Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Юни  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ОТХВЪРЛЕНИТЕ"

Санда Йовчева

web | Жената - грешната и святата

Една малка радост засвети в душата на Станя. Тя ще се пресели, ще си отдъхне. И мислено се нареждаше в големия град. Ще откъсне детето си от дребнавия живот на провинцията. При тая възможност ставаше ѝ леко, весело. Гледаше на тая си мисъл като на спасителка. Баба Труфа забелязваше промяната и не можеше да си обясни на какво се дължеше. Само учудено я следеше. Станя беше станала разсеяна, но по-съобщителна и по-весела.

И всеки ден по-красиво очертаваше новостроящите образи, с които Станя заживяваше: други хора, друг град, друг живот. И се почувства щастлива. Години вече тя не беше изпитвала радост. Но неочаквани мисли извиха черни кръгове скоро и омрачиха просветналия в душата ѝ простор. Хиляди несгоди по преместването се изпречваха. Тя не знаеше точно какви са приходите ѝ, нито в какво състояние са имотите ѝ. И когато тя се втурна и прегледа от основа всичко - резултатът обърна всичките надежди.

Чичо ѝ беше заболял - грижата по имота занемарена. Доходът в последните две години наполовина намален - изобщо средствата ѝ вървяха към намаление. Тук, на своята къща, тя все още би могла да преживее без лишения, но в столицата - беше невъзможно. Ето до коя страна на действителността тя не беше се още допирала! И призракът на бедността застана на прага на спасителната ѝ мечта. Хвана я с костеливите си ръце и я замачка. И съвсем ненадейно нещо рухна в душата ѝ. Остана само гробницата на една светла мисъл, с която непрекъснато живя цели две седмици. Но това беше по-малкото зло. Имаше друго, още по-силно и по-страшно: че тя не можеше да учителства. Най-хубавите години от младостта ѝ стояха на ученическите скамейки - там тя бра като грижлива пчелица меда за своя ум и там тя получи онова късче хартия, което ѝ осигуряваше парче хляб за през целия живот. - А сега? Порочната душа на един мъж и несправедливостта на един закон безвъзвратно я опропастяваха. Законът я третираше с "лошо поведение" и я изключваше завинаги от професията ѝ. О, ако можеше да стане учителка!... Би отишла другаде с детето си, би се избавила от товара на гнетящите мисли. И тя видя ужаса на своето положение: то застана пред нея ярко, разцъфнало като зъл и мрачен цвят, роден в сърцето на злото и предназначен да трови. И тя усещаше как в душата ѝ бавно откапваха отровните му капки. Тя се спре до масата, сложи студената си ръка на пламналото чело и съгледа оставения вестник. Прочете и пребледня. Вестникът съобщаваше за участието на Стефанка Костова, дъщерята на видния адвокат Костов, в ученическата забава и я хвалеше за щедрия ѝ подарък от 1000 лв. в полза на бедните ѝ другарки.

Така. Едното дете живееше в богатство и излишък, а за другото - настъпваха дните на пълната оскъдица. Едното дете се учеше на благотворителност, растеше със самоувереността на богатото дете, пред което животът се нашироко разкриваше: - тя ще стане цветуща мома, желана, ще си нареди по своя вкус целия живот; а другото - може би, първата мома, в която ще се влюби, ще му откаже само защото е незаконно! И тя си представи в един миг цялата мрачна картина на неговия разбит живот и разорено бъдеще... Тя скочи, сграбчи детето си и го прегърна, мрачно надвесена над него. Приличаше на изплашена птица, разперила в ужас криле, която виждаше чудовището, готово да грабне пиленцето ѝ.

Изплашеното дете я погледна, видя широко разтворените ѝ очи, и се притисна до нея.

Какво, какво ѝ оставаше да прави? Тя беше опозорената, отхвърлената - а той - пръв и почитан гражданин!

Защо позорът да беше само неин?

Защо той оставаше ненаказан?

