СОЦИОКУЛТУРНИ ФЕНОМЕНИ: ЕКСПРЕСИОНИЗМЪТ КАТО ПРЕСЕЧНА ТОЧКА НА ГЕО МИЛЕВ И "МЕТАЛИКА"¹

Росица Митрева де Зулли

web

---

Резюме: Презентацията разглежда феномена на тясна връзка между два текста, създадени напълно независимо един от друг, в различен културен контекст и по различно време - почти неизвестната, написана от Гео Милев на немски език поема "Meine Seele" (Моята душа) и емблематичната песен "One" (Eдин) на "Металика". Дори и принадлежащи към различни жанрове, те бележат очевидни тематични, формални и естетически прилики, които ще бъдат коментирани тук. Тези два текста могат да се разглеждат и като преломна точка в творчеството на техните автори, рефлектирайки и отхвърляйки общоприети литературни или социокултурни похвати: Гео Милев чрез загатване за "Стон" от Яворов, а "Металика", подсещайки за историята от романа "Johnny Got His Gun" от Долтън Тръмбо.

Keywords: Poetry & Music, Expressionism, Anti-war, Geo Milev, Metallica, Body & Soul

---

Експресионизъм: пояснение на термина

Всяко изкуство е експресионизъм [...]
Гео Милев, Небеса (1919)

Предопределен от социалните условия на тогавашна Германия, експресионизмът успява да се развие като водеща насока на изкуството между 1910 г. и 1925 г. Според същността си той представлява течение в изкуството, което може да се разглежда като бунт срещу обективността на усещането, тъй като основната цел на експресионизма е изразяването на субективния вътрешен свят на автора.

При обобщителен поглед върху историческата реалност на епохата, в която се заражда експресионизмът, се открояват два основни аспекта. В началото на XX век все повече хора работят във фабрики и големи заводи и, в резултат на глобалната индустриализация, те започват постепенно да се чувстват изолирани и отчуждени. Градовете се разширяват и стават по-гъсто населени, но същевременно хаотични и безструктурни. Навсякъде цари шум, суетене, свръхстимулация и дезориентация. Друг фактор, определящ епохата, е политическото напрежение между Великите сили в Европа, всяка от които се стреми към надмощие. Тук трябва да се спомене конкретно и германският император Вилхелм II, който със своята войнствена националистическа политика се счита за един от основните виновници за избухването на Първата световна война.

Много писатели долавят това нарастващо политическо напрежение и предусещат предстоящата война, ненавиждат я и заемат пацифистична позиция. По време на войната експресионистите се превръщат в пацифисти и хуманисти.

Важни теми на експресионизма са преди всичко "големият град", "краят на света", "войната", "страхът" и "загубата на собственото Аз". Но докато теми и мотиви, свързани с "човешката самота в големия град", са типични също и за символистичните творби, формата и стилът на литературните творби при експресионистите се характеризират с липса на римна структура, ярък език, шокиращи изрази, променлива метрика, както и липса на ясно обособено графично деление. Експресионизмът е преди всичко протест. Протест срещу вече установените, общи форми в литературата и изкуството, но също така и в политиката и социалните привички. Протест срещу етикета и произтичащите от него лицемерие и несправедливост. Това е и протест срещу реално съществуващия свят. Създателите на експресионизма виждат творчеството си като противовес на човешката реалност и са преди всичко хуманисти.

Както Золтан Фабри² през 1960 г. обобщава: "[Експресионизмът беше] едно явление на епохата, но и нещо повече, той се противопоставяше на епохата и я отричаше, като презираше нейните задължения и условия (и преди всичко войната и войнишкия терор) [...]. Експресионизмът беше явление на епохата, бунт срещу епохата и в същото време едно бягство. [...]"³ (Fábri in Juhász 1989: 91).

Войната и чувствата на оцелелите от войната, внушени посредством физически и психологически образи на страданието, са предмет също и на двете творби, които бих желала да представя. Първата от тях е поема, написана от Гео Милев на немски език и озаглавена "Meine Seele" (Моята душа), втората е текст на песен на северноамериканската хеви метъл група "Металика" "One" (Един).

