ЗА ЛЮБОВТА

Радина Узунова

web

Чувствата ни правят слаби. Карат те да се чувстваш измамно щастлив и окрилен. Да вярваш в доброто и най-вече - в себе си. Да изпиташ радостта и ликуването от живота само за да те заболи още повече, когато всичко, което обичаш и в което вярваш, се окаже просто един блян. Или както е било в случая на майка ми - едно голямо разочарование.

Отгледана съм от леля си - по-голямата сестра на майка. Макар да е била едва на двадесет и две години, когато ѝ се наложило да поеме грижите за мен, тя се справи добре - помагаше ми в училище, когато бях по-малка, научи ме да отстоявам себе си, но и да приемам чужди мнения, да помагам на нуждаещите се. Вярата ѝ, че чистата, безусловна любов съществува, бе единственото нещо, на което не успях да повярвам. Две събития, свързани с появата ми на бял свят, и последиците, до които бяха довели, ме караха да се съмнявам в любовта - във всички нейни форми.

Когато разбрал, че майка ми очаква дете, баща ми тръгнал внезапно, без да каже нищо. Бил е моряк - човек със свободолюбив дух и непостоянен характер, но забавен и голям хубавец. От него съм наследила сините си очи и черния цвят на косата - черти, с които лесно се откроявам в тълпата. Месец след раждането ми, майка осъзнала, че той няма намерение да ѝ пише, още по-малко - да се върне. Затова решила да замине за Одрин - родния му град, с надеждата, че той ще посети родителите си и тя ще го види отново. Поверила ме на сестра си, обяснявайки колко силно го обича и обещавайки, че не ме оставя завинаги. Днес, осемнадесет години по-късно, все още не се е върнала. Не е писала или изпратила нещо. Но аз отдавна спрях да я чакам.

Имам стара, с намачкани краища, снимка на майка си, направена малко преди заминаването ѝ. Носи бяла лятна рокля и пъстър шал, подчертаващ зеления оттенък в очите ѝ. Усмихната е, ала в погледа ѝ се чете някаква тревога, сякаш е знаела какво предстои. Като по-малка често съм си задавала различни въпроси, свързани с нея - каква е била на моята възраст, от какво се е страхувала и за какво е мечтаела. Намерила ли е баща ми, разговаряли ли са и ако не, защо не се е свързала с мен и леля ми по някакъв начин? Не я ли интересуваше собственото ѝ дете?

В началото, докато растях, ми беше трудно да приема мисълта, че майка ми ме е изоставила и никога няма да я видя. Имах нужда от майчина ласка и подкрепа, от усещането, че до мен има човек, който ще ме обича безрезервно. Гледах съученичките си и техните майки - как се разхождат и се смеят заедно - и в сърцето си усещах скръб, която ставаше все по-дълбока. Скръб, която един ден, преди около две години, се превърна в твърдото решение да не позволявам на любовта (или липсата на такава) да ме нарани. Разбира се, леля ме обичаше, аз също я обичах и ѝ бях благодарна, но това не можеше да промени факта, че нито любовта между родителите ми бе продължила дълго, нито тази между майка ми и мен.

Веднъж, в една ранна мартенска утрин, минах покрай малък бутик за цветя, скрит измежду поредица модни магазини с лъскави витрини. Времето беше прохладно, слънцето все още не бе успяло да си пробие път през облаците. Улиците пустееха, виждаха се само собствениците на околните магазини, които бързаха да ги отворят. За разлика от светлите, приканващи те да ги посетиш магазини, прозорците на цветарския бяха затъмнени, но от отворената му врата се носеше прекрасно ухание - на свежест, радост и пролет. Прекрачих прага, поемайки силната миризма на нарциси и лалета, и се озовах очи в очи срещу младо момче, което тъкмо се канеше да излиза. Изглеждаше мой връстник, може би една година по-голям.

- Извинявай, но бързам - каза вместо поздрав, - сутринта ни е много напрегната заради наближаващия празник. - Отне ми секунда, за да си спомня, че осми март бе след четири дена. - Хората бързат да направят поръчки, после ги променят в последния момент, а на нас ни се струпва много работа. Идваш, за да си избереш готов букет ли? - попита и ме загледа с очакване.

- Не - отвърнах бързо. - Само да разгледам. Значи, не работиш тук сам? - запитах на свой ред.