Какъв смисъл имаше тоя закон, който не беше към двамата еднакво справедлив?

Какво значеха тия ръждясали вековни предразсъдъци?

Законът строго наказва всеки опит да се махне заченатия живот; - защо тогава той убива същия живот с едната думица само "незаконородено"?

Една светотатствена ръка хвърля кал върху най-чистия извор на живота, какъвто от жената-майка е създала висша воля.

Какъв е тоя беззаконен закон?

Защо никое човешко сърце не се бe възмутило от това разделяне на децата на законни и незаконни? Ах, тая дума "незаконно". Как иска тя да я тури под краката си и да я смачка като червей!

Как искаше тя да смачка всичко, всичко, което убива детето!

Не! Тя трябва да направи нещо. Той я захвърли, както захвърлят корите на изяден плод. Тя ще поеме хвърлената ръкавица на всички условности, на всички човешки безсмислици и ще се бори, ще се бие на живот и на смърт. И нейната гордост, от години мачкана, се пробуждаше и искаше да измие петното си.

- Няма, няма да оставя детето си да страда! - викаше страшен глас, който се надигаше из дълбочините на душата ѝ. И тя, гледаща с очи, загубени във видението на своето въображение, потъна в мрачно вцепеняване и - изгуби съзнание.

 

Всеки ден Боян идваше да наглежда болната. Мъчеше се да я отвлича от мислите ѝ, разказваше весели случки из живота на своите болни. Той стоеше до късно при нея и в душата му оживяваха спомените на тяхната дружба, някога. Той не излизаше от тая къща! Тя беше толкова скъпа за съзнанието му. И една обич от времето, замъглена, отново се проясняваше: старият навик неусетно възкръсваше, завладяваше душата му и го теглеше тук. Всяка вечер след работата си той бързаше при болната, носеше ѝ книги, играеше с детето. Гледаха го дълбоките летни нощи - загадъчни и тайнствени. В сърцето си той чуваше гласа на дълбока и разбудена обич. И той се привързваше към тия три същества, върху които тегнеше бремето на живота. Веднъж той каза, като си играеше с детето:

- Станя, чуден момък ще стане твоето дете! Не зная дали би се намерил някой да не го обикне. - И той спря поглед, пълен с възторг и обич.

- Така ли? - Тия думи погалиха като най-нежна ласка Станя.

- Само едно не харесвам - добави той - детето ти е прекалено чувствително.

- Защото расте само между жени... - и очите на Станя се насълзиха.

Боян неволно закачи оная струна на сърцето ѝ, която най-болезнено трептеше. Той добави:

- Когато порасне, той ще стане по-коравосърдечен.

Станя с горчива усмивка противопостави:

- На света липсва сърце - и като се мъчеше да се овладее, добави. - И аз искам да му дам това сърце.

- Но... днешното време е още много жестоко - после той бързо се обърна към старата:

- Ти, майко, взимаш ли церовете? Взимай, по-скоро да оздравееш!

Чуваха се ластовичите песни, а в стаята се протачаха дългите златни нишки на слънчевия ден. Един лъч беше се спрял на страната на Станя и беше я зачервил.

- Виж - каза Боян, като взе огледалото от тоалетната масичка и го поднесе до лицето на Станя, - такава трябва да станеш. И той задържа по-дълго погледа си, от който бликаше нежност, обич и преданост.

Станя поруменя. И за първи път се попита: - има ли право в това си положение да приеме неговата обич?

Един ден Боян дойде тъжен и беше разсян. Разговорът се водеше весело.

- Какво ти е? - попита Станя.

Той трепна. Тая топлота, вложена в тона и в обръщението - задяна неочаквано сърцето му.

- Местят нашия полк - глухо отвърна той. - След седмица заминаваме.

Станя изтръпна. Баба Труфа го загледа втренчено. Ще останат пак самотни. Още един близък, който им отваряше къщата и се грижеше за тях, злият случай отнемаше!