Гео Милев: Биография и произведения на немски език

Както добре e известно, българският поет, публицист и литературен критик Гео Милев споделя съдбата на повечето от мъжете на своето време и е призован да вземе участие в Първата световна война. През март 1916 г. той постъпва в школата за резервни офицери в софийския район Княжево, а от септември същата година вече е изпратен на фронта при Дойран в днешна Македония. Там, на 27 април 1917, той е сериозно ранен в битка срещу британски и италиански войски, губи дясното си око и претърпява тежки наранявания на главата. През 1918 г. отива в Германия за лечение, където се подлага на поредица от сложни операции. По време на едногодишния си престой там Гео Милев се запознава отблизо с културния живот на Берлин и става част от литературно-артистичните кръгове на двата основни органа на експресионистичното изкуство: списанията "Die Aktion"⁴ (1911-1932) и "Der Sturm"⁵ (1910-1932).

По време на престоя си в Берлин Гео Милев написва двe произведения направо на немски език, останали извън вниманието на литературните изследователи, както на немските, така и на българските. Едно от тях е стихотворението, посветено на опериралия го в Берлинската клиника холандски хирург, със заглавие "Посветено на господин д-р Йоханес Фредикус Самюел Есер"⁶. Второто е поемата "Meine Seele" (Моята душа), предмет на настоящата презентация. В "Гео Милев. Литературен архив" от 1960 г. Георги Марков изразява предположението, че поемата е била предназначена за публикуване в немското литературно списание "Die Aktion" (Lauer 2001: 154). В изданието му от 1975 г. обаче заема колеблива позиция спрямо статута на този геомилевски текст, включвайки го в рубриката "Приложения"⁷.

Meine Seele - Моята душа

Болка! О, кървави петна!
О, плачeщи
Знамена на нищетата!
Душата ми изгуби чистотата си.
Душата ми забрави мечтата си.
Душата ми изгуби. Душата ми забрави.
Душата ми не е светла лунна нощ.
Душата ми е тежка, горчиво-дъждовна нощ.
Душата ми е мрачна, глуха уличка
с врати, на които продажни жени махат.
Самата ми душа се превърна в продажна жена.
Душата ми е загубено предградие
със сухи, тъжни деца по улиците.
Душата ми е глухият стон на гладен народ.
Душата ми е купчина от разпарцалени трупове,
насред локва от кръв,
в която избухва граната.
Душата ми е ръждясала от кръв телена мрежа,
на която виси мъртъв войник.
Душата ми не е моята душа.
Душата ми е предадена в окървавените ръце
на жесток властелин;
който я разкъса,
разнищи я.
Душата ми е плачещите дрипи от знамето на
                                                      Мизерията.
О, плачи, плачи, плачи!
Изплачи!
Оплаквай!
Плачи диво!
Оплачи! Плачи!
О, гняв! О, разкъсващи се окови! O кипящи вълни на
                                                                        погрома!
Душата ми загуби кротостта си.
Душата ми забрави своя храм.
Душата ми загуби. Душата ми забрави.
Душата ми е яростна Менада,
            която с пръсти разкъсва и хвърля язва и проказа,
Душата ми е неочаквана буря [развихрила се]
внезапно в прастара гора от лъжи.
Душата ми е бунт, душата ми е погром.
Душата ми е чистилище.
Душата ми е горящ факел,
запратен в сърцата.
Душата ми е разярен щурм,
на отчаяна тълпа, която троши, изгаря,
която руши!
О, троши, троши, троши!
Потроши!
Разтроши!
Натроши!
Разрушавай! Троши! Троши! Троши!
О, светлина! О, ярка песен на пламъка!
О, подем на духа!
Душата ми изгуби унилостта си!
Душата ми е пълна с тържествени факелни шествия.
Душата ми е пълна със светещи, огненосещи ръце.
Душата ми извисяващ се пламък,
в него очите на Толстой с пронизващ поглед.
Душата ми е светлият утринен зов на петела.
Душата ми е светъл призив. -
О, свети, свети, свети!
Освети!
Свети силно!
Осветявай! Свети!

Гео Милев 1919 (Lauer 2001: 242f)⁸

Превод от немски: Росица Митрева де Зулли (2018)

Интертекстуални препратки

Първото нещо, което веднага идва на ум у ценителя на българската литература, е асоциацията с добре познатото стихотворение на Пейо Яворов от 1906 г. "Стон", преозаглавено в "На Лора", което е включено в антологията "Подир сенките на облаците" от 1910/1914 г.

