Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Юни  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "МАЛКАТА ЦВЕТОПРОДАВАЧКА"

Санда Йовчева

web | Жената - грешната и святата

"Докато изкарам зимата" - всеки ден Ирина си повтаря тези думи, утешава се. През ръцете ѝ преминават кòлите на някаква книга, дървеното ножче се плъзга по листовете, притиска сгъвката и кòлата изхвръква, готова за съшиване. Тя работи с наведена глава и смръщено чело. Около нея е тихо. Работниците мълчаливо и съсредоточено, наведени над ръкописи, търсят буквите, нареждат ги, почукват ги като че ли набиват гвоздеи и ги редят на шпалти.

- Петре, свърши ли? - пита факторът, като отправя поглед към висок блед момък до прозореца.

- Още няколко реда и свършвам - тихо отговаря момъкът.

Ирина вдига очи, оглежда работника. Лицето му е много бледо, изпито, очите кръвясали, пръстите вапцани черно, самата кожа се е напоила с мастило. Тя присвива ноздри. Една вълна, напоена с миризмата на печатарско мастило, залива въздуха. Ирина поглежда към прозорците: те са ниски, плътно притворени, замърсени и през нечистата им завеса самата светлина влиза отслабнала и нечистоплътна.

Някой шумно влезе и с него - тъпия и тежък шум на печатарската машина в предната стая. Работниците вдигат глави, изглеждат влезлия мъж с топло любопитство. Ирина проследява погледите им.

- Този е писател - пошушва черноокото момиче до нея, което слага лепило на голям бял афиш.

Ирина обръща поглед недоумяваща.

- Книгата, която сгъваш, е написана от него - и то възви очи отново, изгледа писателя още веднъж с дълъг и продължителен поглед.

- Все тука печата - дообясняваше момичето - и много хубаво пише - всичките му книги съм чела, и тази сега чета. - В гласа му се отекваше топла радост. - То посочи една кòла и добави: довечера ще я изчета. - Пръстите му весело посегнаха, ръката с любов прибра сгъната кòла. Ирина с растящо недоумение я изгледа. Момичето цял ден стоеше на крака в тази непроветрена стая, тичаше от единия до другия край на дългата маса, дотътряше с мъка някакъв куп натрупани книги и все пак с любов посягаше към тях. Ирина наведе глава и се замисли: "писател... книги... пръстите ѝ откога не бяха докосвали книга...".

Черноокото момиче отново се наведе над Ирина и каза:

- Ето, тази малка повест е от него, много е хубава, прочети я - и я мушна в ръцете ѝ.

Часовникът спря стрелката си на дванадесет. Работниците напуснаха работата, измиха ръцете си и един след друг насядаха около голямата маса. Всеки носеше нещо загънато в книга и резен хляб. Те отвиха загънатото, заслагаха по масата шунка, мешено, мармалад и лакомо се нахвърлиха върху оскъдната трапеза. През заснежения прозорец се промъкна златиста светлина и върху средата на масата заигра голямо огнено петно.

- Ето ти братска трапеза - пошегува се Дани Грънчаров, като се обърна към Ирина.

Невена, чернокосото момиче, побърза да възрази:

- Братска, ама всеки си яде само от своето. - Тя сложи пред себе си сирене и мармалад и захапа със здравите си бели зъби отчупка хляб.

Дани отвърна с весели очи:

- Можеш да опиташ моя обяд - той подаде на Невена един къс шунка и използва случая да сложи и пред Ирина също един голям отрез.

- Много е пустала, бе Дани - пошегува се Невена.

- Ти какво искаш, не е сланина, я - забележи възрастна работничка с големи очи.

Невена не отвърна. Тя се развика, със закачливи думи посрещна младия висок работник, който се доближаваше до масата:

- Е, Вили, ти винаги закъсняваш, зер, страх те е да не поискаме от твоето ядене!

Младият работник със засмяното лице, като подсвиркваше и играеше, седна на масата и сложи своето пакетче.