- Не можеш ли да останеш? - попита угрижена Станя.

- Засега невъзможно. Ще се помъча по-късно да се сменя. - Замълчаха.

Старата неочаквано попита:

- Ами ти, синко, защо се не ожени?

Той погледна баба Труфа и се усмихна:

- Момата, която исках, не ме рачи - и хвърли бърз поглед към Станя.

Тя наведе очи.

- Момите не са се свършили - ожени се!

Да се ожени ли? - помисли си Боян. Той беше останал верен на сърцето си. Ако тя се съгласеше?... И днес за излишен път разбра колко дълбоко и неизменно обичаше Станя.

И въпреки това неговата обич не беше способна на жертва. И той почна да анализира собствените си чувства и постъпки.

Вкъщи, седнал до масата си и прелистващ случайно попадналата под ръката му книга, той продължаваше мислите си. И се питаше: какво беше направил досега той за Станя? Защо я остави да страда? Трябваше лекарската му професия да го прати в селата, да го срещне с много случаи като на Станя и там да види мъдростта на народа, която беше просто и естествено разрешила тоя въпрос. Да му покаже колко жалък беше самият той, като не можа да стъпи върху една рутина, за да даде щастие на жената, която обичаше. Може би, тя щеше пак да отблъсне предложението му, но независимо от нейния отказ или съгласие, той трябваше да изпълни дълга си, като послуша сърцето си.

Едвам сега сякаш прогледна, за да види неизмеримата си и непоправима вина.

И колко жалък изглеждаше сега той в собствените си очи. И той неволно беше застанал наред с тия, които разпъваха Станя на кръст. Той реши да изкупи вината си. Ще замине с полка си, ще вземе отпуска и дори насила ще изтръгне съгласието на Станя. Тя трябва да стане негова жена.

След заминаването на Боян, Станя отново стана пленница на мрачните си мисли. Тя стана мълчалива и съсредоточена. Очите ѝ виждаха само видението, което въображението ѝ рисуваше. Тя заживя с една тайна, родена в болката на сърцето ѝ и раздухвана от справедливия подтик за мъст и възмездие. Тя не виждаше нищо вън от себе си. Някакъв черен блясък озаряваше унесените ѝ очи, като отражение на мълнии, които се раждаха от страшните ѝ мисли. Дълбоко отчаяние измъчваше душата ѝ. Отново тя виждаше бъдещето си разбито и живота на детето си подровен. Като че ли то страдаше от неизцерим недъг. И тя се луташе, търсеше лекар, който можеше да му възвърне здравето. Тя знаеше само едно средство - осиновяването. Ако той се съгласеше да го признае, да го осинови - тя повече не искаше, - би приела след това смъртта като най-голям дар за страданията. Но детето, детето да бъде спасено. Тя се разхождаше из стаята. После спираше, връщаше се до писалищната си маса и хвърляше бърз и тъмен поглед към обърнатата страница на вестника. Тя не искаше и все пак препрочиташе: "Семейството Хр. Костови заминават за Чамкория". И по една странна асоциация на мислите тия думи се преплитаха с думите на Елена: "трябваше да го заставиш да се венчаете. Аз бих го застреляла".

Как ѝ е противно убийството! Но ако то е последното и неизбежно средство?

Не, не - тя не би стреляла. И отровният паяк на тъмната мъст посягаше с черните си пипала. - Боян заминава - премина през ума ѝ. На какво да се опре? Той така предано напоследък се грижеше за детето ѝ. Тя нищо не знаеше за неговото решение. Тя вече чувстваше, че беше готова да приеме подкрепата му, но той я оставяше в момента, когато се разрастваше привързаността ѝ. Изоставена от всички! И в сърцето ѝ кипна отново омраза към "него". Защо наистина не направи вината му обществено достояние? Защо да се знае един грешник, а другият да остава скрит? Но впрочем това можеше да бъде само една жалка утеха. Мъжът не е виновният. И накипялата болка в душата ѝ се превръщаше на бунт и на ярост.