Нека си припомним веднага Яворовото стихотворение, за да можем да сравним степента и вида на връзката между двете произведения.

Стон

На Лора

Душата ми е стон. Душата ми е зов
Защото аз съм птица устрелена
на смърт е моята душа ранена
на смърт ранена от любов...
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!

Миражите са близо, - пътя е далек
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек...
Миражите са близо, - пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, -
тя - плът и призрак лек!

Заглавието-посвещение "На Лора" води до основната тема на това символистично стихотворение на Яворов, а именно любовта в нейните две измерения - духовно и физическо. Лирическият герой изразява и подчертава усещането си за раздвоение, страдание и колебание, произлизащи от нежна любов, примесена със силна страст, т.е. от сложността на любовните емоции. Стихотворението има два куплета. Това графично-визуално разделение подчертава още повече двойствеността на любовта и плътското желание, както и страданието, което любовта може да причини.

Гео-Милевата поема "Моята душа" от своя страна е по-дълъг, неизрично графически разделен текст. Въпреки това, три основни момента в чувствата са ясно разпознаваеми: началото представя ужасяващите картини на войната с едно кратко, но решително твърдение: "Болка!" И с вопъл: "О, кървави петна!", както и с изброяване на фактите, произтичащи от житейския опит на фронта: "Душата ми изгуби чистотата си. [...] и забрави мечтата си". Глаголите в минало свършено време "загуби" и "забрави" действат тук като важни семантични носители и присъстват и по-нататък в целия текст. Сравнения и констатации ни информират, че тази душа вече не е това, което е била първоначално. С други думи, болезнените преживявания са причинили дълбока промяна, която вече не може да бъде отменена. И така тази част приключва с категоричен зов за оплакване: "О, плачи, плачи, плачи! Изплачи! Оплаквай! Плачи диво! Оплачи! Плачи!" Всичко това създава атмосфера на дълбок траур и сърцераздирателно ридание, която царува при един стар български обичай, наречен "нареждане".

При този ритуал жените, покрити с черни забрадки, седят един ден и една нощ около тялото на мъртвия, плачат с глас и нареждат факти и събития от живота на наскоро починалия човек. Непознаването на този обичай прави тънкостите и детайлите на написаното на немски стихотворение непонятни, странни, удивителни и трудни за разбиране от немскоезичния читател и може да доведе до определения като "[...] дълга химнoобразна тирада [...]"⁹ (Lauer 2001: 244).

Втората част от метафоричната линия започва с резултатите от промяната: "О, гняв!", последвана от рязко появила се ясна картина: "О, разкъсващи се окови!". Усеща се приповдигане на чувството, което расте от отчаяние към гняв. Душата от първата част на поемата се е превърнала в "неочаквана буря", "бунт", "горящ факел", "яростна буря" - превърнала се е в душа на "отчаяна тълпа" - което дава също и пояснение на изявлението от първата част "Душата ми не е моята душа". И тук, вместо да се плаче или скърби, призивът е да се чупи, руши и унищожава. Читателят става свидетел на един катарзис, на една трансформация, която не се е случила по непринудителен и спокоен начин, а чрез доста насилствени и жестоки действия и разтърсващи преживявания.

В третата част на поемата настъпва ярка промяна. Призивът на лирическия Аз е отправен към светлината. Духът (der Geist), който тук е използван като синоним на душата (die Seele), се е издигнал до вътрешен апогей. В случая е илюстрирана атмосфера на решително пробуждане, на възраждане: "Душата ми е светлия зов на петела". Душата е достигнала своя нов ден, нов живот, нова енергия, решителност и много светлина.

Метафоричната линия причина (факт) - катарзис - избавление (спасение) или по друг начин казано: ад - чистилище - рай е построена тук съвършено от автора.

Както в "Стон" на Яворов, така и в "Моята душа" лирическият Аз дава израз на вътрешното си страдание. Въпреки това, в "Стон" личното страдание е внушено с много по-овладян тон и с чувство на примирена съзерцателност, които са типични за стила на символистичната естетика, докато точно в средата на поемата "Моята душа" лиричният глас изказва категорично твърдение: "Душата ми изгуби кротостта си".