- Блазе ти на душата - подкачи се пак Невена, - дай му да пей, да играй!

- Сега ми е времето - отвърна той, - млад съм, не съм стар като тебе, я! - пошегува се той на свой ред и подсвирна. - Чакам неделята - искаш ли да видиш как бие сърцето ми? Дай ръка - и той посегна към Невена.

- Махай се, бре! - перна тя ръката му, - само ти ли имаш сърце?

- Само аз, Невенче! В неделя ще танцувам на провала. Искаш ли? Ела с мене.

- Как не! - отвърна тя надменно и глътна набързо сдъвкания къшей в устата си.

- Я, хайде, другари - обърна се той към всички, - да си устроим обща вечеря и после да отидем в танцовата школа, да се наиграем.

- Чудесно - подхвана Дани възхитен, - прието, решено! - и той погледна косо Ирина. В ясните му сини очи гореше плаха нежност, устните му леко се движеха, сякаш поглъщаше думите, които бяха готови да я издадат.

Ирина дигна глава и с тънка приветлива усмивка изгледа всички. Някакво топло чувство се бе надигнало в гърдите ѝ и ги обливаше с мека, приятна топлина. Силна червена вълна кръв удари в лицето ѝ и то почервеня. Тя се ободри и загаси горчивината и недоволството, които изпитваше от новата си работа.

Следобедните часове бавно се изнизваха, бавно настъпваше краят на вечерната почивка. Ирина я чакаше с нетърпение. Тя погледна кръглото, безстрастно лице на часовника. В него бе заключено времето. Най-сетне, като птица от клетка изскочи желаният край. Ирина скочи зарадвана, прибра работата си и се приготви да си върви. През целия следобед Дани не я изпускаше от очи. Той издебна момента, приближи се до нея, покани я на вечеря.

Ирина вървеше мълчалива и тъжна, пак някаква тежест се бе струпала върху плещите ѝ, притискаше я, смазваше.

- Стоях снощи до късно - разправяше Дани със своя тих и равен глас, - увлякох се. Чудесна книга е написал Тодоров...

Ирина се прозина.

- И ти ли не си спала? - с участие запита той, - и спря кротък поглед върху нея. - Изглеждаш уморена.

Тя протегна и окърши ръце.

- Болят ме ръцете... и кръста, сякаш съм бита...

- Ще мине... докато свикнеш с работата...

- А-ха, никога! - рязко отвърна тя.

Голям леден капчук се откърши, падна и със стъклен трясък се разтроши в краката на Ирина. Тя се стресна, изгледа гневно ледените късчета и ги ритна.

- Ще мине, ще мине... - повтори той. - Всеки труд отначало е тежък - поясни той, после човек свиква с него и го обиква...

- Уф... мразя тази работа!

- Защо? - изненада се той.

Ирина не отвърна. Разсеяният ѝ поглед се влечеше подир потока от мъже и жени, който протичаше из улиците и се разливаше из широкия булевард стремително и неудържимо. И тя се влачеше подире му с някаква неизвестна мисъл и желание - угнетена и потисната.

Дани я изгледа, после с мек и нежен глас попита:

- Какво ти е, от какво си недоволна? Не се ли изморяваше и по-рано?

Ирина трепна. Очите ѝ блеснаха.

- Никак - отвърна тя живо и прочувствено, - онова беше друго... там имаше... - тя замълча, не знаеше как да поясни мисълта си. И споменът я върна към дните, когато с кошничка в ръка обикаляше сладкарниците, поднасяше цветя. Тя въздъхна.

- Разбирам. Тогава ти се чувстваше по-самостоятелна, по-свободна - изясни чувството ѝ той.

Погледът на Ирина стана по-топъл и светъл.

- Да... така... свободна - подчерта тя думата, която даваше израз на цялото вътрешно напрежение на нейното същество, стремящо се към свободен и самостоятелен живот.