Скритом от баба си, тя взе револвера на баща си, изчисти го, напълни и скри. И започна да се готви за път.

- Бабо, ще заведа Христо до София - каза тя, едва овладяваща вълнението си.

- Я си стой тука! Нека си почине детето.

Старата изтръпна при мисълта да остане сама.

- Ще отидем за няколко дена. Трябва да види някои неща, които догодина ще учи.

Куфарите бяха готови и щом свършиха учебните занятия, те потеглиха. След два дена бяха в Камен. Тя остана през целия ден в хотела като уморена от дългия път. Привечер тя с трескава бързина се облече, тури на лицето си гъст черен воал, взе детето си и тръгна. През деня тя написа в дневника си: "Ако не осинови детето, ще се застрелям пред очите му. Ако съвестта му би понесла - нека остави детето си".

Тя вървеше с наведена глава, притулваше се в сянката на улицата. Стигна до канцеларията му. Сърцето ѝ заби - до пръсване. Костов се беше спрял на улицата и разговаряше с някого. Тя се спря и зачака. Като се сбогува, той потръгна, тя се изпречи напреде му.

- Добър ден, господин Костов - каза тя и едвам се държеше от вълнение, - аз Ви нося писмо от Ваш познат.

Костов се спря и разсеяно погледна. Непозната жена. Тя повдигна воала си.

Той се вгледа, изтръпна и пребледня. Неочакваната среща го изправи пред едно минало, което беше забравил. Той посегна към писмото. В същия миг тя бързо дръпна детето си и каза:

- Тава е моят син, господин Костов.

Детето се поклони учтиво и ръкува - Костов се смая. Той видя красиво, едро момченце, много хубаво облечено. Детето се държеше като същински кавалер.

- Прилича също на баща си - каза развълнувана Станя. Тя тежко дишаше и се страхуваше да не политне. - Той е пръв ученик, отличен по успех и поведение. Христо - обърна се тя към детето, - запомни добре господина, че утре ти ще дойдеш за отговора.

Тя се сбогува бързо и отмина.

Костов не знаеше какво да каже - стоеше като вкаменен. Не сънува ли? Беше забравил тая жена и греха си; не знаеше нищо за детето. Нито веднъж след женитбата си с Мара не си спомни за Станя и съвестта му до днес не беше го изправяла пред изповед за злото, което беше направил. Какво иска тая жена сега от него? След толкова години тя сега се опитваше да застане на пътя му. Той огледа улицата и бързо влезе в кантората си. Заключи се и почна да чете писмото.

- Ха - извика изненадан. - Да осиновя детето. Луда ли е тая жена? Кой разравя миналото си, за да покаже на света прегрешенията си? Целият град да се научи, че той има незаконно дете! Да опетни името си, да подрони авторитета си. Невъзможно!

И в тоя миг той видя пред очите си хубавото дете с русата главица. Изтръпна. Това здраво, прелестно момченце... жив къс от него... И бързо паметта му възкреси спомените на ония дни, когато той беше видял и обикнал тая мома, и на оная вечер, която беше му дала това момченце. Дълбоко, почти от някаква бездънна дълбочина изскачаха спомените, покрити с гъстия прах на забравата. Струваше му се, че това беше отдавна, много отдавна - като че ли никога не е било. Той въздъхна. И се сепна. Сега? Трябваше бързо да реши. Безполезно беше да се отбулва прогнилата вече завеса на забравеното - тайната трябваше да си остане тайна. И той раздразнено каза:

- Твърде късно е дошла да отстоява правата си!

Вкъщи беше умислен. И не заспа цяла нощ...

Не заспа и Станя. Ръцете ѝ се вледеняваха, студени тръпки преминаваха по нея. Отговорът - той щеше да реши съдбата ѝ и бъдещето на детето ѝ. Да знаеше той колко тя изстрада! Нима няма и тя право на мъничък дял от щастие в живота? Ако тя беше направила грях (а тя никога не вярваше, че е направила), то страданията ѝ досега не бяха ли достатъчни, за да го изкупят? Поне малко спокойствие да има - а нейното спокойствие вече неразривно беше свързано с участта на детето.

