Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Юни  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЪПЕРНИЦИТЕ

Санда Йовчева

web | Жената - грешната и святата

Ротмистър Павлов препускаше пак из същата глуха улица зад реката. Когато възвиваше, за да излезе на моста, той срещна Минчева с една непозната дама. Ротмистърът слезе от коня, ръкува се с Минчева и леко се поклони на непознатата.

Минчева представи:

- Нена Лазова, моя братовчедка и гостенка.

Ротмистърът размени няколко думи с дамите и на сбогуване каза:

- Утре ще се видим - нали?

- Да, на чая у полковницата - прибърза да отговори Нена Лазова.

Ротмистърът бързо отмина, остана само лекият звън на шпорите му.

- Прекрасен мъж! - каза Лазова, като гледаше след него. После, като се престори, че не забелязва вълнението, което Минчева напразно се мъчеше да скрие, тя заинтересовано попита:

- За този ли офицер казват...

- Какво казват? - някак отегчено пресече Минчева.

- Че е лудо влюбен в тебе. - И в очите ѝ се мярна тъмният пламък на завистта.

- Може би - отвърна със сдържана усмивка Минчева.

- Навярно често минава от тука?

- Не зная...

Лазова я погледна с изпитателен поглед.

- Закъснях! - каза тя - как бързо се мръкна! - и подаде ръка.

Двете братовчедки се разделиха студено.

"Прекрасен мъж" - върна се върху първото си впечатление Нена Лазова, като остана сама. Висок, мургав, черноок. И тя замечта за мъжката му прегръдка. Но един глас пошепна: "братовчедката". Усмихна се презрително. Не е възможно той да обича една обикновена учителка по пеене, при това неразведена. А тя беше богата вдовица, много уважавана, уверена в щастието, което сляпо ѝ служеше. Тя умееше да пие от пълната чаша на живота, дори ако трябваше да я отнеме и от чужди устни.

Погълната от мисли, не забеляза, че се бе притъмнило. Ускори стъпки и забърза из празната тясна улица, дето рядко прокънтяваше стъпката на някой минувач. Колко скучен беше родният ѝ град! Все същите високи едновремешни дувари, зад които се крият ниски, едноетажни къщи и някакъв жалък провинциален живот; все същите надничащи зад портите жени, с плахи и любопитни погледи - образи, които бяха запазени в детинските ѝ спомени. Времето нищо не бе променило. Дори пейзажът, който се изпречи пред очите ѝ в този миг, не би вдъхновил никой художник. Коя четка би нарисувала това досадно поле, толкова тихо, и безмълвно, беззвучния вятър, който се носи над него, дърветата, мъртво провиснали клони и самата река, сякаш спяща и неподвижна. И все пак съвсем неочаквано из това мъртвило се раждаше един празник за нея. И тя жадно нахвърли във въображението си образа на утрешния ден: хубава обстановка, чай, ротмистърът. А делничната досада внезапно щеше да бъде разбита в този ден, пълен с красота и изненади.

 

Денят беше горещ, а пътят - дълъг. Но неусетно изминаха дългия път. Един и същ копнеж окриляше стъпките им. Спря пред висока бяла къща, потънала в зелени и цветя.

Минчева позвъни. Ръката ѝ трепереше от вълнение.

Стройна и хубава, жената на полковия командир посрещна гостенките.

В гостната стая, наредена с изискан вкус, беше приятно и уютно. Те отдъхнаха с облекчение. Ротмистър Павлов, седнал до пианото, който разглеждаше някакви ноти с Надя, дъщерята на полковницата, стана, поклони се и им целуна ръка. Гостенките седнаха и разговорът, твърде обикновен, леко се поведе от полковницата.

Навярно много сте се уморили - с участие попита той. - Днес е извънредно горещо.

- Нетърпимо - отвърна Лазова и започна да си вее с копринената кърпичка.

Минчева хвърли бърз поглед към братовчедка си, пълна и едра, която, притисната от горещината, тежко дишаше, и лека насмешка трепна на устните ѝ.

- Ако обичате, госпожо, да отворим още един прозорец - вежливо се обърна ротмистърът към Нена Лазова и отвори вратата откъм балкона.

Силна струя от ароматен дъх на шибои и латинки навлезе в стаята.

- Ротмистър Павлов, защо не седнете? - покани полковницата.

Ротмистърът се доближи до Нена Лазова.

- С Ваше позволение, госпожо - и седна до нея.

Нена Лазова отвърна със закачлива усмивка.

Минчева, неприятно засегната, наведе очи. Полковницата, усмихната, оглеждаше гостенките си:

- Тази кафява рокля чудно ви отива - каза тя на Лазова. - После се обърна към Минчева:

- И ти, Митке, си много хубава днес.