- Всъщност никой не е напълно свободен - забеляза той, - всяка работа ни приковава здраво към себе си, нито пък някой е свободен да избира професията си... - той позамълча и довърши: - затова усилията на човека са насочени към такова усъвършенстване и постановка на труда, при което да е възможна по-продуктивна работа при по-малко време и главно - всеки труд да стане приятен... - той се позамисли: - надявам се и вярвам, че ще настанат скоро хубавите дни за човешкия труд, време и свобода.

Ирина дигна глава и го изгледа учудена. Тя не доразбра смисъла на думите му, видя в очите му пламъци и почувства вярата му в онова хубаво, което щеше да дойде. И тръпката на някакво светло чувство премина и по нея.

Те завиха по първата напречна улица. Голям червен афиш се хвърли в очите им.

- Ах, каква хубава жена! - извика Ирина и посочи с пръст. От рамката на афиша се подаваше главата на младо момиче с дяволит поглед.

- Обичаш ли киното? - попита той.

- Да - отсече тя.

Спряха пред голяма дъсчена ограда, цяла облепена с афиши. Потънали в пъстри багри, черните букви крещяха: елате на сказката на младия учен, побързайте на първото литературно четене, не изпускайте новия филм на новата кинозвезда. Дани обхвана с бърз поглед рекламните новости, позамисли се и каза:

- Хайде - и поведе бързо Ирина към една нова сграда в дъното на улицата, - да използваме времето до вечерята.

Салонът бе пълен с хора и на естрадата се изкачваше млад мъж. Той се поклони и зачете. Ирина, учудена и изненадана, оглеждаше салона, посетителите, лампите по стените и тавана. Настана дълбока тишина. Ирина се вгледа в лицето на говорещия, огледа прическата му, облеклото, роговите очила и се вслуша в приятния плавен глас на оратора. Започна да напряга ум, да следи мислите му.

По пътя към гостилницата Дани попита:

- Хареса ли ти сказката? - и прилепи рамо до рамото на Ирина.

- Много ми хареса - отвърна замислено тя. - Не разбрах всичко, право да си кажа.

- По-често трябва да ходим на сказки - каза сериозно той, - ще трябва да си добавиш това, което ти липсва от училище... всички така се доучваме - усмихна се той. - Ще ти дам и интересни книги, вечер ще прочиташ по-нещо, нали? - таз хубава главица ще се научи да мисли - той поглади леко косата ѝ.

Ирина се замисли.

- Наистина аз почти съм забравила да чета... знаеш ли? - живо се обърна тя към Дани под напора на избликнал детски спомен, - някога в училище аз декламирах много хубаво... дори съм играла някакви си ролички...

- Скоро ще имаме вечеринка, ще те заведа. Имаме работнички - същински артистки... Изпълняват ролите си с разбиране... днеска работничката не е вече просто момиче, тя не върви слепешката в живота... тя се старае да го разбира, да си уяснява всичко. - Той се позамисли, поизкашля и продължи:

- Тя знае какво трябва да иска от него и за какво да се приготви... ако човек не се стреми сам да си помогне, сам да вземе съдбата си в свои ръце, сам да си извоюва блага, ще си остане жалък... роб... Ирина го слушаше с растящо учудване и усещаше, че ръката на този млад и корав работник дигаше някаква завеса пред очите ѝ и тя почваше да надниква в един нов, неподозиран за нея свят досега. Тя неволно потри очи. Като че ли се събуждаше от дълбок и продължителен сън.

Влязоха в една улица, където Ирина никога не бе стъпвала. Една врата се отвори, като процеп в стената. Влязоха в гостилницата, една дълга и тясна стая. Седнаха в ъгъла до стената.

Ирина се тръшна на стола и въздъхна.

- Изморих се - доверчиво каза тя и се усмихна. И почна да духа зачервените си от студа ръце.

- Измръзна ли? - той нежно хвана и обви с широките си месести длани ръцете ѝ. - Ще те стопля.

- Тука е топло - отвърна тя стеснително и отдръпна ръцете си. Бузите ѝ леко припламнаха.

Дани я изгледа бегло, поусмихна се и поръча.