- Аз само помагам с доставките. Началничката ми още не е дошла, но тя отговаря за всичко останало - приема поръчките, оформя букетите, успокоява нервните клиенти. - Момчето се ухили. - Ако дойдеш след няколко часа, може да се запознаете. Казва се Талия. Много е мила, стига да изпълняваш точно нарежданията ѝ.

В този момент ми хрумна една идея. От няколко седмици ми се искаше да започна работа - нищо особено, достатъчно бе да помагам на някого и да печеля малко пари. Когато споделих на младия доставчик, че бих желала да им помогна с разнасянето на букетите, той ме погледна изненадано и сви рамене.

- Не виждам защо Талия не би се съгласила. Но все пак ела по-късно днес и говори лично с нея - посъветва ме. - А сега ме извини, но наистина трябва да вървя.

- Разбира се - казах и се обърнах да си вървя. - Хей, не се запознахме. Моето име е Ана.

- Георги. Знам, че още е рано да го казвам, но ще се радвам да работим заедно, Ана.

И така започнах още на следващия ден. Запознах се с Талия - красива жена, в средата на четиридесетте. Узнах, че дълго време е била в чужбина, върнала се в България преди година и оттогава работи в цветарския магазин. Разбрахме се да поработя една седмица и ако ми хареса, щяхме да удължим срока.

Лесно навлязох в тяхното темпо на работа. Клиентите обикновено идваха по обяд или късния следобед, за да дадат поръчка или да купят готов букет, а сутрините с Георги излизахме и доставяхме букетите до посочения адрес, ако се налага. Останалото време прекарвахме в магазина, помагайки на Талия с опаковането и украсяването, но тя предпочиташе да работи сама. Тогава с Жоро отивахме в другата част на помещението, оставяйки я да работи на спокойствие, и си говорехме по най-различни теми. Странно, но ми бе приятно да общувам с него и макар по природа да бях сдържана, с него се отпусках. Дотолкова, че веднъж му споделих какво мисля по въпроса относно "силата" на любовта.

- Разбирам защо си предубедена - започна той, - но смятам, че не трябва да се отказваш от любовта. С времето ще се научиш да се доверяваш на хората, а така и да ги обичаш. Не допускай разочарованието от неосъществената връзка с майка ти да попречи на сърцето ти да прави онова, за което е предопределено.

- Не съм предубедена - поправих го. - Просто не вярвам, че любовта между хората съществува, привличане или приятелство - може би, но не и любов.

- Добре тогава. Позволи ми да ти разкажа една история, която знам от възрастен господин, на когото доставях по една червена роза всяка седмица. Мъжът всъщност бе старец на почти седемдесет години, но, както той обичаше да казва, в душата си беше същият седемнадесетгодишен момък, влюбен в приятелката си вече повече от половин век. Когато го попитах дали цветята са за нея, старецът кимна. Едва след четвъртата роза обаче разбрах, че съпругата му си е отишла много рано от този свят - на четиридесет и пет години. В продължение на три десетилетия този мъж ходи на гроба ѝ всеки първи ден от седмицата и оставя по една червена роза, за да "засвидетелства нестихващата си любов към нея". Щом го попитах защо не се е оженил повторно, той ме погледна и простичко отвърна: "Защото не бих могъл да обикна друг човек по начина, по който обичах нея".

Георги се обърна към мен и от въодушевление хвана ръката ми:

- Представяш ли си, Ана? Тридесет години! Този мъж наистина е обичал жена си и ѝ останал верен докрай.

Вечерта същия ден си припомних разговора между нас. Наистина мислех онова, което казах на Георги, но изведнъж осъзнах, че не желая думите ми да са истина. Вече не. След толкова години, прекарани в самота и упреци към жената, оставила едномесечното си бебе, исках да усетя това чувство, вдъхновявало векове наред певци и композитори, писатели и художници, и да се изгубя в него.

С Жоро продължавахме да се трудим заедно, като същевременно той не спираше да ми разказва разни случки от живота на хората, които е срещнал. Съветваше ме да вярвам в доброто и в любовта между хората. Неусетно измина една седмица, откакто започнах да работя в магазинчето на Талия. Усещах как в мен малко по малко се прокрадва надеждата, че някой ден и аз ще обичам и ще бъда обичана.