Почти никаква "кротост" не съдържат и изразните средства на хеви метъл песен. Въпреки че "One" е полубалада, точно в началото на песента се долавя музикалното соло на фона на шума от военен хеликоптер и говорене, събуждащо тревога и безпокойство, което дава да се разбере, че е налице сериозна тема, която ще бъде представена без цветя и рози, без да се вземат предвид нито висока естетика, нито елегантни и изтънчени изразни форми.

Песента "One", в текст и аранжимент на Джеймс Хедфийлд и Ларс Улрих, е част от албума "...And Justice for All" (...И справедливост за всички) и бележи повратна точка в историята на "Металика", печелейки Грами в категорията "Най-добър метъл пърформанс" през 1989 (Crouse 2012: 222), превръщайки се в мост за "Металика" към поп културните жанрове и донася на групата много широка популярност.

One - Един

Не мога да си спомня нищо
Не мога да кажа дали това е истина, или сън
Дълбоко в себе си чувствам, че крещя
Тази ужасна тишина ме спира.

Сега, когато войната свърши с мен
Събуждам се, не виждам
Че няма много останало от мен.
Нищо не е истинско, освен болката сега.

Задръж дъха ми, защото аз желая смъртта.
О, моля те, Господи, събуди ме.

Обратно към света, който е прекалено реален.
Помпайки ми живота, който трябва да почувствам
Но не мога да очаквам с нетърпение да разкрия
Да видя времето, когато ще живея.

Хранен през тръбата, която е набучена в мен
Като нова придобивка от военно време.
Вързан за машини, които ме правят да бъда
Отрежи този живот от мен!

Задръж дъха ми, защото желая смъртта.
О, моля те, Господи, събуди ме.

Сега светът го няма, аз съм само един
О, Боже, Помогни ми...

Тъмнината ме заточва
            Всичко, което виждам
            Абсолютен ужас
            Не мога да живея.
            Не мога да умра.
            Заклещен в себе си
            Тялото ми - затворническа килия.

Мина ми отне зрението.
            Отне речта ми.
            Отне ми слуха.
            Отне ми ръцете.
            Отне ми краката.
            Отне душата ми.
            Остави ме с живот в ада.¹⁰

"Металика", 1989

Превод от английски: Росица Митрева де Зулли (2018)

Много разсъждения на психологическо-философско ниво могат да бъдат породени от този текст. Изразните средства в типичния крещящ изказ на експресионизма са ясно разпознаваеми.

Текстът на това музикално произведение e свързан с игралния филм от 1971 г. "Джони грабна пушката си"¹¹ от американския режисьор Долтън Тръмбо, направен по собствения му едноименен роман, публикуван през 1931 г. Както книгата, така и филмът описват съдбата на 21-годишния Джо Бонхъм, галено наричан Джони, който отива като доброволец от Съединените щати в Първата световна война и е сериозно ранен при експлозията на една мина. Той се събужда в болнично легло и постепенно осъзнава, че е загубил ръцете си, краката си и цялото си лице (очите, ушите, зъбите и езика), но умът му работи безотказно и е останал затворник в собственото си безмълвно и безсетивно тяло.

Това градиращо чувство на ужасяващо пленничество е ясно изразено в текста на "One" и е дори двойно маркирано в края на песента: от една страна, с конкретни вербални послания: "Тъмнината ме държи пленник", "всичко, което виждам" "абсолютен ужас". Огромният ужас от представената ситуация е изразен също и с рязка промяна в музикалния ритъм: бавната балада с един почти монотонен разказ се превръща в агресивен вик и крясък от болка, страдание и протест пред безнадеждността на ситуацията.

Mного може да се каже за филма, съответно за романа, от които е инспирирано музикалното парче. Първото е една индикация за проблема с превода на заглавието на немски: заглавието на филма е преведено на немски език като "Джони отива на война" (Johnny zieht in den Krieg). С този превод обаче напълно се загубва най-важното послание на произведението. Още тук - в самото оригинално заглавие "Джони получи желаната си пушка" или също "Джони грабна оръжието си" - сарказмът и предупреждението (изводът от историята) са ясно изразени. Твърдението е, че Джони е получил желаното от него оръжие и ето какво му е донесло то. Така също се представя наивното желание на един млад човек да носи смъртоносно оръжие и тъжните последствия, които влече това след себе си. Отправната точка за заглавието "Джони грабна пушката си" е бил призивът "Джони, вземи си пушката!"¹² (Джони, грабни оръжието си! Бъди мъж! Отиди да се биеш!), който в края на XIX и началото на ХХ век е бил използван да мотивира и дори да вдъхновява младите американци, за да се записват да служат в армията.