"Прост вкус", помисли Лазова, като хвърли пренебрежителен поглед към братовчедка си в синьо.

- Радвам ce - продължи полковницата, като гледаше приветливо и двете - че отдавате такава чест на моя чай.

Нена Лазова погледна в голямото огледало срещу нея. То отразяваше кафява копринена рокля, плътно прилепнала до пълното тяло на млада жена, малка, пухкава ръка, която наместяше голям брилянтен кръст на средата на гърдите си. Тънка, самодоволна усмивка заигра на устните ѝ.

Минчева също леко се наклони и потърси огледалото. Тя можа само да види две очи с цвета на небето, малко смутени и загрижени.

Ротмистърът обърна лице към Лазова.

- Госпожите са прекрасни - каза той и като обърна лице към Нена Лазова, попита:

- На братовчедка си ли гостувате, госпожо?

- О, не - надменно отвърна тя, - гостенка съм на доктора, моя брат. Той я погледна с недоумение.

- Отдавна ли сте тука?

- От един месец.

- Ще останете ли за дълго?

- Може би. До скоро съжалявах, че съм дошла, но сега... Очите ѝ, светнали и плувнали във влага, доизказваха дръзката ѝ мисъл.

Ротмистърът отначало я изгледа озадачен, после с някаква загадъчна усмивка, по-смело впи поглед в нея.

Топла тръпка премина по тялото ѝ. Тя отново се огледа.

Донесоха чая.

Нева Лазова отпи няколко глътки.

- Чаят е чудесен - усмихна се тя на полковницата, - какъв хубав аромат има!

- Превъзходен - потвърди ротмистърът, - но струва ми се, мадам - обърна се към полковницата, - вие не обичате чай.

- Не - отвърна полковницата, - предпочитам кафето.

- А вие, госпожо? - с топлота попита той Нена Лазова.

- Умирам за чай - живо и кокетно каза тя.

- Вярвам, че и госпожа Минчева намира чая превъзходен - каза студено той, без да я погледне.

Минчева пребледня.

Полковницата отначало не обръщаше внимание на държанието на Лазова и ротмистъра. Тя разпитваше Минчева за успеха на дъщеря си, за училищния живот, към който като бивша гимназиална учителка още пазеше жив интерес. После разговорът премина към предстоящата вечеринка, която учителското тяло уреждаше и в която главно участие вземаше Минчева и трябваше да пее.

- Защо не постъпиш в операта, Митке - запита тя и погледна ротмистъра. В този миг ротмистърът внимателно сложи парче торта в чинийката на Лазова.

- Много мило от Ваша страна - каза тихо Лазова и загледа ротмистъра в очите.

Полковницата почувства внезапна неприязън към Лазова, пресече думите си, и запита:

- Г-н ротмистър, не намирате ли, че е време Митка да постъпи в операта? Тука празно губи гласа си.

Ротмистърът с нарочна небрежност отвърна:

- Да, разбира се, тя много греши... - отново побърза да продължи разговора си с Лазова.

- Там е бъдещето ѝ - високо и натъртено каза тя, като отправяше думите си към него. Същевременно тя искаше да му напомни за вежливостта му да заключва разговора само между себе си и Лазова.

Ротмистърът се престори, че не разбира намека ѝ, и нищо не отвърна.

"Що за държание" - запита се тя и за да изпъди неприятното чувство, което все по-силно я обхващаше, извика:

- Надя, изсвири нещо!

"Що за мъжко непостоянство, продължава да мисли въпреки волята си тя, като знае колко много се обичаха Павлов и Минчева. Защото вниманието, с което сега ротмистър обграждаше Лазова, не беше вече само една учтивост към братовчедката на Минчева.

Пръстите на младото момиче пъргаво заиграха по клавишите и звучната мелодия на валса се понесе из стаята.

Ротмистърът хвърли бърз поглед към пианото, отпи няколко глътки чай и като слагаше чашата на масата, забеляза малка отронка от тортата върху гърдите на Лазова.

- Позволете, госпожо - и с чайната кърпичка леко докосна и отмахна трохата.

- Да не остане петно на роклята Ви? - загрижи се той.

- Нищо, нищо - отвърна тя. Макар всъщност да беше голяма скъперница и не без страх погледна мястото, гдето беше паднала отронката.

- Каква хубава брошка имате! - възкликна ротмистърът. - Тоя жълт камък чудно контрастира с цвета на роклята Ви.

- Това е бразилски диамант. - Тя похвана камъка и спря върху ротмистъра похотлив поглед.