- Тука хубаво готвят и не е скъпо - поясни той, пое от прислужника едната паница, сложи я пред Ирина, - месото е прясно - наведе се над своята и апетитно заяде.

След малко дигнаха чаши, чукнаха се.

- Наздраве! - весело поде той - за светлото бъдеще! - той я загледа със замечтан поглед. - Ние ще проправим пътя му. Нали и ти, Ирина, ще помогнеш?

Тя пак го загледа с учудени очи.

Той обърса уста с книжната кърпа и весело продължи:

- Писах една статия по този въпрос в "Правда". Бях тогава редактор, на вестника... много силна беше... Много поздравления получих. Огънят на едно сърце и една вяра бяха вложени в нея...

- Много ли ти плащаха? - прекъсна го тя.

Той смръщи чело, наведе очи. След миг угасна преминалото в тях негодувание, тогава той спокойно каза:

- Не работех за пари... Изгледа я продължително и със съчувствие:

- Слушай, Ирина, има неща, които не се плащат... в тях човек влага себе си, за да изкупи несправедливото настояще... той се усмихна - но ти, моя хубавице, не можеш още да разбереш тия неща... Хайде, да се чукнем: "наздраве" - той се помъчи да хване и да задържи погледа ѝ - ще дойде и твоят ден... С време ще разбереш много неща... човек се учи, докато е жив. За всеки случай, чети нашия вестник, ние, печатарските работници, си имаме свой вестник... и аз пиша там. Имаме си дружество и съюз. Всички работници са организирани в дружества. Длъжен е всеки работник да членува в тях.

Той тикна чинията напред, облегна лакът на масата и продължи:

- Нали трябва да се създават добри условия за труда и живота на работника.

Ирина го гледаше с напрегната мисъл. В прозореца внезапно се удари и подсвирна вятърът, стъклата издрънкаха. Ирина се загледа в леките снежинки, които прехвръкваха като пеперуди, летяха, виеха се и сломени се разпадаха и изчезваха.

Дани запали цигара.

- Исках да ти кажа, че - той присви устни и изпусна дим - дружеството ни много помогна за увеличение на работническите ни заплати. Всичко може да се получи само, ако действаме задружно.

- Ами, нà - почти извика тя, - че какво е моята заплата? Какво получавам? Не мога да се нахраня, а пък за наем нищо не ми остава - тя сърдито поклати глава.

- Разбираш ли сега, защо трябва да се сдружаваме - побърза да използва той случая, за да ѝ стане ясно това, което ѝ бе говорил. - Изобщо, надниците са ниски, особено пък за начинаещите. - Той махна с ръка.

Келнерът бързо се приближи:

- Какво поръчвате?

- Не, не ви викам - засмя се той и внезапно се обърна към Ирина:

- Ако искаш още нещо да поръчам?

- Ядох - отсече тя.

- В първо време ти ще трябва да влезеш в организацията, както ти казах - той бръкна, извади от вътрешния джоб на палтото си един устав, подаде ѝ го.

- Ето устава ни, прочети го довечера вкъщи. Скоро ще имаме събрание, ще дойдеш... да отвориш очите си, както се казва. - Той поглади косата ѝ. Много неща ще почнат да ти стават ясни, ако посещаваш събранията ни.

- Ще дойда с тебе - отвърна тя сериозно, - където ме заведеш - и потри чело. Някакъв товар се струпа в мозъка ѝ, тя усещаше тежестта му и безпомощността си да го овладее. После сви юмруци и потри с тях очите си. Така, както сутрин, когато се пробуждаше от сън, за да отвори очи и прогледне.

 

*

Мъглата капризно се дигаше и спущаше върху града и улиците, изгасяваше светлината на слънцето и то изглеждаше бледо и слабо и олюляващо се като болник. Ирина държеше с двете си ръце дигнатата яка на избелялото си палто, затуляше носа, по който се лепеше влагата на мъгливия ден. "Ще си изпера и изкърпя чорапите, блузата си ще изгладя" - пресмяташе тя, навела очи към мократа каменна настилка. Утре е неделя, ще има време да си отпочине.