Тази саркастична препратка и горчивата ирония, която е напълно изгубена в немския превод, е също важна особеност на естетиката на експресионизма.

Във филма, както и в романа, Джони се движи между реалността и фантазията. Той си спомня стария си живот със семейството и приятелката си и разсъждава върху митовете и реалността на войната. Историята продължава на двойно ниво: реалността в черно-бели кадри, а спомените и сънищата - в цветни. В болничните сцени, заснети в черно-бяло, се подчертава стремежът за представяне на последиците от войната без патос, по документален начин. Сцени от филма са вградени в музикалния видеоклип на песента "One" (Един).

Компаративистични разсъждения и изводи

Както в "Моята душа" (Meine Seele), така и в "Един" (One) намират отражение мрачни преживявания и потресаващи факти от интимната перспектива на личния разказ. Впечатление прави, че тези асинхронно появили се творби имат еднаква изходна точка - раненият в Първата световна война войник, намиращ се на границата между живота и смъртта. Всяка война носи със себе си бедствие, страдание и разруха, които остават трайно вдълбани в спомените - във различни форми на физическо и психическо страдание - на преживелите ги и се отразяват на по-нататъшния им живот.

Интересно е да се наблюдава как еднаквата изходна ситуация води ранените протагонисти до различни решения или изводи. В текста "Един" виждаме как патосът на "ние" може да се трансформира от ентусиазма в началото на войната в "Азът" останал абсолютно сам в страданието си, молейки Бог да го отърве от мъките. От друга страна, при Гео Милев лирическият Аз вижда душата си като едно отражение на други, многобройни души, съответно на многобройни съдби, и не се усеща абсолютно сам в отчаянието. Съпоставката на тези два текста позволява добре да се наблюдават пътищата на преминаване от колективна към лична памет, както и обратното. Евентуално изследване на едно по-широко социокултурно ниво би могло да даде ползотворни резултати.

И двете откровения напомнят силно на известната антология "Здрачът на човечеството. Един документ на експресионизма"¹³ от 1920 година, в която немският писател и публицист Курт Пинтус събира и издава експресионистичните произведения на млади поети от онова време и "[...], където всяко стихотворение е възникнало от човешки вопли, от копнежа на автора за човещина, за хуманизмъм" (Juhász 1989: 90).

И двата текста - "Моята душа" и "Един" - съдържат също и известно отрицание и критика на миналото:

Чрез настоятелното повторение на "душата ми е...", и затвърждавайки веднага с "душата ми не е..." като напр. "Душата ми не е светла лунна нощ/ Душата ми е тежка горчиво-дъждовна нощ" Гео Милев въвлича това познато поетично словосъчетание в сугестивна игра. Така Гео-Милевият текст провокира напълно различни усещания и много по-интензивни емоции, от тези в едно символистично произведение. Затова би могло да се твърди, че в интертекстуалната препратка към Яворовото "Стон", е даден израз на отхвърлянето на символистичния стил на писане от Гео Милев и неговото категорично скъсване със "старата" модернистична естетика. Изхождайки от тези факти, може да се твърди, че с това написано през 1918/19 г. на немски произведение Г. Милев поставя началото на своя нова поетична епоха, свързана с експресионистични поеми като "Ад" (1922) или "Септември" (1924).

Позовавайки се на призива "Джони, грабни си пушката!" ("Джони, вземи своето оръжие!"), категоричното социално-критично изявление от романа на Долтън Тръмбо, което е допълнително разработено в "One", е добре разпознаваемо в представянето на младия мъж, поставен в тази безизходна ситуация, чрез горчиво иронизирано представяне на факта: "хранен чрез тръбата, която е забучена в мен/като нова придобивка (изобретение) от военно време".

И двете произведения не само предават подобни мисли и усещания по силно въздействащ начин, боравейки със смесица от ретроспективни размишления и наблюдения, съпроводени и от реакция, но също и приканват към рефлексия, към съпричастност, дори към действие, крещейки силно и настоявайки за важността на темата.

