източни отпущенници.

Първа длъжност на Тумбузина, бидейки да добрува лично, и едничката му идея, бидейки тая, че добруването у едни е плод на страданието у други, той не признава друго начало освен лукавщината. Ако му речете, че негов интерес е да бъде добродетелен, той ви отвръща: "Мамите се; интерес - то значи да служиш на себе си; а добродетел - то значи да служиш на ближния си; тези две работи не вървят заедно!"

С тоя modus vivendi Тумбузия не закъсня да се преобрази на мушия³, експлоатирана от няколко дузини партийни ратоборци⁴: свободата роди самоедство.

Това се удостоверява и от новите тумбузки поговорки (колкото и да е развалено или затъпено едно племе, се има измежду него свестни и честни хорица, които формулират уроците на живота във вид на пословици).

Ето тези пословици подумки:

"Слободия по-лошо от неволия!"

"Слободия - поразия!"

"Прослободнял, побеснял, се то!"

"Сиромашия се търпи, слободия не може!" и прочее...

Един европейски публицист, като очертаваше напоследък тумбузката оправия, се провикваше: "За стотний път се доказва, че малокултурните и безкултурни хора само по един начин възприемат свободата: във форма на слободия!"

Народни притчи и философски разсъждения се срещат!

Споменах по-горе за партийни ратоборци. Читателят ще ме попита може би: "Нима между тези партийни ратоборци няма неколцина умни хора, образовани хора, които да поведат работите, както тряба?"

Да, драги читателю, има ги... Но нали е знайно какво нещо е между ориенталците образован човек? Образован провалник! Образован поразилник!

Споходил няколко европейски крайнини, посетил две-три школи, попрочел няколко книжленца и се завърнал у дома си. Нагиздил паметта си - сърцето му си останало ненагиздено. Натруфил ума си - за характера си не се погрижил. Завърнал се в родината си - се пак с онези велики две морални петна, които са отличителните знаци на заробеника и на скорошния отпущеник: притворството и лакомията!

Колкото и да е бил лишен от всякаква здрава духовна пища⁵, от всякакво душеспасително наставничество, простият тумбузки народ не е толкова пакостлив, колкото тумбузката псевдоинтелигенция.

Начетен, но развален човек е дваж по-опасен от простак злотворец; първият обладава едно оръжие повече от втория: той знае да безчинства, без да попада под углавна отговорност, той знае да играе като на въже върху държавните закони.

Там, където липсва обществено мнение, сиреч повсечасен контрол от общата съвест, начетените и развалени хора вземат винаги връх в държавното уредничество, или по-право - в държавното безредничество. Това не трябва да ни учудва: премахнете ли всяко улично осветление нощно време, и вий ще улесните подвизанието на дръзките грабители, а ще прекратите свободното ходене на честните граждани.

Външната тъмнотия е поощрение за онези, които обладават вътрешна тъмнотия.

Излишно е, прочее, да говорим за добри и лоши политически партии - там, където липсват национална мисъл, колективен дух, всеобщ надзор.

Сляп народ - злотворни управителства и деятели!

Между политическите партии няма и не може да има никаква разлика, щом е възможно на водачи и държавници да беснеят безпрепятствено и безнаказано поради овчедушието на публиката. Това е социологически закон...

...Лечка-полечка тумбузката слободия се ориентира към сатрапизъм⁶. Уличните властници докараха анархия; анархията доведе лично управление...

Това си е в реда...

"Много ездачи не струва, нека си имаме един!" - задумаха политиканите. А почувстват ли гърбовете потреба от ездец, той мигом се вестява.

Ако искаме да направим едно сравнение между охлократическата⁷ слободия и монархическото лично управление, можем да речем така: охлократическата свободия е липса от въздух. Личното управление е развален въздух. При липса от въздух не се живее. Исто така при развален въздух не се живее, но може да се животее или да се животинства що-годе.

Охлократическа слободия и лично управление - ето в що си приличат: те са опит за узаконение на всяка незаконност, те са домогване за създаване ред и мир от всичките елементи на безредицата и размирицата.

А ето в що се различават те: охлократическата слободия търси подпора в принципа на публичния суверенитет. Личното управление търси подпора в принципа на заменяването общата съвест с индивидуална съвест.

Охлокрацията дума: "Аз съм целият свят!"

Личното управление дума: "Аз съм божественият разум!"

И в двата случая нелепица...

Тряба да признаем без забикалки и словоизвъртания, че въвеждането на всеобщо гласоподаване, посред безкултурен народ, не може да се определи с други думи, освен с тези: мисия, възложена върху най-неспособните и най-неопитните, да избират най-способните и най-опитните.