- Ах, колко сладко нещо е почивката! - въздъхна гласно тя, премрежи очи и тръсна коса - почивка... Нима не е възможно по-малко труд, повече свободно време...

- Назад! - извика някой и изпляска с камшик. Ирина цяла подскочи, едва свари да стъпи на тротоара и изплашена, се вгледа. Стражар препускаше, след него цяла група стражари също тичаха с разгневени лица.

После изведнъж спряха, като силно дърпаха поводите на конете. Конят на първия стражар пръхна, изправи се на задните си крака настръхнал. Стражарят замахна с камшика и тъй като конят се беше доближил до самия тротоар, той плесна и удари Ирина в лакътя.

- Ах - изплака тя, хвана с дясната си ръка удареното место и с очи, искрящи от гняв извика: - Не виждаш ли, бе?

Стражарят не ѝ обърна внимание, продължаваше да вика:

- Не се пречете! Не се трупайте! - като насила удържаше набега на коня си.

Любопитни се тълпяха и задръстваха улицата.

- Не се трупайте, не пречете на движението! - отново извика той, - и вперил очи в една посока - с все сила извика: - Назад! - и властно заповяда: - Пръскайте се!

Ирина се обърна и остана като вкаменена. Една група от дрипльовци, в прави редици, вървеше мълчаливо из улицата с плакат: "Дайте ни работа, дайте ни хляб!" Редиците се полюляха, почнаха да се разреждат, развалят. Все така мълчаливо и без страх манифестантите започнаха да се отделят един от друг и да се разотиват.

- Хайде, по-бързо! - се носеха крясъците над главите им.

Един от навалицата извика:

- А, бе, какво са се замъдрили тия, сякаш примират от глад. Има общински кухни!

Друг сериозно добави:

- Има вече приготвен закон за безработните - никой няма да остане без работа и гладен, стига да плюе на дланите си...

Ирина се надигна на пети, през самата глава над коня се опита да проследи странната процесия.

Конят подскочи, надигна глава и блъсна Ирина.

Тя се строполи на земята, като падна върху ударената си ръка. Някакви проклятия се ронеха от стенещата ѝ уста и замираха в глухия и тежък тропот на конските копита.

Премаляла от болка, тя едва се дотътри до близката градина и заоглежда синята подутина. На мъгливото небе се виждаха няколко червени драскотини от залеза, мъглата бавно се разкъсваше над градината, по черните вейки на дръвчетата сълзеше натрупаната влага. Тя опипа с пръсти наранения лакът.

- Как боли! - гримасничи тя, гледа нарастващата подутина, после полека издърпва раздрания си ръкав и го покрива. Някой тихо сяда до нея и се заглежда в ръката ѝ. Тя се обръща и косо го гледа. "Навярно от манифестантите", казва си тя. Ирина следи с поглед движенията на непознатия. Той също я оглежда и също я взема за манифестантка. Премята крак, захлупва до вежди каскета си, от оръфаното му палто висят парцали, сякаш е влизал в сражение.

Дрипавият момък се помести, седна по-близо до нея и я загледа със съчувствен поглед. Искаше да ѝ заговори. Тя рязко стана, погледна го с очи, които казваха: "ех, братко, със съжаление нищо не се постига", и бързо отмина. Стъпките затъваха в мократа пръст на алеята. На бялата стена на читалищната сграда се открояваше прясно залепен афиш. На него се четеше: "елате всички на протест против глада".

 

*

Ирина с превързана ръка обикаля работниците, събрани на малки групи. Събота е. Надниците са изплатени. Тя се спира при първата група, протяга ръка с касичката.

- Хайде, без колебание - шегува се тя.

- Това какво е? - сочи висок момък към вързаната ръка на Ирина, преструвайки се, че за пръв път я вижда.

- Нали знаеш, юнак без рана не ходи - обажда се Дани. - В очите му свети радост. Ирина се преобразява, зазрява... С жив трепет следи той промените, които стават в нея: тя върви по избраната от него насока, за да стане такава, каквато той желае: жена - човек. За миг той откъсва очи от работата си, заследява я.