И в двата случая лирическият герой витае между състояния на кошмарни сънища и кошмарна реалност. Нетърпимата физическа болка е не само внушена, тя присъства и на лексикално ниво още в началото на двата текста: При Гео Милев: "Болка! О, кървави петна!", а при "Металика" се казва: "Нищо не е истинско освен болката сега". Паралелите са ясно изразени и чрез мотивите на памет и забрава: например, "душата ми забрави мечтата си, душата ми забрави своя храм" и т.н. при Гео Милев, и "не мога да си спомня нищо, не мога да кажа, дали това е истина, или сън" при "Металика". Паралели могат да бъдат открити и в стилистично отношение - в наситеното използване на риторични фигури, като например анафора и сравнения.

Основополагащото настроение на първичен крясък от скръб и болка е това, което най-ярко и емблематично класифицира експресионистичната естетика. Опростено казано, стилът на експресионизма може да се схване като изкуство на (прекалено) засилено, дори преувеличено изразяване на лични емоции (лат. еxpressio, израз). За разлика от импресионизма, който се опитва да улавя и представя краткотрайни и по-повърхностни моменти, или пък от символизма, който се отдава на тихи задълбочени съзерцания и размисли, експресионизмът изгражда една екстремно интензивна емоционалност, с която цели да провокира, да разклати вътрешно читателя и този подход може да се види и усети и в двата анализирани тук текста.

ПРИЛОЖЕНИЕ I

Meine Seele

Schmerz! O blutige Flecken!
O weinende
Fahnen des Elends!
Meine Seele verlor ihre Reinheit.
Meine Seele vergaß ihren Traum.
Meine Seele verlor. Meine Seele vergaß.
Meine Seele ist keine mondleuchtende Nacht.
Meine Seele ist eine schwer, bitterlich regnende Nacht.
Meine Seele ist eine finstere, dumpfe Gasse
mit Türen, an denen käufliche Weiber winken.
Meine Seele ist selbst ein käufliches Weib geworden.
Meine Seele ist eine verlorene Vorstadt
mit verdorrten traurigen Kindern in den Straßen.
Meine Seele ist das dumpfe Stöhnen eines hungrigen Volkes.
Meine Seele ist ein Haufen von zerfetzten Leichen,
mitten in einer Blutlache,
drin die Granate platzt.
Meine Seele ist ein blutverrosteter Drahtverhau,
daran ein toter Soldat hängt.
Meine Seele ist nicht meine Seele.
Meine Seele ist den blutigen Händen
eines grausamen Herrschers ausgeliefert;
der hat sie zerrissen,
hat sie zerfetzt.
Meine Seele sind die weinenden Fetzen einer Fahne des
                                                                Elends.
O, weine, weine, weine!
Weine aus!
Weine auf!
Weine wild!
Beweine! Weine!
O, Wut! O zerknickende Ketten! O brausende Wogen des
                                          Pogroms!
Meine Seele verlor ihre Sanftmut.
Meine Seele vergaß ihren Tempel.
Meine Seele verlor. Meine Seele vergaß.
Meine Seele ist eine rasende Mänade,
               Geschwür und Aussatz mit den Fingern reißend,
                                               wegwerfend.
Meine Seele ist ein unerwarteter Sturm
plötzlich in einem Urwald und Lügen.
Meine Seele ist bunt, meine Seele ist Pogrom.
Meine Seele ist ein Fegefeuer.
Meine Seele ist eine brennende Fackel,
geschleudert in die Herzen.
Meine Seele ist der wütende Ansturm
einer verzweifelten Menge, die reißt, die brennt,
die bricht!
O, brich, brich, brich!
Brich aus!
Brich auf!
Brich an!
Zerbrich! Brich! Brich! Brich!
O, Licht! O helles Lied der Flamme!
O Aufschwung des Geistes!
Meine Seele verlor ihren Missmut!
Meine Seele ist voll von feierlichen Fackelzügen.
Meine Seele ist voll von leuchtenden, brandtragenden
                                            Armen!
Meine Seele ist eine hohe Lohe,
drin die Augen Tolstojs mit durchstechendem Blick.
Meine Seele ist der helle Morgenruf des Hahnes.
Meine Seele ist ein leuchtender Aufruf. -
O, leuchte, leuchte, leuchte!
Leuchte auf!
Leuchte laut!
Erleuchte! Leuchte!

Geo Milev 1919 (in Lauer 2001: 242f)