Детето ѝ! Неговият път трябва да бъде чист, почитта му - върната, бащата - даден. И най-сетне! И най-сетне! - тя сякаш се молеше Богу - ако осинови детето, - ще се измие и петното, което лежи върху паметта на родителите ѝ...

Премина деня в нервна треска. Едва дочака смрачаването. Тя бързо се облече, взе детето и излезе. Няколко розово-виолетови багри горяха в дълга златна линия върху млечния фон на небето.

- Христе - обърна се тя към детето си, - ще отидем двама за отговора. Възможно е да не познаеш господина.

- Не, мамо, аз много хубаво го запомних. - И детето имитира ръкомахането на Костов, което винаги той правеше, когато говореше.

Тя се усмихна. Смрачи се.

Костов чакаше детето и му стана неприятно, като видя Станя.

- Ти постой тука! - каза тя, като отдалечи детето си и бързо се впусна към Костов.

- Ето моя отговор - каза той, като ѝ подаде един плик.

Станя го изгледа, без да разбира нещо.

- Слушай - малко остро започна той, - какъв смисъл има да разбулваме едно минало, което никой не знае? Защо да се срамим пред хората?

- А аз? А детето? - Задавена от вълнение едва продума тя.

- Невъзможно е кое го искаш - ето разрешението, - и той ѝ посочи плика с парите, - ще ти пращам всеки месец.

Станя стоеше като гръмната. Притъмня ѝ на очите. Всичко беше вече за нея изгубено.

- Сбогом! - каза сухо той и си тръгна.

Тогава мъка и гняв обхванаха сърцето ѝ, злоба стисна гърлото ѝ, тя хвърли плика подире му, извади бързо револвера и го насочи. Но в същия миг мина през ума ѝ! - "Убийца" - тя почувства отвращение от тая дума и ръката ѝ се отпусна... Куршумът удари левия крак на Костов. Той уплашен се обърна, почувства болка и приседна.

Станя помисли, че го е убила. И усети, че сърцето ѝ спира, нещо я задуши и тя падна в безсъзнание.

Детето ѝ писна, обезумяло от страх, впусна се към майка си и завика:

- Мамо! Мамичко!

Струпаха се хора, развикаха се за файтони, отнесоха и двамата в близката градска лечебница.

Докторът превързваше ръката на Костов, а фелдшерът се мъчеше да свести Станя, която изглеждаше на мъртвец.

Новината, понесена на леките си криле, скоро прелетя из града. Нощта ѝ придаваше романтична окраска. Съобщиха на Мара, която се връщаше с файтона си от разходка. Тя се хвърли плачешком върху мъжа си.

- Не се безпокойте, госпожо - утешаваше я докторът, - раната е много лека.

Нейният поглед бързо падна върху жената, която свестяваха. Видя разплаканото дете до нея. Мара изведнъж разбра. Мълниеносна картина ѝ нарисува трагедията, чиято жертва беше мъжът ѝ. Жената, която беше с години страдала, днес принуждаваше вече и самите тях да отпият от горчивите глътки на нейната чаша. Мара се луташе около мъжа си и помагаше да го качат на файтона. В това време момиченцето на Мара се приближи до разплаканото дете на Станя и попита загрижено:

- И майка ти ли е ранена?

- Не знам! - отвърна детето.

Двете деца се изглеждаха. Момиченцето на Мара хвана за ръка малкия Христо:

- Ела, да попитаме доктора! - и го поведе.

В тоя момент Мара влезе, дръпна го и го качи на файтона.

 

*

- Отвратителна жена - бъбреше Мара, като се въртеше около леглото на мъжа си.

- Какво ѝ е дошло на ум? - избъбра Костов и се замисли.