- А Вашата брошка, госпожо - обърна се той равнодушно към Минчева, сякаш само от учтивост, - е от сини камъни, точно като цвета на роклята ви. Не може изведнъж да се забележи.

- Митка има по-друг вкус - побърза да каже Лазова с насмешка в гласа.

Минчева, която познаваше непочтения характер на братовчедка си и слабостта да се хвали със скъпоценностите си и да се кичи до безвкусица с тях, схвана насмешката ѝ, възмутена от унижението, на което я излагаше и той, с неочаквана смелост отвърна:

- Предпочитам аз да блестя, вместо камъните по мене.

В този миг на смущение полковницата побърза да се намеси.

- Ротмистър Павлов - захвана тя, - научих се, че уреждате конни надбягвания.

Той съвсем спокойно започна да излага приготовленията и програмата на игрите, като се обръщаше често към Нена Лазова, като че ли тя е задала въпроса.

Нена Лазова тържествуваше. В зашумялата ѝ кръв звучеше химнът на победата.

Сърцето на Минчева се топеше от мъка.

Чувстваше се съвсем безпомощна, ограбена, безсилна да изгони чудовището, което грабваше любовта ѝ от сърцето на ротмистъра. Напразно търсеше обяснение за бързата промяна в него. Изведнъж увлечение по друга, жестоко пренебрежение, хладен - пълен контраст с пламенните му излияния до вчера. И нежната музика изпод пръстите на Надя, която беше почнала да свири един валс от Шопена, двойно увеличаваше мъката ѝ.

Тя правеше усилие да не се разплаче. Към края на валса Надя взе несръчно един акорд.

- Надя - извика ротмистърът, - тук сгреши, прекъсна разговора си и скочи. Приближи до Надя, отдръпна нежно ръцете ѝ и я накара да почне отначало.

И Нена Лазова стана.

- А, нима така изтънко разбирате музиката? - зачуди се тя.

- Извинете, госпожо, но струва ми се, че да.

- Свирите ли?

- Да - отсече той.

- И аз - похвали се тя. - Дори имам композиция, сходна по настроение с тоя валс.

- Я виж! Качва гостенка сме имали - сякаш зарадван каза той. Отмести Надя от пианото и я помоли да посвири. Тя изсвири едно парче от Глук малко перифразирано, което посочи за своя композиция.

- Очарователно, мадам. - Още нещо?

- Още една моя композиция - и тя изсвири едно познато парче от Григ.

- Вие сте отлична пианистка - поздрави я той. И погледна Надя, която едва сдържаше смеха си.

- Сега, изсвирете ни нещо от Шопена. - Нена Лазова, която бе заучила само тия две собствени творения и никога не бе свирила нещо друго, започна да отказва.

- Нека свири госпожица Надя - настояваше тя. - Ние ѝ попречихме.

- Не, Вие! - упорстваше той.

- Не мога - пък и ръката ме заболя, - в китката имам някаква болка.

- Нима вече страда тая нежна ръка - учуди се той - и продължително я загледа в очите.

Разчувствана от настойчивия му поглед, тя стана от пианото и отиде до прозореца.

Той я последва.

- Задушно е - каза тя.

Той отне кърпичката от ръцете ѝ и почна да ѝ вее. И погледна Минчева. Погледът му срещна нейния поглед, натежал като зрял плод от мъка и отчаяние. Но лицето ѝ още запазваше гордия си израз. Явно бе, че последният остатък от волята ѝ се противеше на слабостта ѝ, и че честолюбието ѝ търсеше средство, за да издържи борбата.

Той се помъчи да задържи погледа ѝ, но тя отклони очи от него. Той изпита неодолимо чувство да се хвърли в краката ѝ да иска прошка, но се овладя.

Полковницата дойде на помощ.

- Сега е редът на Митка да ни попее - гласът ѝ звучеше топло, но полегналата между веждите ѝ гънка издаваше негодуванието, набрано в душата ѝ.

Минчева мълчеше.

- Попейте ни, госпожо - каза ротмистърът и я погледна с поглед, който премина по нея, като тиха милувка.

Тя неволно въздъхна и преглътна няколко горчиви сълзи.

- Митка трябва да ни попее - обади се и Лазова, - но да не настояваме, защото тя днес се оплакваше от главоболие - опита се да отклони удара Лазова.

Минчева я изгледа гневно.

- Нищо. Ще ни попее и с болна глава - спокойно и твърдо каза полковницата.

- Непременно! - Сякаш заповядваше с висок глас ротмистърът. Доближи се до Минчева, подаде ръка:

- Моля, госпожо! - И я загледа нежно.

Тя отказваше.