Ирина усърдно обикаля работниците, изпълнява взетото решение в заседанието на дружеството. Тя се чувства поласкана: още е нова членка, а ѝ повериха дружествена работа. Възложиха ѝ да събира доброволни помощи за фонда "взаимопомощ".

Този фонд бе предназначен да се помага на новопостъпили начинаещи работници, чиято заплата е недостатъчна за посрещане и на най-ограничените нужди на работника.

В касата подръпнаха няколко монети. Ирина се запъти към друга група.

- Хайде, Невено - подкани тя чернокосата си другарка.

- Не бързай толкоз, де! Чакай да сметна.

- Какво ще му смяташ толкова, пусни там нещо...

- Не бързай ти казвам, утре е празник... трябва да отделя нещо за фризиране.

Тя преброи парите си, раздели ги на няколко купчинки, отдели от тях и пусна в касата.

След като обиколи всички работници с касичката в ръка, Ирина се върна и отиде при Дани, взе неговия дял и му я предаде на съхранение.

Дани я пое усмихнат и каза:

- Мисля по кой друг начин още бихме могли да увеличим фонда. Само с тия помощи е недостатъчно...

- И аз мислих върху същото - живо поде тя, - какво получаваме, та какво можем да отделяме... капка в море, нали така Дани? - и тя погледна с бистър доверчив поглед Дани.

- Така е - отвърна той замислено.

Ирина допря длан до едната си буза и каза:

- Виж какво - да оставаме веднъж в седмицата да работим вън от определения час. Тъкмо сега печатницата е претрупана с работа. Тази свръхзаплата ще внасяме във фонда. Съгласен ли си, Дани?

- Чудесно - отвърна той, - само че не зная дали другите биха се съгласили...

- Който иска - викна радостно Ирина, - аз първа почвам... дано има кой да последва примера ни.

- Ще се намерят другари, ето Петър, например, е чудно момче, той ме слуша във всичко. А и друго ще се мъчим да измислим. Ще го предложа утре на заседанието. Да дойдеш утре, да не забравиш! Ще разменим мисли и по предстоящите избори. Гледай да доведеш и Невена, тя е добро момиче, но не е още установена - той се поусмихна, - май, вие момичетата там сте... все още се клатушкате...

- Докато намерим пътя си... и тя го изгледа с твърд и сериозен поглед.

- Така - кимна той с глава усмихнат - и тогава ще сте сила...

- Вярвам. Но... - поколеба се.

- Питай, не се смущавай - с мек, но енергичен глас насърчи я той.

- Искам да знам с какво ще ни помогне тоз, за когото ще гласуваме - и като послушна ученичка зачака урока, който Дани щеше да ѝ предаде.

- Скоро ще поговорим по този въпрос по-надълго, в събранието. Ще изберем този за народен представител, който е дал доказателства, че разбира нуждите на работниците и се е проникнал от интересите им. Имаме много образовани хора, които ще действат да се създаде законодателство за защита на работника, на неговия труд, заплата, почивка, жилище и други. Необходими са обществени преобразования, за доброто на всички...

Ирина подигна замислени очи.

- Разбирам - промълви тя, следейки мислите си, - един народен представител трябва да познава всичко, да знае що е нямане, какво значи да гладуваш, да ти недостига, да останеш неук... - почна да обяснява тя посвоему.

- Така - добави той, усмихвайки се - в усилията ни за по-добри дни, трябва да обмислим на кого можем да разчитаме.

Ирина, озарена от нова мисъл, радостно извика:

- Ако такъв имаме измежду нашата среда!... Един ден, може би, ти, Дани - и тя го погледна с разтворени, засветнали очи и с насърчаваща усмивка.

 

 

© Санда Йовчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.10.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019

Други публикации:
Санда Йовчева. Малката цветопродавачка. Повест. София: Печатница "Братя Миладинови", 1941.