- Христо, не искам да се тревожиш! - утешаваше го тя: - тя ще си получи заслуженото. Ама че отвратителна жена - повтаряше тя. Когато Костов заспа, тя седна до леглото му и се замисли. Мъжът ѝ е леко ранен. Но мълвата? Тяхното име, клюките?

- Боже, Боже - почна да плаче тя, - хубаво ще им се надсмеят противниците. Какъв скандал! И то тъй неочаквано! Тя погледна куфарите. Тъкмо на тръгване...

И тя си чупеше ръцете от гняв и безсилие, против тая, която така жестоко ги оскандаляваше. И дълго мисли върху станалото. Костов помръдна. Тя бързо стана, обърна гръб и избърса сълзите си. И пак седна до него. Гневът ѝ започна да поутихва. И в дълбоката нощ тя си припомни случая, който беше я сближил със Станя и по-късно... нейното писмо. И помисли неволно: "какви ли страдания е преживявала тая жена, за да се реши на тая постъпка?" И внезапно я обхвана ужаса на едно положение, страшно и печално, каквото беше това на Станя. За миг изпита състрадание към нея. И тя се питаше:

- Защо, защо ѝ беше тоя скандал? Защо не се опита мирно да се разберат? И отново преля гневът. Клетница! - тя поиска да си отмъсти... И тя зарида. Но след малко, поуспокоена си каза: но - кой знае?...

Как бихме ѝ отговорили... Как бихме се отнесли към нея... И тя беше искрена към себе си, като призна, че те не биха другояче разрешили въпроса, освен така, както беше направил и мъжът - да ѝ предложат пари. Два различни начина на мислене ги разделяха: - единият вървеше по пътя на страданието, обгорял в неговия огън и достигнал истината - а другият още не можеше да излезе от тинята на един вековен предразсъдък, който отдавна трябваше да бъде хвърлен в сметта.

Само който страда, може да разбере страданията на другите, да гледа с техния поглед, да мисли с техните мисли.

 

- Детето ми - извика Станя, като отвори очи.

- Мамичко! - извика то и прегърна майка си. Тя го целуна и обърса сълзите. Очите ѝ се спряха на стражаря.

- Аз не съм добре, господин докторе - обърна се тя към лекаря, - и направи знак с очи. Ще ме заведете в болницата. А моето дете ще Ви моля да се отведе в дома на адвоката Константинов. Госпожата беше моя колежка и вярвам, че няма да откаже гостоприемството си.

- Мамичко, мамо, и аз ще дойда с тебе - не ме оставяй - почна да плаче детето.

- Бъди умно, мое дете. Утре вуйчо ти е тука.

- Не искам, мамичко - защо ме оставяш? Майко, майко... детето неутешимо плачеше.

- Христо - смъмри го строго тя, - ти искаш да умра ли? И тя го притисна до себе си и дълго, дълго го целува. Докторът помилва детето, прегърна го през кръста с едната си ръка и го тури при себе си във файтона. След това стражарят седна в другия файтон и откара Станя.

Нейните показания заедно с дневника ѝ, намерен при обиска в хотела, бяха предадени на следователя.

Станя стоеше уморена, без мисли и без чувства. Някой изпразни мозъка и сърцето ѝ. Обхвана я пълно безразличие. Свръхнапрежението, в което досега протичаше животът ѝ, рухна, настъпи някакво пусто и празно пространство. Тишина, безмълвие. Само една мъка като бледна сянка се мяркаше в душата ѝ. И едно желание само имаше: новината да не достигне до баба ѝ. И тя с тих, молитвен шепот повтаряше:

- Бабо, бабо, прости ми за всички страдания... бабо! И нямаше сълзи в очите ѝ. Призори една лека дрямка притвори клепачите ѝ.

Сънят ѝ беше бърз и малък кошмар, който преповтаряше страшните сцени на случката. Сепна се и се огледа. Чувството към действителността се завръщаше. Възвръщаха се бавно и мислите ѝ.