- Ще пеете! - каза той с тон, който изключваше всяко съпротивление.

Тя неволно спря върху него погледа си на мъченица, в който имаше опрощение и страдание.

Надя със сигурна ръка удари по клавишите и арията от "Тоска" почна.

- "Божествено" - радваше се, почти викаше полковницата.

С такъв чар в гласа и с такова изпълнение не беше пяла никога досега Минчева. Очите на полковницата светеха разширени: най-после талантът побеждаваше глупостта и суетността.

Песента сякаш преобрази и самата Минчева. Тя изглеждаше повече от всеки друг път прекрасна в тоя син тоалет, който чудно хармонираше със сините ѝ очи и руси коси и подчертаваше чистия детински израз на лицето ѝ.

Ротмистърът я гледаше с приковани в нея очи. Той беше облогът на скритото съперничество между двете братовчедки. Полковницата първа аплодира и я прегърна.

Лазова ръкопляскаше, със сърце, смазано от завист.

Ротмистърът стоя няколко мига вцепенен, после се спусна пред нея и лудо зацелува ръцете ѝ.

Лазова отпусна ръце сломена, загубена. Ударът съвсем неочаквано бързо и безпощадно се стовари върху нея. Тъкмо когато беше уверена, че е спечелила сърцето на ротмистъра. Тя разбра истината.

Минчева отстрани нежно ротмистъра и излезе на балкона. Вън се бе здрачило. Тя се облегна на перилата и погледът ѝ се понесе над червените покриви, над цъфналите градини, над реката и над далечното притихнало поле.

 

* * *

Полковницата изпрати вежливо гостенките. Тя дочака последното каменно стъпало на стълбата да отекне със стъпките им, върна се и с възмущение започна:

- Каква беше тази комедия от Вас, г-н ротмистър?

Лицето ѝ, строго и замислено, изглеждаше при осветлението на лампите уморено.

- С какво Ви обидих, госпожо? - започна сериозно той.

- Мисля, че всеки човек е длъжен да има елементарна почтеност - отвърна с упрек тя.

- Споделям мнението Ви.

- Доказахте! - рязко каза тя.

- Не се сърдете, скъпа приятелко - обърна се той меко и почтително към нея. - Аз Ви разбирам. Знам, че обичате и цените много Минчева. Но постъпих така, за да дам един урок именно за почтеност.

- Така ли? - с недоверие го изгледа тя.

- Разбирам - продължи той - да кокетира с мене една дама, която не знае нищо за моите отношения с Минчева. Но тя, която всичко знае, и при това е нейна братовчедка...

- И аз съм възмутена дълбоко от държанието на тази жена. Скритом я наблюдавах и си мислех: "Всеки трябва да бъде дотолкова поне човек, че да не граби хапката от ръцете на другите". - Тя позамълча, после продължи с глас, в който още се чувстваше да трепери гняв - някои считат за подвиг, когато мъжът отнеме жената на приятеля си и обратно - жената - мъжът или любимия на друга жена. А всъщност това е такова престъпление като всички други: лъжа, кражба, измама... - Тъжен облак засени дълбоките ѝ замислени очи.

Тя довърши, като омекоти гласа си:

- За всекиго има щастие в света, без да го отнема от другите. И все пак - повиши отново глас тя - Вие много измъчихте Минчева.

- Съзнавам и много съжалявам. - Той наведе глава.

- Но завършекът беше чудесен - като се поусмихна, каза тя. - Той изкупи греха Ви.

Той стана.

- Трябва да отида да се извиня на Минчева. - Лицето му доби тъжен и загрижен израз.

- Идете! - Тя му подаде ръка. - Но други път, мисля, по-добре е да не давате никому урок. Пресичайте още в самото начало всяко непочтено домогване.

Той се наведе и целуна с дълбок поклон ръка.

- Слушам - каза ротмистърът и козирува. - Но, госпожо - позволете ми една последна бележка: в много случаи жестокият урок е неизбежен.

Полковницата се засмя весело.

Ротмистърът бързо се спусна по стълбата и се отправи към дома на Минчева. Вървеше с виновни крачки. Из малката каменна пътека край реката се носеше звънът на шпорите му. Над града се беше вече спуснала нощта, чудна лятна нощ, пълна с копнеж, мечти и нега.

Ротмистър Павлов с нетърпелив поглед търсеше малката къща с високия зид. Реката тихо шумолеше, а там, над нея, в сплетените клони на върбите, на едно младо клонче животът се залюля в любовен екстаз и една малка птичка неудържимо запя.

 

 

© Санда Йовчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.10.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019

Други публикации:
Санда Йовчева. Под облачно небе. София: Художник, 1934.