На последния ми, седми работен ден, тримата работехме над голяма сватбена поръчка - стотина бели лилиума трябваше да бъдат събрани в букет от по пет бройки. Бяхме започнали преди часове, а поръчката не бе дори наполовина готова. Ръцете ми покорно изпълняваха задачата, ала мислите ми кръжаха в съвсем различна посока. Когато Талия оповести, че излиза навън да изпуши една цигара, не издържах и казах на Георги:

- Знаеш ли, мисля, че си прав. Не бива да позволявам на миналото да помрачава настоящето и бъдещето ми. Ще се опитам да продължа напред с повече вяра в доброто. - За миг се поколебах, преди да изрека следващите думи: - Благодаря ти за съветите и споделените истории. Наистина ми помогнаха.

Той се усмихна и ме прегърна.

- Пак заповядай - рече. - Това значи ли, че си склонна да простиш на майка си и двете да започнете отначало заедно?

Въпросът му ме свари неподготвена. Преди бих отговорила "не", без да се замисля, но сега не бях толкова категорична. Исках да опозная майка си, да се опитам да я разбера, ала се страхувах, че ако я допусна близо до себе си, тя отново ще ме нарани и този път няма да се оправя.

- Не съм сигурна - отвърнах му. - Искам..., но не знам дали ще мога. Да ме остави и да не ме потърси цели осемнадесет години заради мъж, който е изоставил и нея, и детето си... Обърнах се към вратата на магазина и видях Талия да стои там. Изглеждаше бледа и разтревожена.

- Всичко наред ли е? - попитах.

Тя мълча няколко секунди, след което бавно каза:

- Да. Притеснявам се заради голямата поръчка, това е всичко.

Работихме до края на деня. Когато приключихме, всички бяхме доволни от резултата - букетите изглеждаха приказно красиво. Направи ми впечатление, че Талия доста се бе умълчала - не се шегуваше както обикновено и не ни правеше характерните си дребни забележки. След като ѝ съобщих, че смятам да остана и да поработя още няколко дена с тях, тя само кимна, без да каже нищо повече. Приготвих се да си ходя и тъкмо щях да си взема довиждане, когато видях как Талия дръпна Георги на една страна и му заговори забързано. Реших, че е напрегната заради натоварения ден и отговорната задача, затова незабелязано си тръгнах.

В понеделник се навършваха осем дена, откакто започнах да помагам в цветарския магазин. Този път реших да отида малко по-рано на работа, времето беше хубаво. За моя изненада, Талия вече бе там - седеше зад бюрото си и четеше някаква книга. Понечих да я поздравя и попитам защо е дошла толкова рано, когато видях и Георги. Стоеше изправен до стената и ме гледаше със смесица от нетърпение и боязън.

- Георги, какво става?

- Ана - поде той, - трябва да поговорим. Имам още една, последна история за теб.

- Добре - отвърнах предпазливо. Все още не разбирах защо и той, и Талия се държат толкова странно.

- По-добре да излезем отвън. Съгласна ли си?

Кимнах и хвърлих последен поглед към работодателката си, преди да го последвам. Излязохме и свихме зад ъгъла.

- Тази история е за жена, сляпо влюбила се в неподходящ мъж и направила грешката да го последва. - Георги направи кратка пауза. - Сега тази жена е тук, Ана. Тук е и съжалява.

Взирах се в него изумено. После разбрах. Днес Талия беше облечена с бяла дантелена блуза, само че вместо традиционното си колие с камъни, носеше шарен шал, в който зеленият цвят преобладаваше. Същият шал бях виждала на една снимка, вече пожълтяла от времето.

Жоро ме наблюдаваше внимателно. Когато не казах нищо, попита:

- Ще можеш ли да ѝ простиш?

"Ще можеш ли да ѝ простиш" - вътрешно си задавах същия въпрос. Осъзнах, че винаги съм знаела отговора, но ми бе нужно доста време, докато успея да го изрека на глас. Поех дълбоко дъх и казах...

© Радина Узунова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.01.2020, № 1 (242)

Други публикации:
Докосване до Касталия. Алманах. Варна, 2019.

Разказът печели първо място в раздел "Проза" на Националния ученически конкурс за литературно творчество и визуални компютърни изкуства "Любовта в нас" (2019).