Тя заплака.

Само една е истината: - страданието! Само едно не лъже - сълзата, тая малка капчица, която събира огромната мъка на цялото ни съществувание. Всичко друго е сън, изневяра, измама. Какво направи тя? Тя се опита да предизвика съдбата си, да не стои пред нея с вечно молещи ръце.

Кой ѝ възложи тоя печален жребий?

- Не. Не - нейният горд дух неочаквано се обади, - ще бъде крепка нейната слаба ръка, когато ще къса брънките от едно остаряло за времето си робство; из страданието на всеки отделен разбит живот на отхвърлената жена и майка - из разбитата душа на отхвърленото дете, което ще тлее под развалините на подлия живот, като пламъците на опожарена и рухнала сграда, ще се откъсва един вик, който ще изобличава човешката съвест и ще призовава човешката правда.

 

Делото беше насрочено. Градът отново се вълнуваше. Една нощ само - и интересният процес щеше да разлисти страниците на един живот, чиито страдания никой не подозира. Прокурорът Миков, свъсил вежди, пушеше мълчаливо цигарата си. Когато поднесоха кафето, Микова заговори:

- Не мога ти каза колко ми е жал за тая жена! - Спомняш ли си, когато беше у дома на гости? Като че я виждам - ето тук, на това место тя стоеше.

- Да - бавно каза той.

- Да разбиеш живота на една толкова умна и хубава мома, да изоставиш детето си... тя изговаряше бавно думите, които се отекваха в тишината на стаята, като тежки дъждовни капки през късна есенна нощ. В очите ѝ имаше сълзи.

Тя продължи:

- Да захвърлиш собственото си дете, което е част от тебе... "Законът забранява диренето на бащата...", тоест, мъжът си дава пълна свобода и същевременно заличава всички следи от своята похот... - тя снишаваше глас и говореше така тихо, като че говореше на себе си.

Той я погледна изпитателно.

- Кой може да знае какво го чака и как ще осъмне? Страшно нещо е животът - тъй загадъчен, тъмен, злораден... Колко изненади и безсмислици крие... - тя въздъхна и повиши тон:

- Знаеш ли какво се питам аз оттогава: Кой е истински честният човек. И...

- И?

Тя не отговори направо, а почна:

- За себе си аз разбрах, че истински честен е само този, който честно постъпва именно в тия случаи, които не се обхващат от закона. Там е истинската човешка и честна натура!

- Например!

- Например, мъжът, който е интимен с една жена, дава ѝ надежди за женитба, живее месеци, години с нея и в един ден съвсем неочаквано се ожени за друга... за мене си е също такъв престъпник като множеството мошеници. Едни ограбват кесиите, а другите (още по-лошо) - душите и сърцата.

В очите ѝ се преплитаха тънките пламъчета на гняв и скръб.

- Имате толкова дружества - потърсете и защитете правата си! - каза Миков съвсем спокойно. - Но, струва ми се, че при скандала, пък и сега, жените се вълнуват съвсем не в полза на обвиняемата.

- Жените! - тя махна с ръка, - и с тънка презрителна усмивка на устните добави: - И в тях говори инстинктът за самосъхранение... на собственото благо... говори егоизмът - аз ги наблюдавах. В сърцата си всички усещаха смътна и дебнеща тревога. Като говореха за трагедията на Костов и осъждаха Хаджитанева, всъщност те мислеха за собствените си гнезда. Кой знае не крият ли по някой такъв грях и техните мъже, който също така неочаквано би ги изправил пред подобна ужасна изненада и би заплашил осигуреното им съществувание... Ах, тежко е в такива случаи само на победения... на нещастницата... - И отново лицето ѝ взе тъжен израз.

- Е, е, ти си готова да се разплачеш - каза Миков, - но ако съвсем прочетем дневника ѝ?... И все пак, той не е доказателство!...

Тя изгледа мъжа си изплашена.

- Трябва да се вярва на жената - енергично каза тя. - Константинов е защитникът - нали?