В публичния живот и в идейните борби няма по-голямо зло от това: "да се броят умовете, наместо да се претеглят", сиреч на планински колибарин, който не е излизал вън от своето свърталище, да се даде върху общите работи такова влияние, каквото се дава на световедец и человековедец - сиреч, на мъж, който е посветил дълги десетилетия за изучаване законите на природата и на човешкия развой!

Това, от една страна.

Ала, от друга страна, тряба тоже⁸ да признаем, че да се прогласи едно лице за всеуредник и всеуправник, да се постави върху челото на туй лице и да се назове тоя венец богооплетен или богодарен, да се обяви и приеме, че туй лице е официален мислител, който обезбременява хората от всяко мислене, е дело, носещо характер на неизмеримо умствено изнемогване...

Самовластието - било то наследен от вековете автократизъм, било то нововремско лично управление, обсебено чрез хитрости и софизми, - самовластието пропада, ако не е отговорно...

"Бог и моята съвест са моите съдии" - дума венценосният заповедник...

Е, добре, няма човешка натура, която да се не провали и скапе нравствено под тежестта на безграничното самоволство и самообаяние. Човешкото същество е създадено, за да споделя добрата и лоша съдба на брата си и ближния си, като се солидаризирва с тях по права, по длъжности, по наклонности. Себевъзвеличението докарва грозно морално опиянчване, а това се свършва с озверяване. Няма - и нямало е никога - неограничен властник, който да не бъде психически разстроен!

Освен това - безотговорността е най-неморалното нещо в човечеството. Разумната твар тряба да дава сметка за всички свои дела и подвизания, имащи връзка с общите интереси. Да развиваш трескава дейност в арената на народните поборничества и да думаш: "Аз съм непогрешим дори когато греша!" - това е посегателство против честта на човешкия род и против самостоятелността на човещината.

Всичко това са елементарни истини в метаполитиката, в социогинесията и в социософията.

Ала освободителите на Тумбузия не разбираха от подобни работи.

Те не се договеждаха, че тряба да създадат в тая крайнина такъв ред - протовърховната власт да бъде винаги в ръцете на най-опитните, най-мъдрите, най-честните, най-даровитите хора - поне до онова време, когато тумбузкото простонародие ще обсеби политически такт, ще прояви гражданска отхрана...

"Ще ощастливим Тумбузите с модерно управление!" - казваха наивните носители на независимост, възхитени от светостта на своята мисия. А това твърдение бе равносилно със следното: "Пресаждането на парижки и лондонски наредби в Кюрдистан ще даде бляскави резултати!"

* * *

Казах, че охлокрацията в Тумбузия лечка-полека бе заменена с персонално повелителство.

Казах тоже, че такъв вървеж на работите е най-естествен, понеже винаги уличният деец е докарвал анархия, а пък анархията се е прекращавала чрез самовластителско потисничество.

Тука мен се налагат няколко нови питания:

- Тъй лесно ли се минава от обща политическа разгащеност към единолично деспотство?

- Дори когато гърбовете са подготвени за яздене, не се ли намират тук-таме независими гръбнаци, в състояние да противостоят на монархическия самар?

- Па и да няма такива независими гръбнаци, персоналното потисничество въобще не взима ли някакви мерки, за да стане недосегаемо за всякакъв ред контестация и да увековечи своята привилегия?

Да...

Има едно изкуство, което се зове потисническо изкуство.

Има една наука, която се казва задушаване на всякакъв чист и независим инстинкт. Има един протовелможески modus procedendi, който се нарича общонационално оскотяване.

Ето работата:

Ето я - в трисловна формула:

Avilir - puis demolir.

Давам формулата в оригинал - на френски: тя е била изказана най-напред от знаменития народоненавистник Talleyrand.

Avilir - puis demolir, това значи: Развращавай душите и после ги сгазяй! Или по-вярно: Опозорявай - и после събаряй!

Именно тука е главната разлика между охлокрация и самовластие.

Охлократическата прослободнелост е една от най-мерзките форми на тиранството, понеже при нейното върлуване умственото цървуланско убожество достига да дава заповеди на гения и таланта или най-малко да им пречи.

Ала охлократическата прослободнелост не е системна, предначертана развала, не е способ за всеобщо разнебитване, методически изучаван и приложен в практика от някакъв враг на цивилизацията и на човещината.

Охлократическата прослободнелост, иначе речено, не е плод на макиавелски кабинетски студии; тя дохожда ей-така - неканена, неискана, некроена - просто като естествен продукт на социалния духовен упадък или на социалното грубо невежество.

Съвсем наопаки, персоналното владетелско потисничество бива производ на дългогодишни предварителни хитроумства и сплетни; то е рожба на нескончаема редица от кабинетни антихуманни комбинации и съзаклятия. То е създание на една велможеска или господарска метода - най-страшната, най-грозната метода - метода богоненавистна и народопотъпкване от името на върховните държавни интереси!

Авторите на персоналното управление в Тумбузия (по-право щеше да бъде, ако кажех авторът, но един приятел, който стои до мене, шепне: тури автори - множествено число не е толкова раздразнително), авторите на персоналното управление в Тумбузия бяха гениални родоизедници. Те разсъждаваха така: "Тумбузките общи волности докараха хаос в неща и хаос в умове. На това духовно опиянчване тряба да се тури край. Мъдрото ще бъде да не управляват нито четири милиона души, вкупом взети, нито пък само един архивелможа - каквито качества да обладава той, - а да се даде властта на едно висше уредническо тяло, съставено от шестдесет или осемдесет граждани, обладаващи потребните за властвуване дарби и знания, сиреч минали през един сериозен и строг ценз... Добре, но - туй ако се направи - сбогом облаги и добивки, сбогом монопол политически за нас! Прочее нам тряба единовластие, нам тряба скиптропоклонство, нам тряба абсорбиране на многомилионни воли от една воля само!

* * *

И почна се тогава оная властническа система, наречена всесветовно смазване, или народоизедничество. (Този епитет - народоизедничество, не е скован от мене. Той се намира у Омира в тая форма. Исто и знаменитият френски философ Charles Benouvier си служи с подобна термина - mangeur du people (виж: Catechisme politique par Ch. Benouvier, въведение).

Всяка доблест, всяка самостоятелна мисъл се преследваше.

Работниците на идеята - художниците на перото - се презираха.

Подлизурството се насърчаваше. Правеха се повседневни усилия, за да се посее слугарщина в душите.

Постоянното навъртане около обиталището на архивелможата - с цел да се диша "августейши запах" - минаваше за най-силен израз на елегантността и благонадеждността.

За да се промени час по-скоро психиката на хората, създаде се от гнуснавото нископоклонство една нова публична добродетел и тая добродетел се нарече верноподаничество.

Не се мина много време - Тумбузите се преобразиха на тронолатри и скиптролатри. Днес, Тумбузец, особено член от интелигенцията, който би прекарал една седмица, без да има случая да съзерцава образа на своя Протозаповедник и Архивелможа, считал би себе си за най-злочесто играло на съдбата...

Тумбузкият вожд бе поканил еднъжки - на чифлика си - едного от видните обществени дейци на своето царовище - Идрис Идризи. Подпътва се Идрис Идризи към августейшето владение, но ето че заплисва дъжд. "Царски гостенин - дъжд го не мокри!" - промълвя дворцовият любимец и продължава пътя си...

Ала не само в общото пълзене се отрази антинационалното подвизаване на престолообожателите.

Плячкосничеството надмина влечуганството. Трябваше да се създаде една аристокрация. Аристокрация, съюзница на единовластието - то се разбира. А пък аристокрация, изложена да се бори повсечасно с безхлебица, аристокрация дриплювска - не е аристокрация.

Какво да се прави?

Где да се подири оная охолност, без която няма блясък?

Где да се подирят онези приходи, без които няма великолепие?

В плячкосничеството - няма съмнение.

Пари се вземат в хорски джобове - това е аксиома.

Но още по-голяма аксиома е, че публичната хазна - затова е публична - защото е достояние на всекиго и на всички, защото се намира винаги под разположението на онези вещи и пъргави хора, означавани с прякорите скубачи, дерачи, обирачи и прочее.

Прудон ни казва, че в зародиша на всяка голяма имотност, на всяко мултимилионерство се крие грабеж. Като пример Прудон цитира онези парижки богаташи, които днес притежават разкошни хотели на Boulevard Saint Germain и на Chaussee dʼAntin и които всяка неделя с молитвослов в ръка се упътват към Notre Dame de Paris или към Madeleine, за да правят изложба от своето благомислие и благочестие. Прудон прибавя: "Как би се чудили и маели моите читатели, ако знаеха, че прадедите на казаните милионери бяха морски разбойници и търговци с човешка стока, сиреч, рабопродавачи?"

Е добре, че Прудон има право и че плячкологията е наука, която води към милионерство - доказателства можем да намерим и в Тумбузия.

Да, социолозите и социософите тряба да посетят тая крайнина, за да поизучат тамошната аристокрация от Хазнокрадци и да се уверят, че който иска да плава в мед, в масло и каймак, тряба да оголи ближния си или да обере обществото и че под светлите палати на един Родшилд тряба да се тури за основа публична неволя и нищета...

Но авторите на персоналната управия в Тумбузия, като решиха да създадат влъхвешка плутокрация и банкокрация, гонеха и друга цел: окончателното скомпроментирване и сгромолясване на интелигенцията, или както вече я нарекохме - псевдоинтелигенцията.

Те си думаха: "Развратът е силно оръжие. Ще очерним партийните дейци пред народа, като улесняваме хищническите им домогвания, и по тоя начин тези дейци ще бъдат завинаги обезсилени. Догдето останат пет души честни борци в страната, не можем се отърва от беди! Честното, неопетненото обича да мърда, да се вълнува, да апостолства: омаскариш ли го - парализираш го! Блян, идеал, свободомислие, идейна борба, буна - мечът не може да ги укроти и усмири: безславието им дохажда дохаки!"

Така и стана...

Тълпите си казаха: "Брей, майка му стара, всичките ни водачи и насъсквачи, всичките ни политически знаменосители и подскоросници са хора изедници и обирници!" А рече ли си еднъжки едно население, че онези, които го подучват и наставляват, са протомайстори в грабежа, свършиха се вече борби и подвижничества...

* * *

Всичко заглъхна в Тумбузия; духове и характери, воли и похвати там няма - и не знам какво человекообразно безчловечие, което може да се именува политическа мъртвина...

Социална мощ там няма...

Народ? - Безволие!

Партии? - Безсрамие!

Просветени младежи? - Искатели на бяла франзела!

Водители? - Желатели на санове и почести!

Има впрочем - има там една мощ - едничката социална Тумбузка мощ: то е саблята!

Но саблята не заместя отсъстващата култура.

Саблята служи на идея.

Сабля е желязо: тя служи на желязна управия!

* * *

Заглавието на моя фейлетон е: "Какво направиха Тумбузите със своята свобода?"

За туй питане има само един отговор: пропиляха я по всички земни ветрове.

Заробеници бяха едно време!

Сега са самозаробеници!

Някои тумбузки словоборци и политически въжеиграчи заговарят сегиз-тогиз за пантумбезки идеал, сиреч за обединение на всичките тумбузи, северняците и южняците - онези, които получиха самоуредба, и онези, които живуват под върховното уредничество на своите старовремски покорители - Кордованите.

Намериха се дори и хитроумници - в тумбузката преса, - които предричаха въоръжено стълкновение с Кордованите и искаха от Европа съдействие за споменатото обединение... (Тумбузката преса е в ръцете на един вид beaux esprits de village - селски мъдровачи, които обичат да прикриват своята душевна палавост с не знам какъв псевдо-войнствоващ ум.)

Из Европа се чу такъв отговор: "Каква разлика има между безкултурните северни Тумбузи и безкултурните южни Тумбузи, та да дадем на първите мандат да облагодетелствоват вторите? Южните Тумбузи охкали под гнета на иноверците Кордовани - добре. Но северните Тумбузи не охкат ли под гнета на своите, на съплеменните, на едноверните Кордовани?"

Един европейски дипломат дори писа в едно списание: "Северните Тумбузи са много по за окайване от южните. Южните са раби - северните са раболепни. За робство има цяр - за раболепие няма. У южните Тумбузи тялото е осквернено - у северните душата е осквернена. Тегловник е южният Тумбуз, но поне очаква облекчение от бъдещето. Тегловник, който може да се надее - макар надеждата му да е безосновна, - е много по-щастлив от лъжещастливеца, който е осъден на неизбежна гибел!"

БЕЛЕЖКИ

* Фейлетонът "Сервилия. Какво направиха Тумбузите със своята свобода" е разчетен от оригиналния ръкопис, съхраняващ се в архива на Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий", фонд 567, опис 2, а.е. 697, л. 262-275; 275а-293а. Той е с общ обем от 22 страници, написани с кафяво мастило на бяла хартия от тетрадка. Отляво е оставено поле от около 8 см. Най-вероятно текстът е създаден не по-късно от 1895 г. [обратно]

1. Любостежание (ст.сл.) - любов към притежание, към богатство; алчност. [обратно]

2. Гологан (от рум. gologan) - медна монета от 10 стотинки, емисия 1881. [обратно]

3. Мушия - имение, чифлик. [обратно]

4. Ратоборец - участник в битка, войн, боец; ревностен защитник. [обратно]

5. Пища - храна. [обратно]

6. Сатрап (от гр. σατράπης) - "управител", "губернатор"; прен. деспотичен, самовластен управител или господар. [обратно]

7. Охлокрация (от гр. οχλοκρατία) - управление на простия народ, власт на тълпата. [обратно]

8. Тоже (от рус.) - също. [обратно]

© Стоян Михайловски
© Шинка Дичева-Христозова - разчитане и бележки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.07.2020, № 7 (248)

Други публикации:
Страница (Пловдив), 2013, бр. 2, с. 191-199 (вариант).

В настоящата публикация текстът е повторно редактиран след допълнително разчитане на оригиналния ръкопис.