- Да.

- Той е скъсал приятелството си с Костова в деня, когато Костов се е венчал за Баева. Не е могъл да му прости тая низост. - Тя помълча и като погледна мъжа си каза:

- В тоя ден аз минавах тъкмо покрай тяхната къща, когато докторът оставяше детето у тях. Такова прелестно момченце... Аз помилвах и целунах детето, което неутешимо плачеше и... стори ми се, че се бях изправила пред иконата на един мъченик.

Прокурорът втренчено загледа жена си. Той поглади с ръка косата ѝ, стана и премина в работния си кабинет.

 

На другия ден заседателната зала беше пълна. Започна прокурорът. Костов долови нервната нотка в гласа му. Още с първите думи той застана на страната на подсъдимата. И когато каза: "Какъв изверг може да бъде тоя баща, който се отказва от детето си...". Костов внезапно скочи, и прекъсна прокурора:

- Моля, оттеглям всяко обвинение. Детето е мое, вземам си го - ще се погрижа и за майката!

Залата онемя. - Той разбра, по речта на прокурора, неизмеримата си вина. Съдия като Миков не можеше да изпадне в сантименталност и да иска така рязко против закона детето да бъде признато и осиновено. Ясно беше, че той беше почувствал процеса не само като съдия, но и човешки. Костов се укоряваше, че беше допуснал целия тоя ненужен шум, че още веднъж беше изложил своята чест и съвест и честта на тая жена, която така дълбоко го е обичала. Това дете не беше ли създадено в разгара на най-силните му и хубави чувства?

Защо той обичаше детето от жена си, а беше захвърлил първото?

Не беше ли той извършил една подлост и продължаваше още тая подлост до тоя час. Вместо да се преклони и да иска прошка от тая майка-мъченица, вместо да целуне и прегърне своето дете, той продължаваше процеса. Едвам сега прогледна и съзна, че Станя е била права да иска осиновяването на детето и че глупаво и безсмислено е било неговото желание да крие стореното. И почувства колко жестоко я беше обидил, като ѝ беше предложил пари. Беше нечестен, нечестен във всичките си постъпки до днес към тая жена, и към собствените си чувства, които някога го бяха опиянявали.

В проясненото му съзнание беше минала мисълта, че човек може да сгреши и не е това страшното - злото е, когато съзнателно прикрива прегрешението си.

Той бързо стана, за да тури край на едно неприлично зрелище.

 

*

Всичко ѝ се струваше като сън, като унес, от който тя бавно проглеждаше. Тоя човек сега, който стоеше пред нея, беше ѝ съвсем чужд. Друг беше Костов на любовта - там той стоеше като светъл и скръбен блян. Като че ли тя беше вървяла сред пустиня, дълги години простираща ръце, с изсъхнали от жажда устни към миража, който избягваше. В ушите ѝ още бучеше бурята - тя стъпи най-сетне на брега, - но пуст и нерадостен изглеждаше тоя бряг, - защото и сърцето ѝ беше пусто и нерадостно. Тя само шепнеше: детето ми, детето ми е спасено! Тия думи сякаш бяха светлият венец на един погребан в страдания живот...

А над града се носеше мълвата за осиновеното дете от един богат баща.

В ъгъла старата се бореше със смъртта в последните си минути.

Станя поклати глава, притисна с ръце гърлото си, за да не изхълца, и отпусна дългите си клепки, по които се проточиха едри, тежки сълзи. Последната душа, която я обичаше, с която беше делила мъките си и от която тя черпеше сила, за да живее, отлиташе.

Денят догоряваше. През прозорците въздъхваше нощ. Някъде пискаше птица и самотата ставаше по-черна.

И тя се отпусна безпомощна на стола. Каква страница ѝ обръщаше животът?

 

 

© Санда Йовчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.10.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019

Други публикации:
Санда Йовчева. Отхвърлените. Роман. София: Печатница "Доверие